Диамантените ми обеци изчезнаха. Не просто бяха загубени някъде из къщата, не бяха паднали зад нощното шкафче или в подплатата на палтото. Бяха изчезнали от кадифената кутийка, в която ги пазех като светиня. Съпругът ми, Огнян, ме обвиняваше дни наред. Гласът му, обикновено мек и успокояващ, сега се бе превърнал в острие, което се забиваше в мен с всяка дума.
— Как можа да бъдеш толкова небрежна, Анелия? Знаеш какво означаваха те за мен… за нас.
Беше ми ги подарил за десетата ни годишнина. Десет години, в които бяхме изградили живот, който отстрани изглеждаше съвършен. Голяма, просторна къща в затворен комплекс, две коли в гаража, синът ни растеше умен и здрав. Огнян имаше процъфтяващ строителен бизнес, а аз се бях посветила на семейството и уюта на нашия дом. Обеците бяха символ на този успех. Два ослепителни диаманта, които улавяха светлината и я превръщаха в хиляди малки дъги. Те бяха неговото доказателство за любов и моята гордост.
Сега бяха изчезнали, а с тях сякаш изчезна и част от доверието помежду ни. Обвиненията му се сипеха като кисел дъжд. Според него аз съм ги оставила на тоалетката, сигурно съм отворила прозореца и някой ги е видял. Абсурдни теории, които само подчертаваха отчаянието му. Аз претърсих всеки сантиметър от къщата. Разглобих сифони, преместих тежки мебели, проверих джобовете на всяка дреха. Нищо. Сякаш бяха потънали вдън земя.
Днес, докато се прибирах от пазар, видях съседката да носи същите. Ивон. Жена, която винаги ме бе гледала с леко презрение. Нейният съпруг работеше за моя, но тя се държеше така, сякаш светът е в краката ѝ. Замръзнах на място. Слънцето се отразяваше в диамантите на ушите ѝ и ме заслепи. Бяха същите. Познах специфичния обков, начина, по който камъните бяха монтирани. Сърцето ми започна да бие лудо.
Събрах цялата си смелост и се приближих.
— Здравей, Ивон. Много красиви обеци.
Тя докосна едната с върха на пръстите си, а на лицето ѝ се изписа самодоволство.
— Благодаря. Подарък са.
— Странно — продължих аз, опитвайки се гласът ми да не трепери, — изглеждат досущ като моите, които изчезнаха преди няколко дни.
Попитах я откъде ги има. Усмихна се подло, онзи тип усмивка, който не стига до очите. Леден, пресметлив поглед.
— Какви съвпадения стават понякога, нали? — каза тя, обърна ми гръб и си тръгна с полюшваща се походка.
Когато казах на съпруга ми, той пребледня. Стоеше до кухненския плот, чашата с вода в ръката му леко потреперваше. Цветът се оттече от лицето му, устните му станаха тънки като конец. Той не каза нищо. Просто ме гледаше с ужас, сякаш бях изрекла най-страшната тайна на света. Мълчанието му беше по-оглушително от всички крясъци и обвинения през изминалите дни. В този момент разбрах, че проблемът не е в изгубените обеци. Те бяха само върхът на айсберг, чиято ледена основа заплашваше да потопи целия ни живот.
Оказа се, че Огнян е затънал до уши.
Глава 2
— Какво означава това, Огнян? — попитах тихо, но гласът ми проехтя в настъпилата тишина. — Защо Ивон носи моите обеци?
Той остави чашата с трясък на плота. Водата се разплиска.
— Не е това, което си мислиш, Анелия.
— А какво е тогава? Защото в момента си мисля, че или имаш връзка с нея и си ѝ дал моя подарък, или си направил нещо много, много по-лошо.
Той прокара ръка през косата си, жест, който правеше само когато беше на ръба на паниката.
— По-сложно е. Много по-сложно.
Седна тежко на стола, сякаш краката му не го държаха. Аз останах права, скръстила ръце пред гърдите си. Вече не бях обърканата и наранена съпруга. Бях жена, която искаше отговори.
