Ден преди сватбата на племенницата ми Ани тя ми се обади, за да ми каже, че вече не съм поканена. „Има проблем с кетъринга и трябва да съкратим списъка с гости“, каза тя. Гласът ѝ беше тънък, почти писклив, опънат до скъсване. Звучеше като човек, който повтаря заучена реплика под заплаха.
Боли. Разбира се, че заболя. Сякаш някой изсипа лед във вените ми. Аз бях лелята. Аз бях тази, която я водеше в парка, когато беше на пет и плачеше заради ожулено коляно. Аз бях тази, на която тя се обади, когато получи първата си двойка в гимназията, защото се страхуваше да каже на майка си – моята сестра, Мая.
„Разбирам, Ани. Разбира се“, излъгах аз. Гласът ми беше спокоен, трениран с години да не показва слабост пред Мая. „Сигурно е много стресиращо. Не се тревожи за мен.“
„Благодаря, лельо Лилия. Знаех, че ще разбереш.“ Чух облекчението ѝ, но под него имаше и нещо друго. Срам.
„Всичко е наред, мила.“
Затворихме.
Боли, но ѝ казах, че разбирам и уважавам решението ѝ.
Но ѝ казах също, че няма да…
Е, не ѝ го казах директно. Но мълчанието, което последва, след като тя изрецитира извинението си, беше по-силно от всякакви думи. Казах ѝ, без да го изричам, че няма да приема тази лъжа. Казах ѝ, че няма да позволя на майка ѝ да ме изтрие от живота ѝ толкова лесно. Казах ѝ, че тази жалка постановка с „кетъринга“ е обида за интелигентността и на двете ни.
Останах неподвижна в хола си. В ъгъла, върху тапицирания стол, лежеше роклята. Коприна в цвят на лавандула. Струваше повече, отколкото можех да си позволя, но Ани беше единствената ми племенница. До нея, опакован в лъскава хартия със сребърна панделка, беше подаръкът – комплект редки порцеланови чаши, които Ани беше харесала преди месеци в един антикварен магазин.
Проблем с кетъринга.
Каква долнопробна лъжа. Мая дори не се беше постарала да измисли нещо по-добро.
Взех телефона си. Знаех, че не трябва, но го направих. Отворих социалните мрежи. Бъдещият младоженец, Мартин, беше публикувал снимка преди час. Той и неговите „момчета“ бяха в най-скъпия бар в центъра, вдигайки чаши с уиски, което струваше колкото моята заплата. В описанието пишеше: „Последна нощ на свобода. Утре се женя за жената на мечтите си. Най-голямата сватба на годината.“
Най-голямата сватба на годината. А те „съкращават“ списъка заради кетъринг.
Стиснах челюст. Това не беше дело на Ани. Това беше Мая. Сестра ми винаги ме е мразила. Не с открита, шумна омраза, а с онази тиха, разяждаща завист, която се трупа с десетилетия. Завиждаше ми, когато влязох в университета, а тя забременя. Завиждаше ми за работата ми, макар да беше скромна в сравнение с богатството на съпруга ѝ, Огнян. Завиждаше ми за свободата.
Но най-вече, тя ме мразеше, защото ѝ бях нужна.
Защото преди петнадесет години, когато „успешният“ бизнес на Огнян беше на ръба на фалита, а банката беше напът да им вземе къщата – същата тази къща, в която Ани сега се подготвяше за сватбата си – аз бях тази, която я спаси.
Продадох малкия апартамент, който баба ми беше оставила. Единственото ценно нещо, което някога съм притежавала. Дадох парите на Мая. Не като заем. Като подарък. „За Ани“, бях казала.
Мая беше плакала. Беше ми се клела във вечна благодарност. Беше казала на Огнян, че е спечелила от някаква забравена инвестиция. Лъжа, която да спаси гордостта му.
И сега, петнадесет години по-късно, аз бях изрязана. Заради кетъринга.
Гневът беше като киселина в гърлото ми. Това не беше просто обида. Това беше предателство от най-дълбоко ниво. Тя ме използва и сега, когато вече не ѝ бях нужна, когато се сродяваше с новото, лъскаво семейство на Мартин, аз бях просто неудобен спомен. Срамна тайна.
Взех телефона отново. Набрах номера на Мая. Очаквано, включи се гласова поща.
„Мая, аз съм. Лилия. – Гласът ми беше студен, равен. – Разбрах, че има ‘проблем с кетъринга’. Колко жалко. Просто исках да знаеш, че тъй като вече не идвам, ще се отбия утре сутринта. Преди церемонията. Да оставя подаръка на Ани. Не бих искала да го пропусне. И може би… ще си поговорим. За старите времена. За онази ‘инвестиция’, която ти се отплати толкова добре преди петнадесет години.“
Затворих.
