Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце. „Грижи се за семейството, Александър. Ти си мъжът вече.“ Бях на двадесет и две, току-що завършил университета, с планове, които се простираха далеч отвъд задушните стени на нашия стар апартамент. Но тези думи, изречени с последния му дъх, се превърнаха в невидими вериги, които ме приковаха към една съдба, която не бях избирал.
И така започнаха десет години. Десет години, в които аз бях не просто син и брат, а банкомат, шофьор, майстор, емоционален отдушник и единственият възрастен в стая, пълна с привидно пораснали хора. Майка ми, Маргарита, потъна в постоянна, тиха скръб, която използваше като щит срещу всяко изискване на реалността. Светът за нея беше спрял в деня, в който баща ми си отиде, и всяка сметка, всяка повредена крушка, всяка нужда беше повод за нова вълна от сълзи и спомени за „доброто старо време“, когато „той се грижеше за всичко“.
Сестра ми, Десислава, беше с две години по-малка от мен, но сякаш беше замръзнала в тийнейджърските си години. За нея животът беше поредица от желания, които някой друг трябваше да изпълни. Работата беше досадна, ученето – безсмислено. Защо да се мъчи, когато аз можех да покрия наема, да платя телефона ѝ, да напълня хладилника? Когато старата семейна кола се разпадна, аз купих нова. Не за себе си, разбира се. Аз ходех пеша или с градския транспорт до офиса на малката си, но просперираща фирма за софтуерни решения. Колата беше за тях – за пазаруването на майка ми и за безкрайните кафета и разходки на Десислава.
А брат ми, Петър, най-малкият, беше тяхната надежда и моето вечно оправдание. „Той трябва да учи, Александър“, повтаряше майка ми. „Не трябва да го разсейваме с грижи.“ И аз плащах. Плащах за университета му, за квартирата му в другия град, за учебниците, за джобните. Вярвах, че инвестирам в бъдещето, че поне един от нас ще се измъкне от тази лепкава паяжина на зависимост, която бяхме оплели около себе си.
Всяка моя победа беше тяхна победа. Когато сключих първия си голям договор, те отпразнуваха с нова плазма в хола. Когато фирмата ми се разрасна, Десислава реши, че ѝ трябва „по-представителен“ телефон. Аз бях двигателят, а те – удобните пътници във влака на моя живот, които се оплакваха от скоростта, но никога не попитаха колко въглища хвърлям в огъня.
През всичките тези години аз нямах свой живот. Имах срещи, връзки, но никоя жена не можеше да се примири със ситуацията. „Те те използват“, казваха ми. „Не виждаш ли?“ Аз виждах, но бях окован от онези последни думи. Дълг. Чест. Семейство. Думи, които тежаха повече от камък.
И тогава се появи Михаела.
Тя беше различна. Не се опита да ме промени или да ме съди. Тя просто ме видя. Видя умората зад усмивката ми, видя самотата в очите ми, дори когато бях заобиколен от семейството си. Тя беше архитект, жена със собствена кариера, със собствени мечти. Когато беше с мен, аз си спомнях кой е Александър, а не само „братът“ или „синът“. Влюбих се в нея с цялата сила на едно сърце, което отдавна беше забравило как да бие за себе си.
Връзката ни беше моето тайно убежище. Срещахме се в нейната малка квартира, готвехме заедно, говорехме с часове за бъдещето – едно бъдеще, в което аз имах право на собствено щастие. Семейството ми я прие с хладна любезност. За тях тя беше просто поредната, която ще се опита да ме „открадне“. Не разбираха, че тя не ме крадеше, а ми връщаше части от мен, които бях изгубил.
Преди година ѝ предложих брак. Сватбата беше скромна, точно както искахме. Разбира се, аз платих за всичко, включително за тоалетите на майка ми и Десислава, които бяха по-скъпи от роклята на булката. Те се държаха като гости на събитие, което не ги засяга пряко, усмихваха се за снимките и шушукаха в ъгъла.
Но истинската промяна настъпи преди три месеца, когато Михаела ми показа положителния тест за бременност. В този миг, докато държах малкото пластмасово нещо в ръцете си, веригите, които ме държаха от десет години, започнаха да скърцат. Не ставаше въпрос вече само за мен. Ставаше въпрос за моето дете. За моето семейство. Истинското ми семейство.
Знаех, че не мога да отгледам дете в онази токсична среда. Не можех да позволя синът ми или дъщеря ми да виждат баща си като слуга, а леля си и баба си като вечни консуматори. Не можех да позволя на жена ми да прекара бременността си в атмосфера на пасивна агресия и прикрита завист.
Решението беше взето. Категорично и без право на обжалване.
Започнах да търся нов дом. Михаела, с нейния усет на архитект, намери перфектното място – къща в тих, зелен квартал, с малък двор, където детето ни щеше да играе. Беше скъпа, много по-скъпа от всичко, което си бях представял, но аз работех денонощно. Взех огромен ипотечен кредит, изтеглих всичките си спестявания. Всеки лев, който бях изкарал с пот на челото, отиде в този дом. Нашият дом.
Държах всичко в тайна до последно. Знаех каква ще бъде реакцията. Казах им едва когато сделката беше финализирана и ключът беше в ръката ми. Седяхме в старата всекидневна, същата, която не се беше променила от детството ми. Телевизорът, който бях купил, работеше на фона.
„Купих къща“, казах аз, опитвайки се гласът ми да звучи спокойно. „С Михаела ще се местим следващата седмица. И… тя е бременна. Ще си имаме бебе.“
Последва мълчание. По-тежко и оглушително от всякакви викове. Майка ми пребледня и се хвана за сърцето. Десислава ме гледаше с невярващ, леден поглед. Петър, който си беше дошъл за уикенда, сведе очи към учебниците си.
„Как така… се местите?“, прошепна майка ми. „Ами ние?“
„Вие ще останете тук“, отвърнах аз. „Ще продължа да плащам сметките и наема, докато се стабилизирате. Нищо няма да ви липсва.“
„Нищо ли?“, изсъска Десислава, скачайки на крака. Лицето ѝ беше изкривено от гняв. „Ти ни изоставяш! Баща ми ти каза да се грижиш за нас, а ти какво правиш? Харчиш всичките пари за някаква къща и за нея!“, тя посочи с пръст към корема на Михаела, който едва започваше да се оформя.
Михаела се сви до мен. Видях болката в очите ѝ и в мен нещо се пречупи. Десет години търпение се изпариха.
„Десет години се грижа за вас!“, повиших тон за първи път от смъртта на баща ми. „Десет години вие не правите нищо! Аз имам право на собствен живот! Имам право на собствено семейство!“
Скандалът беше грозен. Обвинения, сълзи, заплахи. Но аз не отстъпих. За първи път в живота си държах на своето.
Следващата седмица беше ад. Докато опаковахме малкото си вещи, те ме следваха из апартамента, сипейки упреци. Майка ми се заключи в стаята си. Десислава постоянно повтаряше как я предавам.
В деня на преместването те отказаха да помогнат. Стояха и гледаха как с Михаела и двама наети хамали изнасяме кашони. Когато последният кашон беше в камиона, аз се върнах да оставя ключовете си.
Стоях на прага на дома, в който бях израснал, и за първи път не чувствах нищо. Нито носталгия, нито тъга. Само облекчение.
Но точно когато се изнесох, точно когато си помислих, че съм свободен и новото начало е пред нас, сестра ми се намеси. И го направи по начин, който никога не бих могъл да предвидя. Тя не просто се намеси. Тя реши да унищожи всичко, което бях изградил.
