Когато Рианън дава пари на отчаяна жена с бебе пред магазин за хранителни стоки, тя вярва, че това е обикновен акт на доброта. Но на следващата сутрин тя намира същата жена на гроба на покойния си съпруг. Докато световете им се сблъскват, Рианън трябва да се изправи срещу истината за съпруга си.
Наистина не очаквате животът да се разплита във вторник. Това е вид ден, който носи тежестта на нищо особено, спиране в бокса през седмицата.
Но точно тогава животът ми се пропука, в един обикновен вторник, с ръце, пълни с хранителни стоки, стъпвайки в дъжд пред местния магазин.
Тя седеше на бордюра, притиснала бебе, увито в избеляло синьо одеяло. Лицето й беше бледо и изтощено, очите й тъмни от умора. Но имаше нещо в неподвижността й, в начина, по който се вкопчи в това дете, сякаш можеше да изплува, което ме смрази на средата на крачка.
— Моля те — промърмори тя, докато минавах, гласът й едва се издигаше над шума на дъжда. — Всичко ще помогне, госпожо.
Никога не давам пари на непознати. Това е мое правило. Казвам си, че всичко е да бъда практична, а не безсърдечна. Но онзи ден нейната молба ме вкорени на място. Може би беше малкото личице на бебето, кръгло и незабелязано, с очи, твърде големи за малката му фигура…
Потърсих портфейла си и й подадох 50 долара.
— Благодаря ти — прошепна тя с треперещи устни.
Просто се надявах, че жената ще измъкне това момченце от дъжда и ще го заведе някъде на топло. Трябваше да е сух и в безопасност.
И това трябваше да е. Мила постъпка, мимолетен момент в живота ми. Но животът не винаги затваря главите толкова спретнато, нали?
На следващата сутрин отидох с колата до гробището, за да посетя гроба на съпруга си. Джеймс го нямаше почти две години. И макар да се чувстваше, сякаш не е минало време, също имаше чувството, че са изминали десетилетия.
Автомобилната катастрофа ме беше оставила празна, но времето, жестоко и стабилно, беше притъпило най-острите ръбове на скръбта ми.
Сега го нося като призрачен крайник, винаги там, леко болящ. Опитвах се колкото се може по-силно да продължа напред от това чувство на болка, но нищо не можеше да ме накара да продължа напред. Завинаги щях да остана вдовицата на Джеймс.
Обичах да посещавам рано, преди светът да се е събудил. Тишината отговаряше на нуждата ми да остана насаме с него, със спомените си за него. Но тази сутрин някой вече беше там.
Жената от паркинга.
Тя стоеше на гроба на Джеймс, бебето й балансираше на бедрото й, събирайки свежите лилии, които бях посадила преди малко. Дъхът ми спря, докато я гледах как пъхна стъблата в найлонов плик.
— Какво, по дяволите, правиш? — възкликнах аз.
Думите се изтръгнаха от мен, преди да успея да ги спра.
Тя се завъртя с широко отворени от тревога очи. Бебето изглеждаше стреснато, но не заплака.
— Аз… мога да обясня — заекна тя.
— Крадеш цветя. От гроба на съпруга ми. Защо? — поисках аз.
Тя мигна към мен, сякаш я бях ударила право през лицето.
— Да! — сопнах се аз. — Джеймс. Защо си тук?
Лицето й се сгърчи и тя стисна бебето по-здраво, дишайки тежко, сякаш се опитваше да не заплаче.
— Не знаех… Не знаех, че е твоят съпруг. Не знаех, че Джеймс е с друга…
Студеният въздух сякаш се сгъсти около нас. Бебето изскимтя.
— За какво говориш? Извинявай? Какво, по дяволите, казваш?
Очите й бликнаха със сълзи.
— Джеймс. Джеймс е бащата на бебето ми, госпожо.
Земята под мен се раздвижи силно и бях сигурна, че ще рухна.
— Не — промълвих аз. — Не, не е. Не може да бъде. Това е… Не!
Устните й трепереха, когато тя кимна.
— Дори не успях да му кажа — прошепна тя. — Разбрах, че съм бременна една седмица преди той да изчезне от лицето на земята. Научих за смъртта му едва наскоро. Попаднах на човек, който ни познаваше и двамата, жена от неговия офис. Тя ни запозна. Тя ми каза. Дори не знаех къде е погребан, докато тя не ми каза. Живеем в малък апартамент.
Думите й ме удариха като юмруци, блъскащи се по тялото ми. Всеки един се чувстваше по-труден от предишния. Джеймс, моят Джеймс, беше живял живот, за който не знаех нищо.