Нямаше да мълча. Нямаше да бъда изтрита. Ако Мая искаше война, щеше да я получи.
Глава 2
Нощта беше дълга. Почти не мигнах. В съзнанието ми се въртяха образи – Мая, като дете, крадеше любимата ми кукла; Мая, на собствената си сватба, гледаше Огнян с обожание, което граничеше със страх; Мая, плачеща в кухнята ми, молейки ме за пари, за да спаси фасадата на перфектния си живот.
Този брак, бракът на Ани, беше повече от съюз. Беше бизнес сделка. Знаех го. Мартин не беше просто „момче“. Той беше бизнесмен, млад, агресивен, от типа, който вижда света като поредица от активи и пасиви. Семейството му имаше пари, но се носеха слухове за рискови сделки и нестабилност. Огнян, от друга страна, беше „стари пари“, или поне така изглеждаше. Фирмата му беше солидна, наследствена. Сливането на двете компании чрез този брак щеше да циментира позициите и на двамата.
Аз, Лилия, бях непредвиден пасив.
В седем сутринта, с тъмни кръгове под очите, но с твърда решителност, аз вече бях под душа. Избрах най-строгия си костюм – тъмносив, с панталон. Не лавандуловата рокля. Облекох се като за битка, не като за празненство. Взех опакования подарък. Беше тежък в ръцете ми, тежък като тайната, която носех.
Докато карах към къщата на сестра ми, телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер.
„Госпожа Лилия?“ – Гласът беше мъжки, нисък и леко притеснен. „Да, слушам ви.“ „Казвам се Павел. Аз съм… брат на Ани.“
Павел. Разбира се. Бях го забравила. По-малкият син, тихото, умно момче, което винаги стоеше в сянката на перфектната си сестра. Сега беше студент.
„Павел? Какво има? Добре ли си?“ Той се поколеба. „Аз… не съвсем. Лельо, чух разговора снощи. Мама си беше оставила телефона. Чух съобщението ти.“ Сърцето ми прескочи. „Павел…“ „Не идвай тук. Моля те.“ Гласът му трепереше. „Не е заради мама. Аз… аз съм.“ „Какво искаш да кажеш?“ Спрях колата в една пряка, на няколко улици от къщата им. „Мартин. Той… знае. Не за парите, които си дала на мама. Не точно. Но знае, че съм задлъжнял.“
Тишина.
„Какви дългове, Павел?“ – попитах тихо. „Университетът. Таксите. Взех… взех заем. От грешните хора. Мислех, че мога да ги… обърна. Малко хазарт. Онлайн.“ Гласът му се прекърши. „Нещата излязоха извън контрол. Дължа много пари. Мартин разбра. Не знам как. Той има хора навсякъде.“ „И?“ – подканих го аз, макар че стомахът ми вече се беше свил на топка. „И той ми предложи сделка. Ще плати всичко. Ще ‘инвестира’ в образованието ми. Адвокатска кантора, каза. Аз уча право, нали знаеш…“ „Какво поиска в замяна, Павел?“ „Да се уверя, че ти… че ти няма да дойдеш. Че няма да говориш с Ани. Или с татко. Той каза, че ти си ‘нестабилен елемент’ и че можеш да ‘провалиш сливането’. Каза, че ако създадеш проблеми, той не само няма да ми помогне, но ще се погрижи онези хора да ме намерят. И ще каже на татко. Лельо, татко ще ме убие. Той не знае нищо за дълговете.“
Затворих очи. Детето. Те използваха детето. Мая и нейният бъдещ зет бяха готови да пожертват сина ѝ, за да защитят сделката си.
„Павел, къде си сега?“ „В кафенето, близо до вас. Не мога да стоя вкъщи. Там е лудница. Гримьори, фризьори… Ани е заключена в стаята си, мама не я пуска.“ „Стой там. Идвам.“
Обърнах колата. Подаръкът за Ани лежеше на седалката до мен – подигравка с цялата ситуация.
Глава 3
Намерих Павел свит в най-тъмния ъгъл на кафенето. Изглеждаше ужасно. Беше блед, с треперещи ръце, не беше спал повече от мен. Когато ме видя, в очите му имаше смесица от страх и отчаяно облекчение.
„Лельо.“ Седнах срещу него. „Разкажи ми всичко. Отначало.“ И той започна. Историята се лееше от него – смесица от студентска глупост, страх от баща му Огнян и истински ужас от Мартин. Не беше просто студентски заем. Бяха лихвари. Дългът беше нараснал двойно само за три месеца. Хората, на които дължеше, не бяха търпеливи. Вече го бяха „посетили“ в квартирата му в университетския град.
