Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Докъде стигнахме! Пазарджиклийка призова хората да се сещат за починалите си близки
  • Новини

Докъде стигнахме! Пазарджиклийка призова хората да се сещат за починалите си близки

Иван Димитров Пешев юли 15, 2022
groebieishtat.jpg

Не знам доколко е редно публично да приканваш хората да се сетят за починалите си роднини… Колебаех се дали да пусна този пост. Но все пак – съграждани, не ходете само два пъти годишно за Задушница, тази тръстика по гробовете на близките ви трябва да се маха периоднично. Не може човек да стигне до местонахождението си от трева, бурени и пр., масово обхванала гробовете.

Това написа във Facebook жена от Пазарджик, разгневена от това, което е видяла на гробищата. Истината е, че няма човек от нас, когото „гробищната“ тема да подмине – най-малкото, защото всички сме смъртни и рано или късно „опираме“ до нея. Много пъти сме писали репортажи за поругани и осквернени гробове. В тях обаче главните действаща лица са вандалите и полицията. А сега…

Кой е виновен за обраслите, неподдържани, грозни и занемарени до безумие български гробове? Защо като отидем на гробище, освен мъката си трябва да преодоляваме и разочарованието си от гледката? Въпрос на лична отговорност, на отношение към починалите ни близки ли е начинът, по който стопанисваме гробовете им? По-малко ли ги обичаме, след като не се сещаме да изкореним бурените около вечните им места?

Ето какво мислят коментиралите под поста на пазарджиклийката:

„Всеки гроб е ЧАСТЕН. И съответно всеки сам трябва да си го чисти, както сам си чисти къщата. Да, има много обрасли гробове, но явно близките им са в чужбина и няма кой да ги чисти. Ако гробовете са както в Европа – затворени отгоре с мрамор гробове, няма да има троскот. Но… тук е България!“

„Кметът да вземе пример от кмета на Перник, на Батановци. За всяка Задушница те организират почистване на гробищния парк и безплатен транспорт до там.“

„Гробищната управа трябва да се грижи за гробищния парк. Той е обрасъл като джунгла, затова не се намират гробовете, та дори и перфектно те да са почистени.“

„Всеки гроб е дотолкова частна собственост, доколкото е заплатен за 10 г. или вечни времена. Давате ли си сметка колко много от починалите нямат наследници и няма кой да поддържа гробовете? И колко хубаво би било всеки да не дава акъл и да не прави подобни коментари! Тогава настина би могло да станем цивилизована нация и държава. Ама то било България…“

„Хубаво би било човек да бъде отговорен, а не само да изисква от институциите и както казвате вие: „да дава акъл“. В нашите гробища аз лично видях ОТГОВОРЕН, човек който не може да поддържа гробовете на родителите си (живее в чужбина) и ги циментира отгоре. Така че зависи кой колко е отговорен!“

„Както в много държави, ръководството на гробищния парк трябва се грижи. Хората ги няма в България затова не могат да посещават близките си.“

„Всеки гроб е собственост на роднините на починалите. Дефакто само роднините носят отговорност. Ако не се заплати мястото/ гроба от роднините след определени години, може общината да го ползва за друг починал…“

„Почистването на гроба се прави от уважение, не от куртоазия.“

„Имате право. Но в моя случай, живеем в чужбина 20 години, прибираме се веднъж годишно, страх ме е да се приближа до гроба на баща ми, защото всичко около него е страшно буренясало. Въпроса ми е за пътеките около самите гробове, не трябва ли работниците в гробищния парк да ги почистват, защото ако поне те са почистени, положението няма да е чак толкова страшно?!“

„Аз пък ще ти кажа как е в Англия. Никой не е длъжен да ходи да чисти. Затова е задължен да си плаща данъците към общината и с тия пари общината чисти и в гробището. Затова са тия данъници да се разпределят за отделните пера в общината, а не да отиват в даден джоб, та после ния обикновенните хора да се караме помежду си. Някои починали нямат и наследници. И затова ли са виновни, че не са оставили някой след тях да им чисти гробовете. По-добре вземете тая енергия от този пост и я насочете към общината и кмета как изразходват платените данъци. Да е всичко прозрачно и честно. Защото докато това не стане, все ще се караме между нас си, а другите ще потриват ръчички доволни от откраднати пари.“

„Това не е работа на близките. Много от тях са починали. Други не са в България. Трети някъде в страната. Това е работа на управата на гробищния парк и общината. Няма държава в Европа, в която за гробищния парк да се грижат гражданите.“

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Българин сравни цените по родното Черноморие и Гърция и буквално размаза министърката на туризма
Next: Нов вариант на швейцарското правило: Ето как ще преизчисляват пенсиите от 1 октомври

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.