Дъщерята на съпругата ми никога не ме е харесвала. Двадесет и шест годишната Лилия, плод на първия брак на Рада, винаги ме бе гледала с онази фина, почти незабележима смесица от презрение и снизхождение, която само едно разглезено дете може да излъчва към мъжа, заел мястото на баща му. За осемте години, в които бяхме семейство с майка ѝ, аз бях просто онзи, който плащаше сметките, който се грижеше Рада да е щастлива, но никога не бях част от нейния свят. Тя съществуваше в периферията на живота ни – обаждаше се на майка си за пари, появяваше се на празници с кисела усмивка и бързаше да си тръгне, веднага щом приличието позволяваше.
Затова, когато в онази мрачна септемврийска сутрин звънецът иззвъня пронизително и аз отворих, за да я видя на прага, с подпухнали очи и два ожулени куфара до краката си, знаех, че нещо не е наред. Нещо беше фундаментално сбъркано.
„Трябва да се върна да живея при вас“, заяви тя, без предисловие, без дори едно „здравей“. Гласът ѝ беше дрезгав, лишен от обичайната ѝ наперена увереност.
Погледнах през рамото ѝ към Рада, която стоеше в коридора с ръка на устата, очите ѝ разширени от смесица между тревога и майчин инстинкт. Кимнах едва забележимо. Какво друго можех да направя? Да затръшна вратата пред лицето на детето на жената, която обичах?
Бях разстроен. Дълбоко и искрено разстроен. Нашият малък, подреден свят, който бяхме изградили с Рада – тихите вечери, неделните сутрини, спокойствието на дома, който бях изплащал с пот на челото през последните пет години – всичко това бе на път да се изпари. Но не се оплаках. Преглътнах горчивия вкус на недоволство и се насилих да се усмихна.
„Разбира се, влизай“, казах и се протегнах да взема единия куфар.
И тогава го усетих. Беше странно, неестествено лек. Сякаш носех празна картонена кутия. Погледнах другия куфар, после пак този в ръката ми. Нещо не се връзваше. Човек, който се мести да живее някъде, носи покъщнина, спомени, дрехи за различните сезони. Тези куфари бяха фасада.
Лилия забеляза погледа ми. Очите ѝ, доскоро празни и уморени, проблеснаха с враждебен огън.
„Не пипай нещата ми!“, извика тя, гласът ѝ бе остър като счупено стъкло. Дръпна куфара от ръката ми с такава сила, че залитна.
Рада веднага се притече. „Лилия, миличка, той просто иска да помогне. Какво става?“
„Нищо не става! Просто искам да си оставя нещата в старата ми стая. Сама“, отсече Лилия, като натърти на последната дума. Тя изгледа първо майка си, после мен, сякаш бяхме натрапници в собствения си дом, и повлече куфарите по коридора.
Любопитството, примесено с лошо предчувствие, зачовърка в мен. Това не беше просто завръщане у дома. Това беше бягство. Но от какво? Или от кого?
Изчаках. Чух вратата на стаята ѝ да се затваря с трясък. Рада ме погледна с онзи умоляващ поглед, който казваше: „Моля те, не сега, не започвай“. Но аз трябваше да знам. Трябваше да разбера каква бомба е на път да се взриви в дома ми.
Половин час по-късно Лилия излезе, облечена с анцуг, лицето ѝ бе безизразно. „Отивам да се разходя“, промърмори тя, без да поглежда към нас, и излезе, затръшвайки входната врата след себе си.
Рада въздъхна и отиде в кухнята да направи кафе, сякаш това бе единственото нормално нещо, което можеше да свърши в този момент. Пръстите ѝ трепереха.
Това беше моят шанс. Сърцето ми биеше учестено, докато се прокрадвах по коридора. Чувствах се като крадец, като нарушител, но някаква по-дълбока интуиция ми крещеше, че това, което щях да открия, засягаше и мен, и Рада, и бъдещето на нашето семейство.
Вратата на нейната стая беше леко открехната. Бутнах я и влязох. Куфарите стояха до леглото. Приближих по-големия и с треперещи пръсти дръпнах ципа. Той се отвори с тихо съскане.
Вътре нямаше почти нищо. Няколко смачкани тениски, два чифта дънки и бельо, нахвърляни на дъното. Но върху тях лежеше нещо друго. Нещо, което нямаше място там.
Дебела папка, пълна с документи.
Протегнах ръка и я взех. На първия лист, с големи червени букви, беше отпечатано: „ПОСЛЕДНО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ЗА ИЗПЪЛНИТЕЛНО ДЕЛО“.
Под него имаше други листове. Уведомления от банка за просрочен потребителски кредит на стойност, която ме накара да ми прилошее. Писма от колекторска фирма, написани на все по-заплашителен език. Копие от договор за наем, прекратен едностранно от наемодателя поради неплатени сметки. И най-отдолу, смачкан и изцапан със сълзи, един малък, розов лист. Уведомление за принудително извеждане от жилище.
Лилия не просто се беше върнала у дома. Тя беше изхвърлена. Беше разорена, преследвана и докарана до ръба на отчаянието. А лекият куфар вече не ми се струваше странен. Той беше символ на нейния провал. В него тя носеше не вещите си, а целия си разбит живот.
Затворих папката с глух звук. Тишината в стаята изведнъж стана оглушителна, изпълнена с неизказани въпроси и надигаща се буря. Това не беше краят на проблема. Това беше само началото. И аз, без да съм го искал, вече бях в окото на бурята.
Глава 2: Неспокойно примирие
Следващите дни преминаха в мъчително, напрегнато мълчание. Лилия почти не излизаше от стаята си. Когато го правеше, се движеше из къщата като призрак – с наведена глава, избягвайки погледа ми. Хранеше се, когато нас ни нямаше на масата, и единствените звуци, които се чуваха от стаята ѝ, бяха приглушеното бръмчене на телефона ѝ и понякога, късно през нощта, тихи, задавени ридания, които караха Рада да стои будна и да се взира в тавана с очи, пълни с безпомощна болка.
Не ѝ казах какво бях намерил. Не знаех как. Всяка дума, която се оформяше в ума ми, звучеше като обвинение. „Защо не ни каза?“, „Как можа да го допуснеш?“, „Какво си направила?“. Знаех, че в момента тя бе твърде крехка, за да понесе и един от тези въпроси. А и част от мен се страхуваше от отговорите.
Вместо това, се опитах да говоря с Рада. Една вечер, докато миехме чиниите, опитах да подходя внимателно.
„Тя не изглежда добре, Рада. Притеснявам се.“
Рада дори не вдигна поглед от чинията, която търкаше ожесточено. „Преживява труден период. Раздели се с Мартин.“
Мартин. Името увисна във въздуха между нас. Познавах го бегло – наперен млад мъж с твърде скъп часовник и усмивка, която никога не стигаше до очите му. Лилия беше лудо влюбена в него. Представяше го като гениален предприемач, на прага на голям удар в IT сектора. Явно ударът е бил по самата нея.
„Само това ли е?“, настоях аз, като се опитвах гласът ми да звучи загрижено, а не подозрително. „Защото изглежда по-сериозно от една раздяла.“
Тя остави чинията с трясък в сушилника. „Виктор, моля те. Дай ѝ време. Тя е голяма жена, ще се справи. Просто има нужда от подкрепата ни сега, не от разпити.“
Подкрепа. Думата отекна в главата ми. За Рада подкрепата означаваше безусловно приемане, топла храна и покрив над главата. За мен подкрепата означаваше да знам срещу какво сме изправени. Дълговете в онази папка не бяха просто числа на хартия. Те бяха хищник, който дебнеше пред вратата ни. И рано или късно щеше да почука.
