Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
Но тази година беше различно.
Въздухът в апартамента ни от седмици беше натежал от неизказани думи и прикрити раздразнения. Причината, поне официалната, беше университетът на Михаела. Дъщеря ни, нашата гордост, беше приета в престижна специалност в чужбина. Разходите бяха астрономически. Кирил, винаги прагматичният, веднага постави въпроса за лятната почивка.
„Ани, трябва да сме разумни“, каза той една вечер, докато аз миех чиниите, а той преглеждаше някакви документи на кухненския остров. Светлината на лампата се отразяваше в скъпия му часовник. „Това море сега е излишен лукс. Всяка стотинка е важна за старта на Михаела.“
Спорът продължи седмици. Аз настоявах, че имаме нужда от това, че Михаела има нужда да ни види обединени, преди да замине. Той контрираше с цифри, с лихви по ипотеката, с растящите такси. Неговият бизнес, който винаги беше представял като непробиваема крепост, изведнъж изглеждаше уязвим. Или поне така твърдеше той.
„Правиш го, за да ме накажеш“, избухнах аз една вечер, уморена от сметките му. „Защото искам да съм повече от домакиня, докато ти градиш империя.“
„Не ставай мелодраматична, Ани“, отвърна той уморено, дори не вдигна поглед от лаптопа си. „Става дума за пари. Нещо, което ти харчиш, а аз изкарвам.“
Думите му ме прободоха, но аз преглътнах обидата. Заради Михаела. Заради традицията. Накрая, след поредната напрегната вечеря, той просто вдигна рамене. „Добре. Ще отидем. За една седмица. Но ще трябва да направя някои финансови маневри.“
Почувствах мимолетно облекчение, но и странен хлад. Нещо в неговата „победа“ не беше наред.
Тази вечер, няколко дни след привидното примирие, въздухът беше тих. Михаела беше в стаята си, уж учеше за последните изпити. Аз подреждах хола, опитвайки се да възстановя някакво подобие на реда, който сякаш се беше изплъзнал от живота ни. Кирил беше в кабинета си, говореше по телефона.
Влязох в коридора, който свързваше хола с кабинета му. Вратата беше леко открехната. Обикновено не бих се спряла. Уважавах личното му пространство, неговите бизнес дела бяха негова територия.
Но тази година беше различна.
Замръзнах, когато чух гласа му. Не беше тонът, който използваше с колеги. Беше нисък, интимен, но примесен с раздразнение.
„…не, не сега. Тя е тук, в съседната стая. Казах ти да не ми звъниш у дома.“
Пауза. Лед се спусна по гръбнака ми. Ръцете ми, които държаха една забравена чаша, изстинаха.
„Ивон, моля те. Всичко е под контрол“, продължи той, гласът му беше почти шепот, но достатъчно ясен. „Да, спорът за ваканцията беше перфектното прикритие. Трябваше ми причина да обясня липсата на пари в общата сметка. Разбира се, че ще дойда. Апартаментът е готов.“
Апартаментът.
„Не, тя няма представа. За нея аз съм просто загриженият съпруг, който се притеснява за ипотеката и таксата на Михаела. Не се тревожи за това.“
Друга пауза. Сърцето ми започна да блъска толкова силно, че бях сигурна, че той ще го чуе.
„Слушай“, гласът му стана по-твърд. „Прехвърлянето на активите отнема време. Петър започва да задава въпроси. Трябва да съм внимателен. Ще изтегля последния транш веднага щом тя подпише документите за рефинансиране на ипотеката. Убедих я, че е за да намалим лихвата заради университета.“
Рефинансиране. Преди седмица бяхме при адвоката му. Аз подписвах, без да чета, вярвайки, че спасяваме бъдещето на дъщеря ни.
„Да, знам. Знам, че ти обещах. И ще го имаш. И бизнесът, и къщата… Всичко ще е наше. Просто бъди търпелива. Сега затварям. Ще се видим утре в апартамента. Да. И аз.“
Щракването на затварящия телефон беше най-силният звук, който бях чувала. По-силен от виковете ни, по-силен от смеха на Михаела.
Стоях в коридора, парализирана. Чашата се изплъзна от пръстите ми и се разби на хиляди парченца на плочките.
Тишината, която последва, беше оглушителна. Вратата на кабинета рязко се отвори.
Кирил стоеше на прага, лицето му беше маска на фалшива загриженост. „Ани? Добре ли си? Какво стана?“
Аз не можех да отговоря. Гледах счупеното стъкло. Гледах него. Гледах руините на живота, който си мислех, Cи имам.
Ваканцията. Университетът. Ипотеката. Всичко беше лъжа.
Глава 2: Маската на ежедневието
„Ани, стъпи се на нещо ли? Ръката ти…“ Кирил направи крачка към мен, но аз инстинктивно се отдръпнах. Треперех толкова силно, че зъбите ми тракаха.
„Не. Не. Изпуснах я“, успях да прошепна. Гласът ми беше чужд, дрезгав.
Погледът му се плъзна от мен към счупеното стъкло, после пак към мен. Видях как нещо в очите му се промени. Бърза преценка. Анализ на щетите. Това не беше поглед на загрижен съпруг. Беше погледът на бизнесмен, който току-що е видял как важна сделка се проваля.
„Сигурно си преуморена“, каза той плавно, заобикаляйки ме, за да вземе метла и лопатка от килера. „Всичкото това напрежение около Михаела, парите… Казах ти, че не трябваше да се тревожиш.“
Той започна да мете. Звукът от стърженето на метлата по плочките беше единственият звук в къщата. Всеки остър ръб на счупеното стъкло беше като отражение на моя разбит свят.
„Аз… ще си легна“, казах аз, мъчейки се да запазя гласа си стабилен. „Чувствам, че ми прилошава.“
„Добра идея.“ Той дори не се обърна. „Аз имам още малко работа. Трябва да довърша едни доклади.“
Работа. Доклади. Ивон. Апартаментът. Прехвърлянето на активи.
Обърнах се и тръгнах към спалнята, краката ми бяха като олово. Усещах погледа му върху гърба си, докато не завих зад ъгъла. Не попитах коя е Ивон. Не попитах за кой апартамент говори. Не попитах защо ме е излъгал за рефинансирането на ипотеката.
