Всичко започна с една възглавница. Не коя да е, а неговата. Тази, на която всяка нощ отпускаше глава, тази, която пазеше аромата му, смес от скъп афтършейв и нещо неопределимо, нещо негово. Бяхме женени от пет години, а аз все още се улавях, че вдишвам този аромат, когато го нямаше, като някаква котва в бурното море на ежедневието. Този ден обаче котвата се скъса.
Правех пролетно почистване, макар да беше късна есен. Просто имах нужда да преобърна къщата, да изтупам праха не само от мебелите, а и от мислите си. Вдигнах възглавницата на Петър, за да сменя калъфката, и усетих нещо странно. Не беше просто твърдо, а някак… неравномерно. Сякаш вътре имаше буци. Първата ми мисъл беше, че пълнежът се е сбил. Но пръстите ми напипаха нещо по-определено – ръбест, правоъгълен предмет. Любопитството надделя над всяка логика. Плъзнах пръсти по шева и напипах друг, по-груб и неравен шев. Някой беше отварял възглавницата и после я беше зашил, но не с машина, а на ръка. Непохватно, припряно.
Сърцето ми започна да бие учестено. С ножица за нокти, която трепереше в ръката ми, внимателно разпорих грубия шев. Бръкнах вътре, пръстите ми потънаха в мекия пълнеж и накрая стигнаха до източника на моето безпокойство. Беше найлонов плик с цип. Прозрачен. А съдържанието му накара кръвта да замръзне във вените ми.
Снопове коса.
Не просто няколко косъма, не кичур, отрязан за спомен. Това бяха грижливо подредени, етикетирани кичури женска коса. Всеки беше привързан с тънка корда и имаше малко хартиено етикетче. Пръстите ми трепереха, докато ги разглеждах. „30 см, червена, мека“, пишеше на единия. „Сива – груба, 15 см“, гласеше друг. „Кестенява, с естествени кичури, 40 см“. „Черна, боядисана, леко увредена“. Имаше десетки. Всички различни. Палитра от цветове и текстури, която нямаше нищо общо с моята собствена, дълга до раменете руса коса.
Стоях насред спалнята, заобиколена от аромата на лавандулов омекотител и слънчевите лъчи, които се процеждаха през прозореца, а в ръцете си държах нещо чудовищно. Какво означаваше това? Мозъкът ми препускаше през хиляди сценарии, всеки по-ужасяващ от предишния. Петър. Моят Петър. Успешен бизнесмен, мъжът, който ми носеше кафе в леглото, който помнеше годишнината от първата ни среща. Мъжът, който спеше до мен всяка нощ. На какво спеше? На трофеи?
Първият инстинкт беше да му се обадя. Да крещя в слушалката, да искам обяснение. Но какъв отговор можеше да има? Какво обяснение би било достатъчно, за да изтрие тази картина от съзнанието ми? Образите в главата ми ставаха все по-ярки и зловещи. Жени без коса. Жени…
Паниката ме връхлетя като вълна. Пуснах плика, сякаш пареше. Той тупна меко на килима. Залитнах назад, опрях се на стената и се свлякох на пода. Дишах на пресекулки. Не можех да мисля трезво. Единствената мисъл, която проби през шума в главата ми, беше, че имам нужда от помощ. Че тук се случва нещо, което е извън моето разбиране, нещо опасно.
Без да се замислям повече, грабнах телефона си и набрах 112. Гласът ми трепереше, докато обяснявах на диспечерката какво съм намерила. Думите звучаха нелепо, докато ги изричах на глас. „Коса… в възглавницата на съпруга ми… етикетирана…“ Жената отсреща запази самообладание, задаваше ми въпроси, които едва чувах. Адрес, име, сама ли съм.
Не знам колко време мина. Седях на пода в спалнята, втренчена в плика с коса, неспособна да помръдна. Чух сирените да наближават. Звукът им разцепи тишината на спокойния ни квартал. Чух и колата им да спира пред къщата. Миг по-късно на вратата се позвъни.
Намерих сили да се изправя и да сляза долу. Двама униформени полицаи стояха на прага. Единият беше по-възрастен, с уморени очи, другият – млад, с напрегнато изражение. Поканих ги да влязат, а гласът ми беше едва доловим шепот. Поведох ги нагоре към спалнята, към доказателството за моето разпадащо се съзнание или за чудовищния живот на съпруга ми.
По-възрастният полицай, инспектор Димитров, както се представи, огледа плика с професионално, безизразно лице. Взе го внимателно с ръкавица. Младият оглеждаше стаята, сякаш очакваше да намери още нещо.
— Госпожо, от колко време сте женени? — попита инспекторът, без да откъсва поглед от кичурите.
— Пет години — отвърнах механично.
— Забелязвали ли сте нещо необичайно в поведението на съпруга ви напоследък? Пътувания, късни прибирания?
Опитвах се да отговоря, но думите засядаха в гърлото ми. Всичко изглеждаше нормално. Или може би аз просто не съм искала да видя? Не, той беше същият. Поне така си мислех.
Тъкмо се канех да кажа нещо, когато входната врата се отвори с трясък. Всички подскочихме. Беше Петър. Беше се прибрал по-рано. Застинахме. Той се появи на прага на спалнята, лицето му беше пребледняло, по челото му блестеше пот. Видя полицаите, видя плика в ръката на инспектора, видя разпорената възглавница. Очите му срещнаха моите и в тях прочетох не вина, а паника. Чиста, животинска паника.
— Ани? Какво става тук? — попита той, но гласът му беше насочен към полицаите.
— Вашият съпруг ли е, госпожо? — попита инспекторът.
Кимнах, неспособна да говоря.
Петър направи крачка напред. И тогава видях какво държи в ръката си. Още един найлонов плик. Същият като първия. И той беше пълен с коса.
Времето спря. Тишината в стаята стана оглушителна. Полицаите го гледаха, аз го гледах. Той стоеше там, в рамката на вратата на нашата спалня, с плик, пълен с женска коса, а лицето му беше маска на отчаяние.
— Мога да обясня — каза той, но думите му прозвучаха кухо, като ехо в празна стая.
