Готвя редовно за дъщеря ми и зет ми. Не просто редовно, а почти постоянно. Откакто Десислава се омъжи за Стоян, моята малка кухня се превърна в топла хранителница за двама. Аз съм Лиляна. Жена на възраст, на която бръчките вече разказват истории, а ръцете ми винаги миришат на ванилия или чубрица. Правя го от любов, разбира се. Деси е единственото ми дете, ако не броим Павел, който е студент в друг град и рядко се прибира.
Деси и Стоян са „много заети“. Той е бизнесмен, вечно на срещи, вечно с телефон, залепен за ухото му, говорещ за „пазари“, „инвестиции“ и „възвращаемост“. Тя се опитва да поддържа някакъв блог за мода, но през повечето време просто поддържа него – Стоян. Аз ги поддържам и двамата.
Всеки петък вечер им нося голяма тава с мусака или пълнени чушки, достатъчни за два дни. В неделя – баница. През седмицата Деси често се обажда: „Мамо, Стоян довечера има гости, онези важните партньори, можеш ли да врътнеш една торта? Ти ги правиш най-добре.“ И аз въртя. С часове.
Когато ме поканиха на плажно пътуване, се зарадвах. Истински. Бяха наели малка вила на брега, само за тримата. „Мамо, ще си починеш най-сетне. Само ти, ние и морето“, каза Деси с онзи звънлив глас, който използваше, когато искаше нещо.
Още докато товарихме багажа, ентусиазмът ми леко се изпари. Стоян ми подаде два огромни сака. „Лиляна, внимавай с тези, вътре са ми лаптопите.“ Аз мъкнех и моите чанти, и една хладилна чанта, пълна, разбира се, с кюфтета и руска салата за из път. Аз ги бях направила.
Пристигнахме късно вечерта. Мястото беше красиво, трябва да се признае. Лунната светлина се отразяваше в спокойното море, а въздухът миришеше на сол и водорасли. Бях изтощена от пътя, но докато те си разопаковаха нещата, аз отидох до кухнята, за да подредя продуктите, които бях настояла да купим по пътя. Аз платих за тях.
„Малко е разхвърляно, мамо, ще оправим утре“, провикна се Деси от спалнята.
Аз само кимнах на празния въздух и започнах да мия чиниите, оставени от предишните наематели.
След час и половина вилата беше що-годе подредена. Аз бях капнала. Седнах на дивана във всекидневната, точно когато Стоян се появи, облечен в скъп халат, и се прозя. Той ме погледна, сякаш ме виждаше за първи път. Погледът му се плъзна по масата, която бях заредила с малко мезета и напитки.
Той не посегна към тях. Вместо това скръсти ръце.
„Какво ще има за вечеря?“
Въпросът прозвуча като изстрел в тихата стая. Примигнах.
„Ами… мислех, че сме уморени. Има салата, сирена…“
„Салата?“, той се подсмихна, онази негова крива усмивка, която винаги ме караше да се чувствам малка. „Три часа път дотук, цял ден срещи, и ще вечерям салата?“
Деси се появи зад него, увита в кърпа. „Стояне, моля те, мама е уморена…“
„Уморена?“, той се обърна към мен с пълна сила. „Поканихме те да си почиваш, да. Но още първата вечер… Не очакваш да се возиш на аванта, нали?“
Въздухът спря. Сърцето ми сякаш пропусна удар и после заби лудо, болезнено в гърлото ми. „На аванта.“ Тази дума. Като камшик. Аз, която бях прекарала последните пет години, готвейки, чистейки и подкрепяйки техния „бизнес“ живот. Аз, която бях изтеглила спестяванията си, „за да им помогна със старта“ преди две години – пари, които така и не видях обратно.
Деси стоеше вцепенена. Тя не каза нищо. Не ме защити. Само сведе поглед, сякаш внезапно се засрами от мен.
Не знаех дали да се засмея или да заплача. В гърдите ми се надигна гореща вълна – смесица от унижение, гняв и дълбока, дълбока мъка.
Стоян изсумтя. „Както и да е. Ще поръчам пица. Ако искаш, остани гладна.“
Той извади телефона си и демонстративно започна да търси номер.
Аз не помръднах. Седях на дивана и гледах в една точка на стената. Чувах как вълните се разбиват отвън. Чувах тиктакането на стенния часовник. Чувах собственото си дишане, което ставаше все по-дълбоко и по-студено.
На следващата сутрин дадох ясен знак.
Глава 2: Ясният знак
Слънцето още не беше изгряло, когато очите ми се отвориха. Не бях спала. Цяла нощ думите на Стоян – „на аванта“ – отекваха в главата ми, смесвайки се с шума на вълните. Мълчанието на Деси отекваше още по-силно.
Станах тихо. Кокалите ме боляха. Не от пътя, а от тежестта на осъзнаването. Аз бях просто прислуга. Удобна, безплатна прислуга с функция на банкомат при нужда.
Движех се безшумно из къщата. Те спяха дълбоко в своята спалня. Сигурно бяха яли пица до късно.
Отидох в кухнята. Отворих хладилника. Всички кутии, които бях напълнила вчера – кюфтетата, салатата, дори домашният сладкиш – стояха недокоснати.
Взех една голяма торба за боклук.
Методично, без да бързам, започнах да изхвърлям всичко. Кутия по кутия. Чувах как кюфтетата тупват тежко на дъното на плика. Сладкишът, който ми отне три часа, се смачка върху тях. Изсипах остатъка от прясното мляко в мивката. Изхвърлих хляба. Изхвърлих сирената и мезетата от снощи.
