Всичко започна с една закуска. Или по-скоро с отказаната закуска. Доведеният ми син, Мартин, се нанесе при нас преди три месеца – мълчаливо, намусено момче на прага на зрелостта, чието присъствие в дома ни тежеше като надвиснала буря. Баща му, моят съпруг Петър, казваше, че му трябва време. Време да приеме смъртта на майка си, време да приеме мен. Аз се опитвах. Боже, колко много се опитвах. Всяка сутрин ставах преди слънцето, за да ухае къщата на прясно изпечени мекици или топли сандвичи, неща, които Петър споменаваше, че обича. Но за Мартин всичко, което правех, беше грешно. Той гледаше на мен с онзи особен, пронизващ поглед на тъмните си очи, в които се таеше непроницаема враждебност. Сякаш самото ми дихание в този дом беше оскверняване на паметта на майка му.
Миналата седмица чашата преля. Приготвих палачинки със сладко от боровинки, неговото любимо, според Петър. Поставих чинията пред него, а той дори не я погледна. Просто се взираше в телефона си, пръстите му пробягваха по екрана с почти агресивна скорост.
„Няма ли да закусиш, Мартин? Ще изстине“, казах аз с възможно най-мекия тон, на който бях способна.
Той вдигна поглед, бавно, сякаш усилието беше неимоверно. В очите му нямаше нищо друго освен ледено презрение.
„Не съм гладен.“
Гласът му беше равен, безчувствен, но думите прорязаха тишината като нож. Усетих как кръвта нахлува в лицето ми. Цялото търпение, което бях събирала с месеци, цялото разбиране, което се насилвах да проявя, просто се изпари.
„Добре“, отсякох аз, а гласът ми потрепери от сдържан гняв. „Яж или не, няма да правя друго. Не съм ти прислуга.“
Той замълча. Не каза нито дума повече. Просто стана от масата и излезе от кухнята, оставяйки чинията с палачинки непокътната. В този момент тишината беше по-оглушителна от всеки крясък. Беше тишината на обявената война.
Тази вечер се прибрах късно. Имах тежък ден в архитектурното студио, един проект се беше усложнил и се наложи да остана след работа. Къщата беше тиха и тъмна, което беше странно. Петър обикновено оставяше лампата в хола светната. Усетих как по гърба ми полазва неприятна тръпка. Нещо не беше наред. Влязох в хола и дъхът ми спря. Замръзнах на място, когато видях…
Всичко беше унищожено. Но не по хаотичния начин на крадец, който търси ценности. Това беше нещо лично, нещо целенасочено и жестоко. Върху скъпия персийски килим, подарък от родителите ми за сватбата, беше разлята червена боя, която имитираше кръв. Картините, които бях избирала с толкова любов, бяха свалени от стените и нарязани с нож. Техните рамки лежаха натрошени на пода. Но най-лошото беше в центъра на стаята. Моят работен кът. Чертежите за новия ми проект, този, над който работех от половин година, бяха разкъсани на хиляди малки парченца. А върху лаптопа ми, разтворен и безжизнен, беше изписано с червено червило само една дума: „КУРВА“.
Стоях там, неспособна да помръдна, неспособна да дишам. Чувствах как светът се свива около мен, как стените се затварят. Това не беше просто вандалски акт. Това беше послание. Лично, брутално послание, изпратено директно до мен. И знаех кой го е изпратил. В този момент в мен не остана и капка съчувствие. Само леден, всепоглъщащ гняв и решението, че това повече няма да продължава. Войната беше започнала.
Глава 2
Чух стъпки по стълбите. Мартин слизаше бавно, сякаш се наслаждаваше на момента. Той спря на последното стъпало и ме погледна. На лицето му нямаше и следа от разкаяние. Само триумф. Онази тиха, жестока увереност на победител.
„Какво е станало?“, попита той с фалшива невинност, която накара кръвта ми да закипи.
„Ти ми кажи“, изсъсках аз, а гласът ми беше треперещ от ярост. „Ти ми кажи какво си направил!“
Той сви рамене. „Нямам представа за какво говориш. Прибрах се преди малко. Може би са влезли крадци.“
Лъжеше. Лъжеше ме в очите с такова нахалство, че за момент ми се прииска да се хвърля върху него, да издера самодоволната усмивка от лицето му. Но се сдържах. Запазих самообладание, макар и с огромно усилие.
„Крадци, така ли? И тези крадци са знаели точно кои са моите чертежи и са решили да унищожат само тях? И са намерили моето червило, за да оставят послание?“, попитах аз, а сарказмът в гласа ми капеше като отрова.
В този момент входната врата се отвори и влезе Петър. Той спря на прага, лицето му пребледня, докато оглеждаше разрухата.
„Какво, по дяволите, е станало тук? Анна, добре ли си?“, той се втурна към мен, но аз го отблъснах.
„Питай сина си!“, изкрещях аз, неспособна повече да сдържам емоциите си. „Питай скъпоценното си момче какво е направило!“
Петър погледна към Мартин, после към мен, объркан и шокиран. „Мартин? Ти ли…“
„Не съм аз“, отговори Мартин спокойно, без да трепне. „Тя си измисля. Сигурно е полудяла.“
Думите му ме удариха като шамар. Полудяла. Така значи. Аз бях лудата.
„Петър, погледни ме!“, извиках аз, вкопчена в ръката на съпруга си. „Повярвай ми! Моля те, повярвай ми! Той го направи!“
Петър гледаше от единия към другия. Виждах борбата в очите му. Бащината любов се бореше със здравия разум. И за мой ужас, любовта надделяваше.
„Анна, успокой се. Може би Мартин е прав. Може да са били крадци…“
„Крадци?!“, прекъснах го аз, невярваща на ушите си. „Ти чуваш ли се какво говориш? Погледни! Това е лична атака! Той ме мрази, Петър! От деня, в който се нанесохме в тази къща, той ме мрази!“
„Той е дете, Анна. Той е загубил майка си. Трябва да бъдем по-търпеливи“, каза Петър с умоляващ тон.
„Дете?“, изсмях се аз горчиво. „Той е на деветнайсет години! Достатъчно голям, за да знае какво прави! И аз съм дотук! Или той си тръгва от тази къща, или си тръгвам аз!“
Поставих ултиматум. Знаех, че е рисковано, но в този момент не виждах друг изход. Напрежението в стаята стана почти физически осезаемо. Петър ме гледаше с отчаяние, а Мартин – с непроницаемо изражение. Сякаш всичко това беше просто игра за него, а аз бях пионката, която той с удоволствие щеше да пожертва.
„Не можеш да говориш сериозно, Анна“, промълви Петър. „Това е и негов дом.“
„Вече не. Този дом не е достатъчно голям и за двама ни“, отсякох аз. Обърнах се и тръгнах към стълбите. „Ще си събера багажа. Когато решиш кого избираш, знаеш къде да ме намериш.“
Докато се качвах, усещах погледа на Мартин в гърба си. Не беше поглед на съжаление или страх. Беше поглед на чиста, неподправена победа. Той беше спечелил първата битка. Но войната тепърва започваше.
