Даниел се прибра, както винаги, с тежест в раменете и прах от чужди тревоги по униформата. Не беше само умората от двойната смяна. Беше онова усещане, че докато той пази чуждите врати, неговата собствена врата всеки ден се държи на една-единствена панта.
Свали обувките тихо, за да не събуди Лили. Навън леденият въздух се беше залепил по прозорците като мътна кожа. Вътре беше топло, но не и спокойно.
В кухнята светеше малка лампа. На масата лежаха разхвърляни листове от банка, една тънка папка с надпис за кредита за жилището и бележка от университета. Даниел се намръщи, сякаш хартията можеше да го ухапе.
Той вече не броеше годините от онази нощ. Броеше дните, в които Лили се усмихваше, и нощите, в които се събуждаше с викове от кошмари, които така и не помнеше. Броеше малките й победи. Първото училищно тържество, първия синяк от падане, първата любовна тръпка, която тя се опита да скрие с усмивка и наведени очи.
Лили вече не беше детето с розовата раничка. Беше висока, с коса, която понякога връзваше небрежно, когато учеше до късно. Беше на прага на живота, но и на ръба на много въпроси.
Даниел остави ключовете в купичката до вратата и се загледа в тъмния коридор, сякаш очакваше от него да излезе миналото.
И тогава се чу.
Тихо почукване.
Не настойчиво. Не случайно. Точно толкова тихо, че да накара кожата му да изтръпне, а сърцето му да се свие.
„Не е възможно“, прошепна той сам на себе си.
Преди петнадесет години почукването беше същото. И хладът беше същият. Само че тогава на прага стоеше дете.
Сега, когато отвори, на прага стоеше жена.
Не беше млада, но не беше и стара. По-скоро човек, който е живял твърде много за кратко време. Косата й беше прибрана строго, а погледът й беше студен и внимателен, сякаш измерваше всеки сантиметър от него.
Ръцете й бяха скръстени, но това не беше защитен жест. Това беше жест на човек, който е свикнал да чака другите да се пречупят.
„Даниел“, каза тя, сякаш името му й принадлежеше.
Той не отговори. Гърлото му беше сухо.
„Аз съм майката на Лили“, произнесе жената ясно. „Идвам да си я взема обратно. Веднага.“
В този миг времето не спря. То се изкриви. Нещо в Даниел се отпусна, друго се напрегна до болка.
„Коя си ти?“ успя да изрече той.
Жената не мигна.
„Джесика.“
И това име, чуждо и остро, като нож, преряза въздуха.
Даниел усети как в корема му се надига ярост, но я притисна, защото от другата страна на коридора, зад вратата на стаята, спеше Лили. А Лили не трябваше да се буди в свят, който се руши.
„Не можеш да…“ започна той.
„Мога“, прекъсна го Джесика. „И ще го направя. Имам право.“
Даниел се изсмя без звук.
„Право?“ прошепна. „Ти я остави пред вратата ми.“
„Не знаеш нищо“, каза тя и за миг, само за миг, в очите й пробяга нещо като страх. После пак се върна студът. „Пусни ме вътре. Ще говорим.“
„Не.“
„Даниел…“
„Не“, повтори той, по-твърдо. „Ако имаш какво да кажеш, казваш го тук.“
Тишина. Две фигури на прага. От едната страна – дом. От другата – минало, което си мислиш, че си заключил.
Джесика се наведе леко и рече по-тихо, но с увереност, която беше по-страшна от крясък:
„Петнадесет години е достатъчно. Дъщеря ми ще дойде с мен. Ако трябва, ще го направя по закон. А ако и ти решиш да играеш мръсно… аз играя по-мръсно.“
Това не беше случайност.
Даниел го разбра с всяка клетка.
„Как ме намери?“ попита той.
„Някои неща не се крият вечно“, отвърна тя. „И истината винаги намира път.“
Той стисна рамката на вратата. Костите му побеляха.
„Тръгвай си“, каза.
„Ще се върна утре“, отвърна Джесика. „И няма да съм сама.“
Тя се обърна и тръгна в тъмното, без да бърза, без да се оглежда. Като човек, който знае, че вече е запалила фитила.
Даниел затвори вратата и остана неподвижен, докато тишината в къщата не стана оглушителна.
После се чу тихо стъпване по коридора.
Лили стоеше там, по пижама, с разрошена коса и очи, в които още плуваше сън.