Знаех, че в момента, в който задам тези въпроси, връщане назад няма да има. А аз още не бях готова. Трябваше ми време. Трябваше ми план.
Легнах в леглото, облечена, и се завих през глава. Чух го да изхвърля стъклата, после тихите му стъпки обратно към кабинета. Чух щракването на вратата.
Той продължи да работи. А аз лежах будна, студена като лед, докато зората не обагри прозорците в мръсносиво. Той беше измамник. Съпругът ми, мъжът, с когото бях прекарала двадесет години, бащата на детето ми, беше професионален лъжец. И аз току-що бях осъзнала, че съм била най-лесната му мишена.
Сутринта се престорих на болна. Той влезе в спалнята, вече облечен в безупречния си костюм, миришещ на скъп одеколон.
„По-добре ли си?“, попита той, но вече проверяваше съобщенията си.
„Главоболие. Ще остана в леглото днес.“
„Добре. Аз имам тежък ден. Срещи цял ден. Може би ще се прибера късно. Не ме чакай.“ Той се наведе да ме целуне по челото, но аз се обърнах рязко, преструвайки се на пристъп на кашлица. Той се спря.
„Добре. Грижи се за себе си.“ И излезе.
Чух входната врата да се затваря. Тишина.
Скочих от леглото. Сърцето ми биеше в гърлото. Имах няколко часа.
Първото място беше кабинетът му. Винаги заключен, но аз знаех къде държи резервния ключ – зад една тежка енциклопедия на рафта, която никога не беше отварял.
Бюрото му беше подредено до съвършенство. Никакви следи. Нищо лично. Само папки с договори, отчети. Но аз не търсех това. Търсех онова, което криеше.
В най-долното чекмедже, под купчина стари данъчни декларации, намерих заключена метална кутия. Сърцето ми подскочи. Разпознах я – беше подарък от баща му. Никога не бях виждала ключа. Но не ми и трябваше. В пристъп на отчаян гняв, грабнах една тежка преспапие от бюрото му и ударих ключалката. Отново и отново. Беше слаба, декоративна. Ключалката поддаде.
Вътре имаше само няколко неща. Втора, непозната връзка с ключове. Една предплатена СИМ карта, все още в опаковката си. И един нотариален акт.
Ръцете ми трепереха, докато разгръщах документа. Беше за апартамент. В нова, луксозна сграда в престижен квартал. Адресът ми беше непознат. Купувач: Кирил. Само той. Закупен преди три месеца. В брой.
„В брой.“ Докато аз броях стотинките за мляко. Докато той ми обясняваше как трябва да пропуснем морето.
И тогава видях името. Като съуправител на имота, с право на ползване, беше вписано друго име.
Ивон.
Не просто любовница. Беше бизнес. Беше план.
В този момент вратата на стаята се отвори.
„Мамо? Какво правиш?“
Михаела стоеше на прага, с раница на рамо, лицето ѝ бледо и объркано. Погледът ѝ се спря на разbitата кутия, на разпръснатите документи, на нотариалния акт в ръката ми.
„Мамо, ти плачеш ли? Какво става?“
Глава 3: Пукнатини в бъдещето
„Нищо, Мила. Нищо. Просто… търсех едни документи за ипотеката.“ Гласът ми трепереше толangosно, колкото и ръцете ми, докато бързо сгъвах нотариалния акт.
Михаела не беше глупава. Тя беше дете на тази къща, възпитана в същата атмосфера на прикрити емоции и финансово напрежение. Погледът ѝ беше остър, твърде проницателен за възрастта ѝ.
„Защо си разбила кутията на татко? И защо плачеш?“ Тя пристъпи в стаята, оставяйки раницата си да се свлече на пода. „Пак ли се карахте за пари? Заради мен ли е? Заради университета?“
Вината в гласа ѝ ме удари като шамар. Аз, в моето собствено отчаяние, бях забравила за нея, за нейните собствени страхове.
„Не, съкровище. Не е заради теб. Никога.“ Придърпах я към себе си. Беше станала толкова висока. Кога се случи това? „Просто… татко ти е малко напрегнат покрай работата. И аз също.“
Тя не отвърна на прегръдката ми. Отдръпна се леко. „Не отиваш ли на изпит днес?“ попитах, опитвайки се да сменя темата.
„Минах оттам. Няма да се проведе. Професорът е болен.“ Тя избягваше погледа ми. Нещо в тона ѝ, в начина, по който стискаше презрамката на раницата си, ме накара да се замисля. Тя също лъжеше.
„Михаела, погледни ме.“ Хванах нежно брадичката ѝ. „Всичко наред ли е? В университета? С приятелите ти?“
Тя се дръпна рязко. „Да, мамо! Всичко е наред. Стига си ме третирала като дете! Знам, че съм ви в тежест с този университет. Знам, че струва много пари. Татко не спира да ми го напомня!“
„Кирил ти е казал това?“ Студенина ме обля отново.
„Не точно с тези думи. Но го виждам. Виждам как си гледа телефона, когато дойдат сметките. Виждам как спорите, когато мислите, че спя.“ Тя ритна ядосано килима. „Понякога си мисля, че ще е по-добре, ако просто се откажа. Да започна работа. Като сервитьорка или нещо такова.“
„Не смей да го казваш!“ Гласът ми беше по-остър, отколкото възнамерявах. „Ти ще учиш. Ти ще имаш бъдещето, което аз нямах. Разбра ли ме? Няма да позволиш на никого… на нищо… да ти попречи.“
Гледах я право в очите, но думите ми бяха насочени колкото към нея, толкова и към Ивон. Към Кирил. Към целия свят, който се опитваше да ми отнеме и това.
Михаела изглеждаше стресната от моята ярост. „Добре, мамо. Добре. Извинявай. Аз… трябва да се видя с Дея за едни лекции. Ще се върна по-късно.“
Тя грабна раницата си и излетя от стаята, преди да успея да кажа и дума повече.
Останах сама в кабинета на Кирил, заобиколена от доказателствата за неговото предателство. Но сега в съзнанието ми се беше загнездило ново, по-дълбоко безпокойство. Лъжите на дъщеря ми.
Михаела нямаше приятелка на име Дея.
Взех телефона си. Отворих приложението на банката, общата ни сметка. Тази, която Кирил бавно източваше. Почти празна, както очаквах.