Глава 2
Първата седмица в новата къща беше като сън. Тишината беше необичайна, почти оглушителна. Нямаше постоянно работещ телевизор, нямаше оплаквания, нямаше пасивно-агресивни въздишки. С Михаела се движехме из празните стаи, хванати за ръце, и правехме планове. Тук ще бъде детската стая, там ще сложим нашата спалня, а в двора ще засадим люляк. Смеехме се повече, отколкото през последните пет години, взети заедно. Усещах как тежестта от раменете ми бавно се свлича.
Разбира се, чувството за вина не ме напускаше напълно. Звънях на майка ми всеки ден. Разговорите бяха кратки и студени. Тя отговаряше с по една дума, карайки ме да се чувствам като предател. Десислава изобщо не ми вдигаше телефона. Опитвах се да не го мисля. Бях изпълнил дълга си. Повече от изпълнил. Сега беше време за моя живот.
Илюзията за спокойствие се разби на десетия ден. Беше слънчев следобед. С Михаела тъкмо се бяхме върнали от преглед при лекаря – всичко с бебето беше наред. Бяхме щастливи. На входната врата беше подпъхнат плик. Официален, с печат от адвокатска кантора.
Сърцето ми подскочи. Помислих, че е нещо, свързано с фирмата. Отворих го, а ръцете ми леко трепереха. Михаела ме гледаше с притеснение.
Вътре имаше призовка.
Ищец: Десислава. Ответник: Александър.
Четях документа и думите плуваха пред очите ми. Не можех да повярвам. Десислава ме съдеше. Но не за издръжка, не за изоставяне. Искът беше за делба на имущество. Тя твърдеше, че моята фирма, моят бизнес, който бях изградил от нулата с безсънни нощи и заеми, които сам бях изплатил, е бил финансиран с „първоначални семейни средства“ след смъртта на баща ми. И следователно, половината от фирмата, както и половината от новата ми къща, ѝ принадлежали по право.
Беше абсурдно. Лудост. След смъртта на баща ми нямаше никакви „семейни средства“. Имаше само дългове, които аз покрих.
„Какво е това, Алекс?“, попита Михаела, виждайки лицето ми.
Подадох ѝ листа, без да кажа и дума. Тя го прочете и ахна, притискайки ръка към устата си.
„Тя не може да направи това… Нали? Това е… това е лъжа.“
„Лъжа е“, потвърдих аз, но в гласа ми се долавяше страх. „Но е официален документ. Това означава, че е наела адвокат. Това означава, че е сериозно.“
Още същия ден се свързах с мой познат адвокат, Стоянов, солиден и уравновесен мъж, с когото бях работил по фирмени договори. Изпратих му копие от призовката. Отговорът му дойде бързо. „Трябва да се видим. Веднага.“
Срещата беше в неговия офис – подреден, строг, с тежки завеси и мирис на стара хартия и скъпо кафе. Стоянов прегледа документите отново, потропвайки с пръсти по махагоновото бюро.
„Искът е добре подготвен, Александър“, каза той, без да вдига поглед. „Адвокатът ѝ, някой си Драганов, е известен. Агресивен е, обича мръсните номера. Ще твърдят, че си злоупотребил с доверието на семейството си, докато са били в траур, и си присвоил общи пари, за да стартираш бизнеса си.“
„Но не е имало общи пари!“, почти извиках аз. „Имаше само заеми! Баща ми не остави нищо!“
„Ти можеш ли да го докажеш?“, попита ме спокойно Стоянов. „Имаш ли документи за тези дългове? Имаш ли доказателства, че парите за старта на фирмата са били от твои лични спестявания или от заем на твое име?“
Замислих се. Всичко се беше случило преди десет години. Бях млад, объркан, съсипан от скръб. Мислех само как да спася положението. Повечето неща бяха платени в брой, „на ръка“. Заемът за фирмата беше малък, потребителски, изтеглен на мое име, но не пазех документите отпреди десетилетие. Кой би го направил?
„Трябва да намеря нещо“, промълвих аз. „Трябва да има начин да докажа, че това е лъжа.“
„Ще бъде трудно“, въздъхна Стоянов. „Това ще се превърне в битка на дума срещу дума. Те ще изкарат майка ти и брат ти като свидетели. Те ще потвърдят нейната история. Трима срещу един. А ти имаш мотив – ново семейство, нова къща. Ще те изкарат алчен и безскрупулен.“
Думите му ме удариха като юмрук в стомаха. Те щяха да използват майка ми и Петър. Щяха да ги накарат да лъжат под клетва. Не можех да повярвам, че майка ми би го направила. Но Десислава… тя беше способна на всичко.
Когато се прибрах, Михаела ме чакаше. Беше бледа, но се опита да се усмихне.
„Ще се справим, нали?“, попита тя.
Прегърнах я силно. „Ще се справим“, казах аз, но за първи път в живота си не бях сигурен в собствените си думи.
Войната беше обявена. И бойното поле щеше да бъде не само съдебната зала, но и душите ни.
Опитах се да говоря с тях. Отидох до стария апартамент. Отвори ми Десислава. Погледът ѝ беше триумфиращ.
„Какво искаш?“, попита тя, препречвайки входа.
„Искам да знам защо, Деси. Защо го правиш?“
„Защото е мое право“, отвърна тя с леден глас. „Ти живя в лукс десет години на наш гръб. Време е да си платиш.“
„На ваш гръб? Аз ви издържах!“, гласът ми трепереше от гняв.
„Ти ни даваше трохи, докато си пълнеше джобовете. Баща ми щеше да се срамува от теб.“
Майка ми се появи зад нея. Изглеждаше състарена с години. В очите ѝ нямаше гняв, само празнота.
„Мамо, кажи ѝ. Кажи ѝ, че не е вярно. Кажи ѝ, че не е имало никакви пари.“
Тя ме погледна, а после сведе очи. „Баща ти искаше да сме добре, Александър. Всички да сме добре.“
Това беше нейният отговор. Нито „да“, нито „не“. Само едно изречение, което можеше да се тълкува всякак. Но аз разбрах. Тя нямаше да ме защити. Беше избрала страна. Страната на дъщеря си, която ѝ обещаваше лесен живот, или просто я беше страх да ѝ се противопостави.
Тръгнах си оттам със съзнанието, че съм напълно сам в тази битка. Семейството, за което бях пожертвал младостта си, вече не съществуваше. На негово място имаше врагове, които искаха да ме унищожат. И щяха да използват най-святото оръжие – паметта на баща ми, за да го направят.
Глава 3
Последвалите седмици се превърнаха в мъгла от срещи с адвокати, събиране на стари документи и безсънни нощи. Къщата, която трябваше да бъде нашето светилище, се превърна в щаб на военна операция. Холът беше затрупан с папки, банкови извлечения отпреди години и копия на фирмени регистрации. С Михаела почти не си говорехме за бебето. Говорехме за свидетели, доказателства и стратегии.
Стоянов беше методичен. „Трябва ни всяко доказателство за разход, който си направил за тях през тези десет години. Всяка платена сметка, всяка вноска за кола, всеки превод към брат ти. Трябва да докажем модел на поведение. Ти си давал, те са взимали.“
Проблемът беше, че повечето неща бяха плащани кеш. Давах им пари на ръка. Как се доказва това? Но започнахме да ровим. Намерихме стари бележки за платено електричество, вода, данъци. Изрових договора за лизинг на колата, който беше на мое име. Извадихме банкови извлечения, които показваха стотици малки преводи към банковата сметка на Петър с основание „джобни“ или „за семестър“. Картината започваше да се оформя, но беше непълна, мозайка с липсващи парчета.
