Всичко започна, както започват толкова много неща в нашия дигитален век – с плъзгане надясно. Бях в онзи странен период на живота си, малко след тридесетте, в който апартаментът ми беше единственото сигурно нещо – макар и купен с непосилен кредит за жилище, който изяждаше половината ми заплата – а любовният ми живот беше пустиня. Приложението за запознанства беше моят оазис и моето проклятие.
Тогава се появи той. Профилът му беше сдържан, но интелигентен. Няколко снимки, които не изглеждаха режисирани – мъж с проницателни очи, лека усмивка и вид на човек, който чете книги. Казваше се Мартин. Започнахме да си пишем.
И веднага си допаднахме.
Не беше обичайното повърхностно бърборене. Разговорите ни се точеха с часове, прескачаха от философия към саркастични наблюдения за света, от детски спомени към бъдещи амбиции. Той разбираше иронията ми. Аз усещах меланхолията зад неговите думи. Чувахме се и по телефона – гласът му беше дълбок, успокояващ, но с някаква скрита вибрация, някакво напрежение, което не можех да определя.
След две седмици почти денонощна комуникация, вече бях убедена. Това беше различно. Той беше различен. Чувствах се като тийнейджърка, която чака първа среща, проверявайки телефона си всяка секунда. Уговорихме се да се видим в петък вечер, в малък, тих бар в центъра.
Прекарах един час в избор на облекло – не твърде предизвикателно, не твърде скучно. Опитвах се да уцеля онази златна среда, която казва: „Аз съм интелигентна, независима жена, която случайно изглежда страхотно“. Накрая се спрях на тъмни дънки, копринен топ и боти на лек ток. Ипотеката ми може и да ме задушаваше, но поне имах вкус.
Пристигнах точно навреме, сърцето ми биеше в гърлото. Той вече беше там, седнал на ъглова маса, точно както се бяхме разбрали. Изглеждаше дори по-добре, отколкото на снимките. Висок, с онази леко небрежна елегантност, която не може да се купи. Очите му ме намериха и той се усмихна. Истинска усмивка, която озари лицето му.
Станах, приближих се и… тогава ме удари.
Миризмата.
Не беше просто парфюм. Не беше пот. Беше нещо остро, химическо, почти метално. Като ръжда, смесена с изгоряла пластмаса и… нещо друго. Нещо старо. Като прах от десетилетия. Беше толкова силно, че за момент ми се зави свят. Спрях се на сантиметри от него, опитвайки се да не правя гримаса.
„Мая?“, попита той, а усмивката му леко се стопи, усетил колебанието ми.
„Мартин“, успях да кажа, протегнах ръка за ръкостискане, избягвайки инстинктивната прегръдка.
Той ме целуна по бузата. Миризмата ме обгърна като облак, задушаваща, натрапчива. Накарах се да седна.
Срещата беше мъчение. Той беше всичко, което беше и в чата – умен, забавен, задаваше правилните въпроси. Гледаше ме в очите, докато говореше. Но аз не можех да се съсредоточа. Миризмата беше физическа бариера между нас. Сякаш седеше с нас на масата, трети, нежелан гост. Всеки път, когато се навеждаше по-близо, за да каже нещо по-тихо, аз инстинктивно се отдръпвах, опитвайки се да дишам през устата.
Не можех да разбера. Не беше от парфюма или шампоана му. Дрехите му изглеждаха чисти, той самият беше спретнат. Но тази миризма… тя идваше сякаш от порите му. Беше толкова силно, че ми стана неприятно. Гадеше ми се.
Как е възможно такъв мъж да мирише така? Дали не усещаше? Дали всички останали в бара я усещаха? Огледах се панически, но никой не ни обръщаше внимание.
„Добре ли си?“, попита ме Мартин в един момент. „Изглеждаш ми малко… разсеяна.“
„Не, не, добре съм. Просто… дълъг ден в офиса“, излъгах аз. Чувствах се ужасно. Той беше прекрасен. Но това беше непреодолимо. Знаех, че няма да има втора среща. Не можех да си представя да целуна този мъж. Самата мисъл ме караше да потръпвам.
Издържахме два часа. Два часа на любезни усмивки и прекъснати изречения от моя страна. Накрая, когато неловкото мълчание се проточи твърде дълго, той каза: „Е, май стана късно.“
Плати сметката, въпреки протестите ми. Излязохме навън, на хладния нощен въздух. Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да прочистя дробовете си. Миризмата му сякаш ме последва.
Той ме изпрати до колата ми. Застанахме един срещу друг. Напрежението беше толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож. Той искаше да ме целуне, виждах го в очите му. А аз исках да избягам.
„Прекарах си страхотно, Мая“, каза той тихо.
Не можех. Не можех просто да си тръгна и да изчезна, както беше прието в света на приложенията. Той заслужаваше обяснение. А и аз умирах от любопитство.
„Мартин“, започнах аз, а гласът ми трепереше. „И аз. Ти си… наистина си страхотен. Но трябва да те попитам нещо и, моля те, не се обиждай. Ужасно е неудобно.“
Той ме погледна изпитателно. „Какво има?“
„Каква е тази миризма?“, изстрелях аз, преди да съм изгубила кураж.
Той замръзна. Лицето му се затвори. Усмивката изчезна, очите му станаха студени. За момент си помислих, че ще се обърне и ще си тръгне. Той сведе поглед.
„Не е… не е парфюм, нали? Или шампоан?“, продължих аз по-меко. „Толкова е силно, че… ми стана неприятно.“
Той вдигна очи. Болката в тях ме прониза. Мълча дълго.
В края на срещата го попитах за миризмата, а той каза…
„Това е миризмата на миналото ми, Мая. И на бъдещето ми. Това е… отмъщение.“
Глава 2
Думите му увиснаха във въздуха. Отмъщение? Какво, за бога, означаваше това? Той да не би да работеше в канализацията? Или в някаква странна химическа лаборатория?
„Не разбирам“, казах аз.
„По-добре е да не разбираш“, отвърна той рязко, но после лицето му се смекчи. „Виж, сложно е. И не е нещо, за което мога да говоря на първа среща. Мога ли да ти се обадя утре?“
Преди да успея да отговоря, той се наведе, целуна ме бързо по челото – отново този задушлив облак – и се обърна. Гледах го как се отдалечава, високата му фигура изчезна зад ъгъла, оставяйки ме сама на улицата, по-объркана от всякога. Миризмата остана по кожата ми.
Пътуването към вкъщи беше мъгла. „Миризмата на отмъщение.“ Това звучеше като реплика от евтин филм. И все пак… имаше нещо в него. Нещо счупено и истинско.
