Вчера влязох в търговския център с една единствена мисъл: да си купя нещо дребно и да си тръгна. Беше от онези дни, в които въздухът стои тежко в гърдите, а хората се движат като шумна река, в която не искаш да попаднеш. Стисках чантата си, мислех за вноската по кредита и за това как ще я събера навреме, когато изведнъж някой се блъсна в мен.
Не беше случаен удар. Беше атака.
Жена с изкривено от ярост лице се втурна към мен, хвана ме за рамото и изкрещя толкова силно, че хората наоколо се извърнаха като по команда.
„Стой далеч от мъжа ми, мръсна разбивачко на семейства!“
Думите се забиха в мен като студени игли. Замръзнах, без да мога да преценя дали тя бърка човека или аз съм попаднала в някаква нелепа сцена.
„Какво… какво говорите?“ прошепнах.
Тя се приближи още, очите ѝ блестяха мокро и опасно. Вдигна телефона си пред лицето ми така близо, че усетих топлината от екрана.
„Не се прави! Виж!“
И аз видях.
На снимката бях аз. Аз, без съмнение. Същата коса, същата бенка до устната, същият син пуловер, който носех и днес. До мен стоеше мъж, висок, с тъмна коса и уверена стойка. Усмихваше се така, сякаш светът му принадлежи. Ръката му беше на кръста ми, а моята глава беше леко наклонена към него, сякаш сме близки.
Сякаш сме били заедно.
Сякаш съм го познавала.
Гърлото ми се сви. Пребледнях толкова рязко, че самата жена го забеляза и прие това за признание.
„Ето! Пребледня! Значи знаеш!“
„Не…“ гласът ми излезе като чужд. „Не съм… Аз не познавам този човек.“
Тя изсумтя, сякаш съм я обидила.
„Не го познаваш? Това е Калоян. Мъжът ми. Баща на детето ми.“
Калоян.
Името прозвуча като удар на камбана в главата ми. Не защото го познавах. А защото изведнъж си дадох сметка за нещо по-страшно: снимката не изглеждаше като случайна. Беше ясна, подредена, сякаш направена нарочно. И беше от място, което не можех да разпозная.
Погледнах пак екрана. Мъжът носеше на врата си тънка верижка с висулка, която ме накара да се задавя от шок.
Тази висулка…
Беше като онази, която баща ми носеше някога. Същата форма, същият блясък. Една малка метална плочка с гравиран знак, който само аз знаех какво означава.
Светът наоколо заглъхна. Чувах само собственото си дишане и далечните стъпки на хората, които се отдръпваха, за да гледат.
„Кога е правена тази снимка?“ попитах, и гласът ми вече не трепереше. В него имаше нещо ново. Нещо твърдо.
Жената присви очи.
„Преди седмица. Казваше, че е на среща с партньори. А после… после го видях в едно съобщение. И започнах да ровя.“
Ровя.
В тази дума имаше и отчаяние, и вина, и решителност.
Отнякъде се появи охрана, но жената не ме пускаше. Аз също не се дръпнах. В мен се надигаше въпрос след въпрос, като вълни, които искат да разбият брега.
Това не беше грешка.
Истината имаше цена.
И някой вече беше започнал да я събира от мен.
ГЛАВА ПЪРВА
Охранителят говореше спокойно, но очите му следяха ръцете на жената, сякаш очаква да извади нещо. Тя пусна рамото ми едва когато го видя, но не свали телефона. Продължаваше да го държи като доказателство, като оръжие.
„Няма да ѝ позволя да се измъкне!“ настоя тя.
„Госпожо, успокойте се“ каза охранителят. „Не може да крещите така.“
Аз вдигнах ръце бавно, за да покажа, че не съм заплаха. Но вътрешно кипях.
„Как се казвате?“ попитах я.
Тя се поколеба. Яростта в очите ѝ не изчезна, но за миг се прокрадна умора.
„Радост.“
Радост. Иронията ме прониза. Ако името трябваше да е обещание, то при нея беше разбито.
„Аз съм Мила“ казах. „И ви казвам истината. Не познавам този Калоян. Не съм била с него. Това…“ посочих снимката „…не може да е истинско.“
Радост се изсмя кратко, остро.
„Снимката не лъже.“
„Понякога лъже“ отвърнах тихо. „Или някой лъже чрез нея.“
Охранителят ни предложи да се преместим настрани, за да не правим сцена. Радост първо отказа, после се съгласи, когато няколко любопитни започнаха да снимат с телефоните си. Аз тръгнах след тях, чувствах как кръвта ми бучи.
Седнахме на една пейка до стъклена витрина. Радост седеше напрегнато, сякаш всяка секунда ще скочи. Аз гледах снимката отново и отново.
Пуловерът беше мой, да. Но точно преди седмица този пуловер беше в гардероба ми. Носих го преди две седмици, когато ходих да подписвам документи в банката за жилищния кредит. И го бях снимала сама пред огледалото, защото ми беше харесало как стои.
Изтръпнах.
„Радост… откъде имате тази снимка?“ попитах.
„От неговия телефон. Беше изтрил почти всичко. Но аз… аз знам как да намирам. И намерих това. И още.“
„Още какво?“
Тя прехапа устна, после започна да прелиства. Снимки от ресторанти, от непознати места, от документи. Имаше и снимка на лист с цифри и подписи, на който личеше думата „заем“.
„Той има проблем“ каза тя с глас, който вече не беше само ярост. Беше страх. „Взима заеми. Лъже ме, че всичко е наред. А после… после започна да изчезва.“
„Изчезва?“
„Късно се прибира. Понякога не се прибира. Каза, че е заради бизнеса. Той… той е човек с влияние. Знаеш ли какво е да живееш с човек, който може да ти купи всичко, но не може да ти даде спокойствие?“
Мълчах, защото не знаех. Моето „всичко“ беше сметките, които не стигаха, и страхът да не загубя жилището, което още не беше напълно мое.
„Какъв бизнес?“ попитах.
„Имоти. Инвестиции. Сделки. Говори с адвокати, със съдии… поне така се хвали. А аз… аз съм само жена, която е повярвала.“
Тя ме погледна, сякаш ме търси в очите си, сякаш иска да види там доказателство за вина.
„Кълнеш ли се, че не го познаваш?“
„Кълна се“ казах. И за първи път в този разговор, моят гняв се насочи не към нея, а към мъжа на снимката. „Но ако някой е използвал лицето ми… ако някой е направил това… няма да го оставя.“
Радост сведе телефона и прошепна:
„Тогава помогни ми да го намеря. Защото нещо ми казва, че Калоян не просто ми изневерява. Нещо ми казва, че ме въвлича в нещо, което ще ни унищожи.“
Телефонът отново звънна.
Беше моят.
И когато видях непознатия номер, сърцето ми спря за миг.
Истината имаше цена.
И някой вече беше започнал да я иска.
ГЛАВА ВТОРА
„Ало?“ отговорих с пресъхнало гърло.
От другата страна се чу нисък глас, който не се представи. Говореше спокойно, но в тази спокойност имаше заплаха.
„Мила. Напомняме ви за просрочената вноска. Знаете условията.“
„Как… кой сте вие?“ прошепнах.
„Това няма значение. Значение има, че времето ви изтича. Не си играйте.“
Линията прекъсна.
