Глава първа
Едуард вървеше бавно по алеята, където въздухът миришеше на мокри листа и сол, а подметките му търсеха границата между светлото и тъмното, която напоследък все по-често се размазваше пред очите му. Държеше се за ръката на Вероника, както човек се държи за последната нишка сигурност, без да признава, че нишката вече се къса.
Зрението му угасваше по странен, почти подигравателен начин. Понякога виждаше ясно лицата, а после те се разливаха като вода върху стъкло. Специалисти го въртяха в кабинети, лампи го заслепяваха, диаграми шепнеха нещо за умора, стрес, възраст, наследственост. Никой не намираше причина. Вероника стоеше до него с тихия си глас и с усмивка, която винаги изглеждаше точно толкова загрижена, колкото трябва.
Тя беше хубава. Красотата ѝ бе от онзи вид, който кара хората да се отдръпват една крачка и да кимат уважително, сякаш пред тях стои не жена, а витрина с непозволено скъпо нещо. Вечер готвеше тихо, подреждаше, сипваше му супа, оставяше до чинията му малка таблетка в чаша вода и казваше, че е за нервите, за съня, за кръвта, за очите, за всичко.
И Едуард взимаше.
Защото, когато човек започне да се страхува от тъмнината, вярва на този, който му обещава светлина.
Тогава се случи онова, което на пръв поглед беше дребно. Една малка топла длан докосна челото му, сякаш да провери дали наистина е жив.
Едуард се сепна, а Вероника веднага се напрегна. Пред тях стоеше момиче, около десетгодишно, в избеляла лилава горница с качулка, с обувки, които отдавна не бяха виждали топла стая. Очите ѝ бяха кафяви и прекалено сериозни за възрастта си, и гледаха право в него, все едно виждат повече от всички лекари, взети заедно.
Вероника пристъпи напред с усмивка, която не стигна до очите ѝ.
– Хайде, мило, не пипай хората – каза тя, меко, но твърдо, като заповед, облечена в кадифе.
Момичето не помръдна. Само приближи устни към ухото на Едуард, толкова близо, че той усети топлия ѝ дъх.
– Вие не сте сляп… това е от вашата съпруга, тя слага нещо в храната ви… – прошепна детето.
Думите не просто го удариха. Те се забиха в него, като пирон в мокро дърво.
Едуард пребледня, а Вероника рязко го дръпна за ръката.
– Тръгваме си – каза тя, прекалено бързо.
– Почакай – изрече Едуард, но гласът му излезе по-тих, отколкото искаше.
Вероника го поведе, почти го издърпа, и за миг той се почувства като човек, когото не водят, а преместват.
Обърна се назад. Момичето стоеше неподвижно, и в погледа му остана не страхът, а онова друго, по-лошото. Сигурността.
„Не всичко е така, както изглежда.“
Фразата се настани в главата му като паразит.
Глава втора
Същата вечер Вероника сложи на масата супа, както винаги. Кухнята бе тиха, подредена, чиста до съвършенство, което не допуска случайности. Едуард седеше, слушаше звука на лъжицата в купата, и за пръв път от месеци се сети за едно старо правило от бизнеса, което го беше спасило неведнъж: когато нещо не излиза по сметките, не търси грешката в цифрите. Търси я в човека, който ти ги дава.
Вероника му подаде чашата с водата и таблетката.
– Не забравяй – каза тя нежно. – Лекарят каза, че трябва да е точно след хранене.
Едуард кимна. Усмихна се дори. Усмивката му беше като маска, залепена върху кожа, която вече не му принадлежеше.
– Разбира се – промълви той.
Той не докосна супата. Само я разбърка, сякаш да се увери, че е топла. После изчака Вероника да се обърне към мивката и да започне да подрежда съдове. В този момент той плъзна купата леко към себе си и отпи едва капка, колкото да усети вкуса.
Имаше нещо.
Не вкус като отрова, не драматично, не с мирис на химия. Нещо едва доловимо, горчиво като лекарство, което не би трябвало да е там. И веднага, сякаш по сигнал, в очите му се появи онова неприятно замъгляване, което го караше да примигва и да търси опора.
Той остави лъжицата.
– Не съм гладен – каза спокойно.
Вероника се обърна бързо.
– Пак ли? – в гласа ѝ прозвуча нетърпение, което тя веднага се опита да скрие. – Едуард, трябва да се храниш.
– Уморен съм – повтори той. – Утре.
Вероника се приближи и положи ръка на рамото му. Ръката ѝ беше топла, но пръстите ѝ се стегнаха леко, все едно проверяваше дали той ще се подчини.
– Добре… но лекарството?
Едуард взе таблетката. Престори се, че я глътна. После отпи вода и остави чашата.
Вероника не отмести поглед.
– Глътна ли я? – попита.
Едуард се усмихна, кротко, почти глупаво.
– Да.
Тя най-сетне се отпусна. Или поне така изглеждаше.
