Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Деца от Видин намериха портмоне с 2000 лева и го занесоха в полицията
  • Новини

Деца от Видин намериха портмоне с 2000 лева и го занесоха в полицията

Иван Димитров Пешев февруари 1, 2023
dascastasdas.png

Кадър БНТ

Подрастващи от Видин доказаха, че има доброта и човечност сред младото поколение:

Ученици от Видин намериха портмоне с пари и веднага го занесоха в полицията. Отворили го само за да разберат какво има. По сгънатите банкноти, които видели, преценяват, че имало около 2000 лева, но не са ги броили. В училището, в което учат, казват, че се гордеят с постъпката им, предаде БНТ.

Денис, Мартин и Дейвид, които са ученици в професионалната гимназия по туризъм, видели портмонето, когато в голямото междучасие излезли да си купят закуска.

Не изпускай тези оферти:

Денис Паскалев: „На прибиране за училище, да се върнем за учебните часове, видяхме портмонето на една от стоянките на такситата, на едно паркомясто“.

Без колебание отишли в Областната дирекция на МВР, недалеч от училището.

Дейвид Георгиев: „Решихме да върнем портмонето, защото се поставихме на негово място… Ние не сме имали никога много и знам какво е да изгубиш…Човекът, може би парите са му трябвали за нещо важно и ги е загубил, щом са били толкова много в портмонето“.

От полицията намерили собственика.

Денис Паскалев: „Човекът иска да ни се отблагодари. Аз му казах – няма нужда. Нищо кой знае какво не сме направили и той ни се отблагодари, нали. Това сме направили“.

В училището разбрали за случилото се, когато от детската педагогическа стая им позвънили с молба да извинят отсъствията на учениците, защото се наложило да се забавят за часа.

Евлогия Манджукова, директор на Професионална гимназия по туризъм „Михалаки Георгиев“: „Постъпката им е изключително доблестна и ние всички много се гордеем с тях, защото това показва първо, че в младите хора има голяма надежда. Все пак не са толкова отрицателни, както обикновено обществото ги възприема“.

Може да им се вярва, че във всяка подобна ситуация ще постъпват така, казва директорът.

Евлогия Манджукова, директор на Професионална гимназия по туризъм „Михалаки Георгиев“: „Разбира се в училище се полагат изключителни усилия, особено техните професии. Те са бъдещи кадри с материална отговорност и знаят много добре какво е отношението към материалните ценности и как човек трябва да се стреми да опазва тези неща“.

В гимназията са убедени, че момчетата, които изучават готварство, в бъдеще ще са и добри професионалисти.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Истина е, видях майката на детето на Кубрат Пулев, тя е най-красивата българка, казвам Ви
Next: От днес започва поредица от 3 дни, които се смятат за вълшебни

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.