Напрежението между мен и Рада растеше с всеки изминал ден. Тя стана свръхзащитна към Лилия, предугаждаше всяко нейно желание, говореше ѝ с тих, успокояващ тон, сякаш е болна. Аз, от друга страна, ставах все по-мълчалив и дистанциран. Домът ми вече не беше моята крепост. Беше се превърнал в минно поле от неизказани истини и премълчани страхове. Всеки път, когато телефонът звънеше, сърцето ми прескачаше. Всеки път, когато на вратата се звънеше, очаквах да видя съдебен изпълнител. Ипотеката за жилището, която изплащахме стриктно, изведнъж ми се стори крехка и уязвима. Ние бяхме изрядни, но какво щеше да стане, ако дълговете на Лилия по някакъв начин ни завлекат надолу?
Една събота следобед реших, че не мога повече да издържам. Трябваше да говоря с някого, който не беше емоционално въвлечен. Обадих се на Симеон.
Симеон беше най-добрият ми приятел от университета. Той беше всичко, което аз не бях – рисков играч, бизнесмен със завиден нюх, собственик на просперираща консултантска фирма. Живееше в огромна къща в полите на планината, караше лъскава кола и винаги изглеждаше така, сякаш контролира света. Той беше моят отдушник, гласът на разума, когато емоциите ми замъгляваха преценката.
„Трябва да се видим“, казах му по телефона, без да увъртам.
„Звучиш сериозно. Всичко наред ли е с теб и Рада?“, попита той, а в гласа му се долавяше истинска загриженост.
„Да… и не. Сложно е. Можеш ли да минеш през нас?“
„Идвам след час.“
Когато Симеон пристигна, Лилия беше в стаята си, а Рада пазаруваше. Налях му уиски и седнахме в хола. Разказах му всичко – за внезапната поява на Лилия, за лекия куфар, за реакцията ѝ, за намерените документи. Докато говорех, усещах как напрежението, което ме беше стиснало за гърлото от дни, бавно започва да се отпуска.
Симеон слушаше внимателно, без да ме прекъсва, с леко смръщени вежди. Когато свърших, той отпи голяма глътка от уискито си и се загледа в ледчетата, които се въртяха в чашата му.
„Сумата е голяма, Виктор. Това не е просто забравен телефонен апарат. Това е сериозна финансова дупка“, каза той накрая.
„Знам. Но не знам какво да правя. Рада не иска да говорим за това, сякаш ако игнорираме проблема, той ще изчезне. А аз имам чувството, че седя върху бомба със закъснител.“
„И вероятно е така“, съгласи се Симеон. „Тези колекторски фирми могат да бъдат много агресивни. Въпросът е откъде са дошли тези дългове. Сигурен ли си, че са само от този Мартин?“
Въпросът му ме свари неподготвен. „Ами… да, предполагам. Тя беше с него през последните две години. За какво друго може да са?“
Симеон сви рамене. „Хората имат тайни. Скрити животи. Може да има нещо, за което дори майка ѝ не знае. Трябва да разбереш цялата картина, преди да предприемеш каквото и да било. Защото ако започнеш да плащаш нейни дългове, без да знаеш откъде идват и докъде се простират, може да се окажеш в бездънна яма.“
Думите му бяха трезви и плашещи. Той винаги имаше способността да вижда нещата в тяхната най-сурова, практична светлина.
„Какво предлагаш?“, попитах аз.
„Първо, трябва да говориш с нея. Не с Рада, а с Лилия. Директно. Без обвинения, без крясъци. Просто като загрижен човек, който иска да помогне. Кажи ѝ, че знаеш. Кажи ѝ, че за да ѝ помогнете, трябва да знаете цялата истина. Второ…“, той замълча за момент, сякаш обмисляше нещо. „Ако имаш нужда от добър адвокат, познавам един от най-добрите в областта на финансовите дела. Може просто една консултация да ви даде представа за опциите ви.“
Кимнах, благодарен. Най-сетне имах план. Не беше лесен, но беше нещо.
В този момент от коридора се чу шум. И двамата се обърнахме. Вратата на стаята на Лилия беше леко открехната. Не знаехме откога стои там. Дали беше чула разговора ни?
Преди да успея да реагирам, вратата се затвори тихо. Тишината, която последва, беше по-тежка и по-зловеща от всякога. Неспокойното примирие беше на път да свърши.
Глава 3: Студентката по право и първата пукнатина
Два дни по-късно в живота ни се появи още един човек, който допълнително усложни и без това обърканата ситуация. Десислава, по-малката сестра на Рада, дойде на ежеседмичната си неделна вечеря. Тя беше пълна противоположност на племенницата си Лилия. Амбициозна, организирана и болезнено директна, Десислава беше студентка по право в четвърти курс и гледаше на света през призмата на членове, алинеи и правни прецеденти.
Присъствието на Лилия в къщата видимо я изненада.
„О, ти си тук“, бяха първите ѝ думи към Лилия, лишени от всякаква топлота. „Мислех, че си се отдала на предприемаческия гений на онова твое гадже.“
Лилия само сви рамене и промърмори нещо неразбираемо, забила поглед в чинията си. Рада веднага се намеси, хвърляйки укорителен поглед на сестра си.
„Деси, моля те. Лилия не се чувства добре.“
„Така ли? Аз пък не се чувствам добре, като си мисля за изпитите по облигационно право, но никой не ми постила меко легло“, отвърна Десислава, без да се трогне.
Вечерята беше мъчение. Десислава говореше за казуси и съдебни дела, Рада се опитваше да смени темата с незначителни клюки, а Лилия мълчеше като риба. Аз седях по средата, усещайки как напрежението се сгъстява като буреносен облак над масата.
След вечеря, докато помагах на Десислава да разчисти, тя се наведе към мен.
„Какво става, Викторе? Тази не е тук просто на гости. Прилича на подгонено животно. И кака изглежда така, сякаш всеки момент ще се разплаче.“
Въздъхнах. Реших, че няма смисъл да крия истината от нея. Десислава може и да беше рязка, но беше интелигентна и преди всичко, беше семейство. Разказах ѝ накратко за ситуацията, без да споменавам папката с документи. Просто, че Лилия е в тежък период след раздялата и има финансови затруднения.
Тя изсумтя. „Финансови затруднения. Това е меко казано. Днес, докато си търсех зарядното, влязох за секунда в нейната стая. На бюрото ѝ имаше купчина листове. Не исках да любопитствам, но най-горният беше призовка. Нещо за гражданско дело.“
Кръвта замръзна в жилите ми. Призовка. Значи нещата бяха ескалирали. Вече не ставаше въпрос само за колектори. Беше се стигнало до съд.
„Сигурна ли си?“, попитах, опитвайки се гласът ми да остане спокоен.
„Аз съм почти юрист. Разпознавам призовка, когато я видя. Беше от районния съд.“
Това беше първата истинска пукнатина в стената от мълчание, която Лилия беше изградила. Вече не можех да отлагам. Трябваше да говоря с нея.
Изчаках Десислава да си тръгне и Рада да влезе да се къпе. Събрах цялата си смелост и почуках на вратата на Лилия.
„Какво искаш?“, чу се гласът ѝ отвътре.
„Трябва да поговорим. Моля те, отвори.“
Последва дълга пауза. Най-накрая ключалката изщрака и вратата се отвори съвсем леко. Тя стоеше там, облечена в същия анцуг, с тъмни кръгове под очите.
„Няма за какво да говорим“, каза тя.
„Има, Лилия. И още как“, отвърнах аз и леко бутнах вратата, за да мога да вляза. Затворих я след себе си. Стаята беше в хаос – дрехи по пода, празни чаши по бюрото. И на самото бюро, точно както беше казала Десислава, лежеше купчината документи. Призовката беше най-отгоре.
Седнах на ръба на леглото ѝ. Тя остана права до вратата, скръстила ръце пред гърдите си в защитна поза.
„Видях ги, Лилия“, казах тихо. „В деня, в който дойде. Отворих куфара.“
Тя трепна, сякаш я бях ударил. В очите ѝ проблесна гняв, но той бързо беше заменен от нещо друго – пълно, абсолютно поражение. Раменете ѝ се отпуснаха.