Погледнах екрана, сякаш очаквах да ми обясни какво става. Ръцете ми трепереха.
Радост се наведе към мен.
„Кой беше?“
„Никой“ излъгах автоматично. После се поправих. „Не… беше човек, който… който напомня за вноска.“
Тя кимна, но очите ѝ се присвиха.
„И ти ли си в дългове?“
„Имам жилищен кредит“ казах. „И няколко по-малки заема. Не е гордост. Просто… трябваше.“
Радост въздъхна, а после за първи път лицето ѝ се отпусна, сякаш в мен не вижда враг, а човек.
„Значи и двете сме вързани. Само че ти си вързана за банка. Аз съм вързана за човек.“
„И за съдбата му“ добавих горчиво.
Тръгнахме към изхода, без да се уговаряме. Когато страха се намести между две жени, той прави странни съюзи.
Навън въздухът беше по-студен. Аз поех дълбоко и се опитах да подредя мислите си.
Снимката. Висулката. Телефонното обаждане.
Всичко се свързваше в мрежа, която още не виждах.
„Къде живееш?“ попита Радост.
„Наблизо“ отвърнах. „Но не искам да ходим у мен. Не сега.“
„Добре. Тогава… да намерим мястото от снимката.“
Погледнах отново екрана ѝ. На заден план имаше тъмна стена с декоративни лампи и една картина, която изглеждаше като абстрактни линии. Не разпознавах мястото, но нещо в ъгъла ме смути.
Малка табелка.
На нея имаше символ, като гравирания знак на висулката.
Пребледнях отново.
„Виж“ прошепнах. „Това… този знак…“
Радост ме гледаше.
„Знаеш ли какво е?“
„Не знам“ казах. И това беше истина. „Но го познавам.“
Спомних си баща ми. Не трябваше да мисля за него, защото всяка мисъл идваше със стягане в гърдите. Той беше човек, който не говореше много. Когато бях малка, веднъж го попитах защо носи тази плочка. Той ме погледна дълго и каза само:
„За да помня кой съм.“
После скри висулката под ризата си, сякаш е тайна.
Не беше грешка.
„Имам брат“ казах на Радост внезапно. „Учи в университет. Право. Може да ни помогне да разберем документите, ако намерим такива. И… може да знае как да търси хора.“
Радост издуха въздух през устни.
„Ти му вярваш?“
„Вярвам му повече, отколкото вярвам на непознати“ казах. „Но първо… първо трябва да започнем от мястото на снимката.“
Радост се колеба, после кимна.
„Добре. Ти води. Аз ще платя, ако трябва. Само искам истината.“
Истината имаше цена.
И аз започвах да усещам, че тази цена няма да е само пари.
ГЛАВА ТРЕТА
Мястото не се намираше лесно, защото картината на стената можеше да е навсякъде. Но когато започнеш да гледаш на света като на следа, дребните неща се превръщат в знаци.
Влязохме в няколко заведения, просто за да търсим лампите, стената, табелката със символа. В някои ни гледаха подозрително, в други не ни обръщаха внимание. Радост се държеше като жена, която е свикнала да я обслужват. Аз се държах като жена, която е свикнала да не се набива на очи.
В един момент Радост спря пред витрина на малък магазин за бижута. Вътре, под прожекторите, висеше верижка с плочка, почти като тази на снимката.
Сърцето ми се сви.
„Това е“ прошепнах.
Влязох първа. Продавачката беше млада, с внимателен поглед.
„Добър ден“ казах. „Търся… такъв модел.“
Посочих плочката.
Тя се усмихна учтиво.
„Това е поръчков знак. Не е масов. Идват хора да поръчват, но не мога да кажа много.“
„Защо?“ попита Радост рязко.
Продавачката се смути.
„Поверителност. Някои клиенти… настояват.“
„Кажете ни кой поръчва“ настоя Радост.
„Не мога.“
Аз се намесих, с по-тих тон.
„Разбирам. Но… моля ви. Това е важно. Някой използва моя снимка. И този знак… е свързан с баща ми.“
Продавачката ме изгледа внимателно, сякаш търси лъжа в гласа ми.
После въздъхна.
„Не мога да кажа имена. Но мога да кажа, че тези плочки се поръчват от една кантора. Понякога ги взима един мъж. Винаги носи костюм. И винаги говори по телефона, сякаш светът няма право да го прекъсва.“
„Кантора?“ повторих. „Адвокатска?“
„Да.“
Радост се стегна.
„Калоян има адвокат. Вечно с тях. Казва, че е за сделки.“
Продавачката се поколеба още миг и добави тихо:
„Тази кантора е… влиятелна. Хората идват там, когато не искат нещата им да се разберат.“
Една студена вълна ме заля. Чувствах се като в коридор, който се стеснява, и отзад се затваря врата.
„Как се казва кантората?“ попитах.
Тя погледна настрани, после прошепна името на улица… и спря.
„Не мога да казвам адреси. Но… ако вървите по главния булевард и видите голяма сграда с черни прозорци… ще я познаете.“
„Добре“ казах. „Благодаря.“
Излязохме мълчаливо.
На тротоара Радост ме хвана за ръката. Силно.
„Значи е истина“ каза тя. „Той има тайни, които не споделя.“
„Всички имат тайни“ отвърнах. „Но не всички използват чужди лица в тях.“
Телефонът ми отново звънна.
Същият непознат номер.
Този път не отговорих веднага. Погледнах Радост и видях, че тя също е напрегната.
Вдигнах.
„Да?“
Гласът беше същият.
„Не ви харесва да ви напомнят, нали?“
„Кой сте?“
„Когато човек има кредит, не пита много. Плаща.“
„Аз плащам“ изръмжах. „Не закъснявам без причина.“
„Причините не ни интересуват. Интересува ни дали сте благоразумна.“
Чух лека пауза. После:
„И между другото… не се разхождайте с Радост. Не е полезно за вас.“
Сърцето ми се сви до болка.
„Следите ни.“
„Ние виждаме това, което трябва да виждаме.“
Линията прекъсна.
Погледнах Радост. Тя беше пребледняла.
„Какво каза?“
„Че не е полезно да съм с теб“ отвърнах. „И че ни вижда.“
Радост стисна устни.
„Тогава сме по-близо до истината, отколкото си мислех.“
Не беше грешка.
Истината имаше цена.
И някой вече се страхуваше да я платим.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Когато се прибрах вечерта, тишината в жилището ми не беше уютна. Беше подозрителна. Знаеш онова чувство, когато вратата ти е заключена, но пак усещаш, че някой е бил вътре? Точно това.
Свалих обувките си, огледах се. Всичко изглеждаше същото, но нещо в въздуха беше различно. Сякаш миришеше на чужд парфюм. Или на страх.
Първото, което направих, беше да отворя гардероба.
Пуловерът беше там.
Облекчение и паника се смесиха. Ако е там, значи не е изчезнал. Но как тогава снимката е истинска? Или… снимката е направена с друг пуловер, който просто изглежда като моя.
Или… някой е бил в дома ми, взел е пуловера, снимал е, върнал го е.
Мисълта ме накара да се обърна рязко към вратата, сякаш очаквах да видя сянка.
Не беше грешка.
Седнах на дивана и набрах Борис. Брат ми. Единственият човек, който би ми казал истината дори когато боли.
Той вдигна бързо.
