Всяка година семейството ми планира пътуване. Откакто се помня, това е ритуал – седмица, в която трябва да сме заедно, да се преструваме на идеалното семейство от реклама за зърнена закуска. И всяка година, откакто започнах да печеля добре, нещата се променят. Аз съм Лилия. Нямам деца. В очите на семейството ми това не означаваше, че имам различен житейски път; означаваше, че имам „повече излишни пари“.
Телефонът извибрира върху полираното дърво на бюрото ми. Бях потънала в чертежи – сложен архитектурен проект, който изискваше пълната ми концентрация. Името на сестра ми, Мая, светна на екрана. Въздъхнах, оставяйки молива. Знаех какво следва.
„Лили! Как си?“ Гласът ѝ беше фалшиво бодър, както винаги, когато предстоеше да иска нещо.
„Заета съм, Мая. Какво има?“
„Планираме пътуването! Тази година ще е планински курорт, страхотно е, нали? Наехме къща.“
„Ние“ винаги означаваше, че тя, майка ни и баща ни са решили, а аз и брат ми Петър трябваше да се съгласим.
„Чудесно. Изпратете ми сметката за моя дял.“ Вече усещах как напрежението стяга врата ми.
„Ами, точно затова се обаждам…“ Започна се. „Знаеш, аз съм сама с Мартин, пенсията на нашите не стига, а Петър… той си има неговите разходи със Стела и Десислава. Ти си най-свободна.“
„Свободна“ беше техният код за „сама и следователно богата“.
„Мая, стигни до същината.“
„Понеже нямаш деца,“ каза тя, сякаш ми съобщаваше медицински факт, „сметнахме, че е редно ти да поемеш малко повече от общите разходи. Знаеш, храната, по-голямата стая… все пак имаш повече излишни пари.“
Кръвта забуча в ушите ми. Това не беше просто молба. Това беше годишният данък „безбрачие“. Всяка година едно и също. Аз плащах за горивото. Аз плащах за вечерите навън. Аз купувах „малките подаръчета“ за Мартин, които всъщност струваха колкото половин самолетен билет.
„Не, Мая. Нямам „излишни пари“. Имам ипотечен кредит, който изплащам съвсем сама, ако си забравила. Ще платя моя дял. Една четвърт от къщата и моята храна. Това е.“
Настъпи тишина. Усещах как тя събира сили за финалния удар.
„Вчера Мартин ме попита дали леля му ще му купи новия таблет, за да може да рисува… Но аз му казах, че сега сме по-скромни. Той толкова иска да дойде…“
„Мая, не…“
„Просто… Моля те, Лили. Този път е различно. Просто покрий разходите за Мартин. Само за него. Закъсала съм, наистина. Ако не платиш за него, той не може да доде. А аз не мога да дойда без него.“
Това беше то. Емоционалното изнудване, доведено до съвършенство. Аз трябваше да избирам между това да бъда „лошата леля“, която е лишила племенника си от ваканция, или отново да преглътна гордостта си и да платя.
Но този път нещо в мен се счупи. Може би беше безсънната нощ над чертежите. Може би беше осъзнаването, че съм на тридесет и пет и все още ме третират като касичка.
„Не,“ казах аз, а гласът ми беше тих и леден, дори за собствената ми изненада.
„Какво?“
„Казах не, Мая. Няма да платя за Мартин. Няма да плащам повече от моя дял. Писна ми да съм ви вечният спонсор. Писна ми да се възползвате от мен, само защото съм избрала да нямам деца.“
„Но, Лили, не разбираш…“
„О, разбирам прекрасно. До гуша ми дойде. Тази година няма да дойда.“
Затворих.
Сърцето ми биеше до пръсване. Ръцете ми трепереха. Седнах на стола си, взирайки се в сложните линии на чертежа, които изведнъж изглеждаха безсмислени. Очаквах крясъци. Очаквах гневни съобщения от майка ми.
Вместо това, след пет минути телефонът иззвъня отново. Беше Мая. Гласът ѝ вече не беше нито бодър, нито умоляващ. Беше студен като стомана.
„Не можеш да не дойдеш, Лилия.“
„Вече го направих. Гледай ме.“
„Не, не разбираш,“ процеди тя. „Тук не става въпрос само за пътуване. Ако ти не дойдеш, ако развалиш семейството точно сега…“
„Какво ще направиш, Мая? Ще се оплачеш на мама?“
Последва дълга, тежка пауза. Чувах само забързаното ѝ дишане.