Когато хладилникът остана празен, аз го затворих.
После отидох в стаята си. Събрах си багажа още по-бързо, отколкото го бях разопаковала. Оправих леглото си. Не оставих и косъм.
Накрая отидох до масата във всекидневната. Намерих лист и химикал. Не написах много. Не си струваше.
Оставих бележката точно там, където Стоян беше оставил празната кутия от пица.
После взех чантите си и излязох. Първите лъчи на слънцето обагряха небето в розово и оранжево. Беше красиво. Вдишах дълбоко соления въздух, обърнах гръб на вилата и тръгнах пеша към автогарата, която бяхме подминали на влизане в градчето.
Бях на половината път към дома, когато телефонът ми започна да звъни. Беше Деси. Оставих го да звъни, докато не спря. След пет секунди започна отново. И отново.
Автобусът беше стар и друсаше, но аз се чувствах странно спокойна. Гледах през прозореца как пейзажът се сменя.
Когато звъненето спря, започнаха съобщенията.
„Мамо? Къде си?“ „Мамо, защо хладилникът е празен??“ „Стоян е бесен! Какво си направила?“ „Моля те, обади се, плашиш ме!“
После дойде съобщение от Стоян. Грубо и кратко.
„Много зряло, Лиляна. Върни се веднага.“
Аз изключих телефона.
Прибрах се в моя апартамент следобед. Беше тихо. Твърде тихо. Миришеше на застояло, въпреки че бях отсъствала само ден. Отидох в кухнята си. Отворих моя хладилник. Беше почти празен, защото всичко беше отишло с тях.
Вместо да се разплача, аз си направих кафе. Силно, черно, без захар.
Седнах на балкона и запалих цигара. Не бях пушила от десет години. Откакто Деси беше казала, че „мирише лошо“. Димът изпълни дробовете ми с горчив, но освобождаващ вкус.
Останах там с часове.
Късно вечерта на вратата се позвъни. Първо плахо, после настоятелно, накрая се чу блъскане.
„Мамо! Мамо, отвори! Знам, че си вътре! Моля те!“
Гласът на Деси беше приглушен и истеричен.
Аз не помръднах. Допуших си цигарата.
„Мамо! Стоян ще ме убие! Трябва да говорим! Моля те!“
Блъскането продължи още десет минути. После спря. Чух ридания пред вратата, после стъпките ѝ, докато се отдалечаваше.
Едва тогава си позволих да се разплача. Но не от мъка. От гняв.
Глава 3: Студеният апартамент
Дните след завръщането ми се точеха в странна, празна тишина. Апартаментът, който преди ми се струваше уютен, сега се усещаше като гробница. Тишината беше оглушителна, прекъсвана само от звъненето на телефона, който бях оставила в другата стая. Деси не се отказваше. Стоян също опита няколко пъти, но аз познавах звъненето му – кратко, агресивно, нетърпеливо.
Павел се обади. Той беше моята котва.
„Здрасти, мамо. Как е? Как беше на морето? Почина ли си?“
Гласът му беше млад, но вече уморен. Павел учеше право, трета година. Беше поел по стъпките на баща си, Бог да го прости. Беше сериозно момче, но аз знаех колко му е трудно. Работеше нощем в един бар, за да си помага с наема и учебниците, въпреки че беше взел и студентски кредит.
„Прибрах се, Павка. Не беше моето място“, казах аз, опитвайки се гласът ми да не трепери.
Той веднага усети. „Какво е станало? Деси ли? Или онзи… Стоян?“
Павел никога не харесваше Стоян. Наричаше го „лъскавата опаковка“.
Разказах му. Не всичко, не и за празния хладилник. Само за обидата. „На аванта.“
Последва мълчание от другата страна на линията. После дълбока въздишка.
„Мамка му“, процеди Павел. „Съжалявам, мамо. Съжалявам, че трябва да търпиш това. Деси… тя просто е заслепена от неговия така наречен ‘бизнес’.“
„Как си ти, миличък? Как са изпитите?“
„Тежко е. Имам държавен по вещно право след седмица. Не съм спал от дни. А и хазяинът пак мрънка за наема. Но ще се оправя, не ме мисли мен.“
Поговорихме още малко. Той ме накара да обещая, че няма да се поддавам на манипулациите на Деси.
„Мамо, ти си им дала всичко. Време е да се погрижиш за себе си. Моля те. Аз… аз имам нужда от теб да си добре.“
Този разговор ми даде сила. Когато затворих, отидох и си сготвих. Само за себе си. Обикновена леща. Седнах и ядох бавно, наслаждавайки се на всяка лъжица. Беше най-вкусното ястие, което бях яла от години.
Деси и Стоян се върнаха от „почивката“ си два дни по-късно. Очевидно моят бунт беше съсипал всичко.
Този път дойдоха заедно. Чух ги още от асансьора. Стоян говореше високо по телефона за някаква „сделка, която пропада“. Деси чукаше плахо.
Отворих.
Стоян ме изгледа с леден поглед, бутна ме леко, за да влезе, и продължи разговора си, крачейки из хола ми, сякаш му принадлежеше.
„Не, Кирил, слушай ме! Парите ще дойдат! Само ми дай още една седмица! Не можеш да се отметнеш сега!“
Деси стоеше на прага, бледа и изпита. Очите ѝ бяха подпухнали от плач.
„Мамо…“, започна тя.
„Влез и затвори вратата“, казах аз, гласът ми беше спокоен, но твърд.