„Мартин се появи преди седмица. Сякаш знаеше всичко“, шепнеше Павел. „Знаеше сумата. Знаеше имената им. Той просто седна срещу мен, точно както ти сега, и каза: ‘Имаш проблем. Аз мога да бъда твоето решение. Или твоят най-голям кошмар.’“ „Той е изнудвач, Павел.“ „Той е бизнесмен! Така го нарича. Каза, че в света на големите пари всичко е лост. Каза, че аз съм лостът му срещу мама, а мама е лостът му срещу татко. А ти… ти си просто камъче в обувката, което той иска да изхвърли.“ „Какво знае за мен?“ „Само това, което мама му е казала. Че си ‘трудна’. Че имате ‘стари финансови спорове’. Мама му е казала, че можеш да поискаш пари в последния момент. На сватбата. Пред всички. За да я изложиш.“
Поех си дълбоко дъх. Значи Мая ме беше нарисувала като изнудвачка. Сестра ми.
„А Ани? Тя знае ли нещо от това?“ Павел поклати глава. „Ани е в свой собствен свят. Тя е влюбена. Или поне си мисли, че е. Тя вижда само фасадата – успешния, чаровен мъж. Не вижда хищника отдолу. Мама ѝ пълни главата колко е щастлива, какъв късмет е извадила.“ „А Огнян? Баща ти?“ „Татко… той е стресиран. Сливането. Той се нуждае от това. Мисля, че фирмата му не е толкова добре, колкото изглежда. Мартин не просто се жени за Ани, той купува компанията на татко. Или по-скоро я спасява. И ако ти се появиш и започнеш да говориш за ‘стари дългове’… татко може да се откаже. От гордост. Мартин не може да рискува това.“
Картината ставаше все по-грозна. Ани беше цената на сделката. Павел беше гаранцията. А аз бях заплахата.
„Павел“, казах твърдо, хващайки ръката му. Треперенето му спря за миг. „Трябва да ми се довериш. Колко ти трябва?“ Той прошепна сумата. Беше шокираща. Беше повече от това, което бях дала на Мая преди петнадесет години. „Ще се погрижа за това.“ Очите му се разшириха. „Лельо, не! Аз… не мога да ти позволя. Това са…“ „Това са само пари, Павел. Животът ти и бъдещето на сестра ти струват повече. Но имам едно условие. Ще направиш точно каквото ти кажа.“ Той кимна, готов на всичко. „Отиваш вкъщи. Казваш на Мартин, че си говорил с мен. Казваш му, че си ме ‘убедил’ да не идвам. Че ‘проблемът е решен’. Искам той да се отпусне. Искам да си мисли, че е спечелил.“ „Но ти… ти ще дойдеш, нали?“ „О, да. Аз ще дойда. Но не сега. Ще изчакам.“
Изпратих Павел. Сега имах нов проблем. Нямах такава сума. Бях спасила сестра си веднъж, но бях използвала всичките си резерви. Заемът, който бях дала на Мая, беше цената на собствения ми апартамент. Сега живеех под наем.
Имаше само един човек, който можеше да ми помогне.
Извадих телефона си и набрах номер, който не бях търсила от години. „Димана? Здравей, Лилия е. Да, жива съм… Слушай, имам нужда от услуга. Голяма. И включва адвокат. Да, точно така. И пари. Много пари.“
Глава 4
Димана беше повече от стара приятелка. Бяхме съквартирантки в университета, преди пътищата ни да се разделят – аз поех по тихия път на счетоводството, а тя се превърна в един от най-острите корпоративни адвокати в столицата. Тя беше жена, която разбираше от лостове и хищници по-добре от всеки друг.
Срещнахме се в нейната лъскава кантора, където въздухът миришеше на скъпа кожа и още по-скъпо кафе. Разказах ѝ всичко. За Мая, за Огнян, за фалита, който бях предотвратила. За Ани, Мартин, Павел и изнудването.
Тя ме слушаше, без да ме прекъсва, само барабанеше с дългите си пръсти по бюрото от махагон. „Значи“, каза тя най-накрая, „сестра ти те е използвала, изхвърлила те е, представила те е като изнудвачка пред бъдещия си зет, който от своя страна изнудва сина ѝ, за да принуди баща ѝ да сключи неизгодна сделка за сливане, докато булката е държана под ключ като трофей. Правилно ли съм разбрала?“ „Общо взето, да.“ Димана се засмя. Беше сух, неприятен смях. „Семейството ти е по-зле от заседание на борда на директорите. Добре. Парите за момчето са лесни. Ще ги имаш до час. Ще ги водим ‘консултантски хонорар’ от мен за теб. По-късно ще го оправим.“ Тя натисна един бутон на интеркома си и нареди превод по сметката ми с лекота, с която аз бих си поръчала сандвич.