Когато влязох в апартамента си, първото нещо, което направих, беше да си измия лицето, търкайки ожесточено мястото, където ме беше целунал. Но миризмата сякаш беше попила в съзнанието ми.
Телефонът ми иззвъня. Беше сестра ми, Даниела.
„Е? Как мина? Намери ли Принца?“, попита тя, а гласът ѝ беше прекалено весел.
Даниела беше моята противоположност. Тя беше уцелила джакпота – омъжена за Стоян, изключително богат бизнесмен, който притежаваше половината град. Живееха в огромна къща в покрайнините, която приличаше на крепост от стъкло и бетон. Имаха дъщеря, Ива, която сега беше студентка в престижен университет и учеше право.
„Беше… странно, Дани“, казах аз, сядайки на дивана.
„Странно как? Грозен ли беше? Женен?“
„Не. Беше красив. Умен. И… миришеше ужасно.“
Последва тишина. „Миришеше? Какво, на пот?“
„Не. На… химикали. На ръжда. На нещо… мъртво. Като стара фабрика.“
Даниела се изсмя. „Мая, ти винаги намираш най-странните. Сигурно е някой ексцентрик. Остави го. Утре вечер имаме семейна вечеря, нали не си забравила? Стоян покани някакви негови партньори. Иска да се държиш прилично.“
Въздъхнах. Семейна вечеря при Даниела и Стоян. Това означаваше три часа преструвки, слушане на Стоян как говори за парите си и усещането, че съм провал. Той обожаваше да ми напомня, макар и индиректно, за моя „малък апартамент“ и „скромната ми заплата“.
„Ще бъда там“, казах аз. „Трябва да лягам.“
Затворих и се загледах в тавана. Миризмата на отмъщение.
Вечерята на следващия ден беше точно толкова мъчителна, колкото очаквах. Къщата на Стоян и Даниела беше студена, въпреки скъпите мебели. Всичко беше в бяло и сиво, лъскави повърхности, които отразяваха студена светлина. Гостите бяха други двама мъже в скъпи костюми, които говореха с половин уста за „консолидиране на активи“ и „оптимизиране на портфолиото“.
Стоян беше в стихията си. Той беше едър мъж, не дебел, а по-скоро внушителен, с глас, който беше свикнал да заповядва. Той наливаше уиски за двадесетгодишна реколта и се смееше гръмко на собствените си шеги. Даниела беше до него, перфектната домакиня, усмихваше се на автопилот, а очите ѝ бяха празни.
Ива, племенницата ми, също беше там. Тя беше умна, сериозна млада жена, която сякаш носеше тежестта на света на раменете си. Тя беше моят малък съюзник в тази къща.
„Как е в университета, Ив?“, попитах я, докато сипвахме салата.
„Тежко е“, каза тя тихо. „Особено корпоративното право. Всички тези вратички… Понякога се чудя дали уча право, за да помагам на хората, или за да помагам на хора като татко да стават по-богати.“
Стоян я чу. „Ива, скъпа. Правото е за победителите. А победителите стават богати. Когато завършиш, ще те взема във фирмата. Ще мачкаш.“
Ива сведе очи към чинията си.
По време на основното ястие, един от партньорите на Стоян, мъж на име Петър, заговори за някакъв имот.
„Още ли имаш проблеми с онзи парцел, Стояне? Старата фабрика?“
Стоян махна с ръка, видимо раздразнен. „Дреболии. Някакви наследници се опитват да ме съдят. Твърдят, че съм придобил терена незаконно преди години. Пълни глупости. Баща им беше некадърник, който фалира. Аз просто почистих след него.“
„Каква фабрика?“, попитах аз, по-скоро от учтивост.
„Един стар химически завод“, каза Стоян пренебрежително. „Химтехпрогрес, или нещо такова. Купих го за жълти стотинки преди десет години. Идеален терен за логистичен парк. Само дето тия двамата синове… особено по-малкият… не ме оставят на мира. Постоянно се мотае там, рови из руините. Сигурно е луд.“
„Теренът не е ли… замърсен?“, попита Ива, вдигайки поглед от чинията си. „Чела съм за тези стари заводи.“
„Технически детайли“, отсече Стоян. „Всичко е в рамките на закона. А сега, да пием за бъдещи сделки.“
В този момент телефонът ми извибрира в чантата. Погледнах. Беше Мартин.
„Можем ли да се видим утре? Моля те.“
Сърцето ми подскочи. Имах ужасно, ужасно предчувствие. Стара фабрика. Химикали. Миризма.
„Кой ти пише толкова настоятелно?“, попита Даниела с фалшива усмивка.
„Никой. Грешен номер“, излъгах аз, а ръцете ми трепереха.
Глава 3
Срещнах се с Мартин на следващия ден, този път по моя инициатива, в голям, открит парк. Исках да има въздух около нас. Когато той пристигна, миризмата беше там, но по-слаба, сякаш измита от вятъра, но все още полепнала по него.
„Благодаря, че дойде“, каза той. Изглеждаше уморен. Тъмните кръгове под очите му говореха за безсънни нощи.
„Трябва да ми кажеш истината, Мартин. Каква е тази миризма? И какво означаваше онова за отмъщението?“
Той въздъхна и седна на една пейка. Аз останах права.
„Преди десет години“, започна той, а гласът му беше равен, лишен от емоция, „баща ми притежаваше фабрика. Казваше се „Химтехпрогрес“. Беше цялото му наследство, бизнесът на дядо ми. Не беше голям играч, но се справяхме. Тогава един човек… един хищник… реши, че иска терена. Използва дългови схеми, фалшиви кредитори, подкупи… докара баща ми до фалит за шест месеца. Баща ми не издържа. Получи инфаркт. Почина, мислейки се за провал.“
Стомахът ми се сви. „Стоян“, прошепнах аз.
Мартин вдигна рязко глава. Очите му се впиха в мен. „Какво каза?“
„Мъжът на сестра ми. Стоян. Снощи на вечеря той… той спомена името на фабриката. Каза, че наследниците го съдят.“
Лицето на Мартин се превърна в непроницаема маска. Настъпи дълга, тежка тишина. Вятърът шумолеше в листата над нас.
„Ти… ти си сестра на Даниела? Жената на Стоян?“, попита той, а в гласа му се появи лед.
„Да“, казах аз, чувствайки как ми прилошава. „Ти… ти знаеше ли?“
„Не“, каза той твърде бързо. „Разбира се, че не. Какво съвпадение.“
Но аз не му повярвах. Нещо в очите му… той лъжеше. Дали ме беше намерил в приложението нарочно? Дали всичко беше постановка?
„Миризмата, Мартин“, настоях аз.