— Имам цялото време на света. Обяснявай.
Разказът му започна да се ниже бавно, с неохота, като разплетена стара прежда. Бизнесът му, който аз смятах за процъфтяващ, всъщност е бил на ръба на фалита от месеци. Голям проект, в който беше инвестирал почти всичко, се провалил заради некоректен партньор. За да спаси фирмата и да не загубим всичко, което имахме, Огнян е взел заем. Но не от банка.
— От кого взе пари, Огнян?
Той ме погледна с очи, пълни с вина.
— От хора, от които не трябваше. Хора, които не се интересуват от лихвени проценти, а от… влияние.
Името, което изрече, не ми говореше нищо — Веселин. Но начинът, по който го каза, ме накара да потръпна. Оказа се, че Веселин е човек с мрачна репутация, който дава пари на закъсали бизнесмени и след това бавно ги поглъща, придобивайки контрол над фирмите им. Огнян беше попаднал в неговия капан. Срокът за връщане на първата голяма вноска наближавал, а той нямал парите.
— И какво общо има Ивон с всичко това?
— Нейният съпруг, Кирил, работи за мен. Но всъщност работи за Веселин. Той е негов човек, внедрен в моята фирма. Кирил знаеше за проблемите ми. Знаеше всичко. Ивон дойде при мен преди седмица. Каза, че знае за дълга ми. Каза, че може да убеди Веселин да ми даде още малко време.
— Срещу какво? — прекъснах го аз, вече досещайки се за ужасния отговор.
— Срещу… гаранция. Знак на добра воля. Искаше обеците. Каза, че са просто залог, който ще ми върне, щом нещата се оправят. Бях отчаян, Анелия. Не знаех какво да правя. Мислех, че печеля време.
Думите му се стовариха върху мен с тежестта на бетонна плоча. Не беше изневяра в класическия смисъл, но се чувствах също толкова предадена. Той ме беше излъгал. Беше разигравал театър дни наред, обвинявайки ме за собствената си слабост и отчаяние. Беше заложил не просто бижу, а символ на нашите десет години заедно, за да купи мълчанието и благоволението на съседката.
— Ти си ги взел? От кутийката ми? И си ги дал на нея?
Той кимна бавно, без да смее да ме погледне в очите.
— А след това ме обвиняваше, че съм небрежна? Караше ме да се чувствам виновна? Гледаше ме как преобръщам къщата, знаейки през цялото време къде са?
Този път не му отговорих. Гняв, обида и страх се бореха в мен. Страх не само за нашето семейство, но и за физическата ни безопасност. Хора като този Веселин не си играеха на дребно.
— И какво ще правим сега? — попитах с леден глас.
— Не знам. Анелия, наистина не знам. Затънал съм до гуша.
В този момент вратата се отвори и влезе брат ми, Дамян. Той беше студент по право, трети курс. Живееше при нас, откакто се премести да учи в големия град. Беше моята опора, човекът, на когото можех да споделя всичко. Като видя напрегнатата атмосфера, лицето му веднага стана сериозно.
— Какво става? Да не сте се карали пак за тези обеци?
Огнян сведе глава. Аз поех дълбоко дъх.
— Не точно, Дамяне. Оказа се, че обеците не са изчезнали. Били са заложени.
Разказах му всичко накратко. Докато говорех, видях как в очите на брат ми се чете смесица от съжаление към мен и презрение към Огнян. Когато свърших, той се обърна към зет си.
— Ти си взел заем от лихвар? И си замесил сестра ми в това, като си заложил нейните бижута? Осъзнаваш ли в каква каша си се забъркал? Тези хора не прощават.
— Знам! — извика Огнян, удряйки с юмрук по масата. — Мислиш ли, че не знам? Опитвах се да ви предпазя!
— Като ни лъжеше? — попитах аз. — Така ли ни предпазваш?
Напрежението в стаята можеше да се реже с нож. Нашият „перфектен“ живот се разпадаше пред очите ни. И всичко започна с едни изчезнали диамантени обеци.
