## Глава първа
Дъхът ми се блъскаше в гърлото, сякаш искаше да избяга пръв, а аз да остана след него, празна и безсилна. На прага стоеше мъж, висок, със сако, което изглеждаше прекалено чисто за тази нощ. В очите му имаше нещо, което не се купува с пари и не се преструва на съчувствие.
„Качвай се в колата, скъпа“, каза той.
Трите ми момичета се вкопчиха в полата ми. Най-малката хлипаше така, че звукът пробиваше ребрата ми.
„Кой сте вие“, прошепнах.
Той не се дръпна. Не се усмихна фалшиво. Само извади от вътрешния джоб на сакото си сгънат лист и го държа така, че да видя печата.
„Казвам се Майкъл. И не съм тук да те моля. Тук съм да те спася. Ако останеш още една нощ без план, ще стане така, както Патриция иска. Ще си мислиш, че всичко е свършило. А ТОГАВА ЩЕ ТЕ СМАЖАТ.“
Сърцето ми подскочи. Печат. Подпис. Нещо официално. Нещо, което не можеше да бъде подхвърлено като заплаха.
„Какво е това“, попитах, а гласът ми прозвуча чужд.
„Нещо, което Деян не иска да видиш“, отвърна Майкъл. „И нещо, което Патриция ще изгори, ако успее да го стигне.“
Погледът ми се плъзна към стаята зад мен, където майка ми стоеше безмълвна, като че ли всяка дума ще счупи нещо още по-ценно от чашите. Баща ми беше седнал на дивана и се взираше в пода, сякаш там имаше отговори.
„Не мога да тръгна с непознат“, казах.
Майкъл кимна, сякаш очакваше това.
„Тогава нека съм познат за пет минути. Деян има заеми. Големи. Не такива, които се изплащат с извинение. Има и ипотечен кредит, който не е на негово име. А НА ТВОЕ.“
Светът ми се наклони. Коремът ми се стегна. Дланите ми се изпотиха.
„Не съм подписвала нищо“, прошепнах.
„Знам“, каза Майкъл. „Затова съм тук.“
И в този миг разбрах. Не ставаше дума само за унижението на верандата. Не беше само жестокостта на Патриция. Това беше план.
ПЛАН, В КОЙТО АЗ БЯХ ПРОСТО НЯКОЯ, КОЯТО МОЖЕ ДА БЪДЕ ИЗХВЪРЛЕНА.
„Дай ми две минути“, казах и се обърнах.
Децата ме гледаха като удавници, които чакат ръка. Прегърнах ги един по един. Майка ми докосна рамото ми.
„Ако те лъже“, прошепна тя.
„Ако ме лъже, пак ще съм там, където съм сега“, отвърнах. „Но ако казва истината…“
Не довърших.
Взех една чанта. Набутах вътре дрехи за момичетата, вода, една малка кутия с документи, която пазех като светиня, и снимка от деня, когато Деян ми обеща, че ще ме защитава.
Снимка, която вече изглеждаше като лоша шега.
„Тръгваме“, казах.
И тогава най-голямата ми дъщеря, която до този момент мълчеше, прошепна:
„Мамо… татко каза по телефона, че утре ще дойдат хора… да вземат мебелите оттук.“
ПРЕБЛЕДНЯХ.
„Кога“, попитах.
„Когато ти беше в банята“, прошепна тя. „Мислеше, че спя.“
Майкъл притисна устни.
„Виждаш ли“, каза тихо. „Нямаме утре.“
Излязохме.
Нощта беше студена. Колата беше тъмна, без никакви знаци, без излишен шум. Момичетата се сгушиха едно до друго на задната седалка, като птици, които се опитват да се стоплят с криле, които още не знаят да летят.
Майкъл запали двигателя.
„Къде отиваме“, попитах.
„На място, където Патриция няма ключ“, отвърна той. „И на място, където истината ще започне да говори.“
А после добави, сякаш изрича присъда:
„И ще покажем на Деян и Патриция какво всъщност ги очаква.“
## Глава втора
Мястото не беше хотел. Не беше и дом на приятел. Беше жилище, което изглеждаше подготвено за хора, които трябва да изчезнат за известно време. Чисто. Без снимки по стените. Без следи от живот, но с усещане за безопасност.
„Седни“, каза Майкъл, когато влязохме.
Постави на масата папка и една малка кутия. В кутията имаше стар телефон.
„Това е за теб“, каза. „Номерът го знаят само двама души. Аз и адвокатката, която идва.“
„Адвокатка“, повторих.
„Елена“, уточни той. „Не работи за Патриция. Не се купува. И е от хората, които не се страхуват от мръсотия.“
Думата „мръсотия“ полепна по мен като кал.
Майкъл отвори папката. Първият лист беше договор. Няколко страници. Думи, които не разбирам докрай, но името ми беше там. И адресът на къщата, в която живеехме с Деян. И цифри, които изглеждаха като присъда.
„Ипотечен кредит“, прошепнах.
„Да“, каза Майкъл. „Деян е подписал вместо теб. Патриция е организирала свидетел. Имало е човек, който е изиграл ролята на нотариус. Има и втори заем. Потребителски, но с поръчителство. И пак си ти.“
Студ премина по гърба ми.
„Защо“, попитах.
Майкъл се облегна назад. Погледът му за миг се насочи към корема ми и после бързо се върна към лицето ми, сякаш се страхува да не ме натежи с още страх.
„Защото къщата е заложена“, каза той. „А Патриция…“
„Патриция иска момче“, прошепнах горчиво.
„Патриция иска контрол“, поправи ме Майкъл. „Момчето е само ключ. Ако имаш син, тя мисли, че ще ти върже езика. Ще те държи там, където те унижава, но и където не можеш да избягаш. Ако нямаш син, те изхвърля и оставаш с дълговете. И тогава тя ще каже, че си си го заслужила.“
Въздухът ми не стигаше.
„Но защо аз. Защо не на тяхно име.“
Майкъл се наведе напред.
„Защото Деян има проблеми, които не са само семейни. Той е взел пари от фирмата на баща си. Неофициално. После е опитал да ги върне чрез рисковани сделки. Загубил е. Патриция го е покрила… като е заложила теб.“
Тогава разбрах, че това не е просто история за свекърва и снаха.
Това беше война.
И аз бях оръжие, оставено на масата, докато другите се пазарят.
Момичетата заспаха в съседната стая. Чувах дишането им, и то беше единственото, което ме държеше да не се разпадна.
„Кой сте вие“, попитах отново. „Защо ми помагате.“
Майкъл не отговори веднага. Изглеждаше като човек, който носи тайна, но не е сигурен дали има право да я изрече.
„Познавах баща му“, каза накрая. „Робърт.“
Името прозвуча като камък във вода. Бях виждала Робърт рядко. Винаги отсъстващ, винаги като сянка зад Патриция. Мъж, който сякаш не живееше в собствения си дом.
„Робърт е болен“, продължи Майкъл. „И не иска да умре, знаейки, че ти и децата ти ще бъдете смачкани.“
„Той ни изгони ли“, попитах със свит глас.
„Не“, каза Майкъл. „Той не знаеше. А когато разбра, Патриция вече беше заключила вратата.“
Погледнах встрани. Мислите ми се блъскаха една в друга.
„Какво трябва да направя“, прошепнах.
Майкъл взе кутията с телефона и я бутна към мен.
„Първо ще се защитиш. После ще си върнеш това, което ти принадлежи. И накрая ще им покажеш, че никой няма право да използва твоите деца като разменна монета.“
Стиснах телефона.
„И ако не успея“, попитах.
Майкъл се усмихна. Но не като Деян. Усмивката му беше студена увереност.
„Този път няма да си сама.“
## Глава трета
Елена пристигна сутринта. Не беше облечена като хората, които показват власт с високи токчета и силен парфюм. Беше с проста риза, тъмни панталони и поглед, който режеше лъжата на парчета.
„Ти си жената, която Патриция реши да пречупи“, каза тя вместо поздрав.
„Аз съм просто…“ започнах.
„Не“, прекъсна ме Елена. „Ти си доказателство. И те се страхуват от доказателства.“
Седнахме на масата. Майкъл стоеше встрани, но присъствието му ми даваше странна опора.
Елена извади тефтер. Отвори го и започна да пита.
Кога съм научила за кредита. Подписвала ли съм нещо. Имала ли съм достъп до семейните документи. Къде държаха нотариалните актове. Имало ли е моменти, в които са ми давали листове „за формалност“.
И аз си спомних.
Една вечер, когато бях бременна с втората си дъщеря, Патриция ми беше подала папка.
„Подпиши тук“, беше казала. „За здравната каса. За да си подредим документите.“
Тогава бях изморена. Гадеше ми се. Деян седеше до нея и гледаше телефона си.
„Хайде“, беше казал, без да ме погледне.
Подписах.
Сега пръстите ми изтръпнаха.
„Това може да е било“, прошепнах.
Елена не показа изненада.
„Разбира се“, каза сухо. „Те не фалшифицират просто така. Те ловят моментите, когато жената е най-слаба. Болна. Уморена. Разсеяна. И после казват, че тя е виновна.“
Стиснах чашата с вода толкова силно, че усетих как стъклото се нагрява.
„Какво правим“, попитах.
Елена започна да подрежда листовете.
„Първо, подаваме молба за защита“, каза. „Това, което са ти направили, е изгонване. Има деца. Има бременност. Има заплахи. Второ, подаваме сигнал за измама с подписи и за незаконно задлъжняване. Трето, започваме дело за развод.“
Сърцето ми се сви.
Думата „развод“ беше като нож, който отдавна чака да падне.
„Той ще ми вземе децата“, прошепнах.
Елена ме погледна остро.
„Не“, каза тя. „Той ще опита. Това е различно. И Патриция ще опита. И ще използват всичко, което могат. Ще кажат, че си нестабилна. Ще кажат, че си зависима. Ще кажат, че си без дом и без доходи. И точно затова ще ти дам четвърто нещо.“
Извади друг лист.
