Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Днес почина едно дете след нелеп инцидент с колело. Почина, защото държавата ни е ударила дъното и копае мощно надолу
  • Новини

Днес почина едно дете след нелеп инцидент с колело. Почина, защото държавата ни е ударила дъното и копае мощно надолу

Иван Димитров Пешев февруари 27, 2022
deteskrubnnavesttt.jpg

Можете да споделите с приятели от тук:

ДЕЦА В БЪЛГАРИЯ УМИРАТ И БЕЗ ВОЙНА

Уважаеми, съграждани! Не намирам думи да напиша по-меко долните редове.

Днес почина едно дете след нелеп инцидент с колело. Почина, защото държавата ни е ударила дъното и копае мощно надолу.

Почина от безхаберието на политиците и от техните кражби. От липсата на адекватни и навременни действия.

И не говоря само за новото правителство, което отпусна 50 милиона за Украйна, а български деца чакат по болниците за животоспасяващи операции и разчитат на доброволни помощи.

Говоря и за предното правителство, което купи военни самолети, но не купи медицински хеликоптери. Не купи и модерни линейки, а си купи служебни коли.

Това дете е съученик на сина ми в Електрониката. След падане от колело си чупи прешлен и се нуждае от спешна операция. В Пирогов му правят 2 операции, но без успех.

След хиляди молби към болница в Турция се съгласяват да извършат нова операция, но трябва да пристигне до там. В 21 век се оказва, че нямаме подходяща линейка да го закара до там и се налага да дойде линейка от Турция, което струва много пари.

Неговите съученици започват да събират пари помежду си да помогнат на своя приятел, защото държавата липсва. По интересно е да ходят да се ръкостискат в Македония и да назначават наши и ваши, а народът да се оправя.

Въпреки, че са осигурени парите и момчето е пристигнало в болницата, то днес губи битката с живота. Може би тези часове докато е чакал и е бил транспортиран са били от изключително значение. Може би ако имахме медицински хеликоптер и беше закаран веднага да имаше шанс.

Може би и линейка ако имахме да тръгне на секундата, а да не идва от Турция пак можеше да са наред нещата. Но не. Ние нямаме нищо. Нямаме самосъзнание.

Нямаме адекватно правителство. Нямаме чувство за вина. Нивото ни на търпимост е толкова притъпено, че каквото и да се случи никой нищо няма да направи. Единствено можем да се делим и да се противопоставяме.

Един млад живот приключи без време. Срам ме е и ми е болно, че сме докарани до тук.
Мир на душата му и най-искрени съболезнования на родителите на това ангелче.😥

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Previous: Украинец, сбогуващ се с дъщеря си, разплака милиони по света
Next: Хампарцумян прогнозира какво ни чака след войната в Украйна

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.