Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Един мъж се върна от Лондон с думите: Продадох най-хубавите години от живота си за пари
  • Новини

Един мъж се върна от Лондон с думите: Продадох най-хубавите години от живота си за пари

Иван Димитров Пешев септември 21, 2023
edsdsgsdfhgdfhfgh.png

„Затова казвам на всички, които сега тръгват на гурбет, да се замислят къде отиват и струва ли си…“

Това е една от многото емигрантски истории през последните 25 години за българи, работещи в чужбина, притиснати от икономическата нужда и пристигнали в Англия да търсят препитание за себе си и за семейството си.

Кирил Стоянов е много колоритна личност, заминал за Великобритания преди почти 13 години.

С него за известен период е била съпругата и сина му, а там се раждат и двете им по-малки дъщери. 3 години старозагорецът е чиракувал при англичанин – майстор в построяването на покриви и от него нашенецът взема занаят. За себе си той разказва пред репортер на Нова ТВ, както от строежа, на който работи, така и в „домашна“ обстановка – т.е. в квартирата му в Лондон.

„Предпочитам да работя с българи, не че и ние сме лесни, ама поне си знаем номерата. Когато съм тук само работя, в Англия и почивката не ми е сладка. Почивам си, когато се прибирам в България. За англичаните сме втора ръка хора, не им вярвам. Обръщат ти внимание, докато си им полезен, когато нямат вече нужда от теб, те забравят“ – разказва с леко крива усмивка Кирил Стоянов.

Там сега са и брат му с децата си, който определя Кирил като истински патриот, поставил страната си над семейството, нещо, което той самият признава, че не би направил.

След като попитал сина си кой е Левски, Ботев и той не могъл да му отговори, а дъщерите му започнали да си говорят на английски, докато си играят вкъщи, Кирил решил, че те с майка им трябва да се върнат в България. Останал сам в чуждата държава и продължил да работи.

Кирил демонстрира и коментира пред камерата своите татуировки. На дясното му рамо е хан Крум с надпис отдолу „Законова България“. „Той трябва да е отново в България, да внесе ред и закони, за да се върнем там и ние от чужбина.“

За татуираната на гърдите му Райна Княгиня, Стоянов казва, че тя е имала много повече кураж и затова за нейния лик той е избрал най-чистата част от човека според него – гърдите. Вляво е татуиран Левски с въпроса: „Народе???“, а за вълка на лявото си рамо Кирил обобщава: „Това е българинът – хем куче, хем мастия, но когато трябва да оцелява е вълк!“

В крайна сметка старозагорецът е взел своето решение да каже „чао“ на Англия и да се върне в България. Екипът го заснема в бус, боядисан в цветовете на българския трибагреник, на предното стъкло са залепени флагчета на „Берое“ и отново националното знаме.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Тъжна новина. Отиде си много известен българин и любимец на Тато
Next: 90-годишна изселничка със сълзи се върна в Родопите и каза нещо трогателно

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.