„Започваш да записваш всичко“, каза. „Всяка заплаха. Всяко обаждане. Всяка дума. Всеки свидетел. Ако трябва, ще се борим с техните пари с твоите факти.“
В този момент телефонът, който Майкъл ми беше дал, иззвъня.
Непознат номер.
Погледнах Майкъл. Той кимна леко.
Вдигнах.
„Мила“, каза гласът на Деян, мек, почти ласкав. Същият глас, който използваше, когато искаше да изглежда добър пред хора.
„Къде си“, попита.
Не отговорих.
„Патриция е притеснена“, продължи той. „Децата сигурно са гладни. Върни се. Ще говорим спокойно.“
Елена протегна ръка и ми направи знак да включа високоговорителя.
Направих го.
„Спокойно“, повтори Деян. „Само да се разберем. Този път… ако родиш момче, ще ти простим всичко. Ако не…“
Гласът му се промени. От ласкав стана твърд.
„Не те виждам в тази къща повече.“
Елена се усмихна. Усмивка, която не обещаваше милост.
„Аз съм адвокат Елена“, каза тя в телефона. „И от този момент нататък всяка твоя дума е записана. Ако още веднъж заплашиш жена си, ще говорим в съдебната зала. И не само за заплахите.“
Настъпи тишина.
После Деян се изсмя, но смехът му беше неуверен.
„Адвокат ли“, каза. „Елена… сигурно Майкъл те е намерил.“
Майкъл се напрегна.
„Значи знаеш за Майкъл“, прошепнах.
Деян продължи в телефона:
„Кажи на жена ми… че тя е никой без мен. И че ако тръгне срещу нас, ще остане с дълговете си. Разбра ли.“
Елена се наведе към телефона.
„Дълговете, които ти си направил“, каза тя. „Ще се видим скоро.“
Затвори.
И тогава за първи път от нощта на верандата усетих нещо друго освен страх.
Усетих гняв.
И той беше чист.
## Глава четвърта
Следобедът донесе още един удар. Майка ми звънна от вкъщи, гласът ѝ беше пречупен.
„Дойдоха двама мъже“, каза. „Питаха за теб. Не казаха кои са. Но… не ми харесаха.“
ПРЕБЛЕДНЯХ отново.
„Как изглеждаха“, попитах.
„Единият имаше белег на брадата“, каза. „Другият беше с кожено яке. Не се усмихваха. Казаха, че търсят… пари.“
Елена сложи ръка на тефтера си.
„Това вече не е само семейно“, каза тихо. „Това са хора, които не чакат съд.“
Майкъл стана.
„Каза ли им нещо“, попитах майка си.
„Не“, каза тя. „Само им казах, че не знам къде си.“
Гласът ѝ потрепери.
„Миличка… какво си направила.“
„Нищо, мамо“, казах. „Аз нищо. Но те…“
Не довърших.
Майкъл взе ключовете на колата.
„Трябва да преместим родителите ти“, каза. „Сега.“
„Не“, прошепнах. „Те са възрастни. Това ще ги убие от страх.“
Елена ме погледна строго.
„Страхът вече ги търси“, каза тя. „По-добре да ги преместим, отколкото да ги оставим да бъдат използвани.“
Тръгнахме. Не към град, не към село. Към място, което Майкъл нарече „къща на човек, който дължи услуга“.
Пътувахме мълчаливо. Момичетата на задната седалка бяха тихи, като че ли плачът им се беше уморил.
Когато стигнахме, ни посрещна жена на средна възраст. Казваше се Нанси. Говореше български с мек акцент, но думите ѝ бяха ясни.
„Тук ще сте спокойни“, каза тя. „Не задавам въпроси. Но… не си мисли, че това е игра.“
Погледнах я.
„Не е игра“, прошепнах. „Това е животът ми.“
Нанси кимна.
„Тогава се дръж като човек, който ще си го вземе обратно“, каза.
Тази нощ не спах. Седях до леглото на момичетата и слушах как дишат.
Мислех за Деян.
За Патриция.
За това как ми се усмихваха, докато ме изритваха.
И си казвах:
Те вярват, че ме държат.
Но те не знаят какво държат.
## Глава пета
На следващия ден Елена донесе новина, която ме удари като шамар.
„Има молба“, каза тя, без да ме подготвя. „Патриция е подала документи. Иска временни мерки. Иска да докаже, че ти си негодна. Че си напуснала дома. Че си отвлякла децата.“
„Отвлякла“, повторих като ехо.
„Да“, каза Елена. „Така ще го нарекат. Ще кажат, че си ги взела и си избягала. Ще изкривят всичко. Ще се опитат да те направят чудовище. А после ще кажат, че се борят за доброто на децата.“
Стиснах юмруци.
„Тя ме изгони“, изръмжах. „Тя заключи вратата.“
„Знам“, каза Елена. „И ще го докажем. Имаме свидетели. Имаме записа от разговора. Имаме това, което Майкъл е събрал.“
Майкъл постави на масата малка флашка.
„Това е от камерите“, каза. „Робърт е имал камери. Патриция не знае за всички. Има една, която гледа към верандата.“
Сърцето ми се разтресе.
„Има запис“, прошепнах.
„Има“, каза Майкъл. „Вижда се как те изкарват. Вижда се как чувалите са хвърлени. Вижда се как Деян стои там и се усмихва.“
В този миг усетих как гърлото ми пламва.
„И защо Робърт е имал камери“, попитах.
Майкъл не отговори веднага. После каза:
„Защото Робърт не се е чувствал в безопасност в собствения си дом.“
Мълчание.
„Патриция…“, започнах.
„Патриция е човек, който е свикнал да печели“, каза Елена. „Но не е свикнал да губи публично.“
В същия ден трябваше да отида на лекар. Бременността ми не беше просто фон. Коремът ми понякога се стягаше, болката идваше като предупреждение.
Елена настоя да дойде с мен. Майкъл също.
В чакалнята видях жена, която познах веднага.
Клер.
Същата Клер, която Патриция беше представяла като „семейна приятелка“ и „банкова консултантка“. Същата Клер, която винаги се смееше твърде силно на шегите на Деян.
Клер ме видя и за секунда пребледня. После се съвзе и се усмихна.
„О, ти“, каза, сякаш се срещаме случайно в магазин. „Как си.“
Погледнах я и усетих, че нещо в мен се надига.
„Добре“, излъгах.
Клер погледна корема ми.
„Още ли“, каза и се засмя тихо. „Патриция сигурно е… напрегната.“
Елена направи крачка напред.
„Вие сте Клер“, каза. Не беше въпрос.
Клер присви очи.
„А вие сте“, започна.
„Адвокат Елена“, каза Елена. „И ако отново споменете името на Патриция пред тази жена, ще помисля, че сте част от натиска. А това няма да ви хареса.“
Клер прехапа устна. Усмивката ѝ избледня.
„Не съм…“, започна.
И тогава от коридора се появи Деян.
Когато ме видя, очите му се разшириха. После лицето му се превърна в маска.
„Какво правиш тук“, изсъска той.
Клер направи крачка назад.
Майкъл се изправи до мен.
„Тя има право да бъде тук“, каза спокойно.
Деян се усмихна.
„Майкъл“, каза. „Ти ли се правиш на спасител. Кажи ми, колко ти плаща. Или ти плаща Робърт.“
Майкъл не трепна.
„Този път няма да ти мине“, каза само.
Деян се приближи към мен. Погледът му беше леден.
„Върни се“, прошепна така, че само аз да чуя. „Иначе ще те съсипя. Ще направя така, че да не можеш да си купиш хляб.“
И тогава, без да мисля, аз казах:
„Вече ме съсипа. Сега е мой ред да се изправя.“
Деян примигна. Не очакваше.
Клер се огледа нервно.
Елена извади телефона си.
„Продължавайте“, каза тя на Деян. „Кажете още.“
Деян се отдръпна.
Но в очите му вече нямаше сигурност.
Имаше нещо друго.
Страх, че контролът му се изплъзва.
## Глава шеста
Вечерта Майкъл ми показа още документи. Този път не бяха само заеми. Бяха банкови извлечения. Преводи. Подписи.
„Това е фирмата на Робърт“, каза той. „И това са пари, които са изтекли.“
„Към кого“, попитах.
Майкъл посочи имена. Едно от тях ме удари.
Деян.
Другото беше фирма, която не познавах. Но името на Патриция стоеше като пълномощник.
„Тя…“, прошепнах.
„Да“, каза Майкъл. „Има още.“
Извади снимка.
На снимката Деян беше с жена. Не беше Клер. Беше по-млада, с червило и очи, които гледаха към него като към билет за живот.
„Коя е това“, прошепнах.
„Рейчъл“, каза Майкъл. „Учи в университет. Юристка. Или поне така се представя. Той я използва. Тя използва него. И някой използва тях двамата.“
Светът ми се завъртя.
„Той ми изневерява“, казах и почувствах как думата се забива като трън.
„Да“, каза Майкъл. „Но това е най-малкото. Тази жена му помага да подготви защитата си. Подписва документи. Прехвърля неща. Тя е в схемата. И ако не я спрем, ще стане още по-лошо.“
Елена влезе в стаята точно тогава.
„Имаме дата“, каза. „Първо заседание. Скоро.“
Усетих как стомахът ми се свива.
„Ще ме разкъсат“, прошепнах.
Елена ме погледна.
„Те ще опитат“, каза. „Но ти имаш това, което те нямат. Истина. И деца, които ще бъдат чути, ако се наложи.“
„Не искам децата да влизат в това“, казах отчаяно.
Елена ме разбра.
„И аз не искам“, каза. „Затова ще го спечелим така, че да не им се налага.“
Тази нощ телефонът ми иззвъня отново.
Този път беше непознат глас.
