Едва ли подозирах, че на погребението на съпруга ми ме очаква нещо по-страшно от оглушителната тишина. Бях сигурна, че най-тежкият момент ще настъпи след последния химн, когато тихите думи на съболезнования секнат, хората се разотидат и остана сама пред празнотата, която тежи като камък върху гърдите.
Колко жестоко се лъжех.
Гробището почти беше опустяло, когато погледът ми случайно се спря на нея. Няколко реда по-нататък, недалеч от прясната могила на мъжа ми, стоеше възрастна жена. Беше увита в избеляло сиво палто, твърде тънко за суровия есенен студ. Косата ѝ, напълно бяла, беше набързо събрана на кок. А в ръцете си държеше бебе, съвсем мъничко, не повече от няколко месеца, завито в синьо одеялце.
Никога преди не я бях виждала. Нито веднъж.
Първо реших, че просто се е объркала. Може би далечна роднина на някого от присъствалите, или придружител, който се е забавил. Но нещо в стойката ѝ, неподвижна, застинала, с поглед, вперен право в гроба на съпруга ми, накара сърцето ми да се свие от тревога.
Всички останали вече си бяха тръгнали. Само тя не.
Изчаках миг, надявайки се да си тръгне. Тя не помръдна. Бебето леко се размърда и издаде тихо хленчене, а жената с привично, почти автоматично движение го нагласи в прегръдката си.
Решително тръгнах към нея, усещайки как токчетата ми леко затъват в мократа земя.
Извинете, гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото възнамерявах. Опелото приключи.
Тя вдигна очи към мен. В тях нямаше страх. Нямаше вина. Само дълбока, изтощителна умора.
Знам, отвърна тихо.
Преглътнах трудно.
Коя сте вие на съпруга ми?
За миг си помислих, че ще се разплаче. Вместо това по устните ѝ премина едва забележима, тъжна усмивка.
На него ли, повтори. Никоя.
Сърцето ми заби лудо.
Не става дума за мен, продължи тя, като притисна бебето по-силно. Става дума за този, когото държа.
Леден хлад премина по гърба ми.
Това, каза тя меко, свеждайки поглед към детето, е неговият син.
Разсмях се. Истински, истеричен смях, защото единствената алтернатива беше да изкрещя.
Това е невъзможно. Грешите. Мъжът ми никога не би…
Майка му вече не е жива, прекъсна ме тихо жената. Почина при раждането.
Думите ѝ се стовариха върху мен като камъни.
Лъжете, ръцете ми трепереха. Махайте се. Веднага.
Тя не спореше. Не повиши глас.
Вие сте единствената, която може да го отгледа, каза само. Моля ви.
Нещо вътре в мен се разби на хиляди парчета.
Казах ѝ да си върви. Изрекох думи, за които и днес съжалявам. Жестоки, яростни, родени от болката и отказа да приема истината. Обвиних я, че иска да унищожи последния спомен за мъжа ми.
Тя слушаше. Поемаше всяка дума.
После, без да каже нищо повече, се обърна и тръгна. Главичката на бебето спокойно лежеше на рамото ѝ.
Останах да стоя, взирайки се в прясната земя.
Той беше идеален, прошепнах. Никога не би ми изневерил.
Стоях там, докато небето не притъмня. Дълго след като гробището потъна в зловеща тишина. Накрая, вцепенена и опустошена, се отправих към колата си.
Тогава го чух. Тих плач. Рязко се обърнах.
Възрастната жена стоеше зад мен. Ръцете ѝ бяха празни.
Стомахът ми се сви.
Къде е той?
Тя се отмести. В малка кошница, положено с невероятна нежност, бебето спеше спокойно. Кошницата беше оставена до пътеката.
Повече не мога, гласът ѝ се прекърши за първи път. Твърде съм стара. А той заслужава много повече, отколкото мога да му дам.
Поклатих глава.
Не можете просто да го оставите.
Тя бръкна в палтото си и ми подаде плик.
Прочетете това, каза. После решете.
Тя си тръгна, преди да успея да я спра.
С треперещи пръсти отворих плика. Вътре имаше писмо. Почеркът беше на съпруга ми. Той пишеше за грешка. За разкаяние. За жена, която някога беше обикнал за кратко и която никога нищо не беше поискала. За дете, което беше видял само веднъж. За страха си да ме загуби, да разруши брака ни, да се изправи пред истината.
Писмото завършваше с едно-единствено изречение.
Ако с мен се случи нещо, моля те, не позволявай синът ми да порасне с усещането, че е никому ненужен.
Седнах на земята до кошницата. Бебето се размърда и обхвана пръстите ми с мъничката си ръчичка.
В този миг скръбта се сблъска с нещо неочаквано. С отговорността. С истината. И с тихото осъзнаване, че любовта не винаги идва така, както сме я планирали.
Не простих на съпруга си в онзи ден.
Но взех на ръце сина му.
И го отведох у дома.
Глава първа
Когато затворих входната врата, къщата ме удари с тишина, която не приличаше на обикновена. Не беше тишина на празно помещение. Беше тишина на място, което е слушало твърде много лъжи и е научило да ги пази като тайни в стените.
Бебето се размърда, сякаш усети, че съм уплашена. Притиснах го към себе си, неуверено, с онова чувство, че държа не само живот, а доказателство. Синьото одеялце миришеше на чужда къща и на стар парфюм, който не познавах.
Влязох в дневната и погледът ми се спря на рамката със снимката ни. Аз и Мирослав. Усмихнати. Нормални. Поне така изглеждахме.
Сякаш някой беше взел живота ми и беше изтрил най-важната линия, оставяйки само красиво нарисуваната лъжа.
Положих кошницата на дивана. Бебето издаде тих звук, почти въпрос. Наведох се и прошепнах, без да знам на кого говоря повече, на него или на себе си.
Тук си в безопасност.
В същия миг телефонът ми иззвъня. Толкова рязко, че сърцето ми подскочи.
Екранът светна с име, което не бях виждала отдавна.
Димитър.
Ръката ми се поколеба. Димитър беше бизнес партньор на Мирослав. Човек, който винаги се усмихваше, но никога не гледаше право в очите. Човек, който се появяваше на празници, оставяше скъпи подаръци и си тръгваше преди да се разплаче някой.
Вдигнах.
Яна, гласът му беше мек, почти съчувствен. Как си?
Стиснах телефона така силно, че кокалчетата ми побеляха.
Какво искаш, Димитър?
Пауза. Дишането му се промени, сякаш бързо пресметна коя маска да сложи.
Трябва да се видим. Има неща за уреждане. Мирослав… остави недовършени въпроси.
Какви въпроси?
Фирмата, Яна. Има документи. Има подписвания. Има срокове. Има хора, които не обичат да чакат.
В гласа му се появи острота, едва доловима. Но я усетих. Както се усеща студен метал под тънка дреха.
Аз съм вдовица, Димитър. Днес го погребах.
Знам. И точно затова ти се обаждам. Искам да ти помогна.
Помощ. Думата прозвуча като кука.
Погледнах към кошницата. Бебето беше заспало отново, сякаш не знаеше, че е буря, оставена в дома ми.
Какви документи, попитах тихо.
Утре, каза той. Ще изпратя човек. Само формалности.
Кой човек?
Адвокат. Няма страшно.
Изведнъж усещането, че въздухът в стаята не стига, ме притисна. Адвокат. Формалности. Срокове. Хора, които не обичат да чакат.
Димитър, прошепнах, ако има нещо, което не знам…
Има много, Яна, прекъсна ме той. Но нека го кажем така. Не всичко е такова, каквото изглежда.
Линията прекъсна.
Останах с телефона до ухото, слушайки празния сигнал, и разбрах, че съм влязла в игра, която Мирослав е играл без мен.
И най-страшното беше, че в тази игра сега имаше бебе.
Глава втора
Същата нощ не спах. Седях на дивана, до кошницата, с включена лампа, защото мракът ми се струваше като заговор.
От време на време ставах, обикалях из стаите, връщах се, проверявах дали бебето диша. Сякаш ако го гледам достатъчно, истината ще се промени и ще се върне назад.
В един момент чух шум отвън. Не беше силен. Просто стъпки. Бавни. Измерени. И после скърцане на металната вратичка към двора.
Замръзнах на място, без да си позволя да издам звук.
Стъпките се приближиха до входа.
Почукване. Не настойчиво, но уверено. Почукване на човек, който знае, че трябва да му отвориш.
Приближих се до вратата и надникнах през шпионката. На прага стоеше жена. Млада. С тъмна коса, прибрана на ниска опашка. Беше облечена делово, но не показно. В ръката си държеше папка.
Почука отново.
Отворих, но оставих веригата.
Коя сте вие?
Жената вдигна поглед. Очите ѝ бяха ясни и хладни.