„В такъв случай, ти…“ Гласът ѝ падна до заплашителен шепот. „Ти забравяш за дела си от къщата.“
Стомахът ми се сви на ледена топка. „Каква къща?“
„Не се прави на глупава, Лилия. Къщата на леля. Онази, която продаваме. Ако не си част от семейството, няма да получиш и стотинка от нея. Татко ще се погрижи.“
Глава 2
Тя затвори. Аз останах да държа телефона, втренчена в празния екран. Къщата. Разбира се. Как можах да забравя?
Това не беше просто къща. Беше триетажно бижу в престижен квартал, оставено в наследство на баща ми и брат му преди години. Чичо ми почина млад и бездетен, оставяйки своята половина на баща ми. Къщата беше празна от десетилетие – твърде голяма за поддръжка, твърде ценна, за да се продаде лесно, и оплетена в някакви стари спорове за земя.
Преди шест месеца обаче всички правни пречки като по чудо отпаднаха. Появи се инвеститор. Голям бизнесмен, който искаше да я купи, да я събори и да построи луксозна сграда. Сумата беше астрономическа. Достатъчна, за да промени живота на всеки от нас.
Баща ми, Георги, ни събра – мен, Мая и Петър. Обяви, че когато сделката приключи, парите ще се разделят на четири. Равни дялове. „Защото вие сте ми деца,“ каза той с онази тържествена физиономия, която пазеше за важни случаи.
Това беше моят спасителен пояс. Парите от къщата означаваха край на ипотеката. Означаваха собствено студио. Означаваха свобода.
А сега Мая ми казваше, че тази свобода е условие. Цената ѝ беше да продължавам да бъда касичката на семейството.
Телефонът отново иззвъня. Този път беше брат ми, Петър.
„Лили, Мая ми се обади. Плаче. Какво си ѝ казала?“
Петър беше „бизнесменът“ в семейството. Имаше малка транспортна фирма, караше скъпа кола и винаги носеше костюми, които изглеждаха с един размер по-големи. Той беше гласът на разума, което обикновено означаваше, че заемаше страната, която му беше най-изгодна.
„Казах ѝ, че няма да плащам за нея и Мартин. Казах ѝ, че ми е писнало да ме изнудват.“
„Лили, недей така. Знаеш, че тя е зле с парите. Сама е, мъжът ѝ я остави…“
„Мъжът ѝ я остави, защото тя не спираше да харчи пари, които нямаше, Петре. Не ми излизай с тази история. Аз ипотека имам ли? Имам. Някой попита ли ме как се справям?“
Петър въздъхна тежко. Това беше звукът на човек, който е принуден да си цапа ръцете. „Виж, не става дума за пътуването. Става дума за къщата. Купувачът е… особен. Иска всичко да е чисто. Адвокатът му проверява всичко. Татко е притеснен, че ако започнем да се караме…“
„Да се караме? Аз не се карам. Аз отказвам да бъда изнудвана.“
„Това е просто едно пътуване, Лилия! Какво толкова? Плати шибаните пари и да приключваме! Не разваляй сделката заради егото си! Всички разчитаме на тези пари!“
Преди да успея да отговоря, той затвори.
Напрежението в стаята беше толкова гъсто, че можех да го разрежа с нож. Семейството. Моето семейство. Те не ме молеха. Те не ме изнудваха.
Те ми заповядваха.
Обзе ме леден гняв. Това не беше за едно пътуване. Това беше за контрол. И за пари. Много пари.
Погледнах телефона си. Отворих контактите и намерих номера, който не бях използвала от години. Кирил. Стар приятел от университета, който сега беше един от най-добрите адвокати по вещно право.
„Кирил? Лилия се обажда. Имам нужда от консултация. Спешно е.“
Глава 3
Кантората на Кирил беше на последния етаж на стъклена сграда, която гледаше към целия град. Всичко беше в сиво, хром и тъмно дърво – символ на успеха, който аз самата преследвах.
Кирил ме посрещна с топла усмивка, която не стигаше съвсем до очите му. Беше се променил – по-остър, по-уверен, с няколко сребърни нишки в косата.
„Лили! Колко време мина. Изглеждаш страхотно. Но звучаше притеснена по телефона.“
Разказах му всичко. За пътуванията. За Мая. За ипотеката ми. За къщата. За заплахата на сестра ми и за последвалия разговор с Петър.
Докато говорех, той слушаше внимателно, без да ме прекъсва, само кимаше от време на време. Когато приключих, той се облегна назад в стола си и сплете пръсти.
