Въздухът в малкия ми апартамент сякаш вибрираше от тихото, но настойчиво жужене на телефона. Беше потвърждението. Имейлът, който чаках от седмици, най-накрая стоеше пред мен на екрана на лаптопа, светеше с обещание за бъдеще, което доскоро се осмелявах да чертая само в най-смелите си мечти. „Уважаеми господин Александър, с удоволствие Ви съобщаваме, че сте одобрен за позицията старши архитект…“
Думите танцуваха пред очите ми. Старши архитект. В най-иновативната фирма в страната. Собствен екип, проекти, които щяха да променят силуета на града, заплата, която щеше да превърне студентския ми заем и скромния ми наем в далечен, избледнял спомен. Вдишах дълбоко, опитвайки се да задържа мига. Усещах вкуса на успеха – сладък, леко метален, като първата глътка шампанско. Години на безсънни нощи, прекарани над чертожната дъска, безкрайни лекции в университета, лишения и упорита работа най-накрая се отплащаха. Бях на ръба на живота, който винаги бях искал.
Тъкмо посягах към телефона, за да споделя новината с Ралица, когато екранът светна с друго име. Мама. Сърцето ми леко се сви. Не бяхме говорили от няколко дни, забързан в последните етапи на интервютата.
— Ало, мамо? — казах весело, все още носен на крилете на еуфорията. — Имам невероятни новини!
От другата страна на линията ме посрещна не радостен поздрав, а приглушен, задавен плач. Звук, който смрази кръвта във вените ми и изтри усмивката от лицето ми.
— Какво има? Какво се е случило? — попитах, а стомахът ми вече се беше свил на топка.
— Саше, миличък… — Гласът ѝ беше треперещ, накъсан от ридания. — Не мога повече… Болна съм, Саше. Лекарите… казаха, че е сериозно. Вече не мога да се справям сама.
Светът около мен се завъртя. Стените на апартамента започнаха да се стесняват. Думите ѝ отекваха в главата ми, заглушавайки всяка друга мисъл. Болна. Сериозно. Не може сама. В съзнанието ми изплува образът ѝ – винаги енергична, винаги дейна, стълбът на нашето малко семейство след смъртта на баща ми преди години. Невъзможно беше.
— Какво… каква болест? Какво казват лекарите? Идвам веднага!
— Не, не, няма нужда да пътуваш сега… — промълви тя, но думите ѝ звучаха неубедително, като молба, която всъщност означаваше точно обратното. — Просто… просто ми е много тежко. Сама съм. Десислава е в университета, има си нейните грижи… Аз… аз имам нужда от теб, сине.
Всеки един мускул в тялото ми се напрегна. Работата. Бъдещето. Ралица. Всичко избледня пред паническия страх, който ме обзе. Образът на болната ми, безпомощна майка, сама в голямата къща, в която бях израснал, беше по-силен от всяка мечта.
Решението не беше решение, а инстинкт. Първичен, безусловен порив да защитя единствения родител, който ми беше останал.
Разговорът с Ралица беше тежък. Тя се опита да бъде разумна, да ме накара да помисля.
— Александър, сигурен ли си? Може би нещата не са толкова зле, колкото звучат? Да отидем заедно през уикенда, да видим какво е положението, преди да вземеш такова крайно решение. Не можеш просто да зарежеш всичко!
Но аз не я чувах. В ума ми беше само треперещият глас на майка ми.
— Тя има нужда от мен, Рали. Сега. Не след седмица.
Последваха няколко мъчителни дни. Обадих се в архитектурната фирма и с треперещ глас отказах позицията, която бях спечелил с толкова труд. Чух разочарованието в гласа на мениджъра по човешки ресурси, но не почувствах нищо друго освен глуха болка. Прекратих договора си за наем, плащайки солена неустойка. Опаковах живота си в кашони, всеки един от тях – надгробен камък на мечтите ми. Ралица дойде да ми помогне, лицето ѝ беше бледо и напрегнато. Мълчахме през повечето време. Тишината между нас беше по-оглушителна от всеки скандал. Знаех, че я наранявам, че поставям на изпитание връзката ни, но не виждах друг изход.
Когато пристигнах пред родната си къща, сърцето ми биеше до пръсване. Маргарита ме посрещна на вратата. Изглеждаше по-слаба, по-бледа отколкото я помнех. Прегърна ме силно, сякаш се страхуваше, че ще изчезна.
— Благодаря ти, сине. Благодаря ти, че се върна.
Внесох кашоните в старата си стая. Прашните мебели, плакатите по стените, които не бях свалил от гимназията – всичко беше застинало във времето, чакащо моето завръщане. Но аз не бях същият. Чувствах се като призрак в собственото си минало.
Първите няколко седмици минаха в мъгла. Поех домакинството – пазарувах, готвех, чистех. Опитвах се да говоря с майка ми за болестта ѝ, но тя умело избягваше темата.
— О, не искам да те товаря с това, миличък. Важното е, че си тук.
Казваше, че се чувства по-добре само от присъствието ми. Изглеждаше уморена, често си полягваше следобед. Десислава, сестра ми, се обаждаше от време на време. Звучеше притеснена, но и някак дистанцирана, погълната от лекциите и студентския си живот.
Започнах да усещам как стените на къщата бавно ме задушават. Без работа, без приятели, без Ралица, която звънеше все по-рядко, дните ми се превърнаха в безкрайно повторение на домашни задължения. Усещах как енергията ми изтича, как амбицията ми се превръща в горчива утайка на дъното на душата ми. Но всеки път, когато видех крехкия силует на майка ми, си казвах, че правя правилното нещо. Че жертвата си заслужава.
До снощи.
Не можех да спя. Въртях се в леглото, а в главата ми отекваха думите на Ралица от последния ни разговор: „Тя манипулира ли те, Сашо? Помисли си добре.“ Отхвърлих ги тогава с гняв, но сега, в тишината на нощта, те се връщаха с нова, зловеща сила. Станах и отидох до кухнята за чаша вода. Когато минавах покрай хола, чух приглушен говор. Мама. Говореше по телефона.
Приближих се безшумно до открехнатата врата. Не исках да подслушвам, но нещо в тона ѝ ме накара да застана на място. Беше различен. Нямаше я онази крехкост, онази умора, които демонстрираше пред мен. Гласът ѝ беше ясен, отчетлив и пълен с енергия. Говореше с приятелката си Снежана.
— …и той повярва. Заряза всичко и се върна. Добро момче е, винаги е било.
Сърцето ми спря за миг. Какво повярва?
Затаих дъх, притиснал ухо до студеното дърво на вратата.
Тя се изкикоти. Смехът ѝ беше като удар с камшик.
— Не, разбира се, че не съм болна, Снежано, да не си полудяла? Лекарствата, които вижда, са витамини. Просто нямаше друг начин да го накарам да се върне.
Земята се разтвори под краката ми. Въздухът изчезна от дробовете ми. Стоях като вкаменен, а думите ѝ прогаряха дупка в съзнанието ми. Не е болна. Лъжа. Всичко е било лъжа. Работата, която отказах. Апартаментът, който напуснах. Връзката, която съсипах. Жертвата ми. Всичко се срина в една-единствена, отровна секунда.
Кипнах. Но не беше горещ, експлозивен гняв. Беше нещо по-студено, по-дълбоко. Леден огън, който плъзна по вените ми. И тогава я чух да казва думите, които щяха да преобърнат не само моя живот, но и всичко, което мислех, че знам за семейството си.
Тя каза: „Дългът… Огнян ни притиска. Парите на баща му не стигнаха. Трябваше ми тук, за да плаща. Той е единственият ни шанс.“
Глава 2: Шепот в мрака
Огнян. Името увисна в тишината на коридора като присъда. Не го познавах, никога не го бях чувал. Звучеше тежко, заплашително. Дълг. Думата пулсираше в слепоочията ми, грозна и лепкава. Баща ми. Парите му не стигнали? Татко беше предпазлив човек, винаги беше пестил, беше осигурил мен и Десислава, беше оставил на майка ми тази къща и достатъчно, за да живее спокойно. Или поне така си мислех.
Останах до вратата, неспособен да помръдна. Краката ми сякаш бяха враснали в пода. Слушах как майка ми продължава да говори със Снежана, вече с по-тих, заговорнически тон. Разказваше за някакви срокове, за лихви, за заплахи, които звучаха смътно и далечно, като сцена от лош филм. Но студената пот, която изби по гърба ми, беше съвсем реална.
Всяка нейна дума беше нов пирон в ковчега на моето доверие. Умората, която демонстрираше през деня, беше театър. Бледото ѝ лице – маска. Крехкостта ѝ – оръжие, насочено право към сърцето ми. Тя не просто ме беше излъгала, беше ме използвала. Беше сметнала синовната ми обич за слабост и я беше експлоатирала по най-жестокия начин.
Прибрах се в стаята си, движейки се като автомат. Легнах, но сънят беше невъзможен. Гледах сенките по тавана, които се преплитаха и образуваха уродливи фигури. В ума ми се въртеше един-единствен въпрос: Защо? Защо не ми каза истината? Защо предпочете тази сложна, чудовищна лъжа пред това просто да поиска помощ?