„Тате…“ каза тя и гласът й се разтрепери. „Кой беше? Чух…“
Даниел се обърна. Усмивката му се роди с усилие.
„Никой“, излъга той.
Но Лили гледаше право в него.
И тя също разбра.
Никой не идва в тази нощ, без да носи буря.
Глава втора
Сутринта не донесе яснота. Донесе кафе, което изстина, без да бъде допито. Донесе миризма на хартия и метал, защото Даниел извади от шкафа старата кутия, която беше обещал да не отваря никога.
Лили го намери в кухнята, седнал пред кутията, с поглед, забит в една сгъната бележка.
Тя не попита веднага. Седна срещу него и го гледа. Даниел знаеше този поглед. Той беше наследен не по кръв, а по близост. Това беше погледът на човек, който е преживял достатъчно, за да не вярва на „нищо“.
„Тя каза, че е майка ми“, произнесе Лили накрая.
Даниел затвори очи. Думите бяха камъни.
„Чу“, каза той.
„Чух. И видях лицето ти.“
Той отвори кутията и извади бележката, която беше намерил преди петнадесет години. Хартията беше пожълтяла, но почеркът още режеше.
Лили я погледна, сякаш това е снимка на човек, когото е забравила.
„Не мога повече. Вземи я.“
Даниел не я беше показвал никога. Беше я пазил като проклятие и като обещание едновременно.
Лили не плака. Не веднага. Просто дишаше по-бавно.
„Това ли е всичко?“ попита тя.
„Не“, каза Даниел и гласът му се пречупи. „Но това е началото.“
Той й разказа как е било. Как я е намерил, как е треперела, как е стискала раничката, как се е свила на дивана и е заспала, сякаш най-накрая е получила разрешение да се предаде. Как на сутринта е казала името си.
„Лили“, беше прошепнала тя тогава. „Казвам се Лили.“
„Каза го с такова убеждение, сякаш си го избрала сама“, каза Даниел.
Лили се усмихна за секунда, после пак стана сериозна.
„Тя се казва Джесика“, прошепна.
„Да.“
„И какво ще правим?“
Даниел постави ръка върху нейната. Тази ръка вече не беше детска. Но в нея още живееше онова дете, оставено в нощта.
„Ще я защитя“, каза той. „Както винаги.“
Лили въздъхна. После се изправи и отиде до прозореца. Навън денят беше сив, сякаш светът отказваше да избере страна.
„Аз не знам коя съм“, каза тихо тя. „Знам кой си ти. Това ми стига. Но… ако тя е…“
„Тя е човек, който те е оставил“, прекъсна я Даниел. После се овладя. „Но това не означава, че не носиш въпроси. Нямам право да ти ги забраня.“
Лили се обърна.
„Тате… ти винаги казваш, че истината винаги излиза. А сега… сега се страхуваш от нея.“
Даниел не отговори веднага. В неговата работа истината често излизаше от кръвта и страха на хората. Но когато истината е в собствената ти къща, тя е по-страшна.
„Страхувам се“, призна той. „Защото понякога истината не идва сама. Идва с хора. С пари. С адвокати.“
В този миг телефонът му иззвъня.
Непознат номер.
Той погледна екрана. Усещането от снощи се върна.
Вдигна.
„Даниел“, чу се женски глас. Не беше Джесика. Беше по-мек, но натоварен.
„Коя е?“
„Казвам се Сара“, каза гласът. „Адвокат съм. Представлявам Джесика. Иска среща. Днес. Ако е възможно, без излишни сцени.“
Лили чу думата „адвокат“ и лицето й побледня, после пребледня и застина.
Даниел стисна телефона.
„Няма да има среща“, каза той.
„Ще има“, отвърна Сара. „И ще е по-добре да говорите сега, отколкото в съдебната зала.“
„Заплашвате ли ме?“
„Не“, каза Сара спокойно. „Предупреждавам ви. Джесика има намерение да оспори осиновяването. И има хора, които ще й помогнат.“
„Какви хора?“
От другата страна се чу кратка пауза, сякаш Сара избираше думите си.
„Хора с влияние“, каза тя. „И с много пари.“
Даниел затвори очи.
„Това е война“, прошепна Лили.
Даниел я погледна и видя как в нея се надига сила. Тя не беше само неговото момиче. Беше човек, който ще трябва да се научи да пази себе си.
„Никой не напуска миналото без цена“, каза Даниел.