„Ти си жената на Деян“, каза мъж. „Кажи му, че времето свърши. Или ще започнем да вземаме това, което ни дължи.“
Гласът беше равен, без заплаха, но в него имаше нещо по-страшно.
Сигурност.
„Кой сте“, прошепнах.
„Някой, който не се интересува от твоите сълзи“, каза той. „Но може би ще се заинтересува от твоите деца.“
И затвори.
В този миг коремът ми се стегна така силно, че се свих.
„Не“, прошепнах. „Не. Не тях.“
Майкъл беше на вратата за секунди.
„Какво“, попита.
Подадох му телефона с трепереща ръка.
Майкъл чу последните секунди от съобщението на гласовата поща.
Лицето му се промени.
„Те са стигнали до теб“, каза.
„Как“, прошепнах.
„Деян“, каза Майкъл. „Деян е отворил врата към хора, които не спират. И Патриция е мислела, че може да ги контролира. Но никой не контролира такива хора.“
Елена влезе, стиснала папка.
„Това вече е и наказателно“, каза тя. „И ще го направим видимо. За да не посмеят да докоснат никого.“
Погледнах към стаята на момичетата. Те спяха, сгушени едно в друго.
И си обещах:
Никой няма да ги заплашва повече.
Никой.
## Глава седма
На сутринта Нанси доведе още един човек. Мъж, който изглеждаше като преподавател, но се движеше като човек, който е виждал опасности.
„Това е Итан“, каза Нанси. „Помага на Майкъл. Има връзки.“
Итан кимна.
„Знам кои са хората, които звънят“, каза той. „И знам как работят. Те искат страх. Ако не го получат, отиват към следващата слабост.“
„А слабостта сме ние“, прошепнах.
„Не“, каза Итан. „Слабостта е тайна. А вие вече не сте тайна.“
Майкъл сложи на масата план.
„Трябва да направим две неща“, каза. „Да защитим семейството ти и да ударим Деян там, където ще го боли. В документите. В парите. В репутацията.“
Елена добави:
„И в съда.“
Седях и слушах, като че ли гледам чужд живот. Но този живот беше мой.
„Има нещо, което не разбирам“, казах. „Защо Патриция е толкова… обсебена от син.“
Майкъл и Елена си размениха поглед.
Майкъл пое въздух.
„Защото има завещание“, каза той. „И има условие.“
Сърцето ми удари.
„Какво условие.“
„Робърт е написал, че управлението на активите ще премине към първия мъжки наследник“, каза Майкъл. „Патриция се е вкопчила в това като в религия. Но има второ условие, за което тя не говори.“
„Какво“, прошепнах.
Елена отвори папката.
„Ако жената на Деян бъде изгонена от семейния дом по време на бременност“, каза тя, „ако бъде лишена от средства и ако децата бъдат подложени на заплахи, тогава…“
Тя вдигна очи към мен.
„Тогава контролът преминава към нея. Към майката. Към теб.“
В този миг усетих как краката ми омекват.
„Към мен“, повторих.
„Да“, каза Елена. „Робърт е сложил капан. За да спре Патриция. За да спре Деян. Но той е капан, който се задейства само ако те са жестоки. И те… са били.“
В главата ми се завъртя един-единствен въпрос.
„Робърт знаел ли е, че ще ме изгонят.“
„Не“, каза Майкъл. „Но е знаел какви могат да бъдат. И е искал да те защити, без да рискува Патриция да унищожи документа.“
Елена затвори папката.
„И сега“, каза тя, „те ще разберат, че собствената им жестокост е отключила това, от което най-много се страхуват.“
В този момент телефонът ми отново иззвъня.
Но този път на екрана беше името, което не бях очаквала.
Робърт.
Ръката ми трепна.
„Вдигни“, каза Майкъл тихо.
Вдигнах.
Гласът на Робърт беше слаб, но решителен.
„Прости ми“, каза той. „Не успях да те спася навреме. Но ще го направя сега. Искам да дойдеш. Само ти. Без Патриция да знае.“
„Това е капан“, прошепнах.
Робърт издиша тежко.
„Знам какво си мислиш“, каза. „Но ако не дойдеш, тя ще пренапише всичко. А тогава… ще стане така, както ти каза. Ще останеш на улицата. И не само ти.“
Гласът му потрепери.
„Моля те.“
Стиснах телефона.
Погледнах Майкъл.
„Може да е опасно“, прошепнах.
Майкъл кимна.
„Може“, каза. „Но може да е и моментът, в който всичко се обръща.“
Елена добави:
„Ще дойдеш. Но не сама. Ще го направим така, че да не може да те пречупят.“
И тогава осъзнах, че влизам в игра, която не съм искала.
Но вече нямаше връщане назад.
## Глава осма
Не отидохме в къщата на Патриция. Не влязохме през входа. Майкъл имаше друг ключ. Ключ за странична врата, която водеше към кабинет, където миришеше на хартия и старо дърво.
Робърт беше там. Седеше в кресло, с одеяло върху коленете. Когато ме видя, очите му се насълзиха.
„Ти приличаш на майка си“, прошепна.
Спрях като закована.
„Какво“, попитах.
Робърт преглътна.
„Не ме разбирай погрешно“, каза. „Имам предвид… това, че имаш същата сила. Същото упорство.“
Думите му ме удариха странно. Никой от тях никога не беше казвал „сила“ за мен. Само „мека“. Само „провал“.
„Защо ме извикахте“, попитах.
Робърт се наведе напред. Ръцете му трепереха.
„Защото Патриция е отишла при нотариус“, каза. „Иска да промени завещанието. Не може да го направи напълно, но може да изкриви много. И защото Деян…“
Той затвори очи за миг.
„Деян ми открадна“, каза. „И аз дълго си затварях очите. От слабост. От страх. От това, че мислех, че ако се престоря, че не виждам, семейството ще остане цяло.“
Стиснах устни. В мен кипеше.
„Семейството“, повторих. „Кое семейство. Това, което ме изхвърли като боклук.“
Робърт се сви.
„Знам“, прошепна. „И това ще ме преследва. Но мога да направя едно нещо. Мога да подпиша, че ти и децата имате право на дом. И мога да подпиша, че всяко задължение, което са направили на твое име, е резултат от измама.“
Елена се приближи.
„Готов ли сте да свидетелствате“, попита тя.
Робърт я погледна.
„Да“, каза. „Дори ако това означава, че Патриция ще ме намрази.“
„Тя вече ви контролира“, каза Елена.
Робърт кимна. Очите му бяха пълни със срам.
„Така е“, каза. „Искам да умра като човек, който поне веднъж е направил правилното.“
Сърцето ми се разцепи на две. Част от мен искаше да му крещи. Другата част видя стар мъж, който се дави в собствените си грешки.
„Добре“, казах. „Подпишете.“
И тогава в коридора се чу звук.
Тежки стъпки.
Ключ в ключалка.
Елена пребледня. Майкъл се изправи.
Вратата се отвори.
Патриция влезе.
В ръката ѝ имаше папка. В очите ѝ имаше ярост, която не се криеше.
„Ето те“, каза тя и гласът ѝ беше като лед. „Значи ти си решила да се върнеш като крадла. Да се промъкнеш.“
„Не“, казах тихо. „Аз се върнах като майка. И като човек, който вече няма да мълчи.“
Патриция се изсмя.
„Мълчиш ли“, каза. „Ще видим как ще мълчиш, когато съдът ти вземе децата. Когато банката ти вземе всичко. Когато…“
„Когато какво“, прекъсна я Елена. „Когато вашият син бъде обвинен в измама.“
Патриция застина.
Погледът ѝ се стрелна към Робърт.
„Какво си направил“, прошепна.
Робърт вдигна глава.
„Нещо, което трябваше да направя отдавна“, каза.
В този миг Патриция се обърна към мен и ме погледна така, сякаш съм враг, който трябва да бъде унищожен.
„Ти“, прошепна. „Ти мислиш, че си спечелила. Но ти не знаеш какво мога да направя.“
И извади телефона си.
„Деян“, каза. „Ела. Сега.“
Сърцето ми се разтресе.
Патриция не беше дошла сама.
Тя беше дошла да започне войната на открито.
## Глава девета
Деян пристигна по-бързо, отколкото очаквах. Влетя в кабинета, без да чука, с лице, което се опитваше да бъде уверено, но трепереше от напрежение.
„Какво става“, изръмжа той.
Видя ме и устните му се изкривиха.
„Ах“, каза. „Ето те. Значи си решила да се върнеш. На колене ли.“
„Не“, казах. „На крака.“
Деян се засмя.
„На крака“, повтори. „Ти не можеш да стоиш на крака без мен.“
Елена направи крачка напред.
„Деян“, каза. „Ще ви помоля да говорите внимателно. В тази стая има свидетели. И има документи.“
Деян я огледа.
„Коя си ти.“
„Адвокат“, отвърна Елена.
Деян се обърна към Майкъл.
„И ти си тук“, каза. „Какво искаш. Парите на баща ми. Или моята глава.“
Майкъл не се усмихна.
„Искам да спреш“, каза. „Да спреш да използваш жена си като щит.“
Патриция се намеси.
„Тя не е щит“, каза. „Тя е грешка. Грешка, която ти, Робърт, допусна. Ти доведе тази жена в нашия дом.“
Робърт я погледна.
„Тя доведе любов“, каза тихо. „А ти донесе страх.“
Патриция се втвърди.
„Любов“, повтори презрително. „Любов не се вписва в сметките. Любов не управлява фирма. Любов не оставя наследство.“
„А децата“, прошепнах. „Децата не са ли наследство.“
Патриция се обърна към мен.
„Дъщерите ти“, каза. „Те са…“
Тя не довърши, но погледът ѝ каза всичко.
И тогава, без да мисля, аз сложих ръка върху корема си.
„Това дете“, казах, „няма да бъде вашият билет за власт. Няма да бъде вашият залог. Това е моето дете.“
Деян се присви.