Глава 3
Настаних се временно при Вера, най-добрата ми приятелка още от гимназията. Тя беше превърнала малкия си апартамент в уютно убежище, пълно с книги и аромати на билкови чайове. Вера беше адвокат, специализиращ в семейно право, и нейният остър, аналитичен ум беше точно това, от което имах нужда в момента.
Разказах ѝ всичко, без да спестявам нито една подробност – от отказаната закуска до ужасяващата сцена в хола и последвалия разговор с Петър. Тя ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва, само кимаше от време на време, а в очите ѝ се четеше смесица от съчувствие и професионална загриженост.
„Той е избрал сина си пред теб“, каза тя накрая, когато свърших. Думите ѝ бяха директни, без заобикалки, точно в нейния стил.
„Не знам какво е избрал“, въздъхнах аз, отпивайки от чая, който беше сложила пред мен. „Той е раздвоен. Опитва се да бъде баща и съпруг едновременно, но се проваля и в двете роли.“
„Анна, това, което описваш, не е просто тийнейджърски бунт. Това е психологически тормоз. Систематичен, целенасочен. А фактът, че Петър отказва да го види, е най-големият проблем.“ Вера се наведе напред, а погледът ѝ стана сериозен. „Трябва да помислиш за себе си. Защити се.“
„Как? Като напусна мъжа, когото обичам?“
„Като спреш да бъдеш жертва. Ти си силна, интелигентна жена. Имаш успешна кариера. Не позволявай на едно разглезено хлапе и на един сляп баща да те смачкат.“ Тя замълча за момент, сякаш преценяваше думите си. „Има и друго. Петър… сигурна ли си, че знаеш всичко за него?“
Въпросът увисна във въздуха. Погледнах я объркано. „Какво искаш да кажеш?“
„Искам да кажа, че той е успешен бизнесмен. Строителен предприемач. В тези среди има много тайни, много скрити сделки. А и първият му брак… знаеш ли подробности за него? Защо Лидия, майката на Мартин, е била толкова нещастна, както той самият ти е споменавал?“
Никога не бях се замисляла сериозно за това. Петър винаги описваше първата си съпруга с уважение и тъга. Казваше, че болестта я е променила, направила я е затворена и меланхолична. Но може би имаше нещо повече. Може би нейната тъга е имала по-дълбоки корени.
„Не знам много“, признах си аз. „Това е болна тема за него. Винаги съм избягвала да я засягам.“
„Може би е време да започнеш да задаваш въпроси“, посъветва ме Вера. „И не само за миналото. А и за настоящето. Как върви бизнесът му? Напоследък изглежда по-напрегнат от обикновено.“
Думите ѝ отключиха нещо в съзнанието ми. Спомних си за късните телефонни разговори, които Петър водеше в кабинета си, затворената врата, приглушения му глас. Спомних си за честите му командировки, които напоследък бяха зачестили. И за едно име, което бях чула да споменава няколко пъти с необичайна интонация – Симона. Когато го попитах коя е, той отговори уклончиво, че е нова инвеститорка, важна за бъдещ проект.
Дали бях толкова заслепена от любовта си и от проблемите с Мартин, че не виждах какво се случва пред очите ми? Дали зад фасадата на перфектния ни живот не се криеха тайни, които можеха да разрушат всичко?
Телефонът ми извибрира на масата. Беше Петър. Поколебах се за момент, после отхвърлих обаждането. Не бях готова да говоря с него. Не и преди да подредя мислите си.
„Трябва да разбера повече“, казах аз твърдо, по-скоро на себе си, отколкото на Вера. „Трябва да знам с какво и с кого си имам работа.“
Вера кимна бавно. „Точно така. Но бъди внимателна, Анна. Когато започнеш да ровиш в тайните на един мъж, никога не знаеш какво чудовище може да изскочи.“
Глава 4
Мартин седеше в последната редица на претъпканата университетска аудитория. Професорът по философия говореше с патос за моралните дилеми на Кант, но думите му стигаха до Мартин като далечно ехо. Той не можеше да се съсредоточи. Образът на разплаканото лице на Анна и шокираният поглед на баща му се въртяха в съзнанието му като натрапчив филм. Трябваше да изпитва удовлетворение, триумф. Но вместо това усещаше само една празнота, една горчива пепел в устата си.
„Пич, добре ли си?“, прошепна до него Ивайло, единственият му по-близък колега. Ивайло беше пълна негова противоположност – шумен, вечно усмихнат, от онези хора, които сякаш нямат никакви грижи на света. Но зад тази фасада се криеше остър ум и завист към охолния живот на Мартин, която той невинаги успяваше да прикрие.
„Добре съм“, измърмори Мартин.
„Не изглеждаш така. Изглеждаш така, сякаш си убил някого.“
Мартин потрепна. Думите на Ивайло бяха твърде близо до истината. Може би не беше убил никого физически, но беше убил мира в дома си, беше убил доверието на баща си.
След лекцията двамата седнаха в кафенето наблизо. Ивайло запали цигара и издуха дима с наслада.
„Значи, какво става? Пак мащехата ли?“, попита той с разбиращ тон.
Мартин кимна мълчаливо. Той не беше споделял много с Ивайло, но беше споменал за напрежението у дома.
„Те са такива. Идват, усмихват ти се сладко, а всъщност искат само парите на баща ти и да те изхвърлят от собствения ти дом. Трябва да се държиш здраво, човече. Да не ѝ позволяваш да те мачка.“
Думите на Ивайло наляха масло в огъня на гнева на Мартин. Да, точно такава беше тя. Една хищница, която се беше вмъкнала в живота им веднага след смъртта на майка му. Беше я видял как гледа баща му – с онзи пресметлив поглед, който оценяваше скъпия му часовник, луксозната кола, голямата къща.
„Взех си студентски кредит“, каза Мартин внезапно, сменяйки темата.
Ивайло го погледна учудено. „Кредит? Защо ти е кредит? Баща ти не може ли да ти плати семестъра?“
„Може. Но не искам нищо от него. Искам да съм независим“, отвърна Мартин. Това беше половинчата истина. Истината беше, че искаше да накаже баща си. Да му покаже, че не се нуждае от парите му, които сега се споделяха с „другата жена“. Истината беше, че го беше срам да поиска пари, докато водеше тази тиха война у дома. Кредитът беше неговият малък, жалък бунт.
След като се разделиха, Мартин не се прибра веднага. Краката му го отведоха до малкия апартамент на леля му Виктория, по-голямата сестра на майка му. Виктория беше жена с остър език и още по-остра неприязън към Анна. Тя беше единственият човек, пред когото Мартин можеше да бъде напълно откровен.
Тя го посрещна с топла прегръдка и притеснен поглед.
„Марти, какво има? Изглеждаш ужасно.“
Той седна на стария диван и ѝ разказа всичко. За разлика от Ивайло, Виктория не го насърчи. Тя го изслуша с напрегнато лице и когато той свърши, въздъхна тежко.