Страхувала се е? Срамувала се е? Или може би, и тази мисъл беше най-болезнената, просто не ме е сметнала за способен да се справя с истината? Смятала е, че единственият начин да ме контролира е чрез чувството ми за вина.
Нощта се точеше безкрайно. Всеки скърцащ звук в старата къща звучеше като обвинение. Всяка сянка криеше заплаха. Чувствах се като чужденец в собствения си дом, като затворник в капан, изплетен от лъжите на собствената ми майка.
На сутринта слязох в кухнята. Маргарита беше там, приготвяше закуска, тананикаше си някаква мелодия. Изглеждаше спокойна, почти щастлива. Видът ѝ, толкова обикновен и домашен, ме отврати. Лицемерието ѝ беше толкова плътно, че можех да го разрежа с нож.
Тя се обърна към мен с усмивка.
— Добро утро, слънчице! Спа ли добре? Изглеждаш уморен.
Не можех да говоря. Думите засядаха в гърлото ми като буца кал. Седнах на масата и я погледнах право в очите. Усмивката ѝ бавно угасна, заменена от объркване, а после и от лека тревога.
— Какво има, Саше? Случило ли се е нещо?
Събрах цялата си воля, за да запазя гласа си спокоен, макар че вътрешно крещях.
— Кой е Огнян?
Името прозвуча като изстрел в тихата кухня. Тя замръзна. Чашата с кафе в ръката ѝ леко потрепери. Цветът се отдръпна от лицето ѝ, оставяйки го восъчнобяло. Маската падна. Пред мен вече не стоеше крехката, болна жена, а уплашена непозната.
— Откъде… откъде си чул това име? — запелтечи тя.
— Чух те снощи, мамо. — Гласът ми беше леден. — Чух разговора ти със Снежана. Чух всичко. За лъжата, за болестта, за дълга.
Тя се отпусна на стола срещу мен, сякаш краката ѝ вече не я държаха. Мълчеше, вперила поглед в покривката. Тишината беше оглушителна, наситена с неизказани думи и години на тайни.
— Искам да знам всичко. — Наведох се напред, а гласът ми се сниши до заплашителен шепот. — Сега.
Глава 3: Лъжата
Маргарита вдигна глава. Очите ѝ бяха плувнали в сълзи, но този път не предизвикаха и капка съчувствие у мен. Бяха сълзи на страх и на вина, не на болка.
— Трябваше да го направя, Саше. Нямах избор… — започна тя с треперещ глас.
— Винаги има избор! — прекъснах я аз, като този път не можах да сдържа гнева си. — Можеше просто да ми кажеш истината! Аз съм ти син, за бога! Щях да помогна!
— Нямаше да разбереш! — извика тя в отговор, а в гласа ѝ се прокрадна истерична нотка. — Ти живееше в твоя свят, с твоите мечти и планове! Как можех да дойда и да ти кажа: „Синко, баща ти ни остави в капана на един хищник и ние затъваме все повече и повече“? Как можех да съсипя бъдещето ти?
Думите ѝ ме объркаха. Хищник? Капан?
— Какво искаш да кажеш? Татко остави всичко подредено. Имаше спестявания, къщата е изплатена…
Тя се изсмя горчиво. Смехът ѝ беше дрезгав, лишен от всякаква радост.
— Това е, което ти си мислиш. Това е, което всички си мислят. Истината е много по-грозна. Баща ти имаше бизнес партньор. Огнян. В началото всичко вървеше добре, печелеха, разрастваха се. Но Огнян е бил… убедителен. Накарал е баща ти да подпише документи, да вземе заеми на името на фирмата, да ипотекира активи. Татко ти му е вярвал сляпо.
Тя млъкна, преглъщайки тежко.
— Когато баща ти почина, Огнян се появи. С документи. С договори. Оказа се, че фирмата е затънала в дългове към негови собствени, новосъздадени компании. Всичко е било схема, Саше. Перфектно измислена схема, за да присвои всичко. Спестяванията на баща ти отидоха, за да покрият само малка част от лихвите. Остана главницата. Огромен, чудовищен дълг, който тегне над тази къща.
Слушах я, а в главата ми се оформяше картината на едно колосално предателство.
— И ти си крила това? Години наред?
— Какво можех да направя? — Гласът ѝ отново беше изпълнен със самосъжаление. — Опитах се да се справя сама. Продадох бижутата си, после земята на баба ти. Но парите просто изчезваха в тази черна дупка. А Огнян… той е безмилостен. Всеки месец идваше или пращаше хората си. Заплашваше, че ще ни изхвърли на улицата, че ще съсипе името на баща ти.
— А Десислава? Тя знае ли?
Маргарита сведе поглед.
— Тя знае част от нещата. Знае, че имаме финансови проблеми. Наложи се да ѝ кажа, когато парите за университета ѝ не достигаха. Взехме още един заем, за да може да продължи да учи… — Тя прошепна последната част, сякаш се срамуваше да я изрече на глас.
Почувствах как нова вълна от гняв се надига в мен. Значи не само е крила, но е продължила да затъва, теглейки нови заеми, вместо да потърси помощ. А сестра ми… моята малка, безгрижна сестра, също е била част от тази конспирация на мълчанието.
— Затова ме повика, нали? — Попитах, а думите ми бяха остри като стъкло. — Не защото имаш нужда от грижи. А защото имаш нужда от парите ми. От заплатата, която щеше да ми донесе онази работа.
Тя не отрече. Просто кимна едва-едва, а сълзите се стичаха по бузите ѝ.
— Огнян постави краен срок. Каза, че търпението му се е изчерпало. Че ако не започнем да плащаме сериозни суми всеки месец, ще задейства процедура по отнемане на къщата. Паникьосах се. И… и направих това. Знаех, че само така ще се върнеш. Защото си добро момче. Защото обичаш майка си.
Отвращението, което изпитах в този момент, беше толкова силно, че ми се повдигна. Тя беше превърнала най-чистите ми чувства в инструмент за манипулация. Беше ме вързала с веригите на вината и синовния дълг, за да ме принуди да плащам за нейните и на баща ми грешки.
Станах от масата. Трябваше да се махна, да дишам.
— Къде отиваш? — извика тя панически след мен.
— Искам да се срещна с този Огнян. — казах, без да се обръщам. — Искам да погледна в очите човека, който е съсипал семейството ми.
Тя изтича след мен и ме хвана за ръката.
— Недей, Саше, моля те! Той е опасен! Не знаеш на какво е способен!
Отскубнах се от хватката ѝ.
— А ти знаеш ли на какво съм способен аз в момента? — Погледнах я право в очите и видях как страхът в тях се смени с ужас. — Вече няма какво да губя. Ти се погрижи за това.
Глава 4: Сянката на Огнян
Намерих адреса на офиса на Огнян лесно. Беше в една от онези нови, лъскави сгради в центъра на града, които крещяха за пари и власт. Цялата фасада беше от стъкло и стомана, студена и бездушна, точно като историята, която бях чул сутринта.
Нямах уговорка. Просто влязох във фоайето, където млада, перфектно изглеждаща секретарка ме посрещна с любезна, но дистанцирана усмивка.
— Мога ли да ви помогна?
— Имам среща с господин Огнян. Казвам се Александър.
Тя провери в компютъра си, а усмивката ѝ леко се стопи.
— Нямате записан час, господине.
— Сигурен съм, че ще ме приеме. Кажете му, че става въпрос за дълга на баща ми.
Тя се поколеба за миг, след което натисна бутон на интеркома. Прошепна нещо и след минута ме погледна с подновена, макар и леко напрегната любезност.
— Господин Огнян ще ви приеме. Последният етаж, първата врата вдясно.
Асансьорът се издигаше безшумно, а с всеки етаж напрежението в мен растеше. Чувствах се като гладиатор, влизащ в арената без оръжие. Какво щях да му кажа? Какво можех да направя? Нямах план, водеше ме само сляпата ярост.
Вратата на кабинета му беше масивна, от тъмно дърво. Почуках и влязох без да чакам покана.
Кабинетът беше огромен, с панорамни прозорци, които разкриваха гледка към целия град. Мебелите бяха тежки, скъпи, а по стените висяха абстрактни картини, които сигурно струваха повече, отколкото щях да изкарам за години. Зад голямо бюро от полиран махагон седеше мъж на около петдесет години. Огнян.
Той беше висок, с добре поддържана фигура, облечен в безупречен костюм. Косата му беше леко посивяла по слепоочията, което му придаваше вид на достолепие и опит. Когато вдигна поглед към мен, видях очите му. Бяха студени, сиви и проницателни. В тях нямаше и следа от емоция.
— Александър. — каза той, а гласът му беше плътен и спокоен. — Очаквах те. Макар и не толкова скоро. Седни.
Посочи ми един от кожените столове пред бюрото. Аз останах прав.
— Няма да сядам. Дойдох да говоря за дълга.
Той се усмихна леко, но усмивката не достигна до очите му.
— Разбира се. За какво друго? Майка ти най-накрая е решила да те въведе в семейните дела. Предполагам, че вече си наясно със ситуацията.
— Наясно съм с това, че сте използвали доверието на баща ми, за да го вкарате в капан и да му отнемете всичко.
