Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
Влязохме под мека светлина, която правеше всичко да изглежда по-скъпо, отколкото вероятно беше. Мила ме хвана под ръка и ми прошепна, че най-сетне си позволяваме вечер, която да помним. Аз се усмихнах и се постарах да не мисля за вноската по кредита за жилището, която щеше да изтегли последните ни сили в края на месеца.
Сервитьорът ни изгледа така, сякаш сме му отнели нещо лично. Казваше се Борис, поне така пишеше на табелката му. Усмивката му беше тънка и без топлина.
„Резервация?“ попита той, без да ни гледа в очите.
Казах името си. Борис кимна прекалено рязко, все едно му досаждам. Поведе ни към маса, която не беше до прозореца. Спрях го учтиво и напомних, че сме поискали маса до прозореца.
„Има объркване“, отвърна той. „Сядайте тук.“
Мила притисна устни. Аз не исках да започвам годишнината с спор. Подадох й стол, сякаш това ще поправи тона на вечерта.
Не го поправи.
Борис остави менюто така, сякаш хвърля листовки. Когато попитах за вино, той въздъхна театрално и каза, че „всичко е описано“. Когато Мила поиска да смени гарнитурата, той й заяви, че „така е по рецепта“ и че „няма как да се променя“.
От прозореца виждахме само отраженията си, защото завесата беше полуспусната. До нас имаше празна маса точно на мястото, което бяхме резервирали. Погледнах я още веднъж, после погледнах Борис.
„Може ли да седнем там?“
„Не“, каза той. „Там е запазено.“
„От колко време е запазено?“ попитах. „Стои празно.“
Той присви очи и се наведе леко към мен.
„Господине, не ви е работа.“
Това беше моментът, в който усетих как нещо вътре в мен се надига. Не беше гняв, беше онова неприятно усещане, че някой те натиска нарочно, докато ти се усмихва отгоре.
Вечерта мина в мъгла от хладни жестове. Храната беше добра, но вкусът й не успя да прикрие унижението. Мила се опитваше да смени темата, да говори за университета на брат ми, за това как Даниел се справя, как е взел кредит за малко жилище с надеждата „да не живее повече под наем“. Говореше и за майка си, която все по-често звънеше да пита дали сме „готови за истински живот“.
Аз кимах, но наблюдавах Борис.
В един момент той дойде и без дума започна да вдига чиниите, докато Мила още държеше вилицата.
„Извинете“, каза тя.
Той я погледна, сякаш тя е проблемът на вечерта.
„Затваряме скоро.“
Погледнах часовника. Имаше още доста време. Но не исках сцена. Сметката дойде бързо, сякаш ни изгонваше. Платих сто и осемдесет евро. Борис ми върна картата, после се поколеба и протегна сметката отново.
„Господине, забравихте таксата за обслужване.“
Аз вдигнах поглед. Усмихнах се без радост.
„Обслужването ви беше нула.“
Оставих всичко така, станах и хванах Мила за ръка. Тя се изненада, но ме последва. Когато тръгнахме към изхода, управляващият на залата ни настигна. Казваше се Павел и носеше усмивка, която беше твърде научена, за да е истинска.
„Моля ви“, каза той. „Това е неписано правило. Оставя се бакшиш. Сервитьорите разчитат на него.“
„Тогава е ваша работа да ги учите да работят“, отвърнах. „Никой не е длъжен да плаща допълнително за грубост.“
Павел се стегна, сякаш думите ми го удариха по лицето.
„Не сме имали клиент, който да остави нула евро.“
„Е, вече имате“, казах и излязох.
Навън въздухът беше по-истински от всичко вътре. Мила мълчеше. Вървяхме бавно.
„Не трябваше да се ядосваш“, прошепна тя накрая.
„Не се ядосвам“, казах. „Просто няма да плащам, за да ме унижават.“
Тази нощ, когато се прибрахме, не заспах веднага. Отворих лаптопа и написах подробен отзив. Не обиждах, не преувеличавах. Описах фактите, думите, поведението. В края написах: „Ако това е „неписано правило“, тогава е време да стане написано, за да знаят хората къде отиват.“
Натиснах „публикувай“ и затворих устройството.
Сякаш бях хлопнал врата.
Само че не знаех, че от другата страна някой вече държи ключа.
Глава втора
На следващата сутрин телефонът ми звънна още преди да съм изпил кафето си.
Непознат номер.
Вдигнах.
„Никола?“ Гласът беше спокоен, но имаше в него нещо метално, като студено острие, скрито под кадифе.
„Да.“
„Виждам, че обичате да пишете.“
Погледнах към Мила. Тя беше в кухнята и още не ме виждаше. Сърцето ми се сви.
„Кой се обажда?“
„Нека кажем, че съм човек, който не харесва лъжите. Вашият отзив… не е просто отзив.“
„Това е истината.“
Мъжът се засмя тихо.