Късно през нощта, когато Вероника заспа, Едуард стана безшумно. Не можеше да си позволи да тропне, да издаде дори звук. Той се движеше като в собствената си къща, която внезапно се беше превърнала в чужда територия.
Отвори кошчето под мивката. Миризмата на остатъци го удари, но той не се поколеба. Намери купата, която беше изхвърлил под предлог, че ще я измие по-късно. Взе я внимателно, отнесе я до малката стаичка, която някога ползваше за работа.
Имаше стъклена чаша, чиста, и една обикновена бяла кърпа.
Едуард изля супата върху кърпата.
Течността се просмука, а по плата остана тънък, сивкав прах, който не приличаше на подправка.
Той зяпна кърпата, сякаш това беше доказателство, че светът се е обърнал наопаки.
Сърцето му заби бавно, тежко, като че ли някой удряше по врата.
„Не всичко е така, както изглежда.“
И за първи път си позволи да си каже наум онова, което го плашеше най-много:
Вероника може би го убиваше.
Глава трета
На сутринта Едуард се държа като обикновен съпруг. Усмихваше се. Слушаше. Кимаше. Дори се пошегува с нещо дребно, за да я успокои. Това беше най-страшната част. Да играеш нормалност, докато под масата ножът вече е опрян в ребрата ти.
Вероника му направи закуска и постави чашата с онова „лекарство“, което винаги идваше с идеалното ѝ спокойствие.
Едуард отново се престори.
През деня той се обади на Алекс. Алекс беше от малкото хора, които познаваха Едуард отпреди богатството, отпреди костюмите и срещите, отпреди момента, в който всеки започна да му се усмихва повече, отколкото е истински.
– Имам нужда да ми помогнеш – каза Едуард тихо.
– С какво? – гласът на Алекс беше бодър, но веднага улови нещо. – Какво става?
Едуард се поколеба. Всяка дума можеше да го погуби, ако попадне в грешни уши.
– Някой ми вреди – изрече той. – В къщи.
Тишина.
– Вероника?
Едуард не отговори веднага. Самото произнасяне на истината беше като да подпишеш присъда.
– Не знам – каза той. – Но имам причина да се съмнявам.
– Каква?
Едуард разказа за момичето, за супата, за праха върху кърпата.
Алекс изруга тихо.
– Това не е работа за приятели. Това е работа за адвокат и за лекар, който не може да бъде купен.
– И за човек, който може да следи, без да бъде видян – добави Едуард.
– Познавам такъв – каза Алекс. – Казва се Маркус.
– Маркус? – Едуард повтори името. То звучеше чуждо, но в същото време подходящо за човек, който ходи в сенките.
– Американец. Веднъж ми помогна с една неприятна история около фирмата. Не задава много въпроси. Но не е евтин.
Едуард горчиво се усмихна.
– Евтиното вече ми излиза скъпо.
Същата вечер, когато Вероника се прибра по-късно от обичайното, тя беше напрегната. Държеше телефона си близо, сякаш някой можеше да го открадне с поглед.
– Къде беше? – попита Едуард спокойно.
Вероника хвърли чантата си и започна да сваля палтото, без да го погледне.
– Обикалях – каза. – Имах среща.
– Среща с кого?
Тя спря за миг, после се усмихна.
– С човек от банката. Знаеш… за онова, което обсъждахме.
Едуард не помнеше да са обсъждали нещо с банка.
– Какво обсъждахме? – попита той, сякаш небрежно.
Вероника се приближи и го целуна по бузата. Устните ѝ бяха хладни.
– Кредитът – прошепна тя. – За новото жилище, което ти искаше. Да си по-близо до морето, да ти е по-добре за въздуха.
Едуард усети как кръвта му се смразява.
– Аз… не съм искал кредит – изрече той бавно.
Вероника се засмя тихо, но смехът ѝ звънна като стъкло.
– Говореше го, когато беше по-зле. Забравяш. Лекарят каза, че може да имаш моменти…
„Моменти.“
Тя беше започнала да строи история, в която той не е надежден.
В която той не може да бъде свидетел на собственото си падане.
Едуард кимна, преструвайки се на объркан.
– Да… може би – каза.
Вероника погали косата му.
– Аз се грижа за всичко. Ти само се отпусни.
И в този миг Едуард разбра, че ако не действа бързо, тя ще го превърне в жив човек без право на глас.
„Не всичко е така, както изглежда.“
Тази вечер супата отново беше на масата.
Глава четвърта
Маркус дойде на следващия ден. Не влезе през главната врата. Алекс го доведе през страничния вход, там, където охранителните камери имаха „мъртва зона“, която Маркус очевидно беше забелязал още преди да стъпи вътре.
Маркус беше висок, с лице, което не издаваше възраст. Очите му бяха студени, но не жестоки. По-скоро свикнали да гледат как хората лъжат.
– Едуард – каза той на чист български с лек чужд акцент. – Алекс ми каза накратко. Накратко е опасно. Подробно е по-безопасно.
