Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Една майка трогна всички: Не ме съдете, вие не знаете какво е да си родител на такова дете
  • Новини

Една майка трогна всички: Не ме съдете, вие не знаете какво е да си родител на такова дете

Иван Димитров Пешев юни 13, 2023
trgogasgiaskdasds.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Тейлър Майерс от САЩ публикува пост в социалната мрежа Facebook, с който разкрива за голямата драма в своя живот – нейната четиригодишна дъщеря Софи, която страда от тежка форма на ADHD.

Или казано с прости думи – хиперактивност. Нейната история бе подкрепена в социалната мрежа от хиляди други жени и майки. “Ако не сте родител на подобно дете, просто не можете да ме съдите”, казва Тейлър в социалната мрежа.

Тя всеки ден се сблъсква с тежките пристъпи и проблемно поведение на своята дъщеря. Нейното дете София твърде често променя настроението си, а понякога стига и до истерично поведение. При това – на обществени места.

Тейлър разказва, че на моменти просто се опитва да игнорира дъщеря си, но това не винаги сработва. Често й се налага да напуска местата, които посещават заедно, тъй като поведението на Софи става нетърпимо за останалите.

Често на Тейлър се случва със Софи да излязат от магазина, в който са влезли, тъй като й се налага да успокоява пристъпите на дъщеря си.

В един момент Тейлър решава, че все пак ще остане в магазина и ще купи това, което й е нужно. Въпреки поведението на малката Софи.

Тя разказва, че поведението на малката Софи в магазина е било неконтролируемо, а всички останали в магазина са я гледали осъдително. Жена зад нея й провикнала просто да й даде бисквита, за да млъкне най-накрая.

В този момент Тейлър можела да отговори по-любезно и просто да обясни, че детето й страда от хиперактивност и то не може да се контролира. Вместо това, Тейлър казала на жената “да си гледа работата”.
Всичко това срива Тейлър в последствие. Тя съжалява, че не може да има нито едно позитивно преживяване с дъщеря си и че животът с нея е толкова труден.

Тейлър Майерс завършва поста си в социалната мрежа с думите:

“Ако не сте родител на подобно дете, нямате право да ме съдите”.

И наистина, понякога всички ние сме склонни да съдим хората около нас, без да знаем истинската им история. А може би просто трябва да им се доверяваме повече, да бъдем по-добри и позитивни с всички около нас.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Разкриха мистерия: Ето кой е построил Побитите камъни – по сантиметър на 350 години
Next: От сервитьорка до съпруга на арабски шейх: Това е невероятната история на принцеса Наташа

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.