Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Една от най-известните пещери у нас – Дяволското гърло, крие неподозирани тайни
  • Новини

Една от най-известните пещери у нас – Дяволското гърло, крие неподозирани тайни

Иван Димитров Пешев май 22, 2023
gruasrlaslrkaskrasoriaso.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Дяволското гърло е една от най-известните пещери у нас.

Тя е основен туристически обект не само за чужденците, които идват у нас, но и за нас, българите. В пещерата определено витае една особена енергия,

която ни кара да останем поразени и изпълнени със страхопочитание едновременно. Красотата на пещерерата е безспорна, но Дяволското гърло има и дълбоко пазени тайни.

Някои от тях не са разкрити и до ден-днешен, а това я прави изключително привлекателна за всеки човек, който има афинитет към приключенията и мистериите. Една от легендите, с които се свързва пещерата е тази за Орфей и Евридика.

Мистериозна находка в Антарктида накара света да онемее, това, което откриха учените е доста любопитно

Както всички знаем, Орфей отива в подземното цярство, за да си върне любимата.

Хадес му я връща, но поставя условието по обратния път към света на живите да не се обръща нито веднъж. Счита се, че Орфей е вървял нагоре именно по стълбите на пещерата, които водят към изхода.

Въпреки условието на Хадес, Орфей е обръща, за да види Евридика и така я губи отново. Тогава избухва в сълзи. Смята се, че сълзите му образуват извора, където днес е издълбан олтар на Богородица.

ДРУГ ЛЮБОПИТЕН ФАКТ Е, ЧЕ В ПЕЩЕРАТА СЕ НАМИРА НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ПОДЗЕМЕН ВОДОПАД НА БАЛКАНИТЕ.

Една от тайните на пещерата, които не са разгадани и до днес е свързана с водата. Факт е, че нищо, което попадне във водата в пещерата, не стига до изхода й. Този странен феномен провокира двама водолази: 21-годишната Сияна и 29-годишния Евстати да отидат до Дяволското гърло и да разкрият причината за това.

Те се гмуркат, но за съжаление намират смъртта си. Днес в тяхна памет в пещерата има паметна плоча. Друго впечатляващо нещо са размерите на Бучащата зала. Тя е толкова голяма, че в нея би се побрал най-големият ни храм „Св. Александър Невски“.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Искате ли здрава и богата реколта от домати? Тогава използвайте тези домашно приготвени торове
Next: Майка ми рисуваше с йод на гърба на баща ми, а като ми каза защо, веднага я помолих да направи и на мен

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.