„Лилия, това, което описваш, е класически случай на емоционален и финансов тормоз. Но заплахата за къщата е това, което ме притеснява.“
„Те могат ли да го направят? Може ли баща ми просто да ме „изключи“ от сделката?“
„Зависи,“ каза Кирил, а професионалният тон надделя. „Ти виждала ли си документи? Нотариален акт? Завещание? Подписвала ли си предварителен договор за този твой „дял“?“
Замислих се. „Не. Всичко беше устно. Баща ми каза: „Ще разделим парите на четири“. Това беше.“
Кирил поклати глава. „Устните уговорки в семейството са рецепта за катастрофа. Юридически погледнато, Лилия, ако къщата е на името на баща ти, тя е негова. Той може да направи с парите каквото си поиска. Обещанието му към теб, Мая и Петър е морален ангажимент, не правен.“
Сърцето ми пропусна удар. „Значи… те наистина могат да ми вземат всичко.“
„Могат. Но това отваря друг въпрос. Защо са толang=bg class=non-translatables> Това отваря друг въпрос. Защо са толкова напрегнати? Петър спомена, че купувачът е „особен“ и че адвокатите му „проверяват всичко“. Това ми звучи странно.“
„Какво имаш предвид?“
„Имам предвид, че при чиста сделка купувачът се интересува от имота, не от семейните отношения на продавача. Освен ако…“ Той се наведе напред. „Освен ако няма нещо скрито в самата сделка. Нещо, което може да я провали. И те се страхуват, че ти, в гнева си, можеш да го разкриеш.“
„Но аз не знам нищо!“
„Точно така,“ усмихна се Кирил. „Но те не знаят това. Те предполагат, че щом си заплашена, ще започнеш да ровиш. И изглежда са прави.“
Той стана и отиде до прозореца. „Искаш ли да разбера какво става?“
„Какво можеш да направиш?“
„Мога да направя пълна проверка на имота. Да видя дали има тежести, ипотеки, възбрани. Да проверя в търговския регистър фирмата на брат ти. Да проверя купувача. Ще ми отнеме ден-два, но ще разберем защо толкова ги е страх да не се откажеш от едно семейно пътуване.“
„Искам,“ казах аз. Гласът ми беше твърд. „Искам да знам всичко.“
„Добре. Но имай предвид, Лилия. Когато дръпнеш една нишка от такова семейство, цялата плетеница може да се разпадне. Готова ли си за това?“
„По-готова от всякога,“ отвърнах аз.
Глава 4
Докато Кирил ровеше в документите, аз се опитвах да поддържам фасада на нормалност. Ходех на работа. Чертаех. Но не можех да спя. Семейството ми беше обявило мълчалива война.
Нито Мая, нито Петър ми се обадиха. Очаквах обаче обаждането от майка ми, Анна. То дойде в петък вечер.
„Лилия, миличка, как си?“ Гласът ѝ беше сладък като сироп.
„Добре съм, мамо. Как сте вие?“
„Ох, притеснени сме. Баща ти не е добре. Вдигна кръвното. Всичко това… тази караница… му се отразява зле.“
Ето го. Ударът под кръста. Вината.
„Мамо, аз не съм се карала. Просто отказах да платя нещо, което не дължа.“
„Как можеш да говориш така, Лили? Става дума за сестра ти! Тя е сама, с дете! А ти… ти имаш всичко. Хубава работа, хубав апартамент…“
„Апартамент, който изплащам с кредит, мамо! Кога ще разберете това? Не бера парите по дърветата!“
„Ние не искаме много. Само да си семейство. Да сте заедно. Това пътуване е важно, за да се покажем единни пред купувача. Петър ти обясни. Защо правиш такива драми? Егоистка ли си?“
Думата „егоистка“ ме прободе. Това беше етикетът, който ми лепяха цял живот. Аз бях егоистката, защото исках да уча архитектура, а не счетоводство, „за да помагам във фирмата на Петър“. Аз бях егоистката, защото се изнесох на квартира, вместо да стоя при тях и да „спестявам“. Аз бях егоистката, защото кариерата ми беше по-важна от това да им родя внуци.
„Ако да защитавам парите си, които изкарвам с денонощен труд, е егоизъм, тогава да, мамо. Егоистка съм. И няма да дойда.“
„Лилия,“ гласът ѝ стана леден, изоставяйки маската на загрижена майка. „Баща ти е много ядосан. Той каза, че ако упорстваш, можеш да забравиш за онези пари. Ние ти ги даваме, ние можем да ти ги вземем. Разбери го.“
„Това заплаха ли е?“
„Това е факт, мила. Помисли си добре. Едно пътуване… или бъдещето ти.“
Тя затвори. Треперех от гняв. „Ние ти ги даваме.“ Парите не бяха нейни. Те бяха наследство. Но в главата ѝ те вече бяха разпределени, преразпределени и използвани като оръжие.
