Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Дете почина след нелеп инцидент с колело. Почина, защото държавата ни е ударила дъното и копае мощно надолу
  • Новини

Дете почина след нелеп инцидент с колело. Почина, защото държавата ни е ударила дъното и копае мощно надолу

Иван Димитров Пешев август 28, 2022
detepteociihansh.jpg

ДЕЦА В БЪЛГАРИЯ УМИРАТ И БЕЗ ВОЙНА

Уважаеми, съграждани! Не намирам думи да напиша по-меко долните редове.

Днес почина едно дете след нелеп инцидент с колело. Почина, защото държавата ни е ударила дъното и копае мощно надолу.
Почина от безхаберието на политиците и от техните кражби. От липсата на адекватни и навременни действия.

И не говоря само за новото правителство, което отпусна 50 милиона за Украйна, а български деца чакат по болниците за животоспасяващи операции и разчитат на доброволни помощи.

Не изпускай тези оферти:

Говоря и за предното правителство, което купи военни самолети, но не купи медицински хеликоптери. Не купи и модерни линейки, а си купи служебни коли.

Това дете е съученик на сина ми в Електрониката. След падане от колело си чупи прешлен и се нуждае от спешна операция. В Пирогов му правят 2 операции, но без успех.

След хиляди молби към болница в Турция се съгласяват да извършат нова операция, но трябва да пристигне до там. В 21 век се оказва, че нямаме подходяща линейка да го закара до там и се налага да дойде линейка от Турция, което струва много пари.

Неговите съученици започват да събират пари помежду си да помогнат на своя приятел, защото държавата липсва. По интересно е да ходят да се ръкостискат в Македония и да назначават наши и ваши, а народът да се оправя.

Въпреки, че са осигурени парите и момчето е пристигнало в болницата, то днес губи битката с живота. Може би тези часове докато е чакал и е бил транспортиран са били от изключително значение. Може би ако имахме медицински хеликоптер и беше закаран веднага да имаше шанс.

Може би и линейка ако имахме да тръгне на секундата, а да не идва от Турция пак можеше да са наред нещата. Но не. Ние нямаме нищо. Нямаме самосъзнание.

Нямаме адекватно правителство. Нямаме чувство за вина. Нивото ни на търпимост е толкова притъпено, че каквото и да се случи никой нищо няма да направи. Единствено можем да се делим и да се противопоставяме.

Един млад живот приключи без време. Срам ме е и ми е болно, че сме докарани до тук.
Мир на душата му и най-искрени съболезнования на родителите на това ангелче.

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Сашка Васева: Пожелавам си да прогледна, дните ми минават тъжно и бавно
Next: Лекар с 30 години стаж в Спешна помощ разтърси България с тези думи

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.