Казвам се Мария. Адвокат съм. Идвам по повод на Мирослав.
Сърцето ми се сви.
Сега ли, изрекох, без да вярвам, че го питам.
Мария сведе глава, сякаш разбираше, но не се отказваше.
Разбирам, че е късно. Но има неотложно нещо. Днес е бил погребението. Това означава, че утре ще започнат въпроси. Не добри въпроси.
Отворих веригата. Не защото ѝ вярвах. А защото инстинктът ми каза, че ако не я пусна, ще дойдат други.
Мария влезе и огледа стаята, без да се взира в мен. Погледът ѝ се спря на кошницата.
Не каза нищо. Само едва забележимо присви устни.
Това не е моя работа, каза тихо. Но ще ви спести време, ако ми кажете истината. Знаете ли за детето?
Почувствах как кръвта ми кипва.
Откъде знаете?
Мария отвори папката. Извади плик. Не този от гробището. Друг. По-дебел.
Мирослав беше предпазлив човек, каза тя. Оставил е инструкции. Не заради фирмата. А заради вас. И заради това бебе.
Коленете ми омекнаха. Седнах. Мария постави плика на масата като доказателство.
В този плик има завещание, каза тя. И има приложение. Списък с дългове. Списък с имена. И една молба, написана собственоръчно.
Не го отваряйте, прошепнах.
Трябва, каза тя. Защото утре някой ще дойде да ви го отнеме.
Кой?
Мария не отговори веднага. Вдигна поглед към мен и произнесе името бавно, като нож, който реже плат.
Елена.
И в този миг разбрах, че не само Мирослав е имал тайни.
И че една жена с това име се е движила в живота ми като сянка, без да я забележа.
Глава трета
Елена.
Името прозвуча в стаята като удар по стъкло. Познавах Елена. Виждала съм я. Усмихвала ми се е. Беше от онези жени, които сякаш никога не се притесняват от нищо. Красива, уверена, с глас, който кара хората да се навеждат към нея.
Елена беше част от фирмата. Неофициално, но винаги присъстваше. Говореше с Димитър, смееше се с Мирослав. На мен ми подаваше чаша вода, когато някой тост ме караше да преглъщам сълзи.
Тя ли е майката, попитах, без да съм сигурна, че мога да чуя отговора.
Мария поклати глава.
Не. Майката е била друга. Млада жена, която е починала при раждането. Елена е… човекът, който знае твърде много. И който има интерес това дете да не остане при вас.
Защо?
Мария взе друг лист от папката.
Защото фирмата на Мирослав не е просто фирма. Има заеми. Има ипотеки. Има гаранции. Има подписи, които ще започнат да тежат на този дом. А при определени условия наследникът има значение.
Наследник, прошепнах. Това бебе е наследник.
Мария кимна.
Ако Мирослав е признал детето. А той го е направил.
Гърлото ми се стегна.
Това означава ли, че… че аз…
Вие сте законната съпруга, каза Мария. Но детето има права. И точно затова някой ще се опита да го използва.
Стиснах ръцете си в скута. Представих си малките пръсти, които ме стискаха на гробището. Представих си чужди ръце, които го дърпат към себе си.
Не, прошепнах. Не.
Мария се наведе напред.
Яна, утре ще започне натиск. От Димитър. От Елена. Може и от други. Ще ви говорят за морал, за закони, за бъдеще. Ще ви казват, че не сте му майка. Ще ви казват, че не сте готова.
Ще се опитат да ме пречупят.
Да, каза Мария. Точно така.
Погледът ми падна върху плика. Ръцете ми го докоснаха, сякаш беше горещ.
А дълговете?
Мария въздъхна.
Мирослав е теглил кредит за жилището. И то не малък. Освен това е заложил част от имуществото ви като обезпечение за фирмен заем. Подписите са негови, но има клауза за съпружеска общност, която може да ви въвлече.
Това е капан.
Не всичко е такова, каквото изглежда, повтори Мария и за първи път в гласа ѝ се появи нещо като гняв. Мирослав се е опитал да ви извади от капана. Но е умрял, преди да довърши.
Думата умрял ме удари. За първи път си позволих да не мисля за него като за човек, който просто е изчезнал. Не, той беше умрял. И ме беше оставил с тези парчета.
Мария се изправи.
Ще остана на разположение, каза тя. Но има още нещо. Някой вече е бил тук.
Сърцето ми прескочи.
Какво значи това?
Тя посочи към шкафа под телевизора. Вратата му беше леко открехната. Аз не я бях отваряла.
Някой е ровил, каза Мария. Търсили са нещо. И вероятно ще се върнат.
Усетих как студът преминава по гръбнака ми.
Мария, прошепнах, какво търсят?
Тя ме погледна право в очите.
Истината, Яна. И парите.
И изведнъж в къщата ми вече не беше само тишината.
Беше страхът, който се движи безшумно, чакайки да изгасне лампата.
Глава четвърта
След като Мария си тръгна, заключих вратата, заключих втория ключ, сложих стол под дръжката, сякаш това можеше да спре намерение.
После отворих шкафа, който тя беше посочила. Вътре имаше папки, стари документи, снимки от почивки, които сега ми изглеждаха като подигравка.
Най-отзад, почти залепен за стената, напипах малък метален плик. Не сейф. По-скоро тънка кутия, като за ценности.
Вътре имаше флашка. И още едно писмо.
Почеркът отново беше на Мирослав.
Яна, ако четеш това, значи съм се провалил.
Преглътнах. Очите ми се напълниха, но не плаках. Болката беше твърда. Нямаше къде да изтече.
Направих грешки. Повече от една. Една от тях е детето. Друга е Димитър. Трета е Елена.
Елена ме накара да подпиша неща, които не разбирах, защото вярвах, че правя това за теб. Димитър ме притискаше, защото вярваше, че съм слаб. Аз не бях слаб. Бях уплашен.
Стиснах листа.
Ти винаги беше силната. Аз бях този, който се усмихва и казва, че всичко е наред.
Не всичко е наред.
На флашката има записи. Разговори. Доказателства. Ако те притиснат, иди при Мария. Ако Мария не е в безопасност, иди при човек на име Стефан. Той учи в университет. Умен е. Държи на истината. Не му вярвай веднага, но му дай шанс.
Никой не знае за него, освен мен.
Накрая, ако ме мразиш, разбираемо е. Но ако можеш, направи едно нещо.
Не позволявай синът ми да бъде стока.
Седях с писмото в ръце и усещах как в мен се надига нещо по-страшно от мъка. Гняв. Гняв, който се събужда, когато разбере, че е бил измамен в собствения си дом.
Погледнах към кошницата.
Бебето беше тихо. Спеше. Не знаеше, че някой вече го нарича стока.
В този момент телефонът ми отново иззвъня. Този път беше непознат номер.
Вдигнах, без да мисля.
Яна, женски глас. Мек, усмихнат. Познат.
Елена.
Как… прошепнах.
Тя се засмя тихо.
Знам много неща, Яна. И знам, че тази нощ ти е трудна. Не се тревожи. Аз съм тук, за да ти помогна.
Помощ. Отново тази дума.
Не искам помощ от теб, изсъсках.
О, но ще поискаш, каза Елена. Защото утре ще разбереш колко самотна можеш да бъдеш.
И още нещо, Яна.
Пауза. Усетих как тя се наслаждава.
Бебето не е това, което си мислиш.
Линията прекъсна.
Седях с телефона в ръка и разбрах, че се опитват да ме разклатят. Да ме накарат да се съмнявам и в последното нещо, което съм решила да защитя.
Но аз вече бях решила.
Щях да разровя всичко. До дъно.
И ако истината ме пореже, поне щеше да е истина.
Глава пета
Сутринта дойде без милост. Светлината не носеше утеха, а само разкриваше колко разхвърляна е къщата ми отвътре.
Бебето се събуди с плач, настойчив и чист, като протест срещу света. Не знаех как да го успокоя. Взех го, разходих го, опитах да го нахраня с това, което намерих. Ръцете ми трепереха, но той, странно, се успокои, когато го притиснах до гърдите си.
Сякаш разбираше, че нямам план. Само воля.
Звънецът издрънча точно когато бебето заспа отново.
Отворих. На прага стояха двама мъже в костюми. Зад тях, с усмивка, която не стигаше до очите, беше Димитър.
Яна, каза той и разпери ръце, сякаш сме стари приятели. Съжалявам за всичко. Знам, че ти е тежко.
Погледът му се плъзна към мен, към дома, към всяка дреболия, която може да се оцени.
Това са хората, за които ти казах, продължи. Това е нотариусът. А това е човек от банката.
Студено ми стана.
Защо банката?
Димитър въздъхна театрално.
Защото има кредит, Яна. И защото сроковете не чакат, помниш ли?
