Елина отвори очи и веднага усети промяната. Не беше в мебелите, в пердетата, в меката светлина на лампата, която уж успокояваше. Промяната беше във въздуха, в лекото забавяне на стъпките зад вратата, в начина, по който хората спираха да говорят, щом наближаваха стаята ѝ.
Тялото ѝ тежеше като мокра дреха. Дишането ѝ се цепеше на тънки нишки. Някой беше оставил капкомера да капе с равномерен ритъм, сякаш времето можеше да се мери с капки.
Елина притвори клепачи, оставяйки тесен процеп. Стар трик. Използваше го на преговори, когато насреща мислеха, че вече са спечелили. Тогава хората започваха да говорят истината, защото вярваха, че няма кой да я чуе.
И сега беше същото.
От другата страна на вратата гласът на Семьон беше нисък, внимателен, натоварен с тежест, която лекарите се опитват да прикрият, когато знаят, че няма повече ходове.
„Състоянието ѝ е критично. Чернодробната недостатъчност напредва. Органите отказват един по един. Максимум три дни. Може и по-малко.“
Настъпи кратка тишина, в която дори въздухът сякаш не смееше да шумоли.
После се чу гласът на Павел. Мек, почти трогателен, точно такъв, какъвто го показваше пред другите. Глас, който успяваше да кара хората да му вярват.
„Разбирам, докторе. Благодаря ви. Ще бъда до нея. До последно.“
Елина усети как гневът ѝ избуя още преди да е видяла лицето му. Защото знаеше, че тази нежност не е за нея. Тази нежност беше за публиката.
Вратата се отвори. Павел влезе и стаята сякаш се изпълни с него, с присъствието му, с увереността му, с добре отмерената тъга по лицето. Мирисът на неговата вода за след бръснене се смеси с мириса на лекарства и чистота.
Той седна до леглото, хвана ръката ѝ. Пръстите му бяха топли и поддържани. Пръсти, които преди три години ѝ изглеждаха като спасение. Пръсти, които умееха да милват точно там, където човек се разтапя от нужда.
Елина остана неподвижна. Дишаше едва доловимо, колкото да не привлече вниманието му.
Павел се наведе по-близо. И тогава гласът му се промени. Не беше по-силен. Беше по-истински. В него нямаше грижа, нямаше страх, нямаше обич. Имаше нетърпение, глад, и една усмивка, която се усещаше, дори без тя да я вижда.
„Най-после,“ прошепна той. „Чаках това толкова дълго. Домът ти, парите ти, всичко вече ще бъде мое.“
Елина сякаш падна вътре в себе си. Студено, остро, без дъно.
Павел пусна ръката ѝ внимателно, като човек, който връща вещ на мястото ѝ. Оправи завивката, погали я по челото с престорена нежност и се изправи.
„Пазете я,“ каза той на някого в коридора. „Моля ви. Ако нещо… ако нещо се промени…“
Гласът му отново беше идеален. Сълзата му вероятно беше приготвена за следващата сцена.
Вратата се затвори.
Елина отвори очи. Погледът ѝ беше замъглен от болка и от нещо по-силно от болката. От унижение.
В коридора се чу пръскане на вода. Търкане. Движение на парцал по пода.
Елина насили гласа си. Той излезе тих, но ясен.
„Момиче…“
Шумът спря.
След миг вратата се открехна и в стаята надникна санитарка. Лицето ѝ беше уморено, с онези уморени очи, които виждат твърде много чужда болка и се опитват да не я носят у дома.
„Да?“ прошепна тя. „Не трябва да говорите. Лекарят…“
Елина вдигна пръст едва-едва. Погледът ѝ се впи в момичето като пирон.
„Ако направиш всичко точно така, както ще ти кажа…“ Елина пое въздух, сякаш гълташе стъкло. „Ще получиш толкова пари, че никога повече няма да ти се наложи да работиш.“
Санитарката застина. Беше свикнала богатите да обещават. Но в гласа на Елина нямаше каприз. Имаше заповед. И имаше отчаяна решителност, която не се купува с дребни суми.
„Как се казваш?“ попита Елина.
„Мира.“
Елина кимна.
„Мира… слушай ме внимателно. Имам три дни. Те мислят, че съм без съзнание. Но не съм. И ако не действаме, след три дни той ще излезе оттук богат и щастлив.“
Мира преглътна. Погледът ѝ се стрелна към вратата.
„Кой?“ прошепна тя.
Елина се усмихна без радост.
„Мъжът ми.“
Глава втора: Сделката
Мира влезе в стаята безшумно и затвори вратата така, че бравата да щракне едва чуто. Тя погледна към камерата в ъгъла на тавана, после към датчика над вратата, който отчита влизания и излизания.
Елина проследи погледа ѝ.
„Знаеш ли как да го заобиколиш?“ попита тя.
Мира се поколеба.
„Ако изключа светлината в коридора за минутка, системата понякога забива. Но… това е риск.“
Елина пое въздух. Вътрешно тя броеше. Не капки. Минути. Стъпки. Шансове.