Тогава отворих нейната сметка. Тази, която бяхме открили за нейните джобни и спестявания. Трябваше да има няколко хиляди лева в нея, събирани от рождени дни и от бабите ѝ.
Беше празна.
Не просто празна. Беше на червено. Имаше изтеглен бърз кредит. Малка сума, но с лихва, която караше кръвта ми да замръзне. Изтеглен преди три дни.
Тя не беше на изпит. Тя не отиваше да се види с Дея.
Дъщеря ми, моята перфектна, умна дъщеря, също имаше тайни. И те бяха свързани с пари.
Кирил не просто рушеше настоящето ми. Той беше заложил капан и за бъдещето на детето ми. Трябваше да разбера какво се случва. Трябваше да го направя бързо, преди и тя да е затънала толкова дълбоко, колкото мен.
Пъхнах нотариалния акт и СИМ картата в джоба си. Върнах металната кутия на мястото ѝ, оставяйки счупената ключалка като мълчаливо обвинение. Излязох от кабинета и заключих.
Първо – дъщеря ми. После – съпругът ми.
Глава 4: Бързият кредит на Дамян
Не знаех къде да я търся. Имах чувството, че изобщо не познавам детето си. Набрах номера ѝ. Включи се гласова поща. Отново. И отново. Паниката започна да се надига в мен.
Реших да направя единственото, което можех – да отида в университета. Може би лъжата ѝ не беше пълна. Може би наистина е имало отменен изпит и сега е в библиотеката.
Паркирах на улицата до факултета. Сърцето ми биеше учестено. Чувствах се като преследвач. Какво правех? Шпионирах собствената си дъщеря?
Тъкмо се канех да сляза, когато я видях.
Тя не беше сама. Стоеше на ъгъла, пред едно от онези мрачни кафенета, където студентите пушеха и пиеха евтино кафе. Говореше с мъж.
Не, не мъж. Момче. Може би малко по-голям от нея, с модерна прическа, скъсани дънки и яке, което вероятно струваше повече от моята месечна заплата (ако имах такава). Той изглеждаше напрегнат, говореше бързо, ръкомахаше.
И тогава видях лицето на Михаела.
Тя беше уплашена. Истински уплашена. Тя му подаде нещо. Пари. Сгънати на две банкноти, които тя извади от джоба си.
Той ги грабна, преброи ги и се изсмя. Беше неприятен смях. Каза ѝ нещо, което я накара да трепне. После просто се обърна и си тръгна, оставяйки я сама на ъгъла.
Михаела остана там още минута, раменете ѝ се тресяха. После избърса очите си и тръгна бързо в обратната посока.
Изчаках да се отдалечи и излязох от колата. Тръгнах след момчето. Не знаех какво ще му кажа. Не знаех кой е той. Знаех само, че той е причината дъщеря ми да вземе бърз кредит.
Той влезе в друга пряка и се запъти към лъскав черен джип, паркиран наполовина на тротоара. Явно не беше беден студент.
„Извинете!“, извиках аз, по-уверено, отколкото се чувствах.
Той се обърна. Лицето му беше красиво, но студено. Огледа ме от глава до пети с лека насмешка. „Изгубили ли сте се, госпожо?“
„Ти ли си Дамян?“, попитах аз. Името просто изскочи. Бях го чувала Михаела да го споменава, шепнейки по телефона.
Насмешката изчезна. „Откъде знаете името ми? Коя сте вие?“
„Аз съм майката на Михаела.“
Той се изсмя отново, този път нервно. „А, майката. Супер. И какво? Идвате да се карате ли? Михаела е голямо момиче, знае какво прави.“
„Какво искаш от нея? Парите, които ти даде… за какво бяха?“
„Вижте, госпожо…“ Той се приближи. Миришеше на скъп парфюм и цигари. „Това е просто малко… недоразумение. Между мен и Миши. Тя ми дължеше пари, аз ѝ направих услуга.“
„Каква услуга? Услугата да я накараш да изтегли бърз кредит с бясна лихва?“
Той повдигна вежди. „Тя ви е казала? Умно. Е, да. Имаше нужда от пари спешно. За едни… учебници. Аз ѝ намерих. Бързо. Само че лихвата, нали разбирате… тя расте бързо. Аз просто събирам дълга.“
„Ти си лихвар.“
„Аз съм предприемач.“ Усмивката му беше вледеняваща. „А вашата дъщеря е лош инвеститор. Сега, ако ме извините, имам работа.“
Той се обърна да си тръгне.
„Колко?“, извиках аз след него. „Колко ви дължи още?“
Той се спря, обърна се бавно. „За вас? Специална цена. Пет хиляди. До утре. В противен случай, лихвата се удвоява. А ако не плати и тогава… е, нека кажем, че професорите в нейния университет са много отзивчиви към сигнали за студенти, които плагиатстват или… купуват изпити.“
Стомахът ми се сви. Това беше. Шантаж.
„Ти я заплашваш.“
„Аз я информирам за последствията от нейните решения.“ Той отвори вратата на джипа. „Утре. По същото време. Тук. Или бъдещето на малката Миши в онзи скъп университет приключва. Приятен ден, госпожо.“
Той се качи в колата и потегли с мръсна газ, оставяйки ме в облак от изгорели газове и отчаяние.
Пет хиляди лева.
Сума, която до вчера бих могла да изтегля от спестяванията ни без проблем. Днес… днес тя беше невъзможна. Кирил беше източил всичко.
Облегнах се на стената на сградата, дишането ми беше плитко. Имах два пожара за гасене. Единият заплашваше дома ми, другият – бъдещето на дъщеря ми.
И нямах вода.
Глава 5: Съюзник в сянка
Трябваше ми помощ. Трябваше ми някой, който да мисли трезво, някой извън емоционалната буря, в която се намирах.
Имаше само един човек. Десислава.
Десислава беше най-старата ми приятелка. Бяхме минали през всичко заедно – от първите гаджета до първите бръчки. Тя се беше развела с мъжа си преди пет години, след шумен скандал за изневяра и скрити авоари. Тя беше минала по този път. Тя щеше да знае какво да правя.
Намерих я в малката ѝ галерия, която управляваше с желязна ръка и безупречен вкус. Миришеше на терпентин и скъпо кафе.