„Мила? Всичко наред ли е?“
„Не“ казах. „Искам да дойдеш. Сега.“
„Какво става?“
„Не по телефона. Моля те.“
Той замълча за секунда, после гласът му стана по-сериозен.
„Идвам.“
Когато затворих, погледът ми падна върху купчината писма на масата. Неплатени сметки. Напомняния. Едно писмо от банката, което не бях отворила, защото се страхувах от съдържанието му.
Отворих го с треперещи пръсти.
Вътре имаше предупреждение. Ако просроча още една вноска, ще започнат процедура. Думите бяха сухи, безмилостни. Не ги интересуваше дали имам страх, дали имам сълзи, дали имам оправдание.
Банката не слуша.
Банката брои.
Тогава отново усетих, че не съм сама. Въздухът сякаш се сгъсти.
Погледнах към прозореца.
Отвън беше тъмно, но в стъклото виждах отражението си. И зад него… сякаш за миг мина сянка.
Скочих, отворих пердето.
Нямаше никой.
Но знаех, че страхът не идва без причина. Той е като куче. Лае, когато има нещо.
Звънецът иззвъня. Подскочих.
Погледнах през шпионката.
Борис.
Отворих.
Той влезе, с раница на гръб, с уморени очи, които се опитваха да изглеждат уверени. Учеше много, работеше на почасово, за да си плаща част от разходите. Бяхме се научили да не се оплакваме. Но това… това вече беше извън обикновеното.
„Кажи“ настоя той.
Разказах му всичко. За Радост. За снимката. За Калоян. За висулката. За обажданията.
Докато говорех, Борис не прекъсваше. Само лицето му ставаше все по-стегнато.
Когато свърших, той издиша дълго.
„Това не е семейна драма“ каза тихо. „Това е схема.“
„Каква схема?“ прошепнах.
„Има няколко възможности“ започна той, и в гласа му прозвуча онзи тон, който използваше, когато обясняваше казуси. „Първо: снимката е подправена, за да компрометира Радост или Калоян. Второ: използват твоя образ, за да вържат някого в изнудване. Трето…“
Той ме погледна право в очите.
„Трето: някой те въвлича в измама с документи. Ако някъде се появи твоята снимка до него, после може да кажат, че си била свидетел, съучастник, каквото им трябва.“
Студенина ме заля.
„Но защо аз? Аз съм никоя.“
Борис сви рамене.
„Точно затова. Никой не те пази. Нямаш охрана, нямаш връзки. Ти си… удобна.“
Думата ме удари.
Удобна.
Като предмет.
„Какво правим?“ попитах.
Той се замисли.
„Първо, ще съберем всичко. Обаждания, снимки, часове. Второ, ще намерим кой стои зад непознатия номер. Трето…“
„Трето?“
„Трето ще говорим с адвокат. Но не с този на Калоян. Някой независим.“
Когато произнесе това, телефонът ми иззвъня отново.
Същият номер.
Погледнах Борис. Той кимна.
Вдигнах на високоговорител.
„Да?“
Гласът се чу ясно в стаята.
„Мила, правилно ли разбирам, че вече търсите кантората?“
Борис се изправи рязко.
„Кой си ти?“ изръмжа той.
От другата страна настъпи пауза. После тих смях.
„О, значи не си сама. Колко мило.“
„Кажи името си!“ настоя Борис.
„Имената са за хора, които не се крият. Аз не се крия. Аз работя.“
Смехът изчезна.
„Последно предупреждение: спри да ровиш. Иначе ще се окаже, че имаш повече проблеми от един кредит.“
Линията прекъсна.
В стаята остана тишина, която тежеше като камък.
Борис ме погледна.
„Това вече е заплаха. И имаме свидетел. Аз.“
„Не е достатъчно“ прошепнах.
„Ще стане“ каза той. „Ще го направим достатъчно.“
Истината имаше цена.
И аз започвах да разбирам, че ще платя не само със страх, а и с избор.
ГЛАВА ПЕТА
На следващия ден се срещнахме с Радост на място, където хората постоянно минаваха. Тълпата даваше някаква измамна сигурност.
Радост дойде с тъмни очила, въпреки че не беше слънчево. Опитваше се да скрие умората си, но тя беше там, в начина, по който държеше раменете си.
С нас беше и Борис.
Радост го огледа, сякаш преценява дали може да му вярва.
„Това е брат ми“ казах. „Учи право.“
„Добре“ каза тя. „Надявам се да знае как да ни измъкне.“
Борис не се обиди. Просто отвърна:
„Надявам се да не сте ни въвлекли в нещо, от което няма излизане.“
Радост сведе очи.
„Аз вече съм вътре“ прошепна. „Искам само да не ме смачкат.“
Показахме му документите, които тя беше снимала от телефона на Калоян. Той ги разгледа внимателно.
„Това е договор за заем“ каза. „Има подписи, но… липсва нещо.“
„Какво?“ попитах.
„Гарант“ отвърна. „Който и да е взел този заем, е трябвало да има човек, който да гарантира. Или… да има залог.“
Радост прелисти към друга снимка. Там имаше лист с нещо като опис: имущество, суми, срокове.
Борис посочи едно място.
„Ето. Тук пише, че залогът е жилище. И тук…“ той се намръщи „…тук има инициали. Не мога да кажа на кого са, но това може да е чужд имот.“
Сърцето ми прескочи.
„Чужд имот…“ повторих.
Погледнах Радост. Тя се разтрепери.
„Калоян не би… той не би заложил нашия дом без да ми каже…“
„Или е заложил не вашия“ казах бавно, и в устата ми думите станаха горчиви. „А нечий друг.“
Борис ме погледна рязко.
„Мила… ти имаш жилищен кредит. Документите ти… някой имал ли е достъп до тях?“
Сетих се за деня в банката. За това как оставих папката на бюрото, докато подписвах. За това как една жена, с усмивка и табелка на служител, ми донесе вода.
Не помнех лицето ѝ ясно.
„Не знам“ прошепнах.
„Някой може да е копирал личните ти данни“ каза Борис. „И да е използвал това за нещо.“
Радост стисна юмруци.
„Тогава не е само изневяра“ каза тя. „Това е кражба. Това е…“
„Престъпление“ довърши Борис.
В този момент към нас се приближи жена на средна възраст, с добре поддържана прическа, с чанта, която крещеше „власт“ без да има надписи по нея. Тя се усмихна, сякаш ни познава отдавна.
„Радост…“ каза спокойно. „Търсиш ли ме?“
Радост се вцепени.
„Таня…“
Аз погледнах Борис, той също беше напрегнат. Имаше нещо в стойката на тази жена, което излъчваше контрол.
„Коя сте?“ попитах.
„Таня“ отвърна тя и погледна мен, сякаш ме сканира. „А ти си Мила. Вече те познавам… от снимка.“
Сърцето ми се сви.
„Какво искате?“ попитах.
Таня се усмихна още по-леко.
„Искам да ви предпазя от глупости. И трите сте на път да направите глупост.“
„Ние търсим истината“ каза Радост, но гласът ѝ трепереше.
„Истината е лукс“ отвърна Таня. „Някои хора не могат да си я позволят.“
„Калоян ли ви прати?“ попита Борис остро.
Таня го погледна и в очите ѝ проблесна нещо като уважение.
