Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Гладували ли сме по времето на соца? Шокираща изповед на една 60-годишна жена
  • Новини

Гладували ли сме по времето на соца? Шокираща изповед на една 60-годишна жена

Иван Димитров Пешев февруари 4, 2023
gladaodkasvlaskdas.png

Гледам снимките на безплатните закуски в училищата, чета дискусиите из интернет и съм просто ужасена.
Искам да споделя моето мнение за храненето на децата преди години и сега, пише ни нашата читателка Дора Ганчева от Бургас.

Не изпускай тези оферти:

Непрекъснато у младите се насажда твърдението, че по време на социализма не е имало чипс, енергийни напитки, шоколадови яйца, кроасани, хамбургери и буквално сме умирали от глад. Да. Нямаше ги тези боклуци. Казвам боклуци, защото всеки знае какво съдържат и как тровят хората.

Но от глад не сме умирали. Не зная дали едно съвременно дете познава дъха на истинския топъл хляб с препечена коричка. А не на земелите, който идват замразени от чужбина и се пекат в супермаркетите. Този дъх на хляб беше незаменим. И не, не сме го мирисали само. Ядяхме го с истинско овче или краве сирене, които се продаваха навсякъде. Мажеха ни филии с истинско масло – от онова, което сега не може никъде да се намери. Върху него слагаха дебел пласт мармалад, или сладко. В магазините имаше всякакви сладка, но бабите ни правеха домашни. От смокини, от малини, от къпини, от череши, от праскови и дюли и даже от портокалови кори.

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

И ако днешните младежи мислят, че сме яли само хляб, бъркат. Вкъщи винаги имаше готвено. Бабите ни се пенсионираха на 55 години и ни гледаха и все се въртяха пред печката. Оттам идваха ухания на пилешка супа, на страхотна бобена чорба, на супа от киселец и лапад с много масло и настъргано сирене, на телешка яхния, на пържени картофки, на кюфтета от истинска кайма, на пълнени чушки или сарми, на качамак с масло и сирене, на пържени филийки, на пилешка каша и всякакви вкусотийки.

А като започнеше сезонът на рибата, целият квартал ухаеше. Печена, пържена, на фурна, плакия…Аз не обичах риба и много ми се караха нашите. Плашеха ме, че ще ми се изкривят костите и ще станат чупливи. За нещастие това се случи, но не зная дали заради рибата.

В ранното ми детство по улицата минаваше първо млекарят и продаваше мляко направо от гюмовете. Ходихме с порцеланови купи, а той ни го слагаше с черпак. Нямаше страх от отравяне, никой не проверяваше хигиената. Едно гъсто мляко с каймак отгоре, ядяхме, ушите ни плющяха. После минаваха продавачите на риба, после на домашно сирене. В края на лятото изникваха огромни грамади от дини, пъпеши, домати и чушки, а после и тикви направо върху платнища на земята. Купувахме дини с чували. Бяха по-малки, но много вкусни.

Често чета, че не сме знаели какво значи колбас, понеже магазините били празни.
Щандовете се оголиха едва през 1988 / 89. Дотогава си имаше и кранвирши, и салами, шпековият „Бургас“ нямаше нищо общо с ментето, което продават сега, телешкият беше от телешко и се топеше в устата. Имаше и луканки, суджук, наше производство обаче. Не като сега със завъртени имена и хиляди овкусители и подобрители.

Десерти и сладки също имаше. Колкото си поискате. Щандовете на сладкарниците бяха отрупани от пасти – „Дънер“, „Тунелче“, „Ежко- Бежко“, парфе, „Цвете“, „Роза“, „Шоколадка“ и не мога просто да си спомня всички. Имаше сиропирани сладкиши – огромен избор. Саралии, кадаиф, реване, охлювчета, баклава, арменски сладки с бадеми, сухи сладки всякакви видове, банички, милинки, тутманици, софиянки, рогчета, каквото ти душа поиска.

Вкъщи бабите ни също печаха сладки и кексове през ден и си разменяха рецепти. Баницата на моята баба беше най-хубава, а от бисквитената й торта с какао и масло направо си облизвахме пръстите.

Нямаше „Орео“, имаше чаени бисквити, нямаше сегашните сладки с палмово масло, имаше „Детска закуска“, „Анелия“, халва с какао, какаови кремчета. Нямаше шоколади „Милка“, но имаше „Крава“, „Фин млечен“, „Кума Лиса“ и различни десертчета, които се топяха в устата. „Чайки“, „Байкалчета“, сухи пасти, фастъковки, ореховки, сусамки.

Не мога да изброя всичко. Но който е на моята възраст ще потвърди, че тези неща се продаваха навсякъде и струваха стотинки.

Ужасена съм, когато моите внуци ме питат какво съм яла по време на социализма. А аз да изброявам подробно, пък те да клатят недоверчиво глави.

Сега подменят историята.
Промиват мозъци. И докато моите внуци все пак виждат как им правя сладките на моята баба, виждат снимките ми като дете, здраво и усмихнато, техните внуци тотално ще бъдат със заличена памет.