Огнян се облегна назад в стола си, сплитайки пръсти пред себе си. Не изглеждаше нито обиден, нито изненадан.
— Бизнесът е капан, момчето ми. Винаги. Въпросът е дали си ловецът, или плячката. Баща ти беше добър човек, но лош бизнесмен. Беше сантиментален. А в нашия свят за сантименталности няма място.
— Това не беше бизнес, а измама.
Той въздъхна, сякаш му досаждах с наивността си.
— Всичко е документирано. Всичко е законно. Подписи, печати, договори. Баща ти беше наясно какво подписва. Може би не е предвидил рисковете, но това си е негова отговорност.
Той отвори едно чекмедже и извади дебела папка, която плъзна по бюрото към мен.
— Заповядай. Прочети. Провери. Дай го на адвокат, ако искаш. Няма да намериш нищо нередно.
Отворих папката. Беше пълна с документи, написани на сух, юридически език, който едва разбирах. Но виждах подписите на баща си на всяка страница. Усетих как увереността ми започва да се пропуква. Може би майка ми просто не е разбрала? Може би баща ми наистина е бил виновен?
— Каква е сумата? — попитах, а гласът ми звучеше глухо.
— С натрупаните лихви и неустойки… — той направи кратка пауза, сякаш се наслаждаваше на момента. — Да речем, че стойността на къщата ви почти ще я покрие. Почти.
Почувствах как кръвта се отдръпва от лицето ми.
— Това е невъзможно.
— О, напълно е възможно. — каза той спокойно. — Но аз съм разумен човек. Не искам да оставям на улицата вдовицата и децата на стария си партньор. Затова предложих на майка ти схема на изплащане. Редовни месечни вноски. Достатъчно големи, за да покриват лихвата и малка част от главницата. Разбира се, тя не се справя особено добре напоследък. Затова се радвам, че ти си тук. Сигурен съм, че с твоята нова, престижна работа, нещата ще се наредят.
Последните му думи бяха като удар в стомаха. Той знаеше. Знаеше за работата, която бях отказал. Този човек знаеше всичко. Той не просто е държал семейството ми в финансов захват, той ги е наблюдавал, проучвал е, знаел е всяка наша стъпка. Усетих се напълно безпомощен, гол пред студения му, пресметлив поглед.
— Какво искате от нас? — прошепнах.
Той се наведе напред, а в очите му за пръв път се появи нещо различно. Нещо, което приличаше на задоволство, на триумф.
— Искам това, което ми се полага. Всичко до стотинка. Баща ти ми отне години от живота и много пари. Сега е време семейството му да плати. Имате срок до края на месеца да внесете първата сериозна вноска. В противен случай, моите адвокати ще се свържат с вас. А те не са толкова търпеливи като мен.
Той се изправи, давайки ми да разбера, че срещата е приключила.
— А сега, ако обичаш, имам работа. Беше ми приятно да се запознаем най-накрая. Виждам очите на баща ти в теб. Но се надявам да имаш повече разум от него.
Излязох от кабинета му като замаян. Градът, който се виждаше през панорамните прозорци, вече не изглеждаше като място на възможности, а като бетонна джунгла, в която хищници като Огнян дебнеха плячката си. Бях влязъл в кабинета му с гняв, а излизах със страх. Студен, сковаващ страх, защото осъзнах, че това не е просто финансов проблем. Беше нещо лично. И аз бях попаднал в центъра на буря, чиито корени се криеха дълбоко в миналото.
Глава 5: Пукнатини
Върнах се у дома като в транс. Маргарита ме чакаше в хола, лицето ѝ беше бледо от притеснение. Когато ме видя, скочи на крака.
— Саше! Какво стана? Говори ли с него?
Просто я погледнах и поклатих глава. Минах покрай нея и се качих в стаята си, заключвайки вратата. Хвърлих папката, която Огнян ми даде, на леглото. Не исках да я гледам. Не исках да мисля за това. Чувствах се мръсен, унизен, победен. Легнах и се загледах в тавана. Тишината в стаята беше оглушителна, но в главата ми крещяха хиляди гласове – гласът на майка ми, умоляващ и лъжлив; гласът на Огнян, студен и безмилостен; гласът на Ралица, изпълнен с тревога и разочарование.
Ралица. Сърцето ме заболя при мисълта за нея. Не бях ѝ се обаждал, откакто се върнах. Не знаех какво да ѝ кажа. „Здравей, любов. Оказа се, че майка ми не е болна, а просто ни е забъркала в огромна финансова каша с мафиот, така че зарязах бъдещето ни заради една лъжа.“ Звучеше абсурдно. Звучеше като предателство.
Телефонът ми извибрира на нощното шкафче. Беше тя. Поколебах се за момент, но знаех, че не мога да го отлагам вечно.
— Ало? — казах, а гласът ми беше дрезгав.
— Сашо! Най-накрая! Започнах да се притеснявам. Добре ли си? Как е майка ти? По-добре ли е?
Всяка нейна загрижена дума беше като нож в сърцето ми.
— Тя… не е болна, Рали.
От другата страна настана мълчание. Можех да си представя изражението ѝ – смесица от объркване и недоверие.
— Какво искаш да кажеш? Не разбирам.
И аз ѝ разказах. Разказах ѝ всичко. За подслушания разговор, за конфронтацията, за дълга, за Огнян. Говорех монотонно, без емоция, сякаш преразказвах чужда история. Когато свърших, тишината беше още по-тежка.
— Знаех си. — прошепна накрая тя, а в гласа ѝ се долавяше не триумф, а дълбока тъга. — Знаех си, че има нещо гнило. О, Сашо, толкова съжалявам.
— Няма за какво да съжаляваш. Аз съм идиотът. Аз съм този, който повярва.
— Не си идиот. Ти си добър син. Тя се е възползвала от това. — Гласът ѝ стана по-твърд. — Какво ще правиш сега? Трябва да се махнеш оттам. Върни се. Ще измислим нещо. Можеш да говориш с хората от фирмата, да им обясниш…
— Не мога да се върна, Рали. — прекъснах я аз. — Не разбираш ли? Те са в капан. Той ще им вземе къщата. Не мога просто да ги оставя.
— „Те“? — попита тя, наблягайки на думата. — Сашо, майка ти те излъга по най-ужасния начин. Тя срина живота ти, за да реши собствените си проблеми. Не ѝ дължиш нищо!
— Дължа го на баща ми. Дължа го на спомена за него. Не мога да позволя името му да бъде опетнено, а домът, който е построил, да бъде отнет.
— А какво ще кажеш за нашия дом? За живота, който ние трябваше да построим? За него не дължиш ли нещо?
Думите ѝ ме ужилиха. Знаех, че е права, но се чувствах разкъсан. От едната страна беше бъдещето ми с жената, която обичах. От другата – миналото, семейството, дългът, който не беше мой, но който усещах като собствена примка на шията си.
— Не знам, Рали. В момента нищо не знам. — Гласът ми се прекърши. — Трябва ми време.
— Време? — изсмя се тя горчиво. — Колко време, Сашо? Месец? Година? Цял живот, докато плащаш за чужди грешки? Не мога да чакам вечно. Не искам такъв живот. Имахме план. Имахме мечти. Ти ги изхвърли на боклука заради… заради това.
Скандалът беше неизбежен. Обвинения, обиди, болка. И двамата казахме неща, които не мислехме, но които нараняваха дълбоко. Когато затворих телефона, знаех, че нещо между нас се е счупило. Може би непоправимо. Пукнатините, които се бяха появили, когато взех решението да се върна, сега се бяха превърнали в пропаст.
Остатъка от деня прекарах в ровене из старите документи на баща ми. Търсех нещо – писмо, бележка, договор, каквото и да е, което да ми даде някаква яснота. Намерих стари банкови извлечения, данъчни декларации, но нищо, което да подсказва за този огромен дълг. Всичко изглеждаше чисто, подредено. Сякаш баща ми е водил два паралелни живота – един на примерен семеен мъж, и друг – на рисков бизнесмен, затънал в съмнителни сделки.
Късно вечерта, в една стара кутия за обувки на дъното на гардероба, намерих нещо. Не беше документ, а малък, измачкан бележник. Вътре, с познатия почерк на баща ми, имаше записани имена, дати и суми. Името на Огнян се повтаряше на всяка страница. Но до него имаше и други записки, драскулки, които не можех да разбера. Криптични фрази като „Двойно счетоводство“, „Скрити активи“, „Застраховката?“.
Имаше и една дата, заградена в червено, няколко седмици преди смъртта му. До нея беше написано само едно име: Веселин.
Веселин. Най-добрият приятел на баща ми. Не го бях виждал от погребението. Знаех, че живее в покрайнините на града. Може би той знаеше нещо. Може би той държеше ключа към тази мистерия. Една малка, крехка искрица надежда проблесна в мрака, който ме беше обгърнал. Трябваше да го намеря.
Глава 6: Семейна буря
На следващата сутрин слязох долу с ясното намерение да изискам цялата истина, до последната мръсна подробност. Намерих майка си и Десислава в кухнята. Сестра ми очевидно се беше прибрала от университета късно снощи. Седеше на масата, ровеше разсеяно в телефона си и отпиваше от чаша сок. Присъствието ѝ усложняваше нещата, но вече не ми пукаше. Край на тайните.