Тя се подчини.
Стоян изкрещя нещо в телефона за „некомпетентни идиоти“ и го затвори с трясък. Той се обърна към мен, лицето му беше червено от гняв.
„Ти! Ти знаеш ли какво направи?“, извика той.
„Да. Показах ти къде е мястото ти“, отвърнах аз, учудвайки се на собствената си смелост.
Той пристъпи към мен. Беше висок мъж, внушителен в скъпия си костюм. „Ти си една стара…“
„Стояне!“, изпищя Деси, хващайки го за ръката. „Не! Моля те! Не така!“
Той я отблъсна грубо. „Млъкни, Десислава! Заради твоето мрънкане я взехме! Да си ‘починела’! А тя съсипа единствената възможност да се отпусна преди най-важната среща в живота ми! Ти знаеш ли, че Кирил, главният ни инвеститор, беше на съседната вила? Трябваше да вечеряме с него! А твоята майка реши да си играе на обидена и да изхвърли всичката храна!“
Ето я истината. Не почивка. Било е бизнес. А аз съм била просто кетърингът.
„Стояне, стига“, проплака Деси. „Мамо, моля те, прости му. Той е под огромно напрежение. Бизнесът… нещата не вървят добре.“
„Не ме интересува неговият бизнес“, казах аз. „Интересува ме моето достойнство. Което вие двамата стъпкахте. Ти, Стояне, с твоята арогантност, и ти, Деси, с твоето мълчание.“
Стоян се изсмя горчиво. „Достойнство? Ще говорим за достойнство, когато банката дойде, нали? Или си забравила?“
Стомахът ми се сви. „Какво… какво искаш да кажеш?“
Деси пребледня още повече, ако това беше възможно. „Стояне, недей. Не тук.“
„Точно тук!“, извика той. „Тя трябва да знае на какво ‘аванта’ се вози всъщност!“
Той се обърна към мен с триумфиращ поглед. „Мислиш, че живееш тук безплатно, а? Мислиш, че ни помагаш с твоите манджи? Този апартамент, Лиляна. Този апартамент, в който стоиш. Той е гаранция. Гаранция по нашия бизнес кредит. Ако аз фалирам… ти излизаш на улицата. Заедно с нас.“
Глава 4: Скрити подписи и двойни животи
За миг си помислих, че не съм чула добре. Шумът в ушите ми заглуши всичко, дори дишането на Стоян.
„Какво… каква гаранция?“, успях да прошепна.
„О, хайде, Лиляна, не се прави“, изсумтя Стоян, отпускайки се нагло на моя диван. „Преди две години. Когато ни трябваха парите за ‘старта’, както ти го нарече. Ти подписа, че апартаментът ти служи за обезпечение.“
„Аз… аз подписах, че съм ви поръчител за малък заем. За оборудване. Ти ми каза…“
„Казах ти каквото трябваше да чуеш“, прекъсна ме той. „Беше за бизнес кредита. Целият. И той не е малък. А сега инвеститорът, Кирил, иска да се оттегли. Ако той го направи, банката ще си поиска всичко.“
Погледнах към Деси. Тя стоеше до вратата, впила нокти в касата, трепереща.
„Деси?“, гласът ми беше неузнаваем. „Ти знаеше ли за това?“
Дъщеря ми не можеше да ме погледне в очите. Тя гледаше в пода, а сълзите капеха върху плочките в коридора.
„Мамо… ние трябваше… Стоян каза, че е единственият начин… Мислехме, че ще ги върнем веднага. Бизнесът трябваше да потръгне…“
„Вие сте ме излъгали.“ Това не беше въпрос. Беше констатация. Студена и остра като лед. „Вие сте фалшифицирали… не, вие сте ме накарали да подпиша смъртната си присъда, мислейки, че ви помагам за хладилник.“
„Технически погледнато“, вметна Стоян, разглеждайки ноктите си, „ти ни помогна. Просто мащабът е по-голям.“
Почувствах как краката ми се подкосяват. Трябваше да се хвана за рамката на вратата. Моят дом. Апартаментът, в който бях отгледала двете си деца. Апартаментът, който моят покоен съпруг беше купил с години работа в чужбина. Всичко това… заложено заради неговия „бизнес“.
„Мамо, моля те“, Деси най-сетне вдигна поглед. В него имаше само страх. „Не се сърди. Стоян ще оправи нещата. Нали, скъпи? Кажи ѝ, че ще оправиш нещата!“
Стоян сви рамене. „Работя по въпроса. Но тази сцена на плажа никак не ми помогна. Кирил беше там. Видя всичко. Видя как майка ти изхвърля храната като луда. Помисли, че сме нестабилни. Че семейството ми е развалина. Инвеститорите мразят нестабилността.“
„Значи аз съм виновна?“, извиках, гласът ми най-сетне се счупи. „Аз съм виновна, че ти си ме обидил? Аз съм виновна, че сте ипотекирали дома ми зад гърба ми?“
„Виновна си, че реагираш като дете!“, скочи Стоян. „Сега не е време за драми, Лиляна. Сега е време да се стегнеш. Защото, ако аз потъна, ти потъваш с мен.“
Той се изправи, оправи сакото си и тръгна към вратата.
„Хайде, Деси. Имаме работа.“
Деси ме погледна още веднъж, с очи, молещи за прошка, която не можех да ѝ дам. После се обърна и последва съпруга си като послушно кученце.
Вратата се затвори след тях.
Останах сама в апартамента, който вече не беше мой.