„Направил си грешка, миличък. Голяма грешка“, каза тя тихо. „С това само ѝ даваш оръжие срещу теб. Сега тя е жертвата, а ти си лошият. Баща ти, колкото и да те обича, е слаб мъж. Тя ще го омае, ще го настрои срещу теб и накрая наистина ще те изхвърли.“
„Но какво да правя, лельо? Не мога да я понасям! Всеки път, когато я видя в кухнята на мама, в стаята на мама… полудявам!“
„Знам, знам“, успокои го тя, галейки косата му. „Но с гняв нищо няма да постигнеш. Трябва да си умен. Трябва да се бориш с нейните оръжия.“ Тя стана и отиде до стария скрин в ъгъла. Извади от него прашна картонена кутия. „Искам да видиш нещо.“
Тя постави кутията в скута му. „Това са някои неща на майка ти. Нейни стари писма, дневници… Мислех, че е по-добре да не ги виждаш, за да не те боли. Но може би сега е времето. Може би тук ще намериш отговори. И сили.“
Мартин отвори кутията. Отвътре го лъхна слаб аромат на парфюма на майка му. Най-отгоре лежеше малък кожен дневник със златист катинар. Сърцето му се сви. Това беше нейният дневник. Ключът към нейния свят, който болестта ѝ беше отнела толкова рано. С треперещи ръце той го взе. Може би леля му беше права. Може би отговорите, които търсеше, бяха скрити тук, между тези пожълтели страници.
Глава 5
Вечерта, заключен в стаята си в празната къща, Мартин отвори дневника на майка си. Ръцете му трепереха леко, докато разлистваше страниците, изписани с познатия, елегантен почерк. В началото записките бяха щастливи – за любовта ѝ с Петър, за раждането му, за малките семейни радости. Но колкото по-напред отиваше, толкова по-тъжен ставаше тонът. Появиха се думи като „самота“, „разочарование“, „празнота“.
„Петър отново работи до късно“, пишеше тя на една страница. „Големият му нов проект. Винаги има нов, голям проект. Чувствам се като част от интериора в тази голяма, празна къща, която той построи, за да покаже на света колко е успял. А аз? Аз съм просто още един негов трофей.“
Мартин четеше и не можеше да повярва. Неговата представа за перфектното семейство, за безграничната любов между родителите му, започваше да се пропуква. Той винаги беше обвинявал болестта за нещастието на майка си, но се оказваше, че корените на тъгата ѝ са били много по-дълбоки. Тя се е чувствала пренебрегната, неразбрана от мъжа, когото е обичала.
Тогава попадна на запис, който го накара да спре да диша.
„Днес се скарахме жестоко. За пари. Оказва се, че е взел огромен заем, за да започне новия си бизнес. И го е направил зад гърба ми. Дори е използвал моето име, моето съгласие, без да ме пита. Подписал се е вместо мен. Когато го попитах защо, той каза, че е било за наше добро. За да ни осигури бъдеще. Но аз се чувствам предадена. Това не е просто подпис. Това е доверието ми, което той е стъпкал.“
Мартин препрочете пасажа няколко пъти. Баща му. Неговият баща, който винаги му беше говорил за честност и почтеност, беше извършил измама. Беше предал собствената си съпруга. Гневът, който изпитваше към Анна, сега започна да се трансформира, да търси нова мишена. Целият му свят се преобръщаше. Идолизираният образ на баща му се рушеше пред очите му.
Той продължи да чете, търсейки още доказателства, още обяснения. В края на дневника, няколко месеца преди диагнозата, майка му беше написала:
„Мисля за развод. Не мога повече така. Тази лъжа за заема ме разяжда отвътре. Какво друго крие от мен? Има ли друга жена? Понякога усещам чужд парфюм по ризите му. Или може би просто полудявам от самота. Но знам едно – не искам Мартин да расте в такава атмосфера на тайни и недоверие. Трябва да намеря сили. Заради него.“
Тя никога не беше намерила тези сили. Скоро след това болестта я беше връхлетяла, брутално и безапелационно, и битката за живота ѝ беше изместила всички други битки.
Мартин затвори дневника. Чувстваше се изгубен, объркан. Всичко, в което вярваше, се оказа лъжа. Гневът му към Анна не беше изчезнал, но сега беше примесен с нещо друго – съжаление към майка му и дълбоко разочарование от баща му. Той беше воювал грешната война. Истинският враг не беше жената, която се опитваше да заеме мястото на майка му. Истинският враг бяха тайните, които бяха отровили семейството му много преди Анна да се появи.
Той погледна към разкъсаните чертежи, които все още стояха на пода в хола. За първи път изпита нещо като угризение. Беше наранил невинна жена, изливайки върху нея гняв, който е трябвало да бъде насочен другаде.
Но какво можеше да направи сега? Да отиде при баща си и да го обвини в предателство към мъртвата му съпруга? Да покаже този дневник на Анна? Не, това само щеше да влоши нещата. Той трябваше да намери друг начин. Трябваше да разбере истината. Цялата истина за баща си, за бизнеса му, за тайните, които го заобикаляха. И може би, само може би, в тази истина щеше да намери не само отмъщение, но и опрощение.
Глава 6
Дните, прекарани в апартамента на Вера, бяха странна смесица от спокойствие и нарастваща тревога. От една страна, бях далеч от потискащата атмосфера на дома, от ледения поглед на Мартин. Но от друга, всяка минута тишина беше изпълнена с въпроси. Петър ми звънеше по няколко пъти на ден, оставяше гласови съобщения, в които ме молеше да се върна, да поговорим, да намерим решение. Но аз не му отговарях. Все още не. Думите на Вера за неговите тайни се бяха загнездили в ума ми и не ми даваха мира.
Започнах да забелязвам дребни неща. Веднъж се върнах за малко в къщата, за да си взема още дрехи, докато знаех, че и двамата ги няма. Усетих, че нещо е разместено. Книгата на нощното ми шкафче беше обърната на друга страница. Кутията ми с бижута беше леко открехната. Бяха дреболии, неща, които лесно можеха да се обяснят с разсеяност, но аз знаех, че не е така. Имах усещането, че някой е ровил в нещата ми. Мартин. Търсел е нещо. Но какво?
Тази мисъл ме накара да се почувствам уязвима, незащитена дори в собствения си дом. Войната беше преминала от открити сблъсъци към психологически тормоз, към тиха, пълзяща инвазия в личното ми пространство. Той искаше да ме накара да се чувствам като натрапник, като чуждо тяло, което трябва да бъде изхвърлено.
Междувременно Петър ставаше все по-напрегнат. Когато най-накрая се съгласих да се срещна с него в едно неутрално кафене, видях тъмни кръгове под очите му. Той изглеждаше уморен, състарен.
„Анна, моля те, върни се у дома“, каза той, хващайки ръката ми през масата. „Липсваш ми. Къщата е празна без теб.“
„А синът ти?“, попитах аз студено. „И на него ли му липсвам?“
Той въздъхна тежко. „Говорих с него. Той… съжалява. Беше изблик на гняв, не го е мислил.“
Лъжеше. Или по-скоро казваше това, което искаше да е истина.