„Твоето“, повтори. „Не забравяй кой е бащата.“
„Бащата“, казах и гласът ми се разтресе от ярост. „Бащата, който ме изхвърли боса. Бащата, който се усмихна, когато майка на трите му деца плачеше. Бащата, който подписва документи на мое име.“
Елена вдигна един лист.
„Това“, каза тя, „е подпис, който ще бъде проверен. И ако се докаже измама, това е престъпление.“
Патриция направи рязка крачка към Елена.
„Не сме измамници“, изсъска. „Това семейство е построено от мен. Аз съм го държала. Аз съм…“
„Ти си го отровила“, каза Робърт.
И тогава Патриция направи нещо, което не очаквах.
Заплака.
Но сълзите ѝ не бяха от болка. Бяха от гняв, че губи.
„Деян“, прошепна тя. „Не ги оставяй. Не ги оставяй да ти вземат всичко.“
Деян стисна челюстта си.
„Добре“, каза. „Искаш война. Ще получиш война.“
Обърна се към мен.
„Ще подам иск“, каза. „Ще кажа, че си психически нестабилна. Че си избягала. Че си опасна.“
„Тогава ще кажа истината“, отвърнах.
„Истината“, присмя се той. „Ти мислиш, че някой ще повярва на жена без дом.“
Елена вдигна флашката.
„А на камерата ще повярват ли“, попита.
Деян замръзна.
Патриция пребледня. Този път истински.
„Каква камера“, прошепна тя.
Майкъл каза спокойно:
„Онази, за която не знаеш.“
В този миг разбрах, че Патриция не беше просто жестока. Тя беше уплашена.
Защото имаше какво да крие.
И аз започвах да усещам, че най-голямата тайна още не е излязла наяве.
## Глава десета
След срещата в кабинета Робърт подписа документите, а Елена ги прибра като доказателства, които могат да спасят живот.
Патриция излезе първа, като буря. Деян я последва, но преди да затвори вратата, се обърна към мен.
„Не си мисли, че това е краят“, каза тихо. „Това е начало.“
„Да“, отвърнах. „Начало е.“
Деян се усмихна, но усмивката му беше куха.
„Виждам се с Рейчъл довечера“, каза. „Тя знае как се печелят дела.“
ПРЕБЛЕДНЯХ, но не от слабост. От ясното осъзнаване, че той дори не се крие.
„Кажи ѝ да си подготви съвестта“, казах. „Ще ѝ трябва.“
Деян затвори.
Останахме с Робърт. Той изглеждаше уморен.
„Не съм бил баща, който заслужава син“, каза тихо. „И не съм бил дядо, който заслужава внучки.“
Погледнах го. Болката ми не изчезваше, но се смесваше с нещо като съжаление.
„Тогава бъдете сега“, казах. „Поне сега.“
Робърт кимна.
„Патриция има тайна“, прошепна той. „Тайна, която ако излезе… ще изгори всичко.“
„Каква тайна“, попитах.
Робърт затвори очи.
„Тя не е това, което казва“, прошепна. „Тя не е…“
В този миг в коридора се чу трясък. Някой беше ударил стена. Нечий глас крещеше.
Робърт се стресна.
Майкъл се приближи към вратата и надникна.
После се обърна.
„Трябва да тръгваме“, каза. „Сега.“
„Защо“, попитах.
Майкъл каза само една дума:
„Хората.“
Сърцето ми пропадна.
„Онези, които звънят“, прошепнах.
Майкъл кимна.
„Те са тук“, каза.
Елена хвана чантата си.
„Излизаме през задната врата“, каза. „Без да говорим. Без да се обръщаме.“
Тръгнахме.
Докато вървяхме по коридора, чух гласа на Патриция отнякъде, висок, истеричен:
„Не! Казах ти, че ще платим! Само ми дай време!“
Друг глас, по-нисък, равен:
„Времето свърши.“
Ускорих крачка. Сякаш коридорът беше тунел, който се свиваше.
Излязохме навън.
Майкъл ни бутна към колата.
„Вътре“, каза.
В далечината се виждаха двама мъже. Един с белег на брадата. Друг с кожено яке.
Същите.
Когато ме видяха, единият се усмихна. Усмивка, която не беше човешка.
„Ето я“, каза тихо.
И тогава, за първи път, аз не почувствах просто страх.
Почувствах, че сме пресекли граница.
И че назад няма път.
## Глава единадесета
Следващите дни се превърнаха в низ от срещи, документи, страх и решителност. Елена работеше като машина, но с човешко сърце. Майкъл звънеше, уреждаше, проверяваше. Итан стоеше в сянка, но винаги беше там, когато се появяваше риск.
Аз се опитвах да бъда майка, докато едновременно се уча да бъда войник.
Момичетата питаха за баща си.
„Защо татко не идва“, шепнеше средната.
„Защо баба Патриция ни мрази“, питаше малката.
А най-голямата ме гледаше така, сякаш вече знае, че светът не е справедлив.
„Татко има проблеми“, казвах. „И баба… баба не разбира какво е любов.“
Една вечер най-голямата ми дъщеря ме хвана за ръката.
„Мамо“, прошепна. „Ти няма да ни оставиш, нали.“
Сърцето ми се разкъса.
„Никога“, казах. „Никога.“
Същата вечер Елена донесе нова папка.
„Имаме свидетел“, каза. „Един човек от нотариалната кантора. Млад. Учи право в университет. Казва се Кевин.“
„Американско име“, прошепнах.
Елена кимна.
„Да“, каза. „Работил е при нотариуса, който е участвал в подписването. Първо е мълчал. После е видял, че става дума за бременна жена и деца. И съвестта му… се е събудила.“
Майкъл добави:
„Кевин има и други причини. Някой го е заплашил. И той вече не иска да бъде пионка.“
Стиснах устни.
„Всички около Деян са пионки“, казах. „Освен Патриция. Тя е…“
„Шахматист“, довърши Елена. „Но и шахматистите правят грешки.“
Елена ми даде лист.
„Това е списък с имоти“, каза. „И един от тях е записан на твое име.“
Погледнах.
Не вярвах.
„Как е възможно“, прошепнах.
„Робърт“, каза Елена. „Преди години е прехвърлил един малък апартамент на твое име. Без да кажеш на Патриция. Като застраховка. Само че Патриция е научила. И е решила да го използва. Затова е кредитът. Затова е натискът.“
Майкъл се облегна.
„Тя е мислела, че ако те изхвърли, ще се откажеш“, каза. „Ще подпишеш каквото трябва. Ще се върнеш да молиш. И тогава тя ще вземе апартамента.“
„Няма да го вземе“, прошепнах.
Елена ме погледна.
„Няма“, каза. „Но трябва да сме готови. Защото Деян ще се опита да те уплаши. А Патриция ще се опита да те унижи. Това са техните оръжия.“
В този момент на телефона ми дойде съобщение.
Номерът беше непознат.
Само две думи.
„Знаем къде.“
Дланите ми изстинаха.
Показах го на Майкъл.
Той стисна челюстта си.
„Добре“, каза. „Тогава и аз ще им покажа, че и ние знаем.“
Елена добави тихо:
„И утре ще го кажем в съда. На глас. Пред всички. За да не може никой да се престори, че не е чул.“
Тази нощ не заспах. Гледах тавана и слушах тишината.
И си мислех:
Те искат да ме оставят на улицата.
Но аз ще ги оставя без маски.
## Глава дванадесета
Първото заседание беше като сцена, на която всеки играе роля, но само един човек знае истинския текст. Патриция беше там, облечена като жена, която не признава поражение. Деян беше до нея, гладко избръснат, с усмивка, която се опитва да изглежда спокойна.
До него стоеше Рейчъл.
По-млада от мен. Облечена скъпо. Погледът ѝ беше остър.
Когато ме видя, устните ѝ се извиха.
„Това ли е тя“, прошепна на Деян, достатъчно високо, за да чуя.
Деян кимна и каза:
„Да. Това е жената, която мисли, че може да ни вземе всичко.“
Елена ме хвана за лакътя.
„Не ги гледай“, прошепна. „Гледай напред.“
Съдията влезе. В залата стана тихо.
Деян започна пръв. Говореше за „семейство“, за „неразбирателство“, за „преувеличени реакции“. Рейчъл подаваше листове на адвоката му, който говореше гладко.
После Патриция стана.
„Тази жена“, каза и посочи към мен, „изостави дома ни. Взе децата. Тя е нестабилна. Тя е…“
Елена се изправи.
„Ваша чест“, каза. „Имаме доказателства, че тя е била изгонена. Не е напуснала доброволно.“
Адвокатът на Деян се изсмя тихо.
„Доказателства“, повтори. „Кои. Думи.“
Елена вдигна флашката.
„Не думи“, каза. „Запис.“
В залата се чу шум. Патриция пребледня. Деян за миг загуби усмивката си.
Съдията разреши.
Пуснаха записа.
Видях себе си на екрана. Боса. С чувалите. С децата, които плачат. Видях Деян да стои и да се усмихва. Видях Патриция да заключва вратата.
В залата настъпи тишина, която беше по-силна от крясък.
Патриция седна рязко.
Деян сви челюстта си.
Съдията погледна към тях.
„Това ли е вашето семейно отношение“, попита сухо.
Адвокатът на Деян започна да говори, но думите му звучаха като прах.
Елена продължи:
„Имаме и запис на заплаха по телефона“, каза. „Имаме информация за заеми и ипотеки на името на моята клиентка, които тя не е подписвала. И имаме свидетел от нотариална кантора.“
Кевин влезе.
Млад, с очи, които изглеждаха като на човек, който е будувал твърде много.
Той свидетелства. Разказа как е видял листовете. Как е чул името ми. Как е бил накаран да мълчи. Как е бил заплашен.
Рейчъл се напрегна.
