Гледала съм дъщерята на снаха ми безброй пъти. Повече, отколкото мога да преброя, повече, отколкото Десислава някога щеше да признае. Аз бях удобната леля, онази, на която се звъни в последния момент, онази, чийто живот се смяташе за достатъчно маловажен, за да бъде прекъснат по всяко време. Анна, ела, моля те, Лилия е сама, а ние със Стефан трябва да излезем. Анна, можеш ли да я вземеш от уроците по пиано, закъснявам ужасно. Анна, просто за два часа. Тези два часа винаги се превръщаха в пет, а аз никога не казвах нищо. Брат ми Стефан беше успял мъж, а успехът му, изглежда, даваше право на цялото семейство да разполага с времето на по-малко успелите му членове.
Тази вечер беше различна. Бяха ме поканили на вечеря. Не да гледам дете, не да свърша услуга, а просто на вечеря. Седях на огромната им маса от масивно дърво, под тежкия кристален полилей, който хвърляше студени отблясъци по полираните прибори. Въздухът беше гъст от аромата на печено месо и скъп парфюм – парфюмът на Десислава. Тя се усмихваше онази нейна изкуствена, тренирана усмивка, която показваше идеално подредени зъби, но никога не достигаше до очите ѝ. Стефан, както винаги, изглеждаше леко уморен, разсеян, сякаш умът му беше в офиса, при сделките, при цифрите, които го правеха това, което е.
Лилия, седнала срещу мен, беше на седемнадесет. Възраст, в която светът е черно-бял, а мненията са крайни и непоклатими. Тя беше красиво момиче, копие на майка си, но с остротата и амбицията на баща си в погледа. Гордостта на семейството. Първенец в елитна гимназия, приета в най-добрия университет в страната, специалност „Право“. Бъдещето ѝ беше разчертано като магистрала – гладка, бърза и без никакви отклонения.
Разговорът се въртеше около бъдещето. Нейното бъдеще.
„Татко казва, че след като завърша, ще ми отвори собствена кантора“, заяви тя, докато с финес режеше парче месо. „Не искам да работя за никого. Искам да бъда шеф.“
„Това е чудесно, мила“, измърка Десислава и хвърли поглед към Стефан, който кимна разсеяно, потънал в телефона си. „Винаги сме знаели, че си родена за големи неща.“
Почувствах се невидима, прозрачна фигура на масата, чиято единствена функция беше да запълва празния стол. За да наруша неловкото мълчание, което се възцари, реших да се включа.
„Работата с хора е много отговорна“, казах тихо. „Да управляваш екип, да носиш отговорност… изисква се много.“
Лилия вдигна поглед от чинията си, веждите ѝ леко повдигнати в израз на снизходително учудване. Сякаш муха беше проговорила.
„А ти какво работиш, лельо?“, попита тя с тон, който беше на границата между любопитство и подигравка.
Сърцето ми леко се сви. Знаех какво ще последва. В този дом, в този свят на големи бизнеси и безкрайни амбиции, моята работа беше срамна тайна, нещо, което се споменаваше с половин уста, ако изобщо се споменаваше.
„Рецепционистка съм“, отговорих, опитвайки се гласът ми да звучи по-уверено, отколкото се чувствах. „В една голяма офис сграда в центъра.“
Последва тишина. Неловка, тежка тишина. Стефан най-после вдигна очи от телефона си, сякаш усетил напрежението. Десислава замръзна с вилица във въздуха. Но Лилия… Лилия се изсмя. Не беше силен, гръмогласен смях. Беше тихо, звънливо кикотене, което отекна в стаята като счупено стъкло.
„Рецепционистка?“, повтори тя, сякаш опитваше непозната дума. „Ама… това не е истинска работа.“
Чаках. Цялото ми същество чакаше. Чаках да каже, че се шегува. Чаках майка ѝ да я спре, да ѝ направи забележка. Чаках брат ми, моят голям брат, който някога ме защитаваше от побойниците в училище, да каже нещо. Да защити сестра си.
Но никой не каза нищо. Десислава сведе поглед и се съсредоточи върху броколите в чинията си. Стефан просто въздъхна и отново се върна към екрана на телефона си, сякаш този разговор беше под нивото му.
Обидата беше като физически удар. Не думите, а мълчанието след тях. Мълчанието на хората, които би трябвало да са мое семейство. То потвърждаваше думите ѝ. То ги правеше истина в техния свят.
Лилия, напълно несъзнаваща бурята, която беше предизвикала в мен, се изправи. „Ще раздигна масата“, каза тя с бодър тон, сякаш току-що не беше стъпкала достойнството ми. Започна да събира чиниите, първо своята, после на баща си. Движенията ѝ бяха грациозни и ефективни. Едно момиче, което знаеше какво иска и вярваше, че го заслужава. Едно момиче, което току-що ми беше показало къде точно е моето място в нейната вселена.
Аз останах на стола си, вкаменена. Усмивката беше замръзнала на лицето ми, но отвътре нещо се счупи. Нещо се промени безвъзвратно. В онзи момент, под студената светлина на кристалния полилей, аз взех решение. Те не знаеха нищо за мен. За моя живот, за моите борби, за моята истинска същност. Гледаха ме и виждаха само „рецепционистка“. Е, щях да им покажа. Щях да им покажа какво може да направи една жена с „неистинска работа“.
Глава 2
На следващия ден градът ме погълна със своята сива суматоха. Дъждът плющеше по стъклата на автобуса, размивайки светлините на колите в акварелни петна. Хората наоколо бяха мълчаливи, с уморени лица, всеки потънал в собствените си мисли. Аз също бях потънала, но не в умора, а в ярост. Думите на Лилия отекваха в главата ми като камбана: „Това не е истинска работа.“
Какво беше „истинска работа“? Да подписваш договори за милиони, докато личният ти живот се разпада? Да преследваш кариера, изградена върху парите на баща ти? Да се усмихваш фалшиво на вечери, докато отвътре си празен?
Слязох на моята спирка и влязох в лъскавото фоайе на бизнес центъра. „Добро утро, Анна!“, поздрави ме усмихнато чистачката Мима, докато лъскаше и без това безупречния мраморен под. „Добро утро, Миме“, отвърнах и усмивката ми беше искрена. Тук, на моето работно място, аз не бях просто „лелята“. Бях Анна. Човекът, който знаеше имената на всички служители в сградата, знаеше кой кое кафе обича, кога децата им са болни, кога имат нужда от мълчаливо съчувствие или от бърза, окуражителна дума.
Седнах зад голямото бюро от тъмно дърво и включих компютъра. Телефонните линии оживяха почти веднага. Обаждания, запитвания, куриери, посетители. Хаос, който аз организирах с тиха ефективност. Моята работа беше да бъда лицето на тази сграда, първият и последният човек, когото всички виждаха. Да бъда спокойствието в окото на бурята. Може и да не беше „истинска работа“ в очите на Лилия, но изискваше концентрация, търпение, дипломация и невероятна памет за лица и детайли. Умения, които семейството ми отдавна беше спряло да забелязва.
Истината беше, че тази работа беше моето убежище. Преди пет години животът ми беше съвсем различен. Бях старши анализатор в голяма инвестиционна компания. Имах собствен апартамент, купен с тежък ипотечен кредит, който все още изплащах. Имах годеник, амбициозен адвокат на име Ивайло. Имах бъдеще, което изглеждаше също толкова бляскаво и предначертано като това на Лилия.