„Ани!“, възкликна тя, оставяйки една рамка. „Каква изненада! Изглеждаш… Боже мой, изглеждаш ужасно. Сядай.“
Тя ме заведе в малкия си офис в дъното, наля ми чаша вода и затвори вратата.
„Разказвай.“
И аз разказах. Всичко. За спора за ваканцията. За телефонния разговор. За Ивон. За разбитата кутия. За нотариалния акт и апартамента. За празните сметки. За рефинансирането на ипотеката, което бях подписала като последна глупачка.
Тя слушаше, без да ме прекъсва. Лицето ѝ ставаше все по-мрачно с всяка моя дума. Когато свърших, тя мълча дълго.
„Значи“, каза тя най-накрая, с равен, леден глас. „Кучият син го е направил. Систематично. Откраднал е не само парите ти, но и подписа ти.“
„Какво искаш да кажеш?“
„Ани, това рефинансиране. Обзалагам се, че не е било рефинансиране. Обзалагам се, че си подписала пълномощно. Или съгласие за продажба. Или за теглене на нов, по-голям заем срещу къщата, който той е прехвърлил веднага на Ивон.“
Стомахът ми се преобърна. „Не. Не може. Адвокатът…“
„Неговият адвокат, Ани! Не твоят. Колко пъти съм ти казвала, че в един брак, особено когато има бизнес, трябва да имаш собствен финансов съветник? Трябва да имаш собствени пари!“
„Знам, Деси, знам. Но аз му вярвах.“ Сълзите, които задържах цял ден, бликнаха.
„Разбира се, че си му вярвала. Затова си идеалната жертва.“ Тя ми подаде кутия със салфетки. „Добре, ревът няма да помогне. Не и сега. Трябва ни план. Първо, трябва ти адвокат. И то не какъв да е. Трябва ти акула.“
„Аз нямам пари за адвокат, Деси. Той източи всичко.“
„Аз имам.“ Тя вдигна ръка, преди да успея да възразя. „Ще го наречем заем. Ще ми ги върнеш, когато оскубеш този мошеник до шушка. Имам перфектния човек. Марков. Адвокат Марков. Той се занимаваше с моя развод. Брутален е, но е честен и е най-добрият в дела за имуществени спорове и корпоративни измами.“
Тя вдигна телефона и набра номер. „Марков? Десислава е. Имам спешен случай за теб. Помниш ли онзи боклук моя бившия? Е, този е по-зле. Клиентката е при мен. Да, сега. Идваме.“
Тя затвори. „Хайде, ставай.“
„Деси, чакай.“ Хванах ръката ѝ. „Има още нещо.“
И аз ѝ разказах. За Михаела. За празните сметки. За Дамян. За заплахата. За петте хиляди лева до утре.
Лицето на Десислава се втвърди. „Добре. Това променя нещата. Това е приоритет номер едно. Не можем да оставим това момченце да съсипе Михаела, преди дори да е започнала.“
Тя отвори едно чекмедже на бюрото си, извади дебел плик и го хвърли на масата. „Ето. Тук има шест хиляди. Пет за онзи боклук Дамян и хиляда за теб, за джобни. Не искам да чувам възражения.“
„Не мога. Деси, това е твърде много…“
„Ани, млъкни. Ти би направила същото за мен. И аз го знам. Сега вземи парите. Ще се срещнеш с това момче. Ще му дадеш парите. Но ще го направиш по моя начин.“
Тя се усмихна и усмивката ѝ не предвещаваше нищо добро. „Ще вземем и един мой приятел. Той е бивше ченге, сега се занимава с охрана. Просто за да сме сигурни, че разговорът ще протече цивилизовано. И ще запишем всяка дума.“
Глава 6: Сделка с дявола
Срещата беше на същото място. Аз бях там десет минути по-рано. Приятелят на Десислава, огромен мъж на име Огнян, който не каза нито дума, седна на съседна маса в кафенето, с вестник и кафе, сякаш беше най-обикновен клиент. Скритият микрофон в ревера на якето ми леко ме бодеше и ме караше да се потя.
Дамян пристигна точно навреме, все така наперен, с ръце в джобовете на скъпото си яке. Когато ме видя, той се ухили.
„Точност. Харесва ми. Носите ли ми подарък, госпожо?“
„Парите са тук“, казах аз, опитвайки се да звуча спокойно. Подадох му плика, който Десислава ми беше дала.
Той го взе, отвори го и бързо преброи пачките. „Отлично. Пет хиляди. Виждам, че сте ме приели сериозно.“
„Сега искам да ми дадеш нещо в замяна“, казах аз.
Той се намръщи. „Сделката беше да платите, аз да си тръгна. Няма връщане на пари.“
„Искам да ми кажеш защо Михаела имаше нужда от тези пари толкова спешно. И не ми казвай, че е за учебници.“
Той се изсмя. „Любопитна майка, а? Добре, какво от това? Тя искаше да впечатли някого. Искаше да си купи неща. Дрехи, билети за концерти… искаше да бъде част от компанията. Аз просто ѝ помогнах с начален капитал.“
„Лъжеш. Михаела не се интересува от дрехи.“
Той въздъхна отегчено. „Добре, щом настоявате. Не бяха дрехи. Беше за професор. Един от нейните. Имаше проблем с един изпит. Аз познавам човек, който познава човек. Решихме проблема ѝ.“
Кръвта ми изстина. „Тя е платила за изпит?“
„Тя плати за решение, госпожо. Решението беше, че някой друг се яви вместо нея. Но тези неща струват пари. Тя нямаше. Аз ѝ дадох. С лихва. Тя се съгласи. Край на историята.“
„И ти я изнудваше, че ще кажеш на ректора?“
„Аз просто ѝ напомних, че имаме бизнес отношения.“ Той прибра плика в джоба си. „Сега сме квит. Поне за този дълг. Но ако бях на вас, щях да говоря с дъщеря си. Тя има скъпи навици. И лош вкус за приятели.“
Той се обърна да си тръгне.
