Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Домашно сирене за 10 лв. килото и буркан телешко за 12 – тук е нашенският Одрин
  • Новини

Домашно сирене за 10 лв. килото и буркан телешко за 12 – тук е нашенският Одрин

Иван Димитров Пешев март 11, 2023
edddaidiasnrasoraks.png

По релсите, през гората, по 260 метра дъски на най-дългия въжен мост. Пътят към Лисиците. Едно село, откъснато от цивилизацията, с едва 15-16 жители, но притегателен център за туристи.

През линията се движат повече хора, отколкото самотните влакове помнят като пътници. Затова и след моста посреща каравана с маси и чадъри отпред.

Малко барбекю встрани, камъни държат покривките, за да не полетят от силния вятър. Чай, кафе, енергийна напитка, бира, мастика, кебапче, кюфте, шопска салата личат на поставената табела „Ценоразпис“ на караваната.

От нея излиза намахана бизнесдама, която подрежда стоката – от солети до липов чай и подправки. Търговията с туристи е заместила животновъдството. 58-годишната Айше дори не помни колко на брой са кравите й. „Cowgirl“ обаче отлично пресмята бурканите с месо, за които е използвала четири телета…

„Всичко свърши. Останаха ми около 5-6. Вече няма много туристи, но през лятото идваха по 1000 души всяка събота и неделя“, казва за 24rodopi.com Айше. Безработната жена кандидатствала за помощи за отопление, ама й рекли „нали имаш крави, за какво са ти?“.

Възмутена, но не й пука особено. Четири лева струва турско кафе в пластмасова чашка. Бирата е 3 лева, вафлата 2. Буркан с телешко месо е 12 лева, кило домашно краве сирене е 10.

„Сега няма, кравите са бременни. Догодина вече. Много купуват хората. Идват от цялата страна. Снимат, разхождат се, въдици пускат за риба. Правят си барбекю тук. Добре, че през почивните дни идват снахата и синът да помагат“, казва Айше.

Четири телета в буркани са заминали за гостите на Лисиците. Почти всеки от малцината останали жители продава нещо домашно на туристите. Така се издържа едно село без път до него. Стопанство в буркани.

„Трудно се правят буркани с месо. Викам колач от Широко поле за телетата. После месото се пече като чушки за лютеница, след това един час във фурна, а после бурканите се стерилизират, цяла нощ на печката. 10 години може да изкара така месото“, казва Айше.

Из порутеното село едва може да се мерне човек. Крави и телета обикалят, но най-опасен е бял кон, собственост на местния тракторист. „Пазете се, не минавайте наблизо. Луд е. Напада, рита, хапе“, предупреждава Кязим.

Като падне сняг пък… Всички имат брашно и олио, месят си хляб и не излизат. blitz

Continue Reading

Previous: Магазинерка от Варна уж да стори добро, а си навлече голямо главоболие
Next: Всеки петък различно семейство от Рибново приготвя храна за цялото село

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.