„Значи знаеш“, прошепна тя.
„Знам, че имаш проблеми. Не знам какви са, колко са големи и как си стигнала дотук. Но знам, че ако не започнеш да говориш, ще потънеш. И може да повлечеш и майка си с теб.“
Последното изречение я уцели. Видях как брадичката ѝ затрепери.
„Не е моя вината“, каза тя, гласът ѝ бе задавен. „Всичко е заради Мартин.“
И тогава думите потекоха. Разказа ми история за манипулация и лъжи. Как Мартин я убедил да изтегли потребителски кредит на нейно име, за да „инвестират“ в неговия „гениален“ бизнес проект – някаква платформа за онлайн търговия. Обещавал ѝ е бърза печалба, светло бъдеще, всичко. Парите, разбира се, изчезнали. Проектът се провалил. А той я убедил, че това е временна спънка, че трябва да вземат още малко пари „назаем“, за да закрепят положението. Взел е бързи кредити от нейно име. Подписала е документи, без да ги чете, защото му е вярвала сляпо.
„А призовката?“, попитах аз, когато тя спря да си поеме дъх.
„Това е от наемодателя. Не сме плащали наем от три месеца. Той ни съди и двама ни. А Мартин… Мартин просто изчезна. Преди две седмици се прибрах и го нямаше. Всичките му неща ги нямаше. Телефонът му е изключен. Сякаш никога не е съществувал. Оставил ми е само това.“ Тя посочи с трепереща ръка към купчината сметки и уведомления.
Историята беше грозна и банална, но болката в очите ѝ беше истинска. Тя не беше злодей. Беше просто наивна, влюбена и глупава.
„Майка ти знае ли всичко това?“, попитах.
Тя поклати глава. „Знае само, че сме се разделили и че имам малки финансови проблеми. Срам ме е, Викторе. Срам ме е да ѝ кажа, че съм такава идиотка. Срам ме е от теб, защото ти винаги си ме гледал така, сякаш очакваш да се проваля.“
Думите ѝ ме прободоха. Може би беше права. Може би моето неодобрение през годините я беше направило по-уязвима, по-гладна за одобрението на някой като Мартин, който ѝ е обещал света.
Преди да успея да отговоря, чухме стъпки в коридора. Рада беше излязла от банята. Лилия бързо избърса очите си.
„Моля те, не ѝ казвай. Още не. Ще намеря начин да се справя“, прошепна тя.
Кимнах неохотно. Но и двамата знаехме, че лъже. Тя нямаше начин да се справи сама. А пукнатината, която се беше отворила, беше на път да срути цялата къща.
Глава 4: Разкриването на лъжата
Тайната, която споделях с Лилия, лежеше като камък между мен и Рада. Всеки път, когато я погледнех, изпитвах угризения. Тя се усмихваше, опитваше се да поддържа някакво подобие на нормалност, а аз знаех истината, която щеше да срине света ѝ. Знаех, че дъщеря ѝ е затънала до гуша в дългове и съдебни дела, докато тя самата се тревожеше за разбитото ѝ сърце. Лъжата беше отровна и бавно тровеше всичко помежду ни.
Реших да направя следващата стъпка по плана на Симеон. Обадих се на адвоката, когото ми препоръча – един на име Петров, известен като специалист по финансови и търговски спорове. Уговорихме си среща за следващия ден. Убедих Лилия да дойде с мен, като ѝ обещах, че Рада няма да разбере нищо. Тя се съгласи с неохота, твърде уплашена и изтощена, за да спори.
Кантората на адвокат Петров се намираше на последния етаж на лъскава стъклена сграда в центъра на града – място, което крещеше „успех“ и „скъпи услуги“. Самият Петров беше елегантен мъж на средна възраст, с проницателни сиви очи и спокойствие, което беше едновременно успокояващо и леко плашещо.
Лилия, свита на стола до мен, разказа историята си с тих, треперещ глас, докато адвокатът преглеждаше папката с документи, която бяхме донесли. Той слушаше, без да променя изражението си, само от време на време си водеше бележки в дебел тефтер.
Когато тя свърши, Петров се облегна назад в стола си и сплете пръсти пред себе си.
„Картината е неприятна, но не е безнадеждна“, каза той с равен тон. „Дълговете са основно към две банки и три фирми за бързи кредити. Сумарно, говорим за около петдесет хиляди лева, без да броим натрупаните лихви и неустойки. Делото за наем е по-малък проблем, можем да го уредим извънсъдебно. Основният въпрос е как да се справим с кредиторите.“
Петдесет хиляди. Сумата ме удари като физически удар. Беше много повече, отколкото си представях. Това беше почти една трета от ипотеката ни.
„Какви са опциите?“, попитах аз, усещайки как устата ми пресъхва.
„Първата опция е да се опитаме да договорим разсрочено плащане“, обясни Петров. „Ще се свържем с всяка институция и ще предложим погасителен план. Проблемът е, че при наличието на толкова много кредитори, е трудно да се постигне съгласие с всички. Някои може да откажат и да пристъпят към принудително изпълнение.“
„Какво означава това?“, прошепна Лилия.
„Означава, че ще се обърнат към частен съдебен изпълнител, който може да запорира банкови сметки, заплата, ако започнете работа, и да опише движимо имущество.“
Лицето на Лилия пребледня още повече.
„Втората опция“, продължи адвокатът, без да се трогва, „е да се обяви производство по несъстоятелност за физическо лице. Това е по-сложна процедура, но понякога е единственият изход. Тя ще ви позволи, образно казано, да рестартирате финансовия си живот, но идва със своите ограничения за определен период от време.“
Докато го слушах, в главата ми се въртеше само едно – пари. Откъде щяхме да намерим пари, за да плащаме вноски по такъв дълг? Нашите спестявания бяха оскъдни, заделени за черни дни или за предсрочно погасяване на част от ипотеката.
На връщане към дома, в колата цареше гробна тишина. Лилия гледаше през прозореца, а аз се опитвах да осмисля чутото. Бях ядосан. Ядосан на нея за наивността ѝ, на Мартин за подлостта му, на себе си, че съм се оказал в тази ситуация.
Когато се прибрахме, Рада ни посрещна на вратата с усмивка.
„Къде бяхте? Започнах да се притеснявам.“
„Разхождахме се“, излъгах аз, избягвайки погледа ѝ.
Но тя не беше глупава. Усети напрежението помежду ни. Погледът ѝ се местеше от моето мрачно лице към бледото лице на Лилия.
„Какво има?“, попита тя, а усмивката ѝ изчезна. „Лилия? Викторе? Какво става?“
Лилия не издържа. Тя се свлече на най-близкия стол в коридора и избухна в ридания. Силни, отчаяни, неконтролируеми хлипове, които разтърсваха цялото ѝ тяло.
Рада се втурна към нея. „Миличка, какво има? Кажи ми!“
В този момент знаех, че повече не мога да лъжа. Не беше честно нито към Рада, нито към мен.
„Не е заради Мартин, Рада“, казах аз с тежък глас. „Не е само заради него.“
Тя вдигна поглед към мен, очите ѝ бяха пълни със страх и неразбиране.
Влязох в стаята на Лилия, взех папката и я сложих на масата в хола пред Рада. Отворих я на страницата с уведомлението от колекторската фирма, където сумата беше написана с големи, удебелени цифри.
Тишината, която настъпи, беше ужасяваща. Чуваха се само хлиповете на Лилия и трескавото шумолене на хартия, докато Рада прелистваше документите един по един. Лицето ѝ бавно губеше цвят, докато не стана бяло като платно. Когато стигна до последната страница, тя вдигна поглед към мен. В очите ѝ нямаше сълзи. Имаше само пустота. И едно тихо, опустошително предателство.
„Ти си знаел“, прошепна тя. Гласът ѝ беше едва доловим. „Ти си знаел през цялото време и не си ми казал.“
Това не беше въпрос. Беше обвинение.