„Фабриката“, каза той, избягвайки погледа ми. „Теренът е замърсен. Той го е купил, знаейки това, и никога не го е почистил. Заровил е отпадъци, вместо да плати за обезопасяването им. Миризмата… идва оттам. Аз… ходя там. Събирам проби. Доказателства. От години се опитвам да го докажа, но той има всички в джоба си. Миризмата се просмуква във всичко. В дрехите ми, в кожата ми. Не мога да се отърва от нея. Това е миризмата на това, което той ни отне. Това е моето отмъщение.“
Той ме погледна, а в очите му имаше отчаяние. „Мая, кълна се, не знаех коя си.“
И аз, глупачката, му повярвах. Или по-скоро, исках да му повярвам. Мъжът, който ми говореше за книги и философия, сега беше трагичен герой, борещ се срещу злодея. А злодеят беше моят зет.
„Той е… ужасен човек“, казах аз. „Изневерява на сестра ми. Отнася се с нея като с предмет. Унижава ме всеки път, когато ме види, заради това, че нямам пари.“
Интересът в погледа на Мартин се изостри. „Изневерява ѝ?“
„Да“, казах аз, чувствайки се като предател, но в същото време изпитвах злорадство. „Тя знае, но си мълчи. Заради парите. Заради къщата. Заради Ива.“
„Ти си в къщата им“, каза Мартин, по-скоро на себе си. „Имаш достъп.“
„Какво искаш да кажеш?“, попитах аз, макар че вече знаех.
„Трябват ми доказателства, Мая. Не само за фабриката. Трябват ми неговите финансови документи. Нещата, които държи в офиса си у дома. Истинските счетоводни книги. Знам, че ги има. Адвокатът ми, Кирил, казва, че без тях сме за никъде. Всичко официално е чисто.“
Той хвана ръцете ми. Неговите бяха студени, въпреки топлия ден. „Ти можеш да ми помогнеш. Можеш да помогнеш на мен… и на сестра си. Можем да го съсипем.“
Глава 4
В следващите няколко седмици животът ми се превърна в шпионски роман. Разкъсвах се между две реалности. Едната беше моята – сивата, монотонна работа, смазващата вноска по кредита, която ме чакаше всеки месец, и тихите вечери в апартамента ми.
Другата реалност беше тази на Мартин.
Започнахме да се виждаме тайно. Вече не в барове или паркове, а на отдалечени места, в моята кола, където говорехме с часове. Той беше обсебен. Разказваше ми за брат си, Явор, който го молел да се откаже. Явор бил по-големият, по-прагматичният. Той бил поел грижата за майка им след смъртта на баща им, докато Мартин се бил впуснал в тази кръстоносна война.
„Явор казва, че ще ни смаже“, каза ми веднъж Мартин, докато седяхме в колата с изглед към спящия град. „Казва, че Стоян е твърде голям, твърде свързан. Че трябва да продължим напред.“
„А ти какво мислиш?“, попитах аз.
„Мисля, че ако се откажа, баща ми ще е умрял напразно.“ Миризмата му онази вечер беше особено силна. Беше ходил отново до фабриката. Понякога се чудех дали това не го разболяваше.
В същото време, отношенията ми със сестра ми Даниела се промениха. Започнах да ходя в къщата им по-често, под претекст, че искам да ѝ помогна с нещо или да видя Ива. Стоян рядко беше там вечер, а когато беше, се държеше с мен със същото арогантно пренебрежение, което сега ми идеше да разбия в лицето му.
Даниела беше нещастна. Виждах го в начина, по който ръцете ѝ трепереха, когато си сипваше трета чаша вино преди вечеря. Виждах го в празнотата на погледа ѝ, когато телефонът на Стоян иззвъняваше и той излизаше на терасата, за да говори тихо.
„Той пак го прави, нали?“, попитах я веднъж.
Тя кимна, без да ме гледа. „Има нова. Някаква млада асистентка от офиса. Води я по същите хотели. Дори не си прави труда да бъде оригинален.“
„Дани, защо търпиш това? Ти си умна жена. Защо не го напуснеш?“
Тя се изсмя – сух, горчив смях. „Да го напусна? И да отида къде, Мая? Да се върна в двустайния апартамент на майка ни? Да работя за минимална заплата? Ива е в университет. Знаеш ли колко струва семестърът ѝ? Стоян плаща всичко. Ако го напусна, аз съм никой. Аз съм на нула. Той се е погрижил за това. Имаме предбрачен договор, който той ме накара да подпиша, докато бях заслепена от любов и диаманти.“
Тя ме погледна, а в очите ѝ имаше студена ярост. „Не ме гледай така. Не ме съжалявай. Аз направих своя избор. Това е цената на тази къща.“
Тогава разбрах, че Даниела не е просто жертва. Тя беше затворник по собствена воля.
Но най-голямата промяна настъпи у Ива. Племенницата ми, студентката по право, беше започнала да рови.
Една вечер, докато Стоян беше на поредната „бизнес вечеря“, а Даниела беше отишла на „благотворително събитие“ (което беше кодова дума за среща с други богати и нещастни съпруги), аз бях в къщата с Ива. Уж ѝ помагах с курсов проект.
„Лельо“, каза тя изведнъж, затваряйки лаптопа си. „Трябва да ти покажа нещо.“
Тя отвори друг файл. Беше публичен регистър. Търговският регистър. И там, черно на бяло, беше сделката за „Химтехпрогрес“.
„Гледах документите по придобиването“, каза тя тихо. „Татко ти е казвал, че е било чиста сделка. Че бащата на… тези наследници… е фалирал сам.“
„Да, така каза.“
„Не е вярно. Погледни това.“ Тя посочи серия от транзакции. „Това е фирма, регистрирана на офшорни острови. Тя изкупува дълговете на фабриката от банките. След това незабавно изисква цялата сума. Фабриката влиза в несъстоятелност. И познай кой купува активите ѝ на търг за смешна сума?“
„Стоян“, прошепнах аз.
„Не директно. Друга фирма. Която след шест месеца се слива с основната холдингова компания на татко. Всичко е… законно. На ръба, но е законно. Но е толкова неморално, че…“
„А фирмата, която е изкупила дълговете?“, попитах аз.
„Не мога да проследя собствеността. Но съм сигурна, че е той. Той е изфабрикувал целия фалит.“ Ива ме погледна, а в очите ѝ имаше сълзи. „Баща ми е… престъпник, нали?“
В този момент знаех, че имаме съюзник. Разказах ѝ. Разказах ѝ за Мартин. За миризмата. За баща му.
Ива не беше шокирана. Тя беше ядосана.