Не ги поканих вътре, но те влязоха. Не с тяло. С присъствие. С увереността на хора, които вече са решили какво ще стане.
Нотариусът извади документи. Човекът от банката започна да говори за задължения, за разсрочване, за преструктуриране. Думите му бяха като вода, която се излива върху теб, докато не започнеш да се давиш.
Димитър седна срещу мен, облегна се и сложи ръце една върху друга.
Има решение, каза той. Простичко. Фирмата трябва да бъде стабилизирана. За да се стабилизира, някой трябва да подпише. Ти.
А ако не подпиша?
Тогава, каза той, домът ти ще бъде засегнат. Може би ще бъде обявен за обезпечение. Може би ще започнат процедури. Не е заплаха, Яна. Това е… реалност.
Нотариусът ме гледаше с празен поглед на човек, който е виждал много отчаяние.
В този момент от коридора се чу шум. Бебето се размърда и изписка.
Димитър се усмихна.
А, да, каза той. И детето. Чух, че си прибрала нещо… неочаквано.
Погледът ми се вкопчи в него.
Не е твоя работа.
Напротив, каза Димитър. Може да стане моя работа, ако наследството е замесено. Ако има признат наследник, има промени в разпределението. И има хора, които не биха се зарадвали да видят как една вдовица прехвърля активи към… чуждо дете.
Чуждо, повторих. Умишлено.
Димитър се засмя тихо.
Не се обиждай. Говоря юридически. Има и друг вариант.
Какъв?
Можеш да предадеш детето на правилните хора. Хора, които имат условия, средства и… интерес.
Стана ми лошо.
Кои са правилните хора?
Димитър се наведе напред. Гласът му стана по-тих.
Елена.
Погледнах го и ми се стори, че в стаята няма въздух.
Тя е… настойник, каза той с фалшива мекота. Подготвена. И готова да поеме отговорността.
Ти не я познаваш, Яна. Не знаеш какво може да направи, когато не получи това, което иска.
Не, прошепнах. Няма да го дам.
Димитър се изправи бавно. Усмивката му остана.
Тогава подпиши.
Плъзна към мен документите.
Ръцете ми се протегнаха, но не към химикалката. Към папката на Мария, която стоеше на масата.
В този момент разбрах, че Мирослав е оставил след себе си не просто тайни.
Оставил е война.
И аз трябваше да избера дали ще се крия, или ще се бия.
Глава шеста
Не подписах.
Не защото бях смела. А защото гневът ми беше по-силен от страха.
Изправих се и казах, че ще говоря с адвокат. Димитър ме изгледа така, сякаш гледа наивно дете.
Разбира се, каза той. Говори. Само не забравяй, че времето не е твой приятел.
Нотариусът прибра документите. Човекът от банката остави визитка. И тримата си тръгнаха, но Димитър се задържа на прага. Наведе се към мен, толкова близо, че усетих миризмата на скъп одеколон и студено намерение.
Яна, прошепна, Мирослав беше добър в едно. Да крие. Но когато криеш, рано или късно някой плаща.
Погледът му се плъзна към коридора, откъдето се чуваше дишането на бебето.
Внимавай кой ще плаща този път.
Затворих вратата с трясък. Ръцете ми трепереха. Коленете ми се подкосиха.
Извадих флашката. Погледнах я като към оръжие, което не знам как да използвам. Нямах сили да я включа. Но знаех, че трябва.
В съседната стая имаше стар лаптоп на Мирослав. Не го бях пипала от месеци. Беше заключен с парола, която не знаех.
Опитах няколко. Нашата годишнина, името на кучето, което нямахме, смешни думи, които той използваше.
Нищо.
Тогава погледът ми падна на бебето. И в главата ми изплува сцена от писмото. Мирослав го беше видял само веднъж. Само веднъж, а все пак беше оставил следа.
Опитах една дума, която никога не бях изричала. Думата, която ми се струваше като предателство.
Син.
Лаптопът се отключи.
Това ме удари по-силно от всяко признание. Сякаш Мирослав ми казваше, че най-важната му парола не съм била аз.
Отворих флашката. Вътре имаше папки. Имена. Дати, които не разбирах. Записи. Текстови файлове.
Пуснах първия аудиозапис.
Гласът на Мирослав. Уморен. Раздразнен.
Казах ти, Димитър, няма да подпиша това.
И друг глас. Димитър. По-мек, но с онази скрита заплаха.
Ще подпишеш. Защото ако не подпишеш, Елена ще се погрижи Яна да разбере всичко. И тогава ще загубиш не само фирмата. Ще загубиш дома си. Ще загубиш лицето си.
Мълчание. После Мирослав.
Не намесвай Яна.
Тогава дай това, което искаме.
Какво иска Елена?
Гласът на Димитър стана почти весел.
Иска контрол, Мирослав. Иска да държи юздите. Иска да е единствената, която знае къде са парите.
А детето?
Тишина. И после Димитър, бавно.
Детето е ключът. Ако го признаеш, то става проблем. Ако не го признаеш, то става… по-лесно за преместване.
Спрях записа. Ръцете ми бяха ледени.
Преместване. Сякаш говореха за кашон.
В този момент на екрана изскочи бележка, оставена като последен знак от Мирослав.
Ако стигнеш дотук, потърси Стефан. Не се бави.
Стефан.
Веднага си представих някакъв млад човек, студент, който няма място в тази мръсна игра. Но Мирослав беше написал, че държи на истината.
А аз вече нямах лукса да не вярвам на никого.
Взех телефона и започнах да търся. Не име на град. Не адрес. Само следи. Номер, който беше записан в един от файловете.
Набрах го.
След няколко сигнала, мъжки глас, млад, но сериозен.
Ало?
Стефан ли е?
Да. Кой се обажда?
Преглътнах.
Казвам се Яна. Мирослав… Мирослав ме помоли да ви намеря.
От другата страна настъпи тишина. После дишане, което се промени, сякаш човекът се изправи.
Къде сте, попита Стефан тихо. И най-важното… сама ли сте?
Погледнах към прозореца. Към улицата. Към онова усещане, че очи ме наблюдават.
Не, прошепнах. Не съм сама.
И точно тогава видях кола, спряла отсреща. Тъмна. Със затъмнени стъкла.
Вратата ѝ се отвори.
И някой слезе.
Глава седма
Не видях лицето. Само силует. Но начинът, по който се движеше, беше достатъчен. Спокойно. Уверено. Сякаш тази улица е негова.
Затворих пердето с трясък.
Стефан, прошепнах в телефона, има човек отвън. Мисля, че ме наблюдават.
Чуй ме, каза той. Не излизай. Заключи. И не отваряй на никого.
Вече дойдоха.
Знам, каза Стефан, и в гласа му се появи напрежение. Имаш ли къде да се скриеш?
Смешен въпрос. Къде да се скрия в собствения си дом.
Бебето беше в кошницата и се размърда, сякаш усети, че страхът ми се сгъстява.
Стефан, какво да правя?
Изключи телефона си, каза той. Но преди това ми кажи едно. Детето при теб ли е?
Стиснах устни.
Да.
Тогава не си сама, каза той. И не си безсилна. Слушай. Ще дойда. Но трябва да ми дадеш време.
Не можеш да дойдеш. Не знаеш къде съм.
Знам, каза той. Мирослав ми е оставил начини.
Линията прекъсна, но не защото той затвори. Защото звънецът иззвъня.
Замръзнах.
Отворих камерата на входа. На екрана се появи Елена.
Стоеше с безупречна усмивка и с букет цветя в ръце, сякаш идва на гости, а не на лов.
Яна, каза тя и помаха към камерата. Знам, че си вътре.
Не помръднах.
Елена се наклони леко към камерата.
Няма да си тръгна, докато не поговорим, каза тя. И нека сме честни. Ти имаш нещо, което е мое.
Стиснах телефона. Изключих звука.
Тя почука. После пак. По-силно.
Яна, настоя Елена, ще направим това по лесния начин. Дай детето. Подпиши документите. И ще си тръгна.
Лицето ѝ за миг се промени. Усмивката се отдръпна, показвайки нещо остро.
Ако не… ще научиш колко бързо може да се промени един живот, когато банката реши, че не си надеждна. Когато социалните решат, че не си годна. Когато съдът реши, че нямаш право.
Сърцето ми биеше в ушите.
Не отваряй, казах си. Не отваряй.
Елена се изправи и остави букета на прага, сякаш поставяше знак.
Ще ти дам малко време, каза тя. Много малко. После ще дойда пак. И тогава няма да съм сама.
Стъпките ѝ се отдалечиха. Чух как външната врата на двора скърца. После тишина.
Но тишината вече не беше спокойствие. Беше предупреждение.
Взех бебето на ръце. И за първи път го погледнах не като чуждо дете, а като причина да оцелея.