Едуард преглътна и започна да разказва всичко. От първите симптоми. От лекарствата. От това как Вероника настоява да го храни сама. От детето в парка.
Маркус слушаше, без да го прекъсва. Когато Едуард свърши, Маркус се наведе напред.
– Искаш доказателства – каза той. – Истински. Такива, които могат да издържат в съд.
– Да.
– Тогава не пипай повече нищо сам – отвърна Маркус. – Нито купи, нито таблетки, нито вода. Само играй ролята, която тя иска да види.
Едуард се намръщи.
– Значи да се правя на сляп?
– Да се правиш на човек, който не вижда истината – уточни Маркус. – Това е по-важно.
Същия ден Маркус постави малки устройства на места, които Едуард дори не би предположил. Нямаше светлини, нямаше шум. Беше като магия, но студена, пресметната.
Най-важното беше кухнята.
– Там се случва всичко – каза Маркус. – Ако тя слага нещо, ще го видим.
Едуард искаше да отиде при момичето от парка. Да я намери. Да я попита кой е тя и защо рискува да се намеси. Но не можеше да го направи открито.
– Ще я намеря – каза Маркус, сякаш прочел мислите му. – Детето е ключ.
– Ако е права – прошепна Едуард.
– Ако не е права, пак е ключ – отвърна Маркус. – Ключовете отварят и капани.
Два дни по-късно Маркус се върна с новина.
– Казва се Мила – каза той. – Живее… където може. Няма родители при себе си. Има човек, който я „прибира“, когато има нужда от нея.
– Какво означава това? – гласът на Едуард се изкриви.
Маркус не отмести поглед.
– Означава, че има възрастни, които печелят от това, че тя е на улицата. И че тя е видяла нещо. Много конкретно.
Едуард стисна юмруци.
– Какво е видяла?
– Видяла е Вероника да купува едни капки и едни таблетки, които не са за нерви – каза Маркус. – И видяла е как Вероника дава пари на един човек в бяла престилка. Не в болница. На паркинг.
Едуард усети как стомахът му се сви.
– Имам име? – попита.
– Засега не – отвърна Маркус. – Но имам снимка.
Той подаде на Едуард телефон.
Едуард присви очи, борейки се със замъгленото си зрение.
На снимката Вероника стоеше до мъж с къса коса и бързи ръце. Държеше малка торбичка. В другата си ръка имаше плик.
Плик, който очевидно беше пълен.
Едуард пребледня.
– Това… това е подкуп – прошепна той.
Маркус кимна.
– И не е първият.
В същата вечер Вероника влезе в кухнята, огледа се наоколо, после извади малко шишенце. Не го скри. Не се притесняваше. Защото беше уверена, че Едуард не вижда.
Тя капна в супата.
Едуард седеше на масата, с леко наведена глава, и се бореше да не изкрещи.
Вероника се усмихна.
– Хайде, яж – каза тя.
Глава пета
Едуард започна да играе по правилата на Вероника. Понякога се преструваше, че се спъва. Понякога се правеше, че не може да прочете нещо. Понякога задаваше едни и същи въпроси по два пъти, за да изглежда „объркан“.
Вероника се отпускаше все повече. Стана по-смела.
Започна да говори по телефона по-често, мислейки, че той не чува или че няма да запомни. Но Едуард запомняше всяка дума, сякаш я гравираха в костите му.
– Да, скоро ще е готово – чу я да казва една вечер. – Той вече не е същият. Още малко и ще подпишем всичко. Да… ще стане както обещах.
Гласът отсреща беше мъжки, неясен, но уверен.
– Не ме притискай – каза Вероника. – Имам си план. Трябва да се действа внимателно.
Едуард седеше в другата стая и стискаше ръба на креслото, докато пръстите му не побеляха.
На следващия ден Алекс доведе адвокат.
Кристина.
Тя беше млада, но не по начина, по който младостта носи наивност. Очите ѝ бяха като ножове, които режат лъжата на тънки ленти. Беше завършила право, докато работи, а сега водеше дела, които други отказваха. В гласа ѝ имаше спокойствие на човек, който не се плаши от буря, защото е бил в нея.
– Трябват ми факти – каза Кристина. – Искам да чуя всичко. Без украса.
Едуард разказа.
Кристина не се изненада. Само кимаше от време на време.
– Това е класически сценарий – каза тя накрая. – Съпругът става „недееспособен“, съпругата получава контрол, активите се прехвърлят, после човекът или „се влошава“ още… или изчезва по друг начин. Идеално.
Едуард преглътна.
– Какво можем да направим?
Кристина се облегна назад.
– Първо, трябва да докажем, че те трови или ти вреди умишлено. Второ, трябва да защитим активите ти. Трето, трябва да намерим връзката ѝ с този мъжки глас.
Маркус подаде флашка.
– Имаме записи – каза той.
Кристина я взе, но не я пъхна веднага в чантата си. Погледна Едуард.