„Знам къде държи истинските неща“, каза тя. „Не на компютъра си. Той не е толкова глупав. Има сейф. Зад онази ужасна картина в кабинета му. Знам комбинацията. Видях го веднъж, когато си мислеше, че спя.“
Глава 5
Планът беше рискован. Повече от рискован – беше безумен. Но аз бях вътре. Бях вътре заради Мартин, в когото се влюбвах все повече с всяка тайна среща, въпреки натрапчивата миризма, която вече свързвах не с отблъскване, а с болка. Бях вътре заради сестра ми, която гниеше в златната си клетка. И бях вътре заради Ива, която виждаше как идеалите ѝ се сриват пред реалността на семейното ѝ богатство.
Мартин, Ива и аз се срещнахме тайно в моя апартамент. Срещата беше напрегната. Ива, със своята юридическа прецизност, разпитваше Мартин за делото му.
„Какво точно търсите?“, попита тя. „Ако вземем всичко, той ще разбере. Трябва ни нещо конкретно, което адвокатът ви, Кирил, може да използва.“
„Търсим доказателство за две неща“, каза Мартин, а гласът му беше напрегнат. „Първо, връзката между Стоян и офшорната компания, която е изкупила дълговете. Второ, и по-важно, документи, които доказват, че той е знаел за химическото замърсяване и умишлено го е прикрил, дори го е влошил, като е заровил още отпадъци, за да спести пари.“
„Това е сериозно криминално обвинение“, каза Ива, пребледнявайки. „Това означава… затвор.“
„Точно така“, каза Мартин студено.
„Майка ми…“, започна Ива.
„Тя не е замесена“, казах аз бързо. „Тя не знае нищо за делата му.“
Ива кимна бавно. „Добре. Знам кога. Следващата седмица. Петък. Те имат годишнина на някакъв клуб. Винаги са там до късно. Аз ще се прибера уж от библиотеката, ще изключа част от алармената система и ще ви пусна.“
Сърцето ми щеше да изскочи.
„Не“, каза Мартин. „Ти няма да си там. Твърде опасно е. Ако ни хванат, ти си вътре с нас. Ще ми дадеш кодовете и инструкции. Ще вляза сам.“
„Няма да можеш“, каза Ива. „Сейфът има двоен ключ. Един дигитален код, който знам, и един физически ключ, който той крие. Само аз знам къде.“
„Тогава отивам аз“, казах аз. „Аз съм сестрата на Даниела. Имам причина да съм там. Мога да кажа, че съм дошла да взема нещо.“
„Не“, отсече Мартин. „Няма да те въвличам в това, Мая. Аз ще вляза. Ще се справя с ключалката.“
„Не си в някакъм филм, Мартин“, каза Ива остро. „Това е швейцарски сейф от висок клас. Няма да го отвориш с кламер. Трябва да сме и тримата. Аз деактивирам алармата и отварям сейфа. Ти, Мартин, знаеш какво да търсиш. А ти, лельо Мая… ти ще пазиш.“
Погледнах Мартин. Той беше бесен, но знаеше, че тя е права.
Петък вечер. Седях в колата си, паркирана на пряка до къщата на Стоян. Валеше ситен, студен дъжд. Ръцете ми върху волана бяха ледени. Мартин беше до мен. Той не говореше. Миризмата му изпълваше колата – остра, напрегната. Днес тя миришеше на страх.
„Мартин“, прошепнах аз. „Ако нещо се обърка…“
„Няма“, прекъсна ме той. „Ще влезем, ще вземем документите и ще излезем. След десет минути всичко ще е приключило.“
„Ами ако се върнат?“
„Няма. Ива ще ни предупреди.“
Телефонът ми изсветна. Съобщение от Ива. „Чисто е. Влизайте през задния вход. Вратата на кухнята е отворена.“
Излязохме от колата и се вмъкнахме в сенките. Огромната къща беше тъмна, с изключение на една слаба светлина от кабинета на втория етаж. Ива ни чакаше. Беше облечена в черно, лицето ѝ беше бледо като платно.
„Алармата на долния етаж е спряна за десет минути“, прошепна тя. „Кабинетът е горе. Побързайте.“
Качихме се по стълбите, всяка наша стъпка отекваше в тишината на къщата. Кабинетът на Стоян беше като него самия – голям, студен, доминиращ. Зад огромното бюро от махагон висеше въпросната картина – ужасен модерен пейзаж.
Ива отиде до нея и я отмести. Зад нея беше сейфът. Тя бързо набра кода. После се пресегна към един от дебелите томове на рафта – „Пълна история на правото“ – и извади отвътре малък метален ключ. Пъхна го, завъртя го и тежката врата се отвори с тихо изщракване.
Вътре беше пълно с папки и твърди дискове.
„Това трябва да е“, каза Мартин, посягайки към червена папка с надпис „ХП – Финал“. Той я отвори. Очите му зашариха по страниците. „Тук е. Всичко е тук. Договорите с офшорката. Фалшивите доклади за екологична оценка… Боже мой, има и списък…“
„Списък с какво?“, попитах аз.
„Плащания. Подкупи. За местни инспектори… дори за един съдия.“
„Взимай го и да се махаме“, каза Ива, а гласът ѝ трепереше.
Мартин започна да снима страниците с телефона си, бързо, методично.
„Не“, казах аз. „Снимането не е достатъчно. Може да се оспори. Вземи цялата папка. Ще кажем, че е изгубена, открадната от прислугата, каквото и да е. Той няма да посмее да съобщи в полицията, ако знае какво има вътре.“
Мартин се поколеба, после грабна папката. „Права си.“
В този момент отдолу се чу шум. Звук от отваряне на входната врата.
„Мамка му!“, изсъска Ива. „Те са. Върнали са се!“
Глава 6
Паниката ме връхлетя като леден душ. Тримата замръзнахме. Чухме гласа на Стоян, силен и ядосан.
„…казах ти, че тази вечеря е важна, Даниела! А ти реши да направиш сцена!“
„Аз ли направих сцена?“, извика Даниела, гласът ѝ беше необичайно висок и треперещ. „Когато онази курва дойде на нашата маса и те целуна пред всички?“
„Млъкни!“, изрева Стоян. „Ива може да е тук.“
„Ива е в библиотеката, както винаги! Единственият човек в тази къща, който прави нещо смислено!“, извика Даниела. Чу се трясък на счупено стъкло. Явно беше хвърлила нещо.
Ива ни погледна, очите ѝ бяха разширени от ужас. „Те са долу във фоайето. Ще се качат всеки момент.“
„Няма друг изход“, прошепна Мартин, оглеждайки стаята.
„Има“, каза Ива. „Балконът.“
Кабинетът на Стоян имаше малък балкон, който гледаше към тъмната задна градина.
„Води ли някъде?“, попита Мартин.