„Не ти вярвам, Петър. И не става въпрос само за него. Става въпрос и за теб. За нас.“ Набрах смелост. „Коя е Симона?“
Той се сепна. Не очакваше този въпрос. „Вече ти казах. Инвеститор. В новия проект.“
„Само това ли? Защото напоследък името ѝ е по-често на устните ти от моето.“
„Не ставай дребнава, Анна. Това е важна сделка. Става въпрос за много пари. Бъдещето на компанията ми зависи от това.“ Той се опита да звучи убедително, но в очите му имаше нещо, което ме караше да се съмнявам. Една сянка на вина.
„Аз също завися от това бъдеще, Петър. Аз съм ти съпруга. Или поне така си мислех. Но напоследък се чувствам като външен човек. Ти криеш неща от мен. За бизнеса си, за миналото си…“
„Миналото ми? Какво общо има миналото ми?“, попита той раздразнено.
„Лидия“, казах аз тихо. „Никога не ми разказа истината за нея, нали? Защо е била нещастна?“
Лицето му се вкамени. „Това е минало. Нека не ровим в стари рани. Болестта я промени, това е всичко.“
Той отново издигаше стени. Отказваше да ме допусне до себе си, до истинските си чувства и проблеми. Срещата беше провал. Тръгнах си с още по-голямо чувство на несигурност. Вера беше права. Имаше тайни. Много тайни. И аз бях решена да ги разкрия, дори ако това означаваше да разруша всичко, което бяхме изградили.
Чувството на изолация се засилваше. Петър беше зает със своята Симона и големия си проект. Мартин водеше своята тиха война срещу мен. Аз бях сама. Сама срещу всички.
Глава 7
Решението дойде спонтанно, подхранено от отчаяние и гняв. Една вечер, знаейки, че Петър ще се прибере много късно от поредната „бизнес вечеря“, се върнах в къщата. Планът беше прост и рискован. Трябваше да вляза в кабинета му. Това беше неговата крепост, мястото, където никой, дори и аз, нямаше право да влиза без негово разрешение.
Сърцето ми биеше лудо, докато стоях пред вратата. Чувствах се като престъпник в собствения си дом. Ами ако се върне по-рано? Ами ако Мартин ме види? Но вече бях стигнала твърде далеч, за да се откажа. Поех дълбоко дъх и влязох.
Кабинетът беше огледало на самия Петър – подреден, луксозен, но студен. На огромното бюро от масивно дърво стоеше лаптопът му. Знаех паролата – датата на нашата сватба. Иронията ме накара да се усмихна горчиво.
Отворих имейла му. Пръстите ми трепереха, докато пишех името „Симона“ в полето за търсене. Появиха се десетки съобщения. Започнах да чета. В началото бяха строго професионални – обсъждаха планове, договори, финансови прогнози. Но постепенно тонът се променяше. Ставаше по-личен, по-интимен.
„Липсваше ми на срещата днес“, пишеше тя в един имейл. „Залата беше пълна с костюмари, но никой няма твоя поглед.“
„И ти ми липсваше“, отговаряше той. „Мислех си за теб през цялото време. За вечерта ни след това…“
Сърцето ми се сви на топка. Емоционална изневяра. Може би и физическа. Думите им бяха двусмислени, но достатъчно ясни, за да потвърдят най-големите ми страхове. Петър ме лъжеше. Изневеряваше ми.
Продължих да ровя, вече с леденото спокойствие на човек, който няма какво повече да губи. Отворих папка, наречена „Проект „Хоризонт“. Вътре имаше документи, таблици, договори. Не разбирах много от строителен бизнес, но дори аз можех да видя, че нещата не вървят добре. Имаше имейли от гневни подизпълнители, които не си бяха получили парите. Имаше предупреждения от банката за просрочени вноски. Проектът, който трябваше да бъде короната на неговата кариера, беше на ръба на колапса.
И тогава видях най-лошото. Договор за ипотека. Нашата къща. Нашият дом, в който бях вложила толкова любов и енергия, беше заложен като обезпечение по огромен бизнес кредит, свързан с този проклет проект. Ако проектът се провалеше, губехме всичко.
Светът ми се срина окончателно. Не ставаше дума само за изневяра. Ставаше дума за пълно предателство. Той беше рискувал нашето общо бъдеще, нашия дом, без дори да ми каже. Беше ме лъгал в очите всеки ден, докато е строял живота ни върху пясъчни основи.
Изведнъж чух шум от долния етаж. Входната врата. Петър. Паниката ме обзе. Бързо затворих всички прозорци на лаптопа и се измъкнах от кабинета, секунди преди той да се качи по стълбите. Скрих се в спалнята за гости, сърцето ми щеше да изскочи от гърдите.
Чух го да влиза в нашата спалня, да ме вика по име. Когато не получи отговор, той въздъхна тежко и затвори вратата.
Стоях в тъмното, треперейки. Вече знаех истината. Или поне част от нея. И тази истина беше грозна, болезнена и разрушителна. Сега вече не ставаше въпрос за това дали ще се върна при него. Ставаше въпрос за това как ще се спася от тази потъваща лодка, в която той ни беше натикал.
Глава 8
Конфронтацията беше неизбежна и брутална. На следващия ден го изчаках в хола – същия онзи хол, който беше станал бойно поле между мен и Мартин. Сега беше на път да стане свидетел на разпада на брака ми.
Когато Петър се прибра, лицето му светна, виждайки ме. „Анна! Върнала си се!“
„Не съм се върнала“, отсякох аз. „Дойдох да си поговорим.“
Усмивката му изчезна, когато видя изражението ми.
„Влязох в кабинета ти“, казах аз без предисловие. „Прочетох имейлите. Със Симона. Прочетох и за проект „Хоризонт“. И за ипотеката.“
Цветът се оттече от лицето му. Той се свлече на дивана, сякаш краката му не го държаха.
„Анна, аз мога да обясня…“
„Какво ще обясниш, Петър?“, изкрещях аз, неспособна повече да сдържам гнева си. „Че си ме лъгал? Че си ми изневерявал? Или че си заложил дома ни зад гърба ми?“
„Не съм ти изневерявал физически!“, извика той. „Със Симона… беше сложно. Бях под огромно напрежение, бизнесът се сриваше, а ти беше заета с войната си с Мартин. Тя беше единственият човек, който ме разбираше.“
„Разбирал те е, така ли?“, изсмях се аз горчиво. „Докато аз се опитвах да спася семейството ни от сина ти, който ме тормози, ти си търсил утеха в ръцете на друга! И си рискувал всичко, което имаме! Всичко!“
„Щях да ти кажа! Когато нещата се оправят…“
„Кога щеше да се случи това, Петър? Когато банката дойде да ни изхвърли на улицата ли?“
Спорът ни беше грозен, пълен с обвинения и болезнени истини. Той се опита да се оправдае, да прехвърли част от вината върху мен, върху Мартин, върху лошия пазар. Но аз не отстъпвах. Предателството беше твърде голямо.