Нуждаех се от въздух. Грабнах чантата си и излязох. Вървях безцелно, улиците се размазваха пред очите ми. Не знаех накъде отивам, докато не се озовах пред голяма, лъскава сграда в центъра. „Андреев и партньори – Адвокатска кантора“.
Влязох без да мисля.
Посрещна ме млада секретарка.
„Имам нужда от адвокат“, казах аз, гласът ми звучеше кухо. „Спешно е.“
„Имате ли час за Адвокат Андреев?“
„Не. Но е спешно. Става въпрос за… ипотека. За измама.“
Може би отчаянието в гласа ми я трогна. Тя вдигна телефона. След минута ме покани в един кабинет.
Адвокат Андреев беше по-възрастен мъж, с прошарена коса и уморени, но много проницателни очи. Той ме изслуша. Разказах му всичко. За кредита, за подписа, за лъжата, че е за „оборудване“, за заплахата на Стоян.
Той слушаше внимателно, без да ме прекъсва, само си водеше бележки.
Когато свърших, той се облегна назад.
„Госпожо Лиляна. Това, което описвате, е сериозно. Нарича се ‘измама при подписване’ или въвеждане в заблуждение, което е престъпление. Но е изключително трудно за доказване. Особено когато става въпрос за семейство.“
„Но аз не знаех…“
„Знам. Въпросът е какво пише в документите. Ако подписът ви е там, пред банката вие сте солидарен длъжник. Трябва ми копие от този договор за кредит. Можете ли да го намерите?“
„Той е у тях. Всички документи са у тях.“
„Разбирам.“ Андреев се замисли. „Имаме начин да изискаме копие директно от банката, като ваш пълномощник. Но това ще ги алармира. Ще разберат, че се съветвате с адвокат.“
„Нека разбират“, казах аз. „Вече няма значение.“
„Добре. Ще подготвя документите.“ Той ме погледна съчувствено. „Пригответе се, Лиляна. Ще стане мръсно. Вашият зет, Стоян… той какъв бизнес точно управлява?“
„Нещо с… консултации. IT. Не знам точно. Винаги е много потаен.“
„Добре. Ще направя проверка. Стоян… с едно име ли е?“
„Да, Стоян. Фамилията им…“
Казах му фамилията. Адвокатът кимна.
„Ще започнем с проверка на фирмата му в Търговския регистър. Да видим колко точно е затънал. И кои са партньорите му.“ Той въздъхна. „Често в такива случаи се оказва, че нещата са много по-дълбоки. Има ли други замесени? Някакви… нередности, които сте забелязали?“
Замислих се. Стоян вечно говореше по телефона. Често излизаше късно вечер. Деси казваше, че е „на срещи“. Но понякога…
„Понякога се връщаше и дрехите му миришеха на скъп, женски парфюм. Не парфюмът на Деси. Тя ползва съвсем друг.“
Адвокат Андреев вдигна вежда. „Изневяра. Това усложнява нещата. Или ги опростява, зависи от гледната точка. Може да е лост за влияние. Ще проверя и това. Не се притеснявайте, имаме си начини.“
Излязох от кантората малко по-уверена, но и много по-уплашена. Бях обявила война на собствената си дъщеря.
Две седмици по-късно, животът се беше превърнал в кошмар. Деси ми звънеше всеки ден, плачейки, молейки ме да „спра адвоката“. Стоян ми изпращаше заплашителни съобщения. Аз бях спряла да им отварям.
Павел беше притеснен. Имаше изпити, но мислеше за мен.
„Мамо, сигурна ли си? Това е… съдебно дело срещу сестра ми.“
„Те ипотекираха дома ми, Павел. Какво да направя? Да чакам да ме изхвърлят?“
В един такъв ден, докато се връщах от магазина, в асансьора с мен влезе млада, много красива и елегантно облечена жена. Не я бях виждала в блока. Тя ми се усмихна мило.
„Вие трябва да сте Лиляна“, каза тя с кадифен глас.
„Да? Познаваме ли се?“
„Аз съм Ива. Близък партньор на Стоян.“
Сърцето ми подскочи. Това беше жената, за която говореше адвокатът. Жената с парфюма.
„Не мисля, че имаме какво да си кажем“, казах аз, опитвайки се да я заобиколя.
Тя препречи пътя ми. Асансьорът спря на моя етаж, но тя не помръдна.
„Напротив, Лиляна. Имаме много да си говорим. Мисля, че и двете имаме проблем, който се нарича Стоян. И един по-голям проблем, който се нарича Кирил.“
Глава 5: Неочакван съюзник и скрити животи
Погледнах я. Ива беше олицетворение на всичко, което Деси отчаяно се опитваше да бъде – безупречна, облечена в дрехи, които струваха повече от пенсията ми за година, и излъчваща студена увереност.
„Не разбирам за какво говорите“, казах аз, опитвайки се да я подмина.
„О, хайде, Лиляна. Нека не си губим времето. Знам за адвокат Андреев. Знам и за ипотеката върху апартамента ви. Стоян е идиот. Винаги е бил.“
„Вие сте му… любовница, нали?“, изстрелях думите, преди да успея да ги спра.
Ива се изсмя. Кратък, лишен от всякаква топлота смях. „Бях. Докато не осъзнах, че лодката му потъва. И че той е готов да повлече всички със себе си. Включително и мен.“
Тя ме избута леко обратно в асансьора и натисна бутона за партера. „Да се разходим. Не е безопасно да говорим тук.“
Озовахме се на една пейка в близката градинка. Ива извади тънка цигара и я запали.