Глава 3
Следващите няколко дни бяха изпълнени с гъсто, лепкаво мълчание. Огнян се прибираше късно, изглеждаше изтощен и още по-уплашен. Разговорите ни бяха сведени до минимум – разменяха се само реплики за битовизми, но под повърхността се криеше неизказано напрежение. Спяхме в едно легло, но между нас имаше пропаст, широка колкото вселената. Чувствах се сама, изолирана в собствения си дом, който доскоро смятах за крепост.
Една вечер Дамян ме намери в хола. Седях на дивана, взирайки се в тъмния екран на телевизора, без дори да го забелязвам.
— Како, не може да продължава така. Трябва да направим нещо.
— Какво можем да направим? — отвърнах с безжизнен глас. — Огнян сам се е вкарал в тази бъркотия.
— Но тя засяга и теб. И племенника ми. Тази къща, в която живеем, тя твоя ли е? На твое име ли се води?
Въпросът му ме стресна.
— Наша е. На двама ни. Купихме я с ипотечен кредит малко след като се роди Теодор.
— Значи и ти си вътре. Ако той загуби бизнеса, банката ще си вземе къщата. А ако този Веселин реши да си събере дълга по друг начин… — Дамян не довърши, но нямаше и нужда.
Той седна до мен и хвана ръката ми.
— Слушай, все още съм само студент, но това, което уча по облигационно и търговско право, ми подсказва, че Огнян е направил куп грешки. Трябва да разберем какви документи е подписвал. Трябва да знаем каква е точната сума. Трябва да имаме информация, за да можем да се защитим.
Думите му вляха в мен искра енергия. Той беше прав. Не можех просто да стоя и да чакам съдбата си.
— Той не иска да говори. Всеки път, когато го попитам, казва, че ще се оправи.
— Тогава ще трябва да намериш информацията сама. В кабинета му. В компютъра му. Знам, че не е редно, но вече не сме в „редна“ ситуация.
Идеята да ровя в нещата на съпруга си ме отвращаваше. Това беше пресичане на граница, която винаги бяхме уважавали. Но Дамян беше прав. Ставаше въпрос за оцеляване.
Изчаках Огнян да заспи. Беше неспокоен сън, той се въртеше и простенваше. Измъкнах се тихо от леглото и се промъкнах в кабинета му на долния етаж. Лунната светлина, която влизаше през прозореца, очертаваше контурите на бюрото, рафтовете с папки, големия кожен стол. Всичко изглеждаше както обикновено, но сега усещах заплаха, излъчваща се от всеки предмет.
Включих компютъра му. За моя изненада, нямаше парола. Явно никога не беше смятал, че ще се наложи да крие нещо от мен. Сърцето ми биеше в гърлото, докато отварях файлове и папки. Повечето бяха свързани с работата му – чертежи, оферти, договори. Но в една папка, наречена просто „Лични“, намерих това, което търсех.
Имаше сканиран договор за заем. Сумата ме накара да ми приседне. Беше астрономическа. Много по-голяма, отколкото си представях. Лихвата беше хищническа, а неустойките при забавяне – брутални. Договорът беше съставен така, че на практика даваше на Веселин пълен контрол. Имаше и банкови извлечения, които показваха отчаяни преводи към различни сметки, опити да се покрият лихви, докато главницата си стоеше непокътната.
Но най-страшното тепърва предстоеше. Намерих разпечатана електронна поща. Кореспонденция между Огнян и бизнес партньора му, Симеон. Симеон, когото познавах от години. Приятен, усмихнат мъж, който често ни гостуваше със съпругата си. В писмата Симеон настояваше Огнян да приеме „помощта“ на Веселин. Той го беше запознал с него. Той го беше убедил, че това е единственият изход.
„Не се притеснявай, Оги, Веселин е разумен човек. Ще се разберете. Просто трябва да му покажеш, че си сериозен“, пишеше Симеон в едно от писмата.
Симеон го беше тласнал в лапите на хищника. Дали от глупост или с умисъл?
Докато четях, усетих как ледени тръпки пробягват по гърба ми. Предателството не беше само на Огнян към мен. То беше много по-дълбоко и заплетено. Той самият беше предаден.