Трябва да му дам име, прошепнах. Не може да бъде просто… доказателство.
Бебето издаде тих звук и се притисна.
Никола, казах. Ще те нарека Никола.
Не знам защо това име дойде. Може би защото означава победа. Може би защото има нужда от нея.
И точно тогава, докато го люлеех, чух друг звук.
Шум от задната врата.
Някой се опитваше да я отвори.
Глава осма
Първият ми импулс беше да изкрещя. Вторият беше да мълча.
Притиснах Никола към себе си и се придвижих на пръсти към коридора. Задната врата беше леко дръпната, но заключена. Дръжката се разклати отново. Някой пробваше търпеливо, методично, както се пробва ключ, който почти пасва.
Огледах се за нещо. Каквото и да е. Взех тежката дървена статуетка от рафта. Не беше оръжие. Беше отчаяние в ръката ми.
Никола изписка тихо. Сякаш ми напомняше да не правя глупости.
Дръжката се разтресе по-силно. После тишина.
И тогава се чу почукване по стъклото на задния прозорец. Не силно. Почти любезно.
Подадох се леко, колкото да видя.
Отвън стоеше мъж. Млад. С качулка. Очите му се бяха втренчили в мен.
Почука отново и вдигна ръка, показвайки бележка.
На нея имаше една дума.
Мария.
Сърцето ми подскочи. Може би беше капан. Може би беше помощ. Не знаех.
Мъжът посочи телефона си и направи жест, че да слушам. После набра.
Телефонът ми иззвъня.
Номерът беше на Мария.
Вдигнах с треперещи пръсти.
Яна, гласът на Мария беше задъхан. Това е мой човек. Пусни го. Бързо. Елена е подала сигнал.
Какъв сигнал?
Че си отвлякла дете, каза Мария. Че си нестабилна след погребението. Че държиш бебе, което не е твое. Разбираш ли сега?
Усетих как ме заливат вълни от студ.
Ще дойдат ли?
Вече са по пътя, каза Мария. Ако ги посрещнеш тук, в тази къща, с празни ръце и без документи, ще загубиш Никола още преди да си му казала добро утро.
Гърлото ми се стегна.
Какво да правя?
Излез през задния изход, каза Мария. Вземи най-необходимото. Нищо повече. Ела при мен. Не се оглеждай.
Погледнах към Никола.
Добре, прошепнах. Добре.
Отворих вратата. Мъжът с качулката влезе, без да казва много. Само кимна.
Казвам се Иво, каза тихо. Мария ме прати.
Очите му бързо обходиха къщата.
Трябва да тръгваме, каза той. Сега.
Влязох в спалнята, грабнах една чанта, пъхнах вътре документи, пликa на Мирослав, флашката, няколко дрешки за Никола. Ръцете ми работеха, но умът ми беше като в мъгла.
Докато излизах, погледът ми се спря на снимката с Мирослав. За миг ми се прииска да я взема. После се отказах.
Красивите спомени не спасяват никого.
Иво ме хвана за лакътя.
Слушай ме, каза той. Ако те спрат, не говори. Само ми дай знак. Аз ще говоря.
Кой си ти, Иво?
Той се усмихна с една странна, горчива усмивка.
Някой, който е виждал как хора като Димитър и Елена тъпчат човешки съдби. И който вече не може да стои и да гледа.
Излязохме през задния двор. Въздухът беше студен, но ми се стори, че горя.
От улицата се чу звук. Сирена. Не близо, но достатъчно, за да накара кръвта ми да изстине.
Иво ускори крачка.
По-бързо, прошепна.
Никола се размърда и изписка.
И точно тогава, от предната улица се чу глас.
Яна.
Гласът на Елена.
Спрях.
Иво ме дръпна.
Не гледай, каза той.
Но аз погледнах.
Елена стоеше там, на тротоара, с телефон в ръка. Усмихваше се. И махаше, сякаш ме изпраща.
Сърцето ми се сви.
Тя знаеше. Тя винаги е знаела.
И играта едва започваше.
Глава девета
Мария ни посрещна в малък офис, който не изглеждаше като място за война. Имаше две бюра, шкаф с папки и миризма на кафе. Но очите на Мария бяха уморени и напрегнати, като на човек, който е спал в съдебна зала.
Щом видя Никола, лицето ѝ омекна за секунда.
Добре, каза тя. Тук засега сте в безопасност.
Засега, повторих и думата ме ужили.
Мария затвори вратата, заключи и спусна щорите.
Сядай, каза. И ми дай всичко, което имаш.
Извадих пликовете, писмата, флашката. Мария ги подреди като пъзел.
Това е по-лошо, отколкото мислех, прошепна тя, когато видя някои документи. Елена е подготвила почвата отдавна. Има хора в институциите, които я слушат.
Как?
Пари, каза Мария. Влияние. И страх.
Иво стоеше до вратата като пазач.
Мария включи флашката в компютъра. Пусна още записи. Слушахме, а всяка дума забиваше пирон в спомените ми.
Елена говореше. Гласът ѝ беше сладък, но под него имаше стомана.
Мирослав, ти си добър човек. И това е проблем. Димитър иска печалба. Аз искам контрол. Ти искаш семейство. Ето защо ще загубиш.
Мирослав отговаряше, но сякаш вече беше на ръба.
Не пипай Яна.
Тя е просто жена, Мирослав. Жена, която си мисли, че те познава. А ти си две лица. С едното лъжеш нея. С другото лъжеш себе си.
Мария спря записа.
Това е изнудване, каза тя. Това е принуда. Ако докажем, че са го натискали да подписва, можем да атакуваме договорите.
А Никола?
Мария погледна бебето.
Първо трябва да узаконим положението му така, че никой да не може да го измъкне с трик. Трябва временна мярка. Трябва съд. Трябва и документ за произход.
Но майката е починала, прошепнах. И аз дори не знам името ѝ.
Мария се замисли.
Възрастната жена. Тази, която го донесе. Трябва да я намерим. Тя е ключ.
Не знам коя е.
Знаем едно, каза Мария и посочи плика от гробището. Почеркът на Мирослав. Това значи, че тя е имала достъп до него. Или той до нея. Има връзка.
Тогава Иво се обади.
Мога да я намеря.
Мария го погледна.
Как?
Иво сви рамене.
Има хора, които знаят хора. Не се тревожи, Мария. Няма да правя глупости.
Мария се обърна към мен.
Яна, трябва да си готова. Елена ще се опита да те представи като нестабилна. Ще говори за шок, за траур, за неподходящи условия.
Аз мога да се грижа за него, казах твърдо.
Мария кимна.
Знам. Но съдът не слуша чувства. Съдът слуша доказателства.
В този момент на вратата се чу почукване. Два пъти. После още два. Ритъм. Не случаен.
Иво се напрегна. Мария пребледня.
Кой е, прошепнах.
Мария отиде до вратата и погледна през малкото прозорче. После се обърна към нас.
Това е Елена, прошепна тя. И не е сама.
Сърцето ми се качи в гърлото.
Как ме намери?
Мария стисна устни.
Не всичко е такова, каквото изглежда, Яна.
И тогава ключът се завъртя в ключалката.
Някой имаше ключ за офиса на адвоката ми.
Глава десета
Мария реагира светкавично. Избута ме към задната стая и прошепна да мълча. Иво застана пред вратата като стена.
Ключът отново се завъртя. Вратата се разтресе. Някой отвън се засмя.
Мария, чух гласа на Елена. Отвори, мила. Ние само идваме да си поговорим.
Мария отвърна високо, с тон на човек, който се опитва да звучи спокоен.
Нямате право да влизате. Напуснете.
Елена се засмя отново.
Правото е въпрос на интерпретация, Мария. И на подписи. А ти знаеш колко добре работя с подписи.
Иво се наведе към Мария.
Дай ми знак и ще я изкарам.
Не, прошепна Мария. Не им давай причина.
Погледнах Никола. Спеше, сякаш светът е добър. Това ме разкъсваше.
Мария взе телефона и набра. Говореше тихо. После затвори и се обърна към мен.
Изпратих сигнал, каза тя. Но трябва време.
Елена почука по-силно.
Мария, не ме карай да влизам по лошия начин.
Иво стисна юмруци.
Мария отвори чекмеджето си и извади документ. Пъхна го в джоба си.
Яна, прошепна, ако стане най-лошото, ти бягаш през задния изход. Иво ще те покрие.
Не, казах. Няма да бягам повече.
Мария ме погледна тежко.
Тогава се борим умно.
Изправи се, приближи се към вратата и извика.
Елена, всичко, което правиш, е документирано. Имам записи.
Настъпи пауза. После гласът на Елена стана по-тих.
Записи? О, Мария. Ти си толкова старателна.
Чу се щракване. Не ключ. Нещо друго. Метално.
Иво се напрегна.