„Чакай“, казах аз. Гласът ми беше твърд. „Не сме приключили.“
Той се обърна, раздразнен. „Какво още?“
„Парите, които ти дадох. Вземи ги. Но искам разписка. Искам да напишеш тук“, подадох му лист и химикал, „че това е пълно и окончателно уреждане на всички финансови претенции, които имаш към Михаела. И че ако се доближиш до нея или до семейството ми отново, или ако споменеш на когото и да било за този… инцидент с изпита, аз ще отида в полицията.“
Той ме погледна невярващо. После се изсмя гръмко. „Вие сериозно ли? Полиция? С какво ще ме заплашите? Че дъщеря ви е измамница ли?“
В този момент Огнян стана от масата си. Той беше висок над два метра и сякаш изпълваше цялата улица. Той просто застана до мен, скръстил ръце. Не каза нищо.
Усмивката на Дамян изчезна. Той преглътна.
„Ще те заплаша с това“, казах аз, сочейки Огнян. „Това е моят адвокат по… лични въпроси. И освен това“, потупах ревера си, „имам пълен запис на нашия разговор. Включително частта, в която признаваш за изнудване и организиране на измама на изпит. Не мисля, че твоите богати приятели ще искат да се замесват с това.“
Лицето на Дамян пребледня. Той погледна към Огнян, после към мен.
„Вие сте луда“, прошепна той.
„Дай ми разписката. Сега.“
Той трепереше от ярост, но грабна химикала и надраска няколко думи на листа. Хвърли го към мен.
„Това е. Приключихме.“
„О, не. Не сме. Ще изтриеш номера ѝ от телефона си. И ако някога я видя да говори с теб, ако чуя, че си я погледнал дори, Огнян лично ще дойде да ти обясни колко точно сериозно говоря.“
Дамян не каза нищо. Просто се обърна и почти избяга надолу по улицата.
Огнян ме изпрати до колата ми. „Добре се справихте, госпожо“, каза той. Това бяха първите думи, които чувах от него. „Адвокат Марков ще ви очаква.“
Глава 7: Адвокат Марков
Кантората на адвокат Марков не беше лъскава. Намираше се в стара сграда в центъра, с висок таван и мирис на стари книги и прах. Самият Марков беше слаб мъж с проницателни очи зад дебели очила. Той не предложи кафе. Предложи истина.
Десислава ме остави пред вратата. „Аз ще съм отвън. Това е твоята битка. Но знай, че не си сама.“
Разказах историята си отново. Този път бях по-спокойна, по-фокусирана. Изложих фактите: телефонният разговор, нотариалният акт, празните сметки, рефинансирането. Показах му и нотариалния акт.
Той го разгледа внимателно, после погледна към мен.
„Госпожо… съжалявам, че трябва да ви го кажа, но вие нямате съпруг. Имате съдружник, който ви е измамил.“
„Какво можем да направим?“
„Първо, да видим какво точно сте подписали.“ Той вдигна телефона. Говори с някого в правен жаргон, който не разбрах, цитирайки номера на имоти и имена на фирми. След десет минути затвори.
Лицето му беше сериозно. „Както Десислава е предположила. Не сте рефинансирали ипотеката. Вие сте подписали пълномощно, с което разрешавате на съпруга си да тегли втори ипотечен кредит върху жилището ви. За голяма сума. И той го е направил. Парите са изтеглени и преведени. Вероятно в сметката на… Ивон.“
Почувствах как подът се люлее под краката ми. „Но… но къщата е наша! Обща!“
„Била е. Сега е собственост на банката в много по-голяма степен. Ако Кирил спре да плаща вноските – а той ще спре, щом се готви да избяга – банката ще я вземе. И вие, като съдлъжник, ще носите отговорност.“
„Той е прехвърлял и активи от фирмата“, прошепнах аз.
„Това е следващата стъпка. Имате ли представа кой е другият му съдружник?“
„Петър. Мисля, че се казва Петър. Кирил винаги е казвал, че е добър инженер, но лош бизнесмен.“
„Тоест, честен“, преведе Марков. „Трябва да се свържем с този Петър. Веднага. Ако Кирил източва фирмата, той мами и него. Петър може да бъде най-добрият ни съюзник.“
„Какво искам аз, господин Марков?“, попитах, осъзнавайки колко глупаво звучи. „Искам си живота обратно.“
„Животът ви обратно няма да получите“, каза той не без съчувствие. „Той е бил лъжа. Това, което можем да направим, е да се борим за активите. Да замразим сметките му. Да оспорим пълномощното на базата на измама. Да подадем съдебен иск за укриване на имущество при предстоящ развод. Да се свържем с Петър и да започнем корпоративно дело за източване на фирмата.“
Той се наведе напред. „Но трябва да сте наясно. Това ще бъде война. Ще бъде мръсно, дълго и скъпо. Той ще използва всяка лъжа срещу вас. Ще се опита да ви изкара луда, некомпетентна, лоша майка. Готова ли сте за това?“
Помислих си за Михаела. Помислих си за страха в очите ѝ. Помислих си за Дамян.
„Той заплаши бъдещето на дъщеря ми“, казах аз. „Той превърна детето ми в лъжец и измамник, за да прикрие собствените си лъжи. Аз не просто съм готова. Аз съм бясна.“
Марков кимна бавно, сякаш за пръв път виждаше истинската си клиентка.
„Добре. Тогава да започваме. Първо, трябва да намерим Петър.“
Глава 8: Разпадащият се съдружник
Намирането на Петър се оказа по-лесно, отколкото очаквах. Оказа се, че той самият ме е търсил.
Когато се прибрах онази вечер, след срещата с Марков, намерих съобщение на гласовата си поща. Беше от него. Гласът му беше разтревожен.
„Ани, Петър е. Съдружникът на Кирил. Знам, че не се познаваме добре, но… моля те, обади ми се. Спешно е. Стават много странни неща във фирмата и Кирил не ми вдига телефона. Мисля, Vи сме в голяма беда.“
Сърцето ми подскочи. Марков беше прав.
Уговорихме си среща на следващата сутрин, в неутрално кафене, далеч от офиса им и от дома ми.
Петър беше пълната противоположност на Кирил. Разрошен, с очила с дебели рамки, облечен с обикновена риза. Ръцете му, които нервно мачкаха хартиена салфетка, бяха на инженер, не на бизнесмен.