Точно тогава телефонът ми изсветна със съобщение. Беше от Десислава, дъщерята на Петър. Моята племенница. Тя беше на деветнадесет, учеше право в университета – иронията беше явна. Беше умно и чувствително момиче, единственият човек в семейството, с когото чувствах някаква връзка.
„Лельо, знам, че имате проблеми. Но може ли да се видим? Спешно е. Става дума за татко. Мисля, че той… мисля, че има ужасна тайна.“
Глава 5
Срещнахме се в едно малко, забутано кафене близо до университета. Десислава изглеждаше бледа и изтощена. Тъмните кръгове под очите ѝ говореха за безсънни нощи. Тя стискаше чашата с чай с две ръце, сякаш се страхуваше да не я изпусне.
„Деси, какво става? Изплаши ме.“
Тя вдигна очи. Бяха пълни със сълзи и гняв. „Лельо Лили, аз… аз не знам откъде да започна. Мама (Стела) си мисли, че татко работи до късно. Че има срещи. Че бизнесът му върви страхотно.“
„И не е така ли?“
Тя поклати глава. „Не. Бизнесът е зле. Разбрах го случайно. Чух го да говори по телефона с някакъв човек. Крещеше за „забавени плащания“ и „неустойки“. Но това не е най-лошото.“
Тя пое дълбоко дъх. „Следях го. Знам, че е ужасно, но… той се държеше толкова странно. Купуваше неща, които не носеше вкъщи. Имаше втори телефон.“
Стомахът ми се сви. „Деси…“
„Той има любовница, лельо.“ Думите излязоха на един дъх, последвани от задавен плач. „Видях ги. Имат апартамент. Той живее двоен живот. Той харчи пари, които мама си мисли, че отиват за моето образование, за… за нея. Купил ѝ е кола.“
Скритите животи. Изневяра. Това беше тайната на Петър. Това обясняваше отчаянието му сделката да се случи. Той не просто е искал парите, той се е нуждаел от тях, за да поддържа лъжата си.
„От колко време знаеш?“ – попитах тихо.
„От месец. Опитах се да говоря с него. Опитах се да му кажа, че знам. А той… той ме нарече лъжкиня. Каза, че си въобразявам, че съм млада и глупава, че не разбирам от „мъжки работи“. Заплаши ме, че ако кажа на мама, ще се разведе с нея и ще я остави без стотинка, и ще спре да плаща за университета ми.“
Посегнах и хванах ръката ѝ. Беше ледена.
„Той изнудва собствената си дъщеря,“ прошепнах аз, ужасена.
„Сега разбираш ли защо е толкова бесен за къщата? Той разчита на тези пари, за да се измъкне. Мисля… мисля, че иска да избяга с онази жена. Той унищожава майка ми, лельо. И използва всички вас.“
В този момент омразата ми към егоизма на семейството ми се превърна в нещо много по-дълбоко. Това не беше просто дисфункция. Това беше гнилоч.
„Деси, ти си постъпила правилно, като ми каза. Ще се справим с това. Но сега трябва да си много силна. Не казвай на никого повече, дори на майка си. Още не. Трябва ми време.“
„Какво ще правиш?“
„Ще извадя всичко на светло,“ казах аз. „Време е тази фасада да падне.“
Глава 6
В понеделник сутринта Кирил ми се обади. Гласът му беше сериозен.
„Ела в кантората. Веднага. Намерих нещо. Всъщност, намерих много неща.“
Когато пристигнах, на масата му бяха разпръснати документи.
„Добре, Лилия, дръж се здраво,“ започна той. „Права си да се притесняваш. Семейството ти не просто крие нещо; те седят върху бомба със закъснител.“
Той ми подаде документ. „Първо, къщата. Наследството от леля ти. Оказва се, че онзи „спор за земя“, който баща ти е решил, всъщност изобщо не е решен.“
„Какво?“
„Появил се е далечен братовчед. Твърди, че част от завещанието е фалшифицирана. Завел е съдебно дело. Делото е насрочено за след три месеца.“
„Но… купувачът? Сделката?“
„Няма сделка, Лили. Поне не и законна. Купувачът, който всъщност е голяма офшорна компания, е предложил да купи имота „въпреки делото“, но на значително по-ниска цена. И при едно условие: парите да се преведат по сметка, до която ищецът (братовчедът) няма достъп. Това е изключително рисково и на ръба на закона. Ако братовчедът спечели делото, цялата продажба може да бъде анулирана, а парите – върнати.“
Почувствах, че ми прилошава. „Те са ме излъгали.“
„Става по-лошо,“ продължи Кирил, безмилостно. „Второ. Фирмата на брат ти, Петър. Тя е пред фалит. Има два огромни необслужени заема към банки. Освен това има и запор върху камионите му от частен съдебен изпълнител. Той е свършен.“
Пред очите ми изплува образът на Петър – лъскавият костюм, скъпата кола. Всичко е било лъжа. Колата на любовницата му вероятно също е била купена с последните пари на фирмата.