„Исках да те предпазя“, опитах се да се защитя аз, но думите звучаха кухо дори на мен самия.
„Да ме предпазиш?“, тя се изправи рязко, гласът ѝ се извиси. „Като си мълчал? Като си ме оставил да си мисля, че детето ми страда само заради някакъв глупак, докато то е било преследвано от кредитори? Като си действал зад гърба ми, сякаш аз съм някаква глупачка, която не може да се справи с истината?“
„Не е така, Рада, просто…“
„Просто си решил, че можеш да контролираш всичко сам! Както винаги!“, изкрещя тя. „Това е моята дъщеря, Викторе! Моя! Аз имах право да знам!“
„И какво щеше да направиш, ако знаеше?“, попитах я аз, гневът започваше да измества вината ми. „Щеше да продадеш бижутата си? Щеше да изтеглиш кредит на твое име и да затънем всички заедно?“
„Щях да бъда до нея! Щях да я прегърна и да ѝ кажа, че ще намерим решение заедно! А не да я оставя да се справя с твоите студени, осъдителни погледи и тайни срещи с адвокати!“
Спорът ескалира бързо, превръщайки се в грозна свада, пълна с горчиви обвинения и стари обиди. Всичко, което бяхме премълчавали през последните дни, изригна като вулкан. Аз я обвинявах, че е разглезила Лилия и никога не я е научила на отговорност. Тя ме обвиняваше, че никога не съм приел дъщеря ѝ и тайно съм се радвал на провала ѝ.
Накрая, изтощена и трепереща, Рада взе папката.
„Ще се справим с това“, каза тя, гледайки не мен, а Лилия. „Ние двете.“
След това се обърна към мен. „Искам да спиш в гостната стая тази вечер.“
Това беше повече от просто молба. Беше присъда. Стената, която беше издигната между нас, вече не беше невидима. Беше реална, студена и непреодолима. А аз бях от грешната ѝ страна.
Глава 5: Сянката на бизнесмена
Нощите в гостната стая бяха дълги и студени. Тишината в апартамента беше по-шумна от всеки скандал. С Рада почти не си говорихме. Разменяхме си само кратки, делови фрази за сметки и покупки. Тя и Лилия бяха станали неразделен тандем, шепнеха си в кухнята, прекарваха часове затворени в стаята на Лилия, разглеждайки документи. Чувствах се като натрапник в собствения си дом, изолиран и ненужен.
Една сутрин, докато пиех кафето си в пълно мълчание, Рада седна срещу мен. Изглеждаше уморена, с тъмни сенки под очите, но в погледа ѝ имаше нова решителност.
„Продадох вилата на родителите ми“, заяви тя, без предисловие.
Почти се задавих с кафето. Вилата беше малка, стара къща в едно затънтено планинско селце, наследство от баба ѝ и дядо ѝ. Рада беше силно привързана към нея, пазеше спомени от детството си там.
„Защо си го направила?“, попитах, макар да знаех отговора.
„За да покрия част от дълговете на Лилия. Един предприемач я купи, даде добра цена, парите ще са налични до края на седмицата. Ще стигнат да погасим най-належащите задължения към фирмите за бързи кредити. За останалите ще говорим с адвоката за разсрочване.“
Тя го каза така, сякаш обсъждаше покупката на нови пердета. Студено, делово, без капка емоция. Но аз знаех какво ѝ коства това решение. Тя жертваше част от миналото си, за да спаси бъдещето на дъщеря си. И го правеше без мен. Дори не ме беше попитала за мнение.
„Рада, това е лудост. Не трябваше да бързаш толкова…“
„А какво трябваше да направя, Викторе?“, прекъсна ме тя с леден тон. „Да чакам ти да се начумериш и да решиш дали моята дъщеря заслужава спасение? Свърших с чакането. Поемам нещата в свои ръце.“
Тя стана и излезе от кухнята, оставяйки ме сам с горчивия вкус на кафето и безпомощността.
Чувствах се изгубен. Приятелят, на когото можех да разчитам, беше Симеон. Реших да му се обадя отново, да му разкажа за новото развитие. Може би той, с неговия бизнес нюх, щеше да види нещо, което аз пропускам.
Срещнахме се в един луксозен бар близо до офиса му. Мястото беше пълно с костюмирани мъже, които говореха за сделки и акции. Симеон изглеждаше в свои води.
Разказах му всичко – за адвоката, за размера на дълга, за скандала с Рада и за решението ѝ да продаде вилата. Той ме слушаше със същото съсредоточено изражение, както и първия път.
„Това е сериозна жертва от нейна страна“, коментира той, когато свърших. „Показва колко е отчаяна.“
„Тя ме изключи напълно, Симеоне. Държи се с мен сякаш аз съм виновен за всичко това.“
„Търси виновник, приятелю. В момента е по-лесно да се сърди на теб, отколкото да приеме, че дъщеря ѝ е направила колосална грешка. Дай ѝ време“, посъветва ме той. После се намръщи. „Има нещо в цялата тази история с онзи Мартин, което не ми харесва.“
„Какво по-точно?“, попитах.
„Описанието ти за него. Наперен, с голямо самочувствие, говори за големи проекти в IT сектора… Звучи ми познато. Преди около година имах среща с един такъв. Искаше финансиране за някаква платформа. Името му беше Мартин. Не съм сигурен дали е същият, но описанието съвпада.“
„И какво стана?“, наведох се аз напред, заинтригуван.
„Отрязах го, разбира се. Планът му беше пълен с дупки, а той самият излъчваше онази неприятна самоувереност на човек, който смята всички останали за идиоти. Беше арогантен и непрофесионален. Но си тръгна с думите: „Ще видиш, ще успея и без теб. Ще стана по-голям от теб.“ Типично за хора с комплекси.“
Симеон се засмя, но на мен не ми беше смешно. Ако това беше същият Мартин, значи той не е бил просто случаен измамник. Бил е човек с амбиции, който се е сблъскал с могъщ играч като Симеон и е бил отхвърлен. Може би отчаянието му го е тласнало към това да използва Лилия.
„Има ли начин да го проверим?“, попитах аз. „Да разберем нещо повече за него?“
Симеон се замисли за момент. „Имам контакти. Имам хора, които могат да направят дискретна проверка. Адрес, финансово състояние, настоящо местоположение. Не е напълно законно, но в сивия сектор всичко е възможно. Ще струва пари, но ако искаш да стигнеш до дъното на тази история, може би си заслужава.“
„Искам“, казах без колебание. „Искам да знам кой е човекът, който съсипа живота на Лилия и разби семейството ми.“
„Добре. Ще се заема“, обеща Симеон и вдигна чашата си. „За приятелството.“
„За приятелството“, отвърнах аз, но докато чашите ни се чукаха, едно странно, неприятно чувство се прокрадна в съзнанието ми. Реакцията на Симеон. Когато му разказах за Мартин, в очите му за момент проблесна нещо, което не можах да разчета. Не беше просто спомен за арогантен кандидат-партньор. Беше нещо по-дълбоко, по-лично. Сякаш споменаването на това име беше докоснало оголен нерв.
Отхвърлих мисълта като параноя, породена от стреса. Симеон беше моят най-добър приятел. Той ми помагаше. Защо щеше да има друга причина да се интересува от Мартин?
Два дни по-късно, късно вечерта, Симеон ми се обади.
„Имам нещо“, каза той, гласът му беше тих и сериозен. „Не е за по телефона. Можеш ли да дойдеш до офиса ми сега?“
Сърцето ми подскочи. „Тръгвам.“
Офисът му беше призрачно тих и празен по това време. Намерих го в кабинета му, застанал пред огромния прозорец с изглед към нощния град. На бюрото му имаше отворена папка.
„Моите хора са бързи“, каза той, без да се обръща. „И са добри.“
Приближих се и погледнах папката. Вътре имаше няколко листа, принтирани снимки и ксерокопия на документи.