Копирах всичко на една флашка. Когато се върнах в спалнята, Огнян се беше разбудил.
— Къде беше? — попита той с дрезгав глас.
— В твоя кабинет — отвърнах аз, като го гледах право в очите. — Мисля, че е време да спреш да ме лъжеш. Време е да ми кажеш всичко. И най-вече, време е да ми кажеш каква е ролята на Симеон в цялата тази история.
При споменаването на името на партньора му, Огнян затвори очи. Видях как по бузата му се стича една-единствена сълза. Това беше сълза на пълно и абсолютно поражение.
Глава 4
Последва една дълга и мъчителна нощ. Огнян най-накрая се срина и разказа всичко. Разказа как Симеон, неговият най-добър приятел и съдружник, го е убеждавал с месеци, че фирмата им трябва да поеме по-рисков, но потенциално много по-печеливш път. Вкарали са всичките си оборотни средства в строежа на луксозен ваканционен комплекс, но ключов инвеститор се е оттеглил в последния момент, оставяйки ги с недовършен проект и огромни задължения към подизпълнители.
Банките им отказали допълнително финансиране. Били на ръба на обявяването на несъстоятелност. Тогава Симеон предложил „алтернативата“ – Веселин. Представил го като „бизнес ангел“, който помага на компании в затруднение. Огнян, отчаян и притиснат до стената, се съгласил.
— Той ме увери, че всичко е законно, че договорът е стандартен — шепнеше Огнян в тъмнината на спалнята. — Бях толкова заслепен от паниката, че подписах, без да се консултирам с адвокат. Симеон беше с мен, кимаше и казваше, че това е правилното решение.
Сега Огнян започваше да осъзнава, че Симеон може би не е бил толкова добронамерен. Напоследък партньорът му се държал странно – проявявал необичаен интерес към клиентската база, искал достъп до всички финансови отчети, задавал въпроси, които не били пряко свързани с техните общи проекти.
— Мисля, че той иска да ме избута от собствената ми фирма — заключи Огнян с горчивина. — Може би работи заедно с Веселин. Може би всичко е било план от самото начало.
След тази нощ на признания, нещо в мен се промени. Гневът и обидата отстъпиха място на студена решителност. Това вече не беше само проблем на Огнян. Това беше атака срещу моето семейство, моя дом, моето бъдеще.
На следващия ден се свързах с моя стара приятелка от университета, Адриана, която беше станала един от най-добрите адвокати по търговско право в града. Обясних ѝ ситуацията, без да спестявам нито един детайл, включително и срамната история с обеците.
Адриана ме изслуша внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, тя помълча за момент, после каза с твърд глас:
— Анелия, вие сте в много сериозна опасност. Този договор, който описваш, е класически пример за заробващ заем. Целта му не е да се върнат парите с лихва, а да се придобие активът, в случая – фирмата на Огнян. И вероятно къщата ви като допълнителна гаранция.
Дадох на Адриана флашката с копираните документи. Тя обеща да ги прегледа обстойно и да ми се обади.
— Междувременно, — каза тя, — не правете нищо. Не говорете със Симеон. Не говорете с Ивон. И за бога, ако този Веселин ви потърси, не му казвайте нищо и веднага ми се обадете. Огнян трябва да се държи така, сякаш нищо не се е променило. Трябва да съберем повече доказателства за евентуална измама и нелоялна конкуренция от страна на Симеон.
Съветът ѝ беше разумен, но и почти невъзможен за изпълнение. Как да се преструвам, че всичко е наред, когато светът ми се сриваше?
Същата вечер имахме планирана вечеря със Симеон и съпругата му. Беше уговорена от седмици и отмяната ѝ би предизвикала подозрения. Трябваше да отидем. Трябваше да играем театър.