„Ти си студент“ каза. „Личи си. Още вярваш, че законът винаги побеждава.“
„Не вярвам“ отвърна Борис. „Но вярвам, че е по-добре да се бориш, отколкото да мълчиш.“
Таня въздъхна.
„Калоян е в беда“ каза. „И вие трите сте близо до огъня. Ако не искате да изгорите, спрете да ровите.“
„Защо?“ изстрелях. „Защо някой използва моята снимка?“
Таня ме погледна и усмивката ѝ се стопи.
„Защото си удобна“ каза тихо. „И защото някой иска да си мислите, че Калоян е виновникът. А истинският виновник… стои много по-близо, отколкото предполагате.“
„Кой?“ попита Радост.
Таня се наведе леко напред.
„Петър.“
Радост пребледня.
„Партньорът му…“ прошепна.
„Да“ каза Таня. „И ако продължите, Петър ще ви направи това, което прави най-добре: ще превърне чуждия живот в разменна монета.“
Истината имаше цена.
И някой вече показваше колко безмилостно я търгува.
ГЛАВА ШЕСТА
След срещата с Таня останахме като ударени.
Тя си тръгна също толкова внезапно, колкото се появи. Остави след себе си една дума, която висеше във въздуха като нож.
Петър.
Радост трепереше.
„Той… той е като брат на Калоян“ прошепна. „Започнали са заедно. Учили са заедно. Празнували са заедно. А ти ми казваш, че…“
„Ние не ти казваме“ прекъсна я Борис. „Таня ти каза. И това може да е истина, или може да е манипулация.“
„Таня не говори без причина“ прошепна Радост. „Тя винаги има причина.“
„Точно затова е опасна“ казах аз.
Борис се замисли.
„Имаме нужда от факти“ каза. „Снимката е факт. Обажданията са факт. Документите са факт. Името Петър… все още е предположение.“
„Как да намерим факти?“ попитах.
Борис вдигна телефон.
„Първо ще проверя номера“ каза. „Имам приятел, който… нека кажем, че знае как да търси.“
Радост го погледна с изненада.
„Студентът има приятели…“
„Всички имат“ отвърна Борис. „Някои просто не се хвалят.“
Докато той пишеше, аз погледнах Радост.
„Къде е Калоян сега?“ попитах.
Тя преглътна.
„Не знам“ каза. „Преди два дни каза, че ще пътува по работа. Не ми каза къде. После телефонът му започна да е изключен.“
„Имаш ли достъп до неговите сметки?“
„Не“ поклати глава. „Той държи всичко. Аз… аз вярвах.“
Думата се счупи между нас.
В този момент Борис вдигна глава.
„Добре“ каза тихо. „Номерът е от предплатена карта. Но… е използван за връзка с още няколко номера. Един от тях е записан под име.“
„Какво име?“ попитах.
„Симеон“ каза Борис.
Кръвта ми се смрази.
„Това име…“ прошепнах. „Това е човекът, който… който ми звъни. Или поне така се представя. Той е…“
„Кредитор“ довърши Борис.
Радост се хвана за челото.
„Симеон…“ повтори тя. „Аз съм чувала това име. Калоян го е споменавал в разговори, когато мислеше, че спя. Казваше: ‘Симеон не чака. Симеон не прощава.’“
„Значи е една и съща нишка“ каза Борис.
„Няма нишки“ поправих го, защото изведнъж ми стана важно да не превръщаме това в нещо абстрактно. „Има хора. И тези хора ни натискат.“
Борис кимна.
„Тогава трябва да направим нещо, което не очакват“ каза.
„Какво?“ попита Радост.
Той се усмихна мрачно.
„Да отидем при Петър.“
Радост се дръпна.
„Не! Той… той е хладен. Той не се ядосва. Той се усмихва, докато те унищожава.“
„Точно затова“ каза Борис. „Той няма да очаква, че три жени и един студент ще почукат на вратата му.“
„Не сме три жени и един студент“ поправих го. „Ние сме хора, които нямат какво да губят. А това е страшно.“
Тогава телефонът на Радост иззвъня.
Тя го вдигна, пребледня още преди да каже нещо.
„Калоян…“ прошепна.
Гласът от другата страна не се чуваше за нас, но виждах как лицето ѝ се променя.
Страх. Облекчение. После ужас.
„Къде си?“ изсъска тя.
Тя слуша, слуша, после очите ѝ се напълниха със сълзи.
„Не… не!“
В този миг тя включи високоговорител, без да мисли. И ние чухме.
Гласът на мъж. Дрезгав, уморен, но все още с онзи оттенък на власт, който снимката носеше.
„Радост… не ми вярвай. Нищо не е както изглежда. Ако те потърсят… ако ти покажат…“
Гласът се прекъсна рязко. Чу се шум, сякаш телефонът падна.
После друг глас, по-студен, по-спокоен.
„Радост, скъпа. Мъжът ти е много нервен. Кажи на приятелката си Мила… да спре.“
Линията прекъсна.
Радост изпищя без звук, само с отворена уста.
Борис стисна телефона си.
„Това беше Петър“ каза тихо.
Не беше грешка.
Истината имаше цена.
И вече ни държаха за гърлото.
ГЛАВА СЕДМА
Решението да отидем при Петър беше лудост. Но понякога лудостта е единственият начин да не станеш жертва.
Радост настоя да вземе с нея човек, на когото има доверие. Но се оказа, че човекът, на когото има доверие, е една празна стая.
„Имам една приятелка“ прошепна тя. „Неда.“
Аз се изтръпнах.
„Неда?“ повторих. „Моята колежка се казва Неда.“
Радост ме погледна рязко.
„Как изглежда?“
Описах я. Радост пребледня.
„Това е тя“ прошепна. „Тя е… тя е близка с нас. Идваше у нас. Беше мила. Казваше, че ме разбира.“
Борис се намръщи.
„Това не е случайно“ каза.
В този момент в главата ми се подредиха няколко дребни спомена, които досега бях подминала. Неда, която ме разпитваше за кредита ми уж от загриженост. Неда, която веднъж се пошегува, че „някои хора могат да ти откраднат живота само с една снимка“. Неда, която винаги знаеше повече, отколкото трябва.
Пребледнях.
„Тя… тя може да е дала снимка“ прошепнах.
Радост притисна ръка към устата си.
„Значи… значи ме е гледала в очите и е…“
„Не прави изводи без доказателства“ каза Борис, но гласът му беше по-твърд, отколкото обикновено. „Но трябва да бъдем внимателни.“
Отидохме до сградата, която Радост описа като „офиса на Петър“. Черни прозорци, лъскаво фоайе, охрана, която гледа хората не като гости, а като подозрителни елементи.
„Как ще влезем?“ попитах.
Радост вдигна брадичка.
„Като жена на Калоян“ каза. „И като жена, която вече не се страхува да прави сцени.“
Тя влезе първа. Охраната я позна. Вратата се отвори.
Ние тръгнахме след нея.
Във фоайето миришеше на скъп аромат и хладен камък. Всичко беше подредено така, че да се чувстваш малък.
Радост се приближи до рецепцията.
„Търся Петър“ каза. „Сега.“
Момичето зад плота се усмихна, но в очите ѝ нямаше топлина.
„Имате ли уговорка?“
„Аз съм уговорката“ отвърна Радост.
Борис се наведе към мен и прошепна:
„Гледай всичко. Запомняй.“
Кимнах. Дишах трудно.