„Има решетка за бръшлян. Слиза до земята. Здрава е. Аз съм се катерила по нея като дете. Вървете!“
„Ами ти?“, попитах аз.
„Аз ще ги посрещна. Ще се престоря, че съм си дошла. Ще ги разсея. Сега вървете!“ Ива ни буташе към вратата на балкона.
Мартин отвори френския прозорец. Студеният дъжд ни удари в лицата. Той стискаше папката под сакото си.
„Ива, благодаря ти“, каза той.
„Просто го съсипете“, отвърна тя, очите ѝ горяха.
Мартин прекрачи парапета и стъпи на решетката. Тя изскърца под тежестта му, но издържа. Той започна да се спуска бързо.
„Мая, идвай!“, извика той тихо.
Погледнах надолу. Беше високо, поне шест метра. Страхът ме парализира.
„Не мога“, прошепнах аз.
„Мая, той идва!“, извика Ива. Чухме тежки стъпки по стълбите.
„Трябва“, каза Мартин отдолу.
Затворих очи и прекрачих. Ръцете ми сграбчиха студения, мокър метал на решетката. Дънките ми се закачиха, но се освободих. Започнах да се спускам, тромаво, панически. Краката ми трепереха.
Точно когато стигнах на метър от земята, вратата на кабинета горе се отвори с трясък.
„ИВА? Какво, по дяволите, правиш тук?“ Гласът на Стоян беше гръмотевичен.
Светлината от кабинета обля градината. Скочих последния метър, приземявайки се зле на глезена си. Остра болка прониза крака ми.
„Мая!“, Мартин ме сграбчи и ме вдигна. „Бягай!“
Той ме повлече през мократа трева към тъмнината на дърветата. Чух Стоян да крещи нещо от балкона, но не се обърнах. Бягахме, куцукайки и задъхвайки се, докато не стигнахме до колата. Хвърлихме се вътре, Мартин запали двигателя и потеглихме с писък на гуми.
Мълчахме през целия път до моя апартамент. Аз треперех, отчасти от студ, отчасти от болка в глезена, но най-вече от адреналин. Мартин стискаше волана толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. Папката беше на пода в краката му.
Когато влязохме в апартамента ми, той заключи вратата и се облегна на нея, затваряйки очи.
„Успяхме“, въздъхна той.
„Ива…“, започнах аз. „Той я видя. Тя е в опасност.“
„Ива е умна. Ще се оправи. Ще каже, че е чула шума от скандала им и е дошла да види какво става. Той беше твърде ядосан на Даниела, за да мисли трезво.“ Мартин се приближи до мен. Той отвори сакото си. Миризмата му – микс от химикали, дъжд и пот – беше по-силна от всякога. Но този път не ми пукаше.
Той вдигна ръка и докосна бузата ми. „Ти беше невероятна.“
И тогава ме целуна.
Не беше като първата ни среща. Нямаше колебание. Беше диво, отчаяно и пълно с цялото напрежение от последните седмици. Беше целувката на съзаклятници. Вкусът му беше на дъжд и метал, а аз отвърнах със същата сила. Забравих за Стоян, за Даниела, за болката в глезена си. Единственото, което имаше значение, беше този мъж и тайната, която споделяхме.
Когато се отдръпнахме, и двамата дишахме тежко.
„Сега какво?“, попитах аз.
„Сега“, каза той, вдигайки папката, „започва истинската война. Утре сутрин това отива при Кирил. И Стоян няма да знае какво го е ударило.“
Телефонът ми иззвъня. Беше Ива.
Вдигнах треперещо. „Ало?“
„Добре ли сте?“, попита тя, гласът ѝ беше спокоен, почти плашещо спокоен.
„Да. Ти? Какво стана?“
„Скандалът. Попита ме какво правя. Казах му, че съм чула чупенето и съм се уплашила. Че съм видяла отворената врата на балкона и съм се паникьосала, мислейки, че има крадец. Той… той ми повярва. Беше твърде зает да крещи на майка ми.“
„Ива, ти си…“
„Добре съм, лельо. Но нещата ще станат грозни. Той забеляза, че сейфът е отворен. Казах му, че сигурно аз съм го оставила така, когато съм взела пари за учебници по-рано. Той е разсеян. Но утре… утре ще забележи, че папката липсва. Трябва да действате бързо.“
„Ще действаме“, казах аз. „Пази се.“
„Вие също.“ Тя затвори.
Мартин ме гледаше. „Тя е по-силна от всички нас.“
Той остана онази нощ. Лежахме в леглото ми, без да спим. Папката беше на нощното шкафче като бомба със закъснител.
„Мартин“, казах аз в тъмното.
„Мм?“
„Когато всичко това свърши… какво ще стане с теб? С миризмата?“
Той мълча дълго. „Не знам. Понякога си мисля, че тя е част от мен. Че ако той си плати, може би и тя ще изчезне.“
„Ами ние?“, попитах аз. „Има ли… ние?“
Той се обърна към мен и ме привлече към себе си. „В началото“, прошепна той в косата ми, „признавам, когато разбрах коя си… исках да те използвам. Ти беше моят вход. Но след това… Мая, аз…“
„Не казвай нищо“, прекъснах го аз. „Не и сега. Нека първо видим как ще свърши това.“
Заспах в ръцете му, вдишвайки миризмата на неговото отмъщение, която вече беше станала и моя.
Глава 7
На сутринта атмосферата беше трескава. Мартин беше станал преди мен, облечен, стискаше папката. Глезенът ми беше подут и пулсираше, но адреналинът притъпяваше болката.
„Отивам при Кирил. Това е нашият адвокат. Ще се срещнем в една защитена къща, не в офиса му. Стоян следи офиса му от месеци“, каза Мартин.
„Идвам с теб.“
„Не. Твърде опасно е. Трябва да се държиш нормално. Отиди на работа, ако можеш. Ако Стоян се обади, ако Даниела се обади, ти не знаеш нищо. Снощи си била вкъщи, гледала си филм. Разбрано?“
„Мартин, аз съм вътре толкова, колкото и ти.“
„Знам. И затова трябва да те пазя. Моля те, Мая. Направи го заради мен.“ Той ме целуна бързо. „Ще ти се обадя, щом мога.“
И той излезе. Апартаментът ми веднага се стори празен и твърде тих.
Куцукайки, се приготвих за работа. Всяко нормално движение се чувстваше като предателство. Как можех да се преструвам, че обсъждам лога и шрифтове, когато току-що бях извършила обир?
Докато бях в банята, телефонът ми иззвъня. Беше Даниела. Сърцето ми спря.
„Ало?“, опитах се да прозвуча сънено.