Междувременно, атаките на другата страна ставаха все по-агресивни. Адвокат Драганов беше поискал запор на фирмените ми сметки и на личните ми авоари, включително на къщата. Съдът беше наложил временен запор, докато делото тече. Това беше удар под кръста. Означаваше, че не мога да тегля големи суми, не мога да продавам имущество, не мога да използвам парите на фирмата за големи инвестиции. Бях парализиран.
Точно тогава се появи най-големият ми професионален шанс. С моя съдружник и най-добър приятел, Ивайло, от години работехме по проект за голяма международна компания. Бяхме на финалната права. Те искаха да изкупят част от нашия софтуер и да инвестират в разширяването на фирмата ни. Това беше сделката на живота ни. Сделка, която щеше да ни изстреля в друга орбита. Но имаше едно условие – трябваше да разширим екипа си и да инвестираме в нова техника веднага. А за това ни трябваше бизнес кредит.
„Няма проблем, ще го вземем“, казах аз на Ивайло, опитвайки се да скрия паниката в гласа си.
„Банката ще провери всичко, Алекс“, каза той, гледайки ме право в очите. Ивайло знаеше за делото. Беше единственият, на когото бях споделил всичко. „Когато видят запора на сметките и висящото дело за собственост, ще ни откажат. Знаеш го.“
Знаех го. Бях в капан. Сестра ми не просто искаше парите ми. Тя, съзнателно или не, саботираше бъдещето ми, бъдещето на фирмата, за която бях работил като каторжник.
Стресът започна да се отразява на Михаела. Тя стана тиха и затворена. Често я намирах да гледа през прозореца с празен поглед. Лекарят каза, че трябва да избягва напрежението, че е рисково за бременността. И това ме убиваше. Чувствах се виновен. Аз я бях довел в тази каша. Аз я бях въвлякъл в моята семейна война.
Една вечер тя се срина. Седеше на пода в бъдещата детска стая, заобиколена от кашони с бебешки дрешки, и плачеше безмълвно. Седнах до нея и я прегърнах.
„Ще загубим всичко, нали?“, прошепна тя. „Къщата, парите… всичко.“
„Няма“, казах аз твърдо. „Няма да го позволя. Ще се боря докрай.“
„Но на каква цена, Алекс? Гледам те, не спиш, не се храниш. Превърнал си се в сянка. А те… те сигурно се наслаждават на това. На твоето страдание.“
Тя беше права. Най-много ме болеше мисълта за тяхната злоба. За Десислава, която вероятно разказваше на приятелките си как ще стане богата. За майка ми, която сигурно плачеше в стаята си, но не правеше нищо, за да спре тази лудост. А Петър? Той беше голямата ми енигма.
Не можех да повярвам, че и той е част от това. Винаги сме били близки. Той беше по-тих, по-интелигентен от Десислава. Опитах да му звънна няколко пъти. Не ми вдигна. Накрая му изпратих съобщение: „Петър, трябва да говорим. Знам, че не си съгласен с това. Моля те, обади ми се.“
Отговор не получих.
Стоянов поиска да се подготвим за най-лошото. „Ще се опитат да те очернят. Ще изкарат наяве лични неща. Трябва да си готов.“
И наистина, скоро започнаха да се случват странни неща. Появиха се анонимни коментари под публикациите на фирмената ни страница. „Не работете с този човек, той ограби семейството си.“ „Александър е измамник.“ Бяха дребни, но болезнени убождания. Някой целенасочено се опитваше да срине репутацията ми. Знаех кой е.
Една вечер, докато работех до късно в офиса, ми се обади Ивайло.
„Алекс, трябва да ти кажа нещо. Днес ми се обади един репортер от някакъв жълт сайт. Разпитваше за теб. За делото. Някой им е дал информация.“
Светът ми се завъртя. Те не просто щяха да ме съдят. Те щяха да ме унижат публично. Щяха да превърнат личната ми драма в цирк за масите.
Тогава разбрах. Нямаше граници. Нямаше морал. Нямаше нищо свято, което да не може да бъде стъпкано в калта в името на парите и отмъщението. Тази битка нямаше да е за имущество. Това беше битка за оцеляване. И аз трябваше да намеря начин не просто да се защитя, а да контраатакувам. Трябваше да намеря тяхното слабо място. Трябваше да разбера каква е истинската причина за всичката тази омраза. И подозирах, че отговорът се крие някъде в миналото, в тайните, които баща ми беше отнесъл в гроба.
Глава 4
Нуждата да намеря отговори ме тласна обратно към мястото, от което бях избягал – стария апартамент. Трябваше да намеря някакви документи, нещо, останало от баща ми, което да ми помогне. Знаех, че той пазеше всичко в едно старо метално куфарче в мазето. Никой не го беше отварял от години.
Издебнах момент, в който знаех, че няма да има никой вкъщи – Десислава беше на фризьор, а майка ми на редовния си следобеден пазар. Все още имах ключ. Отключих вратата с чувство на вина, сякаш влизах с взлом в чужд дом. Апартаментът изглеждаше точно както го бях оставил, само че въздухът беше по-тежък, пропит с напрежение.
Слязох в прашното, миришещо на мухъл мазе. В ъгъла, под купчина стари вестници, беше куфарчето. Ръждясало и покрито с паяжини. Ключалката беше проста и успях да я отворя с една отвертка.
Вътре имаше хаос от документи. Стари гаранционни карти, пожълтели сметки, данъчни декларации отпреди двадесет години. Преглеждах ги трескаво, с надеждата да открия нещо. И тогава, на дъното, под всичко останало, намерих нещо, което не очаквах. Не беше документ, а малък кожен тефтер. Бележникът на баща ми.
Сърцето ми заби лудо. Никога не бях виждал този тефтер. Баща ми не беше човек, който пише. Той беше мълчалив, затворен, човек на действието, а не на думите. Седнах на едно старо дървено сандъче и го отворих.
Ръкописът му беше разкривен, труден за четене. Първите страници бяха пълни с цифри, сметки, имена на хора и суми до тях. Разпознах някои от имената – негови стари приятели, колеги. Изглеждаше като неофициално счетоводство. И тогава видях нещо, което ме смрази.
Имаше раздел, озаглавен „Заеми“. Под него бяха изредени няколко имена. До всяко имаше голяма сума и дати. Това не бяха банкови заеми. Това бяха пари, взети назаем от частни лица. Сумите бяха сериозни. Осъзнах, че през последните години от живота си, баща ми е бил затънал в дългове. Дългове, за които никой от нас не знаеше.
Продължих да чета. С всяка страница картината на човека, когото познавах като свой баща, се разпадаше. Той не беше просто мълчалив и работлив. Той е бил отчаян. Имаше бележки за провалени инвестиции, за лоши бизнес решения. Малкият му сервиз, който винаги смятахме за стабилен, всъщност е бил на ръба на фалита.
И тогава дойде последният удар. На една от последните страници, с дата само няколко месеца преди смъртта му, имаше кратък текст, който не беше свързан с пари.
