Детето ни се сбило в училище. Телефонното обаждане дойде като леден душ в средата на иначе спокойния ми работен ден. Гласът на директорката, макар и обран, носеше онази специфична нотка на укор, която кара всеки родител да се почувства като пълен провал. Сърцето ми заблъска в гърдите, а пръстите ми стиснаха телефона толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Опитах се да запазя самообладание, да задам правилните въпроси – добре ли е Симеон, има ли пострадали, колко е сериозно. Но в ума ми вече се въртеше вихрушка от гняв и срам.
Когато се обадих на Петър, съпруга ми, реакцията му беше предвидима и експлозивна. Чух го как изръмжа през слушалката, как гласът му се извиси с няколко октави, докато нареждаше нещо на секретарката си. „Тръгвам веднага!“, отсече той и затвори, без дори да каже довиждане. Знаех какво означава този тон. Означаваше буря. Петър, вечно амбициозният бизнесмен, за когото репутацията и образът на перфектното семейство бяха всичко, не търпеше подобни петна по излъсканата си фасада. Сбиване в училище беше повече от детска свада; за него това беше обществен провал, негов личен провал.
Прибрахме се почти едновременно. Колата му влезе с писък на гуми в алеята пред къщата ни – къща, която трябваше да е символ на нашия успех, а в този момент ми се струваше като студена, осъдителна кутия. Симеон вече беше там. Свекърва ми, Лиляна, го беше прибрала. Заварихме ги в хола. Симеон, свит на дивана, с леко посинена скула и упорито сведен поглед, а до него Лиляна, спокойна и невъзмутима, сякаш присъстваше на чаено парти, а не на семейна криза.
Петър влезе като фурия. „Какво си направил? Погледни ме, като ти говоря! Знаеш ли как ме излагаш? Какво ще си помислят хората?“ Гласът му кънтеше в просторната стая, удряше се в скъпите картини по стените и в кристалните чаши на витрината. Аз стоях до вратата, разкъсвана между желанието да го подкрепя и инстинкта да защитя детето си от този словесен порой. Бяхме бесни, и двамата. Но докато неговият гняв беше горещ и шумен, моят беше студен и тих, прокрадваше се като отрова във вените ми. Срам, разочарование, страх.
И тогава Лиляна, пенсионираната учителка с десетилетия опит зад гърба си, направи нещо напълно неочаквано. Тя не се опита да го защити с думи, нито да успокои Петър. Просто се изправи, отиде до малката масичка в ъгъла, взе един празен лист хартия и химикал и ги постави пред Симеон. Това ни обърка напълно. Петър млъкна по средата на изречението, а аз пристъпих напред, неразбиращо.
Лиляна седна отново до внука си, положи ръка на рамото му и с мека, но твърда усмивка, която разсея част от напрежението, каза тихо, но отчетливо: „Ако ти…“
Глава 2
„… можеше да разкажеш тази история, без да се страхуваш, че някой ще ти се кара, как щеше да я разкажеш? Напиши я. Напиши всичко – защо започна, какво почувства, какво си мислеше. Не за нас, а за себе си. За да си го изясниш.“
Думите на Лиляна увиснаха във въздуха, гъсти и неочаквани. Петър я гледаше така, сякаш току-що беше предложила да полеят градината с бензин. „Мамо, това са пълни глупости! Детето има нужда от дисциплина, от наказание, а не от писане на есета! Трябва да разбере, че действията имат последствия!“
„Последствията вече са налице“, отвърна спокойно тя, без да откъсва поглед от Симеон. „Посинената му скула е последствие. Обаждането от директорката е последствие. Твоят гняв е последствие. Сега е време за причината.“
Симеон вдигна глава за пръв път. Погледна първо баба си, после мен, а накрая плахо и баща си. В очите му имаше смесица от страх и предизвикателство. Той бавно взе химикала. Пръстите му трепереха леко. За миг се поколеба, после наведе глава над листа и започна да пише. Драскането на химикала по хартията беше единственият звук в стаята. Беше по-силен и по-оглушителен от крясъците на Петър преди малко.
Петър изсумтя, завъртя се на пети и излезе на терасата, затръшвайки вратата след себе си. Видях го как вади телефона си, вероятно да отмени някаква среща или да излее гнева си на някой подчинен. Аз останах, прикована на място, наблюдавайки как думите се раждат под ръката на сина ми. Листът се пълнеше с неравния, детски почерк. Не знаех какво пише, но усещах, че това е по-важно от всяко наказание, което можехме да измислим.
Минаха може би двадесет минути, които ми се сториха цяла вечност. Накрая Симеон остави химикала. Той не вдигна поглед, просто плъзна листа по масата към баба си. Лиляна го взе, прочете го бавно, без да променя изражението на лицето си. После го подаде на мен.
Ръцете ми трепереха, докато четях. Историята беше проста, детска, но изпълнена с болка. Симеон се беше сбил, защото друго момче, по-голямо и по-силно, от месеци тормозело негов приятел. Отнемало му парите за обяд, бутало го в коридора, наричало го с обидни думи. Симеон многократно беше казвал на учителите, но нищо не се променяло. Днес видял как отново бутат приятеля му, как му разпиляват учебниците по мръсния под, и просто не издържал. „Не беше честно, мамо“, пишеше в края. „Някой трябваше да направи нещо. Ти и татко винаги казвате, че трябва да се защитават по-слабите.“
Последният ред ме прониза като нож. Той беше използвал нашите собствени думи, нашите възвишени принципи, за да оправдае насилието си. Но имаше и още нещо, няколко изречения, надраскани в самия край, почти нечетливо: „И бях ядосан. Чух ви снощи как се карахте. Татко крещеше за пари и за някаква тайна. Каза, че ще съсипеш всичко. Не искам да съсипваш всичко. Искам да сме както преди.“
Светът под краката ми се разлюля. Вдигнах поглед към Лиляна. Тя ме гледаше със знаещ, състрадателен поглед. Тя не беше чела последните редове на глас. Беше ми ги оставила на мен. Сгънах листа и го пъхнах в джоба си, преди Петър да се върне. Сбиването в училище изведнъж се превърна в най-малкия ми проблем. Скандалът от снощи, който бяхме потулили с ледени прегръдки и фалшиви усмивки на закуска, беше избухнал отново, този път през призмата на нашия деветгодишен син. Тайната. Петър беше изкрещял тази дума. А аз знаех точно за коя тайна говореше.
