Дадох всичко от себе си за тази работа. Не просто времето си, а парчета от душата си. Архитектурното студио на Мартин беше моят свят — свят, в който бях оценила всеки проект, сякаш е мой собствен дом, всяка презентация, сякаш от нея зависи животът ми. А той, Мартин, го знаеше. И го използваше.
Шефът ми ме използваше като безплатен труд. Това беше суровата, неприкрита истина, която се опитвах да заглуша с кафе и амбиция. Имейли в 22:00 часа вечерта не бяха изключение, а правило. „Бързи обаждания“ през уикенда се проточваха с часове, изяждайки личното ми време, докато слънцето залязваше зад прозореца на малкия ми апартамент, за който бях изтеглила онзи смазващ ипотечен кредит.
Всеки път, когато телефонът извибрираше със звук, който бях запазила само за него, стомахът ми се свиваше. Но аз отговарях. Винаги.
До онзи вторник.
Светът се разпадна в един-единствен телефонен разговор. Мама. Гласът ѝ беше тънък, пречупен от паника. Баща ми. Болница. Спешното.
Не помня как събрах нещата си. Помня само как тичах към асансьора, с пръсти, които трепереха толкова силно, че едва уцелих бутона. По време на работно време беше, в разгара на най-важния ни търг. Напуснах. Просто станах и излязох.
Докато седях в стерилния, миришещ на дезинфектант коридор на болницата, чакайки лекарят да каже нещо, каквото и да е, телефонът извибрира. Беше той. Мартин. Не се обаждаше. Беше съобщение.
„Всички имаме лични проблеми. Очаквам презентацията до утре сутринта.“
Взирах се в думите. „Всички имаме лични проблеми.“ Те отекваха в главата ми, заглушавайки дори писукането на болничните апарати. В онзи момент нещо в мен се счупи. Нещо, което се беше огъвало твърде дълго.
Баща ми, Кирил, се стабилизира. Инфаркт. Беше се разминал на косъм.
Когато се върнах в офиса два дни по-късно, въздухът беше гъст. Никой не ме погледна. Сякаш носех зараза. Тогава дойде имейлът от Десислава, ръководителят на „Човешки ресурси“. „Моля, заповядай в кабинета ми.“
Кабинетът ѝ беше безупречен. Нито едно листче не беше накриво. Тя ме покани да седна с жест, лишен от всякаква топлина. „Лора,“ започна тя, с онзи равен, корпоративен тон, „разбираме, че си имала… ситуация.“
Разказах им всичко. За десетките часове извънреден труд, за който никога не ми беше платено. За пропуснатите рождени дни. За унизителните коментари пред колеги. За обажданията в полунощ. За смазващия натиск, който ме беше довел до ръба на силите ми. И накрая, разказах им за съобщението. Онова съобщение, което получих, докато баща ми се бореше за живота си.
Настъпи тишина.
Дълга, пресметната, студена тишина. Десислава ме гледаше, без да мига. Очаквах съчувствие. Може би извинение. Вместо това тя леко наклони глава.
После попита…
„Ти разбираш ли, Лора, какво точно означава понятието ‘лоялност към компанията’?“
Въпросът увисна във въздуха като присъда.
Глава 2: Паяжината
Излязох от кабинета на Десислава с бучене в ушите. „Лоялност“. Думата имаше вкус на пепел. Върнах се на бюрото си. Мониторът ми светеше, отразявайки празния ми поглед. Чувствах очите на другите върху себе си.
Стефан, колегата от съседния отдел, мина покрай мен. Той беше един от малкото, които смятах за приятели тук. „Как мина?“ прошепна той, без да спира. „По-късно,“ отвърнах едва чуто. Той кимна, но в погледа му имаше нещо… страх.
Точно тогава вратата на големия стъклен кабинет в ъгъла се отвори. Мартин излезе. Беше висок, облечен в безупречен костюм, който сигурно струваше повече от моята заплата за три месеца. Той беше типът бизнесмен, който излъчваше власт толкова естествено, колкото дишаше. Харизмата му беше оръжие и той го използваше умело.
Той обиколи офиса, а тишината се сгъсти още повече. Погледът му се плъзна по мен, студен и безизразен, сякаш бях част от мебелите.
„Всички в конферентната зала. Веднага,“ нареди той. Гласът му не търпеше възражение.