„Сега по-интересната част“, продължи тя, отваряйки лаптопа си. „Мартин. Казваш, че семейството му е… ‘рисково’. Нека видим колко рисково.“ Пръстите ѝ затанцуваха по клавиатурата. Тя имаше достъп до бази данни, за които аз дори не подозирах. Търговски регистри, съдебни дела, имотни справки.
„Аха“, каза тя след няколко минути. „Ето. Интересно.“ „Какво?“ „Младоженецът ни не просто се слива. Той бяга. Срещу компанията му има заведено огромно съдебно дело. Не от конкурент. От бивш съдружник.“ Тя обърна екрана към мен. „Зорница“, прочетох аз името на ищцата. „Тя твърди, че той е откраднал цялата интелектуална собственост, върху която е изградена компанията му. Искът е за милиони. И по-важното – прокурорът е поискал запор на активите му. Затова му трябва сливането. Той не иска активите на Огнян. Той иска да прехвърли своите задължения към новата, обща фирма, преди съдът да го блокира. Той използва Огнян като щит.“ Стомахът ми се преобърна. „Тоест, той не спасява бащата на Ани. Той го съсипва. Той ще прехвърли дълговете си върху фирмата на Огнян и ще остави тъста си да се оправя с фалита.“ „Точно така. А Ани е гаранцията, че Огнян ще подпише. Кой баща би съсипал сватбата на дъщеря си в последния момент? Мартин залага на семейната лоялност и на срама.“
Димана се облегна назад. „Лилия, ти не си просто ‘камъче в обувката’. Ти си единственият човек, който знае истината за миналото на това семейство. Мартин се страхува от теб, защото си непредвидима. А сега ти знаеш и истината за бъдещето му.“ „Какво да правя, Димана? Сватбата е след… часове.“ „Парите за Павел са едно. Те купуват мълчанието му и ти дават достъп. Но това…“ – тя почука по екрана. – „Това е оръжието ти. Не отиваш там да искаш обяснение, Лилия. Отиваш да диктуваш условия.“ Тя разпечата документите по делото „Зорница срещу Мартин“. Десетки страници с обвинения в измама, фалшификация и корпоративно предателство. „Вземи това. И вземи и онзи стар договор за заем, който Мая ти подписа.“ „Нямаше договор. Беше… между сестри.“ Димана въздъхна. „Лилия, Лилия. Кога ще се научиш? Добре. Няма значение. Истината е достатъчна. Сега върви. И не бъди лелята. Бъди адвокатът.“
Глава 5
Преведох парите на Павел с едно единствено съобщение: „Платено. Изпълни твоята част.“ Отговорът дойде веднага: „Благодаря ти. Мартин е тук. Казах му. Той изглежда доволен. Попита дали си искала нещо. Казах му ‘не’, просто си се ‘успокоила’.“
Добре. Хищникът си мислеше, че плячката е изплашена. Чаках. Часовете се точеха. Церемонията беше насрочена за четири следобед в бална зала в най-скъпия хотел. Преди това имаше прием в къщата на Мая. Това беше моят прозорец.
В два часа потеглих. Този път не носех подарък. Носех папката, която Димана ми беше дала.
Къщата гъмжеше от хора. Кетъринг камиони (иронията не ми убягна), флористи, фотографи, забързани гости с лъскави тоалети. Всички бяха толкова заети с фасадата, че никой не обърна внимание на жена в строг тъмносив костюм, която влезе през страничния вход.
Къщата беше преобразена. Навсякъде имаше бели рози и тюл. Миришеше на цветя и скъп парфюм. В далечината чух смях и звън на чаши. Аз завих в обратната посока, към крилото със спалните.
Знаех къде е стаята на Ани.
Вратата беше затворена. Отвътре не се чуваше нищо. Почуках леко. Тишина. Почуках отново, по-силно. „Мамо, остави ме на мира! Казах, че имам нужда от минута!“ – Гласът на Ани беше задавен. „Ани, аз съм. Леля Лилия.“
Чу се рязко вдишване. След миг ключалката изщрака и вратата се отвори съвсем леко. Ани надникна. Изглеждаше като привидение. Гримът ѝ беше перфектен, но очите ѝ бяха подпухнали и червени. Роклята беше невероятна – водопад от дантела и коприна – но тя седеше в нея като в клетка.
