Всичко започна с едно телефонно обаждане. Беше вторник следобед, от онези сиви, безлични следобеди, в които времето сякаш е спряло, застинало в очакване на нещо – или на буря, или на слънце. Аз, Маргарита, подреждах старите снимки в една кутия от обувки, когато телефонът иззвъня. На екрана светна името на сина ми, Симеон. Сърцето ми подскочи от смесица на радост и тревога, както винаги, когато той се сещаше за мен.
„Мамо“, каза той, а гласът му беше необичайно приповдигнат, почти тържествуващ. „Имам новина.“
Поех си дъх. „Какво има, Симеоне? Михаела и бебето добре ли са?“
Последва кратка, но пронизваща тишина. В тази тишина усетих как ледът започва да пълзи по вените ми. „С Михаела се развеждаме. Тя подаде молба.“
Думите му увиснаха във въздуха, тежки и студени. Кутията със снимки се изплъзна от ръцете ми и спомените ни се разпиляха по пода – сватбеният им ден, първата снимка от видеозона, усмихнатото личице на малката Дария.
„Какво? Но защо? Какво се е случило?“ – гласът ми трепереше.
„Нищо особено“, отвърна той с лекота, която ме ужаси. „Просто не се получаваше. Знаеш, обичта си отива. Намерих друга.“
Друга. Една-единствена дума, която срина целия свят, който познавах. Свят, в който синът ми беше добър съпруг и баща. Свят, в който семейството беше свещено.
„Но… Дария? Тя е само на шест месеца, Симеоне! Как можа?“ – почти изкрещях аз, докато се опитвах да събера разпилените снимки, сякаш събирах парченцата от разбития им живот.
Тогава той изрече думите, които никога няма да забравя. Думи, които се запечатаха в съзнанието ми като жигосани с нажежено желязо.
„Е, тя е чудесна майка, признавам. Михаела е добро момиче. Но аз заслужавам някой по-добър. Заслужавам повече от живота.“
Заслужаваш по-добър. Тази фраза проехтя в съзнанието ми, докато той продължаваше да говори за новата си любов, за бъдещите си планове, за това колко освободен се чувствал. Не го слушах. Мислех си за Михаела. За крехката, нежна Михаела, която изостави обещаващата си кариера на архитект, за да се посвети на него и на дома им. За това как лицето ѝ грейваше всеки път, когато той влезеше в стаята. За безсънните нощи, които прекарваше над кошарката на Дария.
Тя не заслужаваше това. Нито едно човешко същество не заслужаваше да бъде захвърлено като стара вещ, защото партньорът му е решил, че „заслужава повече“.
След като затворих телефона, дълго стоях неподвижно сред разпилените снимки. Гледах усмихнатото лице на сина си и не го познавах. Това не беше момчето, което бях отгледала. Това беше чудовище с неговото лице, егоист, облечен в скъп костюм, чиято душа беше студена и празна. И знаех, че бурята, която онзи сив следобед предвещаваше, тепърва предстои. Буря, която щеше да отнесе всичко по пътя си.
Глава 2: Парчета от счупено огледало
Първите дни след новината бяха като ходене по парчета от счупено огледало. Всяка крачка беше болезнена, всяко отражение – изкривено и плашещо. Опитах се да се свържа с Михаела, но тя не отговаряше на обажданията ми. Можех само да си представям какво преживява – сама, в апартамента, който бяха купили с такъв ентусиазъм само преди две години, с ипотечен кредит, който тежеше на плещите им като воденичен камък. Апартаментът, който трябваше да бъде техният семеен рай, а сега се беше превърнал в затвор на самотата ѝ.
Симеон, от своя страна, се държеше така, сякаш се е отървал от досаден товар. Премести се да живее при новата си изгора – Силвия, още преди документите за развод да са задвижени. Разбрах, че тя е дъщеря на крупен бизнесмен, собственик на строителна компания. Всичко започна да придобива зловещ смисъл. Синът ми, който винаги се беше стремял към върха, към лукса, към лесния живот, беше видял своя златен билет. Беше сменил любовта и семейството за социален статус и финансови облаги.
Една вечер, неспособна повече да търпя неизвестността, отидох до апартамента им. Сърцето ми се сви, когато видях, че от прозорците свети само една малка нощна лампа. Позвъних плахо. След няколко минути вратата се открехна и пред мен се появи Михаела.