„Рискът вече е тук,“ каза тихо. „Той чака да умра. И не просто чака. Той е готов.“
Мира се приближи и сложи кофа до стената, сякаш е дошла да почиства. Движенията ѝ бяха естествени. Умението да изглеждаш незабележим беше част от работата ѝ.
„Какво искате да направя?“ прошепна тя.
Елина се напрегна, сякаш се изправяше без да мърда.
„Първо… ще ми донесеш телефона ми. Той е в дома ми. В чекмеджето на нощното шкафче. Ще кажеш, че съм поискала личните си вещи. Ще вземеш само него и зарядното. Нищо друго.“
Мира се намръщи.
„Но… как ще вляза в дома ви?“
Елина затвори очи за миг. Вътрешно се изсмя горчиво. Домът ѝ, огромен и тих, беше заключен с ключове, които Павел държеше. Но всеки богат дом има повече от една врата. И всяка врата има човек, който знае как да я отвори.
„Ще отидеш при охраната. И ще кажеш, че Семьон те изпраща за документи от кабинета ми. Ще те пуснат. Познават го. После… ще намериш шкафчето. Лесно е. Там има снимка на мен.“
Мира се поколеба.
„А ако Павел…“
„Той няма да е там.“ Елина каза това с такава сигурност, че Мира се стъписа.
„Как знаете?“
Елина се усмихна едва-едва.
„Защото в момента той прави нещо друго. И го прави всеки път, когато мисли, че няма свидетели.“
Мира не разбра, но кимна. После прошепна:
„А парите?“
Елина отвори очи и ги впи в нея.
„Ти не си като него. Виждам го. Но и ти имаш нужда. Иначе нямаше да рискуваш.“
Мира се изчерви и сведе поглед.
„Имам дълг,“ призна тя. „Брат ми… Кирил. Направи глупост. Взе заем. После още един. Лихвите го смачкаха. Аз… работя тук и плащам. Но те… не спират.“
Елина усети как нещо вътре в нея се свива. Не от жал, а от разбиране. Богатството често беше стена. За другите хора дълговете бяха въже на шията.
„Ще ти дам пари,“ каза Елина. „Но не само за дълга. Ще ти дам шанс да излезеш от живота, в който чистиш чужди коридори и слушаш чужди изповеди.“
Мира преглътна.
„Какво искате в замяна?“
Елина погледна към вратата.
„Искам истината да стане доказателство. Искам той да не докосне нищо от моето. Искам да разбере, че човек не може да чака смъртта на другия като празник.“
Мира прошепна:
„Ще ви помогна.“
Елина затвори очи. За първи път от дни почувства нещо като спокойствие. Не защото опасността беше изчезнала, а защото вече имаше план.
И в този план Павел беше фигурка, която щеше да бъде преместена.
Не той щеше да играе.
Глава трета: Скритият глас
Още същата вечер Мира се върна. Очите ѝ бяха по-широки, дишането ѝ по-ускорено. В ръката си носеше торбичка, в която подрънкваше зарядно.
„Взех го,“ прошепна тя и извади телефона, сякаш вади оръжие.
Елина протегна ръка с усилие. Мира ѝ помогна да постави телефона под възглавницата, така че да не се вижда, но да може да записва.
„Слушай,“ каза Елина. „Трябва да го накарам да говори отново. Не в коридора. Тук. В стаята. Да го чуем ясно.“
Мира погледна към монитора над леглото.
„Ако той разбере…“
„Няма да разбере,“ прошепна Елина. „Той е уверен. Той се чувства победител. И победителите правят грешки.“
Елина затвори очи и започна да тренира дишането си. Слабостта беше маска. Тя трябваше да изглежда като човек, който угасва, но все още се държи за последната нишка. Точно това правеше хората безмилостни. Защото вярват, че вече са почти свободни.
След час вратата се отвори. Павел влезе и донесе със себе си онзи театрален мрак по лицето. Седна до леглото, хвана ръката ѝ.
„Елина…“ каза той, сякаш се моли. „Чуваш ли ме?“
Елина не помръдна. Само остави дишането си да бъде още по-слабо.
Павел почака, после се наведе. Гласът му беше тих. Но този път имаше нещо ново в него. Не само нетърпение. Имаше раздразнение, сякаш чакането вече му тежеше.
„Знаеш ли,“ прошепна той, „когато за първи път видях дома ти, разбрах, че ми дължиш това. Дължиш ми го, защото ме направи твой… мъж на витрина. Усмихнат. Послушен. Всички ме гледаха и мислеха, че имам късмет. А аз… аз просто чаках.“
Елина усети как ноктите ѝ се впиват в дланта, но не помръдна.
„Най-после,“ каза Павел отново. „Три дни. Представяш ли си? Три дни и всичко приключва. Домът. Парите. Клиниката. Всичко.“
Той се засмя без звук. После гласът му се смъкна още по-ниско.
„Знаеш ли кое е смешното? Никой няма да ме заподозре. Всички ще плачат. Аз ще плача най-много. Семьон ще ме утешава. А после… после ще го уволня. И ще сложа мои хора. Ще направя от твоята клиника машина за печалба.“
Елина усети как от вътрешността ѝ се надига нещо черно.