– Имаш ли доверие на някого в компанията си? Някой, който не е избран от Вероника?
Едуард се замисли.
– Има един човек – каза. – Казва се Илия.
– Добре. Ще го включим. Но внимателно.
Едуард се намръщи.
– Защо?
Кристина се усмихна без радост.
– Защото, когато някой планира да ти вземе всичко, той вече е купил поне двама около теб. И ако греша, ще съм щастлива. Ако съм права, ще сме живи.
Думите ѝ бяха хладни като метал.
Същата вечер Вероника отново сложи супа.
Едуард я наблюдаваше с привидно празен поглед.
– Погледни ме – каза тя внезапно.
Той вдигна глава.
– Ти… не ми вярваш ли? – попита Вероника тихо.
Едуард усети как сърцето му подскочи. Това беше моментът, в който играта можеше да се счупи.
– Какво говориш? – изрече той колкото може по-меко. – Ти си всичко, което имам.
Вероника се усмихна. Но в усмивката ѝ вече имаше нещо остро.
– Добре – прошепна тя. – Защото скоро ще трябва да подпишеш нещо.
„Не всичко е така, както изглежда.“
Едуард отпи от супата, едва капка, само за да не я събуди. После остави лъжицата.
И изчака.
Глава шеста
На следващия ден Вероника го заведе при лекар, когото Едуард не познаваше. Кабинетът беше прекалено чист, прекалено безличен, а докторът говореше прекалено бързо, сякаш не искаше да оставя следи в собствените си думи.
– Състоянието се влошава – каза докторът и не погледна Едуард в очите. – Нужно е да увеличим дозата. И да обсъдим… законовите стъпки.
Вероника въздъхна театрално.
– Аз съм готова – каза. – Всичко, само да му помогна.
Едуард седеше, слушаше, и в себе си повтаряше едно изречение, което Кристина му беше казала сутринта:
„Те ще се опитат да те обявят за човек, който не може да взима решения. Трябва да изглеждаш слаб пред тях, но силен пред закона.“
Едуард се престори на объркан.
– Какви… стъпки? – попита той.
Докторът извади папка.
– Тук има документи за временно настойничество – каза. – Само докато лечението даде резултат. Това е формалност.
Вероника сложи ръка върху папката, сякаш тя вече е нейна.
– Едуард, подпиши – каза тя тихо.
Едуард се наведе, уж трудно. Перото докосна листа. Той се престори, че подписва.
Но вместо подпис, направи нещо друго.
Постави само една къса черта и спря, сякаш не може да довърши.
– Не мога… – прошепна.
Вероника се престори на разстроена.
– Той не е добре – каза тя към доктора. – Виждате ли?
Докторът кимна и направи бележка.
Едуард усети, че играят шах, но той е пешка, която те искат да превърнат в празно квадратче.
Когато се прибраха, Вероника беше по-нервна от обичайното. Гласът ѝ прескачаше.
– Трябва да се довериш на мен – повтори тя няколко пъти.
Едуард кимаше.
А вечерта, когато тя заспа, Маркус и Алекс влязоха тихо. Едуард ги чакаше.
– Имаме нещо – каза Маркус и извади малка торбичка.
– Какво е това?
– Взехме проба от шишенцето, което тя използва. Отпечатъкът ѝ е навсякъде, така че не можем да го пипаме много. Но имаме достатъчно за анализ.
Кристина беше уредила лаборатория. Неофициална, но сериозна.
Два дни по-късно резултатите дойдоха.
Маркус ги донесе и ги сложи пред Едуард.
– Това е вещество, което може да уврежда зрението при продължителна употреба – каза той. – В малки дози, смесено в храна или напитка. Има и друго. Съдържа следи от успокоително, което може да те прави по-бавен, по-податлив.
Едуард затвори очи.
Всичко се подреди като зловеща мозайка.
Той не полудяваше.
Той беше правен слаб.
– Защо? – прошепна.
Кристина отговори вместо Маркус.
– Пари. Власт. И още нещо – каза тя. – Нещо лично. Сега въпросът е: тя сама ли е?
Едуард си спомни мъжкия глас по телефона.
– Не – каза той тихо. – Не е сама.
Кристина кимна.
– Тогава идва истинската буря.
И бурята дойде още същата вечер.
Вероника влезе в кабинета му с папка.
– Това са документи за заем – каза тя. – Трябва да ги подпишеш. Спешно е.
– Заем? – Едуард се направи на объркан.
– Да – Вероника се усмихна. – За новото жилище. За бъдещето ни.
Едуард протегна ръка към папката. Пръстите му леко трепереха, но не от страх. От ярост.
Вероника го наблюдаваше като хищник.
– Подпиши – повтори тя. – Нали ми вярваш?
Едуард вдигна очи към нея и изрече бавно, спокойно:
– Разбира се.