„Името му е Мартин Ангелов“, започна Симеон. „Безработен от шест месеца. Преди това е работил в малка софтуерна фирма, която е фалирала. Има няколко висящи дела за дребни измами. Дължи пари на много хора. Но не това е интересното.“
Той посочи една от снимките. Беше направена от разстояние, с лошо качество, но на нея ясно се виждаше Мартин, който разговаря с друг мъж пред едно кафене.
„Познаваш ли другия мъж?“, попита Симеон.
Вгледах се внимателно. Мъжът беше с гръб към камерата, но имаше нещо познато в стойката му, в начина, по който държеше ръката си.
„Не мога да го разпозная.“
„Това е купувачът на вилата на Рада“, каза Симеон с равен глас. „Казва се Димитър. Дребен играч в бизнеса с имоти, известен с това, че купува имоти на безценица от хора в затруднено положение. И е първи братовчед на Мартин.“
Светът под краката ми се разлюля.
„Какво… какво означава това?“, успях да промълвя.
„Означава, приятелю, че това не е било просто раздяла. Означава, че дъщерята на жена ти е била жертва на добре планирана измама. Те са я докарали до фалит, а след това са се появили като „спасители“, за да купят имота на майка ѝ. Парите, които Рада е платила, за да спаси дъщеря си, са отишли директно в джоба на хората, които са я съсипали.“
Сянката на бизнесмена Симеон се беше простряла над цялата ни история. Той ми беше помогнал да видя истината. Но докато гледах студеното му, непроницаемо лице, осветено от светлините на града, не можех да се отърся от усещането, че той не ми казва всичко. Че в тази сложна игра на измами и пари, неговата роля може би не беше само на приятел, който помага.
Глава 6: Разкриването
Новината за измамата ме удари с физическа сила. Всичко си дойде на мястото – отчаянието на Мартин след срещата със Симеон, систематичното въвличане на Лилия в дългове, появата на „случайния“ купувач точно в правилния момент. Това беше хищническа схема, перфектно изпълнена.
„Трябва да кажа на Рада“, беше първата ми мисъл.
„Чакай“, спря ме Симеон, слагайки ръка на рамото ми. „Помисли, Викторе. Какво ще постигнеш? Тя е в ужасно състояние. Тази новина ще я срине напълно. Ще се почувства още по-виновна, още по-глупава. А и какво можете да направите? Сделката е законна. Имате подписан договор. Ще бъде вашата дума срещу тяхната. Не можете да докажете връзката.“
„Значи просто трябва да го приемем? Да ги оставим да се измъкнат?“, попитах аз, гласът ми трепереше от гняв.
„Не. Трябва да бъдем умни“, отвърна Симеон, а в очите му проблесна стоманеният блясък на бизнесмен, надушил кръв. „Сега те се чувстват недосегаеми. Смятат, че са спечелили. Това ги прави непредпазливи. Трябва да съберем доказателства. Нещо солидно, което адвокат Петров може да използва. Нещо, което ще ги смачка.“
Планът му звучеше логично, но изискваше нещо, което ми беше изключително трудно в момента – търпение и преструвки. Трябваше да се прибера у дома и да се държа сякаш нищо не се е случило. Трябваше да гледам Рада в очите, знаейки, че е била брутално измамена, и да мълча.
Последваха няколко седмици на мъчително очакване. Симеон беше наел своите „хора“ да следят Мартин и братовчед му Димитър. Аз се опитвах да възстановя мостовете с Рада. Помолих я за прошка за това, че съм крил истината от нея. Признах, че съм сгрешил. Бавно, много бавно, ледът между нас започна да се топи. Тя все още беше дистанцирана, но поне започнахме да говорим отново. Дори ме допусна да присъствам на една от срещите с адвокат Петров, където обсъждахме погасителния план за останалите дългове на Лилия.
През това време Десислава, сестрата на Рада, се оказа неочакван съюзник. Увлечена от правния казус, тя прекарваше часове в ровене из закони и наредби.
„Има нещо гнило в цялата схема с бързите кредити“, каза ми тя една вечер, докато преглеждаше договорите на Лилия. „Някои от клаузите за неустойки са на ръба на закона. Лихвите са изчислени по много съмнителен начин. Мисля, че можем да ги атакуваме в съда. Може да не спечелим много, но поне ще ги забавим и ще им създадем проблеми.“
Нейната енергия и прагматизъм бяха глътка свеж въздух в задушната атмосфера на страх и отчаяние, която беше обзела дома ни.
Пробивът дойде една дъждовна сряда вечер. Симеон ми се обади.
„Ела в бара. Веднага. Нося подаръци.“
Когато пристигнах, той седеше на същата маса, а пред него имаше малък диктофон. Усмивката му беше широка и хищна.
„Мартин е глупак“, започна Симеон без предисловие. „Голям глупак. Обича да се хвали, особено след няколко питиета. Моят човек седнал до него в един бар снощи, заговорил го и го почерпил няколко пъти. И нашият герой си развързал езика.“
Симеон натисна копчето на диктофона.
От малкото устройство се разнесе гласът на Мартин – леко завалян, но ясен. Той се хвалеше пред непознат как е „превъртял“ една „глупачка“ и как с братовчед му са „ужилили“ семейството ѝ с „една вила“. Описваше с подробности как я е накарал да тегли кредити, как са я докарали до ръба, за да може Димитър да се появи като спасител.
„…И най-доброто е“, кикотеше се Мартин на записа, „че онзи нейният втори баща, надутият задник, нищо не заподозря. Мисли си, че просто съм я зарязал. А парите от вилата вече ги вложихме в новото начинание. Този път ще успея. Ще им покажа на всички… особено на един Симеон, един голям бизнесмен, който си мисли, че може да мачка хората…“
Записът свърши. Вдигнах поглед към Симеон. Лицето му беше безизразно.
„Това е“, прошепнах аз. „Това е всичко, от което се нуждаем.“
„Това е повече от достатъчно“, поправи ме Симеон. „Това е самопризнание. С този запис, адвокат Петров ще ги разкъса. Можем да заведем дело за измама в особено големи размери. Можем да поискаме разваляне на сделката за вилата. Можем да ги съсипем.“
Чувствах се опиянен. Отмъщението беше сладко, а справедливостта – на една ръка разстояние.
Прибрах се у дома късно, стиснал диктофона в джоба си като безценно съкровище. Рада и Лилия вече спяха. Прокраднах се в хола и пуснах записа отново, съвсем тихо. Слушах отново и отново думите на Мартин. Но този път чух нещо друго. Нещо, което в първоначалната си еуфория бях пропуснал.
„…Ще им покажа на всички… особено на един Симеон, един голям бизнесмен, който си мисли, че може да мачка хората…“
Защо Мартин беше толкова обсебен от Симеон? Не беше просто заради отхвърленото финансиране. В гласа му имаше лична, дълбока омраза. Сякаш Симеон му беше отнел нещо много по-важно от една бизнес сделка.
И тогава, като светкавица, една друга мисъл проряза съзнанието ми. Как човекът на Симеон е успял толкова лесно да накара Мартин да си признае всичко? Да, Мартин е бил глупак и се е хвалил, но чак толкова? Да разкаже цялата схема на напълно непознат? Нещо не се връзваше.
Освен ако… освен ако Мартин не е бил провокиран. Освен ако човекът на Симеон не е споменал неговото име нарочно. Освен ако целта на записа не е била само да се помогне на мен, а и да се навреди на Мартин по някаква лична причина, която Симеон имаше.
Спомних си онзи странен проблясък в очите му, когато за първи път споменах името на Мартин. Спомних си как бързо се съгласи да помогне, как ангажира своите „хора“. Спомних си колко доволен изглеждаше, докато слушаше записа.
Не, той не просто ми помагаше. Той използваше моята трагедия, за да уреди свои собствени сметки. А аз бях просто пионка в неговата игра.