Павел се изправи. Оправи завивката, целуна челото ѝ и излезе.
Едва тогава Елина отвори очи. Мира беше в коридора, преструвайки се, че мие, но погледът ѝ беше вперен в стаята.
Елина прошепна:
„Записа ли?“
Мира влезе и кимна с треперещи устни.
„Записа. Всичко.“
Елина затвори очи. Не защото беше уморена, а защото в този миг усети сладкия вкус на първата малка победа.
Но тя знаеше, че записът сам по себе си не е достатъчен.
Павел можеше да бъде хитър. Можеше да се измъкне. Можеше да каже, че е бил в шок. Че е говорил глупости от отчаяние. Че е обичал жена си.
Трябваше да има още.
Трябваше да има доказателства, които да го смачкат.
И трябваше да има време.
А времето беше най-скъпото нещо, което Елина вече почти нямаше.
Глава четвърта: Семьон
На следващата сутрин Семьон влезе в стаята с папка в ръка и умора под очите. Той беше лекар, но не от онези, които крият съвестта си зад професионална студенина. Той беше човек, който се опитваше да спасява и когато не може, това го изяждаше.
Елина отвори очи и го погледна право.
Семьон замръзна. В очите му се появи шок, после подозрение, после нещо като страх.
„Елина… вие…“ прошепна той и бързо затвори вратата.
„Не съм в безсъзнание,“ каза тя тихо. „И знам какво казахте на Павел.“
Семьон пребледня. Погледът му падна към монитора, сякаш търсеше спасение в цифрите.
„Това… това е невъзможно. Вашите показатели…“
„Показателите ми са лоши,“ прекъсна го Елина. „Но умът ми е ясен. А сега слушайте.“
Тя му разказа. Не всичко. Не още. Разказа му само за думите на Павел и за това, че има запис.
Семьон седна бавно на стола до леглото. Лицето му се напрегна.
„Не мога да повярвам,“ прошепна той.
„Можете,“ каза Елина. „Вие сте лекар. Виждате хората, когато маските падат. Виждате ги, когато са отчаяни. Павел не е отчаян. Павел е гладен.“
Семьон стисна папката.
„Какво искате от мен?“
Елина пое въздух. Тук беше най-опасното. Да въвлече лекар. Да въвлече човек, който може да загуби всичко, ако стъпи накриво. Но тя нямаше избор.
„Искам да проверите лекарствата ми,“ прошепна тя. „Искам да видите дали нещо… нещо ме убива по-бързо, отколкото би трябвало.“
Семьон се вцепени.
„Вие мислите, че…“
„Аз не мисля,“ прекъсна го Елина. „Аз усещам. Вчера болката беше различна. Сякаш някой ми изсипа огън в кръвта.“
Семьон отвори папката. Очите му преминаваха по редовете. После се изправи.
„Ще направя изследвания,“ каза той кратко. „Тайно.“
Елина го хвана за ръката. Силата ѝ беше малка, но решимостта ѝ беше като клещи.
„Ако ми помогнете,“ прошепна тя, „ще ви дам нещо, което не се купува с пари.“
Семьон я погледна.
„Какво?“
„Спокойствие.“ Тя се усмихна слабо. „Че сте направили правилното. Че сте спасили не просто пациент, а истина.“
Семьон затвори очи за миг.
„Добре,“ каза той. „Ще го направя.“
Точно тогава вратата се отвори и Павел влезе с усмивка, която се разля като мед.
„Докторе,“ каза Павел. „Как е тя?“
Семьон се обърна. Лицето му вече беше професионално, гладко.
„Състоянието е тежко,“ каза той. „Правим всичко възможно.“
Павел въздъхна и сложи ръка на рамото на лекаря, сякаш двамата споделят една болка.
„Благодаря ви,“ каза той. „Ще ви се отблагодаря.“
Елина чу тези думи и усети как в тях има друго обещание. Не благодарност. Предупреждение.
Семьон кимна, излезе.
Павел седна до леглото и хвана ръката ѝ.
„Елина…“ прошепна той. „Толкова ми е тежко.“
Елина не помръдна. Но вътре в нея нещо се заклещи.
Тежко му било.
Тежко му било, защото чакането му се струва дълго.
Тя се закле.
Ако имаше и един ден повече от онези три, тя щеше да превърне живота му в затвор.
Не с омраза. С истината.
Глава пета: Дария
Дария беше адвокат. Не от онези, които говорят високо и обещават чудеса. Тя беше от онези, които слушат, докато другият се изнерви, и тогава задават един въпрос, който променя всичко.
Елина я познаваше от години. Дария беше помагала при договори, при спорове, при хора, които се опитваха да отхапят парче от клиниката. Дария беше хладна, точна, безмилостна към лъжата.
Сега Дария седеше в малката стая за посетители, където Мира я беше довела с претекст за спешни документи. Дария беше облечена семпло, но в погледа ѝ имаше стомана.
Елина лежеше на леглото, по-бледа, по-слаба, но очите ѝ горяха.
Дария се наведе.
„Елина,“ прошепна тя. „Кажи ми само едно. Сигурна ли си?“
Елина извади от възглавницата телефона. Мира го подаде, включи записа. Гласът на Павел изпълни стаята, тих и отровен.