Глава 3
Петър се върна в стаята, видимо по-спокоен, но все още с онази твърда решителност в очите. „Е, какво стана? Свърши ли терапевтичната сесия с писане?“ – попита той саркастично.
Подадох му листа, но бях сгънала долната част, скривайки последните изречения. Той го грабна нетърпеливо и зачете. Лицето му постепенно се промени. Сарказмът изчезна, заменен от объркване, а после и от някаква неохотна гордост. „Защитавал е приятеля си…“ – промърмори той, по-скоро на себе си. Погледна към Симеон, който все още не смееше да го погледне. „Това е… добре. Искам да кажа, не е трябвало да се биеш, но причината…“ Той не довърши. За първи път от часове изглеждаше като баща, а не като главен изпълнителен директор на собствения си живот.
Напрежението в стаята спадна с няколко степени. Лиляна се възползва от момента. „Може би сега трябва да говорите. Не да крещите, а да говорите.“
Петър въздъхна. „Добре. Симеоне, ела тук.“ Момчето се приближи плахо. „Виж, горд съм, че си защитил приятеля си. Но насилието не е решение. Следващия път ела и говори с мен. Ще отидем заедно при директорката. Ще вдигнем шум, ако трябва. Ще решим проблема като възрастни.“
Това беше най-дългият и смислен разговор, който бяха водили от месеци. Гледах ги и част от мен се радваше. Но друга част, онази, която стискаше сгънатия лист в джоба си, крещеше. „Ще решим проблема като възрастни.“ Каква ирония. Ние с него не можехме да решим собствените си проблеми. Просто ги замитахме под килима на нашата лъскава къща, докато не се превърнеха в планини от прах и неизказани истини.
По-късно вечерта, когато Симеон вече спеше, а Лиляна си беше тръгнала, темата отново изплува. Седяхме в хола, мълчаливи, всеки потънал в мислите си. Тишината беше тежка, пълна с думите, които синът ни беше написал.
„Не мога да повярвам, че е чул скандала ни“, казах тихо, нарушавайки мълчанието.
Петър сви рамене, втренчен в угасналия екран на телевизора. „Бяхме шумни. Той има лек сън.“
„Не става въпрос за това, Петре. Става въпрос за думите, които е чул. ‘Тайна’. ‘Ще съсипеш всичко’. Какво очакваш да си мисли едно дете?“
Той се обърна към мен, а в очите му отново проблесна гняв. „А какво трябваше да кажа, Ася? Когато разбирам, че си изтеглила петдесет хиляди лева от общата ни сметка, без да ми кажеш и една дума? Какво? Да те поздравя ли?“
Ето я. Тайната. Бомбата, която цъкаше между нас от седмици. „Казах ти, че ще ти обясня! Парите са за сестра ми. Десислава има нужда от тях. За университета, за…“
„За университета ли?“ – изсмя се той горчиво. „Петдесет хиляди за университета? Какво учи, космическо инженерство в частна академия на Марс? Не ме лъжи! Знам, че тя отново е затънала в някакви проблеми. И ти, вместо да говориш с мен, своя съпруг, просто взимаш парите, сякаш са твои джобни!“
„Те са и мои! Имам право…“
„Нямаш право да рискуваш нашето бъдеще заради нейните безразсъдни постъпки! Имаме ипотека за тази къща, вноски по лизинга на колите, поддръжка, училището на Симеон! Мислиш ли, че парите растат по дърветата? Работя по дванадесет часа на ден, за да осигуря всичко това, а ти го раздаваш на сестра си, която не може да си подреди живота!“
Думите му бяха като камшик. Те жилеха не само с обвинението, но и с истината, която съдържаха. Десислава, моята по-малка сестра, винаги е била бохем, артист по душа, вечно преследваща някаква мечта, която изискваше сериозна финансова инжекция. Този път беше проект за документален филм, който щял да промени света. Но знаех, че има и дългове, които криеше. Аз, от своя страна, бях заложила на сляпо, водена от сестринската си обич и от чувството за вина, че аз живея в лукс, а тя едва свързва двата края.
„Тя ми е сестра, Петре. Единственото семейство, което ми остана, освен теб и Симеон.“
„А ние не сме ли ти достатъчни? Трябва ли да спасяваш целия свят?“ – попита той, а гласът му вече беше по-тих, уморен. Гневът се беше отцедил, оставяйки след себе си само горчивата утайка на разочарованието.
„Не става въпрос за това“, прошепнах. „Става въпрос за доверие. Защо не мога да ти кажа? Защото щеше да реагираш точно така. Щеше да ме осъдиш, да осъдиш нея. Щеше да превърнеш молбата ми за помощ в бизнес преговори.“
Той не отговори. Просто стана и се качи в спалнята. Знаех, че разговорът е приключил, но проблемът беше далеч от решен. Парите бяха само симптом. Болестта беше много по-дълбока – липсата на комуникация, тайните, които пазехме един от друг, пукнатините в основите на нашето „перфектно“ семейство. И най-лошото беше, че синът ни вече усещаше трусовете.
Глава 4
Следващите няколко дни преминаха в режим на студена война. Говорехме си само най-необходимото – за графика на Симеон, за сметките, за вечерята. Всяка дума беше премерена, всяка усмивка – изчислена. Къщата, която преди беше пълна със смях и глъч, сега беше тиха като гробница. Дори Симеон усещаше напрежението и се движеше на пръсти около нас, сякаш се страхуваше да не счупи нещо.