Хвърлих бележника на баща ми на масата. Той се плъзна и спря точно пред Десислава.
— Какво е това? — попита тя, вдигайки поглед от телефона си.
— Това е въпросът, на който и аз искам отговор. — казах, гледайки право в майка ми. — Намерих го снощи. Какво означават тези записки? Какво е това „двойно счетоводство“? И кой е Веселин?
Маргарита пребледня. Погледна към бележника с ужас, сякаш е видяла призрак.
— Откъде го намери? Мислех, че съм изхвърлила всичко…
— Очевидно не си била достатъчно старателна. — отвърнах ледено. — Край на лъжите, мамо. Искам да знам всичко. И ти също ще слушаш. — обърнах се към сестра ми, която ни гледаше с широко отворени, объркани очи.
— Мамо, какво става? — попита Десислава. — Сашо, плашиш ме.
И тогава майка ми се срина. Започна да говори, думите се изливаха от нея като кален поток. Разказа отново за Огнян и за дълга, но този път добави нови, още по-грозни детайли. Оказа се, че след смъртта на баща ми, тя не просто е плащала. Опитвала се е да поддържа стандарта на живот, към който беше привикнала. Продължила е да харчи пари, които не е имала.
— Аз… аз просто исках най-доброто за вас. — ридаеше тя. — За Десислава… университетът е толкова скъп. Дрехи, учебници, квартира… Тя трябваше да има същия старт като другите деца.
Погледнах към сестра ми. Лицето ѝ беше пребледняло. Тя вече не изглеждаше объркана, а виновна.
— Ти си знаела. — казах тихо, но думите ми прорязаха риданията на майка ми. — Знаела си, че нещата са зле.
Десислава сведе поглед.
— Знаех, че нямаме много пари. Мама ми каза, че татко е оставил дългове. — промълви тя. — Но не знаех, че е толкова сериозно. Мислех, че се справяме.
— „Справяме се“? — избухнах аз. — Как се справяте? Като теглите нови заеми? Като карате мен да зарежа живота си, за да ви вадя от кашата, която сами сте забъркали? Твоят „старт в живота“ ли струва моето бъдеще?
— Не е така! — извика Десислава, като в очите ѝ проблеснаха сълзи на гняв. — Ти не знаеш какво е! Теб те нямаше! Теб те нямаше, когато хората на Огнян идваха тук и заплашваха мама! Теб те нямаше, когато се налагаше да лъжа приятелките си защо не мога да изляза с тях! Мислиш си, че си единственият, който е жертва тук? Всички сме жертви!
— Жертви? — изсмях се аз. — Не, вие сте съучастници. Ти и тя. — посочих към майка ми. — Две лъжкини, които са ме използвали. Знаехте, че ще се върна, ако тя се престори на болна. Знаехте, че ще направя всичко за нея. И се възползвахте.
— Направих го, за да ни спася! — изкрещя Маргарита. — Къщата, Саше! Щяха да ни вземат къщата! Ипотеката, която баща ти изтегли, за да започне бизнеса с Огнян, никога не е била изплатена докрай! Ние живеем в дом, който не е наш!
Това беше последният удар. Къщата. Символът на нашето семейство, на сигурността, на всичко, което баща ми беше изградил. И тя беше заложена. Чувствах се така, сякаш подът под краката ми се разпадаше.
— Аз… аз взех заем, за да си купя апартамент. — прошепна Десислава, сякаш се изповядваше. — Не е голям, на ръба на града е. Мислех, че ако имаме нещо наше, нещо, което Огнян не може да докосне… Но вноските са големи. Не успявам да ги плащам редовно.
Картината беше пълна. Една спирала от лъжи, лоши решения и дългове, която ги беше засмукала все по-дълбоко. И сега те се опитваха да завлекат и мен на дъното.
Настана оглушителна тишина. Тримата стояхме в кухнята, трима непознати, свързани само от кръв и от една огромна, грозна тайна. Доверието беше мъртво. Семейството, такова каквото го познавах, беше разрушено.
— Махайте се от погледа ми. — казах тихо, но в гласа ми имаше такава ледена ярост, че и двете трепнаха. — И двете. Не искам да ви виждам.
Те излязоха от кухнята безмълвно, оставяйки ме сам с бележника на баща ми и с руините на моя живот. Отворих го отново на страницата с името на Веселин. Той беше единствената ми останала надежда. Единственият човек, който не беше част от тази паяжина от лъжи. Трябваше да го намеря. Трябваше да разбера какво е знаел баща ми. И какво е планирал да направи.
Глава 7: Адвокатът
Преди да потърся Веселин, знаех, че трябва да направя още нещо. Трябваше ми професионално мнение. Трябваше ми някой, който да погледне документите на Огнян с трезв и безпристрастен поглед. Трябваше ми адвокат.
Спомних си за един стар състудент, който беше продължил да учи право и сега работеше в кантора. Звъннах му и му обясних накратко ситуацията, без да навлизам в срамните семейни подробности. Той ме изслуша внимателно и ми препоръча колега от кантората си – адвокат Стоилов, специалист по търговско и облигационно право. Каза, че е малко чепат, но е най-добрият.
Офисът на адвокат Стоилов беше пълната противоположност на този на Огнян. Намираше се в стара сграда, на тиха уличка. Кабинетът му беше малък, претъпкан с книги и папки, които сякаш щяха да се срутят всеки момент. Ухаеше на стара хартия, прах и силен тютюн.
Самият Стоилов беше мъж на средна възраст, с рошава коса, очила с дебели рамки и вид на човек, който прекарва повече време с документите, отколкото с хората. Той ме изгледа изпод вежди, докато поставях папката на Огнян на претрупаното му бюро.
— Какво имаме тук? — попита той, а гласът му беше леко дрезгав.
Разказах му историята – за партньорството на баща ми, за внезапната му смърт, за появата на Огнян с претенциите за дълг. Пропуснах лъжата на майка ми. Срамувах се твърде много, за да я споделя с непознат.
Стоилов слушаше, без да ме прекъсва, като от време на време си водеше бележки върху един жълт правен бележник. Когато свърших, той взе папката, нагласи очилата си и започна да прелиства документите. Мълчанието се проточи. Чуваше се само шумоленето на хартията и тихото му сумтене.
Гледах го как чете, а лицето му беше напълно безизразно. Той преглеждаше всеки договор, всяка клауза, всеки подпис. Понякога спираше, връщаше се на предишна страница, сравняваше дати и суми. Времето сякаш беше спряло. Напрежението в мен растеше с всяка изминала минута.
Най-накрая, след близо час, той затвори папката и я бутна настрана. Свали очилата си, потърка уморено очи и ме погледна.
— Е? — не се сдържах аз.
— На пръв поглед, всичко изглежда изрядно. — каза той бавно, а сърцето ми се сви. — Договорите са стандартни, подписите изглеждат автентични. Вашият баща доброволно е прехвърлил дялове, съгласил се е с условия по заеми, ипотекирал е активи. Формално, Огнян е в правото си.
Почувствах как последната ми надежда се изпарява.
— Значи няма какво да се направи? Трябва просто да плащаме?
Стоилов се усмихна леко за пръв път. Беше крива, цинична усмивка.
— Момче, ако всичко беше толкова просто, аз щях да съм без работа. Казах „на пръв поглед“. Но ако се вгледаш по-внимателно… има някои интересни неща.
Той отново отвори папката и посочи с пръст няколко клаузи.
— Вижте тук. Лихвените проценти по тези заеми. Те са на ръба на законното. Не са лихварски, но са изключително високи. Вижте и сроковете за неустойки при забавяне – драконовски. Цялата структура на тези договори е направена така, че да е почти невъзможно длъжникът да се измъкне. Това е, което наричаме „хищническо кредитиране“. Не е незаконно, но е силно неморално и съдилищата понякога гледат на него с лошо око.
Той прелисти на друга страница.
— А това е още по-интересно. Фирмите, към които баща ви е задлъжнял… Проверих ги, докато четях. Всичките са регистрирани наскоро преди сключването на договорите. Всичките се водят на имената на лица, които са или бивши, или настоящи служители на Огнян. Той е кредитирал фирмата на баща ви със собствените си пари, но през параван от кухи дружества. Това създава изключително сложна мрежа, която е трудно да се разплете, но също така мирише. Мирише лошо.
Нова надежда започна да покълва в мен.
— И какво означава това? Можем ли да го съдим?
— Можем. — кимна Стоилов. — Но трябва да сте наясно, че ще е дълга и мръсна битка. Огнян не е глупак. Той се е подсигурил юридически. Ще трябва да докажем, че е имало умисъл да въведе баща ви в заблуждение, че е злоупотребил с доверието му. Това е много трудно за доказване. Ще ни трябват свидетели, ще ни трябват още доказателства. Ще струва пари. Много пари. Пари, които, доколкото разбирам, вие нямате.
Думите му бяха като студен душ. Той беше прав. Как щяхме да си позволим съдебна битка срещу човек като Огнян?
— Той иска да му плащаме всеки месец. Заплашва, че ще ни вземе къщата.