Точно в разгара на скандала на вратата се позвъни. И двамата замръзнахме. Погледнахме се объркано. Не очаквахме никого. Петър отиде да отвори с неохота.
На прага стояха двама мъже в строги костюми. Единият държеше голям плик.
„Господин Петров?“, попита единият.
Петър кимна.
„Това е за вас.“ Мъжът му подаде плика. „Призовка. Вие и вашата компания сте дадени под съд от „Инвест Груп“ за неизпълнение на договорни задължения и финансова измама.“
Петър взе плика като в транс. Мъжете се обърнаха и си тръгнаха, оставяйки след себе си ледена тишина. Той отвори плика с треперещи ръце и зачете документа. Лицето му ставаше все по-бяло.
„Какво е това?“, попитах аз, макар вече да се досещах.
„Инвест Груп… това са основните инвеститори в проекта“, промълви той. „Судят ме. Искат си парите. Всичките. Веднага. С неустойките.“
Той вдигна поглед към мен, а в очите му имаше паника, каквато никога не бях виждала. „Свършено е, Анна. Всичко е свършено. Ще загубим всичко.“
В този момент вратата на стаята на Мартин се отвори и той се показа на прага. Беше чул всичко. Гледаше ни с широко отворени очи, без да може да проумее какво се случва.
Външната заплаха, реалната опасност да останем без покрив над главите си, промени динамиката. Нашият личен конфликт изведнъж изглеждаше маловажен пред лицето на тази катастрофа. Сега бяхме в една лодка, колкото и да беше пробита тя.
„Обади се на Вера“, казах аз тихо, с глас, който сама не познах. „Ще ни трябва адвокат. Най-добрият.“
Петър ме погледна с благодарност, примесена с отчаяние. Врагът вече не бях аз. Врагът беше пред вратата и заплашваше да унищожи и трима ни. И за първи път от месеци, аз, Петър и Мартин бяхме изправени пред нещо заедно. Пред общия си крах.
Глава 9
Новината за съдебното дело се стовари върху Мартин с цялата си тежест. Той беше прекарал последните дни, погълнат от дневника на майка си, опитвайки се да сглоби пъзела на миналото. Сега настоящето го връхлетя като ураган. Баща му, този стълб на сигурност и успех, беше на ръба на фалита. Къщата, която беше негов дом от дете, можеше да им бъде отнета.
В хаоса и паниката, които настъпиха, Мартин намери неочаквана яснота. Гневът му към Анна се беше стопил, заменен от страх и несигурност. Сега, повече от всякога, той трябваше да говори с баща си. Но не за Анна. Не за скандалите. А за онова, което беше прочел в дневника.
Той изчака Анна да излезе, за да се види с Вера. Петър седеше в кабинета си, втренчен в документите по делото, с празен поглед. Мартин почука на вратата и влезе, без да чака покана.
„Татко, трябва да говорим.“
Петър вдигна поглед, уморен и разсеян. „Не сега, Мартин. Не виждаш ли, че…“
„Сега“, настоя Мартин, а в гласа му имаше твърдост, която изненада и самия него. Той пристъпи и сложи дневника на майка си върху бюрото. „Прочетох го.“
Петър се втренчи в малката кожена книга, сякаш беше призрак. Разпозна я веднага.
„Откъде…“
„От леля Виктория. Прочетох всичко. За това колко самотна е била. За заема, който си изтеглил на нейно име. За фалшивия подпис.“
Всяка дума на Мартин беше като удар с камшик. Петър сведе глава, неспособен да посрещне погледа на сина си. Мълчанието в стаята беше тежко, изпълнено с години неизказани истини и премълчани болки.
„Защо, татко?“, попита Мартин, а гласът му трепереше. „Защо си го направил? Тя ти е вярвала.“
„Бях млад. Глупав. Исках да успея на всяка цена“, промълви Петър, а гласът му беше дрезгав. „Мислех, че го правя за вас. За да ви осигуря живот, какъвто аз не съм имал. Парите… те ме заслепиха. Мислех, че ако съм успешен, тя ще бъде щастлива. Но не бях прав. Колкото повече пари правех, толкова повече се отдалечавахме. Когато осъзнах грешката си, вече беше твърде късно. Тя се разболя.“
За първи път Мартин видя баща си не като всемогъщия бизнесмен, а като човек. Слаб, сгрешил, пълен със съжаление. Видя болката в очите му, бръчките на умората, тежестта на вината, която беше носил сам толкова години.
„Тя е искала да те напусне“, каза Мартин тихо. „Преди да се разболее.“
Петър кимна, а по бузата му се търкулна една сълза. „Знам. Една вечер ми го каза. Това беше най-лошата нощ в живота ми. По-лоша дори от деня, в който научихме диагнозата. Защото тогава разбрах, че съм я загубил много преди болестта да ми я отнеме.“
В стаята се възцари тишина. Неловка, но и пречистваща. Сякаш една дълго пазена тайна най-накрая беше излязла наяве и въздухът се беше прояснил.
„Съжалявам“, каза Мартин.
Петър го погледна учудено. „За какво?“
„За Анна. За това, което направих. Аз… не знаех. Мислех, че тя е виновна за всичко. Че тя те е отнела от мен, от спомена за мама. Но вината не е била нейна.“
Това беше най-близкото до извинение, на което Мартин беше способен. И в този момент на обща уязвимост, баща и син се погледнаха за първи път от много време като съюзници, а не като противници. Срутването на финансовата империя на Петър парадоксално рушеше и стените, които ги разделяха.
„Ще се справим“, каза Мартин, макар и да не вярваше напълно в думите си. „Заедно.“
Петър кимна, неспособен да говори. В този момент той разбра, че може и да загуби бизнеса си, къщата си, парите си, но може би тъкмо беше започнал да си връща сина.
Глава 10
Новината за финансовите проблеми на Петър и за съдебното дело се разпространи бързо, подхранвана от злорадството на конкуренти и бивши приятели. Не след дълго стигна и до ушите на Виктория. Тя прие новината не със съчувствие, а с мрачно задоволство. За нея това беше възмездие. Кармата, която най-накрая застигаше мъжа, наранил сестра ѝ, и жената, която беше заела мястото ѝ.
Един следобед, без предупреждение, тя се появи на вратата ни. Аз отворих, изненадана и леко притеснена от неочакваното посещение. Виктория ме изгледа от глава до пети с леден поглед, в който нямаше и капка любезност.
„Значи това си ти“, каза тя, сякаш бях някакъв експонат. „Жената, която си мислеше, че е спечелила джакпота.“
Тя ме избута леко и влезе в хола, оглеждайки с презрение луксозната обстановка. „Хубава къща. Жалко, че скоро няма да е ваша.“
„Какво искате, Виктория?“, попитах аз, опитвайки се да запазя самообладание.
„Дойдох да видя руините“, отвърна тя с жестока усмивка. „Да се насладя на гледката. Ти си мислеше, че си много умна, нали? Намери си богат вдовец, омая го, накара го да забрави за мъртвата си съпруга. Но не си предвидила едно – всичко, построено върху лъжа и чуждо нещастие, рано или късно се срива.“
Думите ѝ бяха като отровни стрели. Всяка една намираше целта си.