„Тя пак се обади. Иска още. Заплашва, че ще каже на Маргарита. Не знам какво да правя. Детето няма вина.“
Детето? Какво дете? Баща ми имаше три деца – аз, Десислава и Петър. За кого говореше той? Препрочитах изречението отново и отново. „Тя заплашва, че ще каже на Маргарита.“ Това означаваше само едно. Баща ми е имал друга жена. И може би… друго дете.
Светът под краката ми се разклати. Човекът, чийто завет се опитвах да спазвам десет години, човекът, в чието име бях пожертвал всичко, е водил двоен живот. Той не беше стоическият патриарх, за когото го мислехме. Той беше човек с тайни, с провали, с лъжи.
Прибрах тефтера в якето си и се качих горе. Чувствах се замаян. Всичко, в което вярвах, беше лъжа. Думите му „Грижи се за семейството“ вече не звучаха като благороден завет. Звучаха като вик за помощ от един провален мъж, който се е опитвал да задържи два свята едновременно и се е провалил и в двата. Може би не е искал да се грижа за майка ми и сестра ми от благородство. Може би го е правил от вина.
Върнах се вкъщи като в транс. Михаела веднага усети, че нещо се е случило.
„Какво има, Алекс? Изглеждаш така, сякаш си видял призрак.“
Извадих тефтера и ѝ го показах. Разказах ѝ всичко – за дълговете, за другата жена, за възможното друго дете. Тя ме слушаше мълчаливо, а лицето ѝ изразяваше смесица от шок и съчувствие.
„Това… това променя всичко“, каза тя накрая.
„Да“, отвърнах аз. „Но как? Какво мога да направя с тази информация?“
„Може би нищо, свързано с делото“, каза тя замислено. „Но може да обясни много неща. Може би майка ти знае. Може би това е причината за нейната вечна скръб. Може би знае, че е била лъгана през цялото време. А Десислава… може би тя също подозира нещо и затова е толкова озлобена.“
Думите ѝ имаха смисъл. Може би коренът на всичко това не беше просто алчност. Може би беше нещо по-дълбоко, по-грозно. Рана, която е гнояла с години.
През следващите дни не можех да мисля за нищо друго. Тайната на баща ми ме поглъщаше. Чувствах се предаден. Гневът ми към Десислава се смеси с някаква странна, изкривена жал към баща ми. Той също е бил в капан, също се е борил, но е избрал да го прави с лъжи.
Напрежението в мен растеше. Делото, бизнесът, бременността на Михаела, а сега и тази съкрушителна тайна. Чувствах се като бомба със закъснител. Имах нужда от отдушник, от някой, с когото да говоря, който не е пряко замесен. Някой, който няма да ме съди.
И тогава, в един момент на слабост, направих нещо, за което щях да съжалявам. Свързах се с Анелия.
Анелия беше колежка, с която работехме по няколко проекта. Умна, амбициозна, красива. Винаги е имало някакво привличане между нас, нещо неизказано, което и двамата усещахме, но никога не бяхме прекрачвали границата. Тя знаеше, че съм женен и скоро ще ставам баща.
Поканих я на кафе след работа под претекст, че искам да обсъдим клиент. Седнахме в едно тихо, затънтено заведение. И аз просто започнах да говоря. Разказах ѝ всичко. За делото, за сестра ми, за стреса, за тефтера на баща ми. Говорех неспирно, трескаво, изливайки цялата отрова, която се беше събрала в мен.
Тя ме слушаше с пълно внимание, без да ме прекъсва. В очите ѝ виждах разбиране, съчувствие. Нещо, което напоследък ми липсваше дори от Михаела, която беше твърде погълната от собствените си страхове.
„Ужасно е“, каза Анелия, когато свърших. „Не знам как издържаш на всичко това.“
Тя протегна ръка през масата и докосна моята. Жестът беше малък, но в този момент ми се стори като спасителен пояс в бурно море.
„Ако има нещо, с което мога да помогна… Дори само да си говорим…“, добави тя тихо.
Разговорът продължи. Поръчахме още по едно питие. После още едно. Говорехме за работа, за мечти, за живота. Смеехме се. За няколко часа забравих за всичко. Забравих за съда, за бременната си жена, за семейните тайни. Чувствах се лек. Чувствах се отново като Александър, а не като ходеща развалина.
Когато излязохме от заведението, вече беше тъмно. Дъждът ръмеше леко. Тя ме погледна.
„Не искам да се прибирам още“, каза тя.
И в този момент, под уличната лампа, с капки дъжд по косата ѝ, видях в очите ѝ покана. Покана да избягам, да забравя, да бъда някой друг, поне за една нощ. Момент на слабост, на изкушение, родено от отчаянието. Сърцето ми се сви. Една част от мен крещеше „Не!“, но друга, уморена и съсипана част, шепнеше „Защо не?“.
Глава 5
Стояхме под дъжда и се гледахме. Светът сякаш беше изчезнал. Чуваше се само тихото шумолене на гуми по мокрия асфалт и туптенето на собственото ми сърце. В погледа на Анелия имаше всичко, от което се нуждаех в този момент – разбиране, приемане, бягство. Нямаше обвинения, нямаше очаквания, нямаше го тежкия товар на реалността.
Тя направи крачка към мен. „Апартаментът ми е наблизо“, прошепна тя.
Думите ѝ увиснаха във влажния въздух. И за една ужасяваща секунда, аз се замислих. Наистина се замислих. Да зарежа всичко. Да забравя коя е Михаела, да забравя за бебето, което растеше в нея, да забравя за клетвите, които бях дал. Да се отдам на забравата, която ми предлагаше тази жена. Да бъда егоист, само за една нощ.
И тогава, като светкавица, в ума ми изплува образ. Образът на Михаела от онази вечер, седнала на пода в детската стая, плачеща тихо. Образът на нейната ръка върху корема ѝ. Образът на вярата в очите ѝ, когато ѝ казах, че ще се справим.
Какво правех? Бях напът да стана точно като баща си. Да решавам проблемите си, като създавам нови, по-големи. Да търся утеха в лъжа и предателство. Да руша, вместо да градя.
Отстъпих крачка назад. Сякаш се събудих от транс.
„Не мога“, казах аз, а гласът ми беше дрезгав. „Анелия, аз… съжалявам. Не трябваше да те въвличам в това. Не трябваше да идвам.“
В очите ѝ проблесна разочарование, но тя бързо го прикри с усмивка.
„Няма нищо, Александър. Разбирам. Всичко е наред.“
Но не беше наред. Нищо не беше наред. Аз бях прекрачил граница. Може и да не беше физическа, но беше емоционална. И вината ме заля като ледена вълна.
„Трябва да вървя“, казах аз рязко и се обърнах, без да я погледна повече. Тръгнах бързо по улицата, без посока, а дъждът се усилваше, сякаш искаше да отмие мръсотията от душата ми.
Когато се прибрах, бях мокър до кости. Михаела ме чакаше будна, седнала на дивана.
„Къде беше?“, попита тя, а в гласа ѝ се долавяше тревога. „Звънях ти, телефонът ти беше изключен.“
Погледнах телефона си. Батерията беше паднала.
„Бях… на среща с клиент. Проточи се“, излъгах аз. Първата лъжа. Усетих горчивия ѝ вкус на езика си.
Тя ме погледна изпитателно. „Добре ли си? Изглеждаш ужасно.“
„Просто съм уморен“, казах аз и се качих на горния етаж, за да се преоблека. Под душа, докато горещата вода се стичаше по мен, се чувствах като най-големия боклук на света. Не само се борех със семейството, което ме беше отгледало, но и бях напът да предам семейството, което сам създавах.