„Ани, благодаря, че дойде.“ Той изглеждаше изтощен. „Кирил каза, че си болна. После каза, че сте се скарали. После каза, че заминавате спешно. Не знам на какво да вярвам.“
„Не вярвай на нищо, Петре“, казах аз тихо. „Той лъже. Лъже теб, лъже и мен.“
Разказах му. Не всичко, не и за Ивон и апартамента. Разказах му за празните сметки, за съмнителното рефинансиране, за изчезналите пари от общата ни сметка.
Докато говорех, лицето на Петър премина от объркване към ужас.
„Невъзможно.“ Той поклати глава. „Не, Кирил не би… Ние сме приятели от двадесет години. Заедно започнахме този бизнес от нулата.“
„Кога за последно видя реалните финансови отчети, Петре?“
Той се замисли. „Ами… от няколко месеца той се занимава изцяло с финансите. Каза, че аз трябва да се съсредоточа върху производството, върху новия проект. Каза, че е намерил нов инвеститор…“
„Ивон“, казах аз.
„Какво?“
„Инвеститорът. Жена ли е? Казва ли се Ивон?“
Петър ме погледна, сякаш вижда призрак. „Да. Адвокатка. Тя уреждаше документите за… о, Боже.“ Той зарови лице в ръцете си. „Какво е направил?“
„Източва фирмата. Прехвърля активи. Вероятно на нейно име или на новосъздадена фирма. Затова те е държал далеч от счетоводството.“
Петър вдигна глава. Очите му бяха пълни с гняв. „Онази поръчка. Голямата поръчка за Германия. Той каза, че е отменена. Каза, че клиентът се е отказал. Но ние я завършихме. Стоката е в склада.“
„Или вече не е“, предположих аз. „Вероятно я е продал през друга фирма. Прибрал е парите, а е оставил вашата обща фирма с разходите за производство.“
Петър скочи. „Трябва да отида в офиса. Трябва да видя счетоводството.“
„Не“, спрях го аз. „Не още. Ако отидеш сега, той ще разбере, че знаеш. Ще укрие всичко, което е останало. Трябва да действаме умно. Трябва ми твоята помощ. Трябва ми достъп до всички документи, които можеш да намериш. Договори, банкови извлечения, кореспонденция. Всичко.“
„И какво ще правим с тях?“
„Ще ги занесем на моя адвокат. И ще го съсипем, Петре. Ще съсипем Кирил и Ивон, преди те да са съсипали нас.“
Петър ме гледаше дълго. Виждах борбата в него – лоялността към стария приятел срещу инстинкта за самосъхранение.
„Той ми беше като брат“, прошепна Петър.
„А аз му бях съпруга“, отвърнах аз. „Изглежда, и двамата сме били просто… разход в баланса му.“
Той кимна бавно. Решението беше взето. „Добре. Ще го направя. Довечера. Когато всички си тръгнат. Ще източа сървърите. Ще ти донеса всичко.“
Глава 9: Разкриването
Прибрах се вкъщи и заварих Михаела в кухнята. Правеше си сандвич. Изглеждаше по-добре. По-спокойна.
„Здравей, мамо.“ Тя се поколеба. „Добре ли си? Изглеждаш… различно.“
„Добре съм, миличко. Трябва да поговорим.“
Седнахме на масата. Тишината беше тежка.
„Знам, мамо“, каза тя изведнъж. „Знам, че знаеш. За парите. За… за изпита.“
Погледнах я. „Как?“
„Видях те онзи ден. В колата. Пред кафенето. Видях те да говориш с Дамян. И после… после той ми изпрати съобщение. Много ядосано съобщение. Каза да стоя далеч от него и че сме приключили.“ Тя се усмихна леко. „Мисля, че го беше страх от теб.“
„Михаела, защо? Защо не ми каза?“
Тя сви рамене. „Срам. Страх. Вие с татко постоянно се карахте за пари. За моя университет. Чувствах се виновна. И тогава се появи Дамян. Той беше… очарователен. Каза, че може да уреди всичко. Каза, че всички го правят. Аз просто… исках да ви се махна от главата. Исках да успея на всяка цена, за да си струват жертвите ви.“
„О, Мила…“
„Но се провалих, нали? Затънах още повече. И когато Дамян започна да иска още и още пари, и започна да ме заплашва… аз не знаех какво да правя. Исках да ти кажа, мамо, кълна се. Но ти изглеждаше толкова нещастна…“
Прегърнах я силно. „Никога повече не ме лъжи. Никога. Няма проблем, който да не можем да решим заедно. Чуваш ли ме? Но има нещо, което трябва да знаеш. Нещо, което ще промени всичко.“
И аз ѝ разказах. За баща ѝ. За Ивон. За апартамента. За откраднатите пари. За ипотеката.
Тя слушаше, лицето ѝ преминаваше от неверие в гняв, и накрая – в тихо, студено разбиране. Тя не плака. Сякаш илюзиите ѝ за света се бяха разбили достатъчно през последните няколко дни.
„Значи…“, каза тя накрая. „Всичко е било лъжа. Морето. Университетът. Всичко.“
„Да.“
„Какво ще правим сега?“
„Сега“, казах аз, чувайки ключа на Кирил да превърта в ключалката. „Сега ще се държиш нормално. Сега ще играем по неговите правила. Докато не сме готови да ударим.“
Кирил влезе, изглеждаше уморен, но и доволен. Сякаш току-що беше приключил успешна сделка.
„Здравейте“, каза той бодро. „Как е моята болна? А, виждам, че и Михаела е тук. Решихте ли какво ще правим за морето? Мисля, че мога да ни уредя онази къща, за която говорехме…“
Аз го погледнах. И се усмихнах.
„Звучи прекрасно, скъпи. Михаела тъкмо ми разказваше колко много се вълнува.“
Михаела ме погледна шокирано за секунда, после също се усмихна. Беше студена, перфектна усмивка.
„Да, тате. Нямам търпение.“
Кирил ни изгледа за момент, сякаш нещо не беше съвсем наред, но после отхвърли съмненията си. Той беше спечелил. Беше ни заблудил.
„Чудесно. Е, аз съм скапан. Отивам да си взема душ.“
Когато той се качи на горния етаж, погледнах Михаела.
„Война е“, прошепнах аз.
„Война е“, отвърна тя.
Глава 10: Началото на края
Следващите няколко дни бяха най-дългият и напрегнат театър в живота ми. Аз играех ролята на любящата, леко наивна съпруга. Кирил играеше ролята на загрижения, претоварен бизнесмен. Михаела играеше ролята на прилежната дъщеря.