Глава 2
Обяснението на Петър беше по-странно и объркано от всичко, което можех да си представя. Докато инспектор Димитров го разпитваше в хола, аз седях на дивана, загърната в одеяло, сякаш можеше да ме предпази от студа, който се беше настанил в костите ми. Младият полицай стоеше до прозореца, наблюдавайки ни мълчаливо.
— Това е за работата ми — започна Петър, избягвайки погледа ми. — Става въпрос за арт проект. Много специфичен. Създавам… скулптури. Хиперреалистични скулптури. Косата е материал.
Инспектор Димитров повдигна вежда.
— Арт проект? И затова я криете в възглавницата си? Защо е етикетирана така прецизно?
— Клиентите са… взискателни. Всичко трябва да е точно. Дължина, цвят, текстура. Това са мостри, материали. Скъпи са, затова ги пазя. А в възглавницата… знам, звучи налудничаво, но там никой не би се сетил да търси. Беше временно.
Гласът му беше равен, почти репетиран. Но ръцете му, свити в юмруци в скута му, го издаваха. Той лъжеше. Или поне не казваше цялата истина.
— Откъде набавяте тази коса, господин… — инспекторът замълча, осъзнавайки, че не знае фамилията ни. Петър не му я каза.
— От специализирани доставчици. Салони за красота, перукери. Всичко е напълно законно. Имам документи.
Полицаите останаха още около час. Огледаха къщата повърхностно, но без заповед за обиск не можеха да направят повече. Обяснението на Петър, макар и абсурдно, беше правдоподобно в свят, в който изкуството можеше да приема всякакви форми. Нямаше доказателство за престъпление. Имаше само една уплашена до смърт съпруга и един мъж със странно хоби или професия. Взеха двата плика с коса за „рутинна проверка“ и си тръгнаха с обещанието, че ще се свържат с нас.
Щом вратата се затвори, къщата потъна в тишина, по-тежка и по-страшна от всяка буря. Не смеех да погледна Петър. Чувствах очите му върху себе си, усещах нуждата му да каже нещо, да ме докосне, да поправи счупеното.
— Ани… — започна той.
— Недей — прекъснах го аз, а гласът ми беше остър като счупено стъкло. — Не казвай нищо.
Станах и се качих в стаята за гости. Заключих вратата. Чух стъпките му по стълбите, как спря пред вратата. Не почука. Просто стоеше там. Можех да си представя как е облегнал чело на дървото, също толкова изгубен, колкото и аз. След няколко минути го чух да се отдалечава.
Остатъкът от деня и цялата нощ прекарах в тази стая. Не можех да спя. В главата ми се въртяха образите на кичурите коса. Кои бяха тези жени? Наистина ли всичко беше просто „материал“ от салони? Или всяка от тях имаше история, която Петър беше отрязал заедно с косата ѝ? Мисълта, че съм спала до тези трофеи, ме караше да повръщам. Нашият дом, нашето легло, всичко беше осквернено.
На сутринта се измъкнах от къщата, преди той да се е събудил. Имаше само едно място, на което можех да отида.
Сестра ми Лилия живееше в малък апартамент близо до университета. Тя беше всичко, което аз не бях – прагматична, здраво стъпила на земята и подозрителна към всичко и всички. Учеше право и гледаше на света през призмата на доказателства, мотиви и законови разпоредби.
Когато отвори вратата, рошава и сънена, и видя състоянието ми, веднага се разсъни. Очите ѝ се разшириха от тревога.
— Ани? Какво е станало? Изглеждаш ужасно.
Влязох вътре и се свлякох на малкото ѝ диванче. И тогава се отприщих. Разказах ѝ всичко – за възглавницата, за косата, за етикетите, за полицията, за нелепото обяснение на Петър. Лилия слушаше мълчаливо, като правеше само едно – наливаше ми горещ чай. Когато свърших, тя дълго мълча, а лицето ѝ беше сериозно.
— Добре — каза накрая тя, а гласът ѝ беше спокоен и делови. — Първо, направила си правилно, като си се обадила на 112. Паниката е нормална реакция. Второ, обяснението му е пълна глупост.
— Но звучеше…
— Звучеше като добре подготвена лъжа, Ани. Хиперреалистични скулптури? Моля те. Дори да е истина, защо ще го крие от теб? Защо ще го тъпче в възглавницата си като някой психопат?
— Не знам — прошепнах аз, сгушена в себе си.
— Има нещо много, много гнило тук. Не става въпрос за изкуство. Става въпрос за пари, за тайни, може би за нещо много по-лошо. Ти познаваш ли бизнеса му в детайли?
— Той казва, че се занимава с консултантски услуги. Управлява инвестиции за богати клиенти. Поне така знам аз. Фирмата му се казва „Прогрес Капитал“.
— „Прогрес Капитал“ — повтори Лилия и записа името в един тефтер. — Ще проверя какво мога да намеря за нея. Имаш ли достъп до банковите му сметки, до документите му?
— Имаме обща сметка за разходите по къщата. Той има и отделни, фирмени. Не знам нищо за тях.
— Трябва да разберем. Трябва да бъдеш много внимателна, Ани. Не се прибирай там, докато нещата не се изяснят. Остани при мен.
— Но къщата… ипотеката… Всичко е на негово име. Аз напуснах работа, когато се оженихме. Той настояваше. Каза, че ще се грижи за всичко.
Лицето на Лилия се помрачи.
— Това е класика. Финансов контрол. Направил те е зависима. Сега разбираш ли защо? За да не задаваш въпроси.
Думите ѝ ме пронизаха. Винаги бях гледала на този жест на Петър като на грижа, като на любов. Искаше да ме предпази от стреса, да ми осигури спокоен живот. А може би през цялото време е изграждал клетка около мен? Златна, но все пак клетка.
— Какво да правя, Лили? — погледнах я с отчаяние.
— Ще действаме умно. Без емоции. Ще съберем информация. Ти ще се опиташ да се държиш нормално с него, доколкото е възможно. Върни се вкъщи, кажи му, че си била в шок, но искаш да му повярваш. Наблюдавай го. Всяка дреболия, всеки разговор по телефона, всяко закъснение. Записвай всичко. Аз ще ровя отвън. Ще разнищим тази история. Но ти обещай, че ще бъдеш нащрек. Този мъж, с когото си живяла, може да не е този, за когото го мислиш.