През следващите дни вината ме разяждаше. Бях дистанциран, раздразнителен. Михаела усещаше, че нещо не е наред, но го отдаваше на стреса от делото. А аз не можех да ѝ кажа истината. Как да ѝ кажа, че в момент на слабост бях готов да я предам? Как да добавя и тази тежест върху плещите ѝ?
Междувременно, битката в съда продължаваше. Адвокат Драганов беше внесъл искане за финансова експертиза на фирмата ми. Искаше да докаже, че ръстът ѝ в самото начало е бил „необяснимо бърз“, което според него доказвало наличието на „скрита първоначална инвестиция“. Това беше нелеп аргумент – фирмата беше успешна, защото аз и Ивайло работехме по осемнадесет часа на ден. Но в съда логиката често отстъпваше пред добре скалъпените истории.
Всичко това се отрази на преговорите ни с международните партньори. Те бяха разбрали за делото и започнаха да се отдръпват. Сделката на живота ни беше напът да се провали. Ивайло беше бесен.
„Не мога да повярвам, че сестра ти е способна на това!“, каза ми той един ден в офиса. „Тя съсипва не само теб, но и мен, и всички служители тук!“
„Знам, Иво. Опитвам се да намеря изход.“
Чувствах се притиснат от всички страни. И тогава, в разгара на отчаянието, се случи нещо неочаквано. Получих съобщение от непознат номер.
„Казвам се Станимир. Бях приятел на баща ти. Чух какво става. Мисля, че мога да ти помогна. Чакам те утре в 10 ч. в кафенето до старата автогара.“
Сърцето ми подскочи. Приятел на баща ми? Може би той знаеше нещо. Може би той беше ключът към истината.
На следващата сутрин бях на уреченото място. Кафенето беше старо, соц, с лепкави мушами по масите. В един ъгъл седеше мъж на около шестдесет години, с уморено, но добро лице и ръце на човек, който е работил цял живот.
„Ти трябва да си синът на Георги“, каза той, когато се приближих. „Приличаш на него.“
Представих се и седнах. Той се казваше Станимир и беше работил с баща ми в сервиза преди много години.
„Чух от общи познати за делото“, започна той. „Чух какви ги говори сестра ти. Това са пълни глупости. Баща ти, Бог да го прости, не остави и стотинка. Даже напротив.“
„Знам за дълговете“, казах аз. „Намерих негов тефтер.“
Станимир кимна. „Дълговете бяха само част от проблема. Георги беше добър майстор, но лош бизнесмен. В последните години се беше забъркал с едни хора… лихвари. Вземаше пари от тях, за да покрива стари борчове. Те го съсипаха.“
Разказа ми история, която ме потресе. Баща ми е бил заплашван. Колата му е била със срязани гуми. Получавал е анонимни обаждания. Той не просто е бил в криза, той е бил в ада. И е криел всичко това от нас.
„Една седмица преди да влезе в болницата“, продължи Станимир, „той дойде при мен. Беше съсипан. Каза ми: ‘Станимире, провалих се. Всичко провалих. Единственото, което искам, е поне Александър да е добре. Той е читавото момче. Той ще ги оправи нещата.’ И ми даде това.“
Станимир бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади стар, смачкан плик. Подаде ми го.
„Каза ми да ти го дам, ако някога закъсаш сериозно. Е, мисля, че сега е моментът.“
Отворих плика с треперещи ръце. Вътре имаше един лист, изписан с познатия разкривен почерк на баща ми. Беше писмо. Адресирано до мен.
„Сине,
Ако четеш това, значи нещата са много зле. Аз не успях. Провалих се като баща, като съпруг и като човек. Оставих ви само дългове и проблеми. Знам, че ти ще се опиташ да оправиш всичко. Знам, че ще поемеш товара. Прости ми за това.
Искам да знаеш истината. Парите, които Десислава може да търси, никога не са съществували. Всичко отиде по заеми и глупости. Грижи се за себе си, момчето ми. Ти заслужаваш да си щастлив. Не позволявай моите грешки да съсипят и твоя живот. И се пази от сестра си. В нея има злоба, която не разбирам.
Сбогом,
Татко“
Държах писмото в ръцете си и сълзи започнаха да се стичат по лицето ми. Това не беше просто писмо. Това беше доказателство. Беше гласът на баща ми от гроба, който казваше истината. Това беше моето оръжие.
Но беше и нещо повече. Беше опрощение. Баща ми не ми беше заповядал да се грижа за тях. Той ме беше помолил за прошка, задето ще се наложи да го правя. И ми беше дал разрешението си да живея собствения си живот. Разрешение, което чаках десет години.
Глава 6
Върнах се в офиса на Стоянов, стиснал писмото в ръка. Той го прочете внимателно, а после го вдигна срещу светлината, сякаш проверяваше воден знак.
„Това е много силно, Александър“, каза той бавно, а в гласа му за първи път от седмици се долавяше оптимизъм. „Но Драганов ще твърди, че е фалшификат. Ще поиска графологична експертиза.“
„Нека иска“, отвърнах аз. „Това е почеркът на баща ми. Имам десетки картички и бележки, подписани от него. Можем да го докажем.“
„Добре. Това променя нещата. Но свидетелят, Станимир, още по-важен. Готов ли е да свидетелства в съда?“
Обадих се на Станимир. Той се поколеба за миг. „Не ми се занимава със съдилища, момче. Стар човек съм.“
„Моля ви“, настоях аз. „Става въпрос за всичко. За моето бъдеще, за семейството ми.“
Последва дълга пауза. „Добре“, каза той накрая. „Заради баща ти. Дължах му го.“
Почувствах огромно облекчение. За първи път от началото на този кошмар виждах светлина в тунела. Имахме свидетел и писмено доказателство. Техният случай, изграден върху лъжи, щеше да се срине.
Но докато правната битка изглеждаше по-обещаваща, личната ми война се усложняваше. Вината за онази вечер с Анелия не ме напускаше. Чувствах се като лицемер, борейки се за истината в съда, докато криех собствената си лъжа у дома. Михаела беше станала все по-подозрителна. Усещаше дистанцията ми, виждаше, че нещо повече от делото ме мъчи.
„Александър, говори с мен“, каза ми тя една вечер. „Каквото и да е, ще го преживеем заедно. Но не ме оставяй извън стените, които си изградил около себе си.“
Знаех, че е права. Знаех, че трябва да ѝ кажа. Но ме беше страх. Страх, че ще я нараня. Страх, че ще я загубя. Особено сега, когато беше толкова уязвима.
Реших да се съсредоточа върху делото. Предстоеше ключово заседание, на което щяхме да представим писмото и да поискаме Станимир да бъде призован като свидетел. В деня преди заседанието, се случи нещо, което отново преобърна всичко.
Звънна ми Петър.
Гласът му беше тих и притеснен. „Бате, можем ли да се видим? Сам.“
Срещнахме се в един парк, далеч от любопитни очи. Той изглеждаше ужасно. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите.
„Не издържам повече, бате“, започна той, без да ме гледа в очите. „Това, което прави Десислава… това е грешно. Знам го.“
„Тогава защо участваш?“, попитах аз, опитвайки се да овладея гнева си. „Защо ще свидетелстваш в нейна полза?“
„Мама… и Деси… те ме натискат. Казват, че ти си ни изоставил, че си длъжен. Мама плаче постоянно. Деси ми крещи. Казва, че ако не я подкрепя, ще ме изхвърли и ще спре да ми помага с парите за университета.“
„Парите, които аз давам, Петър!“, прекъснах го аз.