И тогава всичко се срина. Ивайло ме напусна заради дъщерята на шефа си. В работата направих грешна прогноза, която костваше на компанията сериозна сума. Не ме уволниха, но напрежението стана непоносимо. Всеки ден беше битка, всеки поглед – обвинение. Прегорях. Един ден просто станах, отидох в кабинета на шефа и си подадох оставката. Всички бяха шокирани. Стефан беше бесен. „Как може да зарежеш такава кариера?“, крещеше ми той по телефона. „Ти луда ли си?“
Може би бях. Но имах нужда да дишам. Имах нужда от работа, която да свършва в пет часа и да не я нося със себе си вкъщи, в леглото, в сънищата си. Намерих тази позиция – рецепционист. Заплатата беше в пъти по-ниска, но за първи път от години се почувствах спокойна. Ипотеката беше бреме, всеки лев беше изчислен, но бях свободна.
Семейството ми никога не го разбра. За тях това беше провал, доброволно слизане по социалната стълбица. Спряха да ме питат за работа. Спряха да ме виждат като равен. Превърнах се в удобната, безработна почти леля, която винаги е на разположение.
Докато преглеждах пощата, в офиса влезе мъж. Висок, с добре скроен костюм и вид на човек, свикнал да получава това, което иска. Беше Виктор, бизнес партньорът на Стефан. Виждала съм го няколко пъти на семейни събирания. Харизматичен, с лесна усмивка, но с нещо студено и пресметливо в очите.
„Анна, здравей“, каза той с глас, който сякаш беше създаден да убеждава. „Стефан тук ли е? Имаме среща.“
„Няма офис в тази сграда, господин Викторов“, отговорих учтиво. „Сигурно сте се объркали.“
Той се намръщи. „Как да съм се объркал? Каза, че ще е тук в десет. В офиса на адвокат Огнян.“
Погледнах в регистъра. Адвокатска кантора „Огнян и съдружие“ беше на седмия етаж. Името на Стефан не беше сред записаните посетители. Нещо не беше наред. Стефан никога не пропускаше да ме уведоми, когато идва в сградата, дори и да не е за среща с мен. Беше един от малкото начини да покаже, че все пак признава съществуването на моята „неистинска работа“.
„Нямам записан час за него. Мога да се обадя в кантората да проверя, ако желаете“, предложих аз.
„Няма нужда“, отсече Виктор, усмивката му беше изчезнала. „Ще се кача направо.“
Той се обърна и тръгна към асансьорите, оставяйки след себе си лека диря от скъп одеколон и усещане за притеснение. Защо Стефан ще има тайна среща с адвокат, и то заедно с Виктор? Брат ми имаше свой екип от юристи в компанията. Огнян беше име, което не бях чувала. Специалист по корпоративни дела, но и по… фалити. Бях виждала името му в новините.
Едно малко, студено семенце на съмнение беше посято в съзнанието ми. Семейният блясък, който Десислава и Стефан така грижливо поддържаха, може би беше само фасада. И може би зад тази фасада се криеха пукнатини, много по-дълбоки и опасни, отколкото някой предполагаше. Думите на Лилия все още боляха, но сега към тях се прибави и ново чувство – тревога. Тревога за брат ми. Колкото и да ме беше наранил с мълчанието си, той все пак беше мое семейство. И аз усещах, че нещо много лошо предстои да се случи.
Глава 3
Дните се нижеха в познатата рутина, но вътрешното ми спокойствие беше нарушено. Постоянно мислех за тайната среща на Стефан. Опитах се да го попитам няколко пъти, но той или беше твърде зает, или отклоняваше темата с раздразнение. „Стига си се месила, Анна. Това са бизнес дела, няма да ги разбереш.“
„Няма да ги разбереш.“ Още едно потвърждение за мястото ми в йерархията.
Напрежението в дома им ставаше все по-осезаемо. Десислава започна да ми звъни по-често, но не за да гледам Лилия. Звънеше, за да се оплаква. Гласът ѝ беше тънък и писклив, изпълнен с несигурност.
„Той пак се прибра късно. Миришеше на цигари, а той ги отказа преди години. Казва, че е от срещи. Но аз не му вярвам, Анна. Нещо се случва.“
Слушах я мълчаливо, докато подреждах документи на бюрото си. Усещах как ме използва като емоционално кошче за боклук, но в същото време ми ставаше мъчно за нея. Целият ѝ свят беше изграден около успеха на Стефан. Ако този успех се сринеше, щеше да се срине и тя.
„Може би просто е стресиран заради работата“, опитвах се да я успокоя, макар самата аз да не вярвах в това.
„Стресиран е, да. Но не е само това. Чух го да говори по телефона снощи в кабинета си. Споменаваше огромни суми, някакъв заем, който не можел да покрие. Говореше за „огромна грешка“.“
Заем. Огромна грешка. Среща с адвокат по фалити. Парченцата от пъзела започваха да се подреждат, но картината, която оформяха, беше плашеща. Стефан, който винаги беше толкова пресметлив и уверен, беше направил грешка. И тя явно беше достатъчно голяма, за да разклати основите на империята му.
Една вечер, докато се прибирах, телефонът ми иззвъня. Беше Лилия. Изненадах се. Тя никога не ми звънеше директно.
„Лельо, може ли да поговоря с теб?“, гласът ѝ беше необичайно тих, почти плах.
„Разбира се, мила. Какво има?“
„Може ли да се видим? Не искам мама и татко да знаят.“
Срещнахме се в едно малко кафене близо до моя апартамент. Тя изглеждаше различна без обичайната си маска на самоувереност. Очите ѝ бяха подпухнали, сякаш беше плакала. Поръча си горещ шоколад и дълго време мълчеше, въртейки чашата в ръце.
„Става нещо, нали?“, попита накрая, без да ме поглежда.
Кимнах. „И аз мисля така.“
„Татко е различен. Постоянно е ядосан. Вика на мама за дреболии. Снощи се скараха ужасно. Чух мама да плаче цяла нощ. Тя каза, че ще изгубим всичко. Къщата, колите… всичко.“ Гласът ѝ трепереше. „Вярно ли е?“
Погледнах това младо момиче, което доскоро ме гледаше с такова презрение. Сега в очите ѝ имаше само страх. Страхът на дете, чийто подреден свят е напът да се срути. В този момент не я мразех. Съжалих я.
„Не знам, Лили. Не знам всичко. Но брат ми е силен човек. Ще намери изход.“ Думите ми звучаха кухо дори за мен самата.
„Ами ако не намери?“, прошепна тя. „Аз… аз имам планове. Университетът, кантората… Всичко това зависи от него. От парите му.“ За първи път тя го каза на глас. За първи път призна, че нейната блестяща магистрала е построена с чужди средства.
„Има и други пътища, Лили“, казах меко. „Може да не са толкова гладки, но пак водят нанякъде.“
Тя ме погледна, в очите ѝ се четеше смесица от недоверие и отчаяние. „Като твоя път ли? Да работиш на рецепция за жълти стотинки?“
Болката от думите ѝ беше остра, но този път не ѝ позволих да ме пречупи.
„Моят път ми дава нещо, което ти в момента нямаш, Лили. Спокойствие. Аз знам, че утре, като се събудя, ще мога да си платя сметките. Може да нямам много, но това, което имам, е мое. Не завися от никого.“
Тя сведе поглед. Не каза нищо повече. Допи си шоколада и си тръгна. Но знаех, че думите ми са я докоснали. Защото в свят, изграден върху пари и статус, най-големият лукс е независимостта. Лукс, който те скоро можеха да изгубят.
Дни по-късно, докато бях на работа, в сградата влезе жена. Беше красива, но с онази студена, почти хищна красота. Движеше се с увереността на човек, който знае цената си. Не се спря на рецепцията, а тръгна директно към асансьорите.