Студена тръпка премина по гърба ми. Кой всъщност беше Симеон? Приятел? Или манипулатор, много по-опасен и интелигентен от един дребен измамник като Мартин? Сянката му, която досега ми се струваше закрилническа, изведнъж придоби зловещи очертания. Истината, която бях разкрил, беше само върхът на айсберга. А под нея се криеше друга, много по-тъмна и по-опасна тайна.
Глава 7: Моралната дилема
С диктофона в ръка, аз бях изправен пред тежка морална дилема. От една страна, имах доказателството, което можеше да оневини Лилия, да върне вилата на Рада и да вкара двама измамници в затвора. Това беше пътят към справедливостта, към възстановяването на реда в нашия разбит свят.
От друга страна, имах нарастващото усещане, че съм бил използван. Че Симеон е дирижирал цялата тази операция не от приятелски чувства, а от свои собствени, скрити мотиви. Да използвам записа означаваше да изиграя неговата игра докрай, да му позволя да постигне целите си, каквито и да бяха те. Да не го използвам означаваше да оставя семейството си да страда, да се откажа от единствения си коз.
Прекарах следващия ден в агония. Вървях из къщата като в транс, неспособен да взема решение. Рада забеляза промяната в мен.
„Какво има, Викторе?“, попита ме тя вечерта. „Изглеждаш така, сякаш носиш тежестта на целия свят на раменете си.“
Исках да ѝ кажа. Исках да споделя с нея всичко – записа, подозренията ми към Симеон. Но не можех. Не можех да я натоваря с още една несигурност, с още едно предателство. Първо трябваше сам да реша какво да правя.
„Просто съм уморен. Всичко това ми дойде в повече“, излъгах аз.
На следващия ден реших, че трябва да се изправя срещу Симеон. Трябваше да го погледна в очите и да го попитам директно.
Отидох в офиса му без предупреждение. Секретарката му се опита да ме спре, но аз просто я подминах и влязох в кабинета му. Той вдигна поглед от компютъра си, леко изненадан.
„Викторе? Какво има?“
Извадих диктофона и го сложих на бюрото между нас.
„Защо, Симеоне? Защо мразиш Мартин толкова много?“
Той се облегна назад, а лицето му стана непроницаемо. „Не разбирам за какво говориш. Помогнах ти, защото си ми приятел.“
„Не, ти ми помогна, защото имаше нужда от този запис толкова, колкото и аз. Може би дори повече. Какво ти е направил той? Защо беше толкова важно за теб да го съсипеш?“
Симеон мълчеше дълго. Гледаше диктофона, сякаш беше змия, готова да го ухапе.
„Някои неща е по-добре да не се знаят“, каза той накрая с леден глас.
„Вече не съм съгласен с това“, отвърнах аз. „Тайните почти съсипаха семейството ми. Няма да позволя и твоите тайни да го направят. Кажи ми, или ще отида в полицията с този запис и ще им разкажа всичко. Ще им разкажа, че си наел хора да го следят и записват незаконно. Може би няма да осъдят Мартин, но със сигурност ще създам огромни проблеми на теб и твоя бизнес.“
Блъфирах. Не знаех дали щях да го направя, но заплахата прозвуча достатъчно убедително.
Видях как челюстта на Симеон се стяга. Той стана и отиде до прозореца, застанал с гръб към мен.
„Преди две години имах… връзка“, започна той, гласът му беше приглушен. „С една от служителките ми. Беше грешка, бях глупав. Беше нещо кратко, но можеше да ми коства всичко. Бракът ми, репутацията ми. Прекратих я.“
Той замълча, а аз чаках.
„Проблемът беше, че Мартин по това време работеше като системен администратор в същата сграда. Не в моята фирма, а в съседната. По някакъв начин беше разбрал. Може би ни е видял, може би е чул нещо. Не знам как. Но един ден дойде при мен. Не с бизнес план, а с изнудване. Искаше пари, за да мълчи. Искаше да финансирам неговия „гениален“ проект, иначе щял да разкаже всичко на жена ми.“
Слушах, зашеметен. Картината ставаше все по-грозна и по-сложна.
„Аз не се поддавам на изнудване“, продължи Симеон, в гласа му се долавяше стомана. „Казах му да се маха. Но оттогава живеех в постоянен страх. Той беше бомба със закъснител. Когато ти ми каза името му, когато ми разказа, че е съсипал доведената ти дъщеря, видях своя шанс. Шанс да го премахна от пътя си завинаги. Да го дискредитирам толкова, че дори и да проговори, никой да не му повярва. Да го вкарам в затвора, където щеше да е далеч от мен и семейството ми.“
Сега всичко имаше смисъл. Неговата готовност да помогне, омразата в очите му, удовлетворението от записа. Той беше използвал моята криза като оръжие в своята лична война.
„Значи записът…“, започнах аз.
„Да“, прекъсна ме той, обръщайки се към мен. „Човекът ми имаше инструкции. Да го провокира, да спомене моето име, да го накара да избухне. Мартин е арогантен, но и предсказуем. Знаех, че ще се хване на въдицата. Исках да имам нещо срещу него. Нещо, което да го държи в шах. А ти ми даде идеалния повод.“
Чувствах се мръсен. Бях станал неволен съучастник в отмъщението на Симеон.
„Какво очакваш от мен сега?“, попитах.
„Да използваш записа“, отвърна той без колебание. „Дай го на адвоката си. Заведи дело. Вкарай го в затвора. Това е най-доброто и за теб, и за мен. Ти ще получиш справедливост, а аз ще получа спокойствие.“
„Ами ако не го направя?“, предизвиках го аз.
Той се усмихна студено. „Тогава Мартин остава на свобода. И рано или късно ще дойде отново при мен. И може би следващия път няма да съм толкова търпелив. Може би ще реша проблема по друг, по-… окончателен начин. Наистина ли искаш това да тежи на съвестта ти?“
Това беше завоалирана заплаха. Симеон ми показваше истинското си лице – на безскрупулен, опасен човек, който е готов на всичко, за да защити себе си.
Взех диктофона от бюрото.
„Трябва да помисля.“
Излязох от офиса му със съзнанието, че вече нямам приятел на име Симеон. Имах само два лоши избора. Да стана негов съучастник и да използвам плода на неговата манипулация, за да спася семейството си. Или да се откажа, да се опитам да се боря честно и да рискувам да загубя всичко, оставяйки един измамник на свобода и един опасен човек да действа необезпокояван.
Пътят към дома никога не ми се беше струвал толкова дълъг. Моралният компас в главата ми се въртеше обезумяло, без да може да намери посока. Каквото и да решех, знаех, че ще трябва да живея с последствията.
Глава 8: Семеен съвет
Когато се прибрах, Рада, Лилия и Десислава седяха около масата в хола, заобиколени от купчини документи. Изглеждаха като боен щаб, планиращ решителна битка. Видът им, толкова обединени и решени, ме накара да взема решение.
Не можех повече да нося този товар сам. Не можех да взимам решения от името на всички. Те имаха право да знаят. Всичко.
Сложих диктофона на масата.
„Трябва да чуете нещо“, казах аз.
Пуснах записа. Докато гласът на Мартин изпълваше стаята с мръсните си самопризнания, видях как лицата им се променят. Шок, гняв, отвращение. Когато записът свърши, Лилия плачеше безмълвно, а Рада беше пребледняла от ярост.
„Този… този боклук!“, изсъска тя. „Ще го убия!“
Десислава, обаче, беше тази, която реагира като юрист. Очите ѝ блестяха от професионален интерес.
„Това е невероятно! Това е директно самопризнание. Викторе, откъде го имаш? Това променя всичко!“
Преди да успея да отговоря, им разказах и втората част от историята. Разказах им за Симеон. За изнудването, за личната му вендета, за начина, по който беше манипулирал ситуацията, за да получи този запис. Разказах им за заплахата му.
Когато свърших, в стаята настана тишина. Те вече не гледаха диктофона. Гледаха мен.
„Значи… твоят приятел ни е използвал“, каза Рада бавно, осмисляйки чутото. „Използвал е нещастието на дъщеря ми, за да реши собствените си проблеми.“
„Точно така“, потвърдих аз.