— Лъжеш — казах с треперещ глас.
— Иска ми се да бях — каза тя. — Ако бях, детето ми щеше да има възможността да се срещне с баща си.
Последва миг мълчание, преди тя да заговори отново.
— Той никога не ми е казвал за теб. Ако знаех… — тя млъкна. — Вижте, бях толкова ядосана на него, че ни напусна. Той ми каза, че има работни ангажименти, които трябва да изпълни, и щом получи повишението си, ще се върне при мен. И когато разбрах, че съм бременна, разчитах на спестяванията си. Мислех, че вземането на цветята и продажбата им ще… звучи ужасно, но имах чувството, че ни е длъжен. Съжалявам.
За момент просто стояхме там, втренчени една в друга. Видях отчаянието в очите й, суровата истина, която носеше в треперещите си ръце. А какво да кажем за бебето?
Бебето на Джеймс. Същото бебе, което ме погледна с широко отворени невинни очи.
— Запази цветята — казах с горчиви думи на езика ми. — Просто се погрижи за него.
Лицето й отново се сбръчка, но аз се обърнах и си тръгнах, преди да видя сълзите й.
Тази нощ просто не можах да заспя. В ума ми се въртяха стотици въпроси. Въпроси без отговор. Джеймс го нямаше. Нямаше да има конфронтация, обяснение, разрешение.
Само призракът му, сега разцепен на парчета, които не познавах.
На третата безсънна нощ нещо се размести в мен. И въздухът около мен беше различен.
Гневът някак изчезна, оставяйки само странна болка за бебето. Той беше просто невинно малко момче, попаднало в бурята, която родителите му бяха създали.
На третата безсънна нощ нещо се размести в мен. И въздухът около мен беше различен.
Гневът някак изчезна, оставяйки само странна болка за бебето. Той беше просто невинно малко момче, попаднало в бурята, която родителите му бяха създали.
На следващата сутрин се върнах с колата до гробището с надеждата да я видя отново. Не знаех защо… може би имах нужда от доказателство. Или може би просто исках приключване.
След това се отправих към къщата й. Спомних си, че каза нещо за живота в апартамент над местния супермаркет. Имаше само един в града, така че това го стеснява идеално.
Паркирах отвън и се загледах в напуканите прозорци, олющената боя и стомахът ми се обърна. Как може да отгледа бебе тук? Как е могъл Джеймс да я остави да живее при тези условия? Не го ли беше грижа повече? От тази мисъл ми прилоша. Вече се борех с изневярата му, но това само направи всичко да изглежда още по-лошо.
Преди да се усетя, влязох в магазина за хранителни стоки, купувах пълна количка с хранителни стоки и плюшено мече от един от витрините. И тогава се изкачих по мръсното стълбище в уличката между две сгради.
Тя отвори вратата, лицето й беше маска на шок, когато ме видя.
— Не искам нищо — казах бързо. — Но си помислих… че може да имаш нужда от помощ. За него.
Очите й се напълниха със сълзи, но тя отстъпи настрани, позволявайки ми да вляза. Бебето лежеше на одеяло на пода и гризеше пръстен за зъби. Той ме погледна с очите на Джеймс.
Докато оставях хранителните стоки, нещо в мен се разхлаби. Може би Джеймс ме беше предал, да. И може би е живял в лъжа. Но бебето не беше лъжа.
Това дете беше истинско и беше тук.
И някак си, по начин, който все още не можех да обясня, той се почувства като втори шанс.
— Аз съм Рианън — казах тихо, гласът ми трепереше. — Как се казва? А твоето?
Тя се поколеба, преди да отговори.
— Елиът, а аз съм Пърл — каза тя.
Усмихнах се, а очите ми се напълниха със сълзи.
Той примигна към мен и за първи път от две години тежестта на скръбта в гърдите ми се вдигна, съвсем малко.
— Не знам какво означава това — казах внимателно, гледайки между нея и бебето. — Но не мисля, че някой от нас може да направи това сам.
Устните на Пърл се разтвориха, сякаш искаше да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото й. Вместо това тя кимна.
Елиът избълбука, без да обръща внимание на бурята, която ни беше довела тук. Протегнах се към малката му ръка и той сграбчи пръста ми с изненадваща сила. Изтръгна ми се смях, внезапен и непредпазлив.
В този момент разбрах, че предателството на Джеймс не е цялата история. Отсъствието му ни беше свързало, две жени, обвързани от загуба, от любов, от обърканото, сложно наследство на мъж, когото и двете познавахме по различни начини.
Не знаех дали прошката е възможна.
Не знаех дали го искам.
Но знаех това: намерих причина да продължа напред.