В залата той застана пред огромния екран. Започна да говори за новия проект — огромен жилищен комплекс в покрайнините. Говореше за визия, за бъдеще, за милиони.
„Този проект е всичко,“ каза той, удряйки леко с показалка по масата. „Изисквам пълно отдаване. Сто и десет процента. Нямаме място за хора, които не са изцяло на борда. Хора, чийто фокус е… размит.“
Погледът му се спря директно върху мен. Усетих как лицето ми пламва. Беше публично унижение.
Тогава той се усмихна. „В тази връзка, искам да поздравя Диана за изключителната ѝ работа по предварителните проучвания. От днес тя е старши ръководител на проекта.“
Диана, която седеше в другия край на масата, се изправи леко. Тя беше млада, ослепителна и облечена по начин, който крещеше „скъпо“. Тя ми хвърли бърз, триумфален поглед. Диана беше в компанията от по-малко от година. Аз бях там от пет.
Срещата приключи. Хората се разотидоха, шепнейки. Аз останах замръзнала на стола си. Това беше наказанието ми.
Вечерта се прибрах в апартамента си. Известието за ипотечната вноска светеше на кухненския плот. Почти осемдесет процента от заплатата ми отиваше за тази кутийка. Брат ми, Павел, седеше на дивана. Той беше студент, учеше право, и беше моята гордост, но и моето вечно безпокойство.
„Как е татко?“ попита той, без да вдига поглед от телефона си. „По-добре е. Лекарите са оптимисти,“ казах, сваляйки обувките си. „Ти как си? Лекциите?“ „Добре са,“ отвърна той твърде бързо. „Слушай, како… ще ми трябват малко пари. За учебници. Малко повече този път.“
Погледнах го. Той избягваше погледа ми. Павел беше добър студент, но напоследък беше разсеян, нервен. „Колко?“ „Петстотин.“ Свих се. „Павел, знаеш, че…“ „Знам, знам, ипотеката,“ прекъсна ме той. „Но е спешно. Моля те.“
Имаше нещо в гласа му. Нещо повече от учебници. Но бях твърде изтощена, за да споря. „Ще видя какво мога да направя,“ казах аз.
По-късно същата вечер, докато се опитвах да спя, получих съобщение от непознат номер. Беше снимка. Мартин. И Диана. Не бяха в офиса. Бяха в скъп ресторант. Той държеше ръката ѝ. И двамата се смееха. Под снимката имаше текст: „Той унищожава всички. Пази се.“
Глава 3: Пукнатини
Снимката изгори ретината ми. Изтрих я веднага, сякаш това можеше да заличи видяното. Но беше твърде късно. „Пази се.“ Кой беше изпратил това? Някой от офиса? Някой, който също е бил „унищожен“?
На следващия ден в офиса се опитах да работя нормално, но всичко беше различно. Всяка усмивка на Диана към Мартин, всяко нейно докосване по ръката му по време на среща, вече не беше просто колегиално. Беше пропито с тайна.
Мартин ме натовари с най-черната работа по новия проект — не с дизайна, а с документацията. Проверка на договори с подизпълнители, фактури, плащания. Това беше работа за стажант, не за архитект с моя опит. Още едно унижение.
Но докато преглеждах файловете, потънала в досада, нещо привлече вниманието ми. Плащане. Огромно плащане към фирма, за която никога не бях чувала. „Еврострой Про“ ООД. Сумата беше несъразмерно голяма за „консултантски услуги“.
Проверих папката на проекта. Нямаше договор с такава фирма. Нямаше отчети. Имаше само една фактура, одобрена лично от Мартин.
Студена тръпка премина по гърба ми. Това беше странно.
Потърсих Стефан в кухнята. Той си правеше кафе, изглеждаше уморен. „Стефан, чувал ли си за фирма ‘Еврострой Про’?“ попитах възможно най-небрежно.
Той едва не изпусна чашата си. „Откъде знаеш за тях?“ попита той, оглеждайки се панически. „Видях фактура. Огромна сума. Изглежда…“ „Не изглежда никак,“ прекъсна ме той остро. „Лора, не се бъркай. Това е над твоето ниво.“ „Какво означава това?“ „Означава да си гледаш работата. Имам предвид… тази, която ти е възложена. Ровенето по папките не е част от нея. Мартин не обича любопитните.“ „Ти знаеш нещо,“ настоях аз. „Аз знам, че имам да плащам сметки,“ каза той студено и излезе. Предателството в очите му ме прониза. Той не ме пазеше. Той прикриваше нещо.