Когато Кевин каза, че е видял Рейчъл да носи документи за подписване, Рейчъл скочи.
„Лъжа“, изсъска.
Съдията я смъмри.
Елена се усмихна.
„Ваша чест“, каза. „Моля да се запише реакцията.“
Патриция се обърна към Деян и прошепна нещо. Видях как устните ѝ треперят.
Деян стисна ръката ѝ.
И тогава съдията произнесе временните мерки.
Временна защита за мен и децата. Забрана да се приближават. Временна издръжка. Забрана за разпореждане с имущество, докато се проверяват документите.
Патриция изпусна въздух, сякаш някой я удари.
Деян гледаше в една точка.
Рейчъл се обърна и ме погледна с омраза.
Излязох от залата и за миг ми се зави свят.
Елена ме хвана.
„Дишай“, каза. „Това е само първата крачка.“
„А те“, прошепнах. „Те ще станат по-опасни.“
Майкъл се появи до нас.
„Да“, каза. „Но вече не са невидими.“
И тогава получих ново обаждане.
Номерът беше скрит.
Вдигнах.
„Ти мислиш, че си победила“, каза онзи равен мъжки глас. „Съдът не ме интересува. Аз искам моите пари. Кажи на Деян… че тази нощ ще платим по друг начин.“
И затвори.
В този миг разбрах:
Истинската опасност тепърва идваше.
## Глава тринадесета
Същата нощ Нанси заключи всички врати. Итан остана буден. Майкъл седеше на кухненската маса и гледаше телефона си, сякаш чака война.
Аз седях до леглото на децата и слушах как дишат.
В един момент се чу шум навън. Не силен. Не драматичен. Точно затова беше страшен.
Майкъл влезе тихо.
„Не ставай“, прошепна.
Чух стъпки. После друг шум, като че ли някой докосва прозорец.
Итан се появи като сянка и излезе навън. Чух кратък разговор, приглушен.
После тишина.
Сърцето ми блъскаше.
След минути Итан се върна.
„Не са дошли да влизат“, каза. „Дошли са да оставят знак.“
Майкъл излезе и се върна с малка кутия.
Вътре имаше… ключ.
Ключ за къщата на Патриция.
И бележка.
„Вратата е отворена. Плати.“
Ръцете ми се разтрепериха.
„Те са били там“, прошепнах.
„Да“, каза Майкъл. „И са влезли. Което означава, че Патриция вече не контролира нищо.“
Елена пристигна сутринта, лицето ѝ беше мрачно.
„Имам новина“, каза. „Деян е подал нова молба. Иска да оспори забраната. Казва, че е бил провокиран. Казва, че е действал под натиск.“
„Под натиск“, повторих. „От кого.“
Елена ме погледна.
„От хората, които искат парите си“, каза. „И това може да стане аргумент. Ако той се представи като жертва. Но ние ще покажем, че той е създал ситуацията. И че е използвал теб като щит.“
Майкъл добави:
„Робърт също е под натиск. Патриция го държи в къщата. Не му позволява да говори. Сега, когато хората са влезли при тях, тя го обвинява.“
Усетих как гърлото ми се стяга.
„Той е там“, прошепнах. „Сам.“
„Не съвсем“, каза Майкъл. „Патриция е там. И това понякога е по-лошо от самота.“
Тогава телефонът ми иззвъня.
Този път беше номерът на Робърт.
Вдигнах.
Гласът му беше още по-слаб.
„Тя…“, прошепна. „Тя ме заключи. Каза, че ако говоря, ще ме остави да умра сам. Но аз…“
Чух шум, като че ли някой дърпа телефона.
После гласът на Патриция, остър:
„Не говори с нея!“
Чух удар.
И линията прекъсна.
Сърцето ми спря за миг.
„Робърт“, прошепнах.
Елена стисна устни.
„Това е насилие“, каза. „И ще го докажем.“
„Как“, попитах отчаяно.
Майкъл гледаше в една точка.
„С един човек, който Патриция не очаква“, каза.
„Кой.“
Майкъл извади снимка.
На снимката беше жена, по-възрастна, с очи, които изглеждаха като буря.
„Казва се Мери“, каза Майкъл. „Истинската майка на Деян.“
ПРЕБЛЕДНЯХ.
„Какво.“
Елена взе снимката.
„Ако това е вярно…“, прошепна.
Майкъл кимна.
„Патриция не е майка му“, каза. „Тя е жена, която се е появила и е взела чужд живот. И ако Мери говори… Патриция ще падне.“
В този миг усетих, че под краката ми земята се руши.
Всичко, което вярвах, се оказваше театър.
И в центъра на театъра стоеше Патриция.
С маска.
## Глава четиринадесета
Мери пристигна два дни по-късно. Не я доведоха с фанфари. Дойде тихо, с чанта и поглед, който не търси одобрение.
Когато влезе, момичетата я погледнаха любопитно. Тя се усмихна нежно.
„Здравейте“, каза. „Аз… аз съм приятелка на дядо ви.“
Децата кимнаха, без да разбират.
Аз стоях като вкаменена.
Мери ме погледна.
„Ти си жената, която те измъчват“, каза. Не беше въпрос.
„Да“, прошепнах.
Мери остави чантата си.
„Патриция винаги е била добра в измъчването“, каза. „Преди години измъчваше мен. После избра теб. Защото ти си по-удобна. По-тиха. По-лесна за пречупване.“
Стиснах зъби.
„Не съм тиха вече“, казах.
Мери кимна.
„Знам“, каза. „Затова съм тук.“
Елена седна срещу нея.
„Разкажете ни“, каза.
Мери пое дъх.
„Аз бях първата жена на Робърт“, каза. „Родих Деян. Бях млада, глупава, влюбена. Робърт беше амбициозен. И тогава дойде Патриция.“
Очите ѝ се стесниха.
„Тя беше красива“, продължи. „И беше гладна. Не за любов. За власт. Тя се вмъкна като змия. И когато се усетих, вече бях излишна.“
„Робърт ви изостави“, прошепнах.
Мери се засмя горчиво.
„Не ме изостави само“, каза. „Той позволи да ме унищожат. Патриция направи така, че да изглеждам като луда. Взе ми детето. Каза, че съм нестабилна. Съдът тогава… беше лесен за манипулиране, ако имаш пари.“
Елена се наведе.
„Имате ли доказателства“, попита.
Мери извади плик.
„Имам стари документи“, каза. „Писма. И имам нещо по-важно. Признание.“
„Чие“, попитах.
Мери погледна Майкъл.
„Робърт“, каза. „Той ми го даде преди време, когато осъзна какво е направил. Но се страхуваше да го използва. Защото Патриция щеше да го унищожи.“
Елена взе плика. Очите ѝ проблеснаха.
„Това може да промени всичко“, каза.
Мери ме погледна.
„Но ти“, каза, „трябва да решиш нещо.“
„Какво“, прошепнах.
„Деян е мой син“, каза. „И колкото и да е чудовище, той е и човек, когото са отгледали в отрова. Ако го унищожим напълно, ти ще спечелиш. Но твоите деца ще останат с баща, който е паднал в пропаст. И някой ден ще питат защо.“
Сърцето ми се сви.
„Той не мисли за тях“, казах. „Той мисли за власт.“
Мери кимна.
„Знам“, каза. „Но ти си различна. Ти мислиш за тях. И това е твоят морален избор. Да го унищожиш или да го спреш.“
Елена се намеси.
„Ние не сме тук да унищожаваме“, каза. „Ние сме тук да защитаваме. Ако той се унищожи сам, това е резултат от делата му.“
Мери ме погледна отново.
„Патриция ще падне“, каза. „Но Деян… Деян може да бъде спасен, ако се откаже от нея. Ако признае. Ако…“
„Той няма да признае“, прошепнах. „Той се смее, когато плача.“
Мери затвори очи за миг.
„Тогава ще направим така, че да не може да се смее повече“, каза.
Тази вечер получих съобщение от непознат номер.
„Ела сама. Или децата ще плачат.“
ПРЕБЛЕДНЯХ.
Показах го на Майкъл.
Той стисна челюстта си.
„Това е капан“, каза.
Елена взе телефона ми.
„И все пак ще отидем“, каза. „Но не така, както те очакват.“
В този миг усетих, че страхът ми се превръща в нещо друго.
В решимост, която не пита дали е безопасно.
Защото когато заплашват децата ти, не избираш удобството.
Избираш битката.
## Глава петнадесета
Отидохме, но не сама. Майкъл беше наблизо. Итан също. Елена настоя да дойде, въпреки че това не беше „нейната работа“, както би казал някой, който не разбира.
Мястото беше паркинг, осветен с бледа светлина. Празен. Твърде празен.
Сърцето ми блъскаше.
„Дишай“, прошепна Елена.
Направих крачка напред.
От сенките излезе мъжът с белега на брадата.
„Ето я“, каза.
„Къде са децата ми“, изсъсках, въпреки че знаех, че са в безопасност.
Той се усмихна.
„Не сме ги пипали“, каза. „Още.“
„Какво искате“, попитах.
„Искаме Деян“, каза той. „Искаме да ни плати. Но той се крие зад теб. Зад съд, зад жена, зад майка си.“
„Не се крие зад мен“, казах. „Той ме използва.“
„Точно“, каза мъжът. „Затова ти ще му кажеш да дойде. Иначе…“
Той направи жест, сякаш реже въздуха.
Елена излезе от тъмното.
„Заплашвате свидетел“, каза тя. „И бременна жена. Ако мислите, че това няма последствия, грешите.“
Мъжът се засмя.
„Последствия“, повтори. „Ти мислиш като човек от книги. Аз мисля като човек от улицата.“
„И аз мисля като човек, който ще ви направи видими“, каза Елена.
В този момент Майкъл се появи от другата страна. В ръката му имаше телефон.
„Записвам“, каза спокойно. „И не само аз.“
Мъжът с белега се напрегна.