Петър се затвори още повече в работата си. Излизаше рано, прибираше се късно. Често го чувах да говори по телефона на терасата, с приглушен, напрегнат глас. Не ставаше въпрос за обичайните сделки и договори. В гласа му имаше нова нотка – на безпокойство, дори на страх. Думи като „одит“, „нередности“, „Димо“ се повтаряха постоянно. Димо беше неговият съдружник. Двамата бяха изградили компанията си от нулата. Бяха като братя.
Една вечер се прибра по-блед от обикновено. Хвърли сакото си на стола и си наля голяма чаша уиски, която изпи на един дъх.
„Какво има?“ – попитах, нарушавайки неписаното правило да не говорим за работа у дома.
Той ме погледна с празен поглед. „Нищо, което да те засяга.“
„Всичко, което те засяга, засяга и мен, Петре. Чувам те как говориш по телефона. Какво става с Димо?“
Той се изсмя сухо. „Свети Димо, великият комбинатор. Оказва се, че докато аз съм се занимавал с реалния бизнес, той се е занимавал с творческа дейност. В счетоводството.“
Сърцето ми пропусна един удар. „Какво искаш да кажеш?“
„Искам да кажа, че имаме сериозни разминавания. Искам да кажа, че предстои данъчна проверка, а аз не мога да намеря документи за разходи за стотици хиляди. Разходи, които Димо е одобрил и които са отишли… някъде.“
Светът ми се завъртя. Стотици хиляди. А той ми беше вдигнал скандал за петдесет. Иронията беше жестока. „Но… нали му имаше пълно доверие? Той е кръстник на Симеон!“
„Да, и аз така си мислех“, каза горчиво Петър. „Докато не започнах да ровя. Липсват фактури, има договори с фирми-фантоми. Цяла схема. И най-лошото е, че навсякъде стои и моят подпис. Подписвал съм на доверие, Ася. Като пълен идиот.“
Той седна тежко на дивана и зарови лице в ръцете си. За първи път от години го виждах не като могъщия, уверен бизнесмен, а като уплашен и съсипан човек. Гневът ми към него, натрупан през последните седмици, започна да се топи, заменен от страх. Не просто страх за парите или за бизнеса. Страх за него. За нас.
„Ще се оправиш“, казах тихо, сядайки до него. „Ти си умен. Ще намериш изход.“
Той вдигна глава и ме погледна, а в очите му имаше отчаяние. „Ами ако няма изход? Ами ако той е заровил всичко толкова дълбоко, че да повлече и мен? Може да загубим всичко, Ася. Всичко. Тази къща, колите, всичко, за което сме работили.“
Думите му ме удариха като физически удар. Ипотеката. Заемът, който бяхме взели, за да купим този дом, беше огромен. Бяхме го обезпечили с всичко, което имахме, включително и с дяловете на Петър във фирмата. Ако фирмата фалираше, банката щеше да ни вземе всичко.
В този момент осъзнах, че моите петдесет хиляди, моята тайна, бяха просто капка в морето в сравнение с цунамито, което се задаваше. И въпреки това, те бяха част от същата болест – липсата на доверие. Той не ми е споделил за проблемите си, аз не съм му споделила за моите. И двамата сме се опитвали да се справим сами, строейки стени помежду си, докато къщата ни е започнала да се руши.
„Ще се справим“, повторих, този път по-уверено. „Заедно. Кажи ми всичко. От самото начало.“
И той започна да говори. Говори с часове – за съмненията, за разговорите с Димо, който всичко отричал, за счетоводителката, която внезапно излязла в болничен, за адвокатите, с които се беше консултирал. Аз слушах, без да го прекъсвам, попивайки всяка дума. Вече не бяхме съпруг и съпруга, които се карат за пари. Бяхме двама души в една лодка, насред буря, и трябваше да гребем в една и съща посока, ако искахме да оцелеем.
Глава 5
През следващия месец къщата ни се превърна в щабквартира. Холът беше затрупан с папки, разпечатки и счетоводни баланси. Петър и аз работехме до късно през нощта, опитвайки се да сглобим пъзела, който Димо беше оставил след себе си. Наехме независим одитор, възрастен и сприхав мъж на име Стоянов, който преглеждаше всеки документ с педантичността на хирург.
Всяка вечер откривахме по нещо ново – фалшифициран подпис, договор с абсурдно завишени цени, плащане към офшорна сметка. Схемата беше сложна и дяволски интелигентна. Димо беше източвал фирмата бавно и методично в продължение на години, като беше прикривал всичко зад легитимни на пръв поглед сделки. Подписите на Петър бяха навсякъде, правейки го съучастник в очите на закона.
Напрежението беше огромно. Петър почти не спеше. Отслабна, под очите му се появиха тъмни кръгове. Дори в редките моменти, когато не работеше, умът му беше някъде другаде, превърташе цифри и сценарии. Аз се опитвах да бъда негова опора, да поддържам някакво подобие на нормалност за Симеон, но и аз усещах как страхът ме разяжда отвътре.
Един следобед се обадих на сестра си, Десислава. Трябваше да говоря с някого, който не беше свързан с този кошмар.
„Как си, како?“, попита ме тя с обичайния си безгрижен тон. „С филма нещата се получават страхотно! Намерихме невероятни локации, екипът е…“
Не я оставих да довърши. „Деси, имаме проблеми. Сериозни проблеми.“ И й разказах всичко. За Димо, за парите, за опасността да загубим дома си.
Тя мълча дълго от другата страна на линията. Когато най-накрая проговори, в гласа й нямаше и следа от предишната лекомисленост. „Ася… Аз… толкова съжалявам. А ти ми даде онези пари… Трябва да ти ги върна. Веднага. Ще продам техниката, ще…“
„Спри“, прекъснах я. „Не става въпрос за парите, Деси. Те вече нямат значение. Просто… имах нужда да споделя с някого.“
„Мога ли да помогна с нещо?“, попита тя тихо.