„Вижте, ще бъда пряма“, започна тя, издишвайки облак дим. „Аз не съм просто ‘любовница’. Аз бях връзката на Стоян с Кирил.“
„Инвеститорът?“
„Точно така. Кирил е… влиятелен човек. Много богат и много отмъстителен. И аз съм му съпруга.“
Ето това не го очаквах. Стомахът ми се преобърна. „Вие сте… съпруга на Кирил? И сте имали връзка със Стоян?“
„Стоян е глупак. Помисли си, че ме е омаял. Помисли си, че ще му помогна да измъкне още пари от съпруга ми. Истината е, че аз го използвах. Трябваше ми информация за неговите проекти, за да ги предам на конкуренцията. Аз също имам свой дял.“
Гледах я потресена. Този свят на „бизнес“, за който Стоян говореше, се оказа по-мръсен и по-долен, отколкото можех да си представя.
„Но нещата се объркаха“, продължи Ива, а гласът ѝ стана по-напрегнат. „Кирил разбра. Не за конкуренцията, слава богу. Разбра за Стоян. Разбра, че любовникът ми се опитва да го измами. Затова се оттегля. Затова иска да съсипе Стоян. И ще го направи. Той не прощава.“
„Но защо ми казвате всичко това?“, попитах аз.
„Защото, когато Кирил съсипе Стоян, банката ще дойде при вас. Вашият апартамент ще бъде първото нещо, което ще вземат. А аз… аз имам проблем. Кирил ме заплаши. Каза, че ако не му помогна да ‘изчисти’ бъркотията на Стоян, ще разкрие моите собствени… машинации. Аз ще загубя всичко. Децата си, парите си.“
„И какво общо имам аз?“
„Вие имате адвокат. И имате основание за съдебно дело – измамата с подписа. Стоян е фалшифицирал и други неща. Имам доказателства. Документи, които той глупаво ми даде, за да ме ‘впечатли’. Доказателства, че е отклонявал пари от Кирил още преди месеци. Той е копаел собствения си гроб.“
Ива ме погледна право в очите. „Ако вие и вашият адвокат използвате тези документи… можете да анулирате ипотеката си. Да докажете, че сте били измамена не само от зет си, но и че банката е проявила престъпна небрежност, като е приела такова обезпечение без вашето пълно съгласие.“
„А вие какво печелите от това?“
„Аз ще ви ги дам. В замяна на това, адвокатът ви да насочи цялата вина към Стоян. Аз изчезвам от картинката. Името ми не се споменава. Аз ще убедя Кирил, че по този начин той ще си върне парите най-бързо – като преследва Стоян за криминална измама, а не банката за лош кредит. Това ще спаси и вас, и мен.“
Тя ми подаде малка флашка.
„Тук е всичко. Разговори, банкови извлечения, фалшиви фактури. Дайте ги на Андреев. Той ще знае какво да прави. Но побързайте. Кирил няма да чака.“
Тя стана, хвърли цигарата си и си тръгна също толкова бързо, колкото се беше появила.
Останах на пейката, стискайки флашката в потна длан.
В същото време, в другия край на града, Павел седеше в малката си квартира, затрупан с учебници по облигационно право. Главата го болеше. Изпитът наближаваше, а той не можеше да се концентрира. Мислеше само за майка си.
Той знаеше, че Деси и Стоян са каша. Винаги го е знаел. Но ипотека? Върху дома на майка им? Това беше дъното.
Павел беше взел студентски кредит, за да плаща таксите си. Знаеше какво е да си длъжник. Знаеше какво е напрежението от това да дължиш пари. Беше поел и ипотечен кредит за тази малка гарсониера, в която живееше – искаше да има „нещо свое“, да не тежи на майка си. Всеки месец едва връзваше двата края с работата си в бара.
Той въздъхна и отвори лаптопа си. Вместо да чете за изпитите, той започна да търси. Търсеше фирмата на Стоян. Търсеше името на Кирил. Търсеше всичко, свързано с тях. Като студент по право, той имаше достъп до някои бази данни.
Това, което откри, го накара да изстине.
Фирмата на Стоян е била пред фалит три пъти през последните две години. Всеки път е била спасявана в последния момент от инжекции от офшорна компания, чийто собственик… беше Кирил. Но това не беше всичко. Той видя и името на Мартин.
Мартин беше съдружник на Стоян. Поне така се водеше. Но Павел откри нещо друго. Мартин беше завел… и спечелил… съдебно дело срещу Стоян преди шест месеца. За „неизпълнение на договорни задължения“. Стоян му е дължал огромна сума.
Защо тогава Стоян все още го представяше като свой партньор?
Павел се зарови по-дълбоко. И тогава го видя. Прехвърляне.
Стоян, в опит да скрие активи от Мартин, беше прехвърлил голяма част от фирмата на… Десислава. Без нейно знание. Или поне Павел се надяваше да е без нейно знание.
Това означаваше, че ако Стоян фалира, кредиторите – Мартин, Кирил, банката – ще погнат не само него и майка му.
Те щяха да погнат и Деси.
Павел грабна телефона си. Трябваше да говори с майка си. Веднага.
Глава 6: Разплитането на мрежата
Когато се прибрах, ръцете ми трепереха толкова силно, че едва успях да уцеля ключалката. Флашката тежеше в джоба ми като камък.
Едва бях влязла, и телефонът иззвъня. Беше Павел.