Той се сви. „Знам. Знам, бате, и ме е срам. Усещам се като най-големия предател. Аз уча право, чета законите… знам, че нейният иск е абсурден, но адвокатът ѝ е намерил някакви вратички, използва някакви стари семейни снимки като доказателство за „общо домакинство и общи финанси“. Пълна лудост.“
„И какво искаш от мен, Петър?“, попитах аз уморено.
Той най-накрая вдигна поглед. В очите му имаше сълзи. „Искам да ти помогна. Не мога да застана в съда и да лъжа. Но ме е страх от тях. Ако разберат, че съм говорил с теб, ще ме унищожат.“
Разказа ми как Десислава и адвокат Драганов са го инструктирали какво да говори. Как да описва нашия живот, как да представя всяка моя покупка за тях като „инвестиция в общото благо“, а всяка моя бизнес крачка – като резултат от „семейни съвети“. Изграждали са една фалшива реалност, парче по парче.
„Тя е обсебена, бате“, продължи Петър. „Не става въпрос само за парите. Тя те мрази. Мрази те за това, че си успял. Мрази те, задето си се измъкнал. Мрази Михаела, защото е с теб. Каза ми, че целта ѝ е не просто да вземе половината, а да те докара до просешка тояга.“
Слушах го и усещах как лед сковава вените ми. Не беше просто алчност. Беше чиста, дестилирана омраза.
„Има и още нещо“, каза Петър, като се огледа нервно. „Оня ден чух Деси да говори с адвоката си по телефона. Той каза нещо, което не разбрах съвсем. Нещо от рода на: ‘Няма значение дали писмото е истинско. Важното е да посеем съмнение. А и имаме нашия коз. Ако се наложи, ще го използваме.’“
„Какъв коз?“, попитах аз напрегнато.
„Не знам. Но след този разговор Деси беше много доволна. Сякаш има нещо, с което е сигурна, че ще те смачка.“
Разделихме се. Петър обеща да мисли как да ми помогне, без да се излага на показ. Аз си тръгнах с ново, още по-тежко бреме. Какъв коз имаха те? Какво можеше да е по-лошо от всичко досега?
Прибрах се вкъщи, погълнат от мисли. Михаела ме посрещна на вратата. Държеше телефона си. Лицето ѝ беше безизразно, като маска.
„Коя е Анелия?“, попита тя с глас, който не познавах. Беше спокоен, но в това спокойствие имаше повече заплаха, отколкото във всеки крясък.
Сърцето ми спря.
„Какво…“
„Не ме прави на глупачка, Александър. Получих съобщение. От анонимен номер. Снимка. На теб и нея. Пред едно заведение. Преди няколко вечери. В деня, в който се прибра мокър и ми каза, че си бил на бизнес среща.“
Тя ми показа екрана. Беше размазана снимка, направена отдалеч, но бяхме ние. Аз и Анелия, стоим под дъжда, твърде близо един до друг.
Това беше козът.
Десислава не се беше задоволила само да ме съсипе финансово и професионално. Тя беше решила да унищожи и единственото хубаво нещо, което ми беше останало. Семейството ми.
Бяха ме проследили. Бяха ме снимали. И бяха изчакали перфектния момент, за да нанесат удара си. Не в съда, а у дома. Там, където боли най-много.
Погледнах Михаела. В очите ѝ видях не гняв, а дълбока, съкрушителна болка. И разбрах, че току-що бях загубил най-важната битка от всички.
Глава 7
Тишината в къщата беше оглушителна, нарушавана единствено от тиктакането на стенния часовник, което отмерваше секундите на моя провал. Михаела стоеше пред мен, неподвижна, а телефонът със снимката светеше в ръката ѝ като жива рана.
„Михаела, аз мога да обясня“, започнах аз, но думите звучаха кухо дори на мен самия.
„Да обясниш?“, попита тя с онзи смразяващ, лишен от емоции глас. „Какво ще обясниш, Александър? Че си ме лъгал в очите? Че докато аз седя тук и се притеснявам за теб, за бебето, за бъдещето ни, ти си намираш утеха с друга жена?“
„Не е така! Нищо не се е случило! Бях отчаян, чувствах се сам… Просто говорихме. Тя е колежка.“
„Колежка, с която стоиш под дъжда и се гледате така, сякаш целият свят е изчезнал?“, попита тя, а гласът ѝ най-накрая се пречупи, издавайки болката, която се криеше под ледената повърхност. „Знаеш ли кое е най-лошото, Алекс? Не е снимката. А лъжата. Ти се прибра и ме излъга. Гледаше ме в очите и ме лъга. Колко още лъжи има?“
Нямах отговор. Защото тя беше права. Лъжата беше по-лоша от самото действие. Лъжата беше предателство към всичко, което бяхме изградили.
„Те са го направили, нали?“, попитах аз тихо. „Сестра ми. Те са изпратили снимката.“
„Какво значение има кой я е изпратил?“, извика тя, а сълзите най-накрая бликнаха от очите ѝ. „Фактът е, че снимката съществува! Фактът е, че си бил там, с нея! Аз ти вярвах. Във всичко това, в целия този ад, ти беше единственото, в което вярвах безрезервно. А ти… ти срина всичко.“
Тя се обърна и се качи в спалнята, затръшвайки вратата. Чух я как заключва. Останах сам в хола, заобиколен от плодовете на моя труд – къщата, мебелите, всичко, за което се бях борил. И никога не се бях чувствал по-беден.
На следващия ден беше заседанието в съда. Не бях спал и минута. Михаела излезе от спалнята рано сутринта, облечена, с малка чанта в ръка. Не ме погледна.
„Отивам при майка ми за няколко дни“, каза тя с равен глас. „Имам нужда да помисля.“
„Михаела, моля те, недей…“
„Имам нужда от пространство, Александър. Далеч от теб и от твоето семейство.“
Тя си тръгна. Вратата се затвори след нея и къщата опустя. Остана само ехото от думите ѝ.
Отидох в съда като автомат. Седнах до Стоянов, но не чувах нищо от това, което ми говореше. Погледът ми беше прикован в Десислава, която седеше на отсрещната пейка до адвоката си. Тя ме погледна и на лицето ѝ се изписа триумфална усмивка. Беше постигнала целта си. Беше ме ударила там, където най-много боли.
Заседанието започна. Стоянов представи писмото на баща ми. Адвокат Драганов веднага скочи, оспорвайки автентичността му и искайки експертиза. После Стоянов поиска да призовем Станимир като свидетел.
„Нямаме против“, заяви Драганов с мазна усмивка. „Но и ние имаме свидетел, който искаме да бъде призован. Ключов свидетел, който ще хвърли светлина върху моралния облик на ответника. Госпожица Анелия.“
Името ѝ прокънтя в съдебната зала. Кръвта се оттегли от лицето ми. Погледнах към Стоянов. Той беше също толкова шокиран. Те не просто щяха да използват снимката. Те щяха да докарат Анелия в съда. Щяха да превърнат една глупава грешка, един момент на слабост, в публичен спектакъл. Щяха да се опитат да докажат, че съм неморален човек, лъжец, изневеряващ съпруг, и следователно думите ми не струват нищо.