Под повърхността обаче течеше трескава дейност.
Петър ми донесе копие от целия сървър на фирмата. Отне на Марков и екипа му два дни да пресеят информацията. Картината беше по-грозна, отколкото си представяхме. Кирил, с помощта на Ивон (която се оказа не просто любовница, а адвокат по корпоративно право с изключително гъвкав морал), систематично е създавал фалшиви фактури, пренасочвал е плащания към офшорни сметки и е продавал активи на фирмата на безценица на кухи компании, регистрирани на името на Ивон.
Той не просто е крадял от Петър. Той е подготвял фалит. Планът е бил да остави фирмата с огромни дългове (включително към банката, откъдето беше изтеглил и втората ипотека), да обяви фалит, оставяйки Петър и мен да се справяме с последствията, докато той и Ивон започват на чисто с милиони в друга държава.
„Той е гений“, каза Марков, без следа от възхищение. „И е много, много бърз. Трябва да действаме преди да е изтеглил последния голям транш.“
Планът беше готов. Имахме нужда от Кирил да бъде на едно място, спокоен и нищо неподозиращ.
И аз му дадох точно това.
„Скъпи“, казах му аз една вечер, докато той подписваше някакви документи (вероятно поредната кражба). „Спомняш ли си онова рефинансиране, което подписахме? От банката искат да се видим с тях утре. Нещо за финални подписи по новата ипотека. В десет сутринта. В централния клон.“
Той вдигна поглед, леко подозрителен. „Сигурна ли си? Никой не ми се е обаждал.“
„Да, обадиха се на мен. Казаха, че е важно и моето присъствие. Моля те, Кирил. Нека го свършим това. Искам да съм сигурна, че всичко с университета на Михаела е наред.“
Той се отпусна. Разбира се. Аз се тревожех за университета. Наивната Ани.
„Добре. Десет сутринта. Ще бъда там.“
Онова, което той не знаеше, беше, че в десет сутринта, Марков щеше да внесе в съда искане за пълен запор на всичките му лични и фирмени сметки. Петър щеше да внесе отделен иск за корпоративна измама. А в банката нямаше да го чака служител, а призовка.
Вечерта преди деня „Х“ беше сюрреалистична. Седнахме на вечеря. Тримата. Като нормално семейство.
„Значи, утре сутрин имам среща в банката“, каза Кирил небрежно. „А следобед… мисля да отида да видя онзи апартамент, Ивон ми каза, че е страхотна инвестиция.“
Той ме тестваше.
„О?“, казах аз, подавайки му салатата. „Инвестиция? Мислех, че нямаме пари за инвестиции.“
„Това е… нещо по-различно. Дългосрочно. За нашето бъдеще.“ Усмивката му беше мазна.
„Е, тогава се радвам. Каквото е най-добре за семейството“, казах аз.
По-късно онази нощ, не можах да спя. Лежах до него, слушах равномерното му дишане. Дишането на мъж, който спеше спокойно, вярвайки, че е измамил целия свят.
Извадих СИМ картата, която бях намерила в кутията му. Сложих я в стар телефон, който пазех в чекмеджето.
Имаше само един номер. Ивон. И стотици съобщения.
Прочетох ги. Всичките. Детайлите на плана им. Как са се смели на моята наивност. Как са се подигравали на притесненията ми за морето. Как са планирали живота си, след като се отърват от „товара“ – мен и Петър.
Намерих последното съобщение. От Кирил. Изпратено преди час, докато аз бях в банята.
„Утре е. След банката, всичко приключва. Свърших с преструвките. Обичам те. Утре започва нашият живот.“
Погледнах го. Спящият ми съпруг. Чудовището.
Изтрих съобщението.
Глава 11: Запорът
Сутринта беше слънчева. Иронията беше почти болезнена.
Кирил беше в прекрасно настроение. Избра си най-скъпия костюм. Сложи си часовника, който му бях подарила за годишнината ни.
„Е, хайде“, каза той, целувайки ме по бузата. Целувката беше студена. „Да приключваме с тази досадна банка.“
„Аз няма да идвам, скъпи“, казах аз, докато сипвах кафе.
Той спря. „Какво? Но ти каза…“
„Промених решението си. Ти се справяш по-добре с тези неща. А и Михаела има нужда от мен. Имаме женски ден. Ще ходим да пазаруваме за университета ѝ.“
Това беше лъжа, разбира се. Михаела беше в стаята си, също толкова напрегната, колкото и аз.
Подозрението се върна в очите му. „Ани, не е моментът за игрички. Каза, че подписът ти е нужен.“
„Обадих им се. Казаха, че твоето пълномощно е достатъчно.“ Аз се усмихнах. „Върви. Ние ще сме тук, когато се върнеш.“
Той се вгледа в мен още секунда. После сви рамене. „Добре. Както искаш. Ще се видим по-късно.“
Той излезе. Чухме вратата на асансьора да се затваря.
Михаела излезе от стаята си, бледа. „Сега ли?“
„Сега.“
Набрах номера на Марков. „Тръгна.“
„Отлично. Ние сме в съда. Заповедите за запор ще бъдат издадени до час. Петър е с нас. Всичко е готово.“
Часовете се точеха като вечност. Аз и Михаела седяхме в хола, без да говорим. Всяко иззвъняване на телефон ни караше да подскочим.
Към единадесет телефонът ми иззвъня. Беше Марков.
„Готово е. Всичко е запорирано. Лични сметки, фирмени сметки, сметките на Ивон, апартаментът. Всичко.“
„Какво стана в банката?“
„Точно както предвидихме. Той е влязъл, очаквайки да подпише заем. Вместо това са му връчили призовката и уведомлението за запор. В момента вероятно се опитва да се свърже с Ивон, но и нейните сметки са блокирани.“
„Значи… спечелихме?“
„Спечелихме първата битка, Ани. Не войната. Сега той знае. И ще бъде бесен. Бъдете готови.“
Той затвори.
Погледнах Михаела. „Свърши се.“
Тя кимна, но очите ѝ бяха пълни със страх. „Какво ще стане, като се прибере?“
Нямаше нужда да чакаме дълго.
В 11:30 входната врата се отвори с трясък. Кирил връхлетя вътре. Костюмът му беше раздърпан, вратовръзката му липсваше. Лицето му беше червено от гняв.