Беше сянка на жената, която познавах. Лицето ѝ беше бледо и изпито, под очите ѝ имаше тъмни кръгове. Косата ѝ, винаги перфектно подредена, сега беше прибрана набързо на небрежен кок. Държеше малката Дария на ръце, която спеше спокойно, без да подозира за разрухата около себе си.
„Маргарита…“, прошепна тя и в очите ѝ се появиха сълзи.
Без да кажа и дума, я прегърнах. Усетих колко е крехка, как цялото ѝ тяло трепери. Стояхме така дълго време на прага, две жени, свързани от любовта си към едно дете и предадени от един и същи мъж.
„Влез“, каза тя накрая, отстъпвайки назад.
Апартаментът беше чист и подреден, но се усещаше празнота. Липсваха неговите вещи – сакото му, небрежно преметнато през стола, обувките му до вратата, лаптопът му на масата. Всичко крещеше за неговото отсъствие.
Седнахме в хола. Михаела сложи Дария в кошарката и се върна с две чаши чай. Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че трябваше да придържа чашата си с две ръце.
„Той не ми даде никакво обяснение“, започна тя с дрезгав глас. „Една вечер просто се прибра и каза, че е влюбен в друга и иска развод. Каза, че му е писнало от семейния живот, от бебешкия плач, от отговорностите. Каза, че иска да живее.“
„Да живее?“, повторих аз с горчивина. „А ти? Ти не живееш ли? Това дете не е ли живот?“
Тя сви рамене, а в погледа ѝ се четеше безкрайна умора. „Явно за него не е. Наел е най-добрия адвокат в града. Иска пълно попечителство над Дария.“
Това беше удар под кръста. Не само я изоставяше, но искаше да ѝ отнеме и детето.
„Няма да го позволя!“, казах твърдо, макар и да не знаех как бих могла да помогна.
„Вече не знам на какво е способен, Маргарита. Той е друг човек. Студен, пресметлив… Сякаш всичко между нас е било лъжа. Дори любовта му.“
Разказа ми за заплахите. За това как ѝ казал, че ако не се съгласи на неговите условия, ще използва всичките си връзки и пари, за да докаже, че е „нестабилна“ и негодна да бъде майка. Как ще я съсипе.
В този момент омразата към собствения ми син се надигна в мен като черна вълна. Той не просто беше разбил едно семейство. Той се опитваше да унищожи една жена, майката на детето му, за да задоволи собствения си егоизъм.
„Трябва ти адвокат. Добър адвокат“, казах аз.
„Нямам пари, Маргарита. Всичките ни спестявания бяха в обща сметка, до която той е ограничил достъпа ми. Ипотеката трябва да се плаща. Сметките също. Аз съм в майчинство. Не знам какво да правя.“
Гледах я как се разпада пред очите ми и знаех, че не мога да стоя безучастна. Това беше моята битка толкова, колкото и нейна. Битка за внучката ми. Битка за остатъците от моето собствено достойнство като майка.
„Ще намерим начин“, обещах аз, хващайки студените ѝ ръце. „Няма да си сама в това. Обещавам ти.“
Когато си тръгнах онази вечер, луната беше пълна и хвърляше призрачна светлина по пустите улици. Светът изглеждаше студен и враждебен. Но в сърцето ми гореше пламък. Пламъкът на гнева и решимостта. Синът ми беше обявил война. И аз щях да се бия на страната на правдата.
Глава 3: Сватбени камбани и погребален марш
Месеците, които последваха, бяха низ от съдебни заседания, адвокатски срещи и безкрайни телефонни разговори. С парите от спестяванията си наех адвокат за Михаела – възрастен, опитен юрист на име Тодоров, който гледаше на света с уморен, но проницателен поглед. Той веднага разбра ситуацията и ни предупреди, че битката ще бъде мръсна и дълга. Симеон и неговият лъскав, скъпоплатен адвокат използваха всякакви долни трикове – опитваха се да представят Михаела като лоша майка, разпитваха съседи, ровеха се в миналото ѝ, търсейки нещо, за което да се хванат.
Аз бях разкъсвана. Трябваше да свидетелствам в съда. Срещу собствения си син. Всеки път, когато го виждах там, облечен в безупречен костюм, с ледена маска на лицето, част от мен умираше. Той не ме поглеждаше. Държеше се така, сякаш съм непозната. Сякаш не съм жената, която го е носила девет месеца, която го е учила да ходи и да говори.
Междувременно, животът му с новата жена, Силвия, процъфтяваше. Те се появяваха по светски събития, снимките им бяха в жълтата преса, демонстрираха щастие и лукс. За обществото те бяха идеалната двойка – млади, красиви, успешни. Никой не виждаше сълзите на Михаела, нито страха в очите ѝ.
