Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Депутат да дойде и да живее с мене един месец, квото ям аз, това да яде и той и да го гледам как мре бавно
  • Новини

Депутат да дойде и да живее с мене един месец, квото ям аз, това да яде и той и да го гледам как мре бавно

Иван Димитров Пешев юли 7, 2022
dqdqdosuudeput.jpg

„Да ми вземеш само тези трите лекарства, другите са скъпи, не са за мене. И пет хляба ми вземи, че тази седмица не съм записвал в магазина.“ каза стареца и ми даде рецептурната книжка и 48 лева. Поговорихме. И смятахме старческите сметки за оцеляване. Един хляб има 14 филии. По пет за кучето на ден и по 6 за човека. И пет хляба стигат за седмицата.

Пенсията е 218 лева. Като си плати тока, водата , телефона, телевизията и лекарствата му остават стотина лева. Грубо по три лева на ден.

Само дето груби сметки няма , а всичко е сметнато до стотинка. Иначе не стига. Миналият месец се наложило да купи някакви витамини за кокошките (има шест кокошки и петле) и последната седмица карал на вересия в магазина. Обичаше да разказва, но никога не съм го чул да се оплаква.

Самотията му тежеше повече от беднотията. Хора няма в селото, за десет години са погребани повече от 50 човека, а не се е родило нито едно дете. Щото бабите не раждат, те само палят свещи по гробищата, а млади хора няма.

Най-обича да бистрим политиката, псува всички наред и си има собствена клетва „Майку им по*бем на всички, искам един от тези мазните да дойде и да живее с мене един месец, квото ям аз, това да яде и той и да го гледам как мре бавно. Тия не са изкарали два лева с работа, а само с крадлък, те затова избегаха децата и останахме сами на стари години, щото държавата ни се управлява от алчни и прости пуноглавци, които дерат народа и мислят само за себе си. А младите не търпят да ги дерат простите и бегат“

След няколко години него няма да го има, и селото няма да го има, и спомена за тях няма да го има.

Така живеят и чезнат милиони в тази държава европредседател. Дано го прочете някой от еврогостите, докато си избира измежду три възглавници на коя да легне.

Добелогъзи тикви да гниете по кофите всичките до последния, долна алчна сган

Vlado Bezhanski, Фейсбук


Източник: faktualno

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Георги Семерджиев е намерен в безпомощно състояние
Next: Каква щеше да бъде България без комунизма?

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.