„Най-после… домът ти, парите ти…“
Дария не мигна. Когато записът свърши, тя въздъхна бавно.
„Това е важно,“ каза тя. „Но не е достатъчно за всичко. Трябва още.“
Елина се усмихна.
„Ще има още.“
Дария повдигна вежда.
„Какво планираш?“
Елина пое въздух, и въпреки болката думите ѝ излязоха ясни.
„Първо, ще замразим достъпа му до имуществото. Второ, ще направим ново завещание. Трето, ще подадем сигнал, че има опит за престъпление.“
Дария я гледаше внимателно.
„Ти искаш война.“
„Не,“ каза Елина. „Искам да оцелея. И искам той да разбере, че не може да превърне смъртта ми в празник.“
Дария се изправи.
„Добре. Ще действаме. Но трябва да си готова. Ако той усети, ще стане опасно.“
Елина се засмя тихо.
„Той вече е опасен.“
Дария погледна към Мира.
„Ти коя си?“
Мира се стегна.
„Мира.“
Дария я измери.
„Знаеш ли в какво се забъркваш?“
Мира кимна, но очите ѝ трепереха.
„Знам. Но… не мога да гледам как някой умира и друг празнува.“
Дария се усмихна за миг. Рядко.
„Добре,“ каза тя. „Ще ти трябва смелост. И ще ти трябва да мълчиш.“
Елина протегна ръка и докосна китката на Дария.
„Искам още нещо,“ прошепна тя.
Дария се наведе.
„Какво?“
„Искам да провериш кредитите. Всичко. Не само моите. Неговите. Ако има дългове, ако е заложил нещо… искам да знам.“
Дария присви очи.
„Мислиш, че има тайни?“
Елина се усмихна мрачно.
„Мисля, че целият му живот е тайна.“
Дария кимна.
„Ще разбера.“
Тя тръгна към вратата, но преди да излезе, се обърна.
„Елина… ако ти останат три дни…“
Елина я прекъсна:
„Няма да са три.“
Дария задържа погледа ѝ.
„Откъде си толкова сигурна?“
Елина вдиша трудно.
„Защото още не съм му дала цената.“
Дария излезе.
Мира остана. Седна на стола до леглото и за първи път си позволи да прошепне:
„А ако не успеем?“
Елина я погледна.
„Ще успеем.“ Гласът ѝ беше тих. „Но ще боли. И ще бъде страшно.“
Мира потрепери.
„Аз се страхувам.“
Елина се усмихна.
„И аз. Но страхът е полезен. Той ни държи будни.“
В коридора се чу смях. Смях на Павел. Весел, лек, сякаш някой му е разказал добра шега.
Елина затвори очи. Този смях беше звукът на човек, който вече раздава чуждите пари наум.
Тя се закле отново.
Няма да му позволи.
Глава шеста: Дълговете
Дария не губеше време. Тя започна да дърпа нишките още същия ден. И нишките се оказаха много.
Първо излезе, че Павел е взел заем на свое име, голям заем, уж за „развитие на семейния бизнес“. След това излезе, че заемът има обезпечение. Обезпечение, което по документи беше част от имуществото на Елина.
Дария се върна в клиниката вечерта, лицето ѝ беше още по-стегнато.
„Той е заложил част от имота ти,“ прошепна тя на Елина, когато останаха сами. „Има документи с твой подпис.“
Елина усети как кръвта ѝ се разбунтува.
„Аз не съм подписвала нищо.“
Дария кимна.
„Точно. Подписът е фалшив. Или те е накарал да подпишеш нещо, докато си била под лекарства. Това вече е престъпление.“
Елина затвори очи. Спомни си моменти, когато Павел ѝ беше носил документи „за дреболии“, докато тя беше уморена, с температура, с болка.
„Той е планирал това отдавна,“ прошепна тя.
Дария извади още листове.
„Има още. Той има втори заем. Има и договор за покупка на жилище. Кредит за жилище. На негово име. Но месечните вноски са плащани от твои сметки.“
Елина се засмя без радост. Болката я прободе, но тя не спря.
„Той си е купувал бъдеще с моите пари.“
Дария присви очи.
„Не е само това. Има преводи към жена. Казва се Вера. Месец след месец. Сумите са големи.“
Елина се вцепени.
„Вера?“
Името беше като игла. Не защото го познаваше, а защото го усещаше. Като сенките в дома ѝ, които понякога се раздвижваха, когато Павел говореше по телефона и спираше, щом тя влезеше.
Дария продължи:
„Има и плащания към университет. Такса. На името на момиче. Нина.“
Елина мигна.
„Коя е Нина?“
Дария поклати глава.
„Още не знам. Но е записана в университет. Плащанията идват от Павел. И от твои средства.“
Елина усети как в нея се надига отвращение. Не само от изневярата. А от това, че той е използвал нейния живот като касичка за чуждия си живот.
„Искам да я видя,“ прошепна Елина.
Дария повдигна вежда.