След минута се появи мъж, висок, с безупречно гладка коса и усмивка, която изглеждаше като маска.
Петър.
Той погледна Радост, после мен, после Борис. Усмивката му не помръдна.
„Радост“ каза меко. „Каква изненада. И си довела компания.“
„Къде е Калоян?“ изстреля Радост.
Петър наклони глава, сякаш слуша музика.
„Калоян е… зает.“
„Не се шегувай!“ изкрещя тя. „Чух гласа му!“
Петър повдигна вежда.
„Чула си глас?“ каза. „В тези времена гласове могат да бъдат… много неща.“
Погледна към мен.
„А ти трябва да си Мила.“
„Оставете ме“ казах, но въпреки опита да звуча смело, гласът ми трепереше.
Петър се усмихна.
„Няма да те оставя. Ти си важна.“
„Защо?“ изсъсках.
Той се приближи бавно. Миришеше на скъп одеколон и на увереност.
„Защото една снимка може да направи чудеса“ прошепна. „Тя може да съсипе брак. Може да съсипе бизнес. Може да съсипе човек.“
„И може да съсипе вас“ каза Борис и извади телефона си. „Имаме заплахи. Имаме номера. Имаме доказателства.“
Петър се засмя тихо.
„Студентът е смел“ каза. „Но законът не е меч, момче. Законът е тежест. И този, който го държи, решава кого да смачка.“
„Тогава кой го държи?“ попита Борис.
Петър се наведе леко.
„Симеон“ прошепна.
Сякаш нарочно произнесе името, за да ни види реакцията.
В този миг вратата на асансьора се отвори и оттам излезе Таня. Очите ѝ срещнаха нашите. Не изглеждаше изненадана.
„Петър“ каза тя спокойно. „Това не е умно.“
Петър се усмихна още по-широко.
„Таня… ти винаги разваляш забавлението.“
Таня се обърна към нас.
„Тръгвайте си“ каза тихо. „Сега. И не се връщайте.“
„Къде е Калоян?“ изръмжа Радост.
Таня затвори очи за миг, сякаш се бори със себе си. После прошепна:
„Жив е. Засега. Но ако останете… няма да ви обещая същото за вашите животи.“
Това беше моментът, в който разбрах: тя не ни плаши, за да ни контролира. Тя ни плаши, защото знае колко е близо ръбът.
И ние вече стояхме на него.
ГЛАВА ОСМА
Излязохме. Вратите се затвориха зад нас като капан, който сме избегнали на косъм.
Радост трепереше, но не плачеше. Очите ѝ бяха сухи, сякаш вече е изгоряла отвътре.
„Таня е с него“ прошепна тя. „Тя е с Петър. Тя е с всички.“
Борис поклати глава.
„Не съм сигурен“ каза. „Тя ни изкара. Можеше да ни остави да се удавим. Но не го направи.“
„Защо?“ попитах.
Борис се замисли.
„Има причини, които още не знаем.“
Вървяхме бързо. Аз постоянно се обръщах, защото усещах погледи по гърба си. Може би беше само страхът, но страхът рядко се появява без повод.
Когато стигнахме до едно по-оживено място, Борис спря.
„Трябва да подадем сигнал“ каза.
Радост се засмя горчиво.
„Сигнал? Към кого? Към хора, които може би пият кафе с Петър?“
„Не всички са купени“ отвърна Борис.
„Не всички“ повтори Радост. „Но достатъчно, за да те унищожат.“
Аз мълчах, защото в главата ми се въртеше една друга мисъл: Неда.
Ако Неда беше свързана с това, значи опасността не беше в черните прозорци. Беше в ежедневието ми. В работата. В усмивките.
„Трябва да говоря с Неда“ казах.
Борис ме изгледа остро.
„Не сама“ каза.
„Идваш с мен“ казах. „И Радост идва.“
Радост кимна, сякаш вече няма какво да губи.
Отидохме в офиса ми късно следобед, когато повечето хора си тръгваха. Коридорите бяха по-тихи, лампите по-студени. Усетих как стъпките ми звучат твърде силно.
Неда беше там. Седеше на бюрото си и пишеше нещо. Когато ни видя, лицето ѝ светна с онзи познат, мил израз.
„Мила!“ възкликна. „Какво става? И… кои са…“
„Това е Радост“ казах. „И Борис.“
Неда я огледа, усмивката ѝ се задържа, но очите ѝ станаха внимателни.
„Приятно ми е“ каза.
„На теб ли?“ попита Радост тихо. „На теб ли ти е приятно, Неда?“
Неда се засмя нервно.
„Разбира се. Но…“
„Знаеш ли кой е Калоян?“ прекъснах я.
Неда замръзна за секунда. После се насили да се усмихне.
„Какво общо имам аз…“
Борис се приближи и сложи телефона си на бюрото.
„Имаме снимка“ каза. „И обаждания. И един кръг от хора, които знаят повече, отколкото трябва. Ти си една от тях.“
Неда преглътна.
„Вие сте луди“ прошепна.
„Не“ казах аз. „Ние сме хора, на които им писна да ги използват.“
В този момент телефонът на Неда иззвъня.
Тя подскочи, сякаш ток я удари.
Погледнах екрана. Не видях номера, но видях името, което беше записала.
„Симеон.“
Въздухът се сгъсти.
Неда погледна към нас, после към телефона. Ръката ѝ трепереше.
„Не вдигай“ каза Борис тихо.
Но Неда вече беше вдигнала.
„Да“ прошепна тя.
От другата страна гласът не се чуваше, но виждах как очите ѝ се разширяват.
„Не… не мога…“ прошепна. „Те са тук.“
Тя слуша, после започна да плаче.
„Моля… не…“
Радост се наведе към нея и изсъска:
„Къде е Калоян?“
Неда трепереше.
„Не знам…“ изхлипа. „Кълна се… аз… аз само…“
„Само какво?“ настоях.
Неда ме погледна, и в очите ѝ видях нещо, което ме разби. Вина.
„Само им дадох снимката“ прошепна. „Ти ми я показа някога. Самоснимка… в пуловера. Аз… аз мислех, че е за реклама. Казаха, че им трябва лице за един… проект. Обещаха пари. Аз… имах нужда.“
„Защо?“ прошепнах.
Неда се разрида.
„Имам заем. Голям. И ако не плащам… те…“
Радост я хвана за косата и я дръпна леко, не за да я нарани, а за да я принуди да гледа.
„Кой са те?“ прошепна Радост.
Неда хлипаше.
„Петър… и Симеон“ прошепна. „И… Таня.“
Почувствах как светът се завърта.
Таня.
В този момент Борис се наведе към Неда и каза тихо, но ясно:
„Ако искаш да оцелееш, ще ни кажеш всичко. И ще помогнеш.“
Неда кимна отчаяно.
„Ще кажа“ прошепна. „Само… само ме пазете.“
Истината имаше цена.
И сега тя се изливаше от устата на човек, който е продавал чужда снимка, за да плати собствения си страх.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Седнахме в една празна стая в офиса, далеч от чужди уши. Неда беше бледа, с мокри бузи, с ръце, които не можеха да стоят неподвижни.
„Говори“ каза Борис.
Неда преглътна.