Вечерята беше в луксозен ресторант. Симеон беше в стихията си – усмихнат, обаятелен, разказваше вицове. Съпругата му, кротка и тиха жена, му се възхищаваше. Наблюдавах го внимателно. Зад лъскавата му фасада забелязвах дребни неща – начинът, по който поглеждаше часовника си, когато мислеше, че никой не го вижда; едва доловимото потрепване на клепача му, когато Огнян спомена нещо за нов потенциален клиент; прекалено настойчивият начин, по който пълнеше чашата на Огнян с вино.
По време на основното ястие, Симеон се обърна към мен.
— Анелия, чух, че си имала неприятности. Загубила си едни много красиви обеци. Огнян беше много разстроен.
Погледнах го право в очите.
— Така е. Но знаеш ли, понякога, когато загубиш нещо ценно, намираш нещо друго, много по-важно. Например истината.
Усмивката на Симеон застина за миг. В очите му проблесна нещо студено, пресметливо. Беше само за секунда, но аз го видях. Той знаеше. Може би не знаеше, че аз знам, но усети промяната в мен.
Огнян усети напрежението и бързо смени темата. Но аз вече бях сигурна. Симеон не беше просто съучастник. Той беше кукловодът. Ивон, Кирил, дори Веселин – те бяха неговите пионки. А ние с Огнян бяхме целта.
На прибиране в колата Огнян ме погледна.
— Беше права. Той знае. Усетих го. Гледаше ме така, сякаш вече седи на моето място.
— Тогава ще се борим — казах аз, а в гласа ми имаше стомана, която дори аз не подозирах, че притежавам. — Няма да му позволим да ни унищожи.
Глава 5
Адриана се обади два дни по-късно. Гласът ѝ беше сериозен.
— Анелия, ела в кантората ми. И донеси всички документи, които можеш да намериш, свързани с фирмата – устави, данъчни декларации, договори с клиенти. Всичко.
Когато пристигнах, тя ме посрещна с чаша кафе и купчина папки на бюрото.
— Договорът със Веселин е железен. От юридическа гледна точка е почти невъзможно да се атакува. Огнян го е подписал доброволно. Единственият ни шанс е да докажем, че е бил подведен, че е налице измама, организирана от Симеон.
Планът на Адриана беше дързък. Трябваше да намерим доказателства, че Симеон целенасочено е саботирал фирмата, за да я доведе до ръба на фалита и да я направи лесна плячка за Веселин. Трябваше да докажем, че той е имал връзка с Веселин преди Огнян да подпише заема.
— Това означава, че трябва да се превърнеш в детектив — каза ми Адриана. — Трябва да търсим имейли, записи, свидетели. Всяка дреболия може да е от значение.
През следващите седмици животът ми се превърна в кошмарна игра на шпионаж. Докато Огнян продължаваше да играе ролята на отчаян, но все още борещ се бизнесмен пред Симеон, аз и Дамян прекарвахме нощите, преглеждайки фирмените сървъри, до които Огнян ни даде достъп.
Дамян се оказа безценен. Неговите познания по право, съчетани с младежкия му ентусиазъм и технически умения, бяха точно това, от което се нуждаехме. Той намери скрити логове на комуникация, изтрити файлове, които успя да възстанови. Картината бавно започна да се сглобява.
Открихме имейли, в които Симеон е давал занижени оферти на конкурентни фирми, като по този начин е губил нарочно търгове. Намерихме доказателства, че е пренасочвал ключови клиенти към друга компания, която, след кратка проверка, се оказа собственост на съпругата на Кирил, подчинения на Огнян и човек на Веселин. Ивон също беше замесена до уши.
Системата беше проста и дяволски ефективна. Симеон и Кирил са източвали фирмата отвътре, докато Веселин е стягал примката отвън. Моите диамантени обеци, дадени на Ивон, не са били просто „залог“. Те са били трофей. Символ на тяхната победа.
Междувременно напрежението вкъщи растеше. Един ден се прибрах и заварих сестрата на Огнян, Десислава, да го утешава в хола. Тя винаги е била прекалено обсебена от брат си, гледайки на мен като на заплаха за тяхната специална връзка.
— Горкичкият ми брат! — нареждаше тя, докато го галеше по главата. — Тази жена ще те съсипе! Откакто се ожени за нея, само нещастия те сполетяват! Сигурно тя те е накарала да вземеш тези пари!