„МАЯ!“, гласът ѝ беше писклив от истерия. „Трябва да дойдеш! Веднага! Стана нещо ужасно!“
„Какво има, Дани? Какво е станало?“
„Стоян! Той… той е бесен! Разбра! За папката! Знае, че Ива е замесена, знае, че ти си замесена! Каза, че… каза, че ще ни унищожи! Моля те, ела, той ме заключи в спалнята!“
Кръвта ми изстина. „Какво? Как те е заключил?“
„Той… просто излезе и заключи. Чувам го долу, крещи по телефона. Говори за теб, за твоя кредит! Мая, той ще те съсипе! Моля те!“
„Идвам!“, извиках аз, затваряйки.
Грабнах ключовете си, без да мисля. Глезенът ми крещеше от болка, докато тичах надолу по стълбите. Не се обадих на Мартин. Нямаше време. Сестра ми беше в опасност.
Карах като луда през града. Умът ми препускаше. Как е разбрал толкова бързо? Ива? Не, тя не би ни предала. Дали е имало скрита камера в кабинета?
Когато спрях пред къщата, входната врата беше широко отворена. Втурнах се вътре, куцукайки.
„Даниела!“, извиках аз.
Къщата беше смразяващо тиха. Нямаше викове. Нямаше Стоян.
Качих се на втория етаж. „Дани!“
Вратата на спалнята им беше открехната. Бутнах я.
Даниела седеше пред тоалетката си. Беше перфектно гримирана и облечена в елегантен копринен халат. Тя бавно се обърна към мен, а на лицето ѝ нямаше и следа от истерия. Вместо това имаше студено, пресметливо изражение, което никога не бях виждала.
„Трябваше да те накарам да дойдеш бързо“, каза тя спокойно.
„Какво… какво става? Къде е Стоян? Ти каза, че те е заключил…“
„Стоян е на път за летището. Има полет за Цюрих. Аз не съм заключена, Мая. Аз те излъгах.“
„Защо?“, попитах аз, отстъпвайки назад. Капан. Това беше капан.
„Защото“, каза Даниела, ставайки, „ти и твоето миризливо гадже току-що направихте огромна грешка. И аз трябва да реша какво да правя с теб.“
„Не разбирам.“
„Разбира се, че не разбираш. Ти винаги си била толкова наивна. Мислеше, че аз съм нещастната, малтретирана съпруга? Жертвата?“, тя се изсмя. „О, Мая. Аз знаех за всяка негова изневяра. Аз ги насърчавах. Те го държаха разсеян.“
„Разсеян от какво?“
„От мен. От това, че прехвърлях парите му, лев по лев, в моя собствена сметка. В продължение на пет години. Стоян си мисли, че е богат. Но всъщност, по-голямата част от ликвидните му активи вече са мои. Подставени фирми, сметки, за които той дори не подозира. Аз чаках. Чаках подходящия момент да го съсипя.“
Бях зашеметена. Жената пред мен не беше моята сестра. Беше непозната.
„А тази папка…“, продължи Даниела, „беше последното парче от пъзела. Трябваше ми доказателство за криминалните му дейности. Нещо, което да го държи в шах, докато финализирам прехвърлянето. Нещо, което да гарантира, че той отива в затвора, а аз излизам чиста.“
„Ти… ти си знаела? За нас? За Мартин?“
„От самото начало. Откакто Ива започна да рови. Мислиш, че не следя лаптопа на дъщеря си? Видях търсенията ѝ. Видях кореспонденцията ѝ. Когато ти ми каза за „миризливия“ си мъж, чийто баща е притежавал „Химтехпрогрес“, всичко си дойде на мястото. Беше твърде перфектно. Така че аз ви оставих. Оставих ви да си мислите, че водите шоуто. Аз дори „случайно“ оставих ключа за сейфа в книгата, която знаех, че Ива ще провери.“
Тя се приближи до мен. „Вие свършихте мръсната работа вместо мен. Взехте папката. Сега Стоян мисли, че вие сте врагът. Той ще дойде след теб, Мая. Ще използва връзките си в банката, за да поиска незабавно кредита ти. Ще те остави на улицата. Ще прати хора след Мартин.“
„Ти си чудовище“, прошепнах аз.
„Аз съм оцеляла“, поправи ме Даниела. „А сега, ето каква е сделката. Ти ще ми дадеш тази папка. Не на Мартин. На мен. Аз ще я използвам, за да довърша Стоян. В замяна… ще се погрижа за кредита ти. Ще ти дам достатъчно пари, за да започнеш на чисто. Някъде далеч.“
„А Мартин? А отмъщението му?“
Даниела сви рамене. „Мартин е просто средство. Той ще получи своето. Стоян ще бъде съсипан. Това не му ли е достатъчно? Аз съм тази, която поема истинския риск. Аз съм тази, която ще държи ножа.“
„Ами Ива? Тя ти помогна. Тя вярваше в…“
„Ива ще научи ценен урок. Че правото не е в книгите, а в това кой държи властта. Тя ще ми благодари един ден. Сега, обади се на гаджето си. Кажи му да донесе папката тук. Веднага. Или и двамата отивате в затвора за обир.“
Глава 8
Стоях като замръзнала. Предателството беше толкова пълно, толкова всеобхватно, че почти не беше за вярване. Сестра ми. Жената, която се опитвах да „спася“, беше кукловодът.
„Не“, казах аз, гласът ми беше слаб, но твърд.
„Какво каза?“, попита Даниела, вдигайки вежда.
„Няма да ти я дам. Тази папка не е твоя. Тя принадлежи на Мартин. Това е животът на баща му.“
Даниела се изсмя. „Мая, не бъди глупава. Какво ще направиш? Ще я дадете на адвокат? Стоян ще ви смаже, преди да стигнете до съда. Аз съм единственият ви шанс. Аз имам парите и инфраструктурата да водя тази война.“
„Ти не искаш война. Ти искаш парите. Искаш да го замениш. Ти си същата като него.“
Лицето на Даниела се втвърди. „Грешиш. Аз съм по-умна. И по-жестока. Давам ти десет минути да се обадиш на Мартин. Ако не го направиш…“ Тя вдигна телефона си. „…ще се обадя на Стоян в Цюрих и ще му кажа, че ти и Мартин сте го обрали, но аз съм успяла да взема папката от вас. Той ще ми бъде благодарен. Ще ви прати полиция. Аз ще бъда лоялната съпруга. А вие ще гниете в ареста. Ипотеката ти ще бъде най-малкият ти проблем.“
Тя ме гледаше. Студена, пресметлива, безмилостна.
И тогава вратата на спалнята се отвори.
Ива стоеше на прага. Беше чула всичко.