Но в ума му звучеше друго:
„Днес подписът ще стане оръжие.“
Глава седма
Едуард не подписа нищо истинско. Кристина беше подготвила всичко. Беше му дала тънък лист, който изглеждаше като копие, а всъщност беше капан. Всеки, който опита да го използва, щеше да се изложи.
Вероника не разбра. Тя беше сигурна, че държи кормилото.
Но проблемът беше, че тя не просто искаше пари.
Тя искаше време.
И когато хората искат време, значи се страхуват, че истината ги настига.
Маркус следеше движенията ѝ. Виждаше с кого се среща, къде ходи, какво носи в чантата си, какви пликове получава.
Една вечер, докато Вероника „излизаше за малко“, Маркус се върна с мрачна новина.
– Среща се с човек, който работи в банка – каза той. – И с друг, който има връзки със съд.
– Какви връзки? – попита Едуард.
– Хора, които могат да ускорят настойничество – отвърна Маркус. – И да направят така, че ти да изглеждаш като човек, който не знае къде се намира.
Едуард стисна зъби.
– Това ще е война.
Кристина се появи на следващата сутрин, а с нея дойде и Лора.
Лора беше студентка в университета, последна година. Учеше право и работеше на две места. Очите ѝ бяха уморени, но в тях имаше огън. Когато Кристина я представи, тя стисна ръката на Едуард решително.
– Тя ще ни помогне с документи и с проверка на движенията по сметки – каза Кристина. – Лора има достъп до регистри, които не са публични, и мозък, който не спира.
Лора се усмихна нервно.
– Имам и причина – каза тя. – Аз също имам кредит за жилище. И когато банките се държат като хищници, човек започва да мрази несправедливостта по-лично.
Едуард я погледна.
– Вероника има ли връзка с банката, от която е твоят кредит?
Лора замръзна.
– Не… не знам – прошепна. – Но… имаше едно странно обаждане. Някой ми каза, че ако не „поправя“ една грешка в документите, ще имам проблеми. Аз не съм правила грешки.
Кристина се намръщи.
– Започва да ми харесва колко грозно става – каза тя. – Грозното е ясно. Красивото е лъжливо.
Лора донесе данни, които накараха Едуард да се почувства като човек, който гледа собствената си къща как гори, но не може да влезе вътре.
Вероника беше изтеглила заем на негово име.
Не един.
Два.
И беше заложила имущество, за което Едуард дори не знаеше, че може да бъде заложено толкова бързо.
– Това е фалшификация или злоупотреба с документи – каза Кристина. – И ако успее да те обяви за неспособен, ще каже, че е действала „в твой интерес“.
Едуард пребледня.
– Значи тя ме трови, за да ме направи неспособен… за да оправдае, че ме е ограбила.
– Точно – отвърна Кристина. – И тук идва моралната част. Трябва да я спрем, но трябва и да го направим така, че да няма обратен удар. Тя няма да падне без да хапе.
Едуард замълча.
В същия миг от входната врата се чу шум.
Вероника се върна по-рано.
Едуард бързо даде знак. Маркус, Кристина и Лора се отдръпнаха в страничната стая.
Вероника влезе с усмивка.
– О, ти си буден – каза тя. – Донесох ти нещо.
Тя извади малка кутия.
– Нови капки – прошепна. – Лекарят каза, че може да помогнат.
Едуард се насили да изглежда благодарен.
– Благодаря… – каза.
Вероника се наведе към него, близо, прекалено близо.
– Знаеш ли… – прошепна тя. – Понякога си мисля, че ти започваш да виждаш повече, отколкото трябва.
Едуард усети как студ мина по гърба му.
– Какво имаш предвид?
Вероника се усмихна сладко.
– Нищо. Само… не забравяй да си изпиеш супата.
Тя се обърна и тръгна към кухнята.
Едуард остана на място.
„Не всичко е така, както изглежда.“
И за първи път си помисли, че Вероника вече подозира.
Глава осма
Мила се появи отново, когато никой не я очакваше.
Беше сутрин. Едуард стоеше на пейка, уж за да си почине. Маркус беше някъде наблизо, невидим, но присъстващ, както винаги. Алекс беше на телефона. Кристина беше в движение, а Лора преглеждаше документи.
И тогава се чу тихо:
– Вие пак сте тук.
Едуард се обърна. Мила стоеше на една крачка, държеше в ръка парче хляб, увито в хартия.
– Ти си – каза Едуард.
Мила го гледаше сериозно.
– Тя ви убива – повтори тя. – Аз ви казах.
– Защо ми каза? – попита Едуард.
Мила сви рамене.
– Защото я видях как се смее. Не като хората. Като… като когато някой мисли, че другият е глупав.
Едуард преглътна.
– Къде живееш, Мила?
Мила се намръщи.
– Където ме пуснат.
– Някой те кара ли да просиш?
Очите ѝ проблеснаха.
– Не питате това – каза тя бързо. – Не е важно.
Едуард усети болка в гърдите.
– Важно е.