„Извинете, мога ли да ви помогна?“, спрях я аз. „Трябва да се регистрирате.“
Тя се обърна и ме изгледа от глава до пети. „Отивам при господин Огнян. Казвам се Симона.“
Името не ми говореше нищо, но докато го вписвах в регистъра, телефонът ѝ иззвъня. Тя го вдигна, а гласът ѝ стана меден и интимен.
„Да, миличък, качвам се. Не, няма проблем. Да, знам, че е сложно. Просто бъди силен. Ще се справим. Целувки.“
Когато затвори, погледът ѝ срещна моя. За част от секундата видях в очите ѝ триумф. Тя знаеше, че съм чула. Искаше да съм чула. И тогава, докато се качваше в асансьора, видях скрийнсейвъра на телефона ѝ. Беше снимка. Снимка на нея и на брат ми Стефан. Прегърнати, на някакъв плаж, усмихнати и щастливи.
Стомахът ми се преобърна. Не беше само бизнес. Не бяха само пари. Имаше и жена. Брат ми, моят морален, семеен брат, имаше любовница. И тя беше тук, в същата сграда, отиваше при същия адвокат.
Картината стана пълна. И беше много по-грозна, отколкото си представях. Това не беше просто финансова криза. Това беше тотално предателство. Предателство към Десислава, към Лилия, към всичко, което твърдеше, че цени. И аз, рецепционистката с „неистинската работа“, бях единственият човек, който знаеше всички части от тази мръсна тайна.
Глава 4
Връщах се към онзи момент отново и отново. Образът на Симона, триумфалният ѝ поглед, снимката на телефона. Всичко се въртеше в главата ми като развалена кинолента. Гневът към Стефан беше огромен, но под него се криеше и нещо друго – страх. Страх за Десислава и Лилия. Колкото и да бяха несправедливи към мен, те не заслужаваха това. Десислава беше посветила целия си живот на Стефан и на идеята за перфектното семейство. Тази лъжа щеше да я унищожи.
Моралната дилема ме разкъсваше. Трябваше ли да кажа? Да се намеся ли в живота им по този брутален начин? Ако мълчах, ставах съучастник в лъжата му. Ако проговорех, щях да предизвикам катаклизъм, който можеше да ги погълне всички.
Реших да говоря първо със Стефан. Трябваше да му дам шанс да поправи нещата, преди да е станало твърде късно. Уговорихме си среща в едно безлично заведение в покрайнините, далеч от любопитни очи. Той дойде напрегнат, с тъмни кръгове под очите. Изглеждаше състарен с десет години.
„Какво е толкова спешно, Анна? Нямам време за глупости“, започна той остро.
Поех дълбоко дъх. „Видях я, Стефане.“
Той ме погледна неразбиращо. „Кого си видяла?“
„Симона. В моята сграда. Отиваше при адвокат Огнян. Видях снимката ви на телефона ѝ.“
Цветът се оттече от лицето му. Той се облегна назад, сякаш са го ударили. За първи път от години го видях уязвим. Маската на успелия бизнесмен падна и на нейно място остана един изплашен, объркан мъж.
„Ти не разбираш“, промълви той, гласът му беше дрезгав.
„О, мисля, че разбирам много добре. Разбирам, че докато жена ти се тревожи вкъщи, ти си имаш любовница. Разбирам, че си затънал до уши в лъжи и финансови проблеми, които криеш от всички.“
„Не е толкова просто!“, почти извика той. „Бизнесът… всичко се срива. Направих ужасна инвестиция. Виктор ме подведе. Взехме огромен заем от една от онези фирми за бързи кредити, но с огромни лихви, за да покрием загубите, без банката да разбере. Сега те искат всичко. Имат запис на залог върху цялата компания. Виктор… той е прехвърлил всичко на тях. Предаде ме.“
Думите му се сипеха като порой. Разказа ми за рисковия проект, в който Виктор го е убедил да инвестират. За фалшифицираните доклади, за скритите дългове. Виктор, неговият най-добър приятел и партньор, го е използвал и сега го е оставил да потъне сам. Адвокат Огнян не е бил нает от тях, а от кредиторите. Започвали са дело за обявяване в несъстоятелност.
„А Симона?“, попитах тихо. „Тя каква роля играе в цялата тази схема?“
Стефан зарови лице в ръцете си. „Тя… тя работеше за кредиторите. Трябваше да ме държи под око, да събира информация. Така се запознахме. Но после… нещата се объркаха. Влюбих се в нея, Анна. Или поне така си мислех. Бях толкова самотен. С Десислава от години сме като съквартиранти. Говорим само за сметки и за училището на Лилия. Със Симона беше различно. Тя ме слушаше, разбираше ме, възхищаваше ми се.“
„Възхищаваше се на парите ти, Стефане. И сега, когато ги няма, тя е при адвоката, който ще ти вземе и последната риза от гърба.“
Той не отговори. Мълчанието му беше признание. Беше толкова сляп. Толкова отчаян за малко внимание, че е позволил на една жена да го манипулира и да помогне за унищожението му.
„Трябва да кажеш на Десислава“, настоях аз. „Тя има право да знае. Преди да го научи от съдия-изпълнител, който идва да описва имуществото.“
„Не мога“, прошепна той. „Това ще я убие. И Лилия… Тя ме боготвори. Не мога да ѝ причиня това.“
„А можеш да им причиниш да останат на улицата без пукнат лев, така ли?“, гласът ми се повиши. „Съвземи се, Стефане! Престани да мислиш само за себе си! Поеми отговорност за бъркотията, която си създал!“
Станах и си тръгнах, оставяйки го сам с чашата студено кафе и руините на живота му. Бях бясна, но и уплашена. Той беше в капан. Виктор го беше предал, Симона го беше измамила, а семейството му беше на ръба на пропастта, без дори да го осъзнава.
Върнах се в малкия си апартамент, за който плащах огромна ипотека. Огледах скромните си мебели, старите книги, единствената картина на стената. Нямах много. Но всичко беше мое. Спечелено с честен труд. И за първи път от много време се почувствах не бедна, а богата. Богата на достойнство.
Знаех, че Стефан няма да направи нищо. Страхът го беше парализирал. Щом той нямаше да се бори, трябваше аз да го направя. Не знаех как. Не знаех откъде да започна. Аз бях просто една рецепционистка.
Но бях и анализатор. Бях човек, който умееше да вижда модели, да свързва точки, да намира слабости в привидно перфектни системи. Тази част от мен не беше умряла. Просто спеше.
И обидата от онази вечеря, съчетана с гнева от предателството към брат ми, я събуди. Отворих лаптопа си. Време беше да си припомня старата си „истинска работа“. Щях да разбера всичко за Виктор, за Симона, за фирмата кредитор. Щях да ровя, докато не намеря пукнатина в тяхната схема. Те бяха подценили брат ми. Но най-голямата им грешка беше, че бяха подценили и мен.
Глава 5
Следващите седмици се превърнаха в трескаво търсене. Денем бях усмихнатата и любезна рецепционистка, а нощем се превръщах в следовател. Апартаментът ми беше затрупан с разпечатки, схеми и бележки. Интернет беше моето оръжие. Използвах всичките си стари умения, за да ровя в публични регистри, фирмени досиета, социални мрежи. Търсех връзки, несъответствия, аномалии.
Фирмата кредитор, „Прогрес Капитал“, беше регистрирана на офшорна дестинация. Почти невъзможно беше да се проследи кой стои зад нея. Но успях да намеря името на управителя за България – някой си Атанас. Бърза проверка показа, че Атанас е бивш съдружник на Виктор в предишна, фалирала компания. Първата червена лампичка светна.