Глава 3
Връщането у дома беше едно от най-трудните неща, които някога ми се бяха налагали. Всяка крачка към входната врата тежеше като олово. Къщата, която до вчера беше моето убежище, сега изглеждаше като местопрестъпление. Петър ме чакаше в хола. Щом влязох, той скочи на крака. В очите му имаше смесица от облекчение и страх.
— Ани, къде беше? Притесних се до смърт.
Последвах съвета на Лилия. Поех си дълбоко дъх и се опитах да изглеждам спокойна.
— Имах нужда да помисля. Бях при Лилия.
— Разбирам. Съжалявам. Трябваше да ти кажа по-рано. Просто е… сложно. И не исках да те тревожа с работните си проблеми.
Той се приближи и се опита да ме прегърне, но аз инстинктивно направих крачка назад. Болка премина през лицето му.
— Петър, това, което видях… не беше просто „работен проблем“. Беше ужасяващо. Искам да ми кажеш истината. Цялата истина.
— Казах ти я. Това е. Просто е странен бизнес. Но е доходоносен. Благодарение на него имаме всичко това — той посочи с ръка скъпите мебели, голямата плазма на стената, гледката към безупречно поддържаната градина. — Не исках да го опетнявам с… детайлите.
Реших да играя неговата игра.
— Добре. Вярвам ти. Просто бях в шок. Обещай ми, че повече няма да има тайни.
— Обещавам — каза той твърде бързо и ме придърпа в прегръдка, която беше по-скоро отчаяна, отколкото нежна.
Започнах да живея двоен живот. През деня бях любящата съпруга, която се опитваше да разбере и да прости. Но щом Петър заспеше или излезеше, се превръщах в детектив в собствения си дом. Започнах от кабинета му. Мястото, което винаги беше забранена територия. Той винаги го заключваше, но аз знаех къде държи резервния ключ – в една стара кутия за пури на най-горния рафт на библиотеката.
Една нощ, след като се уверих, че спи дълбоко, се промъкнах в кабинета. Сърцето ми биеше до пръсване. Запалих само малката настолна лампа. Стаята беше безупречно подредена. Но аз не търсех на повърхността. Започнах да проверявам чекмеджетата. Повечето бяха пълни с документи на „Прогрес Капитал“ – договори, отчети, банкови извлечения. Всичко изглеждаше наред. Но аз търсех нещо друго. Нещо, свързано с „арт проектите“.
В най-долното чекмедже, под купчина стари фактури, намерих папка. Без надпис. Отключваше се с малък катинар с шифър. Пробвах рождената му дата, нашата годишнина, нищо не стана. Тогава се сетих за нещо, което той беше споменал веднъж в просъница – името на първото му куче, Рекс. Превъртях буквите – R-E-X-S. Катинарът щракна и се отвори.
Вътре имаше документи за съвсем друга фирма – „Персона Артис“. Никога не бях чувала това име. Нямаше адрес, само пощенска кутия. Имаше банкови извлечения, които показваха преводи на огромни суми. Десетки, стотици хиляди. Получателите бяха офшорни сметки. А наредителите… бяха само инициали. „И.В.“, „Д.А.“, „С.П.“. Но имаше и нещо друго. Фактури за покупки. Не на бои и платна, а на медицински силикон, стъклени очи по поръчка, фини хирургически инструменти и… изкуствена кожа с човешка текстура.
Стомахът ми се сви. Това надхвърляше всякакви „хиперреалистични скулптури“. Това беше нещо друго. Нещо зловещо.
Продължих да ровя. В дъното на папката имаше няколко снимки. На тях бяха заснети части от… творенията. Ръка, която изглеждаше толкова истинска, че можеше да усетиш топлината ѝ. Лице на жена, със затворени очи, с кожа, по която имаше фини бръчици и пори. Беше съвършено. И мъртво. На една от снимките се виждаше част от работното място – метална маса, инструменти и кичур дълга, червена коса, досущ като един от тези, които намерих в възглавницата.
Изведнъж чух скърцане на пода на горния етаж. Петър се беше размърдал. Панически започнах да прибирам всичко обратно. Заключих папката, върнах я на мястото ѝ, заключих чекмеджето и се измъкнах от кабинета секунди преди да чуя стъпките му по стълбите. Скрих се в банята. Сърцето ми щеше да изскочи.
— Ани? Тук ли си? — провикна се той.
— Да, скъпи, в банята съм. Идвам си веднага.
Когато се върнах в леглото, той ме погледна сънено.
— Добре ли си?
— Да. Просто пих вода.
Той ме прегърна и заспа отново. А аз лежах будна до сутринта, в прегръдките на чудовище, което създаваше мъртви копия на хора в тайната си работилница. И се питах – откъде вземаше лицата?
На следващия ден се срещнах отново с Лилия в едно малко кафене. Разказах ѝ за „Персона Артис“ и за това, което намерих в папката. Тя пребледня.
— Боже мой, Ани… Това е ужасно. Това не е просто странен бизнес. Звучи като нещо от филм на ужасите. Тези хора, клиентите, за какво са им тези… неща?
— Не знам. Но парите са огромни. И всичко е толкова тайно. Офшорни сметки, инициали…
— Има още нещо — каза Лилия и извади разпечатки от чантата си. — Направих проверка на „Прогрес Капитал“. Фирмата е почти пред фалит. Има огромни дългове. А къщата ви… ипотеката не е изплащана от три месеца. Имате известие за просрочие. Скоро банката може да предприеме действия.
Погледнах я невярващо.
— Какво? Но той каза, че всичко е наред. Че бизнесът върви по-добре от всякога.
— Лъже те, Ани. Лъже те за всичко. „Прогрес Капитал“ е само параван. Истинските пари идват от „Персона Артис“. Той е затънал до гуша. Вероятно е взел заеми, за да поддържа стандарта ви на живот, и сега този… morbid-art бизнес е единственият му изход.