Мила се поколеба. После прошепна:
– Има един човек. Казва ми кога да стоя тук и кога там. Ако не слушам… не ми дава да спя.
Едуард стисна зъби.
– Ще го спрем – каза той.
Мила го погледна с недоверие.
– Богатите винаги казват така – изрече тя. – После си тръгват.
Тези думи го удариха по-силно от заплахите на Вероника.
– Аз няма да си тръгна – каза Едуард тихо. – Обещавам.
Мила го изгледа, сякаш търси лъжата в него.
– Тогава ще ви кажа още нещо – прошепна. – Тя не е сама. Има един мъж. Той идва при нея вечер. Аз го видях. Смее се с нея. И после тя ви носи супата.
Едуард се вцепени.
– В нашата къща?
Мила кимна.
– Когато си мислят, че спите. Те говорят за подпис. За пари. За това, че ще ви направят като… като кукла.
Едуард преглътна.
– Знаеш ли как се казва?
Мила се намръщи.
– Тя го нарича Ричард.
Американско име. Чуждо, но изречено на български, като лед.
Маркус се появи, сякаш се беше родил от въздуха.
– Това е достатъчно – каза той.
Мила се стресна и отстъпи назад.
Едуард протегна ръка.
– Не се плаши. Той е с мен.
Мила стисна хляба по-силно.
– Ако ме видят с вас, ще имам проблем.
– Няма да те оставим сама – каза Едуард.
Мила поклати глава, но в очите ѝ се появи слаб лъч надежда.
– Тогава… слушайте внимателно – прошепна тя. – Ако тази вечер тя ви даде супата, не я пийте. Тази вечер ще е повече. Тя каза, че е време.
Едуард почувства как дъното на стомаха му се сви.
„Тази вечер ще е време.“
Точно както Кристина беше казала.
Вероника се готвеше да ускори края.
Глава девета
Тази вечер Едуард се престори на по-зле от всякога. Ходеше бавно, стенеше, сякаш главата му се цепи. Вероника се оживи. В очите ѝ имаше блясък, който не беше състрадание.
– О, мило… – каза тя и го погали. – Не се мъчи. Аз ще се погрижа.
Тя отиде в кухнята. Маркус и Алекс бяха в скритата стая. Кристина и Лора бяха готови да влязат при първия знак.
Вероника готвеше, като че ли приготвя празнична вечеря.
Супата кипеше. Тя извади шишенцето.
Капна.
После още веднъж.
После още.
И тогава извади нещо ново. Малка кутийка. Отвори я и изсипа прах, без да се поколебае.
Едуард наблюдаваше с полуотворени очи, сякаш нищо не вижда.
Вероника донесе купата.
– Хайде – каза тя. – За да ти стане по-добре.
Едуард взе лъжицата. Допря я до устните си, но не отпи.
– Горещо е – прошепна той.
– Ще изстине – каза Вероника. – Яж.
Едуард се наведе над купата.
И тогава направи нещо, което знаеше, че ще промени всичко.
Вдигна купата, сякаш ще отпие.
Но вместо това стана и отиде към мивката.
– Ще я прелея – каза той. – Да не се разлее.
Вероника се напрегна.
– Не, остави, аз…
Но Едуард вече беше над мивката.
И изля супата.
Течността изчезна в канала, а на дъното остана гъста утайка. Сивкава. Лепкава. Не като храна, а като нещо, което не би трябвало да е в човешко тяло.
Едуард замръзна.
Вероника застина зад него.
В тишината се чуваше само капането на вода.
Едуард се обърна.
Погледът му срещна нейния.
И тогава маската падна.
Вероника не изглеждаше уплашена.
Тя изглеждаше разгневена.
– Какво правиш? – гласът ѝ беше нисък.
Едуард пое въздух.
– Това ли ми даваш? – попита той, спокойно, но в гласа му имаше стомана.
Вероника се усмихна бавно.
– Значи… все пак виждаш.
Едуард пребледня.
– И ти знаеш.
Тя пристъпи към него.
– Няма значение – прошепна Вероника. – Вече е късно.
И в този миг от скритата стая излязоха Маркус и Алекс.
Кристина и Лора влязоха след тях.
Вероника се обърна рязко. Очите ѝ се разшириха.
– Какво е това? – изсъска тя.
Кристина вдигна телефон.
– Запис – каза спокойно. – И доказателства. И лабораторен анализ. И документи за заемите. И записи от лекаря. И свидетелство от детето, което ти подцени.
Вероника се засмя, истерично.
– Детето? – тя се обърна към Едуард. – Нима ще вярваш на улично момиче?
Едуард направи крачка напред.
– Ще вярвам на истината – каза тихо. – Дори да идва от улицата. Защото ти я донесе от кухнята.
Вероника се хвърли към масата, сякаш искаше да вземе нещо.
Маркус я хвана за китката, бързо, без грубост, но без милост.
– Не – каза Маркус.
Вероника се извърна.
– Пусни ме!
– Не – повтори той. – Това приключи.