Вечерта отидох в болницата. Кирил изглеждаше по-добре, цветът се беше върнал на лицето му. „Как си, тате?“ „По-добре. Но докторите говорят… ще трябват още изследвания. Скъпи,“ каза той и погледът му помръкна. „Не знам, Лори…“ „Не се притеснявай за това,“ казах аз, стискайки ръката му, докато в стомаха ми се оформяше ледена топка. „Ще се справим.“
Когато се прибрах, Павел отново ме чакаше. „Како, парите…“ „Павел, не мога този месец. Татко…“ „Не разбираш!“ извика той. Лицето му беше бледо от страх. „Не са за учебници!“
Той седна тежко на дивана. „Аз… влязох в една… схема. Един приятел от университета. ‘Сигурна инвестиция’. В имоти. Трябваше да се удвоят за месец.“ „Какви имоти?“ попитах, а сърцето ми вече знаеше отговора. „Някакъв нов комплекс. ‘Еврострой Про’.“
Светът под краката ми се завъртя. „От кого взе парите, Павел?“ „Не от банка,“ прошепна той. „От едни хора. Трябваше да ги върна миналата седмица. Те… те ми дадоха срок до утре.“
Това беше капан. Всичко беше свързано. Фирмата-фантом на Мартин, парите, които липсваха, „инвестицията“ на брат ми. Павел не беше инвестирал. Той беше измамен. И сега дължеше пари на лихвари.
„Колко?“ попитах с пресъхнало гърло. „Десет хиляди.“
Десет хиляди. Можеха да бъдат и десет милиона. Нямах ги. Ипотеката. Лечението на баща ми. А сега и това.
Бях притисната в ъгъла. Мартин не просто ме унижаваше. Той беше оплел семейството ми в мръсните си сделки.
Моралната дилема изчезна, заменена от леден гняв. Вече не ставаше въпрос за моята работа. Ставаше въпрос за оцеляване. Трябваше да използвам това, което бях намерила. Не за да се защитя, а за да отвърна на удара.
Глава 4: Сделката
На следващата сутрин отидох в офиса с ясен план. Копирах фактурата на „Еврострой Про“ на флашка. Прекарах часове, ровейки се из сървърите, търсейки още връзки. Намерих още две плащания, скрити в папките на стари проекти, маскирани като „разходи за озеленяване“. Общата сума надхвърляше половин милион.
Точно когато се канех да запазя и тях, на бюрото ми звънна вътрешният телефон. „В кабинета ми. Сега.“ Мартин.
Сърцето ми подскочи. Знаеше ли? Влязох. Той седеше зад масивното си бюро от абанос. Диана беше до него, преглеждаше някакви чертежи. Тя ми се усмихна сладникаво.
„Лора, сядай,“ каза Мартин с необичайно топъл глас. „Знаеш ли, мислех си за нашия разговор с Десислава. И за… инцидента с баща ти.“ Чаках. „Мисля, че реагирахме прекалено остро. Всички сме под напрежение покрай новия проект.“ Той се наведе напред. „Ти си ценен кадър. Отдаден. Не искам да те губя заради едно… недоразумение.“
Той плъзна един лист по бюрото към мен. „Това е предложение за нова длъжност. ‘Ръководител контрол на качеството’. С двайсет процента увеличение на заплатата. И бонус.“
Взирах се в листа. Това беше повече пари, отколкото бях виждала. Достатъчно, за да покрия дълга на Павел. Достатъчно, за да платя лечението на татко. Това беше подкуп. Той знаеше, че ровя. Или поне подозираше. Това беше цената на мълчанието ми.
„Аз… трябва да си помисля,“ казах аз. „Разбира се,“ усмихна се той. „Но не мисли твърде дълго. Такива възможности не се появяват често.“
Докато се изправях, погледът ми попадна на бюрото му. Имаше снимка в сребърна рамка. Мартин и една елегантна, красива жена, която не беше Диана. Това трябваше да е съпругата му, Ива. Жената, която финансираше голяма част от бизнеса му, както се говореше. На китката си Ива носеше отличителна гривна — тежка, златна, с вградени малки тюркоази.