„Преди няколко месеца…“ започна тя. „Запознах се с човек. Представи се като Симеон. Не ми каза фамилия. Каза, че е… финансов посредник. Че помага на хора в нужда. Аз бях в нужда. Знаеш.“
Погледна мен, и аз усетих как гняв и жал се блъскат в мен.
„Продължавай“ казах.
„Даде ми пари“ прошепна Неда. „На заем. Без много въпроси. После започна да иска повече. Да ме кара да върша дребни неща. Да давам информация. И… един ден ме попита дали имам приятелка с… подходящо лице.“
„Моето лице“ прошепнах.
Неда кимна, срамът я задушаваше.
„Каза, че трябва снимка, защото Петър има проблем с Калоян. И че ако Калоян бъде компрометиран… всичко ще се уреди.“
Радост изсъска.
„Компрометиран… за да го изкарат изневерник?“
Неда кимна.
„Но не беше само това“ прошепна тя. „Петър има сделки. Има заеми. И Калоян… Калоян е подписал нещо, което не е трябвало да подписва. Петър иска да го държи.“
„Как?“ попита Борис.
Неда се разтрепери.
„Чрез доказателства“ каза. „Снимката е доказателство за нещо. Не само за изневяра. За среща. За връзка. За… участие.“
„Участие в какво?“ попитах.
Неда поклати глава.
„Не знам точно. Но чух… думата ‘подставено лице’.“
Кръвта ми изстина.
„Искаш да кажеш, че аз…“ гласът ми се счупи.
„Че могат да кажат, че ти си била там“ довърши Борис. „И да те използват като свидетел или виновник.“
Радост се хвана за главата.
„И Калоян?“ прошепна. „Къде е в това?“
Неда се поколеба.
„Калоян…“ прошепна. „Той се опитваше да се измъкне. Но беше късно. Петър го притисна. Симеон го притисна. Таня…“
„Какво Таня?“ изстреля Борис.
Неда затвори очи.
„Таня беше… връзката. Тя урежда документите. Тя прави така, че всичко да изглежда законно, докато не стане късно.“
Радост се изправи рязко.
„Тя е адвокат!“ извика. „Тя трябва да пази закона!“
Борис се засмя горчиво.
„Адвокатът пази клиента“ каза. „Не истината.“
„Но чия страна е?“ настоя Радост.
Неда прошепна:
„Страната на този, който плаща.“
Тишина.
После Борис каза тихо:
„Тогава трябва да направим нещо, което Таня не може да контролира.“
„Какво?“ попитах.
Той се замисли, после извади тетрадка, в която пишеше бележки за университета си. Започна да пише други неща: имена, връзки, действия.
„Ще направим три неща“ каза. „Първо: ще запишем всяка заплаха. Второ: ще намерим къде държат Калоян. Трето: ще стигнем до човек, който може да се изправи срещу Таня в съда.“
„Кой?“ попитах.
Борис вдигна очи.
„Някой, който няма какво да губи“ каза. „И който не се страхува от хора като Петър.“
„Такива хора няма“ прошепна Радост.
Аз си спомних за баща ми и за висулката.
„Има“ казах. „Просто се крият.“
В този момент Неда се наведе към мен и прошепна:
„Мила… Симеон знае за жилището ти. Знае за кредита. Той… той каза, че ако не се подчиниш, ще направи така, че да го загубиш. Че ще…“
„Че ще какво?“ попитах.
Неда плачеше.
„Че ще докаже, че си подписала нещо друго. Че си… че си участвала. И банката ще се отдръпне. И ще останеш без нищо.“
В гърдите ми се надигна нещо, което не беше страх.
Беше ярост.
Не беше грешка.
Истината имаше цена.
И аз вече бях готова да платя, само за да не ме купят.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Същата вечер Радост получи съобщение от непознат номер. Само една снимка.
На нея се виждаше Калоян. Седеше на стол, ръцете му не се виждаха ясно, лицето му беше синикаво от умора, но очите му бяха отворени.
До него имаше бележка.
„Три дни.“
Радост падна на колене, когато го видя. Не плака на глас. Само дишането ѝ се превърна в хрип.
„Искат пари“ прошепна.
„Искат контрол“ поправих я.
Борис взе телефона, разгледа снимката внимателно.
„Това е вътрешно помещение“ каза. „Вижте стената. Вижте тръбите. Вижте светлината. Това може да е склад или гараж.“
„Как да го намерим?“ попитах.
Борис се замисли.
„Трябва ни човек, който знае как да търси места“ каза. „Не само хора.“
„Като кого?“ попита Радост.
Аз си спомних за един човек, който живееше в същата кооперация преди време. Иван. Мълчалив, наблюдателен. Казваше се, че работи по сигурност. Никога не съм го питала, но понякога го виждах да говори с униформени хора, без да е един от тях. Понякога го виждах да гледа света така, сякаш чете невидими знаци.
„Познавам един Иван“ казах. „Не знам дали ще помогне. Но… може.“
Борис ме изгледа.
„Да пробваме.“
Намерих номера му в стар чат. Написах му кратко: „Имам нужда от помощ. Опасно е.“
Отговорът дойде почти веднага.
„Къде си?“
Срещнахме се на оживено място. Иван дойде без излишни въпроси. Беше висок, със спокойни очи, които виждат повече, отколкото казват.
„Покажи“ каза.
Показах му снимката на Калоян. Той я разгледа, приближи, отдалечи, после посочи един ъгъл.
„Това е специфична лампа“ каза. „От евтин тип. Ползва се в складове. И виж тук… прахът на пода. Това не е гараж за коли. Това е склад за стоки.“
„Можеш ли да го намериш?“ попита Радост.
Иван я погледна.
„Мога да опитам“ каза. „Но трябва да знаете: ако това е работа на хора като Симеон, те няма да ви простят, че търсите.“
„Вече не ни прощават“ казах.
Иван кимна.
„Добре“ каза. „Тогава слушайте внимателно. Правим план. И не правим героизъм.“
Борис се усмихна мрачно.
„Ние сме точно за героизъм“ каза.
Иван го погледна остро.
„Ти си за ум“ каза. „Героизмът убива. Умът спасява.“
Борис замълча.
Иван започна да задава въпроси. Кога е получена снимката, от кой номер, какви други съобщения, какви думи. Всичко записваше.
После каза:
„Трябва ми нещо лично на Калоян. Нещо, което може да го свърже с място.“
Радост се сети.
„Той имаше втора карта за достъп“ каза. „С ключодържател. И на него… имаше същия знак като на висулката.“
Сърцето ми прескочи.
„Този знак пак…“
Иван се намръщи.
„Това е организация“ каза. „Не е просто украшение. Това е знак за принадлежност.“
„Към какво?“ попита Борис.
Иван погледна далеч, сякаш преценява дали да каже.
„Към кръг“ каза. „Хора, които си помагат… и се държат. Понякога с договори. Понякога със страх.“
Радост прошепна:
„Калоян е в кръг…“
„Бил е“ поправи Иван. „И сега се опитва да излезе.“
„И затова го държат“ казах.
Иван кимна.
„Точно.“
Телефонът на Радост иззвъня. Тя подскочи. Номерът беше непознат. Вдигна на високоговорител.
Този път гласът беше на Таня.
„Радост“ каза спокойно. „Спри. Всичко ще стане по-лошо.“
„Къде е Калоян?“ изкрещя Радост.
Таня въздъхна.