„Кой си ти“, изръмжа.
„Човекът, който ще ви лиши от анонимност“, каза Майкъл.
И тогава излезе втори мъж. С коженото яке.
„Стига“, каза. „Ние не сме тук да говорим. Ние сме тук да вземем.“
Погледът му се спря върху корема ми.
„И ти ще родиш“, каза тихо. „И ако Деян не плати… ще родиш в страх.“
В този миг аз се разтресох от ярост.
„Не“, казах. „Аз ще родя в свобода. А вие… ще си тръгнете празни.“
Мъжът се засмя.
„Смела“, каза. „Но смелостта не плаща дългове.“
Елена се усмихна студено.
„Но доказателствата пращат хора в затвора“, каза тя.
И тогава се чу сирена в далечината.
Не много близо. Но достатъчно, за да промени въздуха.
Мъжете се обърнаха рязко.
Майкъл каза тихо:
„Някой вече ви гледа. И ако не искате да ви разпознаят, тръгвайте.“
Белегът стисна устни.
„Ще се върнем“, каза. „И тогава няма да има адвокати.“
Те се отдръпнаха в сенките и изчезнаха.
Когато останахме сами, коленете ми омекнаха.
Елена ме хвана.
„Добре“, каза. „Сега знаем. Те не са само страх. Те са натиск. И този натиск ще смачка Деян, ако той не се откаже.“
„Той няма да се откаже“, прошепнах.
Майкъл гледаше в тъмното.
„Тогава ще го принудим“, каза.
И добави:
„Ще ударим там, където Патриция не може да купи защита.“
„Къде“, попитах.
Майкъл погледна Елена.
„В истината за Мери“, каза. „И в истината за парите.“
Сърцето ми се сви.
„А децата“, прошепнах.
„Ще ги пазим“, каза Майкъл. „Докато всичко това свърши.“
## Глава шестнадесета
В следващите седмици бременността ми напредваше, а делата се множаха като бурени. Деян оспорваше. Патриция крещеше. Рейчъл се появяваше навсякъде, като сянка с диплома.
Елена ме подготвяше за всяко заседание, за всяка атака.
„Те ще ти задават въпроси, за да те изкарат виновна“, казваше. „Ще те питат защо си имала толкова деца. Защо не си работила. Защо си търпяла.“
„А аз“, питах, „какво да кажа.“
Елена ме гледаше сериозно.
„Кажи истината“, казваше. „Кажи, че си вярвала. Кажи, че си се надявала. Кажи, че си искала семейство. И че си научила по трудния начин, че любовта не е достатъчна, когато срещу теб стоят хора без съвест.“
Една вечер момичетата спяха, а аз седях в кухнята и се опитвах да прочета някакви листове, които Елена беше оставила.
Очите ми се затваряха. Тялото ми тежеше.
И тогава си спомних нещо.
„Майкъл“, прошепнах. „Ти каза, че има апартамент на мое име. Защо Робърт го е направил.“
Майкъл ме погледна.
„Защото ти си единственият човек, който е обичал децата без условие“, каза.
„Той не ме познаваше“, прошепнах.
„Робърт виждаше повече, отколкото показва“, каза Майкъл. „Но беше слаб. И слабите хора често правят едно добро нещо и после се крият зад него, вместо да направят още.“
В този момент телефонът ми звънна. Беше майка ми.
„Дойдоха пак“, каза тя. „Същите мъже. Този път… оставиха снимка.“
Сърцето ми спря.
„Каква снимка“, прошепнах.
„Снимка на момичетата“, каза майка ми и гласът ѝ се пречупи. „От двора. Някой ги е снимал, когато бяха при нас.“
В главата ми всичко почерня.
„Не“, прошепнах.
Елена грабна телефона от ръката ми.
„Кажете ми къде сте“, каза тя на майка ми. „Не говорете повече по телефона. Заключете. И чакайте. Идват хора.“
Затвори и погледна Майкъл.
„Това е ескалация“, каза.
Майкъл кимна.
„Те натискат“, каза. „За да принудят Деян да плати. Но ако той не може… ще търсят други начини.“
„Те ще дойдат при мен“, прошепнах.
„Не“, каза Итан, който влезе в стаята. „Те ще дойдат при Патриция. Защото тя има пари. И тя ще направи нещо отчаяно.“
Елена присви очи.
„Какво“, попита.
Итан каза тихо:
„Тя ще жертва някого.“
Погледнах го, без да разбирам.
Итан ме погледна право в очите.
„Най-лесно е да жертва теб“, каза.
В този миг усетих как коремът ми се стяга от страх.
Не за мен.
За бебето.
За момичетата.
„Как да спрем това“, прошепнах.
Елена се наведе над масата.
„Ще извадим Мери на светло“, каза. „И ще ударим Патриция там, където ще я боли най-много. В репутацията. В контрола. В това, че тя е измамила всички години наред.“
Майкъл добави:
„И ще предложим на Деян сделка. Последна.“
„Каква сделка“, попитах.
Майкъл каза:
„Да избере. Майка си или децата си.“
## Глава седемнадесета
Срещата беше в кантората на Елена. Неутрално място. Но нищо не беше неутрално вече.
Деян дойде с Рейчъл. Патриция не дойде. Това само по себе си беше знак.
Деян изглеждаше по-уморен. Под очите му имаше сенки. Усмивката му беше по-рядка.
Рейчъл стоеше до него като броня.
Елена седна срещу тях.
„Ще говоря директно“, каза тя. „Имаме доказателства за измама. Имаме доказателства за изгонване. Имаме свидетел. Имаме камера. Имаме и нещо, което Патриция не иска да излезе.“
Рейчъл се усмихна.
„Заплахи“, каза. „Това са заплахи.“
Елена не трепна.
„Не“, каза. „Това са факти.“
Майкъл постави на масата снимката на Мери.
Деян пребледня.
Рейчъл мигновено загуби самоувереността си.
„Какво е това“, прошепна тя.
„Истината“, каза Майкъл. „Патриция не е майка на Деян.“
Деян стисна юмруци.
„Не“, изръмжа. „Не. Това е…“
„Това е факт“, каза Елена. „И ако продължите, това ще стане част от делото. Публично. Заедно с всичко останало. Фирмата. Парите. Заемите. Хората, които ви търсят.“
При думата „хората“ Деян се стресна.
„Какво знаеш“, прошепна.
„Достатъчно“, каза Елена. „Знаем, че си взел пари. Знаем, че не можеш да върнеш. Знаем, че те заплашват. И знаем, че Патриция мисли, че може да ги успокои, като…“
Елена ме погледна за миг.
„Като хвърли теб“, каза.
Рейчъл проговори рязко:
„Ние не сме престъпници“, каза. „Аз уча право. Аз…“
„Точно това е проблемът“, каза Елена. „Човек, който учи право, знае какво е правилно. И въпреки това помага на неправилното. Това не е наивност. Това е избор.“
Рейчъл притисна устни.
Деян погледна към мен.
„Какво искаш“, попита.
Гласът му не беше предизвикателен. Беше изтощен.
„Искам да спреш“, казах. „Да спреш да ни използваш. Да спреш да ни заплашваш. Да спреш да слушаш Патриция.“
Деян преглътна.
„Тя е майка ми“, прошепна.
„Тя не е“, каза Майкъл тихо.
Деян се разтресе.
Погледът му се стрелна към снимката. Към мен. Към Елена.
„Какво предлагате“, попита накрая.
Елена плъзна лист към него.
„Споразумение“, каза. „Ти признаваш измамата. Съдействие. Прекратяваме войната за децата. Ти ще имаш право да ги виждаш, но под условия. Издръжка. И най-важното… ти свидетелстваш срещу Патриция за това, което е направила. За да защитиш Робърт. И себе си.“
Деян се засмя горчиво.
„Да предам Патриция“, прошепна.
„Да спасиш децата си“, поправих го.
Рейчъл се намеси:
„Не подписвай“, каза. „Това е капан.“
Елена я погледна.
„Ти си капан“, каза. „За себе си. Ако останеш с него, ще паднеш с него.“
Рейчъл пребледня. За миг изглеждаше като момиче, а не като адвокатка в обучение.
„Аз…“, започна тя.
Деян се обърна към нея.
„Ти ми каза, че ще спечелим“, прошепна.
Рейчъл отстъпи.
„Не знаех…“, каза.
„Не знаеше“, повтори Деян. „Не знаеше за хората. Не знаеше за дълговете. Не знаеше, че майка ми не ми е майка.“
Елена го погледна.
„Подпиши“, каза. „Или ще гледаш как всичко гори.“
Деян държеше химикала, но ръката му трепереше.
И тогава каза:
„Ще подпиша. Но… искам да видя децата. Истински. Не като враг. Като баща.“
Сърцето ми се сви.
„Ще видиш“, казах. „Но първо докажи, че можеш да бъдеш човек.“
Деян подписа.
Рейчъл се свлече на стола, като че ли някой ѝ е отнел въздуха.
Елена прибра листа.
„Добре“, каза. „Сега започва истинската част.“
Майкъл се наведе към Деян.
„Има още едно нещо“, каза тихо. „Ако Патриция разбере, че си подписал, ще се опита да те унищожи. Пази се.“
Деян се усмихна мрачно.
„Тя ме е унищожила отдавна“, прошепна.
И за първи път видях в него не самоуверения тиранин.
Видях момче, отгледано в страх.
Но това не оправдаваше нищо.
Само означаваше, че краят е близо.
## Глава осемнадесета
Когато Патриция разбра, не дойде с истерия. Дойде с лед.
Появи се в дома на Нанси, без да бъде поканена. Как е разбрала адреса, не знам. Но когато видях колата ѝ отвън, усетих как сърцето ми пада в корема.
Майкъл и Итан застанаха пред вратата.
Патриция слезе от колата като кралица, която е дошла да наказва.
„Къде е тя“, попита.