По-късно същия ден, докато минавах покрай конферентната зала, видях Диана. Тя вдигна ръка, за да оправи косата си. На китката ѝ проблясваше същата гривна.
Беше толкова нагло, толкова арогантно. Той дори не си правеше труда да крие изневярата си, точно както не криеше и финансовите си машинации.
Прибрах се вкъщи, разкъсвана. Парите щяха да решат всичките ми проблеми. Трябваше просто да си затворя очите. Да приема сделката. Да стана част от лъжата.
Но тогава видях Павел. Той седеше в тъмното, с глава в ръцете. „Те идваха. Днес следобед,“ прошепна той. „Казаха, че утре е последният срок. Казаха, че ако нямам парите, ще… ще говорят с теб. И с татко в болницата.“
Заплахата проряза въздуха. Вече нямах избор. Да приема парите на Мартин означаваше да му позволя да държи живота ми в ръцете си завинаги.
Телефонът ми изсветя. Отново непознатият номер. „Той има скрит живот. И скрити сметки. Съпругата му не знае нищо. Казва се Ива.“
Това беше. Решението. Не бях само аз. Имаше и други засегнати. Взех флашката. Нямаше да приема сделката. Щях да я използвам.
Глава 5: Съюзници и врагове
Знаех, че не мога да се справя сама. Мартин беше твърде силен, твърде добре свързан. Стефан ми беше показал, че не мога да имам доверие на никого в офиса. Трябваше ми някой отвън. Трябваше ми адвокат.
Прекарах нощта в търсене. Не търсех обикновен адвокат. Търсех хищник. Някой, който се занимаваше с корпоративни престъпления и трудови спорове. Някой, който не се страхуваше от хора като Мартин.
Така намерих Адриана.
Офисът ѝ беше малък, в стара сграда, но излъчваше тиха увереност. Самата Адриана беше жена на средна възраст, с пронизващи сиви очи и коса, прибрана в стегнат кок. Тя ме изслуша, без да ме прекъсва.
Разказах ѝ всичко. За извънредния труд, за болния ми баща, за съобщението. За кабинета на Десислава и въпроса за „лоялността“. За финансовите нередности с „Еврострой Про“. За Павел и лихварите. За предложението за повишение. За Диана и гривната.
Когато свърших, Адриана се облегна назад. „Това е впечатляваща бъркотия, Лора,“ каза тя. Гласът ѝ беше спокоен, но остър. „Имаш няколко отделни проблема, които всъщност са един голям. Имаш тормоз на работното място, неправомерно уволнение, ако те притиснат да напуснеш, и най-важното — имаш доказателства за мащабна финансова измама. Присвояване.“
„Искам той да си плати,“ казах аз. „Искам да защитя семейството си.“ „Можем да го направим,“ кимна Адриана. „Но трябва да си много внимателна. От този момент нататък ти си в тила на врага. Той ти е предложил подкуп. Когато откажеш, ще стане агресивен. Трябват ни още доказателства. Трябва ни пряката връзка между Мартин и ‘Еврострой Про’. Трябва ни банкова следа.“
„Как да я намеря?“ „Ще трябва да се върнеш там. Да приемеш повишението.“ Свих се. „Да приема?“ „Това е нашият троянски кон. Като ‘ръководител контрол на качеството’, ще имаш достъп до повече документи. Ще имаш причина да ровиш. Приеми парите. Използвай ги, за да платиш на лихварите. Това ще купи време на брат ти. Но бъди нащрек. Той ще те наблюдава.“
Това беше морален компромис, който ме отвращаваше. Да взема мръсните му пари. „Добре,“ казах аз, стискайки зъби. „Ще го направя.“
Междувременно, в друга част на града, в луксозна къща с изглед към планината, Ива, съпругата на Мартин, също имаше своите подозрения. Тя не беше глупава. Беше наследница на старо богатство и знаеше как миришат парите — и кога липсват.
Тя забелязваше отсъствията на Мартин. Скритите телефонни разговори. Но най-вече забелязваше извлеченията от кредитните карти. Бижута, които не беше получавала. Вечери в ресторанти, на които не беше присъствала.
Тя се обади на свой стар познат — частен детектив. „Искам да знаеш къде ходи,“ каза му тя. „С кого се среща. И най-вече, искам да провериш финансите му. Мисля, че съпругът ми ме мами. И не говоря само за жени.“
Паяжината се заплиташе, а нишките ѝ започваха да се събират от различни посоки.