„Нина?“
„Всички.“ Елина отвори очи и погледът ѝ беше остър. „Вера. Нина. Искам да знам кого храни със моите пари.“
Дария се наведе.
„Елина, това може да те изтощи. Ти си…“
„Аз съм още жива,“ прошепна Елина. „И докато съм жива, няма да позволя да ми режат живота на парчета.“
Дария кимна.
„Добре. Ще организирам среща. Но ти не можеш да излизаш.“
Елина се усмихна.
„Тогава ще ги доведем тук.“
Дария мълча миг, после каза:
„Това е риск.“
Елина прошепна:
„Рискът е моят въздух.“
Дария излезе.
Мира остана. Тя беше чула част от разговора, докато чистеше наблизо. Очите ѝ бяха пълни с ужас.
„Той има… друга жена?“ прошепна тя.
Елина не отговори веднага. Вътре в нея се бореха две неща. Гнявът и… тъгата. Защото въпреки всичко, някога беше обичала Павел. Или поне образа, който той ѝ беше показвал.
„Той има друг живот,“ каза Елина. „И аз ще го извадя на светло.“
Мира се прегърби.
„А ако ви убие?“
Елина се усмихна.
„Ако опита… ще се убие сам.“
И в този миг вратата се отвори.
Павел влезе.
„Мила,“ каза той с глас, който капеше мед. „Как си днес?“
Елина беше неподвижна, но вътре в нея всичко гореше.
Павел се наведе и прошепна така, че да го чуе само тя, уверено, почти весело:
„Още малко. Още три дни. Най-после.“
Елина не помръдна. Само устните ѝ едва-едва се извиха.
Защото тя вече знаеше.
Трите дни не бяха негови.
Трите дни бяха нейни.
Глава седма: Нина
Нина влезе в клиниката, държейки чанта в ръце, сякаш носи нещо крехко. Тя беше млада, с лице, което още не беше научило всички маски на света, но очите ѝ бяха уморени по начин, който не беше за възрастта ѝ.
Дария я водеше. Нина спря пред стаята, погледна табелката, после погледна Дария.
„Защо ме викате тук?“ прошепна тя. „Аз… не познавам никого.“
Дария я погледна спокойно.
„Познаваме човека, който плаща таксата ти.“
Нина пребледня.
„Той… той ми помага,“ каза тя бързо. „Аз… учa. Не мога да работя достатъчно. Баща ми има кредит за жилище. Майка ми… тя е болна. И когато… когато ми предложиха да плащат…“
Дария отвори вратата.
Елина лежеше в леглото, бледа, но погледът ѝ беше пронизващ. Нина застина.
„Коя сте вие?“ прошепна тя.
Елина посочи стола до леглото.
„Седни.“
Нина седна, но ръцете ѝ трепереха.
Елина я гледаше внимателно. Това момиче не изглеждаше като любовница. Не изглеждаше като някой, който се наслаждава на чуждата измяна. Изглеждаше като човек, който се дави и някой му е подал ръка.
Но ръката беше на Павел.
Елина заговори тихо:
„Нина… какво точно ти обеща Павел?“
Нина преглътна.
„Той… той каза, че е приятел на семейството. Че ме е видял на едно събитие. Че съм умна. Че заслужавам шанс. И… че ще ми помогне да завърша. Само това.“
Елина се усмихна горчиво.
„Само това. А ти… какво му даде?“
Нина се изчерви.
„Нищо!“ каза тя бързо. „Кълна се. Нищо. Аз… аз имам приятел. Казва се Теодор. Той също учи. Ние… ние едва се справяме.“
Елина задържа погледа ѝ.
„Той знае ли, че Павел ти плаща таксата?“
Нина замълча. После прошепна:
„Не. Срам ме е. Не искам да мисли, че…“
Елина затвори очи за миг. Това беше друг вид предателство. Не от злонамереност, а от нужда. И въпреки това, нуждата беше използвана от Павел като инструмент.
Дария се намеси:
„Нина, Павел е женен за Елина.“
Нина се стресна. Погледна към Елина и в очите ѝ се появи ужас.
„Вие… вие сте…“
Елина кимна.
Нина сякаш се сви.
„Аз не знаех,“ прошепна тя. „Кълна се. Той не каза. Той…“
Елина отвори очи и ги впи в нея.
„Той не каза много неща,“ прошепна тя. „Но аз ще ти кажа нещо. Ако ти си невинна, ако наистина не знаеш, можеш да ми помогнеш.“
Нина потрепери.
„Как?“
Елина се наведе колкото може, като човек, който се изправя срещу буря.
„Кажи ми къде се срещаше с него. Кога. И… дали си виждала жена на име Вера.“
Нина замълча. После прошепна:
„Вера…“
И когато произнесе името, тя вече не беше само стресната. Тя беше уплашена.
Елина усети как студът в стаята се сгъстява.
„Ти я познаваш,“ каза тихо Елина.
Нина поклати глава.
„Видях я… веднъж. В една квартира. Павел ме заведе там. Каза, че е временно място, където държи документи. А тя… тя беше там. Гледаше ме така, сякаш… сякаш съм отнела нещо нейно.“
Дария се напрегна.
„Какво каза Вера?“
Нина преглътна.