„Лельо? Какво… Мама каза, че…“ „Майка ти излъга.“ – Бутнах леко вратата и влязох, затваряйки я зад гърба си. Стаята беше хаос от кутии за гримове, воали и празни чаши от шампанско. „Не можеш да си тук. Ако Мартин те види…“ „Точно затова съм тук. Заради Мартин.“ Тя ме погледна объркано. „Какво искаш да кажеш? Заради кетъринга…“ „Ани, спри. Няма проблем с кетъринга. Има проблем с годеника ти.“
В този момент вратата се отвори с трясък. Мая стоеше на прага. Лицето ѝ, гримирано до съвършенство, се изкриви от гняв, когато ме видя. „Какво правиш тук? Разкарай се! Казах ти, че не си…“ „Знам какво ми каза.“ – Гласът ми беше леден. – „И знам какво каза и Павел.“ Името на сина ѝ я накара да замръзне. „Аз платих дълговете му, Мая. Хазартните дългове, за които Мартин го изнудваше.“
Мая пребледня под фон дьо тена си. Тя бързо затвори вратата зад гърба си. „Не знам за какво говориш…“ „О, знаеш. Знаеш също, че Мартин не се жени за Ани. Той се жени за фирмата на Огнян, за да я използва като щит срещу съдебния иск за измама, който Зорница е завела срещу него.“ Ако Мая беше бледа преди, сега стана пепелява. „Ти… Ти лъжеш!“ „Не. Това са документите от съда.“ – Подадох папката на Ани, която ни гледаше с разширени от ужас очи. – „Прочети ги, мила.“
Ани пое документите с треперещи ръце. „Махай се!“ – изсъска Мая, опитвайки се да ми ги изтръгне от ръцете. „Не.“ – Хванах китката ѝ. Силата ми я изненада. „Няма да ходя никъде. Не и докато тя не прочете истината. Ти ме изхвърли от сватбата, Мая. Но аз няма да ти позволя да изхвърлиш бъдещето на дъщеря си.“ „Ти ми завиждаш! Винаги си ми завиждала! За Огнян, за парите ми, за дъщеря ми!“ „Завиждам ти? Аз?!“ – Изсмях се, но смехът беше пълен с болка. – „Аз ти дадох парите от апартамента на баба, за да не спиш на улицата! Аз спасих тази къща, в която сега се опитваш да продадеш дъщеря си на измамник! Аз спасих сина ти от лихвари, докато ти си избираше цвят за салфетките!“
Всяка дума беше като шамар. Мая се отдръпна, сякаш я бях ударила. Ани вдигна очи от документите. Сълзите бяха размазали скъпата ѝ спирала. „Мамо?“ – прошепна тя. – „Вярно ли е? За… за фирмата на татко? За този иск?“ „Ани, скъпа, това е просто… бизнес недоразумение. Мартин ще го оправи…“ „И е вярно… за леля Лилия? За къщата?“ Мая не можеше да отговори. Мълчанието ѝ беше признание.
„Петнадесет години, Мая“, казах тихо. „Петнадесет години пазих тайната ти. И ти ми се отплати, като ме нарече изнудвачка пред човека, който съсипва семейството ти. Защо? Защо ме мразиш толкова?“ „Защото ти беше лесно!“ – извика тя изведнъж, цялата ѝ фасада се срина. – „Ти никога не трябваше да се бориш! Винаги беше умната, независимата Лилия! А аз? Аз имах Огнян, който ме контролираше за всяка стотинка! Имах деца! Имах отговорности! А ти дойде с парите си, с твоята милостиня, и ме накара да се чувствам… малка! Ти спаси къщата, да. И никога не ми позволи да го забравя! Всеки път, когато ме погледнеше, виждах съжаление в очите ти! Мразех те за това!“
„Аз не те съжалявах, Мая. Аз те обичах.“
В този момент вратата се отвори отново. Този път беше Мартин. Беше облечен в безупречен смокинг. Усмихнат. Докато не видя мен. Усмивката му изчезна, заменена от ледено спокойствие. „Лилия. Виждам, че Павел не е бил особено убедителен. Предполагам, че трябваше да се справя с теб лично.“ Той погледна към Ани, която плачеше, държейки документите. „А, и си донесла материали за четене. Колко мило.“
Глава 6
Мартин влезе в стаята и затвори вратата. Атмосферата моментално се промени. Студенината, която излъчваше, беше почти физическа. Той не беше притеснен. Беше ядосан, че е бил прекъснат.