Когато отидох в офиса, за да приема „повишението“, лихварите бяха пред входа на блока ми. Двама мъже с дебели вратове и празни погледи. „Павел ни дължи нещо,“ каза единият. „Ще ги получи утре,“ казах аз, опитвайки се гласът ми да не трепери. Те се засмяха. „Надяваме се. Заради брат ти. И заради баща ти в болницата. Ще е жалко да му се случи нещо… пак.“
Заплахата беше явна. Времето ми изтичаше.
Глава 6: Двоен живот
Приемането на повишението беше като да преглътна отрова. Мартин беше доволен. „Знаех си, че ще вземеш правилното решение, Лора. Добре дошла на борда. Наистина.“ Усмивката му не стигаше до очите.
Диана, от друга страна, беше бясна. Новият ми пост ми даваше право да преглеждам нейната работа по проекта. Напрежението между нас беше почти физическо. „Не знам какво си мислиш, че правиш,“ процеди тя през зъби един ден в кухнята, „но той е мой. И този проект е мой. Стой далеч.“ „Аз просто си върша работата, Диана,“ отвърнах студено. „Това, за което ми плащат.“
Първото нещо, което направих, беше да преведа бонуса на Павел. Той плати на лихварите. Те се отдръпнаха, поне засега. Бяхме купили време. Сега започна истинската работа.
Новият ми кабинет беше по-голям, но се усещаше като клетка. Под прикритието на „контрол на качеството“, аз започнах да проследявам всяка стотинка. Мартин беше умен. „Еврострой Про“ беше само върхът. Имаше мрежа от компании-фантоми. Пари се прехвърляха през три или четири сметки, преди да изчезнат в офшорна зона.
Работех до късно всяка вечер. Всяко кликване на мишката беше риск. Изпращах всичко, което намирах, на Адриана. „Това е добро, Лора,“ каза ми тя по телефона. „Но все още е косвено. Трябва ни заповедта за превод. Нещо с неговия подпис. Нещо, което свързва личната му сметка с тази схема.“
Живеех двоен живот. През деня бях прилежният служител, а през нощта — шпионин. Параноята ме разяждаше. Всеки път, когато Мартин ме погледнеше, се чудех дали знае.
Стефан ме избягваше. Но един следобед той ме дръпна в стълбищната клетка. „Какво правиш, Лора? Мислиш, че не виждам ли?“ Лицето му беше пепеляво. „Не знам за какво говориш.“ „Ровиш! Виждам какви файлове отваряш на сървъра. Спри се, преди да е станало късно! Той ще те унищожи!“ „Защо го защитаваш, Стефан? Какво ти е направил?“ Той се засмя горчиво. „Какво ми е направил? Той ме спаси. Преди години бях затънал. Много. Хазарт. Дължах на грешните хора, точно като брат ти. Мартин плати всичко. Той ме притежава, Лора. Аз съм негова собственост. Не прави същата грешка. Той не прощава.“ Предателството му не беше от злоба. Беше от страх. Той беше в същия капан като мен, само че по-дълбоко.
Междувременно, детективът на Ива работеше бързо. Той ѝ представи папка. Снимки на Мартин и Диана, влизащи в луксозен апартамент — апартамент, който той ѝ беше купил. Но имаше и още. „Госпожо,“ каза детективът, „съпругът ви не просто ви изневерява. Той източва компанията. Прехвърля активи на името на тези фиктивни фирми. Мисля, че се готви да изчезне. И да ви остави с дълговете.“
Ива погледна документите. „Еврострой Про“. Името ѝ беше познато. Това беше проект, в който тя лично беше инвестирала милиони от семейния си тръст. Той не просто ѝ изневеряваше. Той я крадеше.
Ледената фасада на Ива се пропука, заменена от чиста, студена ярост.
В болницата Кирил се възстановяваше. „Толкова се гордея с теб, Лори,“ каза ми той. „Това повишение… ти го заслужаваш. Винаги съм знаел, че си борец.“ Чувствах се като измамница.
Знаех, че трябва да намеря финалното доказателство, и то бързо. Адриана беше ясна: трябваше ми достъп до личния компютър на Мартин. Онзи в офиса му. Мястото, където той пазеше истинските си тайни. Но той винаги беше заключен.