„Каза само…“ Нина стисна чантата си. „Каза: „Най-после си намери нова.“ И Павел ѝ отвърна: „Млъкни. Това е заради бъдещето.““
Елина затвори очи. Сърцето ѝ биеше трудно, но ясно.
„Той има план,“ прошепна тя. „И тя е част от него.“
Нина се разплака тихо.
„Аз не исках това… аз просто исках да уча.“
Елина протегна ръка и докосна пръстите ѝ.
„Ще учиш,“ каза Елина. „Но повече няма да взимаш от него. Ако ми помогнеш, аз ще поема таксата ти. Не като милост. Като справедливост.“
Нина вдигна очи. В тях имаше недоверие.
„Защо?“
Елина прошепна:
„Защото ако ти си спасена, това е удар срещу него. Той не бива да купува хората.“
Нина кимна бавно.
„Ще ви помогна,“ прошепна тя.
Дария я погледна сериозно.
„Това ще има последствия.“
Нина стисна чантата си и прошепна:
„Вече има.“
Когато Нина излезе, Елина остана с поглед към тавана. Мира стоеше близо, притихнала.
„Тя е дете,“ прошепна Мира.
„И точно затова той я е избрал,“ каза Елина. „Той избира слабите. Той ги храни. После ги връзва.“
Мира се разтрепери.
„А Вера?“
Елина отвори очи.
„Вера е другото му лице. И тя ще бъде по-опасна.“
В коридора стъпки. Бързи. Рязко отваряне на врата. Гласът на Павел:
„Къде е Дария? Кой я е пуснал тук?“
Елина усети как напрежението се сгъстява. Павел беше усетил движение.
И когато хищникът усети, че плячката му се движи, той не чака повече.
Той напада.
Глава осма: Вера
Вера дойде вечерта.
Не сама. С нея имаше мъж. Висок, с груби ръце, с очи, които не питат, а взимат. Мъж, който изглеждаше като човек, свикнал да събира дългове.
Мира ги видя първа. Тя чистеше коридора и когато ги видя, нещо в стомаха ѝ се сви. Вера вървеше уверено, сякаш клиниката ѝ принадлежи. Мъжът до нея оглеждаше хората, сякаш преценява кой колко струва.
Мира се приближи до стаята на Елина, влезе и прошепна:
„Идват.“
Елина отвори очи.
„Кои?“
„Жена. И мъж… опасен.“
Дария беше вътре. Тя се изправи моментално.
„Това е Вера,“ прошепна Елина, сякаш го усещаше без да я е виждала.
Дария се приближи до вратата и я отвори леко, надникна. Върна се, лицето ѝ беше стегнато.
„Да,“ каза тихо. „Тя е. И не е сама.“
Елина пое въздух. Болката проряза гърдите ѝ, но тя не позволи да личи.
„Пусни ги,“ прошепна тя на Дария. „Искам да ги видя.“
Дария се поколеба.
„Елина, това е риск. Ти…“
Елина я прекъсна:
„Рискът вече е пред вратата. Ако не я отворим, те ще я разбият.“
Дария кимна. Отвори.
Вера влезе първа. Тя беше красива по начин, който изглежда изработен. Гримът ѝ беше точен, косата ѝ гладка, дрехите ѝ скъпи. Но очите ѝ бяха студени.
Тя погледна Елина и се усмихна.
„Значи още дишаш,“ каза тя тихо.
Елина я гледаше без да мигне.
„А ти значи съществуваш,“ отговори Елина.
Вера се приближи. Мъжът до нея остана до вратата, като пазач.
„Павел ми каза, че не си в състояние да говориш,“ каза Вера. „Но явно още имаш сили.“
Елина се усмихна слабо.
„Достатъчно да чуя истината,“ прошепна тя. „Кажи ми… какво си за него?“
Вера се засмя кратко.
„Ти наистина ли не разбираш?“ Очите ѝ блеснаха. „Аз съм това, което той избра, когато разбра, че ти си само каса.“
Дария се намеси:
„Вера, внимавай какво казваш. Това е болнична стая.“
Вера се обърна към Дария.
„А ти коя си?“ попита тя с презрение.
„Дария. Адвокат.“
Вера присви очи.
„Разбирам. Павел каза, че ще има спънки.“
Елина пое въздух.
„Какви спънки?“
Вера се приближи още. Сега беше толкова близо, че Елина виждаше малката тръпка по устните ѝ, когато се усмихва.
„Спънки като теб,“ прошепна Вера. „Но не се притеснявай. Ние имаме план.“
Елина се напрегна.
„Ние?“
Вера кимна.
„Павел е уморен да чака. А аз съм уморена да живея в сянка. Той ми обеща дом. Парите ти. Всичко. Обеща, че ще бъда официална.“
Елина се засмя. Болката я проряза, но тя се засмя.
„Той обещава много,“ прошепна тя. „Знаеш ли какво обеща на мен?“
Вера се наведе.
„Какво?“
Елина прошепна:
„Обеща ми, че ме обича.“
Вера се изсмя, но смехът ѝ беше нервен.
Мъжът до вратата пристъпи напред.