„Просто бъди там. И се грижи за себе си.“
След като затворих, се почувствах малко по-добре, но и по-виновна. Бях я натоварила със своите грижи, докато тя се опитваше да осъществи мечтата си. Мечта, която аз бях финансирала с пари, които сега можеха да се окажат жизненоважни за оцеляването ни.
В същия ден адвокатът на Петър, сериозен мъж на средна възраст с проницателни очи, дойде в дома ни. Новините не бяха добри. Данъчната проверка беше започнала официално. Бяха запорирали фирмените сметки. Димо беше неоткриваем – телефонът му беше изключен, апартаментът му празен. Беше изчезнал, оставяйки Петър да се оправя с бъркотията.
„Положението е тежко, господин Петров“, каза адвокатът, докато преглеждаше поредната папка. „Вашият съдружник ви е натопил професионално. Ще трябва да докажем, че не сте знаели за схемата, което е изключително трудно, предвид факта, че подписите ви са на ключови документи.“
„Но аз му вярвах!“, избухна Петър. „Бяхме приятели!“
„В бизнеса няма приятели. Има само интереси“, отвърна студено адвокатът. „Съветвам ви да се подготвите за най-лошото. Може да се стигне до съд. И дори до обвинения в пране на пари и данъчни измами.“
Думите „съд“ и „обвинения“ отекнаха в стаята като присъда. Погледнах Петър. Лицето му беше пепелявосиво. Човекът, който винаги беше контролирал всичко, сега беше изгубил всякакъв контрол. Беше пионка в игра, която не разбираше.
По-късно същата вечер, докато стоях на прозореца и гледах светлините на града, телефонът ми извибрира. Беше съобщение от непознат номер. „Знам, че не ми е работа, но мисля, че трябва да знаеш. Съпругът ти не е толкова невинен, колкото си мислиш. Провери плащанията към една консултантска фирма на име ‘Моника Консулт’.“
Сърцето ми замръзна. Моника. Това беше името на младата, амбициозна асистентка на Петър, която той беше наел преди година. Красива, умна, винаги усмихната. Бях я срещала няколко пъти на фирмени събития. Усещах как земята се изплъзва изпод краката ми. Предателството на Димо беше едно. Но това… това беше нещо съвсем различно. Това беше лично.
Глава 6
Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва успях да напиша името в търсачката на лаптопа. „Моника Консулт“. Фирмата изскочи веднага. Регистрирана преди осем месеца. Предмет на дейност – „бизнес консултации, маркетинг и пиар“. Адресът на регистрация съвпадаше с адреса на апартамента, който Моника беше наела наскоро. Знаех го, защото веднъж Петър спомена, че й е помогнал с препоръка пред хазяина.
С ледено спокойствие, което сама не разбирах откъде дойде, отворих папките с фирмените плащания. Прелиствах страниците, сърцето ми биеше до пръсване. И тогава го видях. Регулярни месечни плащания към „Моника Консулт“. Първото беше направено преди седем месеца. Сумите не бяха огромни, но бяха постоянни. Достатъчно малки, за да не бият на очи, но достатъчно големи, за да се натрупат до значителна цифра. Всички платежни нареждания бяха одобрени лично от Петър.
В този момент вратата на кабинета се отвори и Петър влезе. „Още не си ли си легнала?“, попита той уморено.
Не отговорих. Просто обърнах лаптопа към него. Той погледна екрана и лицето му пребледня. За части от секундата видях паника в очите му, преди да я прикрие с обичайната си маска на раздразнение.
„Какво е това? Ровиш ми в компютъра ли?“
„Коя е ‘Моника Консулт’, Петре?“, попитах с глас, който не познавах. Беше тих, но остър като стъкло.
„Консултантска фирма. Помага ни с някои проекти.“
„Наистина ли? А случайно собственикът на тази фирма да се казва Моника и да е твоя асистентка?“
Той мълчеше. Мълчанието му беше по-красноречиво от всяко признание.
„Защо й плащаш фирмени пари, Петре? Какви консултации предоставя тя, които не може да извърши като твой служител? Или може би това е просто… бонус? За извънреден труд след работно време?“
„Ася, престани!“, извика той. „Не е това, което си мислиш!“
„А какво е тогава? Обясни ми! Защото в момента единственото, което си мисля, е, че докато аз съм седяла тук и съм се тревожила за теб, за нашето семейство, ти си плащал на любовницата си с парите, които уж нямаме!“
Думите излязоха от мен като отрова. Усетих горчивия им вкус на езика си. Гледах го право в очите, предизвиквайки го да отрече. Но той не го направи. Просто сведе поглед.
„Беше грешка“, промърмори той. „Случи се няколко пъти. Бях под огромно напрежение. С Димо, с бизнеса… Тя просто ме разбираше.“
„Разбирала те е?“, изсмях се истерично. „А аз какво правех? Не те ли разбирах? Не бях ли до теб всяка секунда? Не преобърнах ли живота си, за да ти помогна да изчистиш бъркотията на твоя ‘приятел’?“
„Сложно е.“
„Не, Петре, изобщо не е сложно! Просто е. Ти си ме предал. Предал си мен, предал си Симеон. И си го направил по най-долния и страхлив начин. Използвал си фирмени пари, за да го прикриеш. Знаеш ли какво означава това? Това те прави точно толкова виновен, колкото и Димо. Той е крал за себе си, ти си крал за нея. И двамата сте крадци.“
Той вдигна глава, а в очите му имаше гняв и срам. „Не смей да ме сравняваш с него! Аз не съм съсипал фирмата!“
„Още не. Но си съсипал нашето семейство. Това, което Димо не успя да направи, ти го постигна сам.“
Обърнах се и излязох от стаята. Не можех да дишам. Чувствах се така, сякаш се давя. Отидох в стаята на Симеон. Той спеше дълбоко, прегърнал плюшеното си мече. Гледах невинното му лице и сърцето ми се късаше. Какво щяхме да му причиним? Всички тези лъжи, всички тези предателства. Той беше написал на онзи лист, че иска да бъдем както преди. Но „преди“ вече не съществуваше. Беше илюзия, която се беше разпаднала на хиляди парчета.