„Мамо! Трябва да ти кажа нещо. Ужасно е.“
„И аз, Павка. И аз.“
Разказах му набързо за срещата с Ива, за Кирил, за флашката.
„Мамо, това е… това е лудост. Но става по-лошо. Проверявах Стоян. Той не е просто затънал. Той е измамник. И е въвлякъл Деси.“
Павел ми обясни какво е открил. За фиктивното съдружие с Мартин, за спечеленото дело, за прехвърлянето на активите на името на Деси.
„Той я е накиснал, мамо. Направил я е свой щит. Ако той потъне, тя е на първа линия. Тя ще бъде съдена заедно с него.“
Седнах тежко на стола в коридора. Значи Деси не беше просто пасивен наблюдател. Тя беше жертва, също като мен. Впримчена от същия човек. Моят гняв към нея започна да се топи, заменен от леден страх.
„Трябва да отидем при Андреев. Още утре“, казах аз. „С тази флашка и с това, което ти си открил. Трябва да спасим Деси. Дори и да не го заслужава.“
„Аз идвам. Ще взема първия влак сутринта. Проклет да е изпитът.“
„Не, Павел! Ще останеш там. Ще си вземеш изпита. Аз ще се оправя с адвоката. Ти ми изпрати всичко, което си намерил. Твоите кредити са достатъчно голям товар, не можеш да си позволиш да пропуснеш година.“
Спорихме дълго, но накрая го убедих. Той не беше щастлив, но обеща да се яви на изпита, а веднага след това да дойде.
На следващата сутрин бях в кантората на Адвокат Андреев в осем сутринта. Подадох му флашката и му разказах за Ива. После му прочетох имейла, който Павел ми беше изпратил с откритията си.
Адвокатът ставаше все по-мрачен с всяка моя дума. Когато свърших, той дълго мълча.
„Лиляна“, каза той най-накрая. „Това променя всичко. Вашият зет не е просто дребен мошеник. Той е изградил пирамида от лъжи, която сега се срутва върху всички ви.“
Той пъхна флашката в компютъра си. Прекара следващия половин час, преглеждайки файловете. Лицето му не издаваше емоции, но аз виждах как пръстите му потропват нервно по бюрото.
„Ива е била права“, каза той. „Тук има всичко. Фалшиви фактури, офшорни преводи, дори записи на разговори между Стоян и Мартин, в които Стоян се хвали как ще го ‘прецака’. Има и доказателства, че е използвал парите на Кирил, за да плаща на Мартин, докато е лъгал и двамата.“
„И какво означава това?“
„Означава, че имаме лост. Огромен лост. Ива иска да насочим всичко към Стоян, за да се спаси. Това ни устройва. Но ние ще използваме тази информация не само за да спасим вашия апартамент, но и за да измъкнем дъщеря ви.“
„Как?“
„Стоян е прехвърлил активите на Деси, за да ги скрие от Мартин. Но Мартин вече е спечелил делото си. Това прехвърляне е невалидно. То е ‘измама на кредиторите’. Ние можем да използваме това. Но има и по-добър начин.“
Андреев се наведе напред. „Ще се свържем с адвоката на Кирил. Не, ще се свържем със самия Кирил. Ще му предложим сделка. Ще му дадем доказателствата на Ива – че Стоян не само му е изневерявал със съпругата му, но и го е крал систематично. Ще му дадем и откритията на Павел – че Стоян е измамил и другия си партньор, Мартин.“
„Защо Кирил да ни помага? Той мрази Стоян.“
„Точно затова. Кирил не иска просто парите си. Той иска отмъщение. Той иска Стоян в затвора. Ние ще му дадем нужните боеприпаси. В замяна, той ще окаже натиск върху банката – банка, в която той вероятно е основен акционер – да анулира вашата ипотека като ‘сключена при порочни обстоятелства’ и поради ‘груба небрежност’ от тяхна страна. Те ще се съгласят, за да избегнат скандал с най-големия си клиент.“
„А Деси?“, прошепнах аз.
„Това е сложната част. Тя е съучастник, волно или неволно, в прехвърлянето на активите. Но ние ще я представим като жертва. Ще изтъкнем, че тя не е знаела, че е била подложена на ‘емоционален и финансов тормоз’ от съпруга си. Ще предложим тя да съдейства напълно на разследването срещу Стоян. Да свидетелства. В замяна на имунитет от съдебно преследване.“
Стомахът ми се сви. Да свидетелства срещу съпруга си.
„Тя ще трябва да избира, Лиляна“, каза Андреев меко. „Дали да потъне с него, или да спаси себе си и вас.“
Планът беше приведен в действие. Адвокат Андреев се свърза с екипа на Кирил. Последва буря.
Още на следващия ден Стоян беше арестуван. Не знам подробностите, но очевидно Кирил беше използвал връзките си. Обвиненията бяха тежки – измама в особено големи размери, пране на пари, укриване на данъци.
Вечерта на вратата ми се почука. Беше Деси.
Никога не я бях виждала така. Дрехите ѝ бяха смачкани, косата ѝ сплъстена. Тя не плачеше. Очите ѝ бяха празни, мъртви.
Тя влезе, без да чака покана, и се свлече на пода в коридора.
„Ти го направи“, прошепна тя. „Ти го съсипа. Собствената ми майка.“
„Аз ли, Деси? Аз ли го направих?“, попитах аз, гласът ми беше студен. „Или той сам се съсипа? Той, който открадна дома ми. Той, който ти изневеряваше със съпругата на инвеститора си. Той, който те превърна в престъпник, прехвърляйки ти откраднати пари.“
Тя вдигна глава. „Какво… как знаеш за Ива?“
„Знам всичко, Деси. Знам и за Мартин. Знам и за фирмата на твое име. Всичко.“
Тя ме гледаше с ужас. Ужас не от това, което се беше случило, а от това, че аз знам.