„Истината понякога струва скъпо. Понякога по-скъпо от сто и осемдесет евро.“
„Ако искате да ме заплашвате…“
„Не, не. Само ви предупреждавам. Има хора, които не обичат да ги излагат. Изтрийте го.“
„Няма.“
Пауза. Като дъх, задържан нарочно.
„Тогава ще се чуем пак“, каза гласът. „И може да не ви хареса.“
Линията прекъсна.
За миг стоях неподвижен. После тръгнах към кухнята и опитах да изглеждам спокоен. Мила ме погледна внимателно.
„Кой беше?“
„Нищо“, казах твърде бързо.
Тя не повярва. В очите й проблесна тревога, но я преглътна.
„Никола…“
„Наистина нищо“, повторих. „Просто някаква реклама.“
Лъжа. Първата лъжа за деня. Не беше голяма, но беше начало. И всяко начало има цена.
Малко по-късно, докато се приготвях за работа, получих съобщение. Отново от непознат номер.
„Последен шанс. Изтрий отзива. Иначе ще се наложи да говорим по друг начин.“
Пребледнях. Не, не просто пребледнях, усещането беше като да ми дръпнат кръвта от лицето.
Опитах да се успокоя. Вероятно е блеф. Вероятно някой от ресторанта е решил да играе на страх.
Но когато на излизане видях пред входа на блока паркиран тъмен автомобил, който не бях виждал преди, и когато шофьорът ме погледна, без да мига, блефът вече не изглеждаше толкова вероятен.
Отидох на работа, но не можех да се съсредоточа. В главата ми се въртяха два въпроса.
Кой е този човек?
И откъде има номера ми?
В обедната почивка се обадих на Даниел. Брат ми беше в университета и гласът му звучеше уморено, сякаш носи чужди тежести.
„Какво има?“ попита.
„Някой ме заплашва заради отзив.“
„Какво?“
Разказах му накратко. Даниел изсумтя.
„Пази се, Никола. Тези хора не са случайни. Вчера в университета се говореше за едно място, което е на някакъв богаташ. Някой написал нещо и после… изведнъж му се появили проверки, кредити, проблеми.“
„Мислиш, че могат да ми направят нещо?“
„Могат да направят на всеки“, отвърна той и гласът му се сниши. „Аз имам ипотека, нали знаеш. Ако ми направят проблем с поръчителството…“
Стомахът ми се сви още повече.
„Не се притеснявай. Няма да те замесвам.“
„Ние сме семейство“, каза Даниел. „Само… бъди внимателен. Много внимателен.“
Затворих и за първи път се усетих истински сам, въпреки че бях сред хора.
След работа се прибрах. Мила беше вкъщи. Усмивката й беше напрегната.
„Днес ме търси майка ми“, каза тя. „Пак.“
„И?“
„Пита дали ще се женим. После ме попита дали съм сигурна, че си… надежден.“
Тези думи ме удариха като плесница.
„Защо?“
Мила се поколеба.
„Каза, че някой й се е обадил. Някой непознат. Питал за теб. Казал, че си конфликтен и че си създавал проблеми.“
Вътре в мен нещо се разпука.
„Значи не са празни заплахи“, прошепнах.
Мила се приближи.
„Никола, кажи ми какво става.“
И тогава, без да искам, разказах всичко. От разговора сутринта до колата пред блока. До съобщението.
Очите на Мила се разшириха.
„Защо… заради бакшиш?“
„Не е заради бакшиша“, казах. „Защото ги поставих на показ. И някой не иска това.“
Тя седна бавно на стола.
„Тези хора имат връзки“, прошепна. „Знам го. Аз… аз съм работила за един от тях.“
Спрях. Светът ми се наклони.
„Какво?“
Мила стисна ръцете си.
„Преди да се запознаем… бях в един офис. В компания, която държи много места. Той… собственикът… беше човек, който не приема отказ.“
„Кой е той?“ попитах.
Мила ме погледна и гласът й едва излезе.
„Симеон.“
И името увисна между нас като тежък камък.
Аз не знаех кой е Симеон.
Но още същата вечер щях да разбера.
Глава трета
Вечерта звънна звънецът. Не телефонът. Звънецът на вратата.
Мила се стресна. Аз се изправих и отидох бавно. Погледнах през шпионката.
Двама мъже. Едният беше висок, с късо подстригана коса и израз на човек, който никога не чака. Другият беше по-нисък, с папка под мишница и очила. Изглеждаше като адвокат.
Отворих вратата само на верига.
„Никола?“ попита ниският.
„Да.“
„Казвам се Яна“, каза женски глас зад тях.
Погледът ми трепна. От стълбището се появи жена. Висока, уверена, с поглед, който режеше по-точно от всяка дума. Тя държеше друга папка и визитка.
„Аз съм адвокат Яна“, каза тя. „Тези двамата са… куриери, да го кажем така.“
Високият се усмихна, но усмивката му не стигна до очите.