„И трето…“ Кирил ме погледна съчувствено. „Това е най-тежкото. Проверих имота за тежести. И знаеш ли какво открих? Преди два месеца върху къщата е учредена втора ипотека.“
„Втора ипотека? Но тя вече беше ипотекирана веднъж преди години…“
„Точно така. Тази втора ипотека е от фирма за бързи кредити. На огромна стойност. Лихвата е убийствена. И знаеш ли кой е подписал договора за заем, залагайки къщата?“
Не исках да знам.
„Баща ти. Георги. С нотариално заверено пълномощно от Мая и Петър.“
„А от мен?“ – прошепнах аз.
„От теб няма нищо. Те са те изключили. Но тъй като ти нямаш документален дял в имота, а само устно обещание, те законно са имали право да го направят. Предполагам, че са фалшифицирали оценка на имота, за да получат заема, без да споменават висящото съдебно дело.“
Кирил събра документите. „Лилия, семейството ти е затънало до уши. Петър е разорен и изневерява. Баща ти е извършил имотна измама, залагайки спорен имот. А Мая… проверих и нея. Има серия от малки, но многобройни потребителски заеми. Тя също е на ръба.
Пътуването. Заплахата. Всичко придоби смисъл.
„Те не се нуждаят от парите от сделката, за да забогатеят,“ казах аз, осъзнавайки с ужас. „Те се нуждаят от тях, за да не влязат в затвора.“
„Точно така,“ потвърди Кирил. „Парите от онази рискова сделка са били предназначени да покрият ипотеката от бързия кредит, да платят дълговете на Петър и Мая, и да им остане нещо, с което да изчезнат. Затова са толкова отчаяни да сте „единни“. Трябвало е да им подпишеш някакъв документ в последния момент, вероятно декларация, че нямаш претенции. Твоето пътуване е било просто начин да те държат под контрол, докато оформят документите.“
Станах от стола. Стаята се въртеше. Аз не бях просто касичка. Аз бях неволният съучастник в тяхната грандиозна измама. И сега, когато отказах, аз бях заплаха.
„Какво искаш да направиш, Лили?“ – попита Кирил. „Мога да се обадя на прокурор още сега.“
Поклатих глава. „Не. Още не. Има един човек, който трябва да научи истината пръв.“
Глава 7
Стела, съпругата на Петър, беше пълната му противоположност. Тиха, интелигентна, сдържана. Работеше като главен счетоводител в голяма международна компания. Тя беше истинският стълб в тяхната къща – онази, която плащаше сметките, докато Петър си играеше на „голям бизнес“.
Уговорих среща с нея в обедната ѝ почивка. Тя изглеждаше изненадана, но се съгласи.
Седнахме в същото кафене, където бях говорила с Десислава. Стела ме погледна въпросително.
„Лили? Какво има? Да не е нещо за пътуването? Знам, че Петър е… напрегнат.“
„Не е за пътуването, Стела. Поне не директно. Става дума за Петър. И за парите.“
Реших да бъда директна. Нямаше смисъл от заобикалки. Разказах ѝ всичко, което Десислава ми беше казала. За изневярата. За втория апартамент. За колата.
Очаквах сълзи. Очаквах отричане. Но Стела просто пребледня. Тя затвори очи за момент, а когато ги отвори, в тях имаше само лед.
„Знаех си,“ прошепна тя. „Не за конкретната жена, но знаех, че има нещо. Сметките не излизаха. От месеци прехвърля пари от нашата обща сметка във фирмената. Твърдеше, че е за „оборотни средства“.“
„Стела, по-лошо е,“ казах аз и ѝ разказах за откритията на Кирил. За фалита. За заемите. За лъжата, че бизнесът върви.
Тя слушаше, безмълвна. Когато свърших, тя изпи водата си на един дъх.
„Значи той е взел и моите пари,“ каза тя безцветно. „Парите, които спестявах за образованието на Деси. Всичко е отишло за… нея.“
„Стела, съжалявам, че ти го казвам така…“
„Недей,“ прекъсна ме тя. „Ти ми отвори очите. Аз бях глупачка. Мислех, че ако работя достатъчно здраво, ако съм достатъчно търпелива, той ще порасне. Но той е просто една черна дупка за пари и лъжи. Като цялото му семейство.“
Тя ме погледна остро. „Ти какво ще правиш? С къщата? С баща ти?“
„Не знам. Те са ме измамили, но… все още са ми семейство.“
Стела се изсмя – къс, горчив смях. „Семейство? Лили, събуди се. Те щяха да те унищожат, без да им мигне окото. Те са унищожили мен и дъщеря ми. Не им дължиш нищо. Дължиш на себе си да ги спреш.“
Тя се изправи, оправяйки сакото си. Фасадата на перфектния счетоводител се върна.