„Ти!“, изкрещя той, сочейки ме. „Какво си направила?“
Аз стоях, опряна на масата, опитвайки се да не покажа страх. Михаела застана до мен.
„Аз ли?“, попитах аз. „Аз какво съм направила, Кирил? Аз ли прехвърлих милиони зад гърба на партньора си? Аз ли купих апартамент на любовницата си с парите от втората ипотека на семейното ни жилище? Аз ли излъгах дъщеря си, че нямаме пари за море, докато планирах бягство в чужбина?“
Той застина. Маската на ярост се смени с ледено мълчание.
„Знаеш.“ Не беше въпрос.
„Знам всичко, Кирил. Знам за Ивон. Знам за фалшивите фактури. Знам за Петър. Знам за плана ти да ни оставиш да затънем, докато ти си пиеш коктейли на някой плаж.“
Той се опита да се овладее. Да бъде отново онзи бизнесмен. „Ани, ти не разбираш. Това е бизнес. Беше сложна маневра. Всичко щеше да се оправи.“
„Не ме наричай глупава, Кирил. Не и днес. Свърши се. Адвокатът ми е подал молба за развод. Сметките ти са запорирани. Апартаментът на Ивон е запориран. Петър те съди за измама. Нямаш нищо.“
Той се изсмя. Кух, празен смях. „Нямам нищо? Аз нямам нищо? Ти си тази, която няма нищо! Тази къща е моя! Бизнесът е мой! Ти си просто…“
„Просто жената, която току-що те унищожи“, довърших аз.
Той ме погледна с такава омраза, че за момент се уплаших. Той направи крачка към мен.
„Ти, кучко… Ще платиш за това.“
„Махни се от къщата ми“, казах аз, гласът ми беше тих, но твърд.
„Твоята къща? Тази къща е моя! Аз я купих!“
„Тя е ипотекирана до девета степен заради твоите лъжи. И в момента съдът решава чия е. Дотогава, по съвет на адвоката ми, ти си нежелан гост. Охраната на сградата е уведомена. Ако не напуснеш сам, те ще те изведат.“
Той ме гледаше невярващо. Гледаше мен, после Михаела.
„Ти също ли си в това?“, извика той към дъщеря ни. „И ти ли ме предаде?“
Михаела го погледна право в очите. „Ти ни предаде пръв, тате.“
Това сякаш го пречупи. Яростта изчезна, заменена от празнота. Той се огледа в апартамента, в който беше живял двадесет години. Огледа скъпите мебели, картините.
После, без да каже и дума повече, той се обърна и излезе. Чухме вратата да се затваря тихо след него.
Тишина.
Аз се свлякох на стола. Треперех неконтролируемо. Михаела седна на пода до мен и хвана ръката ми.
„Свърши ли, мамо?“
„Не“, прошепнах аз. „Едва сега започва.“
Глава 12: Новата традиция
Войната, както я беше нарекъл Марков, беше дълга и мръсна.
Кирил се бореше като ранен звя. Той и Ивон (която, оказа се, също беше измамена от него за част от парите) опитаха всичко. Контра-искове. Обвинения, че аз съм некомпетентна и психически нестабилна. Опити да настроят Михаела срещу мен.
Но ние бяхме подготвени. Марков беше безмилостен. Документите на Петър бяха неоспорими. Записът на Дамян (който Марков използва в един момент, за да покаже до какво отчаяние Кирил е докарал семейството си) беше черешката на тортата.
Отне почти година. Година на съдебни заседания, на срещи с адвокати, на безсънни нощи.
Решението на съда беше окончателно.
Разводът беше финализиран. Поради доказаната измама и укриване на активи, Кирил загуби почти всичко. Фирмата беше обявена във фалит, но активите, които бяха спасени благодарение на Петър, бяха продадени, за да покрият дълговете. Петър успя да спаси малка част от оборудването и да започне наново, сам. Той беше единственият, който ми благодари.
Ивон беше изправена пред дисциплинарно производство от адвокатската колегия и загуби правата си.
Къщата. Нашата къща, с огромната ипотека и втория заем, трябваше да бъде продадена. Банката взе почти всичко.
Когато прахът се уталожи, аз и Михаела останахме с много малко пари, но с нещо много по-важно – свободата си.
Наехме малък, двустаен апартамент в по-краен квартал. Аз започнах работа. В галерията на Десислава, като неин асистент. Не беше много, но беше начало.
Михаела взе трудно решение. Тя се отказа от университета в чужбина. Каза, че не иска повече да бяга. Записа се в същия университет тук, но в друга специалност. Започна да работи на половин работен ден в едно кафене, за да плаща таксите си. Казах ѝ, че не е нужно, но тя настоя.
„Искам да го направя сама, мамо“, каза ми тя. „По правилния начин.“
Видях я да се превръща от уплашено момиче в силна млада жена.
Кирил? Чух, че е напуснал града. Живееше някъде на квартира, работеше нещо незначително. Беше изгубил всичко – парите, статуса, семейството. Понякога се чудех дали изпитва угризения. Но бързо прогонвах тази мисъл. Нямаше значение.
Една година по-късно, дойде лятото.
Седяхме с Михаела на малкия ни балкон, който гледаше към вътрешен двор. Беше гореща юлска вечер. Пиехме студена лимонада.
„Знаеш ли“, каза Михаела, гледайки залеза. „По това време миналата година трябваше да сме на морето.“
„Така е“, казах аз.
„Липсва ли ти?“
Замислих се. За шума на вълните. За соления въздух. За традицията.
„Понякога“, отговорих аз честно. „Липсва ми идеята за него. Идеята за перфектното семейство, което никога не сме били.“
Тя кимна, разбиращо.
„Но знаеш ли“, продължих аз, вдигайки чашата си. „Тази лимонада е доста добра. И гледката от този балкон не е никак лоша.“
Тя се засмя и вдигна своята чаша. „За нас, мамо.“
„За нас.“ Чукнахме се. „Може би е време за нова традиция.“
Не бяхме на морето. Нямахме луксозна къща, нито скъпи коли. Нямахме бизнесмен, който да се грижи за нас.
Но имахме себе си. Имахме истината. И за първи път от много, много години, аз дишах свободно.