И за пръв път Лили повтори думите му, сякаш ги запечатваше в сърцето си:
„Никой.“
Глава трета
Срещата се случи не в дома им, а в малко кафене, далеч от познатите лица. Даниел настоя. Ако Джесика иска да се върне в живота на Лили, няма да го направи, като прекрачи прага, който някога беше захвърлила.
Лили настоя да дойде. Даниел се опита да я разубеди, но тя не отстъпи.
„Това е моят живот“, каза тя. „Няма да ме разменят като вещ, докато аз чакам вкъщи.“
Даниел кимна. Болеше го, но я уважи.
Когато влязоха, Джесика вече беше там. До нея седеше Сара – жена с внимателни очи и папка, подредена като оръжие.
Джесика не стана. Само вдигна поглед към Лили.
За миг в лицето й се появи нещо странно. Не нежност. По-скоро изненада, сякаш не е очаквала, че детето ще се превърне в такава млада жена, и че тази млада жена ще я гледа без страх.
„Лили“, каза Джесика.
Лили не отговори. Седна срещу нея.
Сара заговори първа, с глас на човек, който може да говори за разбити животи като за договори.
„Ще бъда ясна“, каза тя. „Джесика е била в крайно положение. Тя е оставила детето си…“
„Изоставила“, прекъсна Даниел.
Сара не се впечатли.
„Оставила“, повтори тя. „Под натиск. Има основания да се смята, че решението й не е било свободно. Освен това…“
Даниел се наведе напред.
„Освен това какво?“
Джесика вдигна ръка.
„Стига“, каза тя и погледна Лили. „Искам да говоря с нея. Не с теб.“
„Не можеш да избереш как да говориш с моята дъщеря“, отсече Даниел.
Лили сложи ръка върху неговата. Нежно, но твърдо.
„Остави“, прошепна.
Даниел замълча.
Джесика пое въздух.
„Знам, че ме мразиш“, каза тя на Лили. „Имаш право. Но ако знаеше какво…“
„Не ме интересува“, прекъсна Лили и гласът й беше спокоен. Това беше най-страшното. „Интересува ме защо сега.“
Джесика се напрегна.
„Защото…“ започна тя, но спря. Погледна към Сара, сякаш търсеше позволение.
Сара леко кимна.
„Защото имам шанс да поправя“, каза Джесика. „И защото имаш право на нещо, което ти е било отнето.“
„Какво?“ попита Лили.
Джесика се наклони напред.
„Богатство“, каза тя тихо.
Даниел се изсмя горчиво.
„Ето го“, каза. „Накрая винаги стигаме до парите.“
„Не е само това“, възрази Джесика, но думите й не звучаха убедително.
Сара отвори папката и извади документ.
„Има фонд“, каза тя. „Създаден преди години. Условията са специфични. Детето… Лили… е посочено като потенциален наследник. Но има срокове. И има изисквания.“
Лили пребледня.
„Аз… наследник? На какво?“
Джесика затвори очи за миг.
„На човек, който е част от твоето минало“, каза тя. „И който има власт.“
Даниел се наведе напред.
„Кой?“ попита.
Сара погледна директно в него.
„Томас“, каза тя.
И това име се стовари като тежък камък.
Даниел познаваше Томас. Не лично. Но в полицейските среди името му се произнасяше тихо, с предпазливост. Бизнесмен. Благотворител. Човек, който дарява пари, когато камерите са включени, и който купува мълчание, когато камерите са изключени.
„Какво общо има Томас с Лили?“ попита Даниел.
Джесика не отговори веднага. После произнесе:
„Той е… биологичният й баща.“
Лили не помръдна.
Но в очите й се появи нещо, което Даниел никога не беше виждал. Не беше страх. Беше празнота, която се отваря, когато истината удари прекалено силно.
„Лъжеш“, прошепна Лили.
„Не“, каза Джесика. „И точно затова съм тук. Томас е болен от… алчност. Иска да те използва. Но ако ти си при мен, аз мога да…“
„Да какво?“ попита Лили. „Да ме пазиш? След като ме остави?“
Джесика се сви, сякаш думите са я ударили.
„Тогава… тогава нямах избор“, прошепна тя.
Даниел се наведе още повече.
„Всеки има избор“, каза тихо. „Просто не всеки плаща цената.“
Сара се намеси.
„Господин Даниел, нека не превръщаме това в морална лекция. Юридически…“
„Юридически тя е моя дъщеря“, прекъсна го Даниел.