Продължих да копая. Симона. Официално се водеше „консултант“ към „Прогрес Капитал“. Профилите ѝ в социалните мрежи бяха безупречни – снимки от екзотични пътувания, луксозни курорти, скъпи вечери. Но нещо не се връзваше. Датите на някои от пътуванията ѝ съвпадаха с командировки на Виктор. Твърде много съвпадения, за да са случайни. Те не бяха просто колеги. Бяха любовници. И двамата бяха измамили брат ми, всеки по свой начин. Виктор го е предал в бизнеса, а Симона – в леглото. Работили са в екип.
Най-големият пробив дойде от неочаквано място. Ровейки из стари новинарски архиви, попаднах на статия за фалита на предишната фирма на Виктор и Атанас. В статията се споменаваше за съдебен процес, заведен от дребни акционери, които са загубили всичко. Името на адвоката им ми беше познато. Огнян. Същият Огнян, в чиято кантора се провеждаха тайните срещи.
Значи Огнян не работеше за кредиторите. Или поне не само за тях. Той имаше предишна история с Виктор. И тя не беше приятна. Това беше слабото място. Това беше пукнатината, която търсех.
Междувременно, ситуацията в дома на Стефан се влошаваше с всеки изминал ден. Един следобед Десислава ми се обади, ридаейки.
„Дойдоха, Анна! Дойдоха! Съдия-изпълнител с полиция. Запечатват къщата! Казаха, че имаме седмица да се изнесем!“
Светът им се сриваше. Фасадата беше рухнала и грозната истина беше излязла наяве. Стефан беше принуден да им каже всичко. Е, почти всичко. Спестил им беше частта със Симона, представяйки фалита като чисто бизнес провал.
Реакцията на Лилия беше опустошителна. Тя не плачеше. Беше застинала в леден гняв. Гняв към баща си, когото беше идеализирала.
„Ти ни провали!“, крещяла му тя. „Ти си неудачник! Разруши живота ни!“
Перфектният баща, всемогъщият бизнесмен, беше свален от пиедестала. За нея това беше непростимо. Тя отказа да говори с него. Затвори се в стаята си, отказвайки да види реалността, която я блъскаше в лицето.
Десислава беше в шок. Дълги години тя беше живяла в златна клетка, без да се интересува откъде идват парите, стига да идват. Сега, когато клетката се разпадаше, тя беше напълно безпомощна. Не знаеше как се плащат сметки, как се търси работа, как се живее без прислуга и шофьор.
В този хаос, аз бях единственият спокоен център.
„Събирайте си багажа“, казах на Десислава по телефона. „Ще се преместите при мен, докато намерим решение.“
Последва мълчание. Моят малък, двустаен апартамент, за който плащах ипотека, сигурно ѝ се струваше като дупка в земята в сравнение с тяхната огромна къща.
„Няма къде другаде да отидем, Деси. Приеми го.“
Тя се съгласи с неохота. Знаех, че ще бъде трудно. Трима души, свикнали на лукс, в моето скромно жилище. Но нямах избор. Не можех да ги оставя на улицата.
На следващия ден реших да действам. С цялата събрана информация отидох в кантората на Огнян. Трябваше да говоря с него. Трябваше да го убедя да ми помогне.
Секретарката му ме изгледа надменно, когато казах, че нямам записан час.
„Господин Огнян е много зает.“
„Кажете му, че става въпрос за Виктор, Атанас и делото за фалита на „Интерком“. Кажете му, че Анна, сестрата на Стефан, е тук.“
Тя влезе в кабинета му с неохота. След минута излезе и с променено изражение ме покани да вляза.
Огнян беше мъж на около петдесет, със сиви коси и проницателни сини очи, които сякаш виждаха директно през теб. Кабинетът му беше подреден, но не и стерилен. По стените висяха не дипломи, а модерни картини.
„Госпожице“, започна той, без да ме кани да седна. „Нямам какво да говоря с вас. Аз представлявам ищците по делото срещу брат ви.“
„Знам кого представлявате“, отговорих аз, оставайки права. „Но знам и кого сте представлявали преди. Дребните акционери срещу Виктор. Загубили сте онова дело, нали?“
Той присви очи. „Това е публична информация.“
„Да. Но това, което не е публична информация, е, че Виктор е спечелил, използвайки фалшиви документи. И сега използва същата схема, за да унищожи брат ми. А вие му помагате.“
Огнян се засмя сухо. „Вие сте наивна. Аз съм адвокат. Работя за този, който ми плаща. В момента това са „Прогрес Капитал“.“
„А ако ви докажа, че „Прогрес Капитал“ е просто параван за Виктор и Атанас? Ако ви докажа, че те използват същата престъпна схема, за която не успяхте да ги осъдите преди години? Няма ли да искате реванш? Шанс да поправите старата грешка?“
Подадох му папка с всички разпечатки, които бях събрала. Връзките, датите, фирмените регистрации, снимките на Виктор и Симона. Всичко.
Той започна да прелиства страниците, отначало с досада, после с нарастващ интерес. Когато стигна до края, той вдигна поглед към мен. В очите му вече нямаше надменност, а уважение.
„Откъде имате всичко това?“, попита той.
„Аз съм рецепционистка“, отговорих с лека усмивка. „Имам много свободно време.“
Той не се усмихна. Мълча няколко минути, гледайки през прозореца. Виждах как колелата в мозъка му се въртят, как претегля рисковете и ползите.
„Това, което искате от мен, е изключително непрофесионално“, каза накрая той. „Да предам клиентите си.“
„Аз не искам да ги предавате. Искам да помогнете на истината да излезе наяве. Искам справедливост за брат ми. И за онези дребни акционери, които сте защитавали преди.“
Огнян се изправи и дойде до мен. Погледна ме право в очите.
„Добре. Ще го разгледам. Не обещавам нищо. Но ще проверя всяка дума, която сте написали тук. А сега, моля, оставете ме. Имам много работа.“
Това беше всичко, на което можех да се надявам. Едно малко семенце на съмнение беше посято в ума на врага. Сега оставаше само да чакам и да се надявам то да покълне.
Глава 6
Преместването на Стефан, Десислава и Лилия в моя апартамент беше като сблъсък на две вселени. Моят подреден, тих свят беше нахлузен от техния хаос, паника и неизказани обвинения. Десислава се разхождаше из стаите като призрак, докосвайки скромните ми мебели с погнуса. Не можеше да повярва, че ще живее на място без дрешник, голям колкото предишната ѝ спалня. Стефан прекарваше повечето време на малкия ми балкон, пушейки цигара след цигара и говорейки по телефона с несъществуващи спасители.
Най-тежко беше с Лилия. Тя зае моята спалня, докато аз спях на дивана в хола. Не проговори нито дума нито на мен, нито на родителите си. Прекарваше дните си, затворена в стаята, слушайки силна музика. Общуваше със света единствено чрез тряскане на врати. Веднъж я чух да говори с приятелка по телефона.
„Не, не мога да изляза. Вкъщи е ад. Живеем в някаква дупка при леля ми. Да, онази, рецепционистката. Ужасно е. Всичко е ужасно.“
Всяка нейна дума беше като малка игла, забита в сърцето ми. Аз им бях дала покрив, бях им дала последното си убежище, а в замяна получавах само презрение. Но стисках зъби. Правех го не заради тях, а заради себе си. Защото знаех, че да им обърна гръб би означавало да падна на тяхното ниво.
Единственият лъч надежда беше Огнян. Той ми се обади няколко дни по-късно. Гласът му беше делови и сух.