„Ани, любов моя, каквото и да ти е казала тази жена, това са лъжи, породени от ревност. Семейни драми. Знаеш как е.“ Той тръгна да я прегърне. Ани се отдръпна от него. „Не ме докосвай.“ Той спря. „Какво?“ „Това…“ – тя вдигна папката – „Това лъжа ли е? Съдебният иск от Зорница? Обвиненията в измама?“ Мартин ме погледна с чиста омраза. „Впечатляващо. Направила си си домашното. Да, има бизнес спор. Случва се постоянно. Зорница е просто една озлобена бивша. Ще се справя.“ „Като прехвърлиш всичко на фирмата на баща ми?“ – Гласът на Ани беше треперещ, но твърд. „Това се нарича сливане, скъпа. Разпределение на риска. Баща ти разбира. Това е големият бизнес. Не е за…“ „Не е за жени, така ли?“ – прекъснах го аз. – „Това ли каза и на Зорница, когато открадна компанията ѝ?“
Той се обърна към мен. „Ти нямаш представа за какво говориш. Ти си една…“ „Внимавай“, предупредих го. „Думите имат значение. А фактите са неоспорими. Ти си измамник. И днес няма да се ожениш за племенницата ми.“ Мая ахна. „Лилия, не! Не можеш! Гостите! Репутацията ни! Огнян… той ще…“ „Огнян ще ти благодари, че не е във фалит до края на месеца“, отвърнах аз.
Мартин се изсмя. „Ти наистина ли мислиш, че можеш да спреш това? Ти? Една обидена стара мома? Ани, хайде. Остави леля си да си играе на адвокат. Чакат ни стотици гости.“ Той отново протегна ръка към Ани. Ани погледна майка си. Погледна мен. Погледна документите. „Мамо“, каза тя тихо. „Вярно ли е за парите на леля? Че тя е спасила къщата?“ Мая затвори очи. „Да.“ „И ти… ти ми каза да я отпиша. Заради… заради кетъринга.“ „Ани, трябваше! Заради Павел! Заради баща ти! Заради… нас!“ „Няма ‘нас’, Мая“, каза Мартин. Тонът му беше променен. Играта беше свършила. „Имаше сделка. И вие я провалихте.“
„Сделка?“ – попита Ани, сякаш думата беше чужда. „Да, сделка. Аз поемам затъналата фирма на баща ти. Спасявам го от срама. Той ми дава контрол и чист баланс, към който да прехвърля активите си. А ти… ти беше бонусът. Красивата опаковка. Но очевидно, стоката е дефектна. Точно като семейството си.“
Преди някой да успее да реагира, Ани замахна. Не като примадона. А с цялата сила на разбитото си сърце. Ръката ѝ удари бузата му със звук, който отекна в тихата стая. Мартин не помръдна. Само бавно докосна зачервеното място. „Ще съжаляваш за това“, просъска той.
„Не“, каза Ани. Тя започна да разкопчава роклята. Пръстите ѝ трепереха толкова силно, че не успяваше. „Ти ще съжаляваш. Вън.“ „Какво?“ „ВЪН! Махай се от къщата ми!“ „Технически, това скоро щеше да е моя къща“, усмихна се подигравателно той. „Не. Никога.“ Ани се обърна към мен. „Лельо, помогни ми.“ Аз пристъпих и започнах да разкопчавам безкрайната редица от перлени копчета на гърба ѝ. „Вие сте луди“, каза Мартин, осъзнавайки, че губи контрол. „Всички сте луди. Ще ви съсипя. Ще съсипя Огнян. Ще се погрижа онези лихвари да намерят Павел още тази вечер.“
„Не, няма“, казах спокойно, докато роклята падаше на пода. „Парите на Павел са платени. Тази сутрин. От мен.“ Това го изненада. „А колкото до Огнян… той вече има копие от тези документи.“ „Какво?“ – Мая и Мартин го казаха в един глас. „Павел“, обясних аз. „Когато се върна, за да ти каже, че съм ‘успокоена’, той отиде право в кабинета на баща си. Мисля, че в този момент Огнян разговаря с адвокатите си.“
Лицето на Мартин премина през нюанси на ярост, преди да се установи отново на ледена маска. „Добре. Играхте добре.“ Той оправи вратовръзката си. „Ще се видим в съда. Всички вие.“ Той излезе и затръшна вратата.