Те ще разбият, прошепна той.
В този момент прозорецът на офиса иззвъня. Някой хвърли нещо. Стъклото се напука.
Писък на гуми отвън. После друг звук. Викове.
Елена изруга. За първи път чух истинския ѝ глас, без усмивка.
Пуснете ме, какво правите.
Мария пребледня, но в очите ѝ се появи решителност.
Дойдоха, каза тя.
След миг отвън се чуха тежки стъпки. Вратата се отвори не от Елена, а от униформен мъж. Гласът му беше строг.
Какво става тук?
Елена се опита да запази усмивка.
О, нищо, просто… недоразумение.
Униформеният я изгледа.
Недоразумение с ключ в ръка и разбит прозорец?
Елена замълча.
Мария излезе напред.
Аз съм адвокат Мария, каза тя. Тези хора опитаха да проникнат. И има детето, за което са подали сигнал. То е тук. В безопасност. И имам доказателства, че сигналът е злонамерен.
Елена се обърна към мен, сякаш едва сега ме вижда.
Яна, каза тя сладко, не си длъжна да правиш това. Дай ми бебето. Аз ще поема всичко. Ще ти платя дълга. Ще ти върна живота.
Платя, повторих. Значи това е цената.
Елена се усмихна.
Всичко има цена.
Погледнах я и за пръв път не почувствах страх. Почувствах яснота.
Не, казах. Никола не е цена. Той е човек.
Елена присви очи.
Ще се видим в съда, прошепна тя. И там няма да ти стигне гневът.
Тя се обърна и си тръгна, но преди да излезе, се наведе към мен и каза толкова тихо, че само аз да чуя.
Има още една тайна, Яна. По-голяма от детето.
Когато вратата се затвори, останах с думите ѝ като с камък в стомаха.
Мария ме хвана за ръката.
Не се чупи, каза тя. Точно сега те искат да се чупиш.
Аз се изправих, притиснах Никола към себе си и прошепнах.
Няма.
Но вътре в мен нещо трепереше. Защото ако има още по-голяма тайна, значи Мирослав е бил не само лъжец.
Може би е бил и жертва.
А може би и двете.
Глава единадесета
Съдът не беше зала. Беше арена.
Мария ме подготви, както се подготвя човек за буря. Обясни ми какви въпроси ще задават, как ще изкривяват думите ми, как ще ме карат да изглеждам нестабилна, как ще натискат с фрази, които звучат разумно, но режат като нож.
Елена дойде с цял екип. Адвокати с лъскави папки. Свидетели, подбрани като декор. Димитър беше там, усмихнат, сякаш това е просто поредната среща.
Аз държах Никола. Това беше моят отговор на всичко.
Елена поиска временна мярка. Да бъде назначена за настойник, докато се изяснят обстоятелствата. Говореше с мекота, която би разплакала някого, ако не знаеше истината.
Това дете е в риск, каза тя. Вдовицата е в шок. Тя преживява загуба. Не може да се грижи адекватно. А аз имам ресурси. Имам дом. Имам възможност.
Мария стана.
Ресурсите не правят човек майка, каза тя спокойно. И не правят жената, която се опитва да купи дете, по-достойна.
Елена се усмихна.
Не купувам, Мария. Спасавам.
Мария подаде доказателства. Записи. Писма. Факти за принуда и натиск. Съдията слушаше, но лицето му беше каменно.
После Елена извади коз.
Тя подаде документ.
Това е иск за установяване на произход, каза тя. И още нещо. Имам свидетел.
Свидетелят влезе. Беше възрастната жена от гробището.
Сърцето ми се преобърна.
Тя вървеше бавно, но уверено. Очите ѝ бяха уморени. Когато ме видя, погледът ѝ се сви, сякаш ме боли да я види.
Елена се приближи до нея, почти я прегърна.
Кажете на съда, лельо Стойна, каза тя мило, на кого дадохте детето и защо.
Стойна погледна съдията. После погледна мен. И тогава, точно когато очаквах да ме предаде, тя каза:
Дадох детето на Яна, защото Мирослав ми каза да го направя. И защото знаех, че тя има сърце.
Елена пребледня. За първи път.
Но… започна тя.
Стойна продължи, без да я погледне.
Елена ме накара да мълча, каза Стойна. Заплашваше ме. Казваше, че ако кажа истината, ще остана без покрив. Аз съм стара. Страхувам се. Но това дете… не е предмет.
Елена се опита да се усмихне, но устните ѝ трепереха.
Лъжете, каза тя. Това е объркана жена.
Стойна се обърна към нея. В очите ѝ имаше нещо страшно. Не ярост. А предел.
Не, Елена. Ти лъжеш.
Съдът се размърда. Шепот премина като вълна.
Мария се възползва.
Лельо Стойна, каза тя, знаете ли кой е бащата?
Стойна кимна.
Мирослав.
Знаете ли коя е майката?
Стойна преглътна.
Знам. Но тя вече не е тук.
Съдията се намеси.
Името?
Стойна затвори очи за миг.
Ралица.
Името прозвуча като отворена врата към живот, който не познавам.
Мария подаде документ.
Имаме писмо от Мирослав и заявление за признаване, каза тя. Искаме временно детето да остане при Яна, докато се изяснят всички други претенции. Искаме забрана Елена да се приближава, докато тече разследване.
Елена скочи.
Това е абсурд.
Съдията вдигна ръка.
Тишина.
Аз стисках Никола. Той се размърда и отвори очи. Погледна ме. И сякаш точно този поглед ме върна на земята.
Съдията се оттегли за кратко. Когато се върна, гласът му беше сух.
Временно детето остава при Яна. До следващо заседание. Елена няма право да го доближава. Назначава се проверка по сигналите и по документите за принуда.
Елена ме изгледа така, сякаш ме мрази истински.
Излязох от залата, краката ми се подкосяваха, но Никола беше в ръцете ми.
Мария ме хвана за рамото.
Една битка, каза тя. Не войната.
И точно тогава Димитър се приближи.
Яна, каза тихо, поздравления. Но знаеш ли какво направи?
Какво?
Той се наведе към мен, усмивката му беше студена.
Сега ти си мишена не само за Елена. А и за хората, на които Мирослав дължи истинските пари.
И преди да успея да попитам, той си тръгна.
Останах с тази нова заплаха, която беше по-мътна, по-неясна.
И по-страшна.
Защото врагът, който не виждаш, винаги е най-близо.
Глава дванадесета
След съда Мария настоя да не се връщам веднага у дома. Настани ме в малко жилище, което беше на името на неин близък. Нямаше адресна табела. Нямаше шум. Само ключ, две стаи и чувство, че се крия като престъпник, въпреки че се опитвам да бъда майка.
Никола плачеше по нощите. Не от каприз. От нужда. А аз се учех да го разбирам. Да различавам плач от глад и плач от страх. И докато се учех, разбирах нещо друго.
Че човек може да се промени за дни, когато залогът е живот.
Иво идваше и носеше храна, пелени, каквото трябва. Не задаваше много въпроси. Но един ден, докато поставяше торбите на масата, каза:
Елена няма да се откаже.
Знам.
Не само тя, каза той. Димитър също. Той има навик да остава в сянка, докато другите се цапат.
Мария ми даде нова задача. Да намерим връзката между Елена и банката. Да разберем как точно са подали сигналите и кои хора им помагат.
Тогава се появи Стефан.
Дойде привечер. Почука тихо. Иво отвори. Влезе момче на около двайсет и нещо, с раница и умни очи, които сякаш виждат повече от думите.
Яна, каза той и се приближи. Съжалявам.
За какво?
За това, че Мирослав те е вкарал в това, каза Стефан. Той беше… сложен човек. И се опита да поправи неща, които вече бяха тръгнали надолу.
Ти какво си му?
Стефан преглътна.
Бях му… шанс. Аз уча право. Не защото искам власт. А защото мразя, когато хората печелят с лъжи.
Мария ми каза за теб, прошепнах.
И той ми каза за теб, отвърна Стефан. Преди месеци. Дойде при мен, когато вече беше притиснат. Искаше да остави следа, която Елена да не може да заличи.
Той извади от раницата си папка. Постави я на масата.
Това са копия на договорите, които Мирослав подписа, каза той. Има клауза, която може да ги унищожи. Но трябва да я видим ясно и да я докажем.
Погледнах листовете, без да разбирам много, но видях нещо. Подписи. Печати. И едно име, което се повтаряше неочаквано.
Галя.
Коя е Галя, попитах.
Стефан вдигна поглед.
Не знаеш?
Поклатих глава.
Това е счетоводителката на фирмата, каза той. Но не просто счетоводителка. Тя е човекът, който е прехвърлял пари между сметки.
Мария се намръщи.
Галя никога не е била споменавана от Мирослав.
Стефан се наведе напред.