„Хайде стига,“ каза той грубо. „Вера, имаме работа.“
Дария се изправи пред него.
„Не сте поканени тук,“ каза тя. „Ако не излезете, ще повикам охрана.“
Мъжът се усмихна студено.
„Охрана?“ повтори той. „Тук всеки има цена.“
Елина погледна мъжа.
„Как се казваш?“ прошепна тя.
Той се намръщи.
„Радо.“
Елина кимна.
„Радо…“ прошепна тя. „Павел ти дължи пари, нали?“
Радо застина. Вера се обърна рязко към него.
„Какво?“ прошепна Вера.
Радо стисна челюстта.
„Не знам за какво говориш.“
Елина се усмихна едва-едва.
„Говоря за заеми. За лихви. За това как човек се дави и търси чуждата смърт като спасителен пояс.“
Вера пребледня.
„Той… той няма дългове,“ каза тя, но гласът ѝ трепереше.
Елина затвори очи за миг, после прошепна:
„Той има много дългове. И за да ги покрие, му трябват моите пари. Не твоите. Не неговите. Моите.“
Дария се приближи до Вера.
„Вера, ако си умна, ще напуснеш тази игра,“ каза тя тихо. „Павел ще те хвърли под колелата първа.“
Вера се усмихна, но в очите ѝ се появи страх.
„Не,“ прошепна тя. „Той ме обича. Той…“
Елина отвори очи и ги впи в нея.
„Той обича себе си,“ прошепна Елина. „И обича това, което може да вземе. Нищо друго.“
Вера се отдръпна, сякаш е ударена.
Радо пристъпи напред и изсъска:
„Стига приказки. Времето изтича.“
Елина почувства как стаята се стяга. Но вместо паника, тя усети нещо друго. Този разговор беше капан. И те вече бяха в него.
Елина прошепна към Мира, без да движи устни много:
„Записва ли?“
Мира кимна едва забележимо. Телефонът беше под възглавницата.
Вера се обърна към Елина и прошепна:
„Ще умреш. И тогава всичко ще свърши.“
Елина се усмихна.
„Не,“ прошепна тя. „Тогава всичко ще започне.“
Вера се намръщи, но Дария вече беше отворила вратата и беше извикала охраната с висок, твърд глас.
Радо се дръпна. Вера хвърли последен поглед към Елина, в който имаше омраза и страх.
„Най-после,“ прошепна Вера, сякаш си повтаряше молитва. „Най-после ще изляза от сянката.“
Елина я гледаше спокойно.
„Ще излезеш,“ прошепна тя. „Но не така, както си мислиш.“
Когато Вера и Радо излязоха, Мира се отпусна на стола и дишаше като човек, който е бил под вода.
Дария погледна Елина.
„Имаме ги,“ каза тихо. „Имаме думи. Имаме заплахи. Имаме признания.“
Елина затвори очи.
„Сега започва истинската част,“ прошепна тя.
В коридора се чу гласът на Павел. Ядосан. Изплашен.
„Какво става тук?“
Елина отвори очи и се усмихна.
Най-после.
Той усещаше, че нещо се изплъзва.
И когато човек като Павел усеща това, той става най-опасен.
Но и най-глупав.
Защото паниката прави богатите алчни хора да правят грешки, които иначе никога не биха направили.
Глава девета: Подписът
Павел влезе в стаята като буря. Лицето му беше напрегнато, но бързо сложи маската, когато видя Дария.
„Какво прави тя тук?“ попита той, като сочеше адвокатката.
Дария го погледна спокойно.
„Елина ме повика,“ каза тя.
Павел се засмя насила.
„Елина?“ Той се обърна към леглото. „Тя дори не говори.“
Елина отвори очи и тихо каза:
„Говоря.“
Павел застина. За секунда маската му се пропука и истинският му страх проблесна. После той се овладя и се усмихна широко.
„Мила…“ каза с престорена радост. „Това е чудо. Докторът каза…“
Елина го прекъсна:
„Докторът каза три дни.“
Павел преглътна.
„Да,“ прошепна той. „Но може да се случат чудеса.“
Елина го гледаше.
„Чудесата са за тези, които не лъжат,“ каза тя тихо.
Павел се изсмя.
„Какво означава това?“
Дария извади папка и я сложи на масата.
„Означава, Павел, че имаме документи с фалшив подпис,“ каза тя. „Имаме заеми, обезпечени с нейно имущество. Имаме преводи към Вера. Имаме плащания към университет. Имаме много неща.“
Павел пребледня. После лицето му се изкриви в гняв.
„Това е абсурд!“ изръмжа той. „Аз съм ѝ съпруг! Аз… аз се грижа!“
Елина прошепна:
„Грижиш се за наследството ми.“
Павел пристъпи към леглото, наведе се. Гласът му стана тих и опасен.
„Елина… не си играй с мен.“
Дария се изправи между тях.
„Стъпка назад,“ каза тя.
Павел я погледна с омраза.
„Ти не разбираш,“ изсъска той. „Това е семейно.“
Дария не мигна.
„Семейно е, когато има уважение. Това е престъпление.“
Павел се обърна към Елина, опитвайки се да смени тактиката. Сложи изражение на болка.