„Аз отивам при моя адвокат. Ще подам молба за развод и пълен запор на всичките му сметки, преди да е избягал. Ще спася каквото мога за Десислава. А ти… ти по-добре реши бързо на чия страна си. Защото тази къща ще се срути.“
Глава 8
Думите на Стела отекваха в главата ми. „Реши бързо на чия страна си.“ Но имаше ли страни изобщо? Имаше само потъващ кораб.
Прибрах се в апартамента си. Моят сигурен, спокоен апартамент. Ипотеката изведнъж не изглеждаше толкова страшна. Беше честна. Беше моя.
Тъкмо си сипвах чаша вино, когато на вратата се позвъни. Не очаквах никого.
Отворих. Беше Мая.
Изглеждаше ужасно. Косата ѝ беше мазна, очите ѝ – подпухнали и червени. Носеше същите дрехи, с които я бях виждала преди три дни.
„Какво искаш, Мая?“
„Трябва да ми помогнеш,“ изхлипа тя и просто се втурна покрай мен в апартамента. „Лили, моля те, трябва ми дадеш пари.“
„Няма да ти дам пари, Мая. Вече говорихме за това.“
„Не, ти не разбираш! Не е за пътуването! Не е за Мартин! За мен е! Ще ме убият!“
Тя се свлече на дивана ми и се разрида – грозни, истерични ридания.
„Какво говориш? Кой ще те убие?“
Отне ѝ десет минути да се успокои достатъчно, за да говори. Историята, която излезе, беше по-грозна, отколкото можех да си представя.
„Имам дългове,“ прошепна тя. „Големи.“
„От заеми? Мамо ми каза, че…“
„Не от банки! От… от хазарт.“
Погледнах я невярващо. Мая? Моята сестра, която се оплакваше, че няма пари за обувки на Мартин?
„Започнах да играя онлайн. Само по малко. Да се разсея. После мъжът ми ме напусна и… стана по-лошо. Взех бързи кредити, за да покрия загубите. Но ги изгубих и тях. И тогава… взех пари от едни хора.“
„Какви хора, Мая?“
„Лихвари. Трябваше да им върна парите миналата седмица. С лихвите. Но аз нямах. Те ми дадоха нов срок. До утре. Лили, те казаха, че ако не платя, ще дойдат у дома. Ще наранят Мартин.“
Сега разбрах. Истинската причина. Тя не е искала пари за пътуване. Тя е била отчаяна.
„Колко?“ – попитах.
Тя прошепна сумата. Беше огромна. Беше почти колкото моята годишна заплата.
„Мая, аз нямам тези пари. Дори да исках, нямам ги.“
„Имаш! Ти имаш спестявания! Продай си колата! Ипотекирай апартамента!“ Тя ме гледаше с лудост в очите. „Ти трябва да ми помогнеш! Ти си ми сестра!“
„Аз съм ти сестра? А ти каква сестра си ми, Мая? Ти, която се съгласи с баща ни да ме изхвърлите от наследството? Ти, която заложи къщата зад гърба ми, за да платиш дълговете на Петър?“
Тя замръзна. „Откъде… откъде знаеш?“
„Знам всичко, Мая. Знам за делото. Знам за втората ипотека. Знам за фалита на Петър. Знам, че сте ме използвали.“
Лицето ѝ се изкриви от гняв, измествайки страха. „И какво от това? Ти имаш всичко! Винаги си имала! Умната Лилия! Успешната Лилия! А ние? Аз съм сама, с дете, без пари! Петър се скъсва от работа, а ти си седиш в хубавия си апартамент и съдиш! Да, взехме заема! Защото ние имаме истински проблеми, а не като твоите – „Ох, ипотеката ми е тежка“!“
„Работата на Петър е лъжа, Мая! Той има любовница! Източва фирмата си! А ти си пропиляла парите си на хазарт! Това ли са истинските проблеми? Вие сами сте си ги създали!“
Тя скочи. „Не смееш да ме съдиш! Ти не знаеш какво е! Ти нямаш представа!“
„Не, нямам. И знаеш ли защо? Защото аз работя. Аз не лъжа. Аз не крада от семейството си!“
Тя ме удари. Не беше силен удар, по-скоро отчаян шамар през лицето, който повече ме изненада, отколкото заболя.