В стаята настана тишина, нарушавана само от риданията на Ани, която седеше на пода по бельо, скъпата рокля струпана в краката ѝ. Мая стоеше до стената, като празна черупка. Тя не гледаше нито мен, нито дъщеря си. Гледаше през прозореца към гостите, които се събираха на поляната, без да подозират драмата, която току-що беше отменила сватбата им. „Всичко свърши“, прошепна тя. „Репутацията ни. Всичко.“ Приближих се до Ани. Вдигнах я на крака и я загърнах с един халат. „Не, Мая“, казах аз, гледайки сестра си в очите. „Всичко едва сега започва.“
Глава 7
Хаосът, който последва, беше апокалиптичен по своя тих, буржоазен начин. Чухме гласа на Огнян да гърми от долния етаж. Чухме Мартин да крещи в отговор. Последва трясък на врата, толкова силен, че прозорците изтракаха. Ани не помръдна. Тя просто стоеше, увита в халата, гледайки отражението си в огледалото – лицето на булка, чийто свят се беше разпаднал.
Мая се свлече на стола. „Той ще ме напусне. Огнян ще ме напусне. След всичко това… той ще разбере за парите. За лъжите. Ще ме намрази.“ „Той вече знае, Мая“, казах аз. „Павел му е казал всичко. И за моя заем, и за твоите лъжи.“ Тя вдигна очи към мен, в тях нямаше гняв, само празно, изтощено поражение. „И ти се радваш, нали? Най-накрая спечели. Ти си добрата сестра. Аз съм чудовището. Ти си спасителката, а аз съм тази, която съсипа всичко.“
„Никой не е спечелил тук, Мая“, казах уморено. Седнах на ръба на леглото. „Ти направи избори. Ужасни избори. Лъга Огнян, лъга децата си, лъга мен. Опита се да ме изтриеш. Но не го направи, защото си чудовище. Направи го, защото те беше страх. Страх те беше да не си ‘по-малко’ от мен, страх те беше от Огнян, страх те беше, че фасадата ти ще се срути. И в опита си да я задържиш, ти сама я взриви.“
Вратата се отвори и Огнян застана на прага. Лицето му беше червено, вената на челото му пулсираше. Той изглеждаше десет години по-стар. Зад него стоеше Павел, блед, но решителен. Огнян погледна Мая с изражение, което не бях виждала досега – не гняв, а дълбоко, студено разочарование. „Ти“, каза той на Мая. „Ти си знаела. Знаела си какъв е и си го оставила да се доближи до дъщеря ми. До фирмата ми.“ „Огнян, аз… аз се опитвах да защитя…“ „Защити? Ти ме продаде! И то заради какво? Заради тази къща? Заради парите, които си взела от сестра си зад гърба ми?“ Той се обърна към мен. „Лилия. Аз… аз не знаех. Петнадесет години…“ „Не е важно, Огнян.“ „Важно е! Аз… ще ти върна всичко. С лихвите.“ „Не искам парите ти, Огнян. Исках само сестра си.“
Той кимна, преглъщайки. После погледна към Ани. „Миличка моя.“ Той пристъпи и я прегърна. Ани най-накрая се срина. Тя се разрида в ръцете на баща си, ридания, които разтърсваха цялото ѝ тяло. „Татко, аз… аз почти…“ „Шшшт. Всичко е наред. Ти си в безопасност. Той си отиде.“ Огнян я държеше здраво. „Всичко ще е наред. Аз ще се погрижа.“ Той погледна през рамото ѝ към Мая. „Трябва да се погрижим за гостите. Кажете им… кажете им, че Ани не се чувства добре. Отменя се.“ Мая кимна безмълвно и излезе от стаята, призрачна фигура, тръгнала да съобщи новината.
Павел остана на вратата. „Лельо?“ „Да, Павел?“ „Благодаря ти. Ти… ти спаси всички ни.“ „Ти спаси нас, Павел. Ти избра да кажеш истината на баща си. Това изискваше смелост.“ Той се изчерви, но кимна. „Мисля, че… мисля, че ще напусна университета. За малко. Ще си намеря работа. И ще ти върна парите. Всеки лев.“ „Знам, че ще го направиш“, усмихнах се аз. Той отиде при баща си и сестра си, обгръщайки ги с ръце. За първи път от години те приличаха на семейство, макар и разбито.
Аз се измъкнах тихомълком. Моята работа тук беше приключила. Докато слизах по стълбите, чух как Мая обявява новината на гостите. Започна се объркано мърморене, шокирани въздишки. Музиката спря. Сватбата на годината беше приключила, преди да е започнала. На излизане минах покрай огромна маса, отрупана с подаръци. Моят подарък, порцелановите чаши, все още беше в колата ми. Реших, че ще ги запазя за себе си.
Глава 8
Следващите няколко седмици бяха… тихи. Прекалено тихи. Скандалът гръмна, разбира се. Вестниците писаха за „отменената сватба“, за „бизнес спорове“. Името на Мартин беше опетнено, точно както и това на Огнян. Но както Димана беше предвидила, съдебният иск на Зорница беше по-силният коз. Изправена пред публичното разкритие на документите (Димана се беше погрижила те да „изтекат“ в правилните финансови издания), компанията на Мартин имплодира. Той беше принуден да обяви фалит.