„Вие не знаете нищо за мен и Петър“, отвърнах аз, а гласът ми трепереше.
„О, знам достатъчно!“, извика тя. „Знам, че сестра ми умря нещастна заради този мъж и неговата алчност! Знам, че ти си се появила като лешояд веднага след смъртта ѝ, за да се възползваш от мъката му! Ти го разсея, отвлече го от важните неща, от бизнеса, който той изгради с годините! Заради теб той е допуснал грешки! Ти си виновна за този провал! Ти съсипа наследството на племенника ми!“
„Това не е вярно!“, извиках аз, шокирана от злобата ѝ. „Аз нямам нищо общо с бизнеса му! Аз се опитвах да създам семейство!“
„Семейство?“, изсмя се тя. „Ти си разбила семейството! Откакто се появи, Мартин е нещастен! Ти го накара да се чувства като натрапник в собствения си дом! Ти си една златотърсачка, която сега ще си получи заслуженото! Ще останеш на улицата, точно както заслужаваш!“
В този момент Мартин слезе по стълбите. Той беше чул последните думи на леля си.
„Лельо, стига!“, каза той твърдо.
Виктория се обърна към него, изненадана. „Марти! Скъпи, аз просто…“
„Стига“, повтори той. „Анна не е виновна. Нито за проблемите на татко, нито за… нищо. Остави я на мира.“
Виктория го гледаше невярващо. Нейният верен съюзник, момчето, чийто гняв тя беше подхранвала толкова дълго, сега заставаше срещу нея. Защитаваше мен.
„Какво ти е направила? Промила ти е мозъка ли?“, изсъска тя.
„Никой не ми е промивал мозъка. Просто виждам нещата по-ясно“, отговори Мартин спокойно. „Проблемите са започнали много преди тя да се появи. И ние трябва да се справим с тях като семейство. А ти, с твоята омраза, не помагаш.“
Думите му бяха окончателни. Виктория ме погледна с чиста, неподправена ненавист, после се обърна и излезе от къщата,тръшвайки вратата след себе си.
Останахме сами с Мартин в тихия хол. Гледах го, неспособна да проумея какво току-що се беше случило. Той ме беше защитил. За пръв път.
„Благодаря“, промълвих аз.
Той само кимна, избягвайки погледа ми, и се качи обратно в стаята си.
Не беше много. Но беше нещо. Беше първата пукнатина в ледената стена помежду ни. Може би, само може би, в руините на нашия фалшив живот имаше шанс да изградим нещо истинско.
Глава 11
Съдебната зала беше студена и безлична. Въздухът беше пропит с напрежение и миризма на стар прах и евтин полирол. Седяхме на първата редица – аз, Петър и Мартин. Зад нас Вера тихо подреждаше документите си. От другата страна на залата бяха адвокатите на „Инвест Груп“, самодоволни и уверени. Сред тях, на мястото за свидетелите, седеше Симона.
Тя изглеждаше безупречно в скъпия си делови костюм, но когато погледите ни се срещнаха за части от секундата, видях в нейните нещо студено и пресметливо.
Процесът започна. Адвокатът на ищците беше агресивен и методичен. Той представи Петър като безскрупулен бизнесмен, който е подвел инвеститорите си с фалшиви обещания и нереалистични прогнози, само за да финансира луксозния си начин на живот. Всяка дума беше удар. Виждах как Петър се свива на стола до мен, как достойнството му се изпарява под безмилостния кръстосан разпит.
Когато дойде ред на Вера, тя беше спокойна и концентрирана. Опита се да представи друга картина – на един амбициозен, но честен предприемач, който е станал жертва на непредвидени пазарни условия. Но доказателствата бяха срещу нас. Липсващите средства, забавените срокове, провалените договори – всичко говореше в наша вреда.
Кулминацията настъпи, когато призоваха Симона. Тя се закле и седна на свидетелската скамейка, избягвайки погледа на Петър. Адвокатът на ищците я поведе през поредица от въпроси, свързани с нейната роля в проекта. Отговорите ѝ бяха внимателно формулирани, формално коректни, но с всяка дума тя забиваше по още един пирон в ковчега на защитата ни.
„Госпожо, вие като финансов консултант и инвеститор в проекта, бяхте ли наясно с рисковете, които господин Петров поема?“
„Бях наясно с някои от тях“, отговори тя с равен глас. „Многократно съм изразявала притесненията си пред него относно прекалено оптимистичните му прогнози и липсата на достатъчно обезпечение.“
Лъжа. В имейлите, които бях чела, тя го насърчаваше, казваше му колко е брилянтен и смел.
„И той вслушваше ли се във вашите съвети?“
„За съжаление, не винаги. Мисля, че личните му проблеми по онова време замъгляваха професионалната му преценка“, каза тя, хвърляйки кратък, съчувствен поглед към мен.
Ударът беше перфектно премерен. Тя не само го представяше като некомпетентен, но и намекваше, че аз, със скандалите, които предизвиквам, съм допринесла за провала му. Обществено унижение, сервирано студено.
Петър до мен стисна юмруци. Виждах гнева и чувството за предателство в очите му. Жената, на която беше доверил страховете и съмненията си, сега ги използваше срещу него в съда.
Когато Вера започна своя разпит, Симона стана още по-предпазлива. Тя отговаряше с „не си спомням“ или „това е въпрос на интерпретация“. Беше като хлъзгава змиорка.
Докато я слушах, нещо в мен се преобърна. Спомних си един пасаж от дневника на Лидия, който Мартин ми беше показал преди няколко дни, мислейки, че може да е от значение. Беше нещо дребно, което тогава бях подминала. Лидия се оплакваше, че Петър е наел нова финансова асистентка, която според нея е била твърде амбициозна и се е опитвала да се меси във всичко. Тя беше споменала името ѝ – Симона.
Това беше преди повече от десет години. Симона беше казала в съда, че познава Петър едва от две години, когато са започнали работа по проект „Хоризонт“.
Тя лъжеше.
Наведох се и прошепнах трескаво в ухото на Вера. Очите на приятелката ми светнаха. Тя кимна и се изправи.
„Госпожо, вие твърдите, че познавате клиента ми от две години. Сигурна ли сте в това?“
„Да, напълно“, отговори Симона уверено.
„Никога преди това не сте работили за него или за негови компании?“
„Никога.“
Вера замълча за момент, оставяйки лъжата да увисне във въздуха. „Нямам повече въпроси, господин съдия.“
Симона слезе от скамейката, видимо облекчена. Но аз знаех, че току-що бяхме намерили първата пукнатина в нейната броня. Малка, но достатъчна, за да започнем да копаем.
Глава 12
След съдебното заседание атмосферата в колата на връщане беше тежка. Петър беше съсипан от предателството на Симона, а бъдещето изглеждаше по-мрачно от всякога.