„Тук няма да влизаш“, каза Майкъл.
Патриция се изсмя.
„Ти“, каза. „Ти си просто слуга на Робърт. Мислиш, че можеш да ме спреш.“
„Да“, отвърна Майкъл. „Мога.“
Патриция присви очи.
„Деян ми каза всичко“, каза.
Лъжа. Деян не би имал смелостта. Значи тя е научила от другаде. От Рейчъл. Или от хората.
„Той подписа“, каза Патриция и гласът ѝ беше тих, но опасен. „Той ме предаде.“
„Той избра децата си“, каза Майкъл.
Патриция се засмя.
„Децата“, повтори. „Тези момичета. Те не значат нищо за наследството.“
И тогава аз излязох.
Не можех да се крия повече.
„Те значат всичко“, казах.
Патриция ме погледна като нож.
„Ти“, прошепна. „Ти ме направи смешна.“
„Не“, отвърнах. „Ти сама го направи, когато ме изгони.“
Патриция пристъпи напред. Итан я спря с движение, без да я докосва.
„Още една крачка и това става нарушение на забраната“, каза Елена, която се беше появила отзад.
Патриция се втвърди.
„Забрана“, повтори презрително. „Съд. Хартия. Аз имам неща, които хартията не може да спре.“
„Хората“, казах тихо. „Онези хора, които идват в дома ти.“
Патриция замръзна.
За секунда маската ѝ се пропука.
„Ти не знаеш“, прошепна.
„Знам достатъчно“, казах. „Знам, че си използвала мен, за да прикриеш дълговете на Деян. Знам, че си мислела, че ще ме изхвърлиш и ще остана да плача. Но аз вече не плача за теб. Плача само за това, че позволих толкова дълго.“
Патриция ме гледаше и в очите ѝ се появи нещо, което не бях виждала.
Паника.
„Дай ми детето“, каза внезапно. „Когато се роди. Дай ми момчето, ако е момче. Ще ти дам всичко. Пари. Дом. Защита.“
Сърцето ми се разтресе.
„Как смееш“, прошепнах.
Патриция се приближи още малко, без да осъзнае, че Елена вече записва.
„Как смея ли“, каза. „Аз спасявам семейство. Ти си просто… жена, която ражда. Това е твоята стойност.“
В този миг усетих как нещо в мен се изправя и става непреклонно.
„Моята стойност“, казах, „е това, че не продавам децата си.“
Патриция се усмихна, но усмивката ѝ беше отчаяна.
„Тогава ще загубиш“, прошепна. „Ще загубиш всичко.“
Елена се приближи.
„Не“, каза тя. „Вие губите. И имаме запис на това, което току-що казахте. Опит за принуда. Опит за търговия с дете. Това не е просто морално падение, Патриция. Това е престъпление.“
Патриция пребледня.
Погледът ѝ се стрелна към телефона на Елена.
„Изтрий го“, изсъска.
Елена се усмихна.
„Никога“, каза.
Патриция се обърна към Майкъл.
„Робърт ще умре“, прошепна. „И тогава ще видим кой ще управлява.“
Майкъл не трепна.
„Робърт ще говори“, каза. „И Мери ще говори. И твоят замък ще падне.“
При името „Мери“ Патриция се извися като ранен звяр.
„Тя е мъртва“, изсъска. „Тя трябваше да е мъртва за нас.“
„Но не е“, каза Елена.
Патриция се отдръпна. За миг изглеждаше по-малка.
После се обърна и тръгна към колата си.
Преди да влезе, се обърна към мен и каза тихо:
„Ще родиш. И тогава ще разбера дали си достойна да останеш жива в нашия свят.“
В този миг коремът ми се стегна отново.
Болка.
Истинска.
Елена ме хвана.
„Сядай“, каза. „Сега.“
Майкъл извика Итан.
„Колата“, каза.
А аз усетих как страхът се превръща в болка, която идва на вълни.
„Не“, прошепнах. „Не още.“
Елена ме погледна.
„Може би е време“, каза.
И в този миг разбрах.
Патриция не беше последната битка.
Последната битка беше в мен.
Да родя в този хаос.
И да остана жива.
## Глава деветнадесета
В болницата миришеше на чистота, която не успокоява. Успокоява само когато имаш мир в себе си. А аз имах буря.
Елена беше до мен. Майкъл беше навън. Итан пазеше. Нанси държеше момичетата, които бяха оставени при нея.
Контракциите идваха като удари.
„Дишай“, казваше акушерката.
Аз дишах. Плачех. Стисках чаршафите.
В главата ми се въртяха думите на Патриция.
„Ще останеш на улицата.“
„Ще разберем дали си достойна.“
И си казвах:
Не. Не. Не.
Тогава в стаята влезе човек, когото не очаквах.
Деян.
Беше блед. Очите му бяха червени.
„Не трябва да си тук“, изръмжа Елена.
Деян вдигна ръце.
„Няма да правя нищо“, каза. „Дойдох… да видя.“
„Да видиш“, повторих през болка. „Какво. Как раждам сама.“
Деян преглътна.
„Не си сама“, прошепна.
„Аз бях сама на верандата“, казах.
Деян наведе глава.
„Знам“, прошепна. „И…“
Той се задъха, сякаш думите го давят.
„Патриция е извън контрол“, каза. „Хората дойдоха. Заплашиха я. Заплашиха и мен. Тя… тя каза, че ако не оправя нещата, ще…“
Не довърши.
Елена го гледаше хладно.
„Подписа споразумението“, каза.
Деян кимна.
„Да“, прошепна. „И казах на Елена всичко.“
Погледнах го през болката.
„Защо“, попитах.
Деян ме погледна, и в очите му видях нещо като срам.
„Защото… когато чух, че са снимали момичетата“, прошепна, „аз… за първи път се уплаших не за себе си. А за тях.“
Сърцето ми се сви.
„И това те направи човек“, изсъсках.
Деян затвори очи.
„Не“, прошепна. „Това ми показа колко не съм бил.“
Контракцията ме удари. Изкрещях.
Деян се стресна и направи крачка напред, после спря, като че ли не знае дали има право да се доближи.
„Излез“, каза Елена твърдо. „Тук не е мястото ти.“
Деян кимна. Но преди да излезе, каза тихо:
„Ако е момче… Патриция ще…“
„Патриция няма да види това дете“, прошепнах.
Деян ме погледна.
„Тя ще опита“, каза.
„И аз ще я спра“, отвърнах.
Деян излезе.
Болката продължи. Часовете се разтеглиха.
В един момент чух плач.
Бебешки плач.
И акушерката каза:
„Честито.“
Елена беше до мен, очите ѝ бяха влажни.
„Какво е“, прошепнах.
Акушерката се усмихна.
„Момче“, каза.
В този миг всичко в главата ми се разби.
Не от радост заради това, че е момче.
А от горчивината, че тази дума беше използвана като бич срещу мен.
Заплаках. Но този път сълзите ми бяха други.
Елена сложи ръка върху рамото ми.
„Ти го направи“, прошепна.
Погледнах бебето. Малко. Истинско. Чисто.
И си казах:
Никой няма да го превърне в монета.
Никой.
## Глава двадесета
Новината стигна до Патриция по-бързо, отколкото ми се искаше. Тя се появи в коридора на болницата, крещейки на сестрите, опитвайки се да пробие забраната като танк.
Но този път имаше хора, които не се страхуваха от нея.
Имаше охрана.
Имаше Елена с документи.
И имаше Мери.
Когато Патриция видя Мери, тя застина като ударена.
„Ти“, прошепна.
Мери пристъпи напред.
„Аз“, каза тихо. „Жената, която ти открадна.“
Патриция се засмя нервно.
„Ти не съществуваш“, каза. „Ти си минало.“
„Миналото винаги се връща“, каза Мери. „Особено когато настоящето е изградено върху лъжа.“
Елена показа документите на охраната.
„Тази жена има забрана да се приближава до майката и децата“, каза.
Патриция се опита да се хвърли напред, но охраната я спря.
„Това е моят внук“, изкрещя тя. „МОЯТ. Момче! Най-накрая!“
Гласът ѝ се разнесе и няколко хора се обърнаха. Срамът полепна по нея като прах, но тя не го усещаше.
Мери я погледна.
„Това не е твой внук“, каза. „Това е дете. И ти не умееш да обичаш деца. Ти умееш да обичаш само властта.“
Патриция изпищя.
„Ти ме съдиш“, каза. „Ти, която си изгубила. Ти, която си…“
Мери я прекъсна.
„Аз изгубих, защото ти излъга“, каза. „Но сега имам шанс да поправя. Да застана до жена, която ти мачкаш. Да застана до внучките си, които ти презираш.“
Патриция пребледня.
„Внучки“, прошепна.
„Да“, каза Мери. „Защото аз ги приемам. А ти ги отхвърляш. И точно затова ти не заслужаваш никого.“
Патриция се обърна към Елена.
„Ти не можеш да ме спреш“, изсъска.
Елена се усмихна.
„Вече те спрях“, каза. „Има още. Подадени са сигнали. Има разследване. Има доказателства. И Деян…“
Патриция се вкопчи в думата.
„Деян“, изръмжа. „Къде е Деян.“
Елена каза спокойно:
„Деян свидетелства.“
Патриция се разтресе.
„Не“, прошепна. „Не! Той е мой!“
„Той е баща“, каза Елена. „И за първи път избира това.“
Патриция се опита да се измъкне от охраната, но беше напразно.
„Ще ви съсипя“, крещеше. „Ще ви взема всичко!“
Мери се наведе към нея и каза тихо, така че само Патриция да чуе:
„Ти вече си взела всичко, което можеш. Сега е време да върнеш.“
Патриция изкрещя от ярост.
Охраната я изведе.
Коридорът остана тих.
Елена въздъхна.
„Това беше най-грозната сцена“, каза. „Но и най-полезната. Имаме свидетели.“
Мери ме погледна през отворената врата.