Един ден, около половин година след раздялата им, Симеон ми се обади отново. Гласът му пак беше онзи, тържествуващият.
„Мамо, каня те на сватбата си.“
Светът ми се завъртя. „Сватба? Ти още дори не си разведен официално.“
„Формалности“, отсече той. „До датата всичко ще е приключило. Ще се оженим след два месеца. Искам да бъдеш там.“
„Как смееш, Симеоне? Как смееш да искаш от мен да дойда и да празнувам, докато майката на детето ти се бори, за да не ѝ го отнемеш?“
„Това са две различни неща“, каза той с раздразнение. „Едното е минало, другото е бъдеще. Ти си ми майка. Трябва да си до мен.“
„Аз съм и баба на Дария“, отвърнах аз и затворих.
Дълго се борих със себе си. Част от мен искаше да отиде и да му зашлеви плесница пред всичките му нови, богати приятели. Друга част просто искаше да се скрие и да плаче. Но надделя третата – майчината. Колкото и да го мразех в този момент, той беше мое дете. Може би, ако отидех, щях да видя в очите му поне искрица разкаяние. Може би.
Сватбата беше грандиозна. В най-скъпия хотелски комплекс извън града. Всичко беше в бяло и златно, цветя за хиляди левове се спускаха от таваните, шампанското се лееше като река. Силвия беше ослепителна в роклята си, а Симеон до нея изглеждаше като принц от приказките. Но очите му бяха празни. Усмивката му не достигаше до тях.
Стоях в един ъгъл, облечена в тъмна рокля, чувствах се като на погребение, а не на сватба. Гледах цялото това представление на щастие и ми се повдигаше. Бащата на Силвия, властен мъж с остър поглед, не изпускаше Симеон от очи. В този поглед не видях бащинска обич, а по-скоро погледа на собственик към ценна придобивка. Разбрах, че синът ми се е продал. Продал е душата си за този блясък.
Когато дойде време за наздравици, бащата на булката вдигна чаша и каза: „За Симеон! Момче, което знае какво иска и как да го постигне. Добре дошъл в семейството. Вече си един от нас.“
Думите му прозвучаха като смъртна присъда.
Тръгнах си преди края. Не можех да дишам повече в тази атмосфера на лицемерие. Докато карах обратно към града, в колата зазвуча класическа музика. Беше погребалният марш на Шопен. Увеличих звука докрай и сълзите, които сдържах през цялата вечер, рукнаха. Плачех за Михаела. Плачех за Дария. Но най-вече плачех за сина си, когото бях изгубила завинаги. Той беше сключил сделка с дявола и сватбените камбани звучаха като погребален звън за душата му.
Глава 4: Неочакван гост
Две седмици след сватбата животът беше навлязъл в нова, мъчителна рутина. Съдебните битки продължаваха с пълна сила. Адвокатът на Симеон беше внесъл искане за назначаване на психологическа експертиза на Михаела, опитвайки се да я изкара емоционално нестабилна. Всеки ден беше изпитание за волята и здравия разум. Прекарвах по-голямата част от времето си при Михаела и Дария, опитвайки се да бъда някаква опора в този хаос.
Михаела беше започнала да се променя. Първоначалният шок и скръб бавно отстъпваха място на тиха, но стоманена решимост. Тя се бореше като лъвица за детето си. Започна да работи от вкъщи по малки архитектурни проекти, за да има някакви доходи, докато Дария спеше. Сестра ѝ, Александра, която беше студентка по право, прекарваше часове в ровене из юридически книги, опитвайки се да помогне на адвокат Тодоров. Бяхме малка, но сплотена армия от жени, изправена срещу парите и властта на Симеон и новото му семейство.
Една съботна сутрин, докато с Михаела пиехме кафе, а Дария си играеше на пода с една дрънкалка, на вратата се позвъни. Погледнахме се учудено. Не очаквахме никого. Михаела отиде да отвори, а аз останах в хола, готова да се намеся, ако е някой от хората на Симеон, дошъл да я тормози отново.
Чух тих женски глас, а след това и стъпките на Михаела, която се върна в стаята. Лицето ѝ беше пребледняло, а погледът ѝ – изпълнен с недоумение и страх.
„Имаме гост“, каза тя едва чуто.
След нея на прага на хола се появи Силвия. Новата съпруга на сина ми.