Сара се усмихна, но усмивката беше хладна.
„Юридически има начини“, каза тя. „Особено когато се твърди, че биологичният родител е бил принуден. Особено когато биологичният баща е… Томас.“
Лили вдигна поглед към Даниел.
„Тате…“ прошепна тя. „Това… това вярно ли е?“
Даниел я погледна. В този момент той не беше полицай. Беше баща, който трябва да каже истината, без да знае дали истината ще ги спаси или ще ги разруши.
„Не знам“, каза той. „Но ще разбера.“
И Джесика се усмихна леко, сякаш точно това чакаше.
„Ще разбереш“, повтори тя. „И тогава ще бъде късно.“
Това не беше разговор. Това беше предупреждение.
Глава четвърта
В участъка миришеше на кафе и напрежение. Даниел мина покрай колегите си, без да се спира. Някои го поздравиха. Други го гледаха малко по-дълго, сякаш усещаха, че около него има буря.
В кабинета си той отвори компютъра и въведе името, което не искаше да въвежда.
Томас.
Резултатите бяха достатъчно, за да му стане лошо. Фирми. Фондове. Дарения. Снимки с усмивки и ръкостискания. И няколко стари доклада, които никога не бяха стигнали до обвинение.
Даниел повика Марк.
Марк беше негов колега, приятел, човек, който в миналото беше извадил Даниел от капани. Марк имаше американско име, но беше израснал тук, и понякога казваше, че в това е проклятието му – никога не принадлежи напълно.
Марк влезе и затвори вратата.
„Видът ти казва, че си в беда“, каза той.
Даниел не губи време.
„Знаеш ли нещо за Томас?“ попита.
Марк се намръщи.
„Всички знаем“, каза. „Но не всички говорим. Защо?“
Даниел разказа накратко. За Джесика. За Лили. За фонда. За твърдението, че Томас е баща й.
Марк слушаше, без да прекъсва. Когато Даниел свърши, Марк въздъхна.
„Преди години“, каза той, „имаше дело. Неофициално. Деца. Майки. Изчезвания. Името на Томас излизаше като сянка. Никога не го хващахме за ръката. Само сянката.“
„И защо никога не стигна до съд?“ попита Даниел, въпреки че знаеше отговора.
Марк сви рамене.
„Хора с влияние“, каза. „Същите думи, които сега ти казват.“
Даниел удари с юмрук по бюрото. Не силно, но достатъчно, за да се разнесе звукът като предупреждение.
„Няма да я вземат“, каза той.
Марк го погледна внимателно.
„Даниел… ако Томас наистина е баща й, той може да направи много повече от това да прати адвокат.“
„Ще я пазя.“
„Ще я пазиш“, повтори Марк. „Но трябва да знаеш едно. Томас не влиза в битка, ако няма печалба. Значи има причина. И тя не е майчината любов на Джесика.“
Даниел се отпусна на стола. В главата му започнаха да се въртят варианти като куршуми.
„Какво иска?“ прошепна.
Марк се наведе.
„Иска контрол“, каза. „А с контрол идват пари. И власт. И тайни, които не трябва да излизат.“
Даниел си спомни думите на Джесика: „Истината винаги намира път.“
Тя не го беше казала като утеха. Беше го казала като заплаха.
Телефонът на Даниел иззвъня отново.
Този път номерът не беше непознат. Беше банката.
Той вдигна, без да мисли.
„Господине“, каза служителят с учтив глас, „свързваме се във връзка с просрочие по кредита за жилището. Има промяна в условията, която трябва да обсъдим.“
Даниел почувства как земята под него се разклаща още повече.
„Каква промяна?“ попита.
„Има постъпило запитване за предсрочно изискуемост“, каза служителят. „Това е стандартна процедура при определени сигнали.“
„Какви сигнали?“ гласът на Даниел изстина.
Служителят се поколеба.
„Не мога да ви дам подробности по телефона“, каза. „Но е важно да дойдете възможно най-скоро.“
Даниел затвори и погледна Марк.
„Започна се“, прошепна.
Марк кимна.
„Това е война“, каза той.
Даниел си спомни лицето на Лили, когато чу думата „адвокат“. И разбра, че войната няма да е само в съдебната зала. Тя ще бъде във всяка сметка, във всяка врата, във всяка приятелска ръка, която може да се окаже нож.
„Никой не напуска миналото без цена“, повтори Даниел.