Вероника изведнъж се отпусна и започна да плаче, но плачът ѝ беше като театър.
– Едуард… – хлипа тя. – Аз… аз само исках да ни помогна. Ти беше болен…
Едуард я гледаше и му се струваше, че вижда чужд човек.
– За кого беше заемът? – попита той. – За нас ли?
Вероника замълча.
Лора излезе напред с листове.
– Заемът е прехвърлен към сметка, която е свързана с човек на име Ричард – каза тя. – Има движение на пари към него. И има договори, които показват, че се опитва да купи дял от компанията ви… чрез вашето отсъствие.
Вероника пребледня. Този път истински.
– Не знаеш нищо! – изкрещя тя.
Кристина я погледна хладно.
– Знам достатъчно, за да започне дело. И достатъчно, за да поискаме защита. И достатъчно, за да се погрижим никога повече да не доближиш човек, когото си опитала да унищожиш.
Вероника се обърна към Едуард с очи, които вече не се преструваха.
– Аз те направих – прошепна тя. – Без мен ти щеше да си никой.
Едуард се усмихна тъжно.
– Ти ме направи удобен – отвърна той. – А аз се оставих.
Той направи крачка назад.
– Но повече няма.
Глава десета
Следващите дни бяха като ураган. Не от онези, които идват с вятър и дъжд, а от онези, които идват с документи, разпити, призовки, адвокатски писма и мълчание, което тежи повече от крясък.
Кристина подаде жалба. Официално.
Маркус предаде доказателствата на правилните хора.
Едуард отиде при лекар, избран от Кристина, не от Вероника. Човек, който не приемаше пликове.
– Ще отнеме време – каза лекарят. – Но ако спрете веществото и започнем лечение, има шанс да се възстановите.
Едуард седеше, слушаше, и за първи път от много време почувства нещо като надежда, която не е купена.
Вероника не се предаде лесно. Опита се да извърти историята. Казваше, че Едуард е параноичен. Че е болен. Че тя е жертва. Че мъжете около него го манипулират.
Но имаше нещо, което тя не беше предвидила.
Мила.
Мила се появи при Кристина, държейки в ръка малка намачкана бележка.
– Това е от нея – каза Мила. – Тя я изпусна. Аз я взех. Тя не трябва да знае.
Кристина отвори бележката.
Вътре имаше списък.
Дати. Суми. И едно изречение, което изтръгна въздуха от стаята:
„Увеличи дозата. Тази седмица трябва да подпише.“
Подписът беше неясен, но името „Ричард“ беше написано ясно.
Кристина погледна Мила.
– Ти не разбираш колко важно е това – каза тихо.
Мила сви рамене.
– Аз разбирам само едно – отвърна тя. – Тя е лоша. И вие трябва да я спрете.
Едуард чу това и в гърлото му се появи бучка.
Той се приближи до Мила.
– Благодаря ти – каза.
Мила го погледна, подозрително.
– Нали няма да си тръгнете?
Едуард се наведе, за да е на нивото ѝ.
– Не – каза той. – И не само това.
Той се обърна към Кристина.
– Искам да помогнем на Мила – изрече твърдо. – Не с милостиня. С истинска помощ. Дом. Училище. Без човек, който да я използва.
Кристина кимна.
– Ще стане – каза. – Но ще е трудно.
– Нищо истинско не е лесно – отвърна Едуард.
Лора стоеше отстрани, притискайки папките към гърдите си.
– Аз… мога да помагам с уроци – прошепна тя. – И с подготовка. Ако Мила иска.
Мила я изгледа.
– Ти хубава ли си? – попита тя внезапно, подозрително.
Лора се стъписа, после се засмя нервно.
– Не знам – каза тя. – Но съм упорита.
Мила кимна.
– Добре. Упоритите оцеляват.
Глава единадесета
Съдебната зала не беше място за истината. Беше място за това кой ще я облече по-добре.
Вероника дойде подготвена. С нова прическа. С нова усмивка. С ново спокойствие. До нея стоеше адвокат, мъж с гладък глас и поглед, който не трепва.
– Тя твърди, че сте в нестабилно състояние – каза Кристина на Едуард преди заседанието. – Ще се опита да направи от вас човек, който не може да мисли. Трябва да бъдете ясен. Спокоен. И да не се поддавате.
Едуард кимна.
Когато го попитаха, той говори спокойно. Разказа за храната. За лекарствата. За това как е усещал как светът се замъглява, докато жена му му казва, че това е „естествено“. Разказа за лабораторния анализ. За заемите. За документите. За записите.
Вероника го гледаше и се усмихваше леко, сякаш слуша забавна история.
Когато дойде нейният ред, тя заплака.
– Аз го обичах – каза тя. – Аз се грижех. Той беше болен. А сега… той ме обвинява, защото някой му е промил мозъка. Това е несправедливо.
Адвокатът ѝ се наведе и прошепна нещо. Вероника избърса сълзите си и вдигна глава.