Светът ми се сриваше. Не само че съпругът ми беше замесен в нещо зловещо, но и целият ни живот беше построен върху лъжа. Бляскавата къща, скъпите почивки, моето безгрижие – всичко беше фасада, зад която се криеха дългове и чудовищни тайни.
— Има и още нещо — продължи Лилия, като се поколеба. — Проверих и самия Петър. Преди около шест години е бил съдружник в друга фирма. Занимавала се е с реставрация на антики. Съдружникът му се е казвал Мартин. Фирмата е банкрутирала при много съмнителни обстоятелства. Мартин е изчезнал от публичното пространство след това. Няма и следа от него.
— Мартин? — името ми беше смътно познато. Петър го беше споменавал няколко пъти, но винаги с презрение. Казваше, че го е измамил и провалил.
— Може би този Мартин знае повече. Или пък е замесен и сега. Трябва да бъдем много, много внимателни. Хора, които се занимават с такива неща и въртят такива пари, не са безобидни.
Тръгнах си от срещата с чувството, че пропадам в бездна. Вече не ставаше въпрос само за моето семейство. Ставаше въпрос за моята безопасност.
Глава 4
В къщата напрежението можеше да се разреже с нож. Преструвах се на спокойна, но всеки жест на Петър, всеки телефонен разговор, проведен с шепот в другата стая, ме караше да настръхвам. Той също усещаше промяната в мен. Стараеше се да бъде мил, носеше ми цветя, предлагаше да излезем на вечеря. Но всичко беше фалшиво. Бяхме двама непознати, които играеха ролите на съпруг и съпруга, докато около нас декорът се разпадаше.
Започнах да търся работилницата. Ако създаваше тези ужасяващи неща, трябваше да го прави някъде. Къщата беше голяма, но не безкрайна. Проверих гаража, тавана. Нищо. Оставаше само мазето. То беше заключено с тежък метален катинар, а Петър твърдеше,
че ключът е изгубен от години и вътре има само стари боклуци. Още една лъжа.
Една вечер той се прибра необичайно късно. Беше напрегнат и раздразнителен. Каза, че имал тежка среща с клиент. След вечеря се качи директно в кабинета си и остана там с часове. Знаех, че това е моят шанс. Слязох в антрето, където той си беше оставил сакото. Бръкнах в джобовете. Освен портфейл и ключове за колата, напипах и още един ключ. Малък, метален, старинен. Беше ключът за мазето.
Сърцето ми биеше лудо. Взех ключа и безшумно се плъзнах към вратата на мазето. Ключът превъртя в ръждясалата ключалка с пронизително скърцане. Бутнах тежката дървена врата и ме лъхна мирис на прах, влага и нещо друго. Сладникав, химически мирис, който ме накара да ми се догади.
Запалих фенерчето на телефона си. Лъчът светлина разряза мрака. Стълбите водеха надолу към нещо, което не приличаше на обикновено мазе. Стените бяха облицовани с шумоизолиращи панели. На пода имаше индустриална настилка, лесна за почистване. Това не беше склад за стари вещи. Беше лаборатория. Или операционна.
В дъното на помещението, покрито с бял чаршаф, се очертаваше нещо с човешки размери. Приближих се с треперещи крака. Дръпнах чаршафа.
Под него лежеше тя. Кукла, скулптура, творение – не знам как да го нарека. Беше жена в цял ръст, лежаща на метална маса. Кожата ѝ, направена от онзи силикон, който видях във фактурите, беше безупречна. Всяка пора, всяка вена под повърхността беше пресъздадена с плашеща точност. Беше облечена в проста бяла рокля. Но главата ѝ… беше недовършена. Скалпът беше гол, надупчен с хиляди малки точици, готови за имплантиране на коса. Лицето беше празно, без очи. На масичка до нея имаше кутия, в която лежаха стъклените очи, които чакаха да бъдат поставени. И до тях – кичур дълга, кестенява коса с етикет.
Отстъпих назад в ужас. Това беше целта на всичко. Тези отвратителни, поръчкови кукли за някакви перверзни, богати клиенти. Но докато се отдръпвах, се спънах в нещо на пода. Беше отворена кутия за инструменти. Вътре, до фините длета и скалпели, имаше нещо друго. Малка кожена папка. Отворих я.
Вътре имаше снимка. На млада жена с топла усмивка и дълга кестенява коса. Същата коса, която лежеше на масата. Под снимката имаше бележка, написана на ръка. „Изабела. Трябва да е точно като нея. Всяка бенка, всяка луничка. Очите ѝ бяха малко по-тъмни. Не ме разочаровай. Плащам тройно, ако е готова до края на месеца.“
Кръвта ми се смрази. Те не просто създаваха кукли. Те създаваха копия на истински хора. Може би мъртви хора. Може би… не. Не смеех да довърша мисълта си.
Чух шум отгоре. Петър излизаше от кабинета. Нямах време. Грабнах папката със снимката и бележката, загасих фенерчето и се втурнах нагоре по стълбите. Заключих вратата на мазето точно когато той се показваше в коридора.
— Какво правиш тук долу? — попита той подозрително.
— Чух шум. Помислих, че е мишка — излъгах аз, опитвайки се да скрия треперенето в гласа си и папката зад гърба си.
Той ме изгледа продължително, после погледът му се плъзна към вратата на мазето. Видях как мускулите на челюстта му се стягат.
— Няма мишки в тази къща. Хайде, качвай се да спиш.
Онази нощ не спах. Лежах до него, а в съзнанието ми беше образът на недовършената кукла и снимката на жената на име Изабела. Коя беше тя? И кой искаше нейно копие толкова отчаяно?
На следващата сутрин Петър беше още по-напрегнат. Получи телефонно обаждане, което го накара да пребледнее. Чух само откъслечни фрази. „Не мога по-бързо…“, „Материалът е деликатен…“, „Той ме притиска…“. След като затвори, той се обърна към мен.
— Трябва да замина за няколко дни. Командировка. Нещо изникна.
— Къде отиваш?
— Далече е. Не се притеснявай. Ще ти се обаждам.