— Разбира се, че заплашва. Това е част от играта. Той иска да ви изплаши, за да плащате безропотно. — Стоилов се облегна назад. — Имаме няколко варианта. Първият е да преговаряме. Да се опитаме да намалим дълга, да предоговорим условията. Той вероятно няма да се съгласи, но трябва да опитаме. Вторият е да го дадем под съд, да оспорим договорите. Това е рисковано и скъпо. Третият вариант е да обявим фирмата в несъстоятелност, но това е сложно и може да доведе до разпродажба на цялото имущество, включително и къщата ви.
Той ме погледна сериозно.
— Каквото и да решите, трябва да действате бързо. И най-важното – спрете да му плащате. Всяка стотинка, която му давате оттук нататък, е признание, че дългът е легитимен.
Излязох от кантората му с пулсираща глава. Информацията беше твърде много. Чувствах се едновременно по-обнадежден и по-уплашен. Имаше път напред, но той беше осеян с капани. Адвокат Стоилов беше запалил малък фитил, но аз знаех, че той води към буре с барут.
И тогава си спомних за бележника на баща ми. „Свидетели“, беше казал Стоилов. „Още доказателства“. Може би Веселин беше точно това. Може би той беше свидетелят, който можеше да взриви цялата перфектно изградена схема на Огнян.
Глава 8: Двоен живот
Преди да се отправя към дома на Веселин, трябваше да се справя с нещо по-прозаично, но също толкова належащо – пари. Разговорът с адвокат Стоилов ми беше дал надежда, но и ясна представа за цената ѝ. Съдебни такси, хонорари, експертизи – всичко това изискваше средства, каквито семейството ми отдавна нямаше. Иронията беше жестока – за да се боря с дълга, трябваше първо да намеря пари.
Работата на мечтите ми беше безвъзвратно изгубена. Дори да се обадех и да се опитам да обясня, щях да изглеждам несериозен и нестабилен. Трябваше ми нещо бързо, нещо на място, колкото и да не ми харесваше.
Преглътнах гордостта си и започнах да преглеждам обяви за работа в местните сайтове. Нямаше нищо в моята сфера. Градът беше малък, възможностите – ограничени. След няколко дни на безплодно търсене, намерих нещо. Позиция в малка проектантска фирма, която се занимаваше основно с узаконяване на стари постройки и проектиране на гаражи и навеси. Беше унизително. Сякаш хирург да бъде накаран да работи като санитар. Но плащаха. Не много, но достатъчно, за да започнем.
На интервюто собственикът, възрастен, уморен от живота инженер, дори не погледна портфолиото ми с модерни сгради и иновативни проекти. Той просто искаше някой, който може да работи с програмата и да не задава много въпроси. Наеха ме.
Първият ми работен ден беше сюрреалистичен. Седях в тесен, задушен офис, заобиколен от прашни чертежи на огради, и се чувствах като в капан. Всеки клик на мишката, всяка черта, която теглих на екрана, беше напомняне за това колко ниско бях паднал. Но когато получих първата си седмична заплата – няколко смачкани банкноти в плик – усетих не срам, а облекчение. Това бяха пари за битката. Куршуми за войната, която ни предстоеше.
Междувременно, животът вкъщи беше леден. С майка ми и Десислава почти не си говорехме. Те се движеха из къщата като сенки, виновни и уплашени. Аз ги игнорирах, погълнат от работата през деня и от документите на баща ми през нощта. Гневът ми не беше изчезнал, просто се беше утаил на дъното на душата ми – тежък, студен и постоянен.
Една вечер, докато се прибирах от работа, минах покрай един от луксозните ресторанти в центъра. Случайно погледнах през прозореца и го видях. Огнян. Седеше на маса с красива, елегантна жена и две деца – момче и момиче на тийнейджърска възраст. Смееха се. Той казваше нещо и момичето се кикотеше, а жената го гледаше с обожание.
Застинах на място. Това беше другият живот на Огнян. Животът на уважаван бизнесмен, на любящ съпруг и баща. Той изглеждаше толкова нормален, толкова… щастлив. Човекът, който с ледена безпощадност рушеше моя свят, в своя собствен беше стълб на семейството и обществото. Двойният стандарт ме отврати. Как можеше да съсипва едно семейство, докато се преструваше на перфектния баща в друго?
И тогава, в съзнанието ми изплува една мисъл, отровна и примамлива. Ами ако слабото му място не беше в бизнеса? Ами ако беше тук, в този перфектен, лъскав семеен живот? Какво щеше да стане, ако тази красива фасада се пропука?
Тази мисъл ме изплаши. Не бях такъв човек. Не исках да падам на неговото ниво, да използвам семейството му като оръжие. Но докато стоях там, в тъмнината, и гледах тяхната щастлива сцена, усетих как нещо в мен се променя. Гневът ми намери нова посока. Вече не беше насочен само към майка ми и нейната лъжа. Беше насочен към него, към лицемерието му, към целия му фалшив свят.
Ралица се обади същата вечер. Гласът ѝ беше по-мек, по-колеблив. Явно и тя беше мислила много след последния ни разговор.
— Как си? — попита тя.
— Работя. — отвърнах кратко.
— Каква работа?
Разказах ѝ за проектантското бюро. За гаражите и навесите. Тя мълча дълго.
— Сашо, това не си ти. Ти заслужаваш повече.
— В момента заслужавам това, което имам. — отвърнах аз, а горчивината в гласа ми я накара да млъкне.
— Искам да дойда да те видя. — каза тя накрая. — През уикенда. Да поговорим.
Част от мен искаше да извика „Да, ела!“. Исках да я прегърна, да усетя подкрепата ѝ, да ѝ кажа, че всичко ще се оправи. Но другата част, по-тъмната, по-гневната, знаеше, че не мога. Не можех да я въвлека в тази кал. Не можех да я оставя да види в какво съм се превърнал – в озлобен, сломен мъж, който чертае огради и мисли за отмъщение.
— Недей, Рали. Не сега. Няма смисъл.
Чух как си пое дъх рязко, сякаш съм я ударил.
— Добре. — каза тя с леден глас. — Щом няма смисъл. Значи вече всичко е ясно.
Тя затвори. Този път знаех, че е завинаги. Бях прекъснал и последната връзка със стария си живот. Вече нямаше път назад. Имаше само войната с Огнян. И аз бях готов да я водя с всички средства.
Глава 9: Стари приятели, нови тайни
Къщата на Веселин се намираше в края на града, там, където асфалтът преливаше в черен път, а новите кооперации отстъпваха място на стари, едноетажни постройки с китни градини. Помрънках адреса от детството, от безбройните пъти, в които с баща ми бяха идвали тук за риба или просто да си поговорят на двора под старата асма.
Веселин беше остарял. Косата му беше напълно бяла, а лицето му – прорязано от дълбоки бръчки. Но очите му бяха същите – живи, сини и леко тъжни. Когато ме видя на прага, той първо се намръщи в опит да ме познае, а после лицето му се озари от широка, топла усмивка.
— Сашко! Момчето ми, колко си пораснал! Влизай, влизай.
Въведе ме в малка, подредена всекидневна, която миришеше на билки и стари книги. Настани ме на дивана и ми наля чаша домашна ракия, въпреки че беше едва пладне.
— Какво те води насам след толкова години? Как е майка ти?
— Добре е. — излъгах аз, без да ми мигне окото. Вече бях свикнал. — Аз… дойдох да те питам за татко.
Усмивката на Веселин леко помръкна. Той седна срещу мен и отпи от своята чаша.
— Какво за него?
— За бизнеса му. За партньорството му с Огнян.
При споменаването на името, Веселин се намръщи.
— Лоша работа. — поклати глава той. — Още тогава му казвах на баща ти: „Не се хващай с тоя човек. Очите му са гладни.“ Но той не слушаше. Огнян му обещаваше златни планини. А баща ти… той имаше големи мечти, Сашко. Искаше да ви осигури, да остави нещо след себе си.
— Знаеш ли нещо за дългове? За договори, които е подписвал?
Веселин ме погледна изпитателно.
— Значи се е стигнало дотам, а? Тоя лешояд ви е погнал. Знаех си. — Той въздъхна тежко. — Баща ти разбра, но твърде късно. Няколко месеца преди да си отиде, беше станал друг човек. Не спеше, не ядеше, само гледаше в една точка. Един ден дойде при мен, беше бял като платно. Каза ми: „Веско, той ме окраде. Всичко ми взе. Законно.“
— Какво е имал предвид?
— Разбрал е схемата. Разбрал е за кухите фирми, за надутите фактури, за двойното счетоводство. Огнян е източвал фирмата им години наред, а е карал баща ти да подписва документи, които уж са за „оптимизиране на разходите“. Когато баща ти най-накрая е наел независим одитор, истината е лъснала. Но вече е било впримчен. Подписите му са били навсякъде.
Почувствах прилив на гняв, смесен с облекчение. Значи баща ми не е бил наивен глупак. Бил е измамен.
— И какво направи? Опита ли се да се бори?
— Опита се. — кимна Веселин. — Затова беше започнал да събира информация. Ровеше се в миналото на Огнян, търсеше други негови жертви. Искаше да докаже, че това е негов модел на поведение, че не е изолиран случай. Говореше, че е намерил нещо… нещо голямо. Нещо, което може да съсипе Огнян не само в съда, но и в обществото.