„Мамо… аз… аз не знаех…“
„Не си ли знаела, Деси? Или просто ти беше по-удобно да не знаеш? Беше ти удобно да живееш в скъп апартамент, да ходиш на ‘плажни пътувания’, докато аз ви готвех и плащах сметките? Беше ли ти удобно, докато той залагаше моя живот?“
Тя започна да ридае. Сухи, гърлени ридания, които разтърсваха цялото ѝ тяло.
„Мамо, ще ме вкарат в затвора! Адвокатът му каза… че и аз съм виновна… че съм подписвала…“
„Да. Така е“, казах аз. „Подписвала си. Точно както и аз подписвах.“
Тя пропълзя към мен и хвана ръцете ми. „Мамо, моля те. Спаси ме. Моля те! Ти си ми майка! Няма да оставиш да ме вкарат в затвора, нали? Нали?“
Гледах я. Моето малко момиченце. Жената, която беше мълчала, докато съпругът ѝ ме унижаваше. Жената, която беше позволила домът ми да бъде отнет. А сега молеше за спасение.
Това беше моралната дилема, за която говореше Андреев.
„Има един начин“, казах аз бавно. „Но той ще ти струва всичко. Ще ти струва този лъскав живот, който толкова обичаше.“
Глава 7: Цената на свободата
Деси ме погледна с искрица надежда в празните си очи. „Всичко. Всичко, мамо. Само да не вляза там. Не мога…“
„Ще трябва да свидетелстваш“, казах аз, повтаряйки думите на Андреев. „Ще трябва да разкажеш всичко. Как те е карал да подписваш документи, които не разбираш. Как е прехвърлил фирмата на твое име. Ще трябва да потвърдиш всичко, което Ива е дала. Ще трябва да застанеш срещу съпруга си в съда.“
Тя трепереше. „Той ще ме убие, мамо. Като излезе… той ще ме намери и ще ме убие.“
„Той няма да излезе скоро“, казах аз. „Доказателствата срещу него са твърде много. Кирил ще се погрижи за това. А ти ще бъдеш защитен свидетел. Ще получиш имунитет.“
„И… и после?“
„После?“, изсмях се горчиво. „После апартаментът ви, този, за който сте взели ипотека, ще бъде продаден, за да покрие част от дълговете. Колата ви ще бъде взета. Всичко. Ще останеш с дрехите на гърба си.“
„А ти? Твоят апартамент?“
„Моят апартамент ще бъде спасен. Адвокат Андреев вече говори с банката. Те са готови на споразумение, за да избегнат скандал.“
Деси сведе глава. Тишината в стаята беше тежка. Чуваше се само трафикът отвън.
„Значи… аз губя всичко. А ти печелиш.“
Погледнах я невярващо. Дори сега, в този момент, тя виждаше нещата като състезание.
„Аз не печеля нищо, Десислава! Аз си връщам това, което е мое! Това, което ти ми помогна да загубя! Аз не съм те молила за този ‘луксозен живот’. Аз не съм подписвала, за да живея в къща на плажа. Аз готвех мусака и се надявах дъщеря ми да е щастлива! А ти беше щастлива… докато парите не свършиха.“
Станах. Чувствах се изтощена до смърт.
„Изборът е твой. Можеш да останеш вярна на мъжа, който те измами, унижи и използва като щит. Можеш да лежиш в затвора заради неговата алчност. Или можеш да направиш правилното нещо. Веднъж в живота си. Да кажеш истината и да приемеш последствията.“
Отидох до вратата и я отворих. „Имаш време до утре сутринта. Адвокат Андреев те очаква в девет. Ако не се появиш, ще приема, че си избрала Стоян.“
Тя стана бавно, като старица. Погледна ме още веднъж, сякаш се опитваше да намери нещо в лицето ми. Може би старата, всеопрощаваща майка. Но нея вече я нямаше.
„Аз…“, започна тя и се задави.
„Върви си, Деси. Помисли.“
Тя излезе, без да каже и дума повече.
Цяла нощ не мигнах. Седях в кухнята и пиех кафе. Всяка минута беше агония. Какво щеше да реши тя? Дали любовта ѝ към лукса беше по-силна от страха от затвора? Дали лоялността ѝ към Стоян беше по-дълбока от инстинкта ѝ за самосъхранение?
В осем сутринта телефонът ми иззвъня. Беше Павел. Беше взел изпита си.
„Идвам, мамо. Ще бъда там следобед.“
„Добре съм, Павка. Чакам.“
„Тя обади ли се?“
„Не. Още не.“
В девет и петнадесет телефонът ми иззвъня отново. Беше Адвокат Андреев.
„Лиляна. Тя е тук. Десислава е в кабинета ми. И е готова да говори.“
Отпуснах се на стола. Не беше радост. Не беше и облекчение. Беше просто… празнота. Краят на нещо.
Процесът беше бърз и грозен. Медиите го отразиха за кратко – „Поредният бизнесмен с измамна схема“. Кирил беше доволен. Ива изчезна, вероятно в чужбина, с децата си. Мартин, другият партньор, успя да си възстанови част от парите, след като се присъедини към делото.
Стоян получи ефективна присъда. Десет години. В съда той не погледна нито мен, нито Деси. Гледаше само адвокатите си с нескрита омраза.