„Мразя те,“ изсъска тя. „Мразя те за това, че си перфектна. Мразя те, че не мога да бъда като теб. И ако не ми дадеш парите, кълна се, Лили, ще кажа на онези хора къде работиш. Ще им кажа къде живееш. Щом аз ще потъна, ще повлека и теб с мен.“
Глава 9
След като Мая си тръгна, треперейки от ярост и оставяйки след себе си миризма на страх и евтин парфюм, аз заключих вратата. Три пъти. За пръв път в живота си се страхувах. Не от Мая. От света, който тя беше поканила в живота ни. Лихвари. Хазарт. Заплахи.
Обадих се на Кирил.
„Тя ме заплаши. Директно.“
„Лили, това ескалира. Трябва да отидеш в полицията.“
„И да им кажа какво? Че сестра ми е затънала в дългове и е истерична? Ще ми се изсмеят. Не, трябва да ударим първи. И трябва да ударим силно.“
„Какво предлагаш?“
„Стела подава молба за развод и запор на сметките на Петър, нали?“
„Да, сутринта.“
„Добре. Аз искам ти да направиш две неща. Първо, свържи се с адвоката на онзи братовчед, който води делото за къщата. Кажи му, че имаш информация, която ще му спечели делото – за втората ипотека и опитите за продажба зад гърба му. Предложи му сделка – ако спечели, искам да признае моя морален дял, който баща ми се опита да открадне.“
„Това е рисковано, Лили. Той може просто да вземе информацията и да не ти даде нищо.“
„Той е по-добрият ми шанс от собственото ми семейство. И второ… Свържи се с фирмата за бързи кредити. Информирай ги, че имотът, който са ипотекирали, е предмет на съдебен спор и че оценката му е фалшифицирана. Те ще побеснеят. Ще си поискат парите веднага.“
Настъпи мълчание от другата страна. „Лилия,“ каза Кирил бавно, „ти осъзнаваш ли какво правиш? Това не е просто дърпане на килимчето. Ти взривяваш ядрена бомба в средата на семейството си. Ще унищожиш баща си. Петър ще влезе в затвора. Мая…“
„Мая направи своя избор, когато ме заплаши. Баща ми направи своя, когато ме измами. Петър направи своя, когато предаде жена си и дъщеря си. Аз просто паля фитила.“
„Добре. Ще го направя. Но след това няма връщане назад.“
„Знам,“ казах аз и затворих.
Глава 10
Адът се отприщи на следващия ден.
Първа се задейства Стела. Запорът върху сметките на Петър го удари в десет сутринта. Той ѝ се обадил, крещейки. Тя просто му казала, че следващият му разговор ще е с адвоката ѝ по разводите.
Второ, фирмата за бързи кредити. Те реагирали точно както Кирил предвиди. В момента, в който разбрали, че са били измамени със спорен имот, те обявили целия заем за незабавно изискуем. Обадили се на баща ми, давайки му 48 часа да върне цялата сума, преди да започнат процедура по публична продан (на това, което могат) и да подадат жалба за измама.
Трето, адвокатът на братовчеда. Той бил във възторг от информацията. Приел сделката на Кирил веднага. Подал искане за незабавна възбрана върху имота, блокирайки всякакви опити за продажба, докато делото тече.
Аз бях изключила телефона си. Знаех, че ме търсят.
Около осем вечерта на вратата ми се разнесе блъскане. Не звънене, а блъскане с юмруци.
„ЛИЛИЯ! ОТВОРИ! ЗНАМ, ЧЕ СИ ВЪТРЕ, КУЧКО ТАКАВА!“
Гласът беше на Петър. Беше пиян и извън себе си от ярост.
„ТИ НИ УНИЩОЖи! ТИ СИ ВИНОВНА ЗА ВСИЧКО!“
Стиснах телефона в ръка, готова да звънна на 112.
„ОТВОРИ!“ Той изрита вратата. Блъскането продължи още пет минути, отеквайки в целия вход. После изведнъж спря. Чух тътрене и след това тишина.
Останах в тъмното още час, преди да посмея да погледна през шпионката. Коридорът беше празен.
Телефонът ми светна. Съобщение от Десислава.
„Татко се прибра. Пиян. Удари мама. Обадих се в полицията. Арестуваха го. Всичко свърши, лельо. Всичко.“
Глава 11
На следващата сутрин в апартамента ми беше неестествено тихо. Хаосът, който бях отприщила, бушуваше някъде навън, но тук, зад заключената ми врата, беше самотно.
Обади се майка ми. Гласът ѝ беше празен, безжизнен.