Защото Галя е лоялна към този, който плаща. И в момента плаща Елена.
Стиснах устни.
Как да я накараме да говори?
Стефан ме погледна.
Като ѝ покажем, че вече не е защитена. Че има доказателства. Че ако падне, ще падне сама.
Мария въздъхна.
Трябва ни среща. Но внимателна.
Иво се усмихна криво.
Оставете я на мен.
Мария го изгледа строго.
Без глупости.
Иво вдигна ръце.
Само разговор. Обещавам.
Тази нощ, когато останах сама с Никола, го люлеех и си мислех за Ралица. Майка му. Жена, която е умряла, без да види какво става след това.
И за Мирослав. Човекът, който е избрал да ми остави истината чак след смъртта си.
Докоснах челото на Никола и прошепнах:
Ще разбера всичко. За теб. И за мен.
А в същото време, някъде там, Елена вероятно планираше следващия си ход.
Защото такива хора не се отказват, когато загубят временно.
Те стават по-опасни.
Глава тринадесета
Срещата с Галя се случи на място, което не беше нито уютно, нито страшно. Просто безлично. Мария каза, че безличните места са най-добри за истината, защото там никой не се чувства у дома.
Галя дойде с бърза походка и очи, които се движат повече от устата. Носеше чанта, притисната до гърдите, сякаш вътре има пари или вина.
Иво беше с нас, но стоеше встрани. Стефан седеше до Мария, а аз държах Никола, защото не исках да го оставям от очите си.
Галя ни огледа, после се опита да се усмихне.
Не разбирам защо ме търсите, каза тя. Аз съм просто счетоводителка.
Мария се наведе.
Просто счетоводителка не подписва нареждания, които прехвърлят суми през няколко сметки, каза тя. Просто счетоводителка не държи пароли и печати. Просто счетоводителка не се среща тайно с Елена.
Галя пребледня. После се изсмя нервно.
Това са обвинения.
Стефан постави пред нея копие.
Ето го, каза спокойно. Твоят подпис. И печатът. И датата. Не си го направила случайно.
Галя се вторачи. Пръстите ѝ започнаха да потреперват.
Аз… аз изпълнявах нареждания, прошепна тя. Не е моя работа да питам.
Но е твоя работа да носиш отговорност, каза Мария.
Галя се огледа, сякаш очаква някой да я чуе.
Елена ще ме унищожи, прошепна.
Елена вече се опита да унищожи мен, казах тихо. А аз просто погребах съпруга си и прибрах едно бебе. Какво мислиш, че може да направи на теб?
Галя преглътна. Очите ѝ се напълниха.
Мирослав… започна тя и спря.
Какво за него, настоях.
Той не беше лош, каза Галя. Просто беше натиснат. Димитър го държеше с дълговете. Елена го държеше с тайните.
Какви тайни?
Галя затвори очи.
Имаше… втори заем, прошепна. Не за фирмата. За нея.
За кого?
За Ралица, каза Галя. Тя учеше в университет. Беше бедна. Имаше нужда от пари. Мирослав ѝ помогна. Първо с такси, после с квартира, после с… всичко. И когато разбра, че е бременна, искаше да я защити. Но вече беше късно.
Сърцето ми се сви. Ралица. Студентка. Само това име, а зад него цял живот.
Елена знаеше ли?
Галя кимна.
Елена знаеше всичко. Тя намери Ралица. Говори с нея. Обеща ѝ помощ. После… после Ралица почина. И Елена каза, че това е шанс.
Шанс за какво?
За контрол, прошепна Галя. За да държи детето. За да държи наследството. За да държи теб, Яна, с чувство за вина и хаос.
Мария се наведе напред.
Имаш ли доказателства?
Галя се поколеба. После бръкна в чантата си и извади малка тетрадка. Износена, като от многократно пипане.
Тук, каза тя, има записки. Дати. Суми. Срещи. Пароли. Аз… аз ги пазех, защото се страхувах, че ще ме направят изкупителна жертва.
Иво се усмихна без радост.
Умно, каза той.
Галя погледна Никола и гласът ѝ се счупи.
Това бебе… не заслужава това.
Не, казах. Не заслужава.
Мария прибра тетрадката.
Галя, каза тя, ако свидетелстваш, ще те защитим. Но трябва да си готова. Те ще те натиснат. Ще те заплашват. Ще ти обещават.
Галя кимна, плачейки.
Не искам да живея така, прошепна. Искам да свърши.
И в този момент телефонът на Галя иззвъня. Тя погледна екрана и пребледня.
Елена, прошепна.
Мария взе телефона от ръката ѝ и отговори вместо нея.
Ало?
От другата страна, гласът на Елена беше сладък.
Галя, къде си?
Мария се усмихна студено.
Галя е заета, Елена. С истината.
Настъпи тишина. После Елена се засмя, но този смях беше като стъкло.
Мария, каза тя, колко е мило, че се бъркаш. Надявам се да знаеш, че когато човек си бърка, понякога си губи пръстите.
Мария отговори спокойно.
А понякога човек губи свободата си, Елена. Особено ако си мисли, че може да купи съд и да открадне дете.
Линията прекъсна.
И аз разбрах, че току-що сме минали границата, след която няма връщане.
Сега вече не беше само битка за Никола.
Беше битка за това дали лъжата ще продължи да управлява.
И дали аз ще се пречупя.
Нямаше да се пречупя.
Глава четиринадесета
Елена отвърна бързо.
Първо дойдоха писма от банката. Не обвинения, а хладни напомняния. После обаждания. После човек пред входа на временния ми дом, който не казваше нищо, само стоеше и пушеше, гледайки към прозореца.
Мария беше подала документи за ограничителна мярка. И съдът я даде. Но Елена беше от хората, които не се страхуват от хартия.
Тогава се случи нещо по-страшно.
Една вечер Никола вдигна висока температура. Плачеше, а лицето му беше горещо. Паниката ме удари като вълна. Обадих се на Мария, после на Иво, после на Стефан.
Мария каза да го заведем незабавно.
Иво ме закара. В колата Никола хленчеше, а аз се молех без думи.
В чакалнята, докато държах бебето, към мен се приближи жена с бяла престилка. Усмихна се.
Вие сте Яна, нали?
Да, казах, без да мисля.
Тя се наведе към Никола.
Какво сладко бебе, каза. Мога ли да го погледна?
Инстинктът ми изкрещя. Не я познавах. А гласът ѝ беше твърде уверен.
Извинете, казах, чакам лекаря.
Жената се изправи, усмивката ѝ остана.
Разбира се. Просто исках да помогна.
Тя се отдалечи, но аз я следях с поглед. Вървеше към коридора, където стоеше мъж в костюм. Размениха си поглед.
Иво се приближи до мен.
Какво има?
Някой… прошепнах, някой ме разпозна.
Иво се напрегна.
Тук не е безопасно, каза той.
Мария беше права. Елена имаше хора навсякъде.
Стефан се появи след минути, задъхан.
Мария каза да ви преместим, прошепна. Не можем да рискуваме.
Но Никола е болен.
Стефан ме погледна.
Ще го прегледат, Яна. Но после си тръгваме. Вече има слухове, че ще се опитат да го вземат с документ.
С какъв документ?
С фалшив, каза Иво. Това е тяхната игра.
Лекарят най-сетне излезе. Истински лекар, уморен и честен. Прегледа Никола, изписа лекарства, каза, че е вирус, че трябва грижа и наблюдение.
Когато излязохме, видях жената с престилката отново. Стоеше до входа и говореше по телефона. Когато ме видя, очите ѝ се присвиха.
Сърцето ми се сви.
Иво ме хвана.
Не гледай, каза. Отиваме.
В колата Стефан седна отпред, Иво караше, а аз държах Никола, който най-сетне беше заспал, изтощен.
Къде отиваме, прошепнах.
При човек, на когото мога да се доверя, каза Иво. Някой, който не се купува.
Кой?
Иво се поколеба.
Борис.
Името не ми говореше нищо.
Кой е Борис?
Иво погледна в огледалото.
Борис е човек, който някога работеше с Димитър. После разбра какво е Димитър. И напусна. Сега… сега има свои начини.
Погледнах Никола. Той дишаше спокойно.
А аз разбрах, че животът ми вече е низ от бягства, срещи, документи и страх.
Но и низ от хора, които се появяват не заради пари, а заради истина.
И може би точно това беше шансът ми.
Да събера около себе си онези, които още имат съвест.
Преди да е станало късно.
Глава петнадесета
Борис се оказа мъж на средна възраст с лице, което е виждало твърде много. Не беше богат. Не беше лъскав. Но очите му бяха ясни. Когато говореше, не използваше празни думи.
Вкара ни в малко помещение зад работилница. Нямаше табели. Само инструменти, миризма на масло и чувство за сигурност, което не идва от охрана, а от това, че никой не те очаква там.