Стоях като вкаменена. Тя беше облечена в елегантен кашмирен панталон и копринена блуза, косата ѝ беше перфектна, гримът – безупречен. Но в очите ѝ нямаше нито следа от триумфа, който очаквах да видя. Нямаше надменност, нито злоба. Имаше само умора и нещо друго, което не можах да разчета веднага… може би страх.
„Какво искаш тук?“, попитах аз студено, изправяйки се като защитна стена пред Михаела.
Силвия не погледна мен. Погледът ѝ беше прикован в Михаела.
„Трябва да говоря с теб“, каза тя с тих, но настоятелен глас. „Сама.“
Михаела се поколеба за миг, след което ми кимна леко, давайки ми знак да се оттегля. Неохотно отидох в кухнята, но оставих вратата леко открехната. Сърцето ми биеше до пръсване. Какво, за бога, правеше тази жена тук? Да се наслаждава на нещастието на Михаела? Да я заплашва?
Чувах само приглушени гласове. Разговорът продължи около десет минути, които ми се сториха цяла вечност. Накрая чух стъпки и вратата на апартамента се затвори. Върнах се в хола.
Михаела стоеше до прозореца, с гръб към мен, и гледаше навън. Ръцете ѝ бяха скръстени пред гърдите, сякаш се опитваше да се предпази от нещо.
„Михаела? Добре ли си? Какво искаше тя?“
Тя се обърна бавно. Очите ѝ бяха широко отворени, а погледът ѝ беше празен, сякаш гледаше през мен, в някаква далечна точка, която само тя виждаше.
„Тя каза…“, започна Михаела и гласът ѝ пресекна. Пое си дъх и опита отново. „Тя каза, че е направила най-голямата грешка в живота си. Каза, че Симеон не е този, за когото се представя.“
Приближих се до нея. „Какво искаш да кажеш?“
Михаела вдигна поглед към мен, а в очите ѝ се четеше смесица от ужас и някакво странно, мрачно прозрение.
„Тя каза, че е дошла да ме предупреди. Каза, че той е затънал до гуша в дългове. Че бизнесът му е пред фалит и че бракът му с нея е бил единственият му изход. Каза, че баща ѝ е платил всичките му дългове, но в замяна го е превърнал в своя марионетка. И…“
Тя млъкна, сякаш най-лошото тепърва предстоеше.
„И какво, миличка? Кажи ми.“
„Тя каза, че е намерила документи. Документи, които доказват, че Симеон е прехвърлил голяма част от нашите общи пари, дори парите от продажбата на апартамента на моите родители, в офшорни сметки. Направил го е месеци преди да ме напусне. Планирал го е през цялото време.“
Стомахът ми се преобърна. Това не беше просто изневяра. Това беше хладнокръвно, пресметнато предателство. Той не просто беше разбил сърцето ѝ, той я беше ограбил. Оставил я беше без нищо, сама с бебе и огромна ипотека, докато е осигурявал собственото си бъдеще.
„Но защо ти го казва?“, попитах аз, неспособна да проумея мотивите на Силвия.
„Не знам“, прошепна Михаела. „Каза само: ‘Той унищожи твоя живот. Не му позволявай да унищожи и моя. И най-вече, не му позволявай да ти отнеме детето. Защото той не го иска от любов. Иска го като трофей, за да докаже на новите си господари, че е победител.’“
След тези думи в стаята настана тишина, нарушавана единствено от гукането на Дария. Гледахме се с Михаела и разбирахме, че правилата на играта току-що се бяха променили. Това вече не беше просто битка за попечителство. Това беше битка за справедливост. А неочакваният ни гост, жената, която смятахме за враг, може би току-що ни беше дала оръжието, от което се нуждаехме, за да спечелим войната.
Глава 5: Кутията на Пандора
Разкритията на Силвия висяха във въздуха като тежък, отровен облак. Първоначалният шок отстъпи място на леден гняв. Михаела, която до този момент водеше предимно отбранителна битка, сякаш се събуди от дълъг сън. В очите ѝ се появи нова, непозната за мен твърдост. Това вече не беше само за Дария. Беше лично. Беше за поруганото ѝ достойнство, за откраднатите ѝ мечти и за паметта на родителите ѝ, чието наследство синът ми беше осквернил.
Още на следващия ден се срещнахме с адвокат Тодоров. Разказахме му всичко. Той слушаше внимателно, без да ни прекъсва, а сивите му вежди се сключваха все повече и повече. Когато приключихме, той дълго мълча, потропвайки с пръсти по махагоновото си бюро.