Съдията, строга жена на средна възраст, се намръщи. „Това е дело за имуществена делба, господин Драганов. Личният живот на страните не е от значение.“
„Напротив, уважаема съдийке“, отвърна Драганов. „Когато едната страна твърди, че е била водена от чувство за дълг и морал, а другата страна може да докаже, че същият този човек води двойствен живот и лъже най-близките си, това има пряко отношение към неговата достоверност като свидетел по собственото му дело.“
Тактиката беше мръсна, но гениална. Те не се интересуваха от истината. Те искаха да създадат представление, да ме унижат, да ме накарат да се срина психически.
Прибрах се в празната къща. Тишината беше непоносима. Всяка вещ ми напомняше за Михаела. Отидох в детската стая. Малкото легълце, което бяхме сглобили заедно, стоеше в ъгъла. За първи път от началото на всичко това, се разплаках. Плаках от гняв, от безсилие, от срам.
Трябваше да направя нещо. Не можех да позволя на Десислава да спечели по този начин. Не можех да загубя и Михаела.
Взех телефона и набрах Петър.
„Петър, знам, че ме е страх. Но нямам друг избор. Трябва ми твоята помощ. Сега.“
Разказах му за снимката, за Михаела, за това, че искат да призоват Анелия в съда.
„Това е ужасно“, прошепна той. „Тя е минала всякакви граници.“
„Трябва да свидетелстваш, Петър“, казах аз. „Трябва да застанеш пред съдията и да кажеш истината. Да кажеш, че никога не е имало семейни пари. Да кажеш, че аз съм ви издържал през всичките тези години. Да кажеш, че те карат да лъжеш.“
Последва мълчание. Чувах как диша тежко.
„Ако го направя, те ще ме намразят. Мама никога няма да ми прости. Деси… не знам на какво е способна.“
„А ако не го направиш?“, попитах аз. „Ще можеш ли да живееш със себе си, знаейки, че си помогнал да се унищожи собствения ти брат? Знаейки, че си съучастник в тази мръсна игра?“
Не казах нищо повече. Оставих го с мислите му. Решението беше негово.
Два дни по-късно, в деня на следващото заседание, стоях пред съдебната палата и чаках. Не знаех дали Петър ще дойде. Не знаех дали Михаела ще се върне някога. Чувствах се напълно сам.
Видях Десислава и майка ми да пристигат с адвокат Драганов. Десислава ме погледна със студена омраза. Майка ми извърна поглед, сякаш не ме познаваше.
Влязох в залата. Седнах на мястото си. Сърцето ми биеше до пръсване.
И тогава, минута преди съдията да влезе, вратата се отвори. Беше Петър. Той влезе бавно, огледа се, сякаш търсеше нещо. Погледите ни се срещнаха. Той ми кимна едва забележимо и седна на пейките за публика, възможно най-далеч от майка ни и сестра ни.
Не знаех какво означава това. Но за първи път от дни, в мен се прокрадна искра надежда. Може би все пак не всичко беше изгубено.
Глава 8
Съдебната зала беше притихнала. Усещах напрежението във въздуха, гъсто и тежко като дим. Съдията влезе и всички станахме. Когато седнах отново, погледът ми неволно се стрелна към Петър. Той седеше с наведена глава, втренчен в ръцете си. Десислава и майка ми го гледаха с ледени погледи, но той не помръдваше.
Първият призован свидетел беше Станимир. Той влезе бавно, подпирайки се на бастун, и седна на свидетелското място. Говореше спокойно и уверено. Разказа за приятелството си с баща ми, за финансовите му проблеми, за лихварите. Разказа за деня, в който баща ми му е дал писмото.
Адвокат Драганов се опита да го дискредитира. Зададе му серия от язвителни въпроси.
„Господин Станимир, казвате, че сте били близък приятел с покойния. Но колко често се виждахте през последните години от живота му?“
„Не много често“, призна Станимир. „Той се беше затворил в себе си.“
„Значи не сте били чак толкова близък, нали? Откъде да сме сигурни, че не си измисляте всичко това? Може би синът му, ответникът, ви е платил, за да излъжете?“
Станимир се изправи леко в стола си. „Никой не ми е плащал, господин адвокат. Аз съм тук, защото познавах Георги. И знам, че той никога не би искал това, което се случва тук. Той обичаше децата си. Всичките си деца.“
Последен призован свидетел за деня, от страна на ищеца, беше майка ми, Маргарита. Когато името ѝ беше произнесено, тя сякаш се смали на стола си. Пристъпи към свидетелската скамейка с несигурни стъпки. Изглеждаше крехка, изгубена.
Драганов започна с мек, съчувствен тон. „Госпожо, съжалявам, че се налага да преживявате това. Моля, разкажете на съда, какво се случи след смъртта на съпруга ви? Остави ли ви той някакви средства, за да се грижите за семейството?“
Майка ми мълчеше. Гледаше в една точка пред себе си.
„Госпожо?“, повтори Драганов.
Тя вдигна поглед. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Погледна Десислава, после мен, после Петър.
„Той…“, започна тя с треперещ глас. „Той не остави нищо. Само дългове.“
В залата се разнесе шепот. Десислава скочи на крака. „Мамо, какво говориш?!“
„Млъкни, Десислава!“, каза майка ми с неочаквана сила. „Стига толкова лъжи. Десет години мълчах. Десет години гледах как синът ми се съсипва, за да плаща грешките на баща си и мързела на сестра си. Гледах го как се отказва от младостта си, от живота си, заради един проклет завет, който баща му му остави от чувство за вина! Стига!“
Тя се обърна към съдията. „Уважаема съдийке, синът ми, Александър, е невинен. Никога не е имало семейни пари, които той да е взел. Той беше този, който ни спаси от пълен провал. Той плати всичко. А ние… ние го използвахме. Аз позволих това да се случи, защото ме беше страх да остана сама. А дъщеря ми… тя го направи от злоба и алчност. Всичко в този иск е лъжа.“
Десислава крещеше нещо, но никой не я слушаше. Драганов се опитваше да я успокои, лицето му беше пребледняло. Аз седях като вцепенен. Не можех да повярвам на това, което чувах. След толкова време, след толкова болка, майка ми най-накрая беше казала истината.
„Няма други въпроси към този свидетел“, каза Стоянов тихо и седна.
Съдията обяви почивка. Докато хората излизаха от залата, Петър се приближи до мен.
„Говорих с нея снощи, бате“, каза той. „Разказах ѝ всичко. Казах ѝ, че не мога да лъжа. Казах ѝ, че ако тя не каже истината, аз ще го направя. Плака цяла нощ. Мисля, че най-накрая разбра докъде е стигнала Деси.“
Прегърнах го. „Благодаря ти, Петър. Ти направи правилното нещо.“
Когато излязох от съда, се чувствах странно празен. Битката беше почти спечелена. Истината беше излязла наяве. Но на каква цена? Семейството ми беше разбито на парчета. Десислава вероятно никога повече нямаше да говори с майка ни или с мен. Майка ми беше съсипана от чувството за вина.
Но най-много мислех за Михаела.
Взех телефона и ѝ се обадих. Тя вдигна след второто позвъняване.
„Свърши“, казах аз. „Майка ми призна всичко в съда. Делото ще бъде прекратено.“
„Радвам се“, каза тя, но гласът ѝ беше дистанциран.
„Михаела, аз… съжалявам. За всичко. За Анелия, за лъжата. Бях глупак. Бях слаб. Но те обичам. Обичам теб и нашето бебе повече от всичко на света. Моля те, върни се у дома.“
Последва дълго мълчание.