„Жив е“ каза. „Но ако продължиш, ще го направиш мъртъв за този свят. Ще му вземат всичко. Ще го смачкат. А после ще кажат, че сам си е виновен.“
„Не ми говори така!“ изсъска Радост.
Таня се поколеба и за миг в гласа ѝ прозвуча нещо човешко.
„Радост… ти имаш дете“ прошепна. „Пази го. Не се бий с хора, които не губят сън.“
„А ти защо звъниш?“ попитах внезапно.
Настъпи тишина. После Таня каза:
„Защото Мила е ключът. И ако Мила падне… всички падате.“
Линията прекъсна.
Иван погледна към мен.
„Тя е права“ каза. „Ти си ключът. И затова те натискат. Трябва да решиш: ще се криеш, или ще отключиш.“
Аз стиснах чантата си.
„Ще отключа“ казах.
Истината имаше цена.
И аз бях готова да я платя, но вече не сама.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Следващите два дни бяха като живот на ръба на нож.
Иван направи няколко обиколки по места, които не назова. Връщаше се с бележки, със снимки, с кратки думи.
„Едно място е възможно“ каза на втория ден. „Има склад, който е регистриран на фирма, свързана с Петър. Има охрана, но не много. И има движение нощем.“
Радост се разплака тихо от облекчение и страх едновременно.
„Ще го спасим ли?“ прошепна.
Иван я погледна сериозно.
„Не обещавам“ каза. „Но ако не действаме, ще го пречупят.“
Борис извади лист с написано.
„Подготвих сигнал“ каза. „С всичко, което имаме. Заплахи, снимки, имена. Ако се случи нещо с нас, това ще излезе.“
„На кого ще го дадеш?“ попита Иван.
„На преподавател“ каза Борис. „Човек, който не е в техния кръг. И ако нещо стане… ще стигне до правилните места.“
Иван кимна одобрително.
„Умно.“
Аз седях и гледах пуловера в гардероба си, сякаш той е проклятие. Не можех да го облека. Не можех да го изхвърля. Той беше доказателство, че чужда ръка е влязла в живота ми.
Неда беше като сянка. Помагаше, носеше информация, но страхът я държеше на каишка. Веднъж ми каза:
„Симеон… не е човек. Той е глад.“
В нощта преди да отидем до склада, Радост се разтресе и призна нещо, което не беше казвала досега.
„Калоян има тайна“ прошепна. „Преди години… има друго дете.“
„Какво?“ попитах.
Борис се обърна към нея рязко.
„Той ми каза, че е било преди нас“ продължи Радост. „Че една жена… е изчезнала. А детето… детето е било дадено на други хора. Той ми го каза като изповед, когато беше пиян. Аз… аз му простих, защото вярвах, че с мен е започнал начисто.“
Иван се намръщи.
„Това може да е причината да искат да го държат“ каза. „Ако има стар грях, той е лесен лост.“
Радост се разплака.
„Аз го обичах“ прошепна. „Дори когато ме лъжеше.“
Погледнах я и видях не враг. Видях жена, която е вярвала. И която сега плаща.
Истината имаше цена.
И понякога цената е да приемеш, че човекът, когото си обичал, е имал скрит живот.
Нощта дойде.
Иван ни разположи така, че да не се набиваме на очи. Той и Борис щяха да се приближат. Аз и Радост щяхме да стоим на разстояние, готови да се обадим, ако нещо се обърка.
„Не излизате“ каза Иван строго. „Каквото и да чуете.“
Радост кимна, но очите ѝ горяха.
Складът изглеждаше като всяко друго място отвън. Сиви стени, метална врата, слаб светлик от лампа. Но тишината около него беше подозрително празна. Нямаше случайни минувачи, нямаше шум.
Иван се придвижваше като котка. Борис беше по-напрегнат, но се държеше.
Аз стисках телефона си. Пръстът ми беше на готовност.
Тогава чух звук.
Вратата се отвори. Излезе мъж. Не виждах лицето ясно, но походката му беше уверена. След него излезе втори.
И после… изведоха Калоян.
Той беше слаб, но ходеше сам. Погледът му беше забит в земята.
Сърцето на Радост се разкъса. Усетих как тя се дръпва напред.
„Не!“ прошепнах.
Тя не ме чу.
Тръгна.
Светът се разтегли в бавен ужас.
Иван се обърна рязко, видя я и изруга без звук. Той се стрелна да я спре, но беше късно.
Радост излезе на светлина и извика с глас, който разцепи нощта:
„Калоян!“
Мъжете се обърнаха.
Всичко се срина за миг.
И тогава чух смях. Спокоен, хладен.
Петър излезе от сенките, сякаш е чакал точно това.
„Ето ви“ каза тихо. „Ето ви всички.“
Не беше грешка.
Беше капан.
И ние бяхме в него.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Петър стоеше така, сякаш това е сцена, която е режисирал. Вдигна ръка, и един от мъжете хвана Калоян за рамото по-силно.
Радост спря като ударена, но не отстъпи.
„Пусни го!“ извика тя.
Петър се усмихна.
„Радост“ каза меко. „Колко драматично. А аз мислех, че ще си по-умна.“
„Ти го държиш като заложник!“ изсъска тя.
„Не“ отвърна Петър. „Аз го пазя. От себе си.“
Калоян вдигна глава. В очите му имаше срам и гняв.
„Радост…“ прошепна той. „Не трябваше…“
„Млъкни!“ изкрещя тя и сълзите най-сетне избиха. „Защо? Защо ни направи това?“
Петър наклони глава към мен.
„А ти, Мила“ каза. „Ти дойде. Знаех, че ще дойдеш. Ти си любопитна.“
„Не“ казах, и гласът ми беше странно спокоен. „Аз съм ядосана.“
Петър се засмя.
„Яростта е полезна“ каза. „Тя прави хората глупави.“
В този момент Иван излезе от тъмното. Не беше с вдигнати ръце, не беше агресивен. Просто беше там, като стена.
„Петър“ каза той спокойно. „Пусни ги.“
Петър го погледна и усмивката му се промени. За първи път видях в нея нещо като раздразнение.
„Иван“ каза. „Ти още ли се мислиш за герой?“
Иван не мигна.
„Не“ отвърна. „Мисля се за човек, който е видял какво правите. И е решил да спре да мълчи.“
Петър повдигна вежди.
„И ще ме спреш? С думи?“
Иван вдигна телефона си.
„Не“ каза. „С доказателства. И с хора, които вече идват.“
Петър се засмя, но смехът му беше по-напрегнат.
„Блеф“ каза.
Иван поклати глава.
„Не.“
В този миг в далечината се чу звук от сирени. Не близо, но достатъчно ясно, че да пробие нощта.
Петър се вцепени за частица от секунда. Само частица. Но тя беше достатъчна.
Калоян използва момента. Дръпна се от ръката на мъжа до него и направи крачка към Радост.
„Тичай!“ извика той.
Радост се хвърли към него, сякаш иска да го прибере в тялото си.
Петър изръмжа:
„Не!“
Един от мъжете се хвърли, но Иван го спря, като го блъсна встрани. Не беше бой. Беше решително избутване. Движение, което казва: „Стига.“
Сирените се приближиха.
Петър направи крачка назад. Усмивката му се върна, но в очите му вече имаше хладна сметка.