Периодът, в който се тъпчехме до пръсване с истинска и вкусна храна, ще остане като най-черният в историята ни. А ние няма да сме живи да обясняваме, че не е било така.

Кой иска да промени миналото?

Кой иска да ни остави без спомени?

Кой иска да ни смачка и да забравим, че сме народ с 1300 – годишна история?

Заличителите на България пръскат милиони, за да ни обезличат. Да станем хора без лица, хора без минало, хора без достойнство, хора без корени. Бездарници.

Ще им позволим ли?

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Бях убита. Но се явих в съня на сестра ми и й разказах всичко
Next: Внезапна смърт потресе българския спорт: Наш футболен шеф почина на 51 години

Последни публикации

  • Леля ми Лилия, винаги е била моят идол. Тя беше онази жена, която успя да избяга от сивотата на квартала, в който двете с майка ми бяхме останали. Лилия се издигна, омъжи се за богат мъж и започна работа в една от онези компании, чиито имена се изписват със златни букви по лъскавите списания – световноизвестна луксозна марка.
  • Преместих се в къщата на покойния си баща, Стефан, веднага след погребението. Беше странно. Въздухът беше тежък, просмукан със спомени, които не усещах като свои. Стефан никога не беше топъл човек, по-скоро фигура
  • Винаги готвя. Това беше моята роля, моята функция, моята неизказана присъда. Аз бях Магдалена. За дъщеря си Деница и зет си Пламен аз бях не просто майка и тъща
  • Сърцето ми биеше в особен, приглушен ритъм – ритъмът на подредения живот. Бракът ми беше точно такъв, уреден. Договор между две семейства, скрепен с подписи и хладни усмивки
  • Напуснах дома си на осемнадесет. Точно в деня, в който получихме дипломите си, аз събрах сака си, докато тя, моята близначка Лилия
  • Съпругът ми, Асен, започна да остава до късно на работа. Вечерите се проточиха в тишина. Голямата ни къща, обикновено изпълнена с неговия мощен глас и смях, сега притихваше в очакване
  • Всеки уикенд. Като по часовник. Петък вечер Мартин започваше да стяга малките сакове. Двете ранички с динозаври за момчетата, резервни дрехи, любимите им играчки. Водеше децата при родителите си
  • Животът ми беше подреден. Като пенсиониран архитект, аз ценях структурата, тишината на сутрините и меката светлина, която падаше върху чертожната ми дъска, макар тя отдавна да служеше само за подреждане на книги
  • Качих се в самолета и видях бившия си шеф да седи до мен в икономична класа.
  • Самолетната седалка изскърца под мен, жален, почти човешки стон. Звук, който познавах твърде добре. Беше звукът на осъждането, звукът на общественото порицание, въплътен в парче плат и метал. Аз бях Мая. Жена с наднормено тегло, да, но и жена, която беше платила. Платила беше двойно.
  • Това беше константа в живота ми, толкова сигурна, колкото изгряващото слънце и фактът, че майка ми, Диана, никога повече нямаше да се усмихне истински. Мразех Яна с всяка фибра на съществото си, с онази дълбока, изпепеляваща омраза, която само едно изоставено дете може да подхранва.
  • Колежката ми, Десислава, ми носеше кафе всеки понеделник в продължение на месец. Топло, силно, точно както го обичах, без захар, с капка мляко. Аз, Мартин, бях просто един от многото анализатори
  • Тишината в апартамента беше станала физическа. Беше тежка, лепкава, притискаше гърдите на Надя и правеше всяко вдишване плитко и болезнено. Три месеца. Деветдесет и два дни, откакто светът ѝ се беше срутил
  • Сестра ми, Анелия, е самотна майка и финансово ѝ е изключително трудно. Животът ѝ се стече така – поредица от лоши решения и още по-лош късмет, или поне така твърдеше тя. Аз, Лилия, от друга страна, бях поела по различна пътека
  • Обаждането дойде във вторник, кратко и делово, сякаш обсъждаше логистика, а не семейно събиране. „Ще правим вечеря в събота. Само ние. Баща ми също ще е тук. Ти донеси десерт.“
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Леля ми Лилия, винаги е била моят идол. Тя беше онази жена, която успя да избяга от сивотата на квартала, в който двете с майка ми бяхме останали. Лилия се издигна, омъжи се за богат мъж и започна работа в една от онези компании, чиито имена се изписват със златни букви по лъскавите списания – световноизвестна луксозна марка.
  • Преместих се в къщата на покойния си баща, Стефан, веднага след погребението. Беше странно. Въздухът беше тежък, просмукан със спомени, които не усещах като свои. Стефан никога не беше топъл човек, по-скоро фигура
  • Винаги готвя. Това беше моята роля, моята функция, моята неизказана присъда. Аз бях Магдалена. За дъщеря си Деница и зет си Пламен аз бях не просто майка и тъща
  • Сърцето ми биеше в особен, приглушен ритъм – ритъмът на подредения живот. Бракът ми беше точно такъв, уреден. Договор между две семейства, скрепен с подписи и хладни усмивки
  • Напуснах дома си на осемнадесет. Точно в деня, в който получихме дипломите си, аз събрах сака си, докато тя, моята близначка Лилия
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.