„И понякога“, добави Марк тихо, „цената е семейството.“
Глава пета
Лили отиде в университета, но не чу нито една лекция. Думите на преподавателите звучаха като далечен шум, докато в главата й се блъскаха други думи.
„Майка ми.“
„Баща ти е Томас.“
„Ще те взема обратно.“
Тя седеше в библиотеката и гледаше една страница, без да я вижда. До нея седна Алекс.
Алекс беше от онези момчета, които се усмихват, без да имат нужда да доказват нещо. Той учеше право и понякога се държеше така, сякаш светът вече е съдебна зала, а хората са свидетели.
„Изглеждаш като човек, който е чул присъда“, каза той.
Лили го погледна. За миг й се прииска да му каже всичко. Но думите заседнаха.
„Имам семейни проблеми“, каза тя.
Алекс не натискаше. Това беше едно от нещата, които тя харесваше в него.
„Искаш ли да ми кажеш?“ попита просто.
Лили пое въздух.
„Някаква жена се появи“, каза. „Казва, че е биологичната ми майка. И че иска да ме вземе.“
Алекс замръзна.
„Биологична?“ повтори.
„Да.“
„И ти… какво искаш?“
Лили сведе очи.
„Искам тате да не страда“, прошепна. „Искам да не се чувствам като вещ.“
Алекс се наведе.
„Лили“, каза той, „това ще стане дело. Ще има документи. Ще има думи като ‘настойничество’, ‘право’, ‘интерес на детето’. А ти вече не си дете. Това е важно.“
„Но аз се чувствам като дете“, прошепна тя. „Когато се сетя за онази нощ, която не помня.“
Алекс я гледаше с напрежение.
„Има ли някой адвокат?“ попита.
„Тате ще намери“, каза тя.
„Ти също трябва да имаш човек“, настоя Алекс. „Не само да си част от тяхната битка. Ти трябва да си страна.“
Лили го погледна. В този миг тя осъзна нещо. През целия си живот тя беше „намерена“, „осиновена“, „обгрижвана“. А сега трябваше да стане „избрала“.
„Не знам как“, прошепна.
„Ще ти помогна“, каза Алекс. „Ще намерим човек. И ще разберем какво стои зад това. Защо сега.“
Лили потръпна.
„Да“, каза. „Защо сега.“
В същия момент телефонът й иззвъня. Непознат номер.
Тя погледна Алекс, после вдигна.
„Лили“, чу женски глас. Това беше Сара.
Лили стисна телефона.
„Какво искате?“ попита.
„Искам да избегнем болка“, каза Сара. „Джесика не желае да ви наранява. Но има неща, които трябва да знаете. И някой друг също иска да говори с вас.“
„Кой?“ попита Лили и усети как дланта й се изпотява.
„Томас“, каза Сара. „Той е готов да ви предложи защита. И бъдеще.“
Лили пребледня.
„Не“, каза тя.
„Не бързайте“, каза Сара. „Някои врати се отварят само веднъж.“
„И някои врати водят към капан“, отвърна Лили, без да знае откъде идва смелостта й.
От другата страна се чу кратко мълчание.
„Ще се чуем пак“, каза Сара.
Лили затвори и се облегна назад. Алекс я гледаше.
„Кой беше?“ попита.
Лили преглътна.
„Той“, каза тихо. „Човекът, който може би ми е баща.“
Алекс издиша бавно.
„Това не е просто семейна драма“, каза. „Това е битка за власт.“
Лили погледна прозореца на библиотеката. Навън хората вървяха, смееха се, живееха нормално. А тя имаше чувството, че под краката й се е отворила пукнатина.
„Истината винаги намира път“, прошепна тя.
И за пръв път се уплаши не от лъжата, а от истината.
Глава шеста
Даниел намери адвокат на име Хана. Американско име, но глас като камък. Хана беше от онези хора, които не обещават победа, но обещават битка.
Тя влезе в дома им, огледа Лили с професионално внимание, после седна на масата до папките с кредитите.
„Това е вашата реалност“, каза тя на Даниел, без да се преструва на учтива. „Съдът не обича хаос. Томас ще донесе хаос. Вие трябва да донесете стабилност.“
„Аз съм й баща“, каза Даниел. „Не само по документи.“
Хана кимна.
„Точно това трябва да покажем“, каза тя. „Но трябва да сте готов за атаки. Те ще ровят в миналото ви. В службата ви. В кредита ви. В всичко.“
Лили слушаше и прехапваше устна.