Знаех, че лъже. Не беше командировка. Беше свързано с куклата в мазето. С Изабела. И с „той“, който го притискаше. Мартин?
Докато той си събираше багажа, успях да се промъкна до колата му. В жабката, под купчина документи, намерих това, което търсех – GPS навигация. Бързо прегледах последните дестинации. Повечето бяха адреси на офиси и ресторанти в града. Но имаше и един, който се повтаряше. Адрес в покрайнините на града, в скъп, затворен комплекс. Запаметих го в телефона си.
След като го изпратих с фалшива усмивка и целувка, се обадих на Лилия.
— Намерих работилницата. И още нещо. Име. Изабела. И адрес. Петър замина, но мисля, че знам къде отива.
— Не прави нищо глупаво, Ани! — гласът на сестра ми беше тревожен. — Не ходи там сама!
— Няма. Но ти можеш да провериш този адрес. Да видиш на кого е имотът. Името е Изабела, но може да е псевдоним. Бележката беше подписана само с инициал.
Докато чаках Лилия да ми се обади, реших да направя още нещо. Слязох отново в мазето, този път на светло. Огледах всичко много по-внимателно. В ъгъла, под едно старо одеяло, имаше още нещо. Недовършени части. Ръце, крака, торсове. Но имаше и бракувани. Глава на мъж, сбъркана при отливката. Лицето му ми се стори познато. Вгледах се по-внимателно. Приличаше на… Мартин. Човекът от снимките, които Лилия ми беше показала. Защо Петър е правил копие на бившия си съдружник?
Телефонът ми иззвъня. Беше Лилия.
— Ани, проверих адреса. Имотът е собственост на фирма, регистрирана на Сейшелските острови. Непроследима е. Но успях да намеря нещо друго. В същия комплекс живее един много известен бизнесмен, занимава се със строителство. Казва се Димитър. Преди няколко години е загубил дъщеря си при автомобилна катастрофа. Тя е била на двадесет и пет.
— И как се е казвала дъщеря му? — попитах аз, макар вече да знаех отговора.
— Казвала се е Изабела.
Сърцето ми спря. Петър не просто правеше кукла. Той възкресяваше мъртвата дъщеря на някой скърбящ, умопомрачен милионер. Използваше мъката на хората, за да печели пари. И за да се измъкне от собствените си финансови проблеми.
Но тогава защо правеше глава на Мартин? Картината ставаше все по-сложна и по-мрачна. Тайните на Петър имаха пластове, като руска матрьошка. И аз се страхувах какво ще намеря в най-вътрешната.
Глава 5
Отсъствието на Петър ми даде възможност да дишам, но не и да се успокоя. Къщата беше тиха, но пълна с призраците на неговите тайни. Всяка сянка ми се струваше заплашителна, всяко скърцане на пода ме караше да подскачам. Мазето под краката ми пулсираше като зло сърце, криещо своята ужасяваща истина.
Реших, че не мога повече да стоя и да чакам. Трябваше да действам. Свързах се отново с Лилия.
— Трябва да разберем кой е Мартин и къде е сега. Защо Петър би правил негово копие?
— Ще се опитам да намеря нещо повече за него, но е трудно. Човекът сякаш е потънал вдън земя след онзи фалит. Може би трябва да се срещнеш с адвокат, Ани. Не просто за съвет, а за защита.
— Все още не. Ако го направя, това означава, че всичко е свършило. Част от мен все още се надява, че има някакво… обяснение. Колкото и налудничаво да звучи.
Докато говорех, на вратата се позвъни. Погледнах през шпионката. На прага стоеше мъж. Висок, елегантно облечен в скъп костюм, с идеално сресана коса и студени, пресметливи очи. Не го познавах.
— Кой е? — попита Лилия по телефона.
— Не знам. Непознат. Ще ти се обадя по-късно.
Отворих вратата с верижка.
— Да?
— Добър ден. Търся Петър. Аз съм негов колега. Казвам се Мартин.
Сърцето ми пропусна удар. Мартин. Изчезналият съдружник. Беше тук. На прага ми. Изглеждаше точно като на снимките, които Лилия ми беше показала. Само че на живо излъчваше аура на хищник.
— Той не е тук. В командировка е.
— Да, знам. Всъщност, дойдох да ви видя вас, Ани. Може ли да вляза за минута? Имаме да обсъдим нещо важно. Засяга и двама ви.
Колебаех се. Инстинктът ми крещеше да затръшна вратата. Но любопитството и нуждата от отговори надделяха. Махнах верижката и го пуснах да влезе.
Той огледа хола с лека, почти презрителна усмивка.
— Хубава къща. Петър винаги е имал вкус. Макар че невинаги е можел да си го позволи.
Настани се на дивана, без да го каня, разпрострял се като господар на дома.
— Какво искате? — попитах аз, оставайки права. Не исках да показвам слабост.
— Искам да си поговорим за нашия общ бизнес. За „Персона Артис“. О, не се правете на изненадана. Знам, че знаете. Петър е слаб. Сигурен съм, че ви е казал. Или поне сте намерили доказателства. Вие сте по-умна, отколкото той си мисли.
Леденият му тон ме накара да потръпна.
— Не знам за какво говорите.
— Хайде, Ани. Да не си губим времето. Аз съм този, който финансира всичко. Аз съм този, който намира клиентите. Петър е само… ръцете. Талантливи ръце, трябва да призная. Но нищо повече. Проблемът е, че напоследък ръцете му треперят. Закъснява с поръчките, става сантиментален. А това е лошо за бизнеса. Особено когато става въпрос за клиенти като господин Димитър.
Той изрече името с лекота, сякаш говореше за времето.
— Вие сте чудовища. Възползвате се от мъката на хората.
Мартин се изсмя. Беше сух, неприятен смях.
— Ние не се възползваме. Ние предлагаме утеха. Скъпа, но безценна утеха. Даваме им възможност да видят любимите си хора отново. Да ги докоснат. Какво по-красиво от това? Ние сме творци на спомени.
— Това е извратено.