– Има свидетел – каза тя. – Мъжът, който му е помагал… Маркус. Този човек е чужденец. Кой знае какви са мотивите му?
Кристина се изправи.
– Ваша чест – каза тя спокойно, – ние имаме свидетел, който е по-важен от всяка националност. Имаме свидетел, който няма интерес от дялове, от пари, от сделки. Имаме свидетел, който просто е видял истината.
В залата настъпи шум.
– Кого имате предвид? – попита съдията.
Кристина се обърна към вратата.
– Мила.
Мила влезе, малка, с чиста дреха, с прибрана коса, с очи, които не се страхуваха толкова, колкото преди.
Вероника пребледня.
– Това е абсурд! – изкрещя тя. – Това дете лъже!
Мила вдигна глава и погледна Вероника право в очите.
– Вие лъжете – каза тя тихо. – Аз ви видях. Видях ви как купувате неща. Видях ви как давате пари. И ви чух как казвате, че е време.
Залата замълча.
Вероника се опита да се засмее, но смехът ѝ се счупи.
– Ти… ти си никоя – прошепна тя към детето.
Мила направи крачка напред.
– Аз съм човек – каза тя. – И вие ви е страх от мен, защото аз нямам какво да губя.
Едуард усети как гърдите му се свиват. Не от болка, а от нещо, което приличаше на срам и благодарност едновременно.
Кристина подаде бележката, която Мила беше донесла.
Съдията я прочете.
Лицето му се стегна.
Вероника се опита да стане, но адвокатът ѝ я дръпна.
Тя прошепна нещо яростно.
Тогава съдията каза думи, които прозвучаха като удар:
– Искането за настойничество се отхвърля. Започва разследване по представените доказателства.
Вероника се свлече обратно на стола.
За първи път, откакто Едуард я познаваше, в очите ѝ нямаше контрол.
Имаше страх.
Глава дванадесета
Истината не излекува зрението на Едуард за една нощ. Но започна да го връща, бавно, упорито, като светлина, която си пробива път през плътен дим.
Вероника беше отстранена от всичко. Банката замрази съмнителните движения. Договорите, които тя беше подготвила, се разпаднаха като мокра хартия, щом светлината ги докосна.
Ричард се опита да изчезне. Маркус го проследи. Не с юмруци, а с доказателства. Там, където той мислеше, че няма следи, имаше следи. Там, където вярваше, че богатството купува забрава, се оказа, че купува само време.
А времето свършва.
Едуард седеше в кабинета си, този път истинският му кабинет, с истински документи, и погледна Мила, която рисуваше на масата. Рисунката беше на къща. С големи прозорци.
– Това ли искаш? – попита той.
Мила кимна.
– Искам да се будя и да не мисля кой ще ме ритне – каза тя, сякаш говори за времето.
Едуард преглътна.
– Няма да се случи повече.
Мила го погледна с онова недоверие, което не се лекува с обещания.
Тогава Лора се наведе към нея.
– Утре ще те взема заедно с мен – каза Лора. – Ще отидем да си избереш тетрадки. Истински. И ще учим. Аз също уча. Но понякога, като учиш с някой друг, ти става по-леко.
Мила повдигна вежди.
– Ти винаги ли говориш така?
Лора се засмя.
– Когато съм нервна, да.
Мила се усмихна за пръв път истински. Кратко, но истински.
Кристина стоеше до прозореца и гледаше навън.
– Има още работа – каза тя. – Вероника ще се опита да се измъкне. Ще плаче, ще обвинява, ще се преструва. Но вече няма да е сама срещу теб. Вече имаш хора.
Едуард кимна.
– И имам урок – прошепна той.
– Какъв? – попита Кристина.
Едуард погледна към Мила.
– Че понякога истината идва от най-малкия глас – каза. – И ако не го чуеш, тъмнината печели.
Вечерта Едуард си направи сам чай. Сам. Без да позволи на никого да му сипва. Не защото се страхуваше от всеки, а защото искаше да усети най-важното чувство, което му беше отнето.
Контрол.
Той седна, отпи, и усети топлината да се разлива в него.
Зрението му още не беше съвършено, но виждаше достатъчно, за да различи светлината от сянката.
И да различи кой е с него.
Мила се приближи и прошепна тихо, сякаш пази тайна.
– Знаете ли… когато ви казах в парка… аз се страхувах.
Едуард се усмихна.
– И аз се страхувах – призна той.
– А сега? – попита Мила.
Едуард погледна към нея, после към прозореца, където вечерта беше спокойна.
– Сега… сега виждам – каза той.
Мила кимна, сякаш това е най-важното в света.
И за пръв път, от много време, Едуард почувства, че краят не е пропаст, а врата.
Врата към живот, който няма да бъде построен върху лъжа.
И в тишината, като последна ключова фраза, в него се повтори:
„Не всичко е така, както изглежда.“
Но този път това не беше заплаха.
Беше свобода.