Възможността дойде неочаквано. Компанията организираше голямо събитие — годишен коктейл за клиенти и партньори. В петък вечер. Целият офис щеше да бъде там, включително Мартин. Това беше моят шанс.
Глава 7: Бурята
Петък вечер. Коктейлът се провеждаше в лъскава зала на последния етаж на една от новите бизнес сгради. Музиката беше приглушена, шампанското се лееше. Всички бяха там, облечени в най-добрите си дрехи, излъчващи фалшив успех.
Мартин беше в стихията си. Той се движеше сред гостите като владетел, с Диана, прилепена до него, сияеща в червена рокля. Ива, съпругата му, също беше там. Беше облечена в елегантна черна рокля, а лицето ѝ беше непроницаема маска. Погледите, които тя и Диана си разменяха, бяха по-остри от ножове.
Аз стоях в ъгъла, стискайки чаша с вода. Планът беше рискован. Брат ми, Павел, ме чакаше долу в колата си. Той беше нервен, но решен да ми помогне. „Сигурна ли си, како?“ беше попитал. „Трябва да го направя, Павел. За нас. За татко.“
Изчаках Мартин да започне речта си. Той се качи на малката сцена, взе микрофона и започна да говори за „почтеност“, „доверие“ и „визия за бъдещето“. Стомахът ми се преобърна.
Това беше моментът.
Изплъзнах се от залата, докато всички аплодираха. Офисът беше на друг етаж, в друга сграда, свързана с топла връзка. Събитието беше перфектното прикритие. Казах на Адриана какво смятам да направя. „Бъди бърза, Лора,“ беше отговорът ѝ. „Ако те хване, губим всичко. Имаш дело за корпоративен шпионаж.“
Стигнах до офиса. Беше тъмно и тихо. Само аварийните светлини мъждукаха. Пулсът ми кънтеше в ушите. Кабинетът на Мартин. Вратата беше заключена, както очаквах. Но аз бях подготвена. Бях копирала мастер ключа на чистачката преди дни.
Вътре. Миришеше на скъп одеколон и кожа. Отидох до компютъра му. Включих го. Парола. По дяволите. Опитах очевидните. „Мартин123“. Името на компанията. „Диана“. Нищо. Тогава се сетих за снимката на бюрото му. Със съпругата му Ива. Опитах нейното име. „Ива“. Нищо. Сетне се сетих за гривната. Идентичната гривна. Можеше ли да е толкова арогантен? Опитах „ДианаИва“. Не. „ИваДиана“.
Екранът светна. Работният плот се зареди. Бях вътре. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва държах флашката.
В залата за коктейли Ива наблюдаваше съпруга си на сцената. Когато той вдигна тост за „екипа си“, погледът му се спря на Диана твърде дълго. Това беше всичко, от което Ива се нуждаеше. Тя кимна едва забележимо на адвоката си, който стоеше близо до изхода. Детективът ѝ беше дал всичко. Снимките. Номерата на офшорните сметки. Свидетелски показания от бивш служител. Бурята беше напът да се разрази.
В същото време Стефан, който стоеше близо до вратата, видя Лора да се измъква. Той видя паниката в очите ѝ. Видя и отсъствието ѝ, когато Мартин започна речта си. Той знаеше точно къде е отишла. Собственият му страх се бореше със съвестта му.
Започнах да копирам файлове. Намерих всичко. Скрита папка. „Лични проекти“. Вътре бяха банковите извлечения. Преводи от сметката на „Еврострой Про“ към лична, кодирана сметка на Кайманите. Имаше дори проект за договор за продажба на цялата компания на чуждестранен инвеститор — сделка, която щеше да остави всички акционери (включително Ива) с празни ръце. Той не просто крадеше. Той бягаше.
Копирането беше бавно. Всяка секунда беше агония. Изведнъж чух гласове в коридора.
Глава 8: Точка на пречупване
Бяха Мартин и Диана. „Какво има? Защо ме измъкна оттам?“ чух гласа на Мартин, раздразнен. „Не знам,“ каза Диана, а в гласът ѝ имаше нотка на паника. „Просто… Ива ме гледаше. Толкова студено. И Лора… не я виждам никъде. Не ми харесва.“ „Параноична си. Лора е в джоба ми. Тя взе парите,“ каза той.