„Това променя всичко“, каза той накрая. „Ако това, което казва новата му съпруга, е истина и можем да го докажем, делото за попечителство става най-малкият му проблем. Това е финансова измама в особено големи размери. Това е престъпление.“
„Но как да го докажем?“, попита Михаела. „Това са само нейните думи. Тя едва ли ще се съгласи да свидетелства срещу собствения си съпруг.“
„Може би не, може би да“, отвърна адвокатът загадъчно. „Тази жена очевидно има свои мотиви да дойде при вас. Тя не е щастлива. Чувства се измамена и използвана. Хората в такова положение понякога са способни на отчаяни действия. Но не можем да разчитаме на нея. Трябва да намерим наши собствени доказателства.“
Започна се едно трескаво търсене. Александра, сестрата на Михаела, се оказа безценна. Като студентка по право, тя имаше достъп до университетски бази данни и знаеше къде и как да търси. Прекарваше нощите си, ровейки се в търговския регистър, проследявайки фирмите на Симеон, неговите съдружници, историята на сделките му.
Аз, от своя страна, започнах да ровя в миналото. Опитвах се да си спомня разговори, имена, детайли, които тогава са ми се стрували незначителни. Един ден, докато подреждах старите документи на покойния си съпруг, Стефан, попаднах на една заключена метална кутия. Никога не я бях виждала преди. Любопитството надделя и с помощта на един съсед ключар успяхме да я отворим.
Вътре имаше стари папки, писма и счетоводни книги. Оказа се, че съпругът ми, когото винаги съм смятала за скромен и честен инженер, е имал малък бизнес в началото на прехода. Бизнес, за който никога не ми беше говорил. Докато прелиствах пожълтелите страници, сърцето ми застина. Сред документите имаше договор за заем от частно лице. Името на кредитора беше познато – Огнян. Това беше името на бащата на Силвия.
Продължих да чета, а ръцете ми трепереха. Историята, която се разкриваше пред очите ми, беше зловещо позната. Стефан е бил притиснат, бизнесът му е бил на ръба на фалита. Взел е голям заем от Огнян, залагайки семейното ни жилище като гаранция. Но не е успял да се справи. В крайна сметка е загубил всичко, а Огнян е придобил фирмата му за жълти стотинки. Този провал е сломил съпруга ми. Малко след това той получи инфаркта, който го отне от мен. Винаги съм мислила, че е било от преумора. Сега разбирах, че е било от срам и отчаяние.
Най-шокиращото обаче беше едно писмо. Писмо от Стефан до Огнян, в което го моли за отсрочка, обяснявайки, че е бил подведен от бизнес партньора си, който е източил фирмените сметки и е избягал в чужбина. Този партньор… познавах го. Беше близък приятел на Симеон, човек, с когото синът ми поддържаше контакти и до днес.
Всички парченца от пъзела започнаха да се подреждат. Това не беше просто случайност. Това беше модел на поведение, сякаш някаква семейна прокоба се повтаряше. Синът ми не просто беше тръгнал по лош път. Той повтаряше грешките на баща си, но в много по-голям и по-жесток мащаб. И семейството на Силвия беше в центъра на всичко, и тогава, и сега. Огнян беше съсипал бащата, а сега държеше в ръцете си сина.
През това време Александра направи свое собствено откритие. Тя беше проследила паричните потоци от фирмите на Симеон и беше открила сложна схема от кухи фирми, регистрирани на имената на несъществуващи лица, през които парите са били превеждани, преди да стигнат до офшорната сметка. Една от тези фирми обаче се открояваше. Нейният управител беше стар познат на Симеон. Човек с криминално минало, когото адвокат Тодоров веднага разпозна като „професионален свидетел“ и експерт по финансови измами.
Кутията на Пандора беше отворена. От нея не излязоха просто демони. Излязоха истини, които бяха по-страшни от всеки демон. Истини за предателства, които се простираха назад в поколенията. Истини за алчност, която поглъщаше души. Вече знаехме, че не се борим просто срещу един егоистичен мъж. Борехме се срещу цяла система от лъжи и корупция, която беше оплела семейството ни в смъртоносната си мрежа.
Глава 6: Размяна на удари
Въоръжени с новата информация, адвокат Тодоров премина в контраатака. Той внесе в съда искане за пълен финансов одит на фирмите на Симеон и запориране на всичките му сметки, включително и тези в чужбина. Представихме документите, които Александра беше открила, както и тези от кутията на покойния ми съпруг.