„И аз какво трябва да правя?“ попита тя.
Хана я погледна.
„Да говориш“, каза. „Когато дойде моментът. И да не се оставяш да те превърнат в трофей.“
Даниел се напрегна.
„Тя е дете…“
„Тя е млада жена“, прекъсна Хана. „И съдът ще го види. Въпросът е дали ти ще го приемеш. Тя трябва да има глас. И този глас трябва да е силен.“
Лили кимна, макар че вътре в нея всичко трепереше.
Хана извади лист.
„Имаме и друг проблем“, каза. „Джесика твърди, че е била принудена да остави детето. Ако успее да докаже натиск или заплаха, може да се опита да отвори осиновяването.“
„Но минаха петнадесет години“, каза Даниел.
„Понякога времето не лекува, а прикрива“, отвърна Хана. „И понякога богатството намира начин да превърне миналото в настояща опасност.“
Лили преглътна.
„Томас ли е натискал?“ попита тя.
Хана повдигна рамене.
„Не знаем“, каза. „Но има още една причина, поради която Томас е опасен. Той не обича свидетели.“
Даниел вдигна очи.
„Свидетели?“ повтори.
Хана се наведе и каза по-тихо:
„Когато си полицай, знаеш какво означава да ти затворят устата. Понякога с пари. Понякога по друг начин.“
Даниел се изправи и отиде до прозореца. Навън беше светло, но той видя само сенки.
„Аз няма да се продам“, каза.
Хана го погледна строго.
„Не казах, че ще се продадеш“, каза тя. „Казах, че ще те натиснат. И когато започнат да натискат, ще ударят там, където боли най-много.“
Тя посочи папката с кредита.
„И тук“, добави.
Лили стисна ръцете си.
„Тате…“ прошепна тя. „Този кредит…“
Даниел се обърна. В очите му имаше вина.
„Взех го, за да имаме дом“, каза той. „За да не се страхуваш, че някой ден ще ни изгонят. Ирония, нали?“
Лили се приближи и го прегърна.
„Домът е ти“, прошепна тя.
Даниел затвори очи. И за миг му се прииска да е вярно. Само че знаеше: домът е и документ. И подпис. И съдия, който може да реши, че любовта не е достатъчна.
В този момент се чу звънецът на вратата.
Даниел се стегна. Лили се дръпна. Хана се изправи, готова.
Даниел отвори.
На прага стоеше мъж в тъмен костюм. Усмивката му беше любезна, но очите му не бяха.
„Господин Даниел“, каза той. „Казвам се Ричард. Представлявам интересите на Томас.“
Даниел стисна рамката на вратата.
„Какво искате?“ попита.
Ричард вдигна малка кутия и я подаде, сякаш това е подарък.
„Предложение“, каза. „За мир.“
Даниел не я взе.
„Кажете го“, отсече.
Ричард се усмихна още повече.
„Томас е готов да погаси кредита ви“, каза. „Всички задължения. Да осигури средства за обучението на Лили. Да ви даде спокойствие. В замяна…“
„В замяна на Лили“, каза Даниел.
Ричард кимна.
„В замяна на това да не пречите на естествения ред“, каза той. „Биологичната майка да си върне детето. Биологичният баща да поеме отговорността.“
Лили стоеше зад Даниел. Чуваше всяка дума. И в нея нещо се запали.
„Аз не съм предмет“, каза тя високо.
Ричард се обърна към нея, леко изненадан.
„Лили“, каза той, сякаш я познава. „Това е за твое добро.“
Лили пристъпи напред.
„Не ме наричай така“, каза тя. „Не ме познаваш.“
Ричард се усмихна. Но този път усмивката беше по-остра.
„Ще се запознаем“, каза. „По един или друг начин.“
Даниел затвори вратата в лицето му.
Тишина.
Лили дишаше учестено. Хана гледаше Даниел с поглед, който казваше: „Сега разбра ли?“
Даниел се облегна на вратата.
„Започна“, прошепна той.
„Не“, каза Лили тихо. „Започна отдавна. Просто досега не сме знаели.“
Глава седма
Джесика не се отказа. На следващия ден подаде иск. Думите на хартията бяха сухи, но всяка от тях беше нож.
Оспорване. Принуда. Нарушение. Право.
Хана прочете документите и поклати глава.
„Те ще атакуват осиновяването“, каза. „И ще се опитат да те изкарат като човек, който е използвал положението си.“
Даниел пребледня.
