Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Възрастна жена застана пред мен на касата, която нямаше достатъчно пари да плати за покупката
  • Новини

Възрастна жена застана пред мен на касата, която нямаше достатъчно пари да плати за покупката

Иван Димитров Пешев юни 16, 2023
vassrastastasrasrrr.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

В тези трудни и мрачни времена е по-важно от всякога да правим добри дела. Никой не говори за спасяване на света и извършване на подвизи. Понякога е достатъчно да се огледате и да видите някой, чийто живот може да бъде променен от вашата доброта.

Днес ще ви разкажем история, която ни вдъхнови. Надяваме се, че ще ви накара да се почувствате по-топло в душата си.

ДОБРИ ДЕЛА

След работа изтичах до супермаркета да купя мляко и други дребни неща за вкъщи. Веднага събрах всичко необходимо и отидох на касата. Една възрастна жена беше застанала пред мен. Беше много спретнато облечена. Вижда се, че дрехите й са стари и износени, но чисти и поддържани. Сивата й коса е събрана на кок, устните й с дискретно червило. Виждаше се, че жената знае как да се грижи за себе си и да живее красиво, но сега има труден момент .

Пред нея бяха скромните й покупки: хляб, мляко, торба овесени ядки и малко шоколадче. Касиерката започна да маркира продуктите и обяви сумата. Жената бръкна в джоба си и извади монети. След като преброи, тя установи, че не й стига за всичко. Тя се почувства неудобно, извини се и поиска да остави шоколадчето.

Хората на опашката започнаха да се възмущават от забавянето. Баба вече беше наведена и неуморно се извиняваше.

Не можех просто да гледам това. Обадих се на касата и казах, че ще платя за бабата. Извадих голяма банкнота от портфейла си, подадох я на касиерката и й казах да даде рестото на бабичката. Тя беше напълно изненадана и започна да ми благодари. Жената си прибра покупките, взе рестото и се отдалечи, чакайки ме.

Тя се приближи до мен, когато платих за покупките и се канеше да тръгва. Погледна ме в очите и отново ми благодари, предложи да ми върне парите, каза, че ще ми даде цялата си пенсия. Усмихнах се и казах: „Не е нужно да връщаш нищо, бабо. Вземи тези пари и си купи каквото искаш. Така ще ми благодариш най-добре. ”

Тя се усмихна, благодари ми и отиде до изхода. Изглежда, че самата й походка беше станала по-уверена. Бях щастлива. Исках тази жена да почувства тази увереност и да може да си позволи нещо като преди.

Тази история за пореден път доказва, че добрите дела не изискват допълнителни усилия от наша страна. Достатъчно е да се огледате и да не подминавате, когато някой има нужда от подкрепа . Сега има много хора, които се нуждаят от помощ, но им е неудобно да поискат. Бъдете внимателни към другите, помагайте на тези, на които можете . Вашата доброта може да направи този живот по-добър!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: През 1940 г. американец спира българска девойка и я снима: Вижте каква е нейната съдба
Next: Италианка и българка са с еднакви имена, рождени дати и биологична майка

Последни публикации

  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
  • Леля ми Лилия, винаги е била моят идол. Тя беше онази жена, която успя да избяга от сивотата на квартала, в който двете с майка ми бяхме останали. Лилия се издигна, омъжи се за богат мъж и започна работа в една от онези компании, чиито имена се изписват със златни букви по лъскавите списания – световноизвестна луксозна марка.
  • Преместих се в къщата на покойния си баща, Стефан, веднага след погребението. Беше странно. Въздухът беше тежък, просмукан със спомени, които не усещах като свои. Стефан никога не беше топъл човек, по-скоро фигура
  • Винаги готвя. Това беше моята роля, моята функция, моята неизказана присъда. Аз бях Магдалена. За дъщеря си Деница и зет си Пламен аз бях не просто майка и тъща
  • Сърцето ми биеше в особен, приглушен ритъм – ритъмът на подредения живот. Бракът ми беше точно такъв, уреден. Договор между две семейства, скрепен с подписи и хладни усмивки
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.