Адвокатският екип на Симеон беше сварен неподготвен. Те не очакваха такъв удар. Бяха свикнали Михаела да е в позиция на жертва, която само се защитава. Сега ние бяхме тези, които нападаха. Първото заседание след внасянето на новите доказателства беше истински цирк. Лъскавият адвокат на сина ми крещеше, че това са „инсинуации“ и „опит за очерняне на един уважаван бизнесмен“.
Но съдията, опитна и строга жена, не се поддаде на театъра. Тя видя документите и нареди назначаването на независим финансов експерт, който да провери всички твърдения.
Симеон беше бесен. Същата вечер той дойде в дома ми. За пръв път от месеци прекрачваше прага на къщата, в която беше израснал. Не дойде да се извини. Дойде да заплашва.
„Какво си мислиш, че правиш?“, изкрещя той, веднага щом затворих вратата. „Опитваш се да ме съсипеш ли? Собствената ми майка!“
„Ти сам се съсипваш, Симеоне“, отвърнах аз с глас, който трепереше от гняв, а не от страх. „Ти ограби жената, която ти роди дете. Ти я остави без стотинка. Ти се опита да ѝ отнемеш единственото, което ѝ е останало. Какво очакваше да направя? Да стоя и да ти ръкопляскам?“
„Това са си наши работи! Между мен и Михаела! Ти нямаш право да се месиш! А тези документи за баща ми… Как можа да оскверниш паметта му?“
„Паметта му ли?“, изсмях се аз горчиво. „Баща ти умря от срам, защото беше измамен и унижен от същия човек, на когото ти сега си станал зет! Ти не оскверняваш паметта му, ти повтаряш най-голямата му грешка! Продаваш се на същите хора, които го унищожиха!“
Той ме гледаше с невярващи очи. Явно не знаеше цялата история. Или не искаше да я знае. За миг видях в погледа му объркване, може би дори болка. Но то бързо беше заменено от познатата студена ярост.
„Ти не разбираш нищо“, изсъска той. „Това е бизнес. Така се правят нещата в реалния свят. Свят, за който ти нямаш и най-малка представа. Но ще те науча. Ще съжаляваш за деня, в който си решила да се изправиш срещу мен.“
След тези думи той се обърна и си тръгна, затръшвайки вратата след себе си. Останах сама в тишината на старата къща, а сърцето ми кървеше. Войната беше станала тотална. Вече нямаше връщане назад.
Последваха седмици на напрежение. Симеон и тъстът му, Огнян, използваха цялото си влияние, за да саботират разследването. Финансовият експерт се оплака от липсващи документи и несътрудничество от страна на фирмите на Симеон. Ключови свидетели, бивши служители, които бяхме открили, изведнъж отказваха да говорят, очевидно заплашвани или подкупени.
Михаела живееше в постоянен страх. Няколко пъти беше следвана от непознати коли. Получаваше анонимни обаждания посред нощ. Те се опитваха да я смачкат психически, да я накарат да се откаже. Но колкото повече я натискаха, толкова по-силна ставаше тя. Страхът в очите ѝ беше заменен от огън.
Една вечер получихме неочаквана помощ. На вратата на Михаела отново се появи Силвия. Този път изглеждаше различно. Беше без грим, косата ѝ беше влажна, а по бузата ѝ имаше лека синина, която се опитваше да прикрие с шал.
„Той разбра, че съм идвала при вас“, прошепна тя, влизайки бързо вътре. „Тъстът ми ме заплаши. Каза, че ако проговоря, ще направят така, че никога повече да не видя семейството си. Те са способни на всичко.“
„Защо дойде пак?“, попита Михаела.
Силвия извади от чантата си малка флашка. „Защото не мога да живея повече така. Мислех, че се омъжвам за чаровен и амбициозен мъж. А се оказах в затвор със златен надзирател. Той не е човек, той е празна черупка, управлявана от алчността на баща ми. На тази флашка… има всичко. Копия от оригиналните счетоводни книги, които крият. Записи на разговори между него и Огнян, в които обсъждат как да укрият парите и как да те сплашат. Всичко.“
Михаела пое флашката, сякаш беше нажежена. „Но защо? Това ще съсипе и теб.“
Силвия се усмихна тъжно. „Моят живот вече е съсипан. Поне мога да помогна да спася твоя и този на детето ти. А и моя. Това е моят билет за свобода. Използвайте го. И след това изчезнете. Защото те няма да се спрат пред нищо.“
Тя си тръгна така бързо, както беше дошла. Остави ни с флашката в ръка – малко парче пластмаса, което съдържаше истината, способна да взриви всичко. Това беше нашият ядрен коз. Но знаехме, че ако го използваме, ще предизвикаме експлозия с непредвидими последици за всички.
