Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Георги, баща на две деца, се бори за живота си, спешно са необходими средства
  • Новини

Георги, баща на две деца, се бори за живота си, спешно са необходими средства

Иван Димитров Пешев ноември 17, 2023
georgiiiis.png

Георги Колеолов е от Русе, баща на две слънчеви момичета, който вече две години се бори за живота си. През 2021 г. семейството чува диагнозата мозъчен тумор, която преобръща живота им. След неуспешно лечение в България съпругата на Георги потърсила помощ в клиника в Турция

Вече повече от година там борбата продължава, семейството не спира да губи надежда, но трудностите са много, средствата не достигат.

Ето какво сподели Корнелия Колеолова, съпругата на Георги, като отчаяно моли за помощ:
„Мили Хора, приятели и добротворци!
След затишието от почти три седмици неизбежното е факт.

Тази сутрин любезната Хабибе от Анадолу клиник ме събуди, за да ме информира, че фактура за 18900€ чака плащане. Срокът е до петък. Ако не платим до края на седмицата това задължение, ще бъдат принудени да изпишат Гошо.

В платформата има събрани около 2400 евро.
Имам 4 дни да намеря, събера и преведа остатъка на Анадолу клиника.
Това е сума, която вече е изхарчена за лечението и рехабилитацията на Гошо.

А за да продължим със следващите вливки на Алтуз@н за ноември трябва да подсигури аванс от поне 15000 евро.
Приятели, можете ли да ми помогнете пак?
За стотен, за хиляден път да ме подкрепите в борбата да съхраня живота на Гошо и надеждата на децата и мен, семейството ни да е отново цяло?
Аз не съм на ръба на отчаянието. Нагазила съм до шия в блатото и ви моля, помогнете!

19 месеца борба, ежедневни битки, възходи и падения, в които опровергаватме заедно неизбежността на присъдата, дадена на Георги. Той е жив. Той иска да живее. Той иска да се прибере и да бъде с нас. Тумурът не се разраства. Не прави нови метастази. Но това е само и единствено благодарение на точното лечение и на професионалните грижи на персонала на болницата. Това дължим на Вас, на Вашата обич и милосърдие.

Не ни оставяйте! Умолявам Ви. Споделете и този мой пост. Дано стигне до хора, които ще отворят сърцата си и ще дарят според възможностите си.
Дарителската сметка е в Пощенска банка
IBAN BG84BPBI79214040909702
Корнелия Любомирова Романова-Колеолова
Друг вариант за дарение : https://pavelandreev.bg/…/da-pomognem-na-georgi-v-borbata-s…
Благодаря Ви, че не извърнахте поглед, че не скролнахте надолу и че имате още място в душата за мен, за Гошо, за Мими и Ива!
Бъдете здрави и Бог да Ви пази и помага!“

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Шофьорите ликуват: Тези тънки сметки ги зарадваха преди зимата
Next: Ивана е на седмото небе от щастие! Живее с известен хирург, нейни близки разкриха тайната

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.