„Идваме с официално уведомление“, продължи Яна. „За клевета. И за уронване на търговска репутация.“
„За отзив?“ попитах.
„За отзив“, потвърди тя. „Вашият отзив е видян от правилните хора. И те настояват да го премахнете, да се извините публично и да заплатите обезщетение.“
„Няма да го махна“, казах.
Яна ме изгледа внимателно.
„Говорите смело. Това е хубаво. Но не винаги е разумно.“
„Не съм лъгал.“
„В съда истината трябва да се докаже“, отвърна тя. „А доказването струва. Пари, време, нерви. И понякога… други неща.“
Зад мен Мила се приближи. Видя Яна и пребледня.
„Ти?“ прошепна.
Яна се обърна към нея. В погледа й имаше миг на разпознаване, после изчезна.
„Мила“, каза адвокатката. „Отдавна не сме се виждали.“
„Вие се познавате?“ попитах.
Мила преглътна.
„Яна… беше адвокат на компанията. Когато работех там.“
Яна се усмихна леко.
„Била съм адвокат на много хора“, каза тя. „Но днес съм тук в друга роля. Предлагам ви да не влошавате нещата.“
„Ти работиш за Симеон“, изрекох направо.
„Симеон е клиент“, поправи ме тя. „И е човек, който не обича да губи.“
„Аз не съм игра“, казах.
„Точно така“, отвърна Яна. „Вие сте човек. А хората имат слабости. Семейство. Кредити. Сестри, братя, които учат. Съпруги, които искат спокойствие.“
Думите й се плъзнаха по мен като студена вода.
„Откъде знаете за брат ми?“
Яна не отговори веднага. Просто ми подаде папката.
„Имате срок“, каза тя. „Два дни. Ако не… ще се видим в съдебна зала. И повярвайте, това ще е най-малкият ви проблем.“
Високият направи крачка напред и в очите му имаше предупреждение.
„Не си играй“, каза тихо.
Затворих вратата. Верижката изтрака. За миг стоях неподвижен, после се обърнах към Мила.
Тя трепереше.
„Какво не ми каза?“ попитах.
Мила стискаше ръцете си до бяло.
„Аз… напуснах там, защото…“
„Защото какво?“
Тя ме погледна, и в очите й имаше вина, страх и нещо още по-лошо.
„Защото Симеон не ме оставяше на мира“, прошепна. „И защото веднъж… направих грешка.“
Сякаш подът се разтвори.
„Каква грешка?“
Тя затвори очи.
„Позволих му да се доближи. Само веднъж. Беше преди години. Бях сама, уплашена, имах нужда от работа. И той…“
Думите й се прекъснаха. Аз стоях, без да дишам.
„Това… приключи. Кълна ти се“, прошепна тя. „Но ако той разбере, че съм с теб… ако реши да ме накаже…“
„Той вече го прави“, казах глухо.
Мила се разплака. Не шумно, а тихо, като човек, който се дави.
Аз не знаех какво да чувствам. Ревност? Гняв? Съжаление?
И тогава телефонът ми иззвъня отново. Непознат номер.
Вдигнах.
„Видя ли колко бързо стават нещата?“ попита познатият метален глас.
„Кой си ти?“
„Човекът, който ти дава шанс. Последен шанс. Изтрий отзива.“
Стиснах телефона.
„Не.“
Пауза. После гласът се смени. Стана по-студен.
„Тогава утре сутринта ще получиш писмо от банката. А брат ти… нека да внимава какво подписва.“
Линията прекъсна.
Мила ме погледна ужасено.
„Какво каза?“
„Че знаят за кредита ми“, изрекох. „И за ипотеката на Даниел.“
Тя сложи ръка на устата си.
„Това не е за отзив“, прошепна. „Това е за контрол.“
„Тогава няма да се подчиня“, казах.
Но вътре в мен вече беше поникнал страх. Не за мен.
За всички, които можех да повлека след себе си.
Глава четвърта
На следващата сутрин писмото беше там. Пъхнато под вратата.
Не от банката. Първо нещо друго.
Бял плик, без марка, без име. Отворих го внимателно, сякаш може да пореже.
Вътре имаше снимка.
Снимка на Мила, направена отдалеч. На улицата. До входа на блока. До нея бях аз. Държахме се за ръце.
Под снимката имаше изречение, написано с печатни букви:
„Всяка история има продължение.“
Пръстите ми се вкочаниха. Погледнах Мила. Тя също видя снимката и пребледня така рязко, сякаш въздухът се беше превърнал в лед.
„Наблюдават ни“, каза тя.
Точно тогава вратата на съседа се отвори. Появи се възрастна жена, която обикновено поздравяваше. Сега погледът й беше странен.
„Момче“, каза тя. „Търсиха те вчера. Някакви хора. Питаха кой живее тук.“
„Какви хора?“
„Учтиви… ама очите им не бяха учтиви“, прошепна тя и се огледа. „Пази се.“
Затворих вратата и седнах. В главата ми шумеше.
Мила се сви на дивана.
„Трябва да махнеш отзива“, каза тя тихо. „Не защото не си прав. А защото… не искам да страдаш заради мен.“
„Не“, отвърнах. „Ако го махна, това значи, че могат да ни държат така винаги. Днес е отзив. Утре ще е нещо друго.“
„Никола, той е опасен.“
„Тогава ще го спра.“
Тя се засмя горчиво, през сълзи.
„Как? С думи?“
Погледнах снимката още веднъж. „С доказателства“, казах. „С истината. По начин, по който да не могат да я смачкат.“
Първата ми мисъл беше полиция. Но нещо в думите на Яна ме спря. „Връзки.“ Това беше ключът. Ако Симеон има връзки, тогава най-лесният път може да е капан.
Трябваше ми човек, който да не е част от тях.
Спомних си за Калин. Стар приятел от гимназията, с когото отдавна не бях говорил. Знаех само, че е станал бизнесмен, но от онези, които не се навеждат лесно. Някога беше беден, научил се беше да оцелява, без да се продава.
Обадих му се. Отговори бързо.
„Никола? Това е изненада.“
„Имам проблем“, казах. „И ми трябва някой, който не се плаши.“
Чух как се засмя.
„Кажи къде си. И не говори по телефона повече от нужното.“
Сърцето ми се стегна.
„Слушат ли ме?“
„Когато големи хора се ядосат, слушат всичко“, отвърна Калин. „И гледат всичко.“
Затворих. Погледнах Мила.
„Ще се видя с Калин“, казах. „Той може да помогне.“
„Калин?“ прошепна тя. „Чувала съм това име…“
„Откъде?“
Мила се поколеба.
„В компанията… говореха за един конкурент. За човек, който веднъж отказал да се продаде на Симеон.“
Стиснах зъби.
„Тогава е правилният човек.“
Излязох сам. Не исках да повличам Мила навън. По пътя усещах погледи. Не бях сигурен дали са истински или в главата ми, но всеки шум зад гърба ми ме караше да се обръщам.
Срещнах Калин на тихо място, без табели и без излишна показност. Той седеше с гръб към стената, така че да вижда всичко. Беше по-здрав, отколкото го помнех, но очите му си бяха същите.
„Изглеждаш като човек, който не е спал“, каза.
„Не съм“, признах.
Разказах му всичко. Ресторанта. Борис. Отзива. Заплахите. Яна. Симеон. Снимката.
Калин слушаше без да ме прекъсва. Когато свърших, той се облегна назад.
„Добре“, каза. „Първо правило. Не се паникьосвай. Те разчитат на това.“
„Не ми изглежда като игра“, казах.
„Не е игра“, отвърна Калин. „Това е машина. И ти си пъхнал пръст в зъбните колела. Сега или ще го откъснат, или ти ще счупиш машината.“
„Аз съм един човек.“
Калин се наведе.
„Един човек може да направи много, ако не е сам. Кажи ми… имаш ли доказателства? Нещо, което да показва, че те те заплашват?“
„Съобщения. Обаждания.“
„Записал ли си обажданията?“
„Не.“
Калин поклати глава.
„Тогава започни да записваш. И още нещо. Тази адвокатка… Яна. Тя не е дошла само да те уплаши. Тя е дошла да види колко си твърд. Да те прецени.“
„И?“
„И ако усети слабост, ще натисне там“, каза Калин. „Те вече го правят с банката и с брат ти. Трябва да защитиш семейството си.“
„Как?“
Калин се замисли, после каза бавно:
„Ще ти трябва адвокат. Но не техният. И ще ти трябват свидетели. И нещо, което те не очакват.“
„Като какво?“
Калин се усмихна тънко.
„Като човек отвътре.“
Сърцето ми заби.
„Имаш предвид…“
„Сервитьора“, каза Калин. „Или някой от персонала. Някой, който знае как работят. Кой събира бакшишите. Кой заплашва клиентите. Кой прибира пари извън касата. Винаги има недоволни хора в такива места.“
Погледнах го.
„Борис никога няма да помогне.“
„Не Борис“, отвърна Калин. „Друг. Някой, който е бил там, когато Борис е бил груб. Който е видял всичко. И който е уморен да му казват, че трябва да търпи.“
В главата ми проблесна образът на младата сервитьорка, която мина два пъти край нас, без да каже нищо. Очите й бяха тъжни. И когато Борис ни смени масата, тя погледна към него със страх.
„Имаше едно момиче“, казах. „Ралица. Не съм сигурен, че се казва така, но чух как я извикаха.“
Калин кимна.
„Тя може да е ключът. Но внимателно. Ако се опиташ да говориш с нея сам, може да те вкарат в капан.“
„Тогава как?“
Калин извади телефон.
„Имам човек, който може да уреди среща. Без да я излага. Но трябва да ми обещаеш нещо.“
„Какво?“
„Да не се отказваш, когато стане страшно“, каза Калин. „А ще стане.“
Погледнах го и в този момент разбрах, че вече няма връщане назад.
„Обещавам“, казах.
Калин кимна.
„Тогава започваме.“
И точно тогава телефонът ми вибрира.
Непознат номер.
Погледнах Калин. Той само повдигна вежди.
„Вдигни“, каза. „И записвай.“
Вдигнах. Натиснах запис, без да трепна.
„Никола“, каза металният глас. „Надявам се да сте разумен.“
„Кой сте?“ попитах, този път по-спокойно.
„Няма значение. Важното е, че днес следобед ще получите второ писмо. От банката. За просрочие, което не съществува. Странни грешки стават, нали?“
Стиснах зъби.
„Защо правите това?“
Гласът се засмя.
„Защото можем.“
Калин ми направи знак да го държа да говори.
„И какво искате?“ попитах.
„Искам да си върнете спокойствието“, каза гласът. „С едно движение. Изтрийте отзива. Извинете се. И оставете хората да си вършат работата.“
„А ако не?“
Пауза. После тихо:
„Тогава ще научите колко лесно се руши животът, когато е построен върху кредити.“
Линията прекъсна.
Калин се наведе.
„Имаме ги“, каза. „Имаме признание за натиск. Не е достатъчно, но е начало.“
Аз седях като вцепенен.
„Това вече не е за бакшиш“, прошепнах.
Калин ме погледна твърдо.
„Никога не е било.“
И тогава разбрах най-лошото.
Някой се беше заканил да унищожи живота ми.
И започваше още днес.
Глава пета
Второто писмо дойде точно както беше обещано.
Пратка по куриер. Служебна бележка. „Възможно нарушение по договора.“
Гледах листовете и не вярвах. Пишеше, че имам неплатена сума, която никога не е съществувала. Че ако не се явя да „уточня“, ще има последствия. Тонът беше хладен, без човешко лице.
Мила седеше до мен и ръцете й трепереха.
„Никола… това е истинско“, прошепна тя.
„Не е истинско“, казах. „Но е реално.“
Калин ме беше предупредил. „Ще ти направят да изглеждаш виновен.“
Обадих се в банката. След дълго чакане ми отговори служителка с уморен глас. Когато й обясних, тя замълча.
„Господине… в системата има отметка за проверка“, каза тя. „Не мога да кажа повече по телефона.“
„Кой я е сложил?“
„Не знам.“
Затворих и усетих как ме облива ярост.
Мила ме хвана за ръка.
„Страх ме е“, каза тя. „Не от това, че ще загубим пари. Страх ме е, че ще загубя теб.“
Погледнах я. В очите й имаше истина, която ме разкъса.
„Няма да ме загубиш“, казах. „Но трябва да ми вярваш.“
Тя кимна, но сълзите й казваха друго.
Същата вечер Калин се обади.
„Имам среща“, каза. „С момичето. Но трябва да е дискретно.“
„Кога?“
„Сега“, отвърна той. „И не идвай сам. Вземи Мила.“
„Защо?“
„Защото Ралица може да се уплаши от непознат мъж“, каза Калин. „А и… Мила има причина да знае истината. Иначе ще ви разделят.“
Мила ме погледна. Видя решението в лицето ми и само кимна.
Отидохме на място, което не приличаше на място за срещи. Студена светлина, обикновени маси. Никой не обръщаше внимание на никого.
Ралица седеше в ъгъла. Беше млада, но умората в очите й беше на човек, който е преживял твърде много за възрастта си. Когато ни видя, се стресна. Очите й се стрелнаха към вратата.
Калин седна срещу нея спокойно.
„Не се страхувай“, каза той. „Ние не сме от тях.“
Ралица преглътна.
„Как да съм сигурна?“ прошепна.
Мила се наведе напред.
„Аз бях там“, каза тя. „В компанията. Знам как работят. И знам какво правят на хората.“
Ралица я погледна и за миг в очите й проблесна признание.
„Ти си… ти си Мила“, каза тихо. „Говореха за теб. Казваха…“
Мила пребледня.
„Какво казваха?“
Ралица се поколеба, после отвърна:
„Казваха, че си избягала. Че си ги предала.“
В стаята сякаш стана по-студено.
„Аз не ги предадох“, прошепна Мила. „Аз просто… исках да живея.“
Ралица си пое дъх.
„Те ме държат там, защото нямам избор“, каза. „Имам заем. Малък, но… ако закъснея, ме притискат. Борис събира бакшишите. Не всички ги раздава. Част отиват нагоре. И ако някой клиент не остави… Борис си го набелязва.“
Погледнах я.
„Значи беше нарочно“, казах.
Ралица кимна бавно.
„Да“, прошепна. „Казаха му да ви натисне. За да оставите повече. За да ви покажат кой командва. И когато не оставихте… Борис се ядоса. Обади се.“
„На кого?“ попита Калин.