Глава 7: Затишие пред буря
С флашката в ръце, ние държахме съдбата на Симеон. Адвокат Тодоров беше категоричен – това беше повече от достатъчно, за да бъде повдигнато не само гражданско, но и наказателно дело. Записите бяха изобличаващи. В тях Симеон и Огнян обсъждаха в детайли схемата за източване на средствата, методите за сплашване на Михаела и дори планове как да манипулират финансовата експертиза.
Но Михаела се колебаеше. „Ако предам това на прокуратурата, той ще влезе в затвора“, каза тя една вечер, докато гледаше спящата Дария. „Той е ужасен човек, направи ми ужасни неща. Но все пак е неин баща. Искам ли дъщеря ми да расте със знанието, че майка ѝ е вкарала баща ѝ в затвора?“
Това беше морална дилема, която разкъсваше душата ѝ. От една страна беше желанието за справедливост, за възмездие. От друга – майчиният инстинкт да предпази детето си от още повече болка и травми.
„Може би има друг начин“, предложих аз предпазливо. „Може би можем да използваме това като лост за преговори. Да го накараме да се откаже от попечителството, да върне парите и да ви остави на мира.“
Адвокат Тодоров първоначално беше против. „Тези хора разбират само от сила. Ако усетят и най-малката слабост, ще ни смачкат.“
Но в крайна сметка се съгласи да опитаме. Организира среща. Само адвокатите, Симеон и Михаела. Аз настоях да присъствам, не като страна по делото, а като мълчалив свидетел. Исках да видя лицето на сина си, когато разбере, че играта е свършила.
Срещата се състоя в неутрална територия – голяма, безлична конферентна зала в бизнес център. Атмосферата беше ледена. Симеон и неговият адвокат влязоха с арогантността на победители. Симеон дори не погледна Михаела.
Адвокат Тодоров започна спокойно. Той изложи нашите искания: пълни родителски права за Михаела, връщане на цялата открадната сума с лихвите, поемане на ипотеката на апартамента и значителна издръжка за Дария.
Адвокатът на Симеон се изсмя презрително. „Вие сте луди. Нямате никакви доказателства. Ще се видим в съда.“
Тогава адвокат Тодоров постави на масата малък диктофон и натисна бутона за възпроизвеждане. От устройството се разнесе гласът на Симеон, ясен и отчетлив, който обясняваше на тъста си как е прехвърлил парите на Михаела в офшорната сметка.
Тишината, която настъпи, беше оглушителна. Лицето на Симеон пребледня. За първи път от началото на тази сага видях истински, неподправен страх в очите му. Той погледна към Михаела, а в погледа му имаше смесица от омраза, невярване и… може би частица отчаяние.
„Силвия…“, прошепна той.
„Това е само малка част от това, което имаме“, каза адвокат Тодоров с леден тон. „Имаме записи, имаме документи, имаме свидетели. Имаме достатъчно, за да ви изпратим и двамата с тъста ви в затвора за много дълго време. Така че, предлагам да обмислите предложението ни отново. Или подписвате споразумение сега, или утре сутрин всичко това ще бъде на бюрото на главния прокурор.“
Това беше ултиматум. Шах и мат.
Симеон стоеше като парализиран. Адвокатът му се опитваше да му шепне нещо, но той не го чуваше. Гледаше само Михаела, жената, която беше унижил и смачкал, а сега тя държеше свободата му в ръцете си.
Михаела го гледаше право в очите, без омраза, без триумф. В погледа ѝ имаше само тиха тъга.
„Защо, Симеоне?“, попита тя тихо. „Защо направи всичко това? Не бяхме ли щастливи?“
За първи път маската на арогантност и самоувереност се пропука. За части от секундата видях в него момчето, което познавах – уплашено и объркано.
„Аз… не знам“, промълви той. „Исках повече. Винаги съм искал повече. Баща ми беше провал. Не исках да бъда като него. Исках да успея на всяка цена.“
„И успя“, каза Михаела. „Успя да загубиш всичко, което имаше значение.“
След тези думи тя стана и излезе от залата. Аз я последвах. Оставихме ги там, сред ледената тишина, да решават. Знаехме, че сме спечелили битката. Но усещането не беше за победа. Усещането беше за празнота. Защото в тази война нямаше истински победители. Имаше само разбити животи и рани, които може би никога нямаше да зараснат.