— И какво е то? Каза ли ти?
Веселин се поколеба. Погледна към прозореца, после пак към мен.
— Това са опасни неща, момче. Неща, заровени дълбоко в миналото. Може би е по-добре да не ги разравяш.
— Нямам избор. — казах твърдо. — Той ще ни вземе всичко. Моля те, ако знаеш нещо, кажи ми.
Старият човек въздъхна отново. Явно водеше вътрешна борба.
— Не ставаше дума за бизнес. — каза той накрая, почти шепнешком. — Ставаше дума за майка ти.
Стомахът ми се преобърна.
— Мама? Какво общо има тя?
— Преди да се ожени за баща ти… Маргарита и Огнян са имали връзка. — Думите на Веселин паднаха като камъни в тихата стая. — Тя е била голямата му любов. Но го е оставила заради баща ти. Той никога не ѝ го е простил.
Светът около мен се размаза. Майка ми и Огнян. Невъзможно. Това преобръщаше всичко. Цялата история вече не беше за бизнес и пари. Беше за отмъщение. Отмъщение, което се е готвило десетилетия наред.
— Баща ти знаеше ли?
— Научи го по-късно. Мисля, че самата Маргарита му е казала, когато Огнян е започнал да ги притиска. Може би се е надявала, че ще го разбере. Но това съсипа баща ти. Мисълта, че е приел в живота и бизнеса си човека, който е бил с жена му… Мисълта, че цялото това унижение може би е лично… Това го довърши.
Веселин се наведе напред, а очите му бяха сериозни.
— Но има и още нещо. Нещо, което баща ти подозираше, но не успя да докаже. Нещо, което Огнян крие от всички.
— Какво е то?
— Преди да срещне майка ти, Огнян е бил женен. За много кратко. Жена му е починала при… инцидент. Паднала е по стълбите. Случаят е бил приключен като нещастен случай. Но винаги са се носели слухове. Че не е било точно така. Че е имало скандал, ревност… Баща ти се беше добрал до някакви полицейски доклади от онова време. Вярваше, че ако успее да намери свидетели оттогава, може да докаже, че Огнян е способен на всичко, за да получи това, което иска. И да унищожи всеки, който му се изпречи на пътя.
Излязох от къщата на Веселин напълно зашеметен. Главата ми бучеше от разкритията. Изневяра. Отмъщение. Възможно убийство. Това вече не беше финансов казус. Това беше мръсна, лична война, започнала много преди аз да се родя. И Огнян не беше просто бизнесмен. Той беше чудовище, което носеше маска на порядъчност. А аз бях напът да я сваля.
Глава 10: Изневяра
Върнах се вкъщи и се заключих в стаята си. Информацията, която бях получил от Веселин, се въртеше в главата ми като развалена плоча. Майка ми и Огнян. Връзка. Любов. Това обясняваше всичко и същевременно не обясняваше нищо. Обясняваше отмъстителността на Огнян, неговата лична вендета срещу паметта на баща ми. Но не обясняваше мълчанието на майка ми. Защо не ми беше казала? Защо беше скрила тази най-важна част от пъзела?
Слязох долу, решен да получа отговор. Намерих я в кухнята, седнала на масата с празен поглед. Изглеждаше състарена с десет години само за последните няколко дни.
Застанах пред нея.
— Защо не ми каза? — попитах тихо, без гняв. Вече бях отвъд гнева. Бях в някакво студено, пусто пространство на тотално разочарование.
Тя вдигна поглед, в очите ѝ имаше страх.
— За какво говориш?
— За теб и Огнян. Веселин ми разказа.
Тя затвори очи, сякаш думите ми ѝ причиняваха физическа болка. Когато ги отвори отново, те бяха пълни със сълзи на срам.
— Срамувах се. — прошепна тя. — Толкова много се срамувах. Бях млада, глупава… Той беше толкова обаятелен, толкова настоятелен. Мислех, че съм влюбена. Но после срещнах баща ти. И разбрах какво е истинска любов. Чиста, спокойна, сигурна. Когато скъсах с Огнян, той полудя. Заплашваше ме, казваше, че ще съжалявам. Мислех, че са просто празни приказки на наранен мъж.
— И когато той се е появил отново в живота ви като бизнес партньор на татко, ти не си казала нищо?
— Какво можех да кажа? „Скъпи, не прави бизнес с този човек, защото преди години беше мой любовник и сега може би иска да си отмъсти“? Баща ти щеше да си помисли, че съм луда. А и Огнян беше толкова променен. Улегнал, семеен, успешен. Убедих себе си, че е забравил, че е продължил напред. Каква глупачка съм била.
Тя зарови лице в ръцете си.
— Той играеше играта си години наред. Под носа ми. Беше приятел на семейството ни. Идваше тук, в тази къща, вечеряше на тази маса. И през цялото време е плетял мрежата си около нас. Когато татко ти почина, той свали маската. И аз разбрах, че всичко е било заради мен. Че той наказва мен, като съсипва всичко, което обичам.
Слушах я и за пръв път от дни не изпитвах гняв към нея. Изпитвах съжаление. Тя също беше жертва, впримчена в собственото си минало, в една грешка от младостта, която се беше върнала, за да я преследва по най-ужасния начин. Лъжата ѝ за болестта все още беше непростима, но сега поне разбирах паниката, която я е тласнала към нея. Тя не се е борила просто с дълг. Борила се е с призрак.
Седнах до нея. За пръв път от седмици.
— Каза ми, че татко е подозирал и нещо друго. За първата жена на Огнян.
Маргарита вдигна рязко глава, в очите ѝ имаше ужас.
— Не се занимавай с това, Саше. Моля те. Това е твърде опасно.
— Трябва да знам.
Тя поклати глава, сякаш се опитваше да прогони лош спомен.
— Не знам много. Само слухове. Че е била много ревнива. Че го е уличила в изневяра. Че е имало страшен скандал вечерта преди… инцидента. Огнян винаги е бил човек с избухлив нрав, когато нещата не стават по неговия начин. Но нищо не се доказа. Той имаше пари, влияние… Всичко беше потулено.
Изведнъж студена тръпка премина през мен. Скандал за изневяра. Инцидент.
— Мамо… кога се е случило това? Кога е починала жена му?
Тя ме погледна, без да разбира.
— Не знам точно. Преди много, много години. Преди да се запознаем с него. Защо питаш?
Но аз вече сглобявах пъзела в главата си. Информацията на Веселин. Думите на майка ми. Ами ако изневярата, за която е научила първата му жена, е била именно с майка ми? Ами ако скандалът, който е довел до нейната смърт, е бил заради нея?
Това беше чудовищна мисъл. Но тя обясняваше всичко. Обясняваше манията на Огнян. Това не беше просто отмъщение за отхвърлена любов. Това беше нещо много по-дълбоко и по-тъмно. Може би той е обвинявал майка ми за смъртта на жена си. Може би, в неговия изкривен ум, той я е смятал за морален виновник. И сега, години по-късно, е дошъл да си събере дълга – не финансов, а кървав.
Погледнах майка си, която ме гледаше с объркване. В този момент осъзнах, че тя дори не подозира тази ужасяваща възможност. Тя е живяла десетилетия, без да знае, че може би е била неволната причина за смъртта на друга жена. Истината, ако беше такава, щеше да я унищожи.
Разбрах, че трябва да я защитя. Не само от Огнян, но и от тази ужасна тайна. Трябваше да намеря доказателства, но трябваше да го направя сам. Вече не водех тази битка за къщата или за парите. Водех я, за да разкрия истината за чудовището, което се опитваше да ни унищожи, и да предпазя семейството си от последствията.
Глава 11: Истината за бащата
Въоръжен с новите, ужасяващи подозрения, аз се върнах към документите на баща ми. Този път не търсех финансови несъответствия, а нещо друго. Търсех следа, която да ме отведе към миналото. Към смъртта на първата съпруга на Огнян.
В най-долното чекмедже на бюрото му, под купчина стари списания, намерих това, което търсех. Дебел плик, надписан просто „Случаят“. Вътре имаше фотокопия. Копия на полицейски доклади, на свидетелски показания, на статии от вестници отпреди повече от двадесет и пет години.
Ръцете ми трепереха, докато ги четях. Всичко беше там, черно на бяло. Името на починалата жена – Лидия. Датата на смъртта. Официалното заключение – нещастен случай, подхлъзване и падане по стълбите в семейната им къща. Но между редовете се криеше друга история.
Свидетелските показания на съседи говореха за „чести и шумни скандали“. Една съседка беше заявила, че в нощта на инцидента е чула „женски писъци, последвани от силен трясък“. Когато полицията е дошла, Огнян е бил там, „разстроен, но спокоен“. Твърдял е, че се е прибрал и я е намерил в подножието на стълбите. Нямало е други свидетели.
Но най-смразяващото беше копие от доклада на патолога. В него се описваха нараняванията, съвместими с падане. Но имаше и една бележка, написана на ръка в полето отстрани. „Наличие на по-стари хематоми по ръцете и гърба, в различен стадий на заздравяване.“ Синини. Стари синини. Доказателство за системно насилие.
Баща ми беше стигнал дотук. Беше събрал всичко това. Но защо не го беше използвал? Защо не беше отишъл в полицията?