Не знам колко дълго стоях там. В един момент усетих ръка на рамото си. Беше Петър.
„Ася, моля те. Нека поговорим.“
„Няма за какво да говорим“, казах, без да се обръщам.
„Има. Обичам те. Теб обичам. Това с Моника беше… нищо. Глупост. Ще го прекратя. Още утре ще я уволня. Ще спра плащанията. Моля те, прости ми.“
Думите му звучаха кухо. „Прошката не е нещо, което можеш да поискаш като чаша вода, Петре. Тя се заслужава. А ти в момента не заслужаваш нищо. Освен може би съжаление.“
Излязох от стаята на Симеон и отидох в стаята за гости. Заключих вратата след себе си. Легнах на леглото и се загледах в тавана. Не плаках. Сълзите бяха пресъхнали. Чувствах само една огромна, безкрайна празнота. Къщата, която трябваше да е наш дом, нашата крепост, се беше превърнала в затвор. Затвор, построен от лъжи, тайни и разбити мечти. Анонимното съобщение. Кой го беше изпратил? Някой, който знаеше. Някой, който искаше да ме нарани. Може би дори самата Моника? Или някой друг служител? Нямаше значение. Истината беше излязла наяве и беше по-грозна, отколкото можех да си представя.
Глава 7
На сутринта къщата беше зловещо тиха. Слязох в кухнята. Петър беше там, седеше на масата с чаша кафе, недокосната. Изглеждаше така, сякаш не беше спал цяла нощ. Когато влязох, той вдигна глава. В погледа му имаше молба. Аз го игнорирах. Приготвих закуска за Симеон, сякаш Петър беше просто част от интериора.
„Ася…“ – започна той.
„Не сега, Петре. Симеон ще се събуди всеки момент.“
Това беше новият ни ритъм. Живеехме като съквартиранти. Аз спях в стаята за гости. Говорехме си само пред Симеон, поддържайки крехка фасада на нормалност. Но детето не беше глупаво. Усещаше леденото напрежение. Стана по-тих, по-затворен. Често го намирах да седи сам в стаята си и да гледа през прозореца. Сърцето ми се късаше за него, но не знаех как да поправя това. Как да му обясня, че светът на възрастните е пълен с грозни, сложни неща, които дори аз не разбирах напълно?
Петър спази обещанието си. Още на следващия ден уволни Моника. Адвокатът му го посъветва да го направи под предлог „съкращаване на щата“ поради финансовите затруднения на фирмата, за да избегнат евентуални дела за неправомерно уволнение. Представях си сцената, унижението й, може би гнева й. Част от мен изпитваше злобно задоволство. Друга част обаче знаеше, че тя е само симптом на болестта, а не самата болест.
Бизнес проблемите продължаваха да се задълбочават. Запорът върху сметките означаваше, че не могат да се плащат заплати. Служителите започнаха да напускат. Фирмата, която Петър и Димо бяха градили с години, се разпадаше пред очите ни. Адвокатът, господин Николов, беше мрачен. „Трябва да намерим Димо. Без неговото свидетелство или признание, цялата тежест пада върху вас. Прокуратурата вече проявява интерес.“
Прокуратура. Думата прозвуча зловещо. Вече не ставаше въпрос само за пари и фалит. Ставаше въпрос за свободата на Петър.
Една вечер, докато преглеждах поредната купчина документи, попаднах на нещо странно. Папка с договори за наем на складови помещения. Бяха няколко, в различни индустриални зони около града. Фирмата не се нуждаеше от толкова много складове. Повечето бяха сключени от Димо, но един от тях привлече вниманието ми. Беше подписан от Петър. Не си спомняше да е подписвал такъв договор. Когато се вгледахме по-внимателно, видяхме, че подписът е фалшифициран. Не беше много добро копие, но на пръв поглед можеше да мине.
„Защо му е на Димо да наема складове от наше име? И да фалшифицира подписа ми?“, чудеше се Петър.
„Може би не е складирал фирмена стока“, предположих аз. „Може би е складирал нещо друго. Нещо свое.“
Идеята проблесна в съзнанието ми. Обадих се на сестра си. „Деси, имам нужда от услуга. Малко е странна.“
„Всичко за теб, како.“
„Ти и твоите приятели артисти, нали все търсите интересни места за снимане? Изоставени сгради, индустриални зони…“
„Разбира се. Това ни е специалност“, отвърна тя.
Дадох й адресите на складовете. „Можеш ли да провериш тези места? Дискретно. Представете се за екип, който търси локации. Просто погледнете какво има вътре. Без да влизате с взлом, разбира се. Просто… наблюдавайте. Има ли движение, влизат ли камиони, излизат ли.“
„Смяташ, че твоят човек крие нещо там ли?“, попита проницателно Десислава.
„Имам такова усещане.“
Два дни по-късно Десислава ми се обади. Гласът й беше развълнуван. „Како, права си. На единия от адресите, този с фалшивия подпис, има движение. И то какво! Вчера вечерта пристигна тир. Разтовариха някакви кашони. Днес видях един мъж да влиза в склада. Не беше Димо, но беше много нервен, постоянно се оглеждаше. Успях да го снимам отдалеч с вариообектива.“
Тя ми изпрати снимката. Беше размазана, но лицето на мъжа се виждаше. Показах я на Петър.