„Мамо?“, прошепна тя, лицето ѝ беше пепеляво.
Даниела се обърна рязко. Маската ѝ падна за секунда, заменена от чиста паника. „Ива! Мислех, че си…“
„Мислеше, че съм в университета? Чух те. Чух всичко.“ Ива влезе в стаята, а в ръката си държеше телефона си. Записваше. „Ти си ни използвала. Използвала си леля Мая. Използвала си мен. Използвала си болката на Мартин… заради пари.“
„Ива, скъпа, не разбираш…“, започна Даниела, протягайки ръка.
„О, разбирам перфектно!“, извика Ива, правейки крачка назад. „Ти си по-лоша от татко! Той е просто алчен хищник. Ти… ти си предател. Ти предаде собственото си семейство!“
„Направих го заради нас!“, изкрещя Даниела, губейки контрол. „За да сме свободни от него! За да имаш ти бъдеще!“
„Аз нямах бъдеще? Аз уча право, за да се боря с хора като вас! А се оказва, че съм отгледана от двама!“, Ива трепереше от ярост. Тя погледна към мен. „Лельо, къде е Мартин?“
„На път е за среща с адвоката си“, казах аз.
„Обади му се. Кажи му да не прави нищо. Кажи му да дойде тук. Веднага. С папката.“
„Ива, не!“, извика Даниела.
„Млъкни!“, отсече Ива с авторитет, който ме шокира. „Ти нямаш повече власт тук, мамо. Или ще направим нещата по правилния начин, или ще дам този запис на татко. И тогава ще видим кой кого ще унищожи.“
Даниела се втренчи в дъщеря си. За първи път видях страх в очите ѝ. Истински страх. Тя беше загубила контрол.
Извадих телефона си и набрах Мартин.
„Мая? Какво стана? На път съм за…“
„Не отивай никъде“, прекъснах го. „Връщай се в къщата на Даниела. Веднага. И донеси папката.“
„Какво? Защо? Капан ли е?“
„Не. Просто… довери ми се. Ива е тук. Нещата се промениха. Просто ела.“
Затворих. Три жени чакахме в тишината на луксозната спалня. Даниела беше седнала на леглото, победена. Ива стоеше до прозореца, стиснала телефона си като оръжие. Аз бях по средата, глезенът ми пулсираше в ритъма на напрежението. Войната за отмъщението на Мартин току-що се беше превърнала в грозна семейна гражданска война.
Глава 9
Мартин пристигна след двадесет мъчителни минути. Влезе в спалнята предпазливо, като вълк, подушващ капан. Очите му обходиха стаята – мен, Ива, и накрая Даниела, която седеше свита на леглото. Папката беше стисната в ръката му. Миризмата му изпълни стаята – остра, метална, миризмата на битка.
„Какво става тук?“, попита той, гледайки Ива.
„Майка ми“, каза Ива с равен глас, „ни е използвала. Тя е дирижирала всичко. Тя иска папката, за да изнудва татко и да му вземе всички пари, които вече е откраднала от него.“
Мартин погледна Даниела, после мен. „Вярно ли е?“
Кимнах.
Даниела вдигна глава. „Момчето с миризмата. Ти си мислиш, че става въпрос за справедливост, нали? За паметта на баща ти? Толкова е сладко. Но в реалния свят справедливостта отива при този, който може да си я позволи. Аз мога. Ти не.“
„Ти не искаш справедливост“, каза Мартин тихо, пристъпвайки към нея. „Ти искаш плячката. Ти си лешояд, който кръжи над трупа, който съпругът ти е убил.“
„Поезия“, изсъска Даниела. „Какво ще направиш? Ще ме удариш? Ще дадеш папката на твоя адвокат Кирил? Стоян ще ви съсипе и двамата. Ще ви обвини в обир, ще ви вкара в съда за клевета. Той притежава половината съдии в този град. Аз съм единственият ви шанс.“
„Грешиш“, каза Ива. Тя пристъпи напред, заставайки между Мартин и майка си. „Вече не става въпрос само за парите на татко или за отмъщението на Мартин. Става въпрос за престъпление. За екологичното замърсяване. За подкупите. Папката доказва, че татко е тровил земята и е плащал на хора, за да си затварят очите.“
„И какво?“, попита Даниела. „Ще го дадете на пресата? Стоян ще ги купи.“
„Няма“, каза Ива. „Защото няма да отидем в пресата. И няма да отидем при адвокат Кирил. Ще отидем директно при прокурора. Но не при всеки прокурор. А при главния прокурор. Ще му дадем всичко. Папката. Моите показания. Записът от теб, мамо, в който признаваш, че си манипулирала всичко. Ще му дадем такъв случай, който ще го направи национален герой. Случай, който не може да бъде потулен.“
Даниела я гледаше невярващо. „Ти… ти би предала и двама ни? Баща си… и майка си?“
„Вие предадохте мен“, каза Ива студено. „Вие ме научихте, че парите са всичко. Е, аз ще ви науча, че не са.“ Тя се обърна към Мартин. „Дай ми папката.“
Мартин се поколеба, гледайки от Ива към мен. Това беше неговата кръстоносна война. Неговото отмъщение.
„Мартин“, казах аз тихо, куцукайки до него. „Тя е права. Това е единственият начин. Не става въпрос само за баща ти. Става въпрос за всички хора, които са били засегнати от тази фабрика. За земята, която е отровена. Ако я дадеш на Даниела, това е просто размяна на пари. Ако я запазиш за гражданско дело, може да отнеме години и да загубиш. Но това…“ Посочих към Ива. „Това е правосъдие. Сурово, грозно, но истинско.“
Мартин ме погледна в очите. Видях борбата в него. Желанието за лично отмъщение срещу нещо по-голямо. Той дишаше тежко. Миризмата му сякаш се концентрираше, ставаше по-тежка.
Той бавно протегна ръка и подаде папката на Ива.
„Не!“, изкрещя Даниела, скачайки от леглото. „Ти не знаеш какво правиш, глупаво дете! Ти унищожаваш това семейство!“
„Няма семейство за унищожаване!“, извика Ива. „Има само… корпорация. И тя току-що фалира.“
Тя взе папката, прегърна я силно и излезе от стаята, без да погледне назад.
Даниела рухна на пода, ридаейки. Но не бяха сълзи на тъга. Бяха сълзи на ярост. На загуба.
Аз и Мартин останахме в стаята, гледайки я. И тогава се погледнахме. Беше свършено. По един или друг начин, беше свършено.
Глава 10
Последвалите дни бяха хаос. Ива, вярна на думата си, беше отишла директно при главния прокурор. Оказа се, че той отдавна е търсел начин да се справи със Стоян, но не е имал нужните доказателства. Папката, заедно с показанията на Ива за начина, по който е придобита, и контекста, който тя предостави като студент по право, беше златна мина.