Иво му каза набързо. Борис слушаше и кимаше.
Елена, каза Борис накрая. Тя е като гладна котка. Ако усети, че можеш да ѝ се изплъзнеш, става по-агресивна.
Димитър, добави Иво.
Борис се усмихна криво.
Димитър е друго. Той не е гладен. Той е алчен. И алчността не спира, докато не се удари в стена.
Мария дойде след час. Влезе като буря, с папки и телефон, който не спираше да вибрира.
Имаме нов проблем, каза тя, без увод.
Какъв?
Тя погледна мен и Никола.
Искат спешно заседание. Елена е подала нов иск. Твърди, че детето е в опасност, защото го местите постоянно.
Това е абсурд, избухнах. Местя го, защото тя ме преследва.
Мария кимна.
Знам. Но абсурдът понякога печели, ако го представиш красиво.
Стефан се намеси.
Имаме доказателства от Галя. Тетрадката. Можем да покажем връзките.
Мария въздъхна.
Да, но трябва да го поднесем така, че съдията да разбере, без да се уплаши. Хората в съдилищата мразят да усещат, че има сенки, които не контролират.
Борис се облегна.
Тогава им дайте светлина, каза той. Не само записи. Не само тетрадка. Дайте им нещо, което не могат да игнорират.
Какво?
Борис погледна Иво.
Покажи им онова.
Иво замълча за миг. После бръкна в джоба си и извади малка памет. Друга флашка.
Какво е това, попита Мария.
Иво ме погледна.
Това е нещо, което Мирослав ми даде преди време, каза той. Казал ми е да го пазя, ако стане най-лошото. Аз… не исках да го използвам. Но вече няма избор.
Мария взе флашката, включи я в лаптопа и отвори.
На екрана се появи видео.
Мирослав седеше в колата си. Лицето му беше напрегнато. Говореше директно към камерата.
Ако гледате това, каза той, значи не съм успял да се измъкна. И значи Яна е в опасност.
Погледнах екрана и сърцето ми се сви. Гласът му беше жив. Болезнено жив.
Елена и Димитър ме принуждават да подписвам договори. Те ме заплашват с вас, Яна. Заплашват ме с детето. Да, има дете. Мой син. Не съм ти казал, защото бях страхлив.
Гърлото ми се стегна, но не отклоних поглед.
Има още нещо, каза Мирослав. По-лошо от изневяра. Елена не иска само пари. Тя иска да скрие факт, че е прехвърляла средства от фирмата към чужди сметки. Ако това излезе, тя пада. И тя ще направи всичко, за да не излезе.
Димитър е само лице. Истинският мозък е Елена.
Мирослав пое дъх.
Яна, ако можеш, прости ми. Но не се предавай. И ако някой ти каже, че детето не е твое, кажи му, че човечността е по-силна от кръвта.
Видеото свърши.
Настъпи тишина, която ме удари по-силно от всичко.
Мария издиша.
Това… това е злато, каза тя. Това е пряко свидетелство. Това е признание. Това е и обвинение.
Стефан кимна.
С това можем да поискаме разследване за пране на пари, каза той. И за принуда.
Борис се усмихна.
Ето стената, каза.
Аз гледах Никола, който спеше в ръцете ми, и усещах как в мен нещо се подрежда. Парчета, които най-сетне започват да стават картина.
Но картината беше страшна.
И въпреки това, за първи път от погребението насам, усетих слаб вкус на надежда.
Не заради пари. Не заради победа.
А заради шансът да извадим истината на светло.
И да я оставим да изгори лъжата.
Глава шестнадесета
Следващото заседание беше по-напрегнато от първото. Елена изглеждаше спокойна, но в очите ѝ имаше треска. Димитър беше по-тих. Усмихваше се по-малко.
Мария подаде видеоизявлението на Мирослав. Съдът го прие като доказателство за разглеждане. Елена скочи, говори за манипулация, за монтаж, за отчаяние на мъж, който е бил в депресия.
Тогава Мария удари там, където боли.
Галя свидетелства.
Галя стоеше в залата като човек, който всеки момент ще припадне. Но говори. Разказа за прехвърлянията. За нарежданията. За срещите с Елена. За заплахите.
Елена я гледаше с омраза, която беше толкова силна, че на мен ми се догади.
Когато Галя свърши, Елена стана и се обърна към съдията.
Това е лъжа, каза тя. Това са отчаяни хора, които искат да ме унищожат. Аз съм жертва на кампания.
Мария се усмихна студено.
Жертвите не влизат с ключ в офис на адвокат, каза тя. Жертвите не подават фалшиви сигнали. Жертвите не се опитват да превърнат дете в инструмент.
Елена се изсмя.
Това дете не е твое, Яна, каза тя високо, така че всички да чуят. Ти си просто жена, която се е вкопчила в чужда съдба, защото няма собствена.
Сърцето ми се сви, но не се счупи.
Съдията удари с чукчето.
Тишина.
И тогава се случи нещо, което не очаквах.
Стойна отново се появи. Но този път не като свидетел на Елена. Дойде сама. Приближи се към мен след заседанието, когато хората се разотиваха.
Яна, прошепна тя, мога ли да говоря с теб?
Погледнах я. В нея нямаше театър. Само вина.
Коя сте вие на Ралица, попитах.
Стойна преглътна.
Баба ѝ.
Думата ме удари.
Ти си бабата на Никола?
Стойна кимна. Сълзите ѝ потекоха.
Аз го гледах първите дни, прошепна. Ралица почина. Аз останах. И когато Мирослав дойде, аз го мразех. Мразех го, че я е оставил сама. Но после видях… видях, че и той страда.
Защо го донесе при мен?
Стойна стисна ръцете си.
Защото Елена дойде при мен, каза тя. С договор. С пари. С обещания. Каза, че ако дам детето на нея, ще ми даде дом. Ще ме гледа. Аз… аз почти се съгласих.
Сърцето ми се стегна.
Но?
Но видях очите ѝ, прошепна Стойна. В тях нямаше топлина. Само глад. И си казах, че ако детето попадне при нея, ще порасне като инструмент. Затова го донесох при теб. Защото когато гледах теб на погребението, видях болка, но видях и… честност.
Погледнах Никола. Той беше в количката, спокоен.
Стойна докосна леко ръката ми.
Не съм ти враг, прошепна. Искам да го виждам. Не да го вземам. Само да знам, че е жив. Че е обичан.
Усетих как в гърдите ми нещо омеква.
Ще го виждаш, казах. Но ще го пазим. Заедно.
Стойна се разплака тихо.
Благодаря.
В този миг осъзнах, че не само враговете са много.
И хората, които могат да бъдат семейство, също са много.
Стига да избереш правилно.
Но изборът ми още не беше приключил.
Защото Елена не беше казала последната си дума.
И аз го чувствах в начина, по който ме гледаше, докато излизаше от сградата.
Сякаш в ума ѝ вече се раждаше нов план.
По-черен. По-опасен.
И този път може би нямаше да е само за документи.
А за унищожение.
Глава седемнадесета
Вечерта след заседанието Борис ни предупреди.
Елена губи контрол, каза той. Това е най-опасният момент. Когато човек, който е свикнал да печели, усети, че земята се плъзга.
Мария предложи да останем всички на едно място, докато не се реши следващият ход. Иво организира. Стефан донесе още документи и започна да подрежда връзки, сякаш прави карта на мрежа.
Аз седях с Никола и усещах, че дори въздухът е напрегнат.
Тогава телефонът ми иззвъня. Непознат номер.
Мария ми даде знак да не вдигам. Аз вдигнах.
Яна, каза мъжки глас. Нисък. Спокоен. Не беше Димитър.
Кой сте вие?
Един от хората, които Мирослав дължи, каза гласът. Искам да говорим.
Студ премина през мен.
Нямам какво да ви кажа.
Имаш, каза той. Имаш нещо, което ни трябва. Подпис. И… детето.
Стиснах телефона.
Детето няма нищо общо.
Всичко има общо, когато става дума за обезпечение, каза гласът. Мирослав обеща. Мирослав умря. Сега ти си.
Линията прекъсна.
Мария ме изгледа.
Какво каза?
Каза, че искат подпис. И детето.
Мария пребледня.
Това вече е друго ниво, прошепна тя.
Стефан се изправи.
Трябва да отидем при прокуратурата с всичко. Сега.
Мария кимна.
Да. Но знаеш ли какво ще стане? Ще започнат разпити. Протакане. А Елена ще използва времето.
Иво се намеси.
Тогава да действаме преди нея.
Как?
Иво погледна Борис.
Да ударим Димитър. Той е слабата брънка. Той е лицето. Ако го притиснем, ще издаде Елена.
Борис се усмихна.
Димитър не се чупи лесно, каза. Но има едно нещо, което алчните хора не понасят.