— Изкуството често е извратено в очите на профаните. Но да се върнем на въпроса. Петър е затънал. Дължи ми много пари. А освен това е допуснал грешка. Загубил е нещо, което принадлежи на наш клиент. Нещо много ценно.
— Какво?
— Кичур коса. Оригиналният, от който трябваше да се направи репликата за поръчката на Изабела. Клиентът ни го беше поверил. А Петър го е загубил. И сега е в паника. Опитва се да намери заместител, но няма как да стане. Клиентът ще разбере. И тогава ще имаме сериозен проблем. Не само ние, но и вие.
Лъжеше. Не можех да съм сигурна, но нещо в тона му ме караше да мисля така. Може би пликът с коса, който полицията беше взела… Може би там е бил този важен кичур.
— Не ви вярвам.
— Няма значение дали ми вярвате. Важното е, че аз съм тук, за да предложа решение. Петър е емоционално нестабилен. Искам да го отстраня от проекта. Поне временно. Искам вие да ми помогнете.
— Аз? Как бих могла да ви помогна?
— Искам достъп до мазето. Знам, че работилницата е там. Трябва да взема недовършената поръчка и материалите. Ще намеря друг да я довърши. В замяна, ще опростя дълговете на Петър. Ще ви оставя на мира. Ще можете да започнете отначало.
Предложението му беше примамливо. Шанс да се измъкна от тази каша. Но защо му беше моето съдействие? Той можеше просто да разбие вратата. Не. Имаше нещо друго. Той не искаше да оставя следи. Искаше да изглежда, че аз съм го пуснала. Да ме направи съучастник.
— А защо Петър е правил ваше копие? — попитах аз, рискувайки всичко.
Усмивката изчезна от лицето на Мартин. Очите му станаха твърди като камък.
— Ровили сте дълбоко, а? Това е било лично. Малък страничен проект. Петър има… странно чувство за хумор.
Знаех, че не е чувство за хумор. Беше нещо друго. Заплаха? Предупреждение?
— Отказвам — казах аз, а сърцето ми блъскаше в гърдите. — Излезте от дома ми. Веднага.
Мартин се изправи бавно. Приближи се до мен, нахлувайки в личното ми пространство.
— Грешен избор, Ани. Много грешен. Дадох ви шанс. Сега ще трябва да играем по моите правила. И те не са никак приятни. Имате 24 часа да размислите. Утре по същото време ще дойда за отговора ви. И се надявам да е правилният. За ваше добро.
Той се обърна и си тръгна, оставяйки след себе си ледена диря. Затръшнах вратата след него и се заключих. Треперех неконтролируемо. Заплахата беше станала реална. Тя имаше лице, име и беше в дома ми.
Обадих се веднага на Лилия и ѝ разказах всичко.
— Обади се на полицията, Ани! Веднага! Този човек е опасен!
— И какво да им кажа? Че бизнес партньор на съпруга ми е дошъл да си говорим? Нямам доказателства за заплахите му. Той е умен. Ще отрече всичко.
— Тогава събирай багажа и идвай при мен. Не можеш да останеш сама там!
— Не. Ако избягам, той ще спечели. Ще вземе каквото иска и ще ни съсипе. Трябва да намеря начин да го спра. Трябва да разбера каква е истинската му цел. Защо му е тази кукла толкова спешно?
Затворих телефона и се замислих. Мартин каза, че Петър е загубил важен кичур коса. Може би това беше ключът. Полицията беше взела два плика. Може би важният кичур е бил в един от тях. Трябваше да говоря с инспектор Димитров. Трябваше да го убедя да ми помогне, без да разкрия всичко и да вкарам Петър в затвора. Поне не още.
Но преди това трябваше да направя още нещо. Слязох отново в мазето. Отидох до бракуваната глава на Мартин. Загледах се в нея. Беше направена майсторски. Твърде майсторски за „странно чувство за хумор“. И тогава забелязах нещо. В задната част на главата, в основата на врата, имаше малък процеп. Сякаш беше направена да се отваря. С треперещи пръсти намерих скрит механизъм. Натиснах го.
Главата се отвори на две половини. Вътрешността беше куха. Но не празна. В нея имаше малък, увит в кадифе предмет. Развих го. Беше флашка.
Глава 6
Стоях в зловещата тишина на мазето, стиснала флашката в ръка. Тя беше малка и студена, но тежеше сякаш съдържаше всички тайни на света. Какво можеше да има на нея, което Петър е скрил толкова добре – вътре в копието на главата на човека, който очевидно мразеше и от когото се страхуваше?
Втурнах се нагоре по стълбите, заключих вратата на мазето и отидох в кабинета. Пъхнах флашката в лаптопа. Сърцето ми биеше толкова силно, че го чувах в ушите си. На екрана се появи една-единствена папка, защитена с парола. Отново.
Опитах всички комбинации, които знаех. Рождени дати, годишнини, името на кучето, името на майка му, моето име. Нищо. Отчаянието започна да ме завладява. Бях толкова близо. Тогава се загледах в името на папката. Беше само една дума: „Огледало“.
Какво можеше да означава? Огледало… Отражение. Копие. И тогава ме осени. Не ставаше въпрос за дума, а за числа. Числа, които са огледални. Пробвах датата на нашата сватба, но наобратно. Нищо. Тогава се сетих за нещо друго, нещо, което Петър винаги наричаше „денят, в който животът му започна отначало“. Денят, в който е основал първата си фирма с Мартин. Спомнях си датата, защото беше същата като рождения ден на баща ми. 12.09. Обърнато ставаше 09.12. Пробвах 12090912. Не стана. Тогава пробвах само цифрите, огледално. 12099021.
Папката се отвори.
Съдържанието ѝ ме остави без дъх. Вътре имаше видео файлове, аудио записи и сканирани документи. Започнах да ги отварям един по един.
Първият файл беше видео. Запис от охранителна камера, без звук. На него се виждаха двама мъже в склад. Петър и Мартин. Изглеждаха по-млади. Спореха ожесточено. Мартин буташе Петър, крещеше му в лицето. Петър се отдръпваше, изглеждаше уплашен.
Вторият файл беше аудио запис. Гласът на Мартин беше ясен и студен.