„Но записът е реален“, намеси се Десислава. „Признанието на Мартин е реално. Фактът, че мотивите на Симеон са били користни, не променя това, което Мартин е направил.“
„Но как можем да го използваме?“, попита Лилия с треперещ глас, говорейки за първи път. „Това е мръсно. Чувствам се… сякаш отново ме използват.“
И това беше същината на проблема. Лилия беше права. Да използват записа означаваше да се възползват от една манипулация, за да се борят с друга. Беше като да гасиш огън с бензин.
„Какви са ни опциите, Деси?“, попита Рада, обръщайки се към сестра си. „От правна гледна точка.“
Десислава се замисли, барабанейки с пръсти по масата.
„Опция първа: Използваме записа. Адвокат Петров ще бъде във възторг. Това е бомба. Почти сигурно ще спечелим делото за измама, ще анулираме сделката за вилата и Мартин ще отиде в затвора. Но има риск. Записът е направен незаконно. Адвокатите на Мартин могат да го оспорят, да го обявят за недопустимо доказателство. И тогава ще изглеждаме зле. Освен това, ако Симеон бъде призован като свидетел, цялата му мръсна история може да излезе наяве, а той е отмъстителен човек. Може да се обърне срещу нас.“
Тя си пое дъх.
„Опция втора: Не използваме записа. Продължаваме по трудния начин. Атакуваме договорите за бързи кредити за неравноправни клаузи. Опитваме се да докажем измамата с вилата чрез косвени доказателства – връзката между Мартин и Димитър, финансовите им транзакции. Ще бъде много по-трудно, по-бавно и с несигурен изход. Може да загубим. Но ще бъде нашият чист бой.“
Тя погледна всеки един от нас.
„Решението не е правно. То е морално. Какво сме готови да направим, за да спечелим?“
Последва дълго мълчание. Всеки от нас претегляше възможностите. Аз гледах Рада. През последните седмици бях видял в нея сила, която не подозирах, че притежава. Мислех си, че я познавам, но тя се оказа много повече от жената, която просто обичаше спокойствието.
Накрая тя проговори, гласът ѝ беше твърд и ясен.
„През целия си живот съм учила дъщеря си да бъде честна. Да не лъже, да не мами. Как мога сега да я погледна в очите и да ѝ кажа, че ще използваме мръсните номера на един страхливец, за да се борим с мръсните номера на друг?“
Тя се обърна към Лилия и хвана ръката ѝ.
„Ти сгреши, миличка. Сгреши много. Беше наивна и доверчива. Но не си лош човек. Не си манипулатор. Няма да позволим тази кал да ни опръска. Няма да станем като тях.“
След това погледна към мен. В очите ѝ имаше нещо ново – уважение.
„Ще се борим по нашия начин. Дори и да загубим, ще знаем, че сме го направили с чест. Няма да използваме записа.“
Лилия кимна, а по бузите ѝ се стичаха сълзи. Но този път те не бяха сълзи на отчаяние. Бяха сълзи на облекчение.
Десислава се усмихна. „Добре. Харесва ми. Ще бъде тежка битка, но обичам предизвикателствата.“
В този момент аз почувствах огромно облекчение. Тежестта, която ме притискаше, изчезна. Рада беше взела решението, което аз не можех. И то беше правилното.
„Какво ще правим със Симеон?“, попитах аз.
„Нищо“, отвърна Рада. „Ще го оставим да се пържи в собствения си сос от страх и тайни. Той вече не е част от живота ни. А записа…“
Тя взе диктофона от масата. Отиде до камината, отвори стъклената вратичка и го хвърли вътре. След това взе кибрита и запали няколко сухи съчки, които стояха там от миналата зима.
Гледахме как пламъците бавно обхващат малката пластмасова кутийка. Тя се топеше, съскаше и накрая изчезна, превръщайки се в безформена маса. Заедно с нея изгаряха лъжите, манипулациите и лесният изход.
Останала беше само истината. И едно семейство, по-силно и по-обединено от всякога, готово да посрещне бурята.
Глава 9: Битката
Решението да не използваме записа беше като обявяване на война. Без основното си оръжие, ние трябваше да водим партизанска битка в правните джунгли. Адвокат Петров не беше във възторг.
„Това е стратегическа грешка“, каза той по време на следващата ни среща, след като му обяснихме решението си, без да разкриваме мръсните детайли около записа. „Имате самопризнание и го изхвърляте. Това е все едно да имате печеливш лотариен билет и да го запалите.“
„Това е нашето решение, господин Петров“, отвърна твърдо Рада. „Или ще се биете с оръжията, които имаме, или ще намерим някой друг.“
Петров въздъхна, но прие. Явно предизвикателството го заинтригува.
Започна дълъг и изтощителен период. Животът ни се превърна в поредица от срещи с адвокати, събиране на документи, подготовка на свидетелски показания. Десислава беше в стихията си. Тя прекарваше нощи в университетската библиотека, ровейки се в съдебната практика, търсейки прецеденти, които да подкрепят нашата теза. Тя беше тази, която откри, че една от фирмите за бързи кредити е била санкционирана многократно от Комисията за защита на потребителите за неравноправни клаузи, идентични с тези в договора на Лилия. Това беше първата ни малка победа.
Аз поех финансовата част. Преструктурирахме семейния бюджет до неузнаваемост. Спряхме всички излишни разходи. Всяка стотинка се пестеше за адвокатски хонорари и предстоящи съдебни такси. Ипотеката ни тежеше като воденичен камък, но ние бяхме решени да не допуснем и ден просрочие.
Лилия се промени коренно. Срамът и апатията бяха заменени от тиха, но упорита решителност. Тя си намери работа като сервитьорка в един ресторант. Работата беше тежка, смените дълги, но тя не се оплакваше. Всяка вечер се прибираше изтощена, оставяше целия си скромен надник на масата в кухнята и казваше: „Това е за днес“. Беше нейният начин да изкупи вината си, да допринесе за общата битка.
Един ден тя дойде при мен.
„Искам да се запиша да уча“, каза тя. „Счетоводство. Искам да разбирам от пари, от договори, от цифри. Не искам никога повече някой да може да ме излъже така.“
Бях поразен. Това беше огромна стъпка. Записа се във вечерен курс в един колеж. Между работа и учене, тя почти нямаше време за сън, но за първи път от години в очите ѝ имаше цел. Бариерата между нас, изграждана с години, бавно се рушеше. Започнах да виждам в нея не разглезената дъщеря на жена ми, а една млада, силна жена, която се бореше да се изправи на крака.
Съдебните дела започнаха едно по едно. Бяха грозни и неприятни. Адвокатите на кредиторите и на Димитър бяха агресивни и безмилостни. Опитваха се да представят Лилия като лекомислена златотърсачка, а нас – като семейство, което се опитва да се измъкне от задълженията си. Всяко заседание беше изпитание за нервите ни.
По делото за вилата нещата изглеждаха зле. Нямахме преки доказателства за измама. Адвокатът на Димитър представи перфектно изпипан договор и твърдеше, че клиентът му просто е направил добра сделка. Успяхме да докажем роднинската връзка между него и Мартин, но съдията отбеляза, че това само по себе си не е престъпление.
Пробивът дойде от неочаквано място. По време на едно от заседанията, адвокат Петров призова като свидетел бивш колега на Мартин от фалиралата софтуерна фирма. Мъжът разказа как Мартин постоянно е говорил за това как ще „удари кьоравото“ и как се е хвалил, че е намерил „златна кокошка“, която ще му снася златни яйца. Разказа и за срещата на Мартин със Симеон.