Започна разследване. Светкавично.
Стоян се върна от Цюрих и беше арестуван директно на летището. Беше шок за цялото бизнес общество. Новината беше навсякъде. „БИЗНЕСМЕНЪТ СТОЯН АРЕСТУВАН ЗА МАСИВНА ЕКОЛОГИЧНА ИЗМАМА И КОРУПЦИЯ“.
Даниела също беше разпитвана. Записът, който Ива беше направила, я постави в ужасна позиция. Тя не беше обвинена в съучастие в престъпленията на Стоян, но банковите ѝ сметки бяха замразени по подозрение в пране на пари. Нейната сложна мрежа от офшорни фирми се разплиташе. Тя нае най-добрите адвокати, но беше в капан. Нейната собствена алчност я беше затворила.
А аз? Аз бях разпитвана като свидетел. Разказах всичко. За запознанството си с Мартин, за съмненията си, за това как Ива е открила истината. Излъгах само за едно – за обира. Повторихме версията на Ива: че тя е взела папката от сейфа, защото е била уплашена за бъдещето на семейството си и е искала да направи правилното нещо.
Стоях в апартамента си, гледайки новините. Бях изтощена. Глезенът ми все още болеше, но по-лоша беше празнотата. Войната беше спечелена, но се чувствах… куха.
Тогава банката се обади.
Беше служител, който звучеше нервно. „Госпожо, обаждаме ви се във връзка с вашия ипотечен кредит…“
Сърцето ми спря. Стоян. Дори от ареста, пипалата му бяха дълги.
„…имаме удоволствието да ви съобщим, че кредитът ви е изцяло погасен.“
„Моля?“, казах аз, мислейки, че не съм чула добре.
„Да. Тази сутрин получихме анонимен превод за пълната остатъчна сума по вашата ипотека. Жилището ви е чисто. Ще получите документите до края на седмицата.“
Затворих телефона, зашеметена. Кой? Даниела? Парите ѝ бяха замразени. Ива? Тя нямаше такива пари.
Мартин.
Той не ми се беше обаждал, откакто Ива взе папката. Бях го видяла за кратко в прокуратурата, даваше показания. Изглеждаше различно. По-лек.
Глава 11
Съдебният процес беше бърз и брутален. Доказателствата в папката бяха неоспорими. Адвокатите на Стоян, въпреки че бяха най-скъпите, не можеха да направят нищо срещу директните доказателства за подкупи и умишленото укриване на екологична катастрофа.
Ива беше звездата на процеса. Тя даде показания срещу баща си. Спокойно, методично, тя изложи фактите, които беше открила, и причините, които са я накарали да действа. Когато адвокатът на Стоян се опита да я представи като отмъстително дете, тя го погледна студено и каза: „Аз не отмъщавам. Аз прилагам закона, който баща ми ме изпрати да уча.“
Стоян получи ефективна присъда. Десет години. Загуби всичко. Фирмата му беше обявена в несъстоятелност, активите ѝ бяха запорирани, за да се плати за почистването на терена на „Химтехпрогрес“.
Даниела се измъкна. Почти. Тя беше обвинена в пране на пари, но сключи сделка. Върна по-голямата част от откраднатите пари в замяна на условна присъда. Загуби къщата, колите, бижутата. Премести се в малък апартамент под наем. Когато се видяхме след процеса, тя изглеждаше с десет години по-стара.
„Е, доволна ли си?“, попита ме тя, пушейки цигара на балкона си.
„Не ставаше въпрос за това да съм доволна, Дани.“
„Ти унищожи всичко.“
„Не, Мая. Ти и Стоян унищожихте всичко. Аз просто бях там, за да гледам.“
Тя не ми отговори.
С Ива се сближихме. Тя беше изключена от университета заради скандала – престижното учебно заведение не искаше да бъде свързвано с такова семейство. Но тя не се интересуваше. Беше започнала работа като доброволец в малка неправителствена организация, която се занимаваше с екологично право.
„Най-накрая правя това, за което винаги съм мечтала“, каза ми тя.
„Гордея се с теб, Ив.“
„И аз с теб, лельо. Ти рискува всичко.“
„Не“, казах аз. „Аз просто се влюбих в един миризлив мъж.“
Глава 12
А Мартин?
Не го бях виждала от месеци. След като даде показания, той изчезна. Чух от Кирил, неговия адвокат, че той и брат му Явор са получили контрол върху терена на фабриката, като част от обезщетението. Че са започнали работа с държавата по почистването му.
Парите за ипотеката ми бяха от него. Знаех го. Беше неговият начин да каже „благодаря“ и „сбогом“. Част от мен беше съкрушена. Бях се влюбила в него, в неговата болка, в неговата мисия. Но мисията беше приключила.
Една вечер, месеци след края на процеса, седях в апартамента си. Моят апартамент. Изцяло мой. Нямаше вече кредити, нямаше страх. Работех като дизайнер на свободна практика, справях се добре. Животът ми беше… спокоен.
На вратата се позвъни.
Отворих. Беше той.
Мартин.
Изглеждаше… различно. Беше облечен с обикновени дънки и риза. Беше малко по-пълен, напрежението беше изчезнало от лицето му. Изглеждаше по-млад.
Той просто стоеше там, гледайки ме.
„Здравей, Мая.“
„Здравей, Мартин.“
Мълчахме. Аз вдишах.
„Миризмата…“, прошепнах аз. „Изчезнала е.“
Той се усмихна леко. „Да. Почистването на фабриката започна. Вече… вече нямам причина да ходя там. Миналото е погребано. Буквално.“
„Ти плати ипотеката ми“, казах аз.
„Беше най-малкото, което можех да направя. Ти ми върна името на баща ми.“
„Не съм го направила заради това.“
„Знам“, каза той.
Отново настъпи мълчание.
„Е“, каза той, почесвайки се по врата. „Чудех се… дали би искала да излезем на вечеря? Като за първа среща. Истинска.“
Аз го огледах. Мъжът пред мен вече не беше отмъстител. Не беше тайна. Беше просто Мартин.
„Има само един проблем“, казах аз.
„Какъв?“, попита той, притеснен.
„Този път ти ще трябва да разчиташ само на чара си. Вече не си мистериозният, трагичен герой.“
Той се засмя. Истински, топъл смях. „Мисля, че мога да се справя с това.“
Аз се усмихнах. Отстъпих назад и отворих вратата по-широко.
„Влез. Но те предупреждавам. Ако този път миришеш на нещо странно, всичко приключва.“
Той влезе и миришеше само на сапун. И на ново начало.