„Ще се върна“, каза тя накрая. „Но нещата няма да са същите, Александър. Ще ни трябва време. Ще трябва да ми докажеш, че мога да ти вярвам отново.“
„Ще го направя“, обещах аз. „Всеки ден. До края на живота си.“
Глава 9
Делото беше прекратено. Адвокат Драганов оттегли иска от името на Десислава, преди съдът да се произнесе официално. Победата беше пълна, но нямаше вкус на триумф. Имаше вкус на пепел.
Десислава изчезна. Не отговаряше на обажданията нито на мен, нито на майка ми. Разбрах от Петър, че си е събрала багажа от апартамента и е отишла да живее при някаква приятелка. Беше прекъснала всякакви връзки със семейството. Може би така беше по-добре. Раната беше твърде дълбока, за да зарасне скоро.
Майка ми беше сянка на себе си. Свидетелските ѝ показания в съда бяха акт на огромна смелост, но сякаш бяха изцедили и последната ѝ капка сила. Тя се чувстваше виновна – и за това, че е мълчала толкова години, и за това, че накрая е „предала“ дъщеря си. Опитвах се да говоря с нея, да ѝ обясня, че е направила правилното нещо, но думите ми сякаш не достигаха до нея. Тя се беше затворила в свой собствен свят на съжаление.
Петър беше единственият, с когото можех да говоря нормално. Нашата връзка, която беше пред скъсване, сега беше по-силна от всякога. Той беше показал характер и зрялост, каквито не бях подозирал, че притежава. Обещах му, че ще продължа да му помагам с университета, но този път условията бяха различни. Това не беше издръжка, а инвестиция. Той трябваше да поддържа добър успех и да работи през лятото, за да поема част от разходите си. Той се съгласи без възражения. За първи път се държеше като отговорен млад мъж, а не като разглезено дете.
Сделката с международните партньори, която беше на косъм да се провали, се възобнови. Когато разбраха, че делото е прекратено в моя полза, те възстановиха доверието си. Банката одобри кредита. Фирмата беше спасена. С Ивайло работехме денонощно, за да наваксаме изгубеното време. Работата беше моето спасение. Тя ми даваше цел и не ми оставяше време да мисля.
Но най-трудната част беше у дома.
Михаела се върна, както беше обещала. Но с нея се върна и една ледена стена, която беше издигнала около себе си. Тя беше любезна, говореше с мен за ежедневни неща, грижеше се за себе си и за бебето. Но близостта я нямаше. Спеше от другата страна на леглото. Не ме докосваше. Когато я прегръщах, тя не отвръщаше. Живеехме в една къща, но бяхме на километри един от друг.
Знаех, че съм си го заслужил. Знаех, че думите не са достатъчни. Трябваше да ѝ покажа с действия, че съжалявам.
Започнах да се прибирам по-рано от работа. Готвех ѝ вечеря. Правех ѝ масаж на уморените ѝ крака. Говорех ѝ за бебето, за бъдещето, за нашите мечти. Не я притисках. Просто бях там. Присъстващ. Търпелив.
Една вечер, около месец след като се беше върнала, седяхме на дивана и гледахме някакъв филм. Аз не гледах екрана. Гледах нея. Тя се обърна и ме видя.
„Защо ме гледаш така?“, попита тя.
„Защото те обичам“, отвърнах аз просто. „И защото знам, че те нараних повече, отколкото някой има право да наранява друг човек. И всеки ден се събуждам с мисълта как да го поправя.“
Тя мълчеше дълго време. После въздъхна.
„Страх ме е, Алекс“, прошепна тя. „Страх ме е да ти вярвам отново. Ами ако пак се случи? Ами ако следващия път, когато ти е трудно, пак потърсиш утеха другаде?“
„Няма да се случи“, казах аз и взех ръката ѝ. Този път тя не я дръпна. „Онова беше дъното. Бях изгубил себе си. Но ти, и мисълта, че мога да те загубя, ме върнаха обратно. Разбрах кое е важно. Важно е това.“ Посочих към корема ѝ, а после към нас двамата. „Всичко останало е шум.“
Тя се облегна на рамото ми. Беше първият знак на близост от седмици. Останахме така дълго време, без да говорим. В тишината, за първи път, усетих, че може би все пак имаме шанс. Може би раната, макар и дълбока, може да започне да зараства.
Глава 10
Месеците минаваха. Пролетта дойде и дворът на новата ни къща се раззелени. Люлякът, който бяхме посадили, цъфна. Животът бавно намираше своя нов ритъм, като река, която си проправя ново корито след голямо наводнение.
Връзката ми с Михаела се възстановяваше стъпка по стъпка. Беше бавен и понякога болезнен процес. Имаше добри дни, пълни със смях и надежда. Имаше и лоши дни, когато сянката на миналото надвисваше над нас и мълчанието отново се настаняваше в къщата. Но ние не се отказвахме. Говорехме. За страховете, за болката, за надеждите. Посещавахме семеен терапевт, който ни помогна да се научим да общуваме отново, да изградим доверието наново върху основите на болезнената истина, а не на удобните лъжи.
Един ден получих писмо. Беше от Десислава. Първата комуникация от почти година. Ръцете ми трепереха, докато го отварях. Не беше изпълнено с омраза или обвинения. Беше кратко и съвсем делово. Пишеше, че си е намерила работа в друг град и че иска да се откаже официално от своя дял от наследството на стария апартамент, за да може той да остане изцяло на майка ни. Молеше ме да подготвя документите с адвокат.
Показах писмото на Михаела.
„Мислиш ли, че това е знак, че съжалява?“, попитах аз.
Тя поклати глава. „Не знам. Може би е просто начин да затвори тази страница от живота си. Да се откъсне напълно. Не мисля, че трябва да очакваш извинение, Алекс. Някои хора просто не са способни на това.“
Тя беше права. Подготвих документите. Срещнахме се при нотариуса. Десислава изглеждаше различно. Беше по-слаба, облечена по-скромно. В погледа ѝ нямаше омраза, но нямаше и топлина. Само празнота. Разписахме се, без да разменим и дума повече от необходимото. Когато си тръгвахме, аз се спрях.
„Надявам се да си добре, Деси“, казах аз.
Тя ме погледна за миг. „Ще бъда“, отвърна тя и си тръгна. И аз знаех, че това е краят. Нямаше да има повече битки, но нямаше да има и помирение. Нашата връзка беше приключила завинаги.
Една седмица преди термина на Михаела, тя влезе в болница. Раждането беше дълго и трудно. Стоях до нея през цялото време, държах ръката ѝ, виждах болката и силата в очите ѝ. И когато най-накрая чух първия плач на сина ни, целият свят се пренареди.
Държах малкото телце в ръцете си. Гледах перфектното му лице, малките му пръстчета, свити в юмрук. И в този момент разбрах. Разбрах всичко.
Думите на баща ми – „Грижи се за семейството“. Аз ги бях тълкувал погрешно през всичките тези години. Бях мислил, че означават да се грижа за семейството, от което произлизам. За майка ми, сестра ми, брат ми. Но може би той е имал предвид нещо друго. Може би, в последния си миг, той е осъзнал, че истинското семейство е това, което създаваш сам. Това, което избираш да обичаш и защитаваш. Това, за което си готов да се бориш.
Погледнах към Михаела, изтощена, но щастлива, и към сина ни, който спеше спокойно в ръцете ми.
Това беше моето семейство.
И аз щях да се грижа за него. Не по задължение. Не от вина. А от любов. Веригите най-накрая бяха паднали. Бях свободен.