„Мила… ти си объркана. Лекарствата…“
Елина тихо каза:
„Записах те.“
Павел застина. Устните му леко се разделиха.
„Какво?“ прошепна той.
Елина затвори очи за миг, после ги отвори и прошепна:
„Когато каза „най-после“.“
Павел пребледня още повече. После се изсмя рязко.
„Ти си луда,“ каза той, но смехът му беше празен. „Няма такова нещо.“
Дария извади телефона и го погледна.
„Има,“ каза тя. „И ако трябва, ще го чуят всички.“
Павел стисна юмруци. После внезапно се усмихна.
„Добре,“ каза той тихо. „Ако искате война, ще я получите.“
Той извади от вътрешния джоб папка. Постави я на леглото.
„Елина, подпиши това,“ каза той меко. „Само за да уредим нещата. За да не се мъчат хората после. Един подпис.“
Елина погледна листа. Очите ѝ се присвиха.
„Какво е това?“ прошепна тя.
Павел се наведе.
„Пълномощно,“ каза той. „Да мога да се занимавам с документите, докато ти… докато ти почиваш.“
Дария се намеси:
„Не подписвай.“
Павел изръмжа:
„Млъкни!“
И тогава Елина направи нещо, което никой не очакваше. Тя протегна ръка. Взе химикалката. И започна да подписва.
Дария застина.
Павел се усмихна победоносно. Очите му светнаха.
Но Елина не подписа името си.
Тя написа една дума. Бавно. Ясно.
„Капан.“
После остави химикалката.
Павел замръзна.
Дария се усмихна едва-едва.
„Свидетели има,“ каза Дария тихо. „И камера има. И запис има. И твоето настояване да подпише в тежко състояние е още едно доказателство.“
Павел се отдръпна рязко, сякаш е ударен.
„Вие…“ прошепна той. „Вие не разбирате какво правите.“
Елина го погледна.
„Разбирам,“ прошепна тя. „Аз си връщам живота.“
Павел се обърна и излезе, като тръшна вратата.
В коридора се чуха стъпките му, бързи, нервни. И гласът му по телефона:
„Сега. Трябва да стане сега.“
Елина затвори очи. Тя знаеше, че това е моментът, в който Павел ще направи най-страшното.
Защото ако не може да вземе по закон, ще опита да вземе по друг начин.
Семьон влезе минути по-късно, лицето му беше напрегнато.
„Елина,“ прошепна той. „Имам резултати.“
Елина отвори очи.
„Кажи.“
Семьон преглътна.
„Има вещество в системата ти, което не би трябвало да е там. Малки дози, но редовни. То ускорява отказа на органите. Някой… някой е добавял това към лекарствата.“
В стаята стана тихо, сякаш всички звуци са изтеглени.
Мира сложи ръка на устата си.
Дария издиша бавно.
Елина затвори очи.
„Значи…“ прошепна тя. „Той не само чака. Той ме бута.“
Семьон кимна.
„Да.“
Елина отвори очи. И в тях нямаше сълзи. Имаше студ.
„Добре,“ прошепна тя. „Тогава вече няма милост.“
Дария се наведе.
„Сега действаме бързо,“ каза тя. „Сигнал. Защита. И… ново завещание.“
Елина кимна.
„Да.“
Мира прошепна:
„А ако той… ако той дойде тази нощ?“
Елина погледна към вратата.
„Ще дойде,“ каза тихо. „И тази нощ ще разбере, че аз не съм жертва.“
Семьон се обърна към медицинската сестра, която стоеше в коридора. Една жена с лицето на човек, който се преструва на невинен твърде умело. Казваше се Ина.
Семьон я погледна остро.
„Ина, донеси ми списъка с лекарствата. Веднага.“
Ина пребледня, но кимна и тръгна.
Елина я проследи с поглед. В този поглед имаше обещание.
Всички в тази история имаха роли.
И някои от тях току-що бяха осветени.
Глава десета: Нощта
Нощта беше тиха, но тази тишина беше измамна. В болниците тишината често е предвестник. Тя не е мир. Тя е напрежение.
Елина лежеше неподвижна, но не спеше. Под възглавницата телефонът беше готов. Дария беше уредила охраната да се засили, но Елина знаеше, че охраната е само хора, които могат да бъдат купени. Павел вече беше доказал, че вярва точно в това.
Мира беше близо, преструваше се, че подрежда, но очите ѝ следяха всяко движение в коридора.
Семьон беше обещал да дойде, ако нещо се случи. И беше предупредил двама доверени лекари да наблюдават.
Но Елина усещаше, че това не е само медицинска битка. Това беше битка за контрол.
Вратата се открехна без звук. Не беше Павел. Беше Ина.
Тя влезе бавно, с табла в ръце.
Мира се изправи.
„Какво правиш?“ попита тя.
Ина се опита да се усмихне.
„Лекарства,“ прошепна тя. „Време е.“
Мира пристъпи напред, но Ина направи крачка назад, очите ѝ блеснаха.
„Не се меси,“ изсъска тя. „Това не е за теб.“
Елