Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Голяма вековна мистерия тегне над това известно родопско село
  • Новини

Голяма вековна мистерия тегне над това известно родопско село

Иван Димитров Пешев юни 18, 2023
ssskisskrkasorasirosrr.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

В сърцето на Родопа планина, там където България свършва, но пътят продължава към Беломорието, едно селце, разделено от два вековни моста пази тайната на несметно богатство. Легендата за имането тегне върху село Дрангово от хилядолетия.

Но ако по време на социализма, за златото се говорело тайно, под дулото на граничарите, то вятърът на демокрацията разнесъл мита като златен прашец и докарал в селото иманярите.

Дрангово се намира само на няколко километра от българо- гръцката граница. Селото известно с многото си махали е може би единственото в Родопите, в което има не един, а два каменни моста, строени според местните още по римско време.

Именно старите мостове стават първите жертви на иманярските набези след падането на комунизма- разказва 80- годишният бай Ахмед.

Мъжът, чиито живот е минал в Дрангово помни, как преди 90-те години на миналия век, 5- сводестият римски мост в центъра на селото, е бил единствената връзка с дома му. Преди река Дранговска да отнесе част моста той бил висок 5 и дълъг 38 метра.

„Минавахме не само с магарета по него. И с мотори, и с автомобили го пресичахме, но здрав излезе и не мръдна толкова години“, твърди Ахмед. После до старият мост построили нов, от бетон , но бай Ахмед е категоричен, че от римският по-здрав няма.

 

Вторият мост в Дрангово, чиито основи иманярите подкопали е построен по горното течение на реката, под махала Караджовска.

Съоръжението е умалено копие на това в центъра на селото. Едносводестият мост е висок 6 метра, а дължината му е 32 метра. Именно него, покойният местен историк Иван Балкански сочи като един от най-красивите в района в книгата му от 1978 г. „Стари мостове в Кърджалийски окръг“.

„Мостовете са правени само от камък и вар, но въпреки това са изкарали векове. Досега никой не ги е ремонтирал, толкова здраво са направени“, казва бай Ахмед.

Местната легенда разказва, че за да се запазят толкова дълго време мостовете е правен курбан.

„Старите разправяха, че не е бил обикновен курбан. Човек е даден в жертва. Така е било някога“, твърди 80- годишният мъж.

Заедно със страховитите легенди от уста на уста се разказва и за злато скрито в мостовете. Според предание в района имало заровени 8 товара със злато. Скрил ги в османско време чорбаджия от Гюмюрджина, но никой не знаел точно къде е заровено имането.

Според местната легенда на дъното на езерото, наречено Синия вир над селото, лежал камък с надпис на арабски език. Именно той посочвал мястото, където са скрити златните лири.

Част от хората в Дрангово са убедени, че съкровище може да се търси навсякъде, но не и в мостовете. Никой не би скрил нещо ценно в мост, защото рискът да бъде отнесен от придошлата река е голям. Въпреки тази логика на местните в района често шетат иманяри.

„Идват с разни стари карти, разпитват, а нощем копаят тук и там. Разправят, че са извадили алтъни от левия крак на моста извън селото. Чух шум по моста една нощ като се връщах от вечерната молитва в джамия, ама не обърнах внимание, помислих, че е от водата. На другата сутрин на моста зееше голяма дупка“, твърди Ахмед.

„Най-лошото е, че както е тръгнало тия мостове дето са оцелели стотици години просто ще се срутят. Имането ще си остане заровено някъде в земята, но майсторството на древните строители ще бъде унищожено “, тревожи се бай Ахмед.

Днес мъжът е един от малцината пазители на древните мостове на Дрангово, а може би и на имането…

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Момченце си играеше на плажа, когато изведнъж напипа нещо странно под пясъка
Next: Село като от приказките търси хора да живеят там и ще им плаща

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.