Чух, че е напуснал страната.
Чух също, че Огнян и Мая са се разделили. Не с гръм и трясък, а тихо. Той остана в голямата къща, опитвайки се да спаси каквото е останало от фирмата му. Тя се беше преместила в малък апартамент под наем в другия край на града. Не ми се обади.
Павел ми се обади. Беше започнал работа в една строителна фирма. Работата беше тежка, но той звучеше по-жив, отколкото го бях чувала някога. „Ще отнеме време, лельо, но ще се изчистя“, каза ми той. Вярвах му.
Ани беше тази, за която се тревожех. Тя беше изчезнала. Не отговаряше на обажданията ми. Оставих ѝ няколко съобщения, но не получих отговор. Страхувах се, че ме свързва с най-ужасния ден в живота ѝ. Че макар да бях казала истината, аз бях тази, която беше донесла пожара.
Един следобед, около месец след… не-сватбата, на вратата ми се позвъни. Беше Ани.
Изглеждаше различно. Беше подстригала дългата си коса до раменете. Беше без грим, облечена в обикновени дънки и тениска. Не приличаше на принцесата от сватбения ден. Приличаше на себе си.
„Мога ли да вляза?“ – попита тя. „Разбира се.“
Тя влезе и седна на дивана ми, оглеждайки малкия ми, уютен апартамент. „Тук е… спокойно.“ „Така е.“ Направих ни чай. Седнах срещу нея. Тя държеше чашата с две ръце, сякаш да се стопли. „Аз… дължа ти извинение“, каза тя. „Не ми дължиш нищо, Ани.“ „Дължа ти. Задето ти повярвах. Задето те отписах. Мама… тя ме манипулираше толкова дълго, че бях забравила как да мисля сама.“ „Тя правеше това, което си мислеше, че е правилно за теб. По грешен начин.“ Ани се засмя горчиво. „Да. Правилно за нея. Тя е… говорих с нея. Миналата седмица. Тя е много… празна. Мисля, че за първи път в живота си е сама и не знае какво да прави.“ „А ти?“ – попитах нежно. – „Ти как си?“ „В началото бях съсипана. После бях бясна. После пак съсипана. Чувствах се унизена. Глупава. Как можах да бъда толкова сляпа?“ „Не си била сляпа, Ани. Била си влюбена. Или поне си искала да бъдеш. Мартин е експерт в това да показва на хората точно каквото искат да видят.“ „Да. Експерт.“ Тя отпи от чая. „Намерих си работа. В една малка галерия. Подреждам рамки. Плащат малко, но… харесва ми. И се изнесох от къщата на татко. Живея под наем с две момичета. Татко не беше щастлив, но разбра.“ „Гордея се с теб.“ Тя вдигна очи. „Наистина ли?“ „Повече, отколкото предполагаш. Ти преживя кошмар и не се счупи. Изграждаш нещо свое. Това е всичко, което някога съм искала за теб.“
Тя се усмихна, истинска усмивка. „Аз също ти се обаждам… тоест, идвам… заради едно нещо. Татко иска да те види. Той… той каза, че е продал къщата.“ „Какво?“ „Да. Каза, че е била пълна с твърде много лъжи. Преместил се е в по-малък апартамент, близо до офиса. Иска да… да оправи нещата с теб.“ Тя извади плик от чантата си. „Това е от него. Каза, че е първата вноска.“ Вътре имаше чек. Сумата беше значителна. Поклатих глава. „Ани, казах му, че не искам…“ „Знам. Но не е за теб. За него е. Той трябва да го направи. За да продължи напред. Моля те, вземи го.“
Погледнах чека. После погледнах Ани. „Добре. Но при едно условие.“ „Какво?“ „Ще използвам тези пари, за да си купя апартамент. Онзи, който баба ми остави. Е, не същия, но… мой. И ти ще ми помогнеш да избера завеси.“ Ани се засмя, този път истински, звънлив смях. „Само ако аз избера цвета.“
Когато си тръгваше, тя ме прегърна силно на вратата. „Благодаря ти, лельо. Че не се отказа от мен.“ „Никога“, прошепнах аз, връщайки прегръдката.
Затворих вратата. Отидох до шкафа и извадих една от порцелановите чаши, които бях купила за сватбата. Налях си още чай. Беше вкусен. Вкусът на истината. Болеше, да. Но както всяка рана, която започва да заздравявя, болката беше знак, че най-лошото е минало.