Отговорът беше в последната папка в плика. В нея имаше само един документ. Копие от медицински картон. Картонът на майка ми. От същата година, в която е починала Лидия. Диагноза: „Тежка депресия със суицидни мисли, вследствие на емоционален срив.“
И тогава разбрах. Разбрах всичко. Баща ми е разкрил истината за Огнян. Разкрил е не само финансовите измами, но и тъмното му минало. Но в същото време е научил и за връзката на майка ми с него. Научил е, че тя е била в центъра на събитията, които са довели до смъртта на Лидия. Разбрал е, че ако разкрие истината за Огнян, ще трябва да разкрие и ролята на собствената си съпруга. Щеше да я изложи на обществен скандал, на обвинения, на собствената ѝ съкрушителна вина.
Той е бил изправен пред невъзможен избор. Да унищожи чудовището, но с риск да унищожи и жената, която обича. Или да мълчи, за да я предпази, но да остави чудовището да ги унищожи бавно.
И той е избрал да мълчи.
Тази истина беше по-тежка от всички дългове и лъжи. Баща ми не е бил просто жертва на бизнес измама. Той е бил трагичен герой. Човек, който е поел върху себе си цялата мръсотия на света, за да защити семейството си. Който е живял и е умрял със страшната тайна, която го е разяждала отвътре. Неговият тих, бавен упадък, който бяхме отдавали на стрес и умора, е бил агонията на човек, притиснат в капан без изход.
Гневът ми към майка ми се изпари напълно, заменен от огромна, бездънна тъга. Тъга за баща ми, за неговата самотна битка, за жертвата, която беше направил. Тъга за майка ми, която живееше в неведение за истинската цена на своето минало. Тъга за всички нас, оплетени в тази трагедия, която беше започнала преди десетилетия.
Вече знаех какво трябва да направя. Трябваше да довърша това, което баща ми беше започнал. Но трябваше да го направя по моя начин. Трябваше да намеря начин да използвам тази информация, за да унищожа Огнян, но без да погубвам майка си. Трябваше да бъда по-умен от него. По-безмилостен. Трябваше да вляза в неговия свят на мръсни тайни и да го победя в собствената му игра.
Глава 12: Съдебната битка
С папката на баща ми под мишница, аз отидох отново при адвокат Стоилов. Този път не му спестих нищо. Разказах му за връзката на майка ми, за подозренията за смъртта на Лидия, за документите, които баща ми беше събрал.
Стоилов ме слушаше с каменно лице, но виждах как очите му зад дебелите стъкла на очилата ставаха все по-големи. Когато му показах копията от полицейските доклади и бележката на патолога, той тихо подсвирна.
— Това… това променя всичко. — каза той, като гласът му беше необичайно сериозен. — Това вече не е гражданско дело за дълг. Това е нещо съвсем друго.
— Можем ли да го използваме? — попитах аз, а сърцето ми биеше лудо.
— Не можем да го използваме директно в съда по делото за дълга. — поклати глава Стоилов. — Смъртта на жена му е приключен случай. Давността е изтекла. Опит да го обвиним в убийство на базата на тези косвени доказателства ще се провали и ще ни направи да изглеждаме отчаяни. Но… — той се усмихна за пръв път с онази негова крива, хищническа усмивка. — Можем да го използваме като лост. Като ядрено оръжие в преговорите.
Планът на Стоилов беше дързък и опасен. Първо, да заведем контраиск срещу Огнян, обвинявайки го в измама, злоупотреба с доверие и използване на „хищнически“ договори. Това щеше да го вкара в съдебната система, да го принуди да наема адвокати, да губи време и пари. Делото вероятно щеше да се точи с години.
— Той е бизнесмен. — обясни Стоилов. — Бизнесмените мразят несигурността. Мразят да имат висящи дела, които могат да навредят на репутацията им. Докато делото тече, той ще бъде под напрежение.
Втората част от плана беше по-фина.
— Ще пуснем слухове. — каза Стоилов, а в очите му имаше лукав блясък. — Ще се погрижим „анонимна“ информация за миналото му да достигне до правилните уши. До неговите бизнес партньори, до конкурентите му, може би дори до някой любопитен журналист. Нищо директно, нищо доказуемо. Просто намеци. Въпроси. „Чухте ли за съмнителните обстоятелства около смъртта на първата му съпруга?“ Хората обичат клюките, особено когато става дума за богати и влиятелни мъже. Ще го обградим с облак от подозрения.
— А третата стъпка? — попитах аз.
— Третата стъпка е най-важната. Ще изчакаме. Ще го оставим да се вари в собствения си сос. И когато е най-уязвим, когато е притиснат от съдебното дело и от слуховете, които рушат репутацията му, тогава ще му предложим сделка. Пълно и безусловно отказване от всичките му претенции към вас. В замяна на нашето мълчание. В замяна на това тази папка… — той потупа плика на баща ми. — …да изчезне завинаги.
Започнахме. Стоилов подаде иска в съда. Както и очаквахме, Огнян реагира светкавично. Неговите адвокати ни засипаха с възражения, искания за обезпечение, заплахи за дела за клевета. Започна съдебна война на изтощение.
Междувременно, аз поех своята роля. Създадох анонимен имейл и започнах да изпращам кратки, загадъчни съобщения до ключови фигури от обкръжението на Огнян. Не обвинявах, само задавах въпроси. Прикачвах изрезки от стари вестници, без коментар. Беше мръсна игра, но аз вече не се интересувах от правилата.
Ефектът беше по-бърз, отколкото очаквах. Започнаха да се появяват пукнатини в империята на Огнян. Един голям инвеститор се оттегли от важен проект. Банката, с която работеше, започна да му задава неудобни въпроси. Той стана нервен, параноичен.
На първото заседание по делото се срещнахме лице в лице в съдебната зала. Той изглеждаше уморен, с тъмни кръгове под очите. Когато ме погледна, в очите му вече нямаше онази студена увереност. Имаше омраза. Чиста, неподправена омраза. Той знаеше, че аз стоя зад всичко това.
Десислава също беше призована като свидетел по повод заемите, които бяха теглени за нейното образование. Наложи се да застане на скамейката и под кръстосания разпит на адвокатите на Огнян, да признае за финансовата им безпомощност, за отчаянието, което ги е довело до нови дългове. Виждах унижението в очите ѝ. Но видях и нещо друго – сила. Тя отговаряше ясно и точно, без да се поддава на провокации. Тази битка я беше накарала да порасне.
Войната се водеше на всички фронтове. В съда, в бизнес средите, в собствения ни дом. Напрежението беше огромно. Имаше дни, в които ми се струваше, че ще се провалим, че Огнян е твърде силен, твърде богат. Но всеки път, когато видех страха в очите на майка ми или решителността в тези на сестра ми, намирах сили да продължа. Вече не бяхме трима разединени индивиди. Бяхме семейство, обединено срещу общ враг.
Глава 13: Цената на свободата
Месеците минаваха. Съдебната битка се влачеше с безкрайни отлагания, процедурни хватки и взаимни обвинения. Нашият малък апартамент беше затрупан с юридически документи. Животът ни се въртеше около дати за заседания, срещи със Стоилов и постоянното, изтощително напрежение.
Работата ми в малката проектантска фирма беше моето спасение. Монотонната, скучна работа ми даваше възможност да изключа мозъка си за няколко часа на ден, да не мисля за Огнян, за съда, за миналото. Парите, които изкарвах, отиваха директно за хонорара на Стоилов. Живеехме оскъдно, брояхме всяка стотинка.
Десислава също се промени. Намери си почасова работа като сервитьорка вечер и през уикендите. Настояваше да допринася за разходите. Виждах я как се прибира късно вечер, уморена до смърт, но никога не се оплака. От безгрижната студентка нямаше и следа. На нейно място стоеше млада жена, която беше принудена да порасне твърде бързо.
Една вечер, докато преглеждах поредната купчина документи, майка ми седна тихо до мен.
— Саше, трябва да спрем това. — каза тя с глух глас. — Погледни ни. Погледни в какво се превърнахме. Животът ни минава в омраза и страх. Ти съсипваш бъдещето си, сестра ти работи до припадък… Всичко това заради моите грешки.
— Това не са само твои грешки. — отвърнах аз, без да вдигам поглед. — Това е битка за справедливост.
— Каква справедливост? — извика тя, а в гласа ѝ имаше отчаяние. — Да докажем, че Огнян е лош човек? Всички го знаят! Но той има пари и власт. Ние никога няма да го победим. Само ще се унищожим в процеса. Нека продадем къщата. Ще платим на този звяр каквото иска, само да ни остави на мира. Ще отидем да живеем в малкия апартамент на Деси. Ще започнем отначало.
Погледнах я. В очите ѝ видях пълно изтощение. Тя беше готова да се предаде. Да се откаже от всичко, само и само този кошмар да свърши. И за момент, само за един кратък момент, аз я разбрах. И аз бях уморен. Уморен от битки, от лъжи, от мръсотия. Изкушението просто да зарежа всичко и да избягам беше огромно.
Но тогава си спомних за баща ми. За неговата тиха, самотна борба. Той не се беше отказал. Беше се борил до самия край, за да ни защити. Ако аз се откажех сега, жертвата му щеше да е била напразна.