„Брат ти… прекара нощта в ареста. Стела е подала ограничителна заповед. Той не може да се прибере у дома. Не може да види Десислава.“
Мълчах.
„Фирмата за кредити… те ще вземат къщата. Тази, в която живеем. Тя беше гарант по заема на баща ти, Лили. Не онази на леля ти. Нашата.“
Това беше обрат, който дори Кирил не беше предвидил. Бяха заложили собствения си дом.
„Той не ми каза,“ продължи тя, гласът ѝ трепереше. „Георги не ми каза. Той каза, че е само формалност. А сега… ние нямаме къде да отидем. Ще ни изхвърлят на улицата. Доволна ли си, Лилия? Ти постигна своето. Ти ни унищожи, защото не искаше да платиш едно пътуване.“
„Не, мамо,“ казах аз, уморено. „Вие се унищожихте сами. Аз просто отказах да бъда част от лъжата.“
„А Мая?“ – изкрещя тя изведнъж, енергията ѝ се върна като чиста злоба. „Знаеш ли какво се случи с Мая? Онези хора… те са я намерили. Пребили са я. Лежи в болница със счупена ръка и две счупени ребра. Мартин е при социалните. ТОВА ЛИ ИСКАШЕ, ЛИЛИ? ТОВА ЛИ БЕШЕ ЦЕНАТА НА ТВОЯТА „СВОБОДА“?“
Тя затвори.
За пръв път, откакто всичко започна, аз се разплаках. Не от вина. Не от страх. От мъка. От осъзнаването, че семейството, което си мислех, че имам, никога не е съществувало. Беше просто група отчаяни, егоистични хора, държащи се един за друг от страх да не паднат.
И аз бях тази, която ги пусна.
Глава 12
Минаха шест месеца.
Животът продължи, както винаги прави. Но всичко беше различно.
Петър беше обвинен в домашно насилие и финансова злоупотреба. За да избегне затвора, той се призна за виновен по по-леките обвинения. Загуби фирмата си, къщата си и семейството си. Стела се разведе с него бързо и ефективно, взимайки всичко, което законно ѝ се полагаше. Десислава смени университета и се премести в друг град с майка си, прекъсвайки всякакъв контакт със семейството на баща си. Петър сега работеше като шофьор за една от бившите си конкурентни фирми.
Мая. Социалните служби се намесиха. Когато разбраха за хазартната ѝ зависимост и лихварите, те взеха Мартин. Той беше временно настанен при приемно семейство. Мая влезе в клиника за лечение на зависимости, което беше единственият ѝ шанс да си върне сина. Тя беше изправена и пред обвинения за заплахите срещу мен, но аз оттеглих жалбата си. Не си струваше.
Родителите ми. Те загубиха къщата си. Фирмата за бързи кредити я взе. Баща ми, Георги, беше изправен пред съдебно дело за измама, но то беше прекратено поради влошеното му здраве – получи тежък инфаркт седмица след като истината излезе наяве. Сега той и майка ми живееха в малък апартамент под наем, плащан от пенсията им. Те се свиха, остаряха с десетилетие само за няколко месеца.
Къщата на леля ми. Както Кирил предвиди, братовчедът спечели делото. Съдът обяви завещанието за частично невалидно. Той получи по-голямата част от имота. Но, верен на думата си, той призна моите морални претенции. След като имотът беше продаден (на друг, по-малко „особен“ купувач), аз получих малък дял. Не беше достатъчно, за да ми промени живота, но беше достатъчно, за да изплатя една трета от ипотеката си. Беше повече справедливост, отколкото бях очаквала.
Аз? Аз продължих да работя. Проектът ми спечели награда. Основах свое собствено малко студио.
Не бях говорила с никого от тях от месеци. Не и до вчера.
Майка ми ми се обади. Гласът ѝ беше слаб, като шумолене на сухи листа.
„Лили? Аз… баща ти не е добре. Имаме нужда от помощ за лекарствата. Знам, че не заслужаваме, но… ти си ми дъщеря. Нямаме никой друг.“
Погледнах през прозореца на новото си студио. Градът блестеше под следобедното слънце. Бях свободна. Бях платила ужасна цена за тази свобода, но беше моя.
Моралната дилема. Вечната дилема.
„Ще ти изпратя пари, мамо,“ казах аз. „Но няма да дойда. Не мога.“
„Разбирам,“ прошепна тя. И за пръв път от цял живот, мисля, че тя наистина разбираше.
Всяка година семейството ми планира пътуване. Или поне така правеше. Тази година аз планирах свое собствено пътуване. Сама. До място, където никой не знаеше името ми и където единственият човек, за когото трябваше да плащам, бях аз. И това беше достатъчно.