„Добре“ каза. „Тази партия не е за тази нощ.“
Той погледна към Калоян.
„Но помни, Калоян. Ти все още ми дължиш.“
Калоян го изгледа с омраза.
„Не ти дължа нищо“ прошепна.
Петър се засмя.
„Дължиш ми страх“ каза. „И аз ще си го взема.“
После се обърна и изчезна в тъмното. Мъжете му го последваха.
Когато сирените най-сетне спряха близо, от коли слязоха хора. Не всички бяха униформени. Имаше и хора в цивилни дрехи, които се движеха бързо и уверено.
Иван говори с един от тях. Не чух думите, но видях как човекът кимна.
Радост държеше Калоян, сякаш ако го пусне, той ще се разтвори във въздуха.
Аз стоях и гледах как нощта се променя. Как страхът отстъпва пред нещо друго.
Надежда.
Но знаех: това не е краят. Това е начало на война, която ще се води не с юмруци, а с документи, с думи, със съдебни зали.
Истината имаше цена.
И сега започваше истинското плащане.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Следващите седмици бяха като ходене по въже над пропаст.
Калоян беше разпитан. Радост беше разпитана. Аз бях разпитана. Борис стоеше до мен, когато трябваше, и мълчеше, когато думите биха ни навредили.
Иван се оказа повече, отколкото предполагах. Той имаше връзки, но не от онези, които те правят недосегаем. От онези, които те правят полезен за истината.
Петър не беше арестуван веднага. Това беше най-болезненото. Той се движеше в сивото, в което законът понякога се губи.
Но ние вече имахме нещо, което той не очакваше: хора, които говорят.
Неда даде показания. Тя плака, трепереше, но говори. Симеон се появи като име във все повече документи. Започнаха да излизат договори, които не трябваше да съществуват.
Таня изчезна за няколко дни. После се появи в съдебната зала, с безупречен костюм и лице, което не издава нищо. Гледаше ме така, сякаш ме мери.
Аз я гледах обратно и си мислех: ти не си бог. Ти си човек. И грешиш.
Когато делото започна, аз стоях и слушах как говорят за мен, сякаш не съм там. Как произнасят „Мила“ като име на фигура в схема.
„Подставено лице“ казаха. „Злоупотреба с лични данни“ казаха. „Изнудване“ казаха.
Борис седеше до мен, и аз усещах как напрежението му е като струна.
Радост беше отслабнала. Но очите ѝ бяха по-твърди. Калоян беше променен. Не беше онзи усмихнат мъж от снимката. Беше човек, който е видял как властта се обръща срещу него.
В един момент Таня поиска думата. Гласът ѝ беше спокоен.
„Да“ каза тя. „Аз подготвях документи. Да, аз бях посредник. Но не съм извършила престъпление. Аз защитавам интереси.“
И тогава Борис се изправи, въпреки че не беше адвокат. Съдията го погледна строго, но той говори като човек, който вече не е само студент.
„Интересите не са над закона“ каза Борис. „И ако вие като адвокат сте помогнали за измама, вие не защитавате, вие участвате.“
В залата настъпи шум. Съдията го предупреди да седне, но думите вече бяха казани.
Таня го погледна. В очите ѝ проблесна нещо като ярост.
После се обърна към мен.
„Мила“ каза. „Ти си мислиш, че си победител. Но ти не знаеш какво следва.“
Аз се изправих.
„Знам“ казах. „Следва да си върна живота.“
Това беше моментът, в който Таня сведе поглед за частица. Само частица. Но я видях.
Тя не беше безстрашна.
Тя беше просто много добра в страха.
Делото се проточи, но истината се събираше като вода в съд. И когато съдът се напълни, вече не можеше да се преструваш, че е празен.
Симеон беше обвинен. Петър също. Таня се опита да се измъкне, но доказателствата я притиснаха. Не всички наказания бяха такива, каквито искахме, но мрежата им се разкъса.
А моят жилищен кредит… не изчезна. Но банката призна, че е имало опит за злоупотреба с данните ми. Успях да договоря срокове. Не беше чудо. Беше битка.
И в тази битка аз не се оказах сама.
Истината имаше цена.
Но понякога, когато я платиш, получаваш нещо по-скъпо: свобода.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Един ден, след поредното заседание, Радост ме настигна пред сградата.
Беше студено. Дъхът ни излизаше на облаци.
„Мила“ каза тя тихо. „Искам да ти кажа нещо.“
Погледнах я.
„Кажи.“
Тя преглътна.
„Съжалявам“ каза. „За онзи ден в търговския център. За думите. За това, че те нападнах.“
Аз въздъхнах.
„И аз съжалявам“ казах. „Че станах част от живота ти така. Не съм го искала.“
Радост се усмихна тъжно.
„Но може би… ако не беше това… щях да живея в лъжа още дълго.“
Погледнах към Калоян, който стоеше малко по-далеч и говореше с Иван. Изглеждаше по-смирен. По-човешки.
„Ще му простиш ли?“ попитах.
Радост замълча дълго.
„Не знам“ каза. „Но знам, че вече няма да прощавам на сляпо. И ако останем заедно, ще е защото и двамата сме се променили, не защото аз се страхувам да съм сама.“
Тези думи бяха като победа.
Борис излезе, усмихнат. За първи път от много време.
„Минах изпита“ каза. „Най-трудният досега.“
„Браво“ казах и го прегърнах.
Той се засмя.
„След всичко това… един изпит ми се струва като разходка“ каза. После ме погледна сериозно. „Но ти… ти беше смела.“
„Не“ отвърнах. „Бях принудена.“
„Смелостта често е принуда“ каза той.
Неда беше по-далеч. Виждах я как стои сама, с наведена глава. Тя беше платила своята цена. Не знаех дали ще ѝ простя напълно. Но знаех, че тя вече не е част от моя кръг.
Иван се приближи към мен.
„Свърши се“ каза.
„Не напълно“ отвърнах.
Той кимна.
„Но най-опасното мина“ каза. „Сега остава животът.“
В този момент усетих нещо странно. Лекота. Не радост като фойерверк, а радост като тихо утро след буря.
Погледнах към небето. Нямаше нищо особено. Просто облаци.
Но аз бях там. Жива. Свободна. Не като подставено лице, не като снимка, не като удобна.
Като човек.
Истината имаше цена.
Аз я платих.
И този път, когато светът се опита да ме превърне в чужда история, аз си върнах собствената.
ДОБЪР КРАЙ
Няколко месеца по-късно вноската по кредита вече не беше нож на гърлото ми. Беше отговорност, която носех, без да се огъвам.
Радост и Калоян не станаха приказка без болка. Но станаха нещо по-истинско: хора, които знаят какво струва доверие и как се гради наново. Те започнаха да говорят. Да не се крият. Да не си мълчат от страх.
Борис продължи университета с друга искра. Не защото вярваше, че законът е съвършен, а защото беше видял как една истина може да се извоюва, когато има кой да я държи.
Иван си тръгна една вечер, както се появи, без драматични думи. Но преди да си тръгне, ми каза:
„Запомни: никога повече не позволявай да те използват като ключ без да знаеш какво отключваш.“
Аз кимнах.
И когато понякога си спомням онзи ден в търговския център, не чувам вече обидата. Чувам началото.
Началото на момента, в който една снимка се опита да ме унищожи.
И се провали.