Ралица прехапа устна.
„На човек, който идва понякога. Не е управителят. Не е от персонала. Но всички му се подчиняват. Казва се Владо.“
Сърцето ми трепна.
„Той ли ми се обажда?“
„Не знам“, каза Ралица. „Но Владо… той прави такива неща. Заплашва. Следи. Кара хората да мълчат.“
Калин се усмихна без радост.
„Това вече звучи като схема“, каза. „Имаш ли доказателства, Ралица? Съобщения? Записи?“
Ралица сведе поглед.
„Имам… нещо.“
Бърка в чантата си и извади малък телефон, стар модел.
„Тук има записи“, каза тя тихо. „Случайно. Оставих да записва, когато Борис викаше. И когато управителят му казваше какво да прави. И когато Владо каза… че ще ми „развали живота“, ако говоря.“
Мила притисна ръка към гърдите си.
„Ралица… това е опасно.“
Ралица се усмихна горчиво.
„Опасно е и да мълча“, прошепна. „Вече не мога. Всеки ден се прибирам и се питам… това ли е животът ми?“
Калин кимна.
„Ти си смела“, каза. „И ако излезеш с това, ще трябва защита. Ние можем да ти я осигурим.“
„Как?“ попитах.
Калин ме погледна.
„Ще използваме закона, но и хората“, каза. „Има журналисти, които не са купени. Има контролни органи, които понякога работят, ако има шум. И има конкуренти, които ще се радват да видят Симеон разклатен.“
„Не искам война“, прошепна Мила.
Калин се наведе към нея.
„Понякога войната те намира сама“, каза. „Въпросът е дали ще стоиш на място.“
Ралица изведнъж се стресна и погледна към вратата.
„Някой… ме следи“, прошепна.
Обърнах се. Видях мъж, който стоеше прекалено спокойно. С тъмно яке. И очи, които не търсеха, а вече знаеха.
Калин се изправи бавно.
„Тръгваме“, каза тихо.
Сърцето ми заби лудо. Хванах Мила. Ралица стана, стискайки телефона в чантата си.
Мъжът направи крачка към нас.
И тогава чух гласа му, тих, но ясен:
„Ралица… не си прави глупости.“
Ралица пребледня. Мила изстена.
Калин се усмихна ледено.
„Здравей, Владо“, каза.
Мъжът присви очи.
„Калин“, отвърна той.nе. „Все още ли си мислиш, че можеш да пречиш?“
„Не преча“, каза Калин. „Аз просто не обичам насилниците.“
Владо погледна към мен.
„Ти си Никола“, каза. „Едно отзивче и вече си герой. Жалко, че героите понякога падат.“
Страхът ми се превърна в гняв.
„Остави ни“, казах.
Владо се усмихна.
„Ще ви оставя“, каза. „За момента. Но не забравяйте… всяка история има продължение.“
Точно същите думи като на снимката.
После се обърна и излезе, сякаш всичко е решено.
Калин изчака да се затвори вратата и тогава каза:
„Вече няма съмнение. Това е организирано. И сега… започва истинската част.“
Мила ме погледна, разкъсана между страх и решителност.
„Какво ще правим?“ прошепна.
Аз стиснах ръката й.
„Ще им покажем, че не сме сами“, казах.
Но вътре в мен вече се беше надигнало усещането, че следващият удар ще е по-близо до дома, отколкото очаквах.
Глава шеста
На следващия ден Даниел ми се обади с глас, който не беше неговият. Трепереше.
„Никола… имам проблем.“
Сърцето ми падна.
„Какъв?“
„В университета… дойдоха двама мъже. Казаха, че са от банка. Показаха документи. Казаха, че ипотеката ми е под риск, защото поръчителят имал… съмнителен профил.“
„Поръчителят съм аз“, прошепнах.
„Да“, каза Даниел. „И сега ме карат да подпиша нови условия. Иначе… иначе щели да ме съдят.“
Затворих очи. Това беше ударът.
„Не подписвай нищо“, казах твърдо. „Нищо. Чуваш ли?“
„Но ако не подпиша…“
„Ще намерим начин“, казах. „Само не подписвай.“
„Те знаят къде живея“, прошепна Даниел. „Знаят с кого съм. Казаха името на…“ Гласът му се счупи. „Казаха името на момичето ми.“
Кръвта ми кипна.
„Даниел, слушай ме“, казах. „Отиди при мен. Веднага. Не оставай сам.“
„Добре“, прошепна той.
Затворих и погледнах Мила. Тя беше чула всичко.
„Това е моя вина“, прошепна тя. „Ако не бях…“
„Спри“, казах рязко. После смекчих тона. „Това не е твоя вина. Това е тяхна вина. И ще го спрем.“
Калин дойде след час. С него беше още един човек, мъж на средна възраст с умни очи и спокойна стойка.
„Това е Тодор“, каза Калин. „Адвокат. Но не от онези, които се усмихват на насилниците.“
Тодор кимна.
