Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Една от тайните на японците е разкрита: Ето защо поставят купички със сол в домовете си
  • Новини

Една от тайните на японците е разкрита: Ето защо поставят купички със сол в домовете си

Иван Димитров Пешев юни 22, 2023
hapaspniqkeasas.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Често, когато сте поканени на гости, хората са приветливи, мястото е прекрасно, а вие се чувствате потиснати, депресирани и единственото ви желание е да излезете от този дом възможно по-скоро.

Отивате на гости на друго място – скромен дом, който не блести от чистота, но чувствате комфорт, топлина и уют.
Защо се случва така?

В пространството се натрупва енергия.

Ако някой е бил болен в къщата, имало е скандали, кавги, силни емоции и болезнени преживявания, тогава всичко това ще остане в пространството на жилището. Такава къща изисква почистване на всички енергийни отпадъци и предотвратяване на появата им в бъдеще. От древни времена се смята, че най-доброто вещество, което може да защити и почисти къщата е обикновената сол.

Лоши очи

Завистливите гости и недоброжелателите замърсяват енергийно къщата. Обзема ви тревога, сънят ви се нарушава, появяват се болести и конфликти. Но солта е способна да абсорбира негативните вибрации и да изчисти жилището.

В съвременна Япония солта е незаменим компонент на всички почистващи ритуали.

Ако отидете в обикновена японска къща, със сигурност ще видите чинийки със сол на входните врати и вътре в помещенията. За да бъде всичко наред, никой да не боледува, да няма конфликти, солта трябва да се постави на места, от които могат да проникнат различни енергийни боклуци.

Първото такова място японците смятат вход на къщата. На вратата се поставя чиния със сол, така че гостите да не внесат нещастието с тях и атмосферата в къщата да не бъде засегната от негативната енергия отвън. Вътре в къщата, те слагат чинийки със сол във всички ъгли на стаите, задължително в тоалетната, банята и кухнята. Японците са естети по рождение и украсяват къщата със сол под формата на пирамидки.

Много често в ресторанти, магазини и хотели можете да намерите чинийки със солни пирамиди на входа.

Тази традиция е на повече от 1500 години. Струва си да се помисли, защото поверията не възникват без причина. Съгласно ритуала “моришио”, в стаята, в която ще почиствате, трябва да определите източния ъгъл и да застанете на това място, като държите чинийка със сол в ръцете си. Кажете която и да е молитва. След това сложете сол във всички краища на стаята, като се движите по посока на часовниковата стрелка. Не е необходимо да използвате чинийка, можете просто да поръсите сол. В края на ритуала, застанете в центъра на стаята и наум изречете специални думи.
Думи за почистване на къщата

Майко Земя под краката ни
Чуй ме и отговори на молитвите ми

Влез в тази къща, това свещено място
Излекувай всички, които живеят в него.

Сменяйте солта веднъж или два пъти месечно. Измивайте чинията под течаща вода, молейки висшите сили да измият мръсотията и греховете. Може и да не вярвате в лечебната сила на солта – това е ваше право. Дръжте дома си чист, подреден и спретнат, така че да бъде приятно място за отмора и възстановяване на духа и тялото.

Японците имат по-добро качеството на живот, не само защото уважават и спазват традициите на своите предци. Но и благодарение на доброто отношение към всички живи и неживи предмети, култа към грижата за здравето, придържането към принципите на живот в хармония с природата.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Не тормозете климатика и себе си: Ето на каква температура трябва да е през лятото
Next: Вижте с колко скачат пенсиите, ако се промени швейцарското правило

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.