„Тя ме унищожи“, промълви той, гледайки през прозореца. „Методично и безмилостно.“
„Тя лъже“, казах аз. „За това откога те познава. Трябва да има причина.“
„Какво значение има?“, махна с ръка той. „Дори да докажем, че лъже за това, то не променя факта, че проектът е провален и дължа милиони.“
„Има значение“, намеси се Мартин от задната седалка. За първи път от началото на процеса той говореше. „Ако лъже за едно, значи може да лъже и за друго. Трябва да разберем защо.“
Прибрахме се вкъщи и седнахме в хола, трима души, обединени от общата заплаха. Тишината беше потискаща. Всеки беше потънал в собствените си мисли.
Изведнъж Мартин стана и отиде до стаята си. Върна се след малко с дневника на майка си. Отвори го на страницата, която ми беше показал, и го подаде на баща си.
„Прочети това. Мама я е споменала. Преди много години.“
Петър взе дневника с треперещи ръце. Зачете пасажа, а лицето му пребледня още повече.
„Не мога да повярвам… Симона. Беше млада, току-що завършила. Наех я за асистентка. Беше много амбициозна. Уволних я след няколко месеца. Лидия не я харесваше, казваше, че е прекалено нахална, че се опитва да се меси в решения, които не са от нейната компетенция.“ Той вдигна поглед към нас, а в очите му имаше ужасяващо прозрение. „Когато се появи преди две години, тя не спомена, че сме работили заедно. Представи се като представител на нова инвестиционна компания. Аз… аз дори не я познах веднага. Беше се променила много. А и името ѝ беше различно… беше се омъжила и беше приела фамилията на съпруга си.“
„Значи тя те е излъгала от самото начало“, казах аз. „Имала е скрит мотив.“
„Но какъв? Отмъщение, затова че съм я уволнил преди десет години? Звучи абсурдно.“
„Може би не е само отмъщение“, каза Мартин замислено. „Може би е нещо повече. „Инвест Груп“, които ни съдят… знаеш ли кой стои зад тях?“
„Не съвсем. Това е консорциум, доста анонимен. Симона беше нашето лице за контакт.“
Всички замълчахме. Парченцата от пъзела започваха да се подреждат, но картината, която се оформяше, беше грозна и плашеща. Симона не беше просто свидетел. Тя беше ключов играч в сложна схема, целяща да унищожи Петър.
През следващите няколко дни, с помощта на Вера и нейните контакти, започнахме да ровим. Проверявахме фирмени регистрации, имотни сделки, банкови преводи. Беше бавно и мъчително. Мартин се оказа изненадващо добър в това. Прекарваше часове в интернет, проследявайки дигиталните следи на Симона и „Инвест Груп“.
Една вечер, късно през нощта, той влезе в хола, където седяхме с Петър и преглеждахме поредната купчина документи.
„Намерих нещо“, каза той, а гласът му беше възбуден. „„Инвест Груп“ наскоро са придобили друга, по-малка строителна фирма. Фирма, която е пряк конкурент на компанията на татко. А знаеш ли кой е управител на тази фирма?“
Погледнахме го с очакване.
„Бившият съпруг на Симона. Човекът, чиято фамилия е носила, когато се е появила отново. Разделили са се фиктивно преди година, вероятно за да не буди подозрение.“
Всичко си дойде на мястото.
„Това е вражеско превземане“, прошепна Петър, невярващ. „Те никога не са възнамерявали да инвестират. Искали са да ме провалят, да ме докарат до фалит, за да могат да купят активите на компанията ми за жълти стотинки чрез подставената си фирма. А Симона… тя е била техният троянски кон.“
Предателството беше много по-голямо, отколкото си представяхме. Не беше просто лична вендета. Беше студен, пресметлив бизнес план. А изневярата, флиртът, емоционалната подкрепа – всичко това е било просто инструмент. Инструмент, с който да го разсее, да замъгли преценката му и да го направи уязвим.
Сега вече имахме нещо. Не просто съмнения, а доказателства. Може би не бяха достатъчни, за да спечелим делото, но бяха достатъчни, за да се борим. Войната не беше приключила.
Глава 13
Представянето на новите доказателства в съда беше като детонация на бомба. Вера, с безупречното си юридическо майсторство, разплете цялата мрежа от лъжи и манипулации, изтъкана от Симона и нейните партньори. Представихме документи, доказващи връзката между „Инвест Груп“, конкурентната фирма и бившия съпруг на Симона. Представихме доказателства за фиктивния им развод. И, разбира се, показахме стария трудов договор на Симона като асистентка на Петър, който опровергаваше клетвените ѝ показания.
Лицето на Симона, докато слушаше, се променяше от уверено, през изненадано, до паникьосано. Нейният адвокат правеше отчаяни опити да оспори доказателствата, но вече беше твърде късно. Лъжата беше разкрита.
Петър беше призован отново на свидетелската скамейка. Но този път той не беше пречупеният, виновен човек от първото заседание. Той говореше уверено, обяснявайки как Симона го е манипулирала, как е саботирала проекта отвътре, давайки му грешни съвети, проваляйки срещи с подизпълнители, бавейки ключови плащания. Изневярата, която беше неговият срам, сега се превърна в негово оръжие – доказателство за бруталната манипулация, на която е бил подложен.
Когато Вера приключи, в залата се възцари тишина. Съдията гледаше строго към Симона и адвокатите на ищците. Беше ясно, че везните на правосъдието се бяха наклонили в наша полза.
Решението дойде след няколко седмици, които ни се сториха като цяла вечност. Делото срещу Петър беше отхвърлено. Съдът не само го оневини, но и препоръча на прокуратурата да започне разследване срещу „Инвест Груп“ и Симона за опит за измама и вражеско превземане.
Победихме.
Но победата имаше горчив вкус. Излизахме от съдебната палата не като триумфиращи герои, а като оцелели от корабокрушение. Да, бяхме спасили компанията от фалит, но тя беше тежко ранена. Финансовите загуби бяха огромни. Репутацията на Петър беше накърнена. А доверието помежду ни… то беше разбито на хиляди парченца.
Вечерта след решението на съда седяхме тримата около масата в кухнята. Нямаше шампанско, нямаше празненство. Имаше само тишина.
„Трябва да продадем къщата“, каза Петър накрая, нарушавайки мълчанието. „Нямаме избор. Трябват ми свежи пари, за да стабилизирам фирмата. И… не можем да си позволим да живеем тук повече.“
Никой не възрази. Тази къща, която някога беше символ на успех и щастие, сега беше просто паметник на лъжи, предателства и болка. Може би наистина трябваше да я оставим зад гърба си, за да можем да продължим напред.
„Ще си намерим по-малко жилище“, казах аз. „Апартамент в центъра. Ще бъде по-практично.“
„Аз ще си намеря работа на непълен работен ден“, обади се Мартин. „Да си помагам с кредита и да не ви тежа.“
Погледнахме го. В гласа му нямаше и следа от предишната му арогантност. Имаше само зрялост, придобита по трудния начин.
Войната беше свършила. Бяхме спечелили битката срещу външния враг. Но най-трудната част тепърва предстоеше – да видим дали можем да спечелим мира помежду си.