„Чух за случая“, каза той. „И виждам, че вече не е само отзив. Това е натиск, заплахи, злоупотреби. Ако имаме записи и свидетел, може да се направи официален сигнал. И да се поиска защита.“
„За Ралица?“ попитах.
„И за вас“, каза Тодор. „И за брат ви.“
Мила седеше тихо. В очите й се бореха страх и надежда.
„А ако Симеон има връзки?“ попита тя.
Тодор се усмихна леко.
„Има“, каза. „Но връзките не са броня, ако има достатъчно светлина. Проблемът е, че хората се страхуват да светнат лампата.“
Калин сложи ръка на масата.
„Ние ще светнем“, каза.
Точно тогава Даниел пристигна. Очите му бяха зачервени, а ръцете му трепереха. Прегърнах го.
„Извинявай“, прошепна той. „Не искам да ти тежа.“
„Ти не тежиш“, казах. „Те тежат.“
Даниел седна и разказа всичко подробно. Тодор слушаше, задаваше въпроси, записваше.
„Това, което правят, е грубо нарушение“, каза накрая. „Но трябва да действаме внимателно. Първо, ще уведомим банката официално. Второ, ще подадем сигнал за изнудване. Трето…“
Калин се намеси:
„Трето, ще изкараме историята навън.“
„Журналисти?“ попита Мила.
„Да“, каза Калин. „Имам контакт. Жена на име Силвия. Тя не се плаши лесно. Но трябва да й дадем нещо сериозно.“
Ралица беше готова да даде записите. Но трябваше да я защитим.
„Къде е тя?“ попитах.
Калин въздъхна.
„На сигурно място“, каза. „Засега. Но Владо я видя с нас. Това значи, че ще я натиснат.“
Даниел ме погледна ужасено.
„Това е като… като филм“, прошепна.
„Да“, казах. „Само че боли истински.“
Тази вечер, когато останахме сами, Мила седна до мен.
„Никола… има нещо, което трябва да ти кажа“, прошепна тя.
Погледнах я. Стомахът ми се сви.
„Какво?“
„Симеон… не просто ме преследваше“, каза тя. „Той ме държеше. Имаше записи. Снимки. Казваше, че ако си тръгна, ще ги покаже на всички. И…“ Тя преглътна. „И аз му подписах един документ.“
„Какъв документ?“
„Че… че имам задължение към компанията. Че съм получила пари като заем.“
„Получила ли си?“
„Не“, прошепна тя. „Дадоха ми един плик и ме накараха да го върна пред тях, за да има „следа“. После казаха, че вече съм им длъжна.“
Усетих как гневът ми става горещ.
„Това е измама“, казах.
„Знам“, прошепна тя. „И ако той реши… може да ме съди. Да ме унищожи. Затова се страхувам.“
Хванах лицето й в ръце.
„Ще го докажем“, казах. „Ще го обърнем срещу него.“
Мила затвори очи и се облегна на мен. Дишането й беше накъсано.
Тогава телефонът й звънна.
Непознат номер.
Тя ме погледна. Очите й бяха пълни с ужас.
„Не вдигай“, казах.
Но тя вдигна. Сякаш беше хипнотизирана.
„Мила“, каза мъжки глас, мек като кадифе.
Аз се вцепених. Не беше Владо. Не беше металният глас.
Беше по-спокоен.
По-опасен.
„Как си?“ попита гласът.
Мила пребледня.
„Не… не ми се обаждай“, прошепна.
„А защо?“ Гласът се усмихваше. „Не сме ли били близки?“
Погледнах я. Тя трепереше.
„Остави ме“, каза.
„Ти ме остави първа“, каза гласът. „И това… не се забравя. Но не се тревожи. Не се обаждам, за да си спомняме. Обаждам се заради Никола.“
Стиснах юмруци.
„Кажи му“, продължи гласът. „Кажи му, че има два дни. Иначе ще му взема всичко. И ще започна с брат му.“
Мила се задъха.
„Не!“ извика тя.
Гласът остана спокоен.
„Тогава направи правилното“, каза. „Убеди го. Иначе…“
Линията прекъсна.
Мила изпусна телефона и се разплака.
Аз седях неподвижен.
„Това беше Симеон“, прошепнах.
Мила само кимна, сякаш не може да диша.
И тогава разбрах, че не сме срещу ресторант.
Бяхме срещу човек, който си мислеше, че човешките животи са негово притежание.
И че вече е решил да ни го докаже.
Глава седма
На следващата сутрин Тодор подготви документите. Калин уреди среща със Силвия. Даниел остана при нас, защото не исках да го оставя сам.
Ралица трябваше да се появи по-късно, за да предаде записите.
И точно тогава се случи нещо, което не бях предвидил.
Майката на Мила дойде.
Не звънна. Тропна. Сякаш вратата й дължи послушание.