Огнян се опита да я спре, но аз избухнах.
— Ти изобщо знаеш ли за какво става въпрос, Десислава? Знаеш ли, че твоят „горкичък брат“ заложи семейството си, за да спаси бизнеса, който най-добрият му приятел унищожава зад гърба му?
— Глупости! Симеон му е като брат! Ти си виновна за всичко! Винаги си била студена и пресметлива!
Кавгата беше грозна и жестока. За пръв път видях истинската злоба в очите на зълва си. Тя ме мразеше, защото вярваше, че съм откраднала брат ѝ от нея. Семейният конфликт добави още един слой болка и сложност към и без това отчайващата ситуация.
Една вечер, докато преглеждахме поредната порция документи, Дамян възкликна:
— Намерих го! Како, мисля, че го намерих!
Той ми посочи един файл, скрит дълбоко в архивите. Беше аудиозапис. Кратък, с лошо качество. Явно направен с телефон в джоб. На него се чуваха гласовете на Симеон и на друг мъж.
— …всичко е готово. Огнян ще подпише утре. Отчаян е, ще подпише всичко — казваше Симеон.
— Добре — отвръщаше другият глас, който беше плътен и леко дрезгав. Познах го от разказите на Огнян. Беше Веселин. — Щом подпише, фирмата е наша. А ти ще получиш своя дял, както се разбрахме. Само се погрижи той да не се усети, докато не стане твърде късно.
Записът беше направен ден преди Огнян да подпише договора за заем. Това беше димящият пистолет. Доказателството за заговор и предумишлена измама.
Погледнах Дамян. В очите и на двама ни гореше триумф.
— Хванахме ги — прошепнах аз. — Сега е наш ред да нанасяме удари.
Глава 6
С аудиозаписа в ръце Адриана вече имаше оръжие. Но тя беше предпазлива.
— Този запис е направен незаконно. Може да не го приемат в съда. Но е перфектен инструмент за оказване на натиск. Сега можем да ги притиснем.
Планът беше да се действа на няколко фронта. Първо, Адриана подготви искова молба срещу Симеон за нелоялна конкуренция, злоупотреба с доверие и умишлено причиняване на вреди на дружеството. Второ, тя се свърза с адвоката на Веселин, като му намекна, че разполагаме с доказателства за заговор, които биха могли да превърнат един граждански спор в наказателно дело за измама в особено големи размери.
Реакцията не закъсня. Симеон, който доскоро беше самодоволен и арогантен, изпадна в паника. Започна да звъни на Огнян, крещейки заплахи и обвинения. Ивон спря да носи обеците. Виждах я понякога в квартала, изглеждаше уплашена и избягваше погледа ми. Играта се беше обърнала.
Веселин обаче беше различен калибър. Той не се паникьоса. Вместо това, една вечер се появи пред вратата на къщата ни. Сам. Беше облечен в скъп костюм, а на лицето му играеше спокойна, почти бащинска усмивка, която беше в пълен разрез с репутацията му.
— Добър вечер — каза той, когато отворих вратата. — Аз съм Веселин. Мисля, че трябва да поговорим.
Сърцето ми спря за момент, но аз запазих самообладание.
— Заповядайте.
Огнян, като го видя, пребледня отново, но този път в погледа му имаше и гняв. Дамян застана до мен, сякаш за да ме защити.
Веселин седна в хола, огледа обстановката с одобрителен поглед.
— Хубав дом имате. Ще е жалко да го загубите.
— Какво искате? — попита Огнян с треперещ глас.
— Искам да си получа парите. Това е всичко. Аз съм бизнесмен, не съм престъпник. Вие имахте нужда от пари, аз ви ги дадох. Подписали сте договор. Сега вашите адвокати се опитват да превърнат една обикновена бизнес сделка в някаква сапунена опера.
— Вие сте знаели, че Симеон саботира фирмата! Вие сте били в комбина! — извика Огнян.
Веселин се засмя тихо.