„Проверих информацията. Права сте. Има сериозни несъответствия. Схемата е почти идентична с предишната. Но доказателствата ви са косвени. Нуждаем се от нещо солидно. Вътрешен човек.“
„Нямаме вътрешен човек“, отговорих отчаяно. „Всички в компанията бяха лоялни на Виктор.“
„Мислете, Анна“, настоя той. „Трябва да има някой. Някой, който е бил пренебрегнат. Някой, който е бил уволнен несправедливо. Някой, който има причина да мрази Виктор.“
Затворих очи и започнах да превъртам в ума си разговорите, които бях чувала през годините. Стефан често се оплакваше от служители, които Виктор е уволнил без негово съгласие. Един случай изпъкна. Една счетоводителка, Маргарита. Жена на средна възраст, изключително педантична и лоялна. Стефан я ценеше много. Но Виктор я беше уволнил преди около година, твърдейки, че е направила груба грешка в отчетите. Стефан не му повярва, но не се противопостави. Виктор беше поел изцяло оперативното управление.
„Има една жена. Маргарита“, казах на Огнян. „Беше главен счетоводител. Виктор я уволни.“
„Намерете я“, нареди той. „Убедете я да говори с нас. Тя може да е ключът.“
Да намеря Маргарита се оказа лесно. Да я убедя да говори – почти невъзможно. Намерих я да работи в малък квартален магазин. Беше съсипана. Уволнението беше сринало не само кариерата, но и самочувствието ѝ.
„Няма да говоря с никого“, каза тя, когато я заговорих. „Виктор ще ме унищожи. Той е способен на всичко.“
„Той вече ви е наранил“, настоях аз. „Сега унищожава брат ми, използвайки същите лъжи. Ако не проговорите, той ще продължи да го прави и с други. Искате ли да живеете с това?“
Говорих ѝ дълго. Разказах ѝ за моето семейство, за Лилия, за това как всички са напът да изгубят всичко. Видях как в очите ѝ борбата между страха и чувството за справедливост се води с пълна сила.
„Имах копие на всички файлове“, прошепна накрая тя. „Винаги правя резервно копие на външен диск. Пазя го вкъщи. Там е всичко. Истинските отчети, преди Виктор да ги манипулира. Там е доказателството, че грешката не беше моя, а негова умишлена фалшификация.“
Сърцето ми подскочи. Това беше. Това беше солидното доказателство, от което се нуждаехме.
След няколко дни Маргарита се срещна с Огнян. Предаде му диска. Адвокатът беше впечатлен.
„Това променя всичко“, каза ми той по-късно. „С това можем да заведем контраиск. Не само за измама, но и за документни престъпления. Ще ги съсипем.“
За първи път от седмици почувствах истинска надежда. Върнах се в апартамента, готова да споделя добрите новини със Стефан. Но го заварих в ужасно състояние. Седеше на кухненската маса, втренчен в някакъв документ. Лицето му беше пепеляво.
„Какво е това?“, попитах.
„Призовка“, отговори той с кух глас. „Симона ме съди. За тормоз. Твърди, че съм я заплашвал, след като е прекратила връзката ни. Иска ограничителна заповед и обезщетение.“
Това беше удар под кръста. Виктор и Симона не просто искаха да го разорят. Искаха да го унищожат напълно. Да сринат репутацията му, да го смажат психически.
„Тя лъже!“, извиках аз.
„Разбира се, че лъже. Но кой ще ми повярва? Аз съм разореният бизнесмен, а тя е невинната жертва. Адвокатът ѝ е един от най-добрите. Нямам шанс.“
Точно в този момент вратата на стаята се отвори и на прага застана Лилия. Беше чула всичко. Лицето ѝ беше маска на неверие и погнуса.
„Симона?“, попита тя с леден глас. „Коя е Симона?“
Стефан се сви, неспособен да я погледне. Тишината в стаята беше оглушителна. И в тази тишина, Десислава, която стоеше на вратата на кухнята, издаде тих, задавен звук.
Тайната беше разкрита. Най-мръсната, най-болезнената част от нея. И беше разкрита по най-жестокия възможен начин. Всички маски паднаха. Семейството, такова, каквото го познаваха, престана да съществува в онзи миг. Предстоеше буря, в сравнение с която финансовият фалит беше като лек пролетен дъжд.
Глава 7
Експлозията беше по-страшна, отколкото си представях. Десислава не крещеше. Тя просто гледаше Стефан с празен, кух поглед, сякаш го виждаше за първи път. Сякаш той беше непознат, чудовище, което се е преструвало на неин съпруг през всичките тези години. След това, без да каже и дума, тя се обърна, влезе в банята и се заключи. Чувахме я как плаче – тихи, разтърсващи ридания, които сякаш идваха от дъното на душата ѝ.
Лилия, от друга страна, избухна. Яростта, която беше таила в себе си, намери своя отдушник.
„Значи не е само бизнесът!“, изкрещя тя в лицето на баща си. „Провалил си се във всичко! Като мъж, като съпруг, като баща! Ти си едно нищожество! Мразя те!“
Тя грабна якето си и изхвърча от апартамента, блъскайки вратата след себе си. Стефан остана сам на масата, смачкан, унищожен. За пръв път го видях да плаче. Не като мъж, който се опитва да сдържи сълзите си, а като малко момче – с хлипания, които разтърсваха цялото му тяло.
Оставих го. Нямаше какво да му кажа. Нямаше думи, които да могат да поправят тази разруха. Отидох и почуках на вратата на банята.
„Деси, отвори. Моля те.“
Нямаше отговор, само плач. Стоях пред вратата дълго време, безпомощна. Моят малък апартамент се беше превърнал в бойно поле на разбити сърца и провалени животи.
Лилия не се прибра цяла нощ. Телефонът ѝ беше изключен. Десислава най-накрая излезе от банята, очите ѝ бяха зачервени и празни. Легна на дивана в хола, зави се презглава и отказа да мърда или говори. Стефан не беше спал. Намерих го на сутринта на същото място на масата, заобиколен от празни чаши и фасове.
Към обяд Лилия се върна. Изглеждаше ужасно – бледа, с размазан грим и празен поглед. Не каза нищо, просто влезе в стаята си и затвори вратата. По-късно, докато минавах покрай стаята, я чух да говори по телефона. Гласът ѝ беше треперещ, изпълнен с болка.
„Не мога да повярвам, че ми го причини… Мислех, че ме обичаш… Как можа? Той те е накарал, нали? Виктор… той те е накарал да го направиш?“
Сърцето ми замръзна. Приближих се до вратата и заслушах.
„За пари? Всичко е било за пари? Но ти ми каза… ти ми каза, че ме обичаш! Че искаш да бъдем заедно! Лъжец! Ти си същият като баща ми! Мразя ви! Мразя ви всичките!“
Последва звук от нещо, което се чупи. Отворих вратата. Телефонът на Лилия беше разбит на парчета на пода. Тя седеше на леглото, прегърнала коленете си, и се тресеше.
„Лили? Какво става? С кого говореше?“
Тя вдигна очи към мен. В тях имаше такава болка, такава разруха, че за миг забравих всичко, което ми беше причинила.
„С Мартин“, прошепна тя. Мартин беше нейното гадже. Момче, с което се срещаше от няколко месеца. Идеалният партньор, според нея – умен, амбициозен, от „добро семейство“. „Той… той е племенник на Виктор.“
Стомахът ми се сви.