Отворих. Видях жена с поглед на човек, който е свикнал да съди. Очите й минаха през мен като през предмет.
„Мила“, каза тя, без поздрав. „Трябва да говорим.“
Мила излезе от стаята и лицето й се стегна.
„Мамо…“
„Не ме наричай така, когато си ме излъгала“, отвърна жената. „Знам всичко.“
Вътре в мен се надигна лед.
„Какво знаете?“ попита Мила.
Майка й извади телефон и показа снимката от плика. Същата снимка.
„Някой ми изпрати това“, каза тя. „И ми каза, че ти си с мъж, който създава проблеми. Че си замесена в нещо… нечисто. Че се опитваш да съсипеш хора.“
„Това е лъжа“, прошепна Мила.
Майка й присви очи.
„Лъжа ли е, че си работила за Симеон?“ попита тя.
Мила пребледня. Погледна ме, после майка си.
„Не“, каза тихо.
„Тогава?“ Майка й се приближи. „Кажи ми какво направи. Защо този човек се интересува от теб?“
В този момент Даниел излезе от другата стая. Видя напрежението и замръзна.
Майката на Мила го огледа.
„И кой е този?“
„Брат ми“, казах.
Тя изсумтя.
„Цялото семейство ли е тук?“
Калин се появи на прага, сякаш беше усетил бурята. Той не изглеждаше впечатлен.
„Госпожо“, каза той спокойно. „Ако сте дошли да викате, може би е по-добре да си тръгнете. Ако сте дошли да помогнете на дъщеря си, седнете.“
Майката на Мила го изгледа, после седна, сякаш това е нейният дом.
„Говорете“, каза.
Мила затвори очи. После започна да разказва. За компанията. За Симеон. За документа. За заплахите.
Майка й слушаше и лицето й се променяше бавно. В началото беше презрение, после недоверие, после страх. Накрая… вина.
„Защо не ми каза?“ прошепна тя.
Мила се засмя горчиво.
„Щеше ли да ми повярваш?“ попита. „Или щеше да кажеш, че съм си виновна?“
Майка й отвърна поглед.
„Аз… исках да те защитя“, прошепна.
„Като ме караш да се омъжа за „стабилност“?“ Мила повиши тон. „Аз исках любов. Исках човек, който да ме гледа като човек, не като трофей.“
Майка й преглътна.
„Никола…“ каза тя и ме погледна. „Ти разбираш ли в какво се забъркваш?“
„Да“, отвърнах. „И няма да я оставя.“
Жената ме гледа дълго. После, за моя изненада, каза:
„Добре. Тогава и аз няма да я оставя.“
Мила я погледна сякаш не вярва.
„Какво?“
Майка й извади ключове.
„Имам място“, каза. „Където може да се скриете, ако стане опасно. И познавам един човек… който дължи услуга.“
Калин повдигна вежди.
„Кой човек?“
Майката на Мила се поколеба, после каза:
„Работи в институция. Не е светец, но… когато нещо стане твърде нагло, и той се ядосва.“
Тодор кимна.
„Може да е полезно“, каза.
Точно тогава телефонът на Калин звънна. Той вдигна, слуша и лицето му се стегна.
„Ралица не идва“, каза тихо, когато затвори.
„Защо?“ попитах.
Калин ме погледна тежко.
„Изчезнала е.“
Мила изстена.
„Не…“
Даниел се хвана за главата.
„Къде?“ прошепна.
Калин стана.
„Владо я е намерил“, каза. „И ако не действаме бързо, няма да има кой да свидетелства.“
Сърцето ми се сви.
„Къде я държат?“
Калин поклати глава.
„Не знам“, каза. „Но знам едно. Те искат да ни уплашат. И да ни лишат от доказателства.“
Тодор стана и гласът му беше твърд.
„Тогава действаме по закон“, каза. „Сега. Подаваме сигнал за отвличане.“
Калин го изгледа.
„Сигналът ще стигне до тях за половин час“, каза той. „И ще я преместят.“
„Тогава?“ попитах.
Калин се наведе към мен.
„Тогава ще трябва да мислим като тях“, каза. „И да ги изпреварим.“
Майката на Мила стисна чантата си.
„Аз знам къде може да има камера“, каза. „В близост до мястото, където работи Ралица. Ако имаме запис…“
Тодор я погледна остро.
„Можете ли да го вземете?“
„Познавам човек, който може“, отвърна тя.
Мила я гледаше, сякаш вижда майка си за първи път.
Аз не знаех дали да вярвам, но нямах избор.
Точно тогава на телефона ми пристигна съобщение. От непознат номер.
„Без свидетели няма истина. Помисли.“
Погледнах Калин. Той стисна зъби.
„Те си мислят, че са ни счупили“, каза.
Аз стиснах телефона, докато пръстите ме заболяха.
„Не“, казах. „Само са ни събудили.“
И тогава тръгнахме да търсим Ралица, без да знаем дали ще я намерим навреме.