„Как?“ попита.
„Ще кажат, че си бил полицай“, каза Хана. „И че си имал достъп. И че си можел да влияеш на социалните служби. Дори да не е вярно, трябва да го разбиеш.“
Лили се намеси.
„Но той не е…“ започна тя.
„Съдът не слуша “той не е“, ако няма доказателства“, прекъсна Хана. „Трябват факти. Свидетели. Документи. И най-вече… история, която да изглежда истинска.“
Лили се сви.
„Нима нашата история не е истинска?“ попита тя.
Хана я погледна внимателно.
„Истинска е“, каза. „Но Томас има хора, които могат да направят лъжата да изглежда по-истинска. Има пари за експерти, за оценки, за медии.“
„Медии?“ повтори Даниел.
Хана кимна.
„Това може да излезе навън“, каза тя. „Полицай осиновил изоставено дете. Биологичната майка се връща. Богат баща. Скандал. Хората обичат такива истории. Особено когато могат да ги осъдят без да познават никого.“
Лили се сви.
„Аз не искам да ме гледат“, прошепна.
Даниел я прегърна.
„Няма да позволим“, каза той, но вътре знаеше, че не може да контролира всичко.
Точно тогава в дома им дойде Мая – социална работничка, която беше участвала в осиновяването. Тя беше поостаряла, но очите й още носеха умората на човек, видял много изоставени деца.
Мая седна на дивана и въздъхна.
„Страхувах се, че този ден ще дойде“, каза тя.
Даниел я погледна остро.
„Знаела си?“ попита.
Мая сведе очи.
„Не знаех конкретно“, каза. „Но когато дете е оставено без име на родител… винаги има риск някой да се върне. И най-често не се връща заради любов.“
Лили я гледаше, с наранено любопитство.
„Помните ли ме?“ попита.
Мая се усмихна тъжно.
„Как да не те помня“, каза. „Ти беше… толкова тиха. Не плачеше. Само гледаше. Това е най-страшното при децата. Когато престанат да плачат.“
Лили преглътна.
„И има ли нещо… в документите… което може да ни унищожи?“ попита Даниел.
Мая извади от чантата си стар плик.
„Има нещо“, каза тихо.
Даниел го взе. Ръцете му трепереха.
Вътре имаше копие от доклад. И една бележка, която никога не беше виждал.
Почеркът беше различен от онзи на бележката „Вземи я“. Този беше по-изящен, почти женски.
„Ако някога се върне, пази я. Не вярвай на имената. Вярвай на страха.“
Даниел вдигна поглед към Мая.
„Кой го е писал?“ попита.
Мая поклати глава.
„Не знам“, каза. „Намерих го при документите. Сякаш някой го е оставил там нарочно. И аз… аз го запазих. Защото нещо в мен ми каза, че ще го трябва.“
Лили усещаше как кожата й настръхва.
„Не вярвай на имената“, прошепна тя. „Какво значи това?“
Хана протегна ръка и взе бележката.
„Значи“, каза тя бавно, „че някой е знаел, че това ще стане. И че има хора, които сменят имена като дрехи.“
Даниел си спомни Джесика. Студения поглед. Увереността.
„Тя не се страхува“, каза той.
„Или се страхува, но е научила как да го скрива“, отвърна Хана.
Мая се намеси.
„Даниел“, каза тя тихо, „има още нещо. Преди години… имаше слухове за млади жени, които раждат и после изчезват. Томас беше име, което се шепнеше. Аз не вярвах, докато… докато не видях Лили пред вратата ти. Тогава разбрах, че нещо е по-голямо.“
Лили се изправи.
„Аз не съм просто случай“, каза тя, повече към себе си. „Аз съм част от нещо.“
Даниел я погледна.
„Ти си моята дъщеря“, каза. „И това е единственото, което има значение.“
Но Лили вече знаеше, че значи повече. И че точно това „повече“ ги заплашва.
Глава осма
Джесика дойде отново. Този път не на вратата. Този път на университета.
Лили излизаше от лекция, когато я видя. Джесика стоеше до стълбите, облечена елегантно, сякаш не е дошла да отнеме живот, а да подпише договор.
Лили се спря. Алекс беше до нея и усети напрежението.
„Това ли е…?“ прошепна той.
Лили кимна.
Джесика пристъпи напред.
„Лили“, каза тя. „Трябва да говорим. Насаме.“
Лили се изсмя без радост.