„Той е работил за него през цялото време“, продължи Лилия с монотонен глас. „Сближил се е с мен, за да събира информация. За татко, за мама… за всичко. Всичко, което съм му споделяла… всяка моя тревога, всеки мой страх… той го е предавал директно на Виктор. А аз… аз бях влюбена в него.“
Предателството беше пълно. То беше проникнало във всяка фибра на тяхното съществуване. Виктор не просто беше унищожил бизнеса на Стефан. Той беше отровил и най-интимните им връзки. Беше използвал любовта на едно момиче като оръжие срещу баща ѝ. Това беше зло, чисто, неподправено зло.
Седнах до Лилия на леглото и за първи път от години я прегърнах. Тя се вкопчи в мен и най-накрая се разплака. Плака за баща си, за майка си, за разбитото си сърце, за срутения си свят. Плака за изгубената си невинност. А аз я държах, люлеех я леко и за първи път тя не беше надменната племенница, а просто едно съсипано дете. И аз не бях „лелята-рецепционистка“, а единственият стабилен сал в бурното море, което заплашваше да я погълне.
В този момент на споделена болка нещо между нас се промени. Стената от презрение, която тя беше издигнала, се срути. Тя ме погледна през сълзи и в очите ѝ видях нещо ново – молба.
„Какво ще правим, лельо?“, прошепна тя.
„Ще се борим“, отговорих аз, а гласът ми беше по-твърд от всякога. „Няма да им позволим да победят. Ще се борим. Всички заедно.“
Тя кимна. Беше малък жест, но означаваше всичко. Вече не бях сама в тази битка. Имах съюзник. Ранен, съсипан, но съюзник.
Глава 8
Новината за предателството на Мартин подейства като електрошок на семейството. Беше толкова долно, толкова лично, че извади Десислава и Стефан от апатията им. Гневът измести отчаянието.
Стефан, който до този момент беше напълно смазан от делото на Симона, сякаш се събуди. Заплахата за дъщеря му беше последната капка, която го извади от вцепенението.
„Това чудовище…“, ръмжеше той, крачейки из хола. „Ще го убия! Ще убия Виктор!“
„Убийствата няма да ни помогнат“, казах аз твърдо. „Трябва да мислим трезво. Трябва да използваме това. Информацията, която Лилия е дала на Мартин… тя може да се обърне срещу тях.“
Събрахме се около малката кухненска маса – едно разбито, но решено да се бори семейство. За първи път от месеци говорихме. Наистина говорихме. Лилия, с подпухнали очи, но с твърд глас, разказа всичко. Всеки разговор, всеки споделен страх. Разказа как Мартин я е разпитвал за финансовото състояние на баща ѝ, за отношенията между родителите ѝ, дори за мен. Очевидно Виктор е искал да знае всичко за всеки от нас.
„Той знаеше, че татко е уязвим“, каза Лилия. „Знаеше за Симона, преди ние да разберем. Използва го. Манипулираше ме, караше ме да се чувствам виновна, че баща ми е такъв…“
„Това е емоционално изнудване“, намеси се Огнян, когото бях извикала веднага. Той седеше с нас, слушаше внимателно и си водеше бележки. „Може да е трудно да се докаже в съда, но създава модел на поведение. Модел на хищническо поведение от страна на Виктор. Когато го съчетаем с финансовите измами… картината става много ясна.“
Десислава също проговори за първи път. Гласът ѝ беше тих, но в него имаше стоманена нотка, която не бях чувала преди.
„Аз ще свидетелствам“, каза тя, гледайки право в Стефан. „Ще свидетелствам за това как се промени, след като се забърка с Виктор. Как се отчужди, как започна да крие неща. Няма да говоря за… другата. Но ще говоря за това как този човек отрови семейството ни.“
Това беше нейният начин да се бори. Не като съпруга, а като майка, защитаваща детето си.
Огнян беше доволен. „Добре. Имаме контраиск за измама, базиран на доказателствата на Маргарита. Имаме свидетелски показания, които очертават модел на манипулация. Сега трябва да се справим с делото за тормоз, заведено от Симона.“
„Това е нейната дума срещу моята“, каза отчаяно Стефан.
„Не съвсем“, казах аз. Спомних си нещо. „Лилия, ти каза, че Мартин е знаел за Симона, преди ние да научим. Как? Откъде?“
Лилия се замисли. „Той… той веднъж ми показа съобщение. Каза, че е от чичо му Виктор. Беше нещо от рода на: „Приключвай с нея. Вече не ни е нужна. Преминаваме към план Б“. Мислех, че говори за някоя служителка. Но сега… сега разбирам, че е говорил за Симона. И за делото срещу татко.“
Огнян се наведе напред. „Кога беше това, Лилия? Помниш ли датата?“
Тя кимна. „Помня, защото беше рожденият ми ден. Той дойде да ме види за малко и беше ядосан, че трябва да се занимава с това.“
Адвокатът се усмихна. Беше първата истинска усмивка, която виждах на лицето му.
„А делото на Симона е заведено седмица по-късно. Това съобщение доказва, че те са планирали да я използват срещу баща ти много преди предполагаемия „тормоз“. Доказва, че всичко е било нагласено. Това е заговор. Лилия, твоите показания по този въпрос са безценни.“
Лилия погледна баща си. За първи път от дни в погледа ѝ нямаше омраза, а съчувствие. Тя, жертвата, се превръщаше в спасител.
„Ще го направя“, каза тя твърдо.
Битката беше далеч от спечелена, но за първи път имахме оръжия. Имахме план. Работехме като екип. Кризата ни беше съсипала, но също така ни беше обединила по начин, по който луксът и спокойствието никога не биха могли.
През следващите дни апартаментът ми се превърна в щабквартира. С Огнян работехме денонощно. Подготвяхме документи, сверявахме факти, репетирахме свидетелски показания. Аз бях в стихията си. Аналитичният ми ум, който толкова дълго беше спал, сега работеше на пълни обороти. Организирах информацията, намирах слаби места в аргументите на противника, предвиждах ходовете им.
Стефан ме гледаше с изумление. „Откъде знаеш всички тези неща, Анна?“, попита ме той една вечер.
„Човек научава много, когато работата му е да слуша и да наблюдава“, отговорих просто аз.
Той сведе поглед, засрамен. „Съжалявам. За всичко. За вечерята… за това, което Лилия каза… за това, че никога не те оцених.“
„Сега не е време за извинения, Стефане. Време е да се бием. И да спечелим.“
Той кимна. Не беше същото самонадеяно кимване отпреди. Беше кимването на човек, който е загубил всичко, но е намерил нещо ново – смирение.
Дори Десислава започна да се променя. Започна да помага в домакинството, да готви прости ястия с продуктите, които намирах на промоция. Един ден я заварих да чете обяви за работа.
„Не мога повече да стоя така“, каза тя. „Не знам какво мога да работя, не съм го правила от двадесет години. Но трябва да опитам.“
Гледах ги и виждах напълно различни хора от онези, които седяха на онази злополучна вечеря. Парите и статусът им бяха отнети, но на тяхно място се появяваше нещо много по-ценно – характер. Те се учеха да бъдат борци. Учеха се да бъдат семейство. А аз, рецепционистката с „неистинската работа“, бях човекът, който им показваше пътя.
Глава 9
Наближаването на съдебните дела внесе ново ниво на напрежение в апартамента. Въздухът беше толкова гъст, че можеше да се реже с нож. Огнян ни предупреди да сме готови за мръсна игра. „Виктор няма да се спре пред нищо. Ще се опита да ви дискредитира, да ви изкара лъжци, да ви смачка психически.“
И беше прав. Няколко дни преди първото заседание, в един жълт вестник се появи статия. Заглавието беше крещящо: „БИЗНЕСМЕН ТОРМОЗИ ЛЮБОВНИЦАТА СИ СЛЕД ФАЛИТ“. Вътре беше пълно с пикантни, измислени подробности за връзката на Стефан и Симона, представени така, че той да изглежда като насилник и психопат. Имаше дори цитати от „близки до двойката“, които описваха неговата „неконтролируема ревност“. Беше очевидна поръчка, платена от Виктор.