„Познавам го!“, възкликна той. „Това е братовчед на Димо. Занимава се с внос на стоки от Турция. Текстил, цигари… всякакви неща, легални и не чак толкова.“
Парченцата от пъзела започнаха да се наместват. Димо не просто е източвал фирмата. Той я е използвал като параван за друга, паралелна дейност. Наемал е складове на името на нашата фирма, за да складира контрабандна стока. А фалшивият подпис на Петър е бил застраховка – ако ги хванат, да може да твърди, че Петър е знаел и е участвал.
„Трябва да кажем на адвоката“, казах аз.
„Не“, отсече Петър. „Адвокатът ще иска да уведомим полицията. Ще стане разследване, ще се проточи с месеци. Дотогава фирмата ще е мъртва. Трябва да притиснем Димо. Да го накараме сам да си признае. А за да го направим, ни трябва коз.“
„И какъв е този коз?“
„Съдържанието на онзи склад“, каза Петър с блясък в очите, който не бях виждала отдавна. Това беше старият Петър – рисковият играч, стратегът. „Ако успеем да докажем какво има вътре, без да замесваме полицията, той ще бъде в шах и мат. Ще трябва да избира – или да поеме вината за финансовите злоупотреби, или да лежи в затвора за контрабанда.“
Планът беше опасен. Беше на ръба на закона. Но беше и единственият ни шанс. За първи път от седмици, аз и Петър работехме отново като екип. Не защото съм му простила. Раната от предателството му беше все още твърде прясна. А защото оцеляването на семейството ни зависеше от това. Бяхме свързани от общия враг и общия страх.
Глава 8
Докато Петър обмисляше как да се сдобие с доказателства от склада, аз бях измъчвана от друга мисъл. Анонимното съобщение. Кой имаше интерес да ми разкрие за Моника точно в този момент? Инстинктът ми подсказваше, че не е било от добри чувства. По-скоро е било ход в някаква по-голяма игра.
Един ден, докато ровех из старите документи в офиса на Петър, търсейки нещо, което може да ни е от полза, намерих нещо, което бях забравила. Копие от трудовия договор на Моника. В него имаше и автобиографията й. Прегледах я машинално. Предишната й месторабота беше малка пиар агенция. Името ми се стори познато. Проверих го в интернет. Оказа се, че един от основните клиенти на тази агенция е бил… основният конкурент на фирмата на Петър и Димо.
Сърцето ми започна да бие по-бързо. Възможно ли е? Дали Моника не е била просто любовница? Дали не е била нещо повече? Троянски кон, внедрен, за да събира вътрешна информация? Това би обяснило много неща. Включително защо Петър е бил толкова разсеян и е подписвал документи, без да ги чете. Тя го е разсейвала. Професионално.
Споделих теорията си с Петър. В началото той я отхвърли като параноична фантазия. „Тя няма как да е толкова умна. Беше просто… млада и амбициозна.“
„Точно такива хора използват за подобни неща, Петре! Млади, амбициозни и гладни за пари и успех. Колко й плащаше? Достатъчно, за да си мълчи и да те държи зает, докато Димо и конкуренцията ви съсипват ли?“
Той нямаше отговор. Но видях, че съмнението се е загнездило в ума му. Унижението от това да си бил не просто измамен съпруг, а и манипулиран бизнесмен, беше двойно.
Междувременно, планът за склада беше в ход. Петър, чрез свой стар познат от охранителния бизнес, нае малък дрон с камера. Идеята беше Десислава, под предлог, че снима кадри за филма си, да прелети с дрона над склада и да се опита да заснеме нещо през отворените врати или прозорци, когато братовчедът на Димо е там. Рискът беше огромен. Ако ги хванат, можеха да ги обвинят в незаконен шпионаж.
Десислава, въпреки страха, се съгласи. „Дължа ви го, како. Заради мен започна този скандал с парите. Време е и аз да направя нещо.“
Денят на операцията беше напрегнат. Аз и Петър седяхме в колата си на няколко пресечки от склада, комуникирайки с Десислава по телефона. Тя беше паркирала по-близо, в микробуса на снимачния си екип, заедно с оператора си.
„Обектът пристига“, прошепна Десислава в телефона. „Отваря вратата на склада.“
„Сега!“, каза Петър.
Чухме слабото бръмчене на дрона. На екрана на телефона си виждахме това, което виждаше и камерата. Малката машинка се издигна, прелетя над покрива и се насочи към отворената врата. За няколко секунди картината беше ясна. Вътре имаше стотици кашони, подредени в редици. Братовчедът на Димо отваряше един от тях. Беше пълен със стекове цигари без бандерол.
„Имаме го!“, извика Петър. „Прибирай дрона, Деси, веднага!“
Но беше твърде късно. Мъжът явно чу бръмченето. Вдигна глава, погледна право към дрона, изруга и затръшна металната врата.
„Мамка му!“, извика Десислава. „Видя ни! Тръгваме!“
Чух писък на гуми. Петър запали двигателя. „Трябва да се махаме и ние!“
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Лиляна. Гласът й беше трескав. „Ася, елате веднага в болницата! Симеон падна от катерушката в парка. Ръката му… мисля, че е счупена.“
Светът се срина върху мен. Докато ние играехме на шпиони, опитвайки се да спасим материалния си свят, бяхме забравили за най-важното. Нашият син. Бяхме го оставили на грижите на баба му, напълно погълнати от собствените си проблеми.
По пътя към болницата никой не каза и дума. Вината беше по-тежка от всяко обвинение. Какво правехме? В какво бяхме превърнали живота си? В името на какво беше всичко това – къщата, фирмата, парите? Струваше ли си цената на едно счупено детство?
В болницата заварихме Симеон с гипсирана ръка. Беше блед и уплашен, но се опита да се усмихне, когато ни видя. „Бабо, виж, станах като робот“, каза той, показвайки гипса си.