„Насаме?“ повтори. „Когато ти ме остави сама?“
Джесика преглътна.
„Знам“, каза. „Знам, че нямам право да искам нищо. Но…“
„Но искаш“, прекъсна я Лили. „Какво? Да ме вземеш? Да ми продадеш ‘бъдеще’?“
Джесика сведе поглед за секунда, после го вдигна.
„Искам да те спася“, каза тихо.
Лили замръзна.
„От какво?“ попита.
Джесика погледна наоколо и заговори по-ниско.
„От Томас“, прошепна. „От хората му. От това, което ще направят, ако се противопоставиш.“
„И ти… къде беше петнадесет години?“ попита Лили.
Джесика затвори очи.
„В капан“, каза.
Лили почувства как гневът й се блъсна в стена на съжаление, после пак се върна като гняв.
„Всички сме в капани“, каза тя. „Но тате не ме остави.“
Джесика се напрегна.
„Тате…“ повтори тя, сякаш думата я боде. „Той е добър човек. Но не знае с кого си има работа.“
„Ти знаеш?“ попита Лили. „Тогава кажи. Кажи истината.“
Джесика се огледа пак, сякаш стените могат да слушат.
„Не мога тук“, прошепна. „Опасно е.“
Лили се приближи на една крачка.
„Опасно за кого?“ попита. „За мен или за теб?“
Джесика се сви.
„За всички“, каза. „Томас има… хора. И не само адвокати. Ако се изправиш срещу него, ще унищожи Даниел. Ще му вземе работата. Ще му вземе дома. Ще го направи да изглежда като престъпник.“
Лили пребледня.
„Знам“, прошепна тя. „Вече започна.“
Джесика я погледна остро.
„Значи разбираш“, каза. „Тогава ела с мен. При мен ще си защитена. Аз… аз имам начин.“
„Какъв начин?“ попита Лили.
Джесика се колеба.
„Компромис“, каза. „Ще му дадеш това, което иска, и той ще спре. Ще живееш… добре.“
Лили почувства как стомахът й се свива.
„Какво иска?“ попита тя.
Джесика прошепна:
„Иска да те признае. Официално. Да станеш част от неговия свят. Да носиш името му…“
„Не“, прекъсна я Лили. „Не искам името му. Не искам света му.“
Джесика я хвана за ръката. Стисна. Не грубо, но достатъчно силно.
„Не разбираш“, каза тя. „Той няма да се откаже. Той е свикнал да взема.“
Лили изтръгна ръката си.
„И ти си свикнала да даваш?“ изсъска тя.
Джесика пребледня, сякаш думите са я ударили. После очите й се напълниха със сълзи, но тя не ги пусна да паднат.
„Аз… аз не те оставих, защото не те исках“, прошепна тя. „Оставих те, защото ако бях останала… щях да умра. А ти… ти щеше да изчезнеш.“
Лили замръзна.
„Как?“ прошепна.
Джесика преглътна.
„Томас“, каза. „Той… той правеше сделки. И аз бях част от тях. Не по желание. Бях глупава. Бях влюбена. После бях уплашена. Когато разбрах какво е… когато разбрах, че той не иска дете, а… гаранция…“
Лили почувства как въздухът й не стига.
„Гаранция?“ повтори.
Джесика трепереше.
„Не мога да ти кажа всичко“, прошепна тя. „Но знам едно. Ако тръгнеш срещу него, трябва да имаш доказателства. И трябва да имаш хора, на които вярваш. Истински хора. Не хора, които се усмихват и после те продават.“
Лили си спомни Ричард. Усмивката му.
„Как да ти вярвам?“ попита тя, тихо.
Джесика я погледна. За миг студът изчезна.
„Не ми вярвай“, каза. „Вярвай на страха си. Той не лъже.“
Лили не каза нищо. Джесика отстъпи.
„Ще се видим пак“, каза тя. „И този път… може да няма избор.“
Тя се обърна и си тръгна.
Алекс хвана Лили за рамото.
„Лили…“ прошепна. „Тя те плаши.“
„Не“, каза Лили, а очите й се напълниха със сълзи, които тя също не пусна. „Тя ме предупреждава.“
„И какво ще направиш?“
Лили издиша.
„Ще се боря“, каза.
„Как?“
Лили погледна към входа на университета, към света, който уж трябваше да бъде нормален.
„Ще намеря истината“, каза тя. „И ако тя наистина винаги намира път… тогава този път ще го намеря аз.“