Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Вътрешно ми се иска това същество никога да не види бял свят, а онези, които са си затваряли очите
  • Новини

Вътрешно ми се иска това същество никога да не види бял свят, а онези, които са си затваряли очите

Иван Димитров Пешев юли 7, 2022
vuturershnocenntur.jpg

„На 11 юни Георги Семерджиев, убил снощи две момичета в центъра на София, е спрян от полицаи в Студентски град заради „неадекватно поведение на пътя“. Установява се, че е на два вида амфетамини. Според 24 ч., му взимат (швейцарската) книжка, а проверката показва, че е с отнети 84 точки от българската (пълните са 39), книжката (българската) също е отнета.

Ако веднага го бяха арестували и разследвали за нарушенията му, сега две млади жени щяха да са живи. Вероятно и тогава е имал синя лампа и стоп палка в колата си, със сигурност и тогава е карал под въздействието на божествен комплекс, доказано тогава е бил под въздействие и на наркотици.

Идва тогава въпросът защо не е разследван още след това нарушение и защо не е задържан – ако си с 84 отнети точки и въпреки това отново шофираш надрусан, и това не е достатъчно, за да те вкарат в ареста, кое е? Да убиеш човек? Да убиеш двама човека?

За родителите на тези момичета няма голямо значение, че сега Семерджиев ще бъде открит и вкаран в ареста – щеше да има, ако беше вкаран на 11 юни. Сега, разбира се, ще има значение за някой друг, който е потенциална негова жертва и още не го знае – и това е единственото, за което можем да се хванем отчаяно.

Да го арестуват, да го осъдят справедливо и да ограничат свободното му придвижване сред нас, защото има хора, за които санкциите под формата на отнети документи, точки и права не вършат работа. Върши работа само дългото физическо ограничение на тяхното присъствие в обществото.

Пиша това с усилие да съм много обрана в изказа си, да не обиждам и сравнявам, да не съм емоционална и гадна. Вътрешно ми се иска това същество, никога да не види бял свят, а хората, от които зависи такива като него да получат адекватна санкция, да си свършат работата.

За тези, които са си затваряли очите по пътя му на развитие до снощи (от момента на ареста му по подозрения за организиране на черно тото през 2010-та година, през случаите, натрупали му 50 (!!) наказателни постановления за нарушения на пътя, до шофирането с фалшиви книжки и регистрационни номера и убийството на двама човека) – дано не спите спокойно никога повече.

 

Използвам случая да напомня на спокойно пребиваващите на служба в КАТ, че катастрофата снощи е на отсечка, в която непрекъснато има гонки и минаване на червено, за което живеещите в района са сигнализирали многократно (а и то се чува и вижда с просто око), както и че това е само една от подобните отсечки в София.

 

Затова, когато се казва, че държавата е завзета от престъпници, трябва да се има предвид и това проявление, освен големите схеми – престъпници като Семерджиев убиват хора по улиците, докато държавата си затваря очите във всички случаи, предшестващи фаталния, а накрая просто прави разбор на нарушенията на извършителя и ги развява пред очите ни, симулирайки някаква работа, докато всъщност е съучастник с бездействието и безхаберието си“.

 

Мнението е на Красимира Хаджииванова и е публикувано в социалната мрежа Фейсбук.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Христо Мутафчиев побесня! Скочи на Аз съм Наско: Лично ще ти счупя ръцете!
Next: Радост за шофьорите! Газта пада до левче, метанът

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.