Какво?
Да губят.
Тази нощ се роди план. Не красив, не идеален. Но план.
Мария щеше да подготви документите за прокуратурата. Стефан щеше да разпише юридическите аргументи. Борис и Иво щяха да уредят среща с Димитър.
Аз трябваше да остана скрита.
И това ме разкъсваше. Защото в мен имаше желание да изляза и да се изкрещя в лицето на Димитър и Елена.
Но Никола ме държеше на земята.
Сутринта, докато всички се подготвяха, Мария дойде при мен.
Яна, каза тихо, има шанс да приключи скоро. Но трябва да си готова за още едно нещо.
Какво?
Мария ме погледна сериозно.
Ако всичко се срине, може да останеш с дълговете. Може да загубиш дома. Може да започнеш от нулата.
Погледнах Никола.
Ако го запазя, това е достатъчно, прошепнах.
Мария кимна.
Тогава ще го запазиш.
Но когато останах сама, мисълта за нулата ме удари. Аз бях жена, която до вчера мислеше за завеси, за вечери, за нормални проблеми. Сега мислех за съд, за кредити, за заплахи.
И за това как да станеш майка на дете, което не си родила, но за което си готова да изгубиш всичко.
Това ли е любов?
Може би.
И може би точно това щеше да ме спаси.
Защото любовта, която не се купува, е най-страшната сила за хора като Елена.
Тя не знае как да я контролира.
А аз вече не исках да бъда контролирана.
Глава осемнадесета
Срещата с Димитър беше като игра на шах в стая без прозорци.
Борис и Иво го срещнаха на място, което самият Димитър беше избрал, защото обичаше да се чувства господар. Но Борис беше човек, който знае как да отнеме усещането за контрол, без да повиши глас.
Мария и Стефан бяха на разстояние, готови с документи и връзки. Аз не бях там, но Иво ми разказа по-късно всеки детайл, сякаш ми предаваше битка.
Димитър седял спокойно. Усмихвал се. Поръчал си кафе. Говорел за фирмата сякаш нищо не става.
Борис му казал, че знае за тетрадката на Галя.
Димитър се засмял.
Галя е страхлива, казал. Тя ще се отрече.
Тогава Иво му пуснал част от видеото на Мирослав.
Димитър за първи път спрял да се усмихва.
Не е истинско, казал.
Борис се навел.
Истинско е достатъчно, казал. И ще стане още по-истинско, когато прокуратурата го види.
Димитър погледнал настрани. Към вратата. Към това дали може да излезе.
Иво тихо добавил, че има и други хора, които чакат. Хората, които Мирослав дължи истинските пари. Хората, които вече са звънели.
Тогава Димитър пребледнял.
Той не обичал да бъде преследван. Той обичал да преследва.
Какво искате, попитал.
Борис се усмихнал.
Истината. И подпис, че всичко, което е било подписвано под натиск, е било под натиск. И показания срещу Елена.
Димитър се изсмял нервно.
Елена ще ме убие, казал.
Иво отговорил спокойно.
Елена вече се опитва да убие живота на Яна. Разликата е, че ти избираш дали да паднеш сам или да я вземеш със себе си.
Димитър замълчал. Дълго. После погледнал Борис.
А ако свидетелствам, какво получавам?
Борис се навел още по-близо.
Шанс да останеш жив в собствения си свят, казал. А не да станеш изкупителна жертва на жена, която ще те остави да гориш сам.
Димитър се поколебал.
И тогава направил най-човешкото, което алчен човек може да направи.
Предал.
Съгласил се да даде показания. Да подпише. Да разкаже за схемите. Да посочи сметките, които Елена използва.
Когато Иво ми го каза, аз не почувствах радост. Почувствах отвращение и облекчение едновременно.
Защото победата, която идва от предателство, винаги мирише на страх.
Но беше необходима.
Мария веднага подаде всичко. Прокуратурата започна действия. По сметки. По документи. По хора.
Елена разбра.
И тогава направи последния си ход.
Не в съд. Не с документи.
А с тебеширено бяла усмивка и една черна идея.
Същата вечер, когато бях сама с Никола, токът изгасна.
Не в целия квартал. Само при мен.
Сърцето ми се качи в гърлото.
Никола се размърда в тъмното.
Пипнешком намерих телефона. Светнах фенерчето.
И видях на пода, под вратата, пъхната бележка.
Само две изречения.
Даде ми война.
Сега ще ти взема мира.
Ръката ми се разтрепери.
И в тъмното, отвън, се чу тихо почукване.
Не звънец.
Почукване като на човек, който знае, че страхът е най-добрият ключ.
Елена беше дошла.
И този път не искаше подпис.
Искаше да ме пречупи.
Глава деветнадесета
Не отворих. Не издадох звук.
В тъмното се чуваше само дишането на Никола и моето сърце, което биеше като барабан.
Почукването се повтори. После още веднъж.
И тогава гласът ѝ се чу през вратата. Тих. Почти мил.
Яна, знам, че си вътре.
Притиснах Никола към себе си. Не плачеше. Сякаш усещаше, че мълчанието е щит.
Елена продължи.
Не искам да вдигам шум. Не искам полиция. Не искам свидетели. Искам само да поговорим.
Стиснах зъби. Ако кажа нещо, ще се издам.
Елена въздъхна театрално.
Добре. Ще говоря аз.
Ти мислиш, че си герой, Яна. Че си спасителка. Но ти си просто жена, която се оказа на грешното място.
Знаеш ли какво беше Мирослав? Той беше слаб. И аз го използвах. Димитър го използва. Ралица го използва, защото имаше нужда. Всички използват всички.
Тя замълча, сякаш чака да се счупя.
После каза най-страшното.
Никола не е само син на Мирослав. Той е ключ към сметка, която никой не трябва да пипа.
Погледът ми се замъгли. Смес от страх и гняв.
Елена се засмя тихо.
Да, Яна. Има сметка. Има пари. Твърде много. И ако не получа детето, ще се уверя, че ти няма да имаш нищо. Нито дом. Нито спокойствие. Нито бъдеще.
Почукването спря.
Чух стъпки. Отдалечаващи се.
В същия миг телефонът ми вибрира. Съобщение от Мария.
Остави светлините изгасени. Иво е на път. Не отваряй. Не се показвай.
Седях в тъмното и се молех Никола да не заплаче.
Минутите се точеха. После чух шум отвън. Кратък. Рязък. Гласове. Един от тях беше на Иво.
Какво правиш тук, Елена?
Елена отговори спокойно.
Същото, което правиш и ти. Опитвам се да помогна.
Иво изсумтя.
Ти не помагаш. Ти взимаш.
Последва шум, сякаш някой се приближи твърде близо.
Елена се засмя.
Знаеш ли какво е смешно, Иво? Че мислиш, че си добър. А ти си просто човек, който се нуждае да вярва, че прави правилното. Това те прави слаб.
Иво не отговори. Чух само как извади телефон.
Обаждам се, каза той. Още една стъпка и имаш проблем.
Елена въздъхна.
Добре, Иво. Нека да играем по правилата.
Стъпките ѝ се отдалечиха.
Когато всичко утихна, Иво почука по вратата три пъти. Ритъмът, който Мария беше описала като знак.
Отворих.
Иво влезе, очите му бяха напрегнати.
Тя е отчаяна, каза той. Това е опасно.
Поклатих глава.
Тя каза, че Никола е ключ към сметка.
Иво стисна устни.
Възможно е. Мирослав е имал резервни планове. Може да е оставил средства на името на детето, за да го защити.
Тогава това е причината, прошепнах.
Да, каза Иво. Но не е само парите. Това е контролът.
Иво ме погледна.
Яна, утре ще има движение. Прокуратурата може да задържи Елена. Но тя има хора. И ако усети, че губи, може да направи нещо крайно.
Какво?
Иво не отговори веднага. После каза:
Може да се опита да те оклевети окончателно. Или да инсценира нещо. Да те направи виновна.
Сърцето ми се сви.
Как да се защитя?
Иво ме погледна.
Като имаш свидетели. Като не оставаш сама. Като говориш само чрез Мария. И най-важното… като вярваш, че заслужаваш да победиш.
Погледнах Никола. Той беше буден и гледаше към мен.
Аз не искам да побеждавам, прошепнах. Искам просто да живея.
Иво кимна.
Точно това е победата.
Тази нощ не спах. Държах Никола и слушах тъмното. Не като враг, а като поле, на което утре трябва да издържа.
И си обещах нещо.
Каквото и да направи Елена, аз няма да стана като нея.
Няма да използвам хора.
Няма да продавам души.
Ще пазя Никола с истина.
Защото истината е единственото, което не може да се купи.
А когато нещо не може да се купи, то плаши най-много онези, които живеят с пари вместо със съвест.