Стъпките им се приближаваха. Бях в капан. Нямаше къде да се скрия. Лентата за копиране на флашката показваше 90%. Нямаше време. Извадих флашката, пъхнах я в джоба си и трескаво започнах да затварям прозорците.
Точно тогава, в коридора, някой извика: „Мартин! Бързо, господин Петров от консорциума иска да говори с теб! Разля си червено вино по сакото!“ Беше Стефан. Гласът му беше напрегнат, но настоятелен.
Чух Мартин да изругава. „Добре, идвам. Ти се върни в залата, Диана. Аз ще се оправя.“ Стъпките му се отдалечиха.
Стефан. Той ми беше спечелил няколко секунди.
Опитах се да изляза от системата, но компютърът заби. Екранът замръзна. Паника. Натиснах бутона за изключване, задържайки го, докато екранът не угасна. Беше грубо, но беше единственият начин. Пъхнах се зад вратата точно когато тя се отвори.
Но не беше Мартин. Беше Диана. Тя ме видя. Очите ѝ се разшириха. Тя погледна към тъмния монитор, после към мен. „Ти…“ Тя отвори уста да изкрещи.
„Недей,“ казах аз, а гласът ми беше изненадващо твърд. „Той те използва, Диана. Точно както използва всички останали. Мислиш ли, че си специална? Видях файловете. Той продава всичко. И познай какво? В новия му живот няма място за теб. Апартаментът, който ти е купил? Той е на името на една от фиктивните му фирми. Ще те изхвърли като боклук.“
Лицето ѝ пребледня. „Лъжеш.“ „Гривната, която носиш,“ казах аз, приближавайки се. „Тя е копие. Истинската е на жена му. Ти си просто евтина имитация, Диана. И той дори не си прави труда да го крие.“
Това я сломи. Омразата в очите ѝ се замени със страх. Точно тогава вратата се отвори отново. Мартин стоеше на прага. Погледът му се плъзна от мен към Диана, после към изключения компютър. Тишината беше оглушителна.
„Какво правиш тук, Лора?“ Гласът му беше спокоен. Смъртоносно спокоен. „Аз… търсех ви,“ излъгах аз. „В моя тъмен кабинет? Докато тече партито?“ Той направи крачка напред. „И ти, Диана? Какво става тук?“ Диана трепереше, неспособна да говори.
„Тя знае,“ казах аз, решавайки да рискувам всичко. „Аз знам. За ‘Еврострой Про’. За Кайманите. За продажбата на компанията. Всичко е тук.“ Вдигнах празните си ръце. „И всичко е изпратено.“
Това беше блъф. Флашката беше в джоба ми. Не бях изпратила нищо.
Мартин се засмя. Тихо, злокобно. „Ти си толкова глупава, Лора. Мислиш, че можеш да се бориш с мен? Аз изградих тази империя от нищото. Ще те смачкам. Ще те съдя за корпоративен шпионаж, докато не останеш на улицата. Ще се погрижа никога повече да не работиш в този град. Ти и твоето жалко семейство…“
Той тръгна към мен, лицето му изкривено от гняв. Вдигна ръка.
„Не мисля,“ долетя глас от коридора.
Глава 9: Разплата
На вратата стоеше Адриана. Не беше сама. До нея имаше двама униформени полицаи и един мъж в цивилни дрехи, който показа значка. „Следовател Димитров. Господин Мартин, имаме сигнал за мащабни финансови злоупотреби. Ще трябва да дойдете с нас.“
Мартин замръзна. Цветът се отцеди от лицето му. „Това е абсурд! Това е лъжа! Тя…“ той посочи към мен.
„Не е лъжа.“ Ива излезе от сенките зад полицаите. Тя държеше папка. „Това,“ каза тя на следователя, „са доказателства за източване на активи от семейната ни компания. Като основен инвеститор, подавам официална жалба. Адвокатът ми вече е депозирал документите.“
Мартин гледаше от Ива към мен, после към полицаите. Капанът беше щракнал.
„Аз нямам нищо общо!“ изпищя Диана, осъзнавайки, че корабът потъва. „Той ме накара! Той ми каза да подписвам документи!“ „Ще имате възможност да разкажете вашата версия в участъка, госпожице,“ каза следователят студено.