„…нямаш избор, Петре. Затънал си до гуша. Аз те измъкнах веднъж, аз мога да те потопя отново. Ще направиш каквото ти казвам. Ще подпишеш тези документи и ще прехвърлиш всичко на мое име. Фирмата, клиентите, всичко. В противен случай, жена ти ще научи за малките ти… странични занимания. Мисля, че няма да ѝ хареса да разбере как точно си „реставрирал“ антиките на онези възрастни дами.“
Следваха сканирани документи. Фалшиви фактури. Документи за продажба на антики на занижени цени на фирма, която се оказа собственост на Мартин. Петър беше крадял от клиентите си под натиска на своя „съдружник“. Фалитът на първата им фирма не е бил случаен. Мартин го е предизвикал, ограбвайки всичко и оставяйки Петър да поеме вината.
Но имаше и още. По-скорошни записи. Разговори между Петър и Мартин за „Персона Артис“.
„…не можеш да ме караш да правя това, Мартине! Това е лудост! Да създадем копие на жив човек?“
„Не е лудост, а бизнес, Петре. Гениален бизнес. Имаш снимките, имаш мерките. Имаш таланта. Аз имам клиента. Един много богат, много влиятелен и много настоятелен клиент, който иска копие на съпругата си. Докато тя е още жива. За да я има завинаги, както той се изрази. Малко е киinky, знам, но кой съм аз да съдя? Парите са пари.“
Следваше разговор за Изабела. Оказа се, че Димитър не е искал просто кукла. Искал е нещо повече. Искал е „съд“, в който да може да прехвърли… спомени. Мартин говореше за някаква експериментална технология, за интерфейс, който можел да съхрани дигитални записи – видеа, снимки, аудио файлове. Куклата е трябвало да бъде не просто копие, а интерактивен мемориал. Нещо, което Петър е отказал да направи, смятайки го за връх на лудостта.
И тогава дойде последният файл. Видео. Заснето с телефон, тайно. Петър говореше с треперещ глас, гледайки в камерата.
„Казвам се Петър. И ако гледате това, значи нещо се е случило с мен. Мартин… той е психопат. Той ме принуждава да правя ужасни неща. Не става въпрос само за пари. Той се наслаждава на контрола, на властта, която има над мен и над клиентите си. Той ме изнудва от години. Тази флашка е моята застраховка. Тук е всичко. Измамите, заплахите, плановете му. Той иска да създаде нещо, което нарича „вечна галерия“. Колекция от живи кукли на богати и известни хора. Иска да ги изнудва с тях. Да им продава собствените им копия, за да не ги продаде на враговете им. Изабела е само началото. Моля ви, ако намерите това, предайте го на полицията. Спрете го.“
Стоях като парализирана. Картината най-накрая се подреди. Петър не беше чудовището. Той беше жертва. Заплашен, изнудван, притиснат до стената. Косата в възглавницата, тайната работилница – всичко това е било плод на отчаянието му, опит да изпълни поръчките на Мартин и да защити мен. Скрил е всичко от мен, за да ме предпази. А аз го бях предала, обаждайки се на полицията.
Чувство на вина ме заля. Но веднага след него дойде гневът. Гняв към Мартин. Този човек беше истински дявол, манипулатор, който си играеше с живота на хората като с кукли. И сега той идваше за мен.
Трябваше да действам бързо. Копирах файловете от флашката на защитен облачен сървър, до който само аз и Лилия имахме достъп. После изтрих всичко от лаптопа и скрих флашката.
Знаех какво трябва да направя. Не можех да отида в полицията. Не още. Мартин беше умен. Щеше да отрече всичко, а записите можеха да бъдат оспорени като манипулирани. Трябваше ми нещо повече. Трябваше ми самопризнание. Трябваше да го накарам да си признае всичко, докато го записвам.
Планът беше лудост. Беше опасен. Но беше единственият начин.
Обадих се на инспектор Димитров.
— Инспекторе, аз съм Ани. Обаждам се за кичурите коса, които взехте от дома ми.
— Да, госпожо, спомням си. Все още ги проверяваме. Не сме открили нищо притеснително. Изглежда са… просто коса.
— Искам да ви попитам нещо. Сред тях имаше ли един кичур кестенява коса, около 40 сантиметра, може би малко по-различен от другите?
Последва мълчание.
— Откъде знаете? Да, имаше такъв. Беше в отделен, по-малък плик вътре в големия. Предположихме, че е по-ценен. Защо питате?
— Защото този кичур е откраднат. И един много опасен човек го иска обратно. И мисля, че мога да ви помогна да го заловите. Но трябва да ми се доверите.
Разказах му малка част от истината. Че съпругът ми е въвлечен в схема за изнудване от бившия си партньор. Че Мартин ще дойде в дома ми и ще се опита да вземе нещо ценно. Помолих го за помощ. Не за официална полицейска акция, а за нещо по-дискретно.
— Той ще дойде утре. Искам да имате хора наоколо. Искам да запиша разговора ни. Ако той ме заплаши или се опита да ми направи нещо, искам да сте там, за да го спрете.
Инспекторът се колебаеше. Беше рисковано и извън протокола. Но нещо в гласа ми го убеди.
— Добре. Ще имам цивилен екип в района. Но ако нещата излязат извън контрол, влизаме веднага. И вие ще трябва да ни разкажете абсолютно всичко.
— Съгласна съм.
Следващите часове бяха най-дългите в живота ми. Подготвях се за битка. Сложих скрита камера в една ваза в хола и микрофон под масата. Прегледах отново записите от флашката, за да знам точните детайли, с които да го провокирам. Чувствах се като актриса, която се готви за най-важната роля в живота си. Роля, от която зависеше всичко.
На следващия ден, точно в уречения час, на вратата се позвъни. Беше Мартин. На лицето му играеше самодоволна усмивка. Той беше сигурен в победата си. Но не знаеше, че завесата тъкмо се вдигаше за последния акт от неговия спектакъл. А аз бях готова да бъда режисьорът.
Глава 7
— Влизайте — казах аз, опитвайки се гласът ми да звучи примирено, леко уплашено.