Глава 8: Цената на свободата
Споразумението беше подписано още на следващия ден. Симеон се съгласи с всички наши условия. Отказа се от родителските права над Дария, като му беше разрешен само контролиран режим на виждане. Прехвърли обратно всички пари, които беше откраднал, и пое всички разходи по ипотеката и издръжката. Всички дела бяха прекратени. На хартия, войната беше свършила.
Но в действителност, последиците тепърва започваха да се разгръщат.
Новината за разкритията стигна до Огнян. Той беше бесен. Не на Симеон, а на дъщеря си. Силвия беше изгонена от семейството си, лишена от всякаква финансова подкрепа. Една седмица след подписването на споразумението, тя се обади на Михаела. Плачеше. Беше останала на улицата, без нищо, освен дрехите на гърба си.
Михаела, въпреки всичко, което беше преживяла, не можа да остане безразлична. Тя предложи на Силвия да остане при нея за няколко дни, докато си намери място. Беше странна и напрегната ситуация – двете жени, бившата и настоящата съпруга на един и същи мъж, живееха под един покрив. Но в споделената им болка и предателство те намериха някакво странно разбирателство. Силвия разказа на Михаела за живота си – живот в златна клетка, контролиран от властния ѝ баща, който я беше използвал като пионка в бизнес игрите си.
Симеон, от своя страна, беше смазан. Огнян го изхвърли от фирмата и от живота си. Новината за финансовите му злоупотреби, макар и да не стигна до прокуратурата, се разпространи в бизнес средите. Никой не искаше да работи с него. Той се оказа в положение, много по-лошо от това, в което беше оставил Михаела – без пари, без работа, без репутация и без семейство.
Един ден той дойде да види Дария, според режима, който съдът беше определил. Беше в един парк, а аз наблюдавах от разстояние, за да съм сигурна, че всичко е наред. Симеон изглеждаше състарен с десет години. Скъпият му костюм беше заменен с обикновени дънки и яке. Косата му беше неподстригана, а погледът му – уморен и празен.
Той се опита да си играе с Дария, но не знаеше как. Беше непохватен и дистанциран. Детето, свикнало с непознати, не плачеше, но и не му обръщаше особено внимание. След двадесет минути на неловко мълчание, Симеон се изправи да си тръгва. Когато мина покрай мен, той спря.
„Ти беше права“, каза той, без да ме гледа. „За всичко беше права.“
Не отговорих. Какво можех да кажа?
„Загубих всичко, мамо“, продължи той с дрезгав глас. „Мислех, че печеля света, а всъщност съм загубил единственото, което е имало смисъл. Но вече е твърде късно.“
Той се обърна и си тръгна, прегърбен, сянка на мъжа, който беше. Гледах го как се отдалечава и за първи път от много месеци не изпитах гняв към него. Изпитах само съжаление. Дълбоко, безкрайно съжаление за пропиления му живот и за болката, която беше причинил на всички, включително и на себе си.
Михаела, освободена от финансовия и емоционалния товар, разцъфна. Тя се върна към архитектурата, отвори малко собствено студио. Проектите ѝ бяха смели и иновативни и бързо спечелиха признание. Силвия, с нейната помощ, си намери работа в една галерия за модерно изкуство и започна да гради собствен, независим живот. Александра завърши право с отличие и започна работа в кантората на адвокат Тодоров.
Понякога се събирахме трите – аз, Михаела и Силвия. Три жени, чиито съдби бяха преплетени от един мъж. Нямаше вече вражда. Имаше само разбиране. Бяхме оцелели. Бяхме платили висока цена за свободата си, но я бяхме извоювали.
Една вечер, докато гледахме как Дария прави първите си неуверени стъпки в хола, Михаела се обърна към мен.
„Знаеш ли, понякога си мисля за думите му. Че заслужавал някой по-добър. Може би е бил прав.“
Погледнах я въпросително.
Тя се усмихна. „Само че е сбъркал кой кого заслужава. Аз заслужавах някой по-добър от него. Всички ние заслужавахме.“
В този момент разбрах, че тя наистина е излекувана. Раните може и да оставят белези, но те вече не определяха коя е тя. Тя беше намерила своята сила не в отмъщението, а в прошката – не към него, а към себе си. Беше си простила, че го е обичала. И беше продължила напред. А аз, гледайки я нея, и внучката си, и дори Силвия, знаех, че бъдещето, макар и изградено върху руините на миналото, ще бъде светло. Защото те го заслужаваха.