Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • В момента в който правителството се разкъсва Слави хвърли бомба: Предприемам още по-сериозен ход!
  • Новини

В момента в който правителството се разкъсва Слави хвърли бомба: Предприемам още по-сериозен ход!

Иван Димитров Пешев юли 27, 2022
baboqbmqmbmqb.jpg

Господин Рашков, това че не съм извикан за разпит ме кара да си мисля, че над организираната престъпност в България има чадър, и дори мафиот, който публично си признава, че е мафиот, е оставен да се шляе по улиците на София, иронизира лидерът на ИТН

Господин Рашков, това че не съм извикан за разпит ме кара да си мисля, че над организираната престъпност в България има чадър, и дори мафиот, който публично си признава, че е мафиот, е оставен да се шляе по улиците на София, иронизира лидерът на ИТН

Господин Рашков, току–що изтекоха 24 часа от моите самопризнания, че съм мафиот и ръководител на организирана престъпна група “Седем-осми”. Това написа лидерът на „Има такъв народ“ Слави Трифоно в личната си фейсбук страница, след като вчера написа първото си обръщение към него.

Ето останалата част от поста му:

Най-официално дадох информация, че сведения за моята престъпна дейност имат министър-председателят в оставка Кирил Петков и говорителят на кабинета Лена Бориславова. Те също не са търсени за разпит, за да докажат моите твърдения.

Даже още по-лошо – преди те говореха непрекъснато в публичното пространство какъв мафиот съм аз, а сега мълчат.

Господин Рашков, това че не съм извикан за разпит ме кара да си мисля, че над организираната престъпност в България има чадър, институциите не работят и дори мафиот, който публично си признава, че е мафиот, е оставен да се шляе по улиците на София.

Затова, господин Рашков, сега ще предприема още по-сериозен ход.

Признавам си, че локвата на “Капитан Андреево” е моя. Тя само се води държавна, но моята корумпираност е достигнала такива граници, че аз направо съм я присвоил.

Локвата на “Капитан Андреево”, през която минават колите, влизащи в България, е по-специална и по-скъпа, защото я доливам редовно с минерална вода и така имам основанията да взимам повече пари.

Парите разпределям, както следва – оставям само 20% от таксите на държавата, а 80% прибирам аз.

Господин Рашков, натрупал съм много пари, държа ги кеш вкъщи в “мазътъ”. Вече има три палета, мазето е малко, парите се трупат, а Вие не идвате. Ако дойдете да ме арестувате, ще може логично да конфискувате огромната сума пари. Тя ще е абсолютното доказателство за моите престъпления.

Доказателства за това, че локвата на “Капитан Андреево” е моя имат следните лица: Иван Христанов – заместник-министър на земеделието, Росен Костурков – депутат от ПП, Кирил Петков – министър-председател в оставка, Лена Бориславова – говорител на кабинета и Константин Вълков – журналист в “Дарик Радио”. Ако лицата, които посочих бъдат подробно разпитани, те ще дадат ясна и точна информация за моята престъпна дейност на “Капитан Андреево”.

Господин Рашков, вие сте стожер на борбата с корупцията и вярвам, че ще обърнете внимание на моя граждански сигнал, който всъщност е самопризнание.

Да се свършва веднъж завинаги с тоя Слави Трифонов, та да тръгне тая държава напред.

Слави Трифонов – гузен, но буден гражданин.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Неописуема мъка! Дано си на по-добро място там горе, Коце!
Next: Кой си гризе ноктите в момента и кой във властта позволи на пътния касапин Семерджиев да си развява байрака със синя лампа из София

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.