Мартин прекрачи прага с увереността на победител. Отново се настани на дивана, разглеждайки ме с оценяващ поглед.
— Радвам се, че сте взели разумното решение, Ани. Спестявате ми много неприятности. И на себе си също. Ключът за мазето, ако обичате.
— Първо искам да знам няколко неща — казах аз, сядайки на фотьойла срещу него. Скритият микрофон беше точно между нас. — Защо ви е толкова важна тази кукла? Защо точно сега?
Той въздъхна отегчено.
— Вече ви казах. Бизнес. Клиентът е нетърпелив.
— Не, има и друго. Вие сте изнудвали Димитър, нали? Не става въпрос за утеха. Става въпрос за контрол. Искали сте да му продадете не просто кукла, а интерактивен мемориал, за да можете после да го изнудвате с информацията, която той качи вътре.
Усмивката на Мартин леко се стопи. Той се наведе напред, а очите му се присвиха.
— Откъде знаете това? Петър ли ви каза? Този глупак…
— Петър не ми е казал нищо. Но аз не съм глупачка. Свързах нещата. И знам, че това е само началото. „Вечната галерия“. Това е истинската ви цел, нали? Колекция от копия на влиятелни хора, с които да ги държите в ръцете си.
Лицето му стана безизразно.
— Вие сте си играли на детектив. Интересно. Но и много опасно. Това не променя нищо. Все още вие сте в капан, не аз.
— Не съм толкова сигурна. Знам и за първата ви фирма. Знам как сте измамили Петър, как сте го накарали да краде от клиентите си. Знам, че го изнудвате от години.
Мартин се изправи рязко. Гневът проблесна в очите му.
— Достатъчно! Дайте ми ключа! Нямам време за вашите игрички!
— Няма да ви дам нищо — казах аз, като също се изправих. — Всичко свърши, Мартине.
Той се изсмя, но смехът му беше нервен.
— Свършило? Мила моя, то тепърва започва. Нямате нищо. Никакви доказателства. Само думи на един отчаян, слаб мъж срещу моите. Кого мислите, че ще изберат да повярват?
— Може би ще повярват на това — казах аз и извадих телефона си. Натиснах плей на аудио запис – този, в който той заплашваше Петър, че ще разкаже на жена му за „страничните му занимания“.
Гласът на Мартин изпълни стаята. Лицето му пребледня, после почервеня от ярост. Той се хвърли към мен, за да грабне телефона.
— Кучко!
В този момент входната врата се отвори с трясък. Инспектор Димитров и двама цивилни полицаи нахлуха в стаята.
— Полиция! Не мърдай!
Мартин замръзна на място, на сантиметри от мен. Погледът му прескачаше от мен към полицаите. В очите му се четеше чисто неразбиране. Беше попаднал в капан. Моят капан.
— Арестуван сте за опит за изнудване и заплаха — каза инспектор Димитров, докато колегите му слагаха белезници на китките на Мартин.
— Нямате нищо! — изкрещя Мартин, докато го извеждаха. — Ще изляза до сутринта! Адвокатите ми ще ви съсипят!
Когато го отведоха, в къщата настана тишина. Треперех, адреналинът все още бушуваше в кръвта ми. Инспектор Димитров се обърна към мен.
— Бяхте много смела, госпожо. Но и много безразсъдна. Това можеше да свърши много зле. Сега трябва да дойдете с нас в управлението. И да ни разкажете абсолютно всичко. Искам и флашката, за която споменахте.
Кимнах. Знаех, че това е краят на лъжите. Но и началото на нещо ново и несигурно.
В полицейското управление прекарах часове. Разказах им цялата история, от самото начало. За косата, за мазето, за „Персона Артис“, за изнудването. Предадох им флашката. Те се свързаха с Петър. Обясниха му, че е в безопасност и че трябва да се върне, за да даде показания.
Когато той пристигна, изглеждаше съсипан. Щом ме видя, в очите му се появиха сълзи.
— Ани… съжалявам. За всичко. Трябваше да ти кажа.
— Трябваше — отвърнах аз, но в гласа ми нямаше гняв. Само умора. — Но разбирам защо не си го направил.
Предстояха тежки дни. Съдебни дела, разпити. Петър получи статут на защитен свидетел срещу Мартин. Делото беше сложно, адвокатите на Мартин бяха добри. Но доказателствата на флашката бяха неоспорими. Мартин беше осъден на дълги години затвор за изнудване, пране на пари и създаване на престъпна група.
Делото с ипотеката се усложни. Банката започна процедура по отнемане на къщата. Бляскавият ни живот се срина. Трябваше да продадем почти всичко, за да покрием част от дълговете, които Петър беше натрупал под натиска на Мартин. Преместихме се в малък апартамент под наем – същия, в който живееше Лилия, преди да си намери по-голям. Тя завърши право с отличие и започна работа в престижна кантора. Беше моята опора през цялото това време.
Връзката ми с Петър беше… трудна. Бяхме счупени. Тайната беше изчезнала, но на нейно място беше останала празнина, пълна с болка и недоверие. Той започна психотерапия, за да се справи с травмата от годините на изнудване. Аз също. Учехме се да говорим отново. Да бъдем честни.
Една вечер, месеци по-късно, седяхме на малкия балкон на новия ни апартамент. Гледахме светлините на града, които не бяха толкова бляскави, колкото от прозорците на старата ни къща.
— Мислиш ли, че някога ще можем да бъдем същите? — попитах тихо.
Петър взе ръката ми. Неговата беше топла и сигурна.
— Не. Никога няма да бъдем същите. И слава богу. Онези хора, които живееха в онази къща, бяха построени върху лъжи. Аз искам да изградя нещо истинско с теб, Ани. Дори да е малко и несъвършено. Дори да започнем от нулата.
Погледнах го. В очите му вече нямаше страх. Имаше нещо друго. Надежда. И за първи път от много време насам, аз също я почувствах. Пътят напред беше неясен и труден, но знаех едно. Бяхме оцелели. И бяхме заедно. А понякога това е всичко, което има значение. Ужасът с кичурите коса беше приключил, но историята ни тепърва започваше. Истинската ни история.