Очите ѝ бяха влажни.
„Ти роди свободно“, прошепна. „Това е победа.“
Аз прегърнах бебето и усетих топлината му.
„Още не е свършило“, казах.
Елена кимна.
„Не“, каза. „Но вече не започва от нулата. Вече започва от истината.“
## Глава двадесет и първа
Разследването започна като бавен огън. Първо дойдоха писма. После повиквания. После въпроси. Въпроси, които Патриция не можеше да заглуши с пари.
Деян беше принуден да даде показания. Елена го държеше далеч от мен, защото знаеше, че гневът ми може да ме изтощи.
„Не ти трябва да го слушаш“, казваше. „Ти трябва да се възстановиш.“
Но аз чувах. По парченца. От Майкъл. От разговори.
Деян призна, че е взел пари от фирмата. Призна, че е подписвал документи. Призна, че Патриция е организирала. Призна, че Рейчъл е носила папки. Рейчъл беше разпитана. Плака. Опита да се оправдае. После млъкна.
Патриция беше повикана.
И там, пред хора, които не се страхуваха от нейния тон, тя се опита да играе ролята на жертва.
„Аз съм майка“, казваше. „Аз съм пазила семейството.“
Но истината не слуша роли.
Истината слуша факти.
Робърт също говори. Тихо, но ясно. Призна, че е позволил Патриция да управлява. Призна, че е бил слаб. Призна, че е направил завещание с условие, за да предпази мен и децата.
А Мери даде показания за миналото.
За това как Патриция е манипулирала съд, за да ѝ отнеме детето. За това как е представила Мери като нестабилна. За това как е изградила образ на „майка“, който е бил само маска.
Всичко започна да се срутва.
А онези мъже с белега и коженото яке изчезнаха. Когато се разбра, че има разследване, те се отдръпнаха, както хищници се отдръпват, когато светлината е включена.
Една вечер Майкъл донесе документ.
„Готово е“, каза.
„Какво“, попитах.
„Дълговете“, каза. „Част от тях ще бъдат анулирани като измама. Другата част ще падне върху Деян и Патриция. И апартаментът остава твой.“
Сълзите ми напълниха очите.
„Това означава…“, прошепнах.
„Означава, че няма да останеш на улицата“, каза Майкъл.
Елена се усмихна.
„И означава, че имаш основа“, каза. „А с основа можеш да изградиш нов живот.“
Тогава най-голямата ми дъщеря, която стоеше на вратата, прошепна:
„Мамо… значи ще имаме дом.“
Прегърнах я. После прегърнах и другите.
„Да“, казах. „Ще имаме дом.“
И тогава Мери влезе тихо и постави на масата една малка кутия.
„Това е за бебето“, каза.
„Какво е“, попитах.
„Нещо, което запазих“, каза. „От деня, когато ми взеха Деян. Мислех, че никога няма да го дам на никого. Но… може би е време да го дам на дете, което ще бъде обичано.“
Отворих кутията.
Вътре имаше малка плетена шапчица.
Сърцето ми се сви.
„Благодаря“, прошепнах.
Мери кимна.
„Не ми благодари“, каза. „Просто… не допускай твоят син да стане като Деян.“
Погледнах бебето.
„Няма“, казах. „Ще го науча, че стойността не е в пола. А в сърцето.“
## Глава двадесет и втора
Последното заседание по развода беше като финална сцена. Деян стоеше сам. Патриция не беше допусната. Рейчъл я нямаше.
Аз бях там с Елена. Майкъл седеше зад нас.
Деян ме погледна. В очите му имаше изтощение.
„Не съм дошъл да се боря“, каза тихо, когато съдията му даде дума. „Дошъл съм да… приема.“
Съдията го погледна.
„Приемате какво“, попита.
Деян преглътна.
„Приемам, че съм бил жесток“, каза. „Приемам, че съм позволил на Патриция да ме направи това, което съм. Приемам, че жена ми…“
Погледът му се спря върху мен.
„Че тя беше по-силна от мен“, каза. „И че децата… заслужават по-добро от това, което им дадох.“
Съдията беше мълчалив.
Елена се изправи.
„Моята клиентка иска единствено безопасност“, каза. „Иска децата да имат стабилност. Иска контактът с бащата да бъде под контрол, докато той докаже, че не е опасен.“
Деян кимна.
„Съгласен съм“, каза.
Чух дъхът ми да излиза. Сякаш бях държала въздуха в себе си години наред.
Съдията постанови.
Разводът беше факт. Попечителството беше мое. Деян получи право на срещи при ясни условия. Издръжката беше определена. Забраната за приближаване от страна на Патриция остана.
Когато излязох от залата, слънцето ме удари в лицето. Не като щастие. Като реалност.
Елена ме прегърна.
„Свърши“, прошепна.
„Свърши ли“, попитах.
Елена кимна.
„Свърши най-страшното“, каза. „Сега започва истинският живот.“
Майкъл се приближи.
„Робърт иска да те види“, каза.
Сърцето ми се сви.
„Защо“, попитах.
„Защото… не му остава много време“, каза Майкъл. „И иска да направи още едно нещо правилно.“
Отидох.
Робърт лежеше в легло, блед, но с очи, които този път гледаха ясно.
„Ти спаси внучките ми“, прошепна.
„Аз ги родих“, казах. „И аз ги защитих. Но вие… вие закъсняхте.“
Робърт кимна.
„Да“, прошепна. „И това е мой грях.“
Той вдигна ръка и ми подаде документ.
„Подписах“, каза. „Още едно. Това е фонд. За момичетата. За образованието им. За живота им. И за теб. За да не бъдеш никога повече зависима.“
Погледнах документа. Очите ми се напълниха.
„Не искам вашите пари“, прошепнах.
„Не са мои“, каза Робърт. „Те са пари, които Патриция и Деян почти откраднаха. Поне така ще имат смисъл.“
Мълчах.
Робърт ме погледна.
„Прости ли ми“, попита.
Сърцето ми се сви.
„Не знам“, казах честно. „Но знам, че ако искате да изкупите нещо, направете още едно. Кажете на Патриция, че момичетата не са грешка. Че тя е грешката.“
Робърт се усмихна слабо.
„Ще ѝ кажа“, прошепна.
## Глава двадесет и трета
Патриция не изчезна. Такива хора не изчезват тихо. Но вече не беше над мен. Беше извън вратата, без ключ.
Опита да звъни. Опита да праща съобщения. Опита да праща хора. Но Елена беше подготвена. Майкъл беше подготвен. И аз… аз вече не бях жената на верандата.
Една сутрин, когато излизах с количката и момичетата вървяха до мен, видях Патриция отдалеч. Стоеше на улицата отсреща и ме гледаше.
Не се приближи. Не посмя.
Очите ѝ бяха празни. Не от тъга. От загуба на контрол.
Погледнах я спокойно.
Не я поздравих. Не я обидих. Просто я погледнах и продължих.
И това беше най-голямото наказание за нея.
Да бъде невидима.
Вечерта Мери дойде. Донесе плодове за децата. Седна на пода и започна да рисува с тях. Момичетата се смееха. Бебето спеше.
Аз ги гледах и усещах как нещо в мен се лекува.
Майкъл влезе тихо.
„Имам новина“, каза.
„Каква“, попитах.
„Деян се е записал в университет“, каза.
Погледнах го, изненадана.
„Какво“, прошепнах.
„Казал е, че иска да завърши нещо“, каза Майкъл. „Иска да разбере какво е направил. Иска да се промени. Не знам дали ще успее. Но…“
Той замълча.
Елена, която беше там, каза:
„Това не е твоя задача. Неговата промяна е негова. Твоето е да живееш.“
Погледнах децата.
„Да“, прошепнах. „Моето е да живея.“
## Глава двадесет и четвърта
Мина време. Не всичко стана лесно. Имаше нощи, в които се будех от кошмари. Имаше дни, в които парите не стигаха, въпреки фонда. Имаше моменти, в които се страхувах да изляза сама.
Но имаше и нещо друго.
Свобода.
Записах се да завърша своето образование. Не защото някой ме натиска, а защото исках. Учех вечер, докато бебето спи. Момичетата ми помагаха, носеха ми моливи, сякаш това е игра.
Елена понякога идваше и пиеше чай с мен, без да говорим за дела.
Майкъл поправяше счупени неща по дома, без да го прави геройски. Просто го правеше.
Мери започна да идва все по-често. За момичетата беше като топла ръка, която не ги оценява по пол.
Една вечер, докато седяхме в кухнята, телефонът ми иззвъня.
Номерът беше непознат.
Вдигнах.
„Това е Деян“, каза гласът му тихо. „Не искам да те притеснявам. Само… искам да чуя децата. Ако може. За малко.“
Погледнах момичетата, които рисуваха на масата.
В мен имаше гняв, но вече не беше отровен. Беше като белег.
„Ще чуеш“, казах. „Но помни нещо. Те не са твоето алиби. Те са твоята отговорност.“
„Знам“, прошепна Деян. „И… благодаря.“
Дадох телефона на най-голямата. Тя каза „здравей“ без омраза, но и без доверие. Така, както трябва.
Когато разговорът свърши, тя ме погледна.
„Мамо“, каза. „Той плачеше.“
Стиснах устни.
„Понякога“, казах, „хората плачат, когато разберат какво са загубили.“
Тя кимна.
В същия момент бебето заплака. Вдигнах го и го притиснах към себе си.
И си спомних онази нощ. Верандата. Чувалите. Заключената врата.
И си казах:
Патриция беше права само за едно.
Тя наистина мислеше, че ще остана на улицата.
Но не разбра, че улицата не ме плаши толкова, колкото живот без достойнство.
А аз избрах достойнството.
И сега имах дом.
Дом не от тухли.
А от хора, които не поставят условия на любовта.
И когато затворих очи, за първи път от много време насам не видях страх.
Видях бъдеще.