Лиляна ни изгледа с поглед, в който имаше и укор, и съчувствие. „Лекарите казаха, че ще се оправи. Но беше много уплашен. Питаше за вас.“
Прегърнах сина си и сълзите, които сдържах от седмици, най-накрая потекоха. Плачех за ръката му, плачех за изгубеното му спокойствие, плачех за нашето разбито семейство, плачех за предателството на Петър и за собствената си глупост. Петър стоеше до мен, мълчалив, и знаех, че и той усеща същото. Бяхме стигнали дъното. И оттук имаше само два пътя – или да се удавим окончателно, или да намерим сили да изплуваме.
Глава 9
Инцидентът със Симеон беше шамарът, от който имахме нужда. В стерилната обстановка на болничния коридор, докато чакахме да изпишат сина ни, аз и Петър проведохме първия си истински разговор от седмици.
„Сбъркахме, Ася“, каза той тихо, гледайки в пода. „Аз сбърках. Във всичко. Позволих на работата да ме погълне, позволих на егото си да ме води. Предадох теб, пренебрегнах Симеон. Превърнах живота ни в бизнес план с очаквана печалба. И сега сме на път да обявим банкрут.“
Погледнах го. В очите му нямаше самосъжаление, а искрено разкаяние. За първи път от много време насам, виждах мъжа, за когото се бях омъжила, а не студения, пресметлив бизнесмен.
„И аз сбърках, Петре“, признах. „Скрих за парите, не ти се доверих. Опитах се да решавам проблемите на сестра ми зад гърба ти. И двамата построихме стени помежду си.“
„Можем ли да ги съборим?“, попита той, а в гласа му се долавяше надежда.
„Не знам. Но знам, че трябва да спрем тази война. Не заради фирмата, не заради къщата. Заради него.“ Посочих с глава към стаята, където Симеон беше с баба си. „Той заслужава повече от това.“
Решихме да променим тактиката. Край на рискованите планове и на действията на ръба на закона. На следващия ден отидохме при адвокат Николов и му разказахме всичко – за склада, за контрабандата, за дрона, за съмненията ни относно Моника. Той ни слушаше внимателно, без да ни прекъсва.
Когато свършихме, той се облегна назад в стола си. „Направили сте куп глупости, които можеха да ви вкарат в затвора. Но сте извадили и късмет. Видеозаписът от дрона, макар и придобит по спорен начин, е нещо. Не можем да го използваме директно в съда, но можем да го използваме като лост.“
Планът му беше прост и законен. Да се подаде анонимен сигнал до икономическа полиция за склада. Те щяха да го проверят. Когато откриеха контрабандата, щяха да започнат разследване, което неминуемо щеше да доведе до Димо и братовчед му. Това щеше да окаля репутацията на Димо и да го направи много по-уязвим по делото за финансовите злоупотреби.
„Що се отнася до госпожица Моника“, продължи адвокатът, „ще накарам един мой познат, бивш следовател, да я проучи. Дискретно. Да видим дали има връзки с конкуренцията. Ако има, това променя всичко. Ще можем да твърдим, че сте били жертва на корпоративен шпионаж и саботаж.“
Нещата най-накрая започнаха да се подреждат. Все още бяхме в окото на бурята, но поне вече имахме посока.
Петър реши да се изправи пред служителите си. Събра тези, които все още не бяха напуснали, и им каза истината. За измамата на Димо, за запорираните сметки, за несигурното бъдеще. „Не мога да ви обещая, че ще спасим фирмата“, каза им той. „Но ви обещавам, че ще се боря докрай. И всеки, който остане с мен, ще получи всичко, което му дължа, до последната стотинка, дори ако трябва да си продам къщата.“
Този ход беше рискован, но се оказа правилен. Честността му спечели уважението им. Повечето от тях решиха да останат, поне за момента.
Животът у дома също започна бавно да се променя. Аз се върнах в нашата спалня. Все още имаше дистанция между нас, раните не бяха зараснали. Но вече говорехме. Споделяхме страховете си, надеждите си. Грижехме се заедно за Симеон, който цъфтеше от вниманието ни. Четяхме му приказки, редяхме пъзели, играехме на игри, които не изискваха участието на дясната му ръка. Смехът постепенно се завърна в нашата къща.
Една вечер, докато Симеон спеше, седяхме на дивана и гледахме някакъв филм, без всъщност да го гледаме.
„Мислех си за деня, в който Симеон се сби“, казах тихо. „За това, което Лиляна направи. Как му даде лист и химикал.“
Петър кимна. „Беше права. Понякога трябва да спреш да крещиш и просто да разкажеш историята.“
„Мисля, че и ние трябва да го направим“, казах. „Да си разкажем нашите истории. Не само за последните месеци, а за всичко. За нещата, които ни правят щастливи, за нещата, които ни плашат. За тайните, които пазим.“
Той ме погледна. „Имам една тайна. Нещо, което никога не съм ти казвал.“
Глава 10
Затаих дъх. След всичко, което бяхме преживели, не бях сигурна, че мога да понеса още една тайна.
„Когато баща ми почина“, започна Петър с дрезгав глас, „той не ми остави само малък семеен бизнес, както всички си мислят. Остави ми и огромни дългове. Беше заложил всичко на една рискована инвестиция и я беше загубил. Майка ми не знаеше за пълния размер на задълженията. Аз трябваше да се справя. Работих на три места, почти не спях. Взех заеми, за да покрия старите заеми. Димо ми помогна тогава. Даде ми пари назаем, без лихва. Каза, че сме приятели. Затова му вярвах толкова сляпо през всичките тези години. Чувствах се задължен.“
Гледах го изумено. Той винаги беше излъчвал такава увереност, такава сила. Никога не бих предположила, че е носил такъв товар.
„Защо не си ми казал?“, попитах.
„Срам. Гордост. Исках да бъда мъжът, който се грижи за всичко. Който решава проблемите. Не исках да ме виждаш като провален. Исках да ти дам всичко, което баща ми не успя да даде на майка ми. Сигурност.“
„Аз никога не съм искала всичко, Петре“, прошепнах. „Исках само теб.“
В този момент разбрах. Разбрах неговата мания за контрол, неговия страх от провал, неговия гняв, когато аз бях изтеглила парите за сестра ми. За него това не е било просто пари. Било е заплаха за сигурността, която той толкова трудно беше изградил. А моята тайна беше сол в старата му рана.