Докато му слагаха белезниците, погледът на Мартин срещна моя. В него нямаше разкаяние. Имаше само чиста, нефилтрирана омраза. „Ти си мъртва,“ процеди той. „Не,“ отвърна тихо Адриана. „Тя просто си върна живота.“
Полицията изведе Мартин и Диана през залата за коктейли. Музиката спря. Десетки гости наблюдаваха в шокирано мълчание как могъщият бизнесмен бива изведен като престъпник.
Стефан стоеше до бара, треперейки. Погледнах го. Той кимна едва забележимо. Спасявайки мен, той беше спасил и себе си. По-късно разбрах, че веднага след като Мартин се отдалечил от него, Стефан се беше обадил на Адриана и ѝ беше казал: „Сега. Той е в офиса. Тя е в капан.“
Аз извадих флашката. „Тук е всичко. Директната връзка.“ Адриана я пое. „Добра работа, Лора. Сега започва истинската битка.“
Ива се приближи до мен. Очаквах студенина, може би дори обвинение. Вместо това тя каза само: „Благодаря ви. Унищожихте мъжа, който унищожи живота ми. Длъжница съм ви.“ „Мисля, че сме квит,“ отвърнах аз.
Докато слизах с асансьора, въздухът ми се струваше по-лек. Отвън Павел ме чакаше в колата, блед като платно. Качих се. „Свърши ли?“ попита той. „Мисля, че тепърва започва,“ казах аз. „Да отидем да видим татко.“
Глава 10: Ново начало
Последвалите месеци бяха хаос от съдебни зали, адвокатски кантори и медиен шум. Историята за „падението на титана“ беше на първите страници.
Делото беше сложно. Мартин беше наел най-добрия екип от адвокати, който парите можеха да купят. Те се опитаха да ме дискредитират. Обвиниха ме в отмъщение, в кражба, в некомпетентност. Но доказателствата на флашката, комбинирани с документите на Ива и свидетелските показания на Стефан (който получи споразумение за съдействие), бяха неоспорими.
Павел също трябваше да свидетелства за схемата с „Еврострой Про“, която го беше въвлякла. Беше ужасяващо за него, но той го направи. Стоеше изправен и разказа истината.
Диана, в опит да спаси себе си, се обърна срещу Мартин, разкривайки още подробности за скритите му активи и плановете му за бягство.
Накрая, присъдата беше произнесена. Мартин беше признат за виновен по всички обвинения: мащабно присвояване, пране на пари, данъчни измами. Получи ефективна присъда. Компанията беше обявена в несъстоятелност и активите ѝ бяха разпродадени, за да покрият дълговете към инвеститори като Ива.
Диана получи условна присъда като съучастник. Стефан беше уволнен, но свободен.
Аз, с помощта на Адриана, заведох отделно дело за тормоз на работното място и неправомерно психологическо насилие. След дълга битка, съдът ми присъди значително обезщетение. Беше достатъчно.
Първото нещо, което направих, беше да отида в банката. Изплатих ипотеката. До последната стотинка. Когато излязох от сградата, се чувствах с тонове по-лека. Платих и за цялото последващо лечение на Кирил. Той се възстанови напълно.
С Павел седнахме и говорихме дълго. Той се върна в университета, но този път различно. По-сериозен, по-мъдър. Започна работа на непълен работен ден, за да бъде независим.
Видях Стефан веднъж, случайно, в едно кафене. „Чух, че си започнал работа в малка фирма,“ каза той. „Чух, че си започнал терапия,“ отвърнах аз. Той кимна. „Не беше лесно. Но… опитвам се.“ „Желая ти успех, Стефан.“ „И аз на теб, Лора. И… съжалявам.“ „Знам,“ казах аз. И беше вярно. Не можех да му бъда приятел, но вече не го мразех.
Една вечер, месеци по-късно, стоях на балкона на моя апартамент. Въздухът беше хладен, градът светеше под мен. Телефонът ми извибрира. За миг стомахът ми се сви, стар навик. Но не беше Мартин. Беше майка ми, изпращаше ми снимка на Кирил, който работеше в градината.
Усмихнах се.
Отворих лаптопа си. Пред мен не стоеше чужд проект, пълен с лъжи. Стоеше празен лист. В горния ъгъл написах: „Лора Дизайн – Архитектурно студио“. Нямах служители. Нямах голям офис. Имах само опит, талант и свободата си.
Дадох всичко от себе си за онази работа. Тя почти ми отне всичко. Но накрая, тя ми даде нещо, което не съм очаквала: себе си. И това беше ново начало.