Деси свидетелства. Беше бледа, но говореше ясно. Разказа всичко. Лъжите, подписите, страха. Беше добро представление. Не знаех колко от него е истина и колко е репетирано с Андреев.
Моят апартамент беше спасен. Банката прекрати ипотеката, позовавайки се на „вътрешно разследване за неспазени процедури“.
Павел се прибра за няколко дни. Прегърна ме силно на гарата.
„Свърши, мамо. Свърши.“
„Да, миличък. Свърши.“
Той остана при мен. Гледахме телевизия, готвихме заедно. Той помагаше с ученето, аз му правех сандвичи. Беше почти нормално.
Но имаше един последен въпрос.
„Къде е Деси?“, попита ме той една вечер.
„Не знам. След делото просто изчезна. Не ми се е обаждала.“
„Искаш ли да ти се обади?“
Помислих дълго. „Не знам, Павел. Честно, не знам.“
Глава 8: Празният хладилник
Минаха шест месеца. Животът ми бавно се връщаше в някакъв ритъм. Апартаментът отново беше мой, безспорно. Тишината вече не беше оглушителна, а… спокойна. Бях започнала да се срещам със стари приятелки, да ходя на театър. Бях започнала да живея за себе си.
С Павел се чувахме всеки ден. Той беше притеснен за ипотеката си, но каза, че работата в бара върви и се справя. Учеше усилено. Той беше моята гордост, моята стабилна скала.
Един следобед, докато се връщах от пазара, я видях.
Деси.
Тя седеше на пейката пред блока ми. Същата пейка, на която бях говорила с Ива.
Беше различна. Много различна. Нямаше ги скъпите дрехи, нямаше я перфектната прическа. Беше облечена с обикновени дънки и яке, косата ѝ беше вързана на небрежна опашка. Беше слаба, по-слаба от всякога.
Когато ме видя, тя стана. В ръцете си държеше малка найлонова торбичка.
Спрях на няколко метра от нея.
„Здравей, мамо.“
„Деси.“
Тя пристъпи напред. „Аз… работя. В една пекарна. Ставам в четири сутринта. Меся хляб.“
Кимнах. Не знаех какво да кажа.
„Живея под наем. В една малка стая, в другия край на града.“
„Радвам се, че си добре“, казах аз, но думите прозвучаха фалшиво.
Тя погледна към торбичката в ръката си. „Аз… това е за теб.“
Тя ми я подаде. Вътре имаше малък, топъл козунак. Миришеше на ванилия.
„Аз го направих. Днес. Първият, който ми се получи както трябва.“
Взех торбичката. Пръстите ни се докоснаха за миг. Нейните бяха груби, с малки ранички от брашното и горещите тави.
„Мамо…“, тя вдигна поглед. Очите ѝ бяха чисти. Уморени, но чисти. И пълни със сълзи. „Аз… съжалявам. За всичко. За Стоян. За парите. За апартамента. Но най-много… най-много съжалявам за плажа. За онази вечер.“
Тя се разрида. Този път не бяха истеричните ридания на страха. Беше тих, дълбок плач на съжаление.
„Аз бях слаба. И глупава. И бях толкова уплашена от него. И толкова заслепена от… от всичко, което той ми даваше. Мислех, че това е любов. А то е било просто сделка.“
Тя избърса сълзите си с опакото на ръката си.
„Не очаквам да ми простиш. Знам, че не мога да върна времето. Знам, че… че те предадох. Но исках само да ти кажа това. И да ти дам това.“
Тя посочи козунака.
Стоях там. Гледах дъщеря си. Детето, което бях отгледала. Жената, която почти ме беше унищожила. И сега… това.
„Студено е, Деси“, казах аз. „Ще настинеш.“
Тя кимна, сякаш очакваше да я отпратя. Обърна се, за да си тръгне.
„Чакай“, казах аз.
Тя спря.
„Качвай се. Ще направя чай. Ще ядем от този козунак.“
Тя се обърна бавно, невярващо.
„Наистина ли?“
„Да. Но имам само билков чай. Отдавна не купувам други неща.“
Качихме се в апартамента. Тя се огледа, сякаш го виждаше за първи път. Седна на ръба на стола в кухнята. Аз сложих чайника.
Извадих козунака. Беше топъл. Разчупих го.
Тя ме гледаше, докато слагах парчетата в чинии.
„Мамо?“, попита тихо.
„Да?“
„Стоян… той ми писа от затвора. Чрез адвоката си. Каза, че като излезе…“
„Той няма да те доближи, Десислава“, казах аз твърдо. „Аз и Павел няма да позволим. Ти вече не си сама. Освен ако не избереш да бъдеш.“
Тя кимна. Взе парчето козунак.
„Готвиш ли още… за някого?“, попита тя.
Усмихнах се. Беше първата ми истинска усмивка от месеци.
„Да. Готвя. За себе си. И понякога пращам буркани на Павел, когато има изпити. Но вече не пълня хладилници.“
Тя също се усмихна. Едва забележимо.
„Това е добре, мамо. Това е много добре.“
Чаят завря. Аз станах да го налея. Беше дълъг път. И двете го знаехме. Може би никога нямаше да бъде същото. Може би доверието никога нямаше да се върне напълно.
Но докато седяхме в тихата ми кухня, ядейки козунак, направен от нейните ръце, аз знаех едно.
Ясният знак, който бях дала онази сутрин на плажа, не беше просто край.
Той беше начало.