„Сега е мой ред“, казах аз, поемайки си дъх. „Парите, които дадох на Десислава… не бяха само за филма й. Тя имаше дългове от хазарт.“
Петър ме погледна изненадано, но не ме прекъсна.
„Започнало е преди няколко години, след като загуби работата си в галерията. Първо дребни залози онлайн, после по-големи. Мислела си е, че може да удари джакпота и да си реши проблемите. Но само е затъвала повече. Хора са започнали да я заплашват. Затова бях толкова отчаяна. Не можех да ти кажа, защото се срамувах от нея. И се страхувах от реакцията ти.“
Сега беше негов ред да мълчи. И двамата бяхме пазили тайни, за да защитим хората, които обичаме. И в процеса бяхме наранили единствения човек, с когото е трябвало да бъдем напълно честни.
„Значи и двамата сме се опитвали да бъдем спасители“, каза накрая Петър.
„Да. А всъщност сме се давели.“
Тази нощ беше повратна точка. Не реши всичките ни проблеми. Не изтри миналото. Но отвори врата към бъдещето. Бъдеще, в което можехме да бъдем уязвими един пред друг.
Няколко дни по-късно адвокат Николов се обади с новини. Анонимният сигнал беше дал резултат. Полицията беше нахлула в склада и беше открила контрабандните цигари. Братовчедът на Димо беше арестуван и беше пропял всичко, което знаеше, надявайки се на по-лека присъда. Димо беше обявен за общодържавно издирване.
По същото време частният детектив също се беше отчел. Теорията ми за Моника се оказа вярна. Той беше открил банкови преводи от офшорна сметка, свързана с конкурентната фирма, към личната сметка на Моника. Била е на тяхна издръжка през цялото време. Анонимното съобщение, което бях получила, най-вероятно беше изпратено от нея. След като Петър я беше уволнил, тя вероятно се е почувствала предадена и е решила да му отмъсти, като взриви и личния му живот.
С тези нови доказателства, случаят на Петър придоби съвсем различна светлина. Той вече не беше потенциален съучастник, а жертва на сложна корпоративна схема. Прокуратурата пренасочи усилията си към издирването на Димо. Запорът върху фирмените сметки беше вдигнат.
Фирмата беше спасена, поне за момента. Но беше сянка на предишното си аз. Щеше да отнеме месеци, може би години, за да се възстанови. Петър трябваше да вземе тежко решение. Продаде луксозните коли. Сложи къщата на пазара.
„Ще се преместим в по-малък апартамент“, каза ми той една вечер. „Ще започнем отначало. С по-малко лукс, но с повече честност.“
Не се натъжих. Тази къща, с нейните големи, празни стаи, беше станала символ на нашите лъжи. Бях готова да я напусна.
Димо беше заловен няколко седмици по-късно, докато се опитваше да премине границата с фалшив паспорт. Съдебният процес беше кратък. С доказателствата, които имахме, и със свидетелските показания на братовчед му, той беше осъден на няколко години затвор. Петър трябваше да свидетелства срещу него. Беше трудно да гледа мъжа, който му е бил приятел, на подсъдимата скамейка. Но беше и необходимо.
Глава 11
Преместихме се в тристаен апартамент в по-спокоен квартал. Беше по-малък, по-шумен, нямаше двор с басейн. Но беше уютен. Беше дом. Симеон имаше своя стая, пълна с неговите играчки и книги. Ние с Петър имахме нашата. За първи път от много време се чувствах на място.
Петър работеше усилено, за да възстанови фирмата. Беше трудно. Много клиенти бяха загубени. Но той беше променен. Вече не преследваше растеж на всяка цена. Беше по-внимателен, по-ангажиран с хората си. Започна да се прибира по-рано вечер. Прекарваше повече време със Симеон.
Аз също се променях. Записах се на курс по медиация и семейно консултиране. Опитът, през който преминахме, ме накара да осъзная колко крехки са човешките взаимоотношения и колко е важна комуникацията. Исках да помагам на други семейства да не стигат до ръба, до който бяхме стигнали ние.
Десислава успя да завърши филма си. Беше приет на няколко малки фестивала и получи добри отзиви. Тя започна терапия за зависимостта си и бавно, но сигурно, стъпваше на краката си. Връзката ни стана по-силна и по-честна.
Лиляна, моята мъдра свекърва, продължаваше да бъде нашият компас. Често идваше на гости, носейки домашно приготвена баница и тихи, но ценни съвети. Тя никога не ни осъди, нито за миг. Просто беше до нас.
Една събота следобед, докато подреждах стари кашони, останали от преместването, намерих листа хартия, на който Симеон беше написал своята история в онзи съдбоносен ден. Прочетох го отново. Сълзи напълниха очите ми.
В този момент Петър влезе в стаята. Видя листа в ръката ми. Приближи се и ме прегърна.
„Всичко започна от това, нали?“, каза той тихо.
„Да. От едно сбиване в училище.“
„Не. Започна много преди това. Просто ни трябваше един деветгодишен мъдрец, за да ни го покаже.“
Той взе листа от ръцете ми, отиде до бюрото, взе химикал и написа нещо под думите на Симеон. После ми го подаде.
Под изречението „Искам да сме както преди“, Петър беше добавил: „Никога повече няма да бъдем както преди. Ще бъдем по-добри.“
И аз знаех, че е прав. Бяхме загубили много – пари, илюзии, фалшиви приятели. Но бяхме намерили нещо много по-ценно. Бяхме намерили пътя обратно един към друг. Историята ни не беше приказка с щастлив край. Беше истинска история. С болка, с грешки, но и с прошка. И тя тепърва започваше.