Стефан беше съсипан. „Край. Сега всички ще мислят, че съм чудовище.“
„Точно това искат“, каза Огнян по телефона, гласът му беше спокоен и леден. „Не се поддавайте на провокацията. Това е ход на отчаянието. Означава, че се страхуват от нашия контраиск. Игнорирайте го.“
Но беше трудно да се игнорира. Лилия трябваше да понесе подигравки в университета. Десислава не смееше да излезе от вкъщи. Аз самата усещах любопитните погледи на колегите в работата. Някой им беше подшушнал за статията.
Първото дело беше това на Симона срещу Стефан. Залата беше малка и задушна. Симона седеше на свидетелската скамейка, облечена в скромна, тъмна рокля, с вид на уплашена сърна. Адвокатът ѝ я разпитваше с мек, съчувствен тон, изтръгвайки от нея сълзлива история за страх и заплахи. Тя говореше за анонимни обаждания, за това как се страхувала да излиза сама. Беше перфектна актриса.
Когато дойде ред на Огнян да я разпитва, атмосферата се промени. Той не беше агресивен. Беше прецизен като хирург.
„Госпожице, твърдите, че сте прекратили връзката си с господин Стефанов, защото сте се страхували от него?“
„Да, точно така“, отговори тя с треперещ глас.
„А можете ли да ни кажете кога точно започнахте работа за „Прогрес Капитал“?“
Въпросът я свари неподготвена. „Ами… не помня точно.“
„Аз ще ви припомня. Три седмици преди да се запознаете с господин Стефанов. Не е ли странно съвпадение, че компанията, която се готви да съсипе бизнеса му, ви е наела точно тогава?“
„Аз съм консултант. Работя по много проекти.“
„Разбира се. А един от тези проекти беше ли да съблазните господин Стефанов и да извличате информация от него?“
Адвокатът ѝ скочи. „Протестирам! Това е недопустимо!“
„Ще го формулирам по друг начин“, каза Огнян спокойно. „Вярно ли е, че сте получавали бонуси към заплатата си, чийто размер е съответствал на ценността на информацията, която сте предоставяли на господин Виктор?“
Симона пребледня. Огнян беше стигнал до банковите ѝ сметки. Беше намерил преводите.
След това на скамейката беше извикана Лилия. Тя беше уплашена, но решена. Разказа за Мартин, за начина, по който я е манипулирал, за съобщението, което ѝ е показал. „Приключвай с нея. Преминаваме към план Б.“
Адвокатът на Симона се опита да я атакува. „Вие мразите баща си заради изневярата му, нали? И сега просто си отмъщавате, като лъжете!“
„Да, бях бясна на баща си“, отговори Лилия, а гласът ѝ не трепна. „Но това, което Виктор и Мартин ми причиниха, е много по-лошо. Те използваха чувствата ми, за да наранят семейството ми. И няма да им позволя да се измъкнат.“
Думите ѝ отекнаха в залата. Младо момиче, което защитава баща си, въпреки неговото предателство. Беше силен момент. Делото беше отложено, но всички усещахме, че нещата са се обърнали.
Контраискът беше черешката на тортата. Маргарита беше основният ни свидетел. Тя спокойно и методично обясни как Виктор е манипулирал счетоводните книги, как е създавал фалшиви разходи и е отклонявал средства към фиктивни фирми, свързани с „Прогрес Капитал“. Външният диск с оригиналните файлове беше необоримо доказателство.
Виктор седеше на подсъдимата скамейка, арогантността му бавно се изпаряваше, заменена от зле прикрита паника. Адвокатът му се опитваше да оспори всяка дума, но доказателствата бяха твърде солидни.
Кулминацията настъпи, когато Огнян призова неочакван свидетел. Атанас. Бившият съдружник на Виктор. Оказа се, че Огнян го е проследил и му е предложил сделка – имунитет срещу показания. Атанас, уплашен от перспективата да влезе в затвора сам, се беше съгласил.
Той потвърди всичко. Разказа в детайли как с Виктор са планирали превземането на компанията на Стефан още от самото начало. Разказа как са наели Симона и са използвали Мартин. Разказа за систематичното източване на фирмата.
Лицето на Виктор беше маска на ярост и омраза. Той знаеше, че е свършено с него. Беше хванат в собствения си капан.
Когато излизахме от съдебната зала след показанията на Атанас, знаехме, че сме спечелили. Не просто делото. Бяхме спечелили битката за нашето достойнство.
Глава 10
Решенията на съда дойдоха едно след друго, като удари на чук, които възвестяваха края на една ера и началото на друга. Делото на Симона беше отхвърлено като неоснователно. Нещо повече, съдията я глоби за злоупотреба с право и я препоръча на прокуратурата за разследване за лъжесвидетелстване. Тя изчезна от живота ни толкова бързо, колкото се беше появила, оставяйки след себе си само горчив спомен.
Контраискът ни беше уважен изцяло. Съдът обяви договора за заем с „Прогрес Капитал“ за нищожен поради измама. Запорът върху имуществото на Стефан беше вдигнат. Виктор беше осъден да върне всички присвоени суми, плюс лихвите и огромно обезщетение за причинени вреди. Прокуратурата започна разследване срещу него и Атанас за организирана престъпна група, документни измами и пране на пари. Империята, изградена върху лъжи, се срути с трясък.
Новината дойде, докато вечеряхме в моя апартамент. Всички бяхме там, около малката кухненска маса, която беше станала свидетел на толкова много сълзи и страхове. Когато Огнян се обади на Стефан, за да му съобщи окончателното решение, в стаята настана тишина. Стефан слушаше, лицето му беше безизразно. Когато затвори, той просто каза: „Спечелихме.“
Никой не извика от радост. Нямаше викове на триумф. Имаше само едно дълбоко, облекчено издишване, сякаш огромен товар беше паднал от плещите на всички ни.
След това Десислава се разплака. Тихо, безмълвно, сълзите просто се стичаха по лицето ѝ. Но този път не бяха сълзи на отчаяние, а на облекчение. Лилия отиде и я прегърна. Стефан се приближи до тях и ги прегърна и двете. Стояха така, в средата на моята малка кухня, едно разбито семейство, което бавно започваше да събира парчетата от себе си.
Аз стоях отстрани и ги гледах. Чувствах се едновременно част от тях и в същото време – страничен наблюдател. Бях катализаторът на всичко това, но битката не беше моя. Аз просто им бях показала как да се бият.
През следващите седмици започна бавният процес на възстановяване. Стефан, макар и спечелил делото, беше разорен. Обезщетението, което трябваше да получи от Виктор, щеше да дойде след години, ако изобщо дойдеше. Компанията му беше куха черупка. Къщата им беше спасена, но вече не можеха да си позволят да я поддържат. Продадоха я. С парите изплатиха остатъчни дългове и си купиха много по-малък апартамент в обикновен квартал. Колите, прислугата, луксозните почивки – всичко това беше в миналото.
Стефан трябваше да започне от нулата. Беше трудно. Репутацията му беше накърнена. Много врати се затваряха пред него. Но той беше различен човек. Беше по-смирен, по-мъдър. Започна малък консултантски бизнес от новия им апартамент. Беше трудно, но за първи път от години го виждах истински ангажиран, истински жив.