Глава 14
Продажбата на къщата стана бързо, почти безболезнено. Сякаш и тя самата искаше да се отърве от нас, от призраците на нещастието, които бродеха из коридорите ѝ. Опаковането на багажа беше сюрреалистично. Всяка вещ, всяка снимка, всеки сувенир носеше спомен – някои щастливи, други болезнени. Работехме мълчаливо, рамо до рамо, аз, Петър и Мартин. Едно странно, импровизирано семейство, обединено не от любов, а от общата загуба.
Преместихме се в тристаен апартамент в стара кооперация. Беше несравнимо по-малък, по-шумен и по-обикновен от предишния ни дом. Луксът беше изчезнал, заменен от практичност. Нямаше го просторния хол, нямаше я моята градина, нямаше го кабинета-крепост на Петър.
Но с изчезването на тези неща изчезна и част от напрежението. В по-малкото пространство бяхме принудени да се сблъскваме, да общуваме, да съществуваме заедно. Вече нямаше къде да се крием един от друг.
Петър се хвърли в работата с енергия, която не бях виждала отдавна. Но този път беше различно. Нямаше я онази трескава, почти отчаяна амбиция. Той работеше, за да спаси това, което беше останало, да изплати дълговете си, да възстанови името си. Беше по-смирен, по-внимателен. Вечерите не ги прекарваше в телефонни разговори със сенчести инвеститори, а с нас, на масата в малката кухня, обсъждайки деня.
Мартин наистина си намери работа – в една книжарница близо до университета. Продължаваше да учи философия, но вече не с презрението на бунтар, а със сериозността на човек, който знае, че знанието е единственият капитал, който никой не може да му отнеме. Парите, които изкарваше, бяха малко, но той се гордееше с тях. Те бяха негови.
А аз… аз се върнах в архитектурното студио. Загубеният проект беше голям удар, но аз не се отказах. Започнах да поемам по-малки, по-лични поръчки – дизайн на градини, интериор на малки апартаменти. В тях намирах удовлетворение, което големите, лъскави проекти никога не ми бяха давали.
Животът ни беше по-труден, по-скромен, но и по-истински. Фасадата се беше срутила и под нея бяхме останали ние – трима души с техните рани, грешки и съжаления. Говорехме си. Не много, не за големите, болезнени теми. Все още не. Говорехме си за дребни, ежедневни неща. За книга, която Мартин е прочел. За клиент, с когото съм се срещнала. За проблем, който Петър е разрешил във фирмата.
Беше бавен, мъчителен процес на възстановяване. Като да се учиш да ходиш отново след тежка травма. Доверието, особено моето към Петър, беше все още крехко. Понякога го гледах и виждах лъжите, предателството. Но виждах и разкаянието в очите му, усилията, които полагаше, за да се промени.
Една вечер го заварих да разглежда стари албуми със снимки. В ръцете си държеше снимка на Лидия – млада, усмихната, пълна с живот.
„Тя заслужаваше повече“, каза той тихо, без да ме поглежда. „Аз я провалих.“
Не казах нищо. Просто седнах до него и сложих ръка на неговата. Беше първият път, в който го докосвах нежно от месеци. Не беше опрощение. Не още. Но беше знак, че може би един ден ще стигнем и дотам.
Връзката ми с Мартин също се променяше. Нямаше я вече откритата враждебност. Беше заменена от едно предпазливо, почти неловко примирие. Понякога разменяхме по няколко думи за лекциите му, за работата му. Той дори веднъж ме попита за мнение за един проект, който правех.
Бяха малки стъпки. Но бяха в правилната посока. Руините все още димяха, но сред тях, бавно и несигурно, поникваха първите крехки стръкове на нещо ново.
Глава 15
Измина една година. Една дълга, трудна година на изплащане на дългове – както финансови, така и емоционални. Животът ни намери своя нов, по-скромен ритъм. Малкият апартамент вече се усещаше като дом. Фирмата на Петър бавно се стабилизираше. Мартин беше последна година в университета и вече правеше планове за магистратура в чужбина, за която кандидатстваше за стипендия.
Промяната не беше нито бърза, нито лесна. Имаше дни на съмнения, на стари обиди, които изплуваха на повърхността. Имаше нощи, в които се събуждах до Петър и се питах дали някога ще мога да му вярвам напълно. Но имаше и дни на тиха радост, на споделен смях, на усещане за принадлежност.
Една съботна сутрин, точно година след онази ужасна вечер, която преобърна живота ни, аз се събудих по-рано. Слънцето тъкмо се показваше над покривите на съседните сгради. Отидох в кухнята, за да направя кафе. Ароматът изпълни малкото пространство.
Чух стъпки зад гърба си. Беше Мартин. Той спря на прага на кухнята. За момент и двамата замръзнахме, сякаш старият инстинкт за враждебност все още беше жив. Спомних си за онази друга сутрин, за отказаните палачинки, за началото на войната.
Той ме погледна. В очите му вече нямаше омраза. Имаше нещо друго, нещо, което не можех да разчета напълно. Може би уважение. Може би просто приемане.
„Добро утро“, каза той тихо.
Гласът му беше спокоен, без предишната острота.
„Добро утро“, отвърнах аз и му подадох една от чашите с кафе.
Той я взе. Ръцете ни се докоснаха за части от секундата. Не се отдръпна. Застана до прозореца, отпивайки от горещата напитка. Стояхме така няколко минути в мълчание. Но това вече не беше онази тежка, потискаща тишина от миналото. Беше спокойна, споделена тишина.
„Днес се видях с леля Виктория“, каза той изневиделица. „За първи път от много време.“
Погледнах го въпросително.
„Тя все още те мрази“, усмихна се той леко. „Но мисля, че започва да разбира някои неща. Казах ѝ, че е време да спрем да живеем в миналото.“
Кимнах, без да казвам нищо.
„Тя ми даде това.“ Той бръкна в джоба си и извади малка, леко измачкана снимка. Подаде ми я.
На снимката бяха Петър и Лидия, съвсем млади, прегърнати и засмени. Зад тях беше строежът на голямата къща. Символът на една мечта, която се беше превърнала в кошмар.
„Мисля, че е време да я приберем“, каза Мартин. „Заедно с всичко останало.“
Погледнах снимката, после погледнах него – вече не момчето, а младият мъж, който стоеше пред мен. И разбрах.
Това не беше щастлив край. Не беше опрощение, изречено на глас. Не беше любов, която магически да излекува всички рани. Беше нещо много по-ценно. Беше начало. Началото на един дълъг, труден път, който тепърва трябваше да извървим. Но този път щяхме да го вървим заедно.
В този момент в кухнята влезе Петър, привлечен от аромата на кафе. Той спря на прага, гледайки ни – мен и сина му, застанали един до друг в тишината на утрото. В погледа му имаше смесица от тъга за всичко изгубено и надежда за всичко, което можеше да бъде спечелено.
„Добро утро“, каза той.
„Добро утро“, отвърнахме ние с Мартин почти в един глас.
Слънцето огряваше малката ни кухня. И за първи път от много, много време, аз почувствах, че съм си у дома.