Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Д-р Йорданова и майка й съдия Москова загинали, спасявайки бездомни кучета
  • Новини

Д-р Йорданова и майка й съдия Москова загинали, спасявайки бездомни кучета

Иван Димитров Пешев септември 7, 2023
drqwirqwdkasdas.png

Съдия Мария Москова и дъщеря й д-р Даниела Йорданова са загинали в опитите си да спасят бедстващи улични животни.

Полина Паунова коментира трагедията:

Съдия Москова от Царево и нейната дъщеря – ветеринарен лекар са загинали (отнесени от пропадналия мост в морето), защото тръгнали в дъжда да помагат на кучета.

Ако нямаше бедстващи улични животни двете жени вероятно щяха да са живи. Това е въпрос на държавна, а после на местна политика.

Ако инфраструктурата не беше прогнила – вероятно щяха да са живи.

Ако урбанизацията беше умна, а не насипна – пак.

Ако сечите бяха умерени и законни…

Бедствия се случват навсякъде по света. Причиняват нещастия.

Разликите с тукашната географска ширина е, че стихиите в България са последното нещо, което причинява смърт. Всички останали фактори са си лично отгледани от нас.

Гледам, че община Царево е обявила кампания за набиране на дарения. Впрочем, местните хора пишат, че същата община без официална кампания е вземала дарения от собствениците на незаконните каравани, които сега са в морето.

Дарете някому от местната общност там. Има хора, които събират дрехи и се опитват да помагат на другите. Доста по-смислено ми се струва.

 

Ето какво написа приятелка на д-р Йорданова:

Преди няколко години в Царево се роди малка ветеринарна клиника – много чиста, добре оборудвана и с изключително приветлива докторка.

Постепенно всички започнаха да водят животинките си там, а тя – винаги усмихната, спокойна и с много много любов към животните и уважение към стопаните им. Приемеше да поддържа при себе си картоните на питомците, за да може на нас, клиентите , да ни е по-лесно.

Веднаж видях, че храни и бездомни кучета, които някой беше зарязал, а тя им даваше всеки ден храна, която готвеше и вареше от къщи. Това момиче днес вече го няма.Беше на 33. Вчера е загинало на мостче, над малката рекичка в Царево.

Мостче, което скоро е било „укрепено“ от близки до кмета фирми и за което се говори че е било подкопано само преди няколко месеца, за да се извади необходимия за друг церевски обществен строеж пясък.

Щото такива материали фирмите, близки до кмета, не купуват а вземат от Природата – в случая изпод мостчето.

Прощавай докторке! Прощавай, златно момиче!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Денков каза истината за обрата в отношенията му с Радев
Next: Динко вади наред коли от морето: Коя държава, на която помагаме, помага сега на нас?

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.