— Момче, момче… Ти си този, който доведе най-добрия си приятел в бизнеса. Ти си този, който му се довери сляпо. Аз просто видях една възможност. Симеон дойде при мен. Той ми предложи сделката. Аз само се съгласих. Ако някой е виновен за твоите проблеми, това си ти самият. И може би малко той.
Той се обърна към мен.
— Госпожо, разбирам, че сте разстроена. Особено за обеците. Грозна история. Ивон е глупава жена, обича да се перчи. Но това са дреболии. Нека бъдем практични. Имате запис. Незаконен, разбира се, но все пак неприятен. Аз имам договор. Напълно законен и железен. Предлагам ви сделка.
Сделката беше проста. Веселин щеше да „забрави“ за дълга на Огнян. В замяна, Огнян трябваше да му прехвърли 50% от фирмата си. Симеон щеше да бъде отстранен и да понесе цялата вина.
— Вие ще се отървете от дълга и от предателя. Аз ще получа това, за което съм дошъл – участие в перспективен бизнес. Всички печелят. Е, освен Симеон.
Предложението беше дяволско. То ни даваше изход. Спасяваше къщата ни, спасяваше Огнян от фалит и вероятно от по-лоши неща. Но цената беше висока. Огнян щеше да загуби контрол над фирмата, която беше градил цял живот. Щеше да стане партньор с човека, който се опита да го унищожи.
— Ще си помислим — казах аз, преди Огнян да успее да отговори.
— Нямате много време — каза Веселин, ставайки от дивана. — Утре сутринта чакам отговор.
След като той си тръгна, в хола настана тишина.
— Трябва да приема — каза Огнян накрая. — Това е единственият начин.
— Не! — възрази Дамян. — Това е капан! Днес ще вземе 50%, утре ще намери начин да вземе и останалото! Не бива да преговаряш с такива хора!
— А какво друго да направя? — изкрещя Огнян, обхванат от отчаяние. — Да отидем на съд? Процесът ще се точи с години! През това време фирмата ще загине, ще загубим къщата, всичко!
Те се сблъскаха в ожесточен спор, а аз стоях по средата, разкъсвана от моралната дилема. Да приемем ли компромиса, за да оцелеем? Да продадем ли душата си на дявола, за да спасим кожата си? Или да се борим докрай за справедливост, рискувайки да загубим абсолютно всичко?
Погледнах към стаята на сина ни. Той спеше спокойно, без да подозира за бурята, която бушуваше в живота ни. Отговорът дойде сам. Трябваше да избера пътя, който щеше да му осигури бъдеще. Но кой беше този път?
Глава 7
Цяла нощ не мигнахме. Обсъждахме, спорехме, мълчахме. Огнян беше склонен да приеме сделката на Веселин. За него това беше горчив хап, но поне слагаше край на агонията. Дамян беше категорично против. Той вярваше в силата на закона и смяташе, че трябва да се борим докрай. Аз бях раздвоена. Разумът ми казваше, че Огнян е прав – това беше най-бързият и безопасен изход. Но сърцето ми се бунтуваше срещу идеята да сключа сделка с човек като Веселин, да му позволя да влезе в живота ни.
На сутринта, преди да успеем да вземем окончателно решение, се случи нещо неочаквано. На вратата се позвъни. Беше Симеон. Изглеждаше ужасно. Не беше спал, не се беше бръснал, скъпият му костюм беше измачкан. Паниката беше изписана на лицето му.
— Огнян, трябва да поговорим! — извика той, когато Огнян отвори. Опита се да влезе, но Огнян му препречи пътя.
— Нямаме какво да си кажем, Симеоне.
— Моля те! Веселин ме заплашва! Каза, че ще стовари всичко на мен! Каза, че ще ме унищожи!
— А ти какво очакваше? — попитах аз, появявайки се зад Огнян. — Че ще те потупа по рамото и ще ти благодари, задето си се провалил?
Симеон ме погледна с отчаяние.
— Анелия, знам, че сгреших. Бях алчен. Бях глупав. Но не исках да се стига дотук. Веселин ме измами. Обеща ми малък дял, а сега иска всичко. Той е чудовище!