— Не. — казах твърдо. — Няма да продаваме нищо. Няма да му дадем и стотинка. Ще се борим докрай.
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Вдигнах предпазливо.
— Александър?
Гласът беше мъжки, леко притеснен.
— Да, кой се обажда?
— Казвам се Симеон. Работех за Огнян. Бях негов главен счетоводител в продължение на петнадесет години.
Сърцето ми подскочи.
— Какво искате?
— Искам да говоря с вас. — каза мъжът. — Той ме уволни преди месец. Обвини ме в нелоялност, само защото си позволих да задам няколко въпроса. Знам всичко. Знам за схемите, знам за източването на фирми, знам къде крие парите си. Готов съм да свидетелствам. Но имам едно условие.
— Какво е то?
— Имунитет. Искам защита от съдебно преследване. Аз също съм участвал в тези неща, макар и по принуда. Вашият адвокат трябва да ми го осигури.
Това беше пробивът, който чакахме. Ключовият свидетел, който можеше да взриви защитата на Огнян отвътре. Но думите на майка ми все още отекваха в ушите ми. „Да ни остави на мира.“
Изправих се пред дилема. Можехме да продължим войната докрай. С този свидетел имахме огромен шанс да спечелим в съда, да разобличим Огнян публично, да го унищожим. Но това щеше да отнеме още месеци, може би години. Години на стрес, на несигурност, на пропилян живот.
Или можехме да използваме този коз сега. Да го използваме не за публично унижение, а за нашата свобода. Да прекратим войната, преди да е унищожила и последните остатъци от нашето семейство.
Цената на свободата. Каква беше тя? Пълно и окончателно унищожение на врага? Или просто възможността да живееш в мир? Погледнах умореното лице на майка ми, помислих си за изтощените очи на сестра ми. И взех своето решение.
Глава 14: Решението
На следващия ден се обадих на Стоилов и му разказах за счетоводителя. Той беше в еуфория.
— Това е! Свършено е с него! Ще го смачкаме!
— Не. — казах аз спокойно. — Няма да го смачкваме. Ще сключим сделка.
Отне ми половин час да го убедя. Той искаше кръв, искаше публичен триумф. Аз исках мир. Накрая, макар и с неохота, той се съгласи.
— Добре. — каза той. — Ти си клиентът. Но ще го направя по моя начин.
Стоилов се свърза с адвокатите на Огнян и поиска среща. Не с тях, а лично с Огнян. Каза им, че имаме предложение, което ще сложи край на всичко, и че е в негов интерес да ни изслуша.
Срещата се състоя в неутрална територия – конферентна зала в голям хотел. Когато влязохме със Стоилов, Огнян вече беше там. Изглеждаше ужасно. Беше отслабнал, костюмът му сякаш висеше на него, а в очите му гореше трескав, параноичен огън. Войната на изтощение беше дала своя резултат.
Той не ни поздрави. Просто ни изгледа с омраза.
— Какво искате? — изръмжа той.
Стоилов седна спокойно срещу него и постави на масата една-единствена папка.
— Искаме да прекратим този цирк. — каза той с равен тон. — В тази папка се намира подписана клетвена декларация от вашия бивш главен счетоводител, Симеон. В нея той описва в детайли всички ваши финансови схеми от последните петнадесет години. Укриване на данъци, пране на пари, създаване на фиктивни дългове… Има и банкови извлечения от сметки в чужбина. Мисля, че прокуратурата би проявила огромен интерес към съдържанието ѝ.
Огнян пребледня. Видях как ръката му, поставена на масата, леко потрепери.
— Това е блъф. — каза той, но гласът му беше неуверен.
— Дали? — усмихна се Стоилов. — Симеон е готов да свидетелства. Имаме го записан. Искаш ли да чуеш?
Той извади телефона си. Огнян вдигна рязко ръка.
— Не.
Настана тишина. Чуваше се само тихото бръмчене на климатика. Огнян гледаше папката на масата, сякаш е отровна змия.
— Какво е вашето предложение? — попита той накрая, а гласът му беше дрезгав.
— Просто е. — намесих се аз, като го погледнах право в очите. — Вие се отказвате от всички финансови претенции към моето семейство. Анулирате всички дългове, прекратявате всички дела. В замяна на това, тази папка изчезва. Симеон забравя какво знае. И ние всички забравяме, че някога сме се познавали.
Той ме гледаше дълго. В очите му се бореха омраза, унижение и инстинкт за самосъхранение. Знаех какво си мисли. Можеше да се бори. Можеше да ни въвлече в още по-голяма кална битка. Но знаеше, че дори да спечели, репутацията му щеше да бъде съсипана завинаги. А за човек като него, репутацията беше всичко.
— И още нещо. — добавих аз. — Ще се изнесеш от този град. Ще продадеш всичко и ще изчезнеш. Не искам никога повече да виждам лицето ти. Не искам децата ми един ден да дишат същия въздух като теб.
Това беше моят личен удар. Моето малко отмъщение. Видях как мускулите на челюстта му се стегнаха. Това го засегна повече от всичко друго. Да бъде изгонен. Да бъде принуден да бяга.
Той мълча няколко минути, които ми се сториха като вечност. Накрая кимна бавно, веднъж.
— Добре.
Това беше всичко. Нямаше повече думи. Нямаше ръкостискане. Той просто стана и излезе от залата, победен.
Стоилов взе папката от масата и ми я подаде.
— Ето. Свърши.
Взех я. Беше тежка. Тежка от лъжи, тайни и болка. Но също така беше и ключът към нашата свобода. Войната беше свършила. Бяхме спечелили. Но победата имаше горчив вкус.
Глава 15: Ново начало
През следващите няколко седмици всичко се случи бързо и безшумно. Адвокатите на Огнян изтеглиха всички искове. Получихме официален документ, който удостоверяваше, че нямаме никакви задължения. Къщата отново беше наша, чиста от всякакви тежести.
Скоро след това се разчу, че Огнян разпродава бизнеса си и напуска града. Никой не знаеше защо. Имаше различни слухове – за здравословни проблеми, за изгодна оферта от чужбина. Само аз, Стоилов и Огнян знаехме истината. Той спази своята част от сделката. Изчезна от живота ни завинаги.
В деня, в който получихме финалните документи, вкъщи не настана празненство. Имаше само тишина. Тишина, пълна с облекчение, но и с тъга. Бяхме свободни, но бяхме и белязани. Битката ни беше променила завинаги.
Застанахме тримата в хола – аз, майка ми и Десислава. Гледахме се, сякаш се виждахме за пръв път след дълго време.
— Свърши. — казах тихо.
Майка ми се разплака. Но този път сълзите ѝ не бяха от страх или вина, а от облекчение. Тя дойде и ме прегърна.
— Прости ми, сине. Моля те, прости ми.
Прегърнах я. Прошката нямаше да дойде лесно. Раните бяха твърде дълбоки. Но в този момент разбрах, че трябва да опитам. Заради баща ми. Заради нас.
Десислава също се присъедини към прегръдката.
— Благодаря ти, батко. — прошепна тя. — Ти ни спаси.
Но аз не се чувствах като спасител. Чувствах се като войник, който се прибира от дълга и жестока война – уморен, променен и несигурен какво да прави с мира, който е извоювал.
Останах в родния си град още няколко месеца. Помогнах на майка ми да си стъпи на краката, да си намери малка, почасова работа, за да се чувства полезна. Помогнах на Десислава да си реорганизира финансите, за да може да завърши университета си без повече заеми. Възстановихме някакво подобие на нормалност.
Но знаех, че не мога да остана. Тази къща беше пълна с твърде много призраци. Всеки ъгъл ми напомняше за лъжи, за болка, за битки. А работата в малкото проектантско бюро бавно убиваше душата ми.
Една сутрин просто си събрах багажа. Не много – само една чанта.
— Къде отиваш? — попита майка ми, а в очите ѝ имаше страх, че отново ще я изоставя.
— Не знам. — отвърнах честно. — Отивам да потърся себе си. Да си припомня кой бях, преди всичко това да се случи.
Тя не се опита да ме спре. Разбра.
На прага се сбогувах с нея и със сестра ми.
— Ще се обаждам. — обещах аз.
Качих се на колата си и потеглих без конкретна посока. Нямах план. Нямах работа. Връзката ми с Ралица беше безвъзвратно приключила. Бях сам. Но за пръв път от много време се чувствах свободен. Не само свободен от Огнян и дълговете. Свободен от лъжите на майка ми, от сянката на баща ми, от очакванията на другите.
Докато карах по магистралата, оставяйки града зад гърба си, аз не гледах в огледалото за обратно виждане. Гледах само напред. Към хоризонта. Не знаех какво ме чака там. Може би щях да се върна към архитектурата. Може би щях да започна нещо съвсем ново. Не знаех дали някога ще успея да се доверя напълно отново, дали ще мога да обичам без страх.
Но знаех едно. Бях оцелял. Бях минал през ада и бях излязъл от другата страна. Може би по-мрачен, може би по-циничен, но и по-силен. И пред мен стоеше празно платно. Моят живот. И този път, аз щях да бъда архитектът.