Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Директорка на училище: Тъжната новина ни порази мълниеносно
  • Новини

Директорка на училище: Тъжната новина ни порази мълниеносно

Иван Димитров Пешев ноември 20, 2023
sdfgskhkdfkhgfkhg.png

„Днес се разделяме с големия композитор и музикант Андрей Дреников! Поклон!

Тъжната новина порази мълниеносно Основно училище „Драган Манчов“ в Пловдив“.

 

Това съобщи Десислава Стаменова, директор на школото. И добави:

„Ученици и учители познавахме отблизо композитора. Бяхме отправили молба към
него да напише музика за химн на нашето училище „Драган Манчов“. И той бързо се
отзова. Сътвори прекрасна музика. Дойде и с широката си усмивка ни озари.

 

Беше земен, беше слънчев, беше песенен. Пееше заедно с децата не само като професионалист
от голяма класа, не само като музикант и шоумен, а искрено и отдадено като едно
от тях. Зарази ни със сърдечността си и завинаги ни завладя с топлите си очи.

 

Широката му усмивка сякаш завинаги се запечата с музиката му в барелефа на нашия
патрон Драган Манчов.

Химнът, който Андрей Дреников написа за нас, звучи на всеки
15. септември, когато сърцето на родител, ученик и учител бият в едно. Химнът
звучи, когато награждаваме заслужили ученици.

Музиката на Андрей ни прави горди,
че сме следовници на великия възрожденец Драган Манчов. Химнът ни започва с прелестни
тромпети и ни понася в дебрите на Възраждането…

 

Години наред. Някак логично и Андрей се нарежда като възрожденец до Манчов с
голямото си сърце, завиден талант и завладяващата си всеотдайност. Композиторът
обичаше Пловдив.

 

Днес скърбят за него и небето, и Марица, и тепетата. Неведнъж
те бяха огласяни от неговите песни, изпълнявани от детските хорове и вокални групи.
Композиторът говореше с особена любов за града ни.

 

Не само защото е работил в
Пловдивска филхармония. Андрей от сърце обичаше децата и твореше за тях. Кой не
пее „Балонче хвърковато“?

 

Пътувай към светлината, приятелю! Радвай небесните простори с вълшебството на
музиката си. Поклон!“

Учители и ученици от Основно училище „Драган Манчов“, град Пловдив

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Зрителите на Игри на волята обявиха война на продуцентите, изобличиха нещо странно
Next: Цяла България се моли за тях: Ето кои са отвлечените българи Любомир и Данаил

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.