Десислава също намери своя път. Записа се на счетоводни курсове. Оказа се, че има талант за работа с цифри. Намери си работа на непълен работен ден в малка фирма. Заплатата беше скромна, но за нея това бяха нейните пари. За първи път в живота си тя беше финансово независима, макар и в малък мащаб. Това ѝ даде увереност, която никога не беше притежавала. Връзката ѝ със Стефан беше сложна. Прошката не дойде лесно. Те живееха заедно, но имаше дистанция, рана, която щеше да зараства много дълго време. Но вече говореха. Имаше диалог, имаше усилие.
Най-голямата промяна беше в Лилия. Тя се отказа от правото. „Не искам да бъда част от този свят на лъжи и машинации“, каза ми тя. Прехвърли се в специалност „Социална работа“. Започна да работи като доброволец в приют за бездомни. Виждаше света по различен начин. Беше загубила своята привилегирована позиция, но беше намерила своята човечност.
Един ден, няколко месеца по-късно, тя дойде в моя апартамент. Вече се бях върнала към своя спокоен, подреден живот.
„Дойдох да ти благодаря, лельо“, каза тя. „И да се извиня.“
Погледнах я.
„За онази вечеря. За това, което казах за работата ти. Бях глупаво, арогантно хлапе. Ти ми показа какво означава „истинска работа“. Истинската работа е да се бориш за хората, които обичаш. Да бъдеш силен, когато всички останали се разпадат. Да бъдеш достоен. Ти спаси всички ни.“
Очите ми се насълзиха. Чаках да чуя тези думи толкова дълго.
„Всеки прави грешки, Лили. Важното е да се учим от тях.“
Тя кимна. Преди да си тръгне, тя ме погледна сериозно. „Ти никога не говориш за себе си. За живота си преди… преди да станеш рецепционистка. Татко каза, че си била анализатор. Много добра. Защо се отказа?“
Въпросът увисна във въздуха. Погледнах през прозореца към светлините на града.
„Защото се бях изгубила“, отговорих тихо. „Търсех успех, също като баща ти. Но цената беше твърде висока. Трябваше да се върна към себе си. Трябваше да намеря нещо истинско.“
„И намери ли го?“, попита тя.
Усмихнах се. „Мисля, че да.“
Глава 11
След като те се изнесоха и животът ми се върна в обичайното си русло, една странна тишина изпълни апартамента. Липсваше ми хаосът. Липсваше ми напрежението, целта, която ни обединяваше. Бях изпълнила мисията си. Бях ги спасила. Но сега, когато битката беше свършила, аз останах сама с въпроса: „Ами сега?“.
Работата на рецепцията вече не ми носеше същото спокойствие. Чувствах се не на място. След всичко, през което бях преминала, да отговарям на телефони и да посрещам посетители ми се струваше… недостатъчно. Искрата, която се беше запалила в мен, не искаше да угасне.
Един ден Огнян ми се обади.
„Анна, имам предложение за вас“, каза той без предисловия. „Напускам кантората си и започвам нещо ново. Малка, бутикова фирма, която ще се занимава само с дела за корпоративни измами. Ще защитаваме малките играчи срещу големите акули. Искам да работите за мен.“
Бях изненадана. „Като… рецепционистка?“
Той се засмя. „Не, Анна. Като анализатор. Като мой главен следовател. Вие имате инстинкт, който не се учи в никой университет. Виждате неща, които другите пропускат. Имате нужда от поле за изява. Аз мога да ви го дам.“
Предложението беше като гръм от ясно небе. Шанс да се върна към старата си професия, но по нов начин. Не за да трупам пари, а за да търся справедливост. Беше плашещо. Означаваше отново да скоча в света на стреса, дългите часове, голямата отговорност.
Говорих със Стефан. Той ме подкрепи безрезервно. „Трябва да го направиш, Анна. Това си ти. Това е твоята истинска работа. Ние те спъвахме твърде дълго.“
Говорих и с Лилия. Тя беше във възторг. „Ще бъдеш като супергерой! Ще помагаш на хората!“
Въпреки тяхната подкрепа, аз се колебаех. Страхът от провал, старият страх, който ме беше накарал да напусна преди години, отново се надигна. Ами ако не се справя? Ами ако отново прегоря?
Една вечер, докато размишлявах, на вратата се позвъни. Беше Десислава. За първи път идваше сама при мен. Носеше кутия с домашно приготвени сладки.
„Знам, че не съм най-добрият човек, от когото да приемаш съвети“, започна тя, докато пиехме чай. „Аз пропилях двадесет години от живота си в страх. Страх да не загубя лукса, страх да остана сама, страх да бъда себе си. И знаеш ли какво? Най-страшното се случи. Загубих всичко. Но оцелях. И сега, когато започвам отначало, разбирам, че единственото, от което е трябвало да се страхувам, е бил самият страх. Не прави моята грешка, Анна. Не позволявай на страха да ти отнеме шанса.“
Думите ѝ, прости и искрени, ме удариха с невероятна сила. Тя, която винаги бях смятала за повърхностна и слаба, ми даде най-мъдрия съвет.
На следващия ден се обадих на Огнян и приех предложението.
Глава 12
Мина една година. Животът беше коренно различен. Малката фирма на Огнян, „Справедливост за бизнеса“, бързо си спечели име. Бяхме малък, но ефективен екип. Работехме по трудни казуси, често без почти никакви шансове за успех. Но печелехме. Печелехме, защото бяхме мотивирани, защото вярвахме в това, което правим.
Аз бях сърцето на операциите. Ровех се в документи, анализирах данни, намирах пробойни. Работата беше изтощителна, но и невероятно удовлетворяваща. Вече не изплащах ипотека, бях я погасила предсрочно. Купих си нова, по-удобна кола. Но не парите ме мотивираха. Мотивираше ме погледът на облекчение в очите на клиентите ни, когато им казвахме, че сме спечелили.
Семейството ми също намери своя нов баланс. Стефан и Десислава все още бяха заедно. Връзката им беше променена, белязана от миналото, но по-здрава и по-честна. Бизнесът му бавно се разрастваше. Лилия беше отлична студентка, отдадена на каузата си.
Веднъж на няколко седмици се събирахме. Но не в луксозен ресторант, а в новия им апартамент или при мен. Вечерите бяха шумни, изпълнени със смях и истински разговори. Говорехме за работа, за мечти, за проблеми. Бяхме семейство. Истинско семейство.
Една вечер, точно преди Коледа, всички бяха у нас. Лилия украсяваше малката елха, Десислава подреждаше масата, а Стефан се опитваше да поправи една развалена лампа. Атмосферата беше топла и уютна.
В един момент Лилия се обърна към мен. „Лельо, спомняш ли си онази вечеря преди толкова време?“
Кимнах. Как бих могла да я забравя?
„Понякога си мисля, че ако не беше онази вечер, нищо от това нямаше да се случи. Ако не те бях обидила, ти нямаше да се ядосаш. Ако ти не се беше ядосала, нямаше да решиш да ни покажеш на какво си способна. И тогава Виктор щеше да ни унищожи напълно.“ Тя ме погледна. „Странно е как понякога най-лошите неща, които правим, водят до най-добрите резултати.“
Замислих се върху думите ѝ. Може би беше права. Може би обидата не беше просто обида. Може би беше искрата, която ми трябваше, за да запаля огъня, който тлееше в мен.
Погледнах отражението си в стъклото на прозореца. Видях жена на средна възраст, с няколко сиви косъма в косата и леки бръчки около очите. Но видях и сила в погледа ѝ. Видях увереност. Видях жена, която знаеше коя е и какво може.
Не бях нито рецепционистка, нито анализатор. Бях просто Анна. И това беше повече от достатъчно. Това беше истинска работа. Работата да бъдеш себе си.