„Върна се бесен“, свидетелства мъжът. „Крещеше, че Симеон е арогантен боклук и че ще си отмъсти. Каза, че знае нещо за него, което ще го съсипе, и че ще използва този коз, за да го накара да му плати.“
Това беше ключът. Думите на свидетеля, макар и косвени, свързаха омразата на Мартин към Симеон с нуждата му от пари. Това даде на адвокат Петров възможността да изгради една правдоподобна теория пред съда: че Мартин, отхвърлен и заплашен от Симеон, е изпаднал в отчаяние и е пристъпил към добре планирана измама, използвайки Лилия и нейното семейство като средство за бързо забогатяване.
Не беше димящ пистолет. Не беше запис. Но беше пукнатина в защитата им. Беше достатъчно, за да посее съмнение в ума на съдията.
Междувременно, делото срещу фирмата за бързи кредити, водено от Десислава и Петров, завърши с изненадващ успех. Съдът обяви няколко клаузи в договора за нищожни, което значително намали размера на дължимите неустойки. Не беше пълна победа, но беше победа. Това ни вдъхна кураж.
Битката беше далеч от своя край. Делото за вилата беше отложено няколко пъти. Но ние вече не бяхме уплашените жертви отпреди няколко месеца. Бяхме се превърнали в закалени ветерани. Всяка малка стъпка напред ни правеше по-силни.
Една вечер, след поредното тежко заседание, четиримата седяхме в кухнята, мълчаливи и изтощени.
„Знаете ли“, каза изведнъж Рада, нарушавайки тишината. „Странно е. Никога не сме били по-зле финансово. Никога не сме имали повече проблеми. Но имам чувството, че от години не сме били по-истинско семейство.“
Тя беше права. Кризата ни беше съблякла до основи, беше ни принудила да се изправим срещу най-големите си страхове и слабости. И в този процес, бяхме се намерили един друг. Бяхме открили сила, която не подозирахме, че притежаваме. Бяхме се превърнали от сбор от индивиди, живеещи под един покрив, в истински екип.
Битката продължаваше, но ние вече знаехме, че каквото и да се случи, ще я посрещнем заедно. А това беше победа, която никой съд не можеше да ни отнеме.
Глава 10: Развръзката
Месеците се нижеха в бавна агония от съдебни заседания, финансови затруднения и крехка надежда. Делото за вилата се проточваше, превръщайки се в същинска война на изтощение. Адвокатите на Димитър използваха всяка възможна процедурна хватка, за да бавят процеса, надявайки се, че ще се откажем, че ще се пречупим под финансовия и емоционален натиск.
Но те не познаваха новото ни семейство. Всеки опит да ни разделят, ни правеше по-сплотени. Всяка лъжа, изречена в съдебната зала, засилваше решимостта ни.
Един ден, докато се ровеше из онлайн регистрите за поредния си университетски проект, Десислава попадна на нещо.
„Чичо, ела да видиш това!“, извика ме тя от стаята си.
На екрана на лаптопа ѝ имаше информация за фирма, регистрирана наскоро. Предметът на дейност беше „разработка на софтуер и онлайн платформи“. Управител и едноличен собственик беше Димитър. Но това, което привлече вниманието на Десислава, беше адресът на регистрация.
„Този адрес…“, промърмори тя, „…не беше ли това адресът на онази фалирала софтуерна фирма, в която е работил Мартин?“
Бърза проверка потвърди подозренията ѝ. Димитър, „търговецът на имоти“, беше регистрирал IT фирма на същия адрес, където братовчед му се беше провалил.
„Това не може да е съвпадение“, казах аз, а пулсът ми се ускори.
„Не е“, съгласи се Десислава, очите ѝ блестяха. „Той е вложил парите от вилата в бизнеса на Мартин. Просто го е регистрирал на свое име, за да не може никой да ги свърже. Те никога не са се отказвали от онзи проект. Просто са намерили друг начин да го финансират – с парите на мама.“
Това беше липсващото парче от пъзела. Това беше доказателството за умисъл, за цялостен план. Представихме новата информация на адвокат Петров. Той беше във възторг.
„Това е!“, каза той. „Това е връзката, която ни трябваше! Сега можем да докажем пред съда, че покупката на вилата не е била случайна сделка, а част от схема за финансиране на техен общ проект. Това е класическа измама!“
На следващото съдебно заседание Петров представи новите доказателства. Адвокатът на Димитър беше видимо разтревожен. Самият Димитър, който досега седеше в залата с отегчено изражение, се изпоти и започна да се върти нервно на стола си. Когато съдията го попита директно за новорегистрираната фирма, той започна да заеква, да дава объркани и противоречиви обяснения. Лъжата им започваше да се разплита.
Развръзката дойде няколко седмици по-късно. В деня на финалното заседание, съдебната зала беше изпълнена с напрежение. Съдията, строг мъж с посивели коси, прочете решението си с монотонен глас.
Той говореше за косвени доказателства, за логически връзки, за липсата на правдоподобно обяснение от страна на ответника. И накрая, стигна до същността.
„Съдът намира, че са налице достатъчно доказателства, които сочат за наличието на умишлена измама… Поради тази причина, съдът обявява сделката за покупко-продажба на имота за нищожна.“
За момент в залата настана тишина. После Рада изстена и се отпусна на рамото ми, разтърсена от безмълвни ридания. Лилия хвана ръката ѝ. Десислава се усмихна триумфално. Аз просто седях и гледах втренчено съдията, неспособен да повярвам.
Спечелихме.
Срещу всички очаквания, без мръсни номера, без незаконни записи. Спечелихме с истината и упоритостта.
Мартин и Димитър бяха осъдени и на втора инстанция, като освен връщането на имота, трябваше да платят и всички разноски по делото. Справедливостта беше възтържествувала.
Няколко дни след решението на съда, получих неочаквано обаждане. Беше Симеон.
„Чух новините“, каза той, гласът му беше равен, както винаги. „Поздравления.“
„Нямам нужда от твоите поздравления“, отвърнах студено.
„Знам. Просто исках да знаеш… че Мартин проговори. След като загуби делото, явно е решил, че няма какво повече да губи. Отишъл е при жена ми. Разказал ѝ е всичко.“
Сърцето ми спря за момент. „И?“
„И тя поиска развод“, каза Симеон. В гласа му нямаше емоция, само студена констатация на фактите. „Империята ми се разпада, Викторе. Заради една глупава грешка и един дребен изнудвач. Ирония, нали? Опитах се да го съсипя, за да спася себе си, а накрая той ме съсипа. А ти… ти избра честния път и спечели всичко.“
Той замълча. „Просто исках да го знаеш. Сбогом.“
И затвори.
Оставих телефона. Не изпитвах злорадство. Само празнота. Симеон беше получил това, което заслужаваше. Беше се опитал да контролира всичко и всички, но накрая собствените му манипулации го бяха унищожили.
Няколко месеца по-късно животът ни бавно започна да се връща към нормалното. Вилата отново беше наша. Дълговете на Лилия бяха значително намалени и с работата си тя успяваше да покрива вноските. Тя продължаваше да учи усърдно. Напрежението в дома ни беше изчезнало, заменено от спокойствие и взаимно уважение.
Една слънчева неделна сутрин четиримата бяхме на терасата и пиехме кафе. Гледах ги – Рада, моята силна, прекрасна съпруга; Лилия, която се беше превърнала в отговорна млада жена; Десислава, бъдещият блестящ адвокат.
„Знаеш ли“, казах аз, нарушавайки тишината, „когато Лилия се появи на вратата онази сутрин, си помислих, че това е краят на света.“
Лилия се усмихна леко. „И аз си го мислех.“
„А се оказа“, продължи Рада, поглеждайки ме с любов, „че е било ново начало. Началото на нашето истинско семейство.“
Тя беше права. Понякога най-лошите неща, които ни се случват, се оказват най-добрите. Понякога трябва да загубиш всичко, за да разбереш какво наистина имаш. Бяхме преминали през ада, но бяхме излезли от другата страна по-силни, по-мъдри и по-сплотени. Бурята беше отминала, оставяйки след себе си чисто небе и обещание за по-добри дни. И аз знаех, че каквото и да ни поднесеше бъдещето, щяхме да го посрещнем заедно.