Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Държавата се тресе! Зоват президента Радев да подава оставка: Така постъпват доблестните мъже!
  • Новини

Държавата се тресе! Зоват президента Радев да подава оставка: Така постъпват доблестните мъже!

Иван Димитров Пешев август 26, 2022
radevoasovaostakv.jpg

Господин президент, първа трябва да бъде Вашата оставка!

Уважаеми господин президент на Република България,
обръщам се към Вас поради трагичния инцидент днес, със загинали двама български полицаи, със следните въпроси:

Защо още преди една година Вие, господин президент, наредихте чрез служебните си правителства от границата да бъдат изтеглени военните части на Силите за специални операции, като по този начин рязко понижихте способността на българската държава да възпира увеличаващия се мигрантски натиск?

Защо наредихте на командира на Силите за специални операции генерал-майор Явор Матеев да изтегли своите десантчици от българската граница?

Не изпускай тези оферти:

Защо, след като сте отлично информиран, че в целите въоръжени сили на Република България единствено Специалните сили са оборудвани с визьори за нощно виждане и единствено те са в състояние да разпознават движещи се обекти далеч преди да се доближат до границата?

Защо оттеглихте тези специални армейски сили от охраната на границата и така напълно лишихте българската държава от каквато и да е готовност за изпреварваща реакция?

Защо, воден от личната си вендета срещу непокорни Вам генерали напълно отнехте ефективен ресурс в помощ на Гранична полиция за възпирането на мигранти?!

Защо, воден единствено от своята злоба и отмъстителност срещу генерал-майор Матеев, Вие, господин Радев, лишихте България от надеждна охрана по границата и така поставихте в риск здравето и живота на българските граждани?
Днес Вашият вътрешен министър Дерменджиев в неудържима паника търси изкупителни жертви и иска оставката на зам. директор на „Гранична полиция“.

Не, господин президент, Гранична полиция не е виновна за Вашата отмъстителност, която ги остави и тях безпомощни срещу заливащата границата ни с Турция мигрантска вълна.

Граничните полицаи не са виновни, че лично Вие, който бяхте толкова жаден за цялата власт в държавата на всяка цена, превърнахте българската граница в лесна плячка за беззаконието.

Не са виновни и онези момчета от Сухопътни войски, които изпратихте без специално оборудване и без специална подготовка да дремят край граничната ограда и да се чудят какво всъщност правят там.

Господин президент, след всичко посочено дотук – само факти, както добре знаете – е повече от лицемерие да насъсквате вътрешния си министър да търси жертвени агнета в Гранична полиция.

Има морално отговорен за днешната катастрофа и смъртта на двамата полицаи и Вие лесно можете да стигнете до него – достатъчно е само да се погледнете в огледалото.

Не търсете виновния извън своя кабинет, господин президент.
Не търсете оставки и изкупителни жертви.
Отговорният сте лично Вие, господин Радев!

И заради катастрофата в държавата – ако ще се подават оставки – Вие трябва да сте първият, който да подаде оставка!
Така постъпват доблестните мъже!
За разлика от страхливците.

От Фейсбук профила на писателя Александър Урумов

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Голям гаф в Стани богат! Скоро не бяхме виждали подобна издънка
Next: Тежко минало: Изчаках любовницата на мъжа ми да пукне, след това изпих чаша шампанско на гроба ѝ

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.