— Откриваш топлата вода — обади се Дамян отвътре.
— Ще ви помогна! — извика Симеон. — Ще свидетелствам срещу него! Ще разкажа всичко! Имам документи, имам записи! Просто ме защитете! Не ме оставяйте сам!
Това променяше всичко. Симеон, основният ни враг, сега предлагаше да стане основният ни свидетел. Неговото сътрудничество би направило делото ни срещу Веселин много по-силно. Вече нямаше да разчитаме само на един незаконен запис.
Обадих се веднага на Адриана. Тя пристигна след половин час. Разпита Симеон в наше присъствие. Той разказа цялата схема – как Веселин го е вербувал, как са планирали бавното съсипване на фирмата, как са манипулирали документи. Оказа се, че е запазил копия от цялата им кореспонденция като застраховка. Сега, уплашен за собствената си кожа, беше готов да ги предостави.
Адриана беше доволна.
— Това е повече, отколкото можехме да се надяваме. Сега вече имаме истински казус.
Тя се обади на адвоката на Веселин и го информира за новото развитие. Каза му, че предложението му за сделка се отхвърля и че освен граждански иск, ще подадем и сигнал в прокуратурата за организирана престъпна група с цел измама.
Светът на Веселин се преобърна. Той беше свикнал да плаши хората, да ги притиска, да ги кара да се подчиняват. Не беше очаквал такава съпротива.
Започна съдебна битка, която продължи месеци. Беше изтощително. Веселин използваше всичките си ресурси, за да ни смачка. В медиите се появиха статии, които очерняха името на Огнян. Получавахме анонимни заплашителни обаждания. Няколко пъти гумите на колата ни бяха нарязани. Живеехме в постоянен страх.
През цялото това време обаче се случи нещо друго. Аз и Огнян се сближихме отново. Общата заплаха, общата борба, ни обединиха. Видях го не като предател, а като човек, допуснал ужасна грешка от отчаяние. Той видя в мен не просто съпруга, а партньор, боец. Преоткрихме уважението и доверието си един към друг, но на едно много по-дълбоко и осъзнато ниво. Дамян беше неотлъчно до нас, помагаше на Адриана с проучвания, подкрепяше ни морално. Дори Десислава, сестрата на Огнян, като видя доказателствата за предателството на Симеон, дойде да ми се извини. Семейството ни, макар и разтърсено, се оказа по-силно от преди.
Финалното заседание беше напрегнато. Симеон, получил споразумение с прокуратурата за по-лека присъда, беше основен свидетел. Разказа всичко с подробности. Адвокатите на Веселин се опитаха да го дискредитират, но документите и записите, които той предостави, бяха неопровержими.
Съдът се произнесе в наша полза. Договорът за заем беше обявен за нищожен поради измама. Веселин беше осъден да заплати на фирмата на Огнян огромно обезщетение за причинени вреди. Беше му повдигнато и наказателно обвинение.
Когато излязохме от съдебната зала, слънцето грееше ярко. Огнян ме прегърна силно.
— Свърши се — прошепна той. — Ти ни спаси, Анелия. Твоята сила ни спаси.
— Ние се спасихме — отвърнах аз. — Заедно.
Няколко седмици по-късно получих малък пакет по куриер. В него имаше кадифена кутийка. Отворих я. Вътре лежаха моите диамантени обеци. Имаше и бележка, написана с разкривен женски почерк.
„Съжалявам. Бях уплашена и глупава. Заслужавате си ги обратно. Ивон.“
Погледнах обеците. Те все още блестяха ослепително, но за мен вече нямаха същото значение. Не бяха символ на богатство или перфектен живот. Бяха спомен за най-тъмния период в живота ми. Спомен за лъжи, предателства и страх. Но и спомен за силата, която открих в себе си, за любовта, която устоя на изпитанието, и за семейството, което се обедини в лицето на заплахата.
Затворих кутийката. Не знаех дали някога отново ще ги сложа. Но знаех, че вече не ми трябват. Бях намерила нещо много по-ценно.