Дъщеря ми ме помоли да се грижа за внука ми две седмици, като каза, че трябва да замине неочаквано за работа. Въпреки че изглеждаше малко в последния момент, винаги се радвах да прекарвам време с внука си, така че се съгласих без колебание. Тя го остави с голяма чанта, пълна с вещи, и се втурна да хване полета си.
Нищо не изглеждаше необичайно, докато не отворих чантата. Вътре имаше дрехи за есента, зимата и пролетта, както и почти всички играчки и лекарства на детето. Не изглеждаше като чанта, опакована само за две седмици. Почти изглеждаше, че не планира да се връща…
Опитах се да й се обадя многократно, но тя така и не отговори. През следващите седмици плачех всеки ден, притесненa и обърканa, докато изведнъж най-накрая получих видеообаждане.
Когато видях името й да мига на екрана, сърцето ми подскочи. С треперещи ръце отговорих на обаждането и ето я — дъщеря ми, изглеждаща уморена и изтощена, но някак си в мир.
— Мамо… — започна тя с мек и далечен глас. Едва сдържах сълзите като облекчение, смесено с непреодолима нужда от отговори.
„Къде беше?“ — попитах с пречупен глас. „Ти изчезна! Ти остави сина си при мен и дори не отговаряше на обажданията ми. Имаш ли представа колко се притеснявах?“
Тя погледна надолу, неспособна да срещне погледа ми. „Много съжалявам, мамо. Никога не съм искалa да нараня теб или него. Просто… имах нужда да се махна, за да разбера нещата.“
„Да разбереш какво какво?“ — попитах, мъчейки се да разбера.
Очите й се напълниха със сълзи. „Нещата бяха лоши за мен, наистина лоши. Не ти казах, защото не исках да се тревожиш. Борих се с много неща и знаех, че не мога да бъда добра майка за него – не и в състоянието, в което се намирах. Мислех си, че ако успея да се измъкна, може би… може би ще успея да се събера.“
„Къде си сега?“ — попитах, все още опитвайки се да обработя думите й, чудейки се дали наистина се е замислила за въздействието на действията си.
„Аз съм на място, което ми помага. Получавам консултации и подкрепа — каза тя с по-стабилен глас. „Те ми помогнаха да видя нещата по-ясно. Знам, че беше грешно да си тръгна просто така и съжалявам. Но искам да се оправя, за да мога да бъда до него, до вас двамата.
Колкото и да бях ядосана и наранена, виждах отчаянието в очите й, грубата болка, която криеше. След дълга пауза въздъхнах, събирайки мислите си. — Разбирам — казах тихо. „Не съм съгласна с начина, по който се справи с това, но се радвам, че търсиш помощ.“
Поговорихме още малко и тя сподели плановете си да продължи лечението си и да се върне, след като стане достатъчно силна, за да бъде майката, от която се нуждае нейният син. Щеше да отнеме време, но тя ме увери, че е отдадена.
Когато разговорът приключи, почувствах странна смесица от тъга и надежда. Прегърнах внука си силно, обещавайки му безмълвно, че ще се справим заедно и че един ден майка му ще се върне – по-силна и готова да го обича напълно.
ОЩЕ НОВИНИ:
Започна да назрява сериозно недоволство сред българите срещу правилата на „Стани богат“ и по-конкретно срещу все по-трудните въпроси от една страна, и непроменения награден фонд при верен отговор на последния 15-ти въпрос, който от години е 100 000 лева, от друга.
На практика напоследък въпросите са все по-трудни и невъзможни за отговаряне и почти никой дори не може да се доближи до самия финал. За последно журналистът Любомир Лазаров успя да спечели 50 000 лева.
„Гледал съм оригиналното „Who wants to be a millionaire“ – въпросите там са толкова нормални, че хората печелят често големи суми. Нашето е създадено за хора от Менса…“
„..за 5 000 лева „Кой е бръснарят на чичото на кралица Виктория“, „Как се казва шайбата на шлюза на марсохода Кюриозити“, „Коя година за пръв път е ферментирала джанка“, пишат от БЛИЦ.бг.
„За двайсет и няколко години нито един не е спечелил 100 000, а оттогава инфлацията изяде покупателната им способност. Интелигентните не искат да си губят времето вече (500 стигат за едно напиване)“
„Стани богат“ започна да слага трудни въпроси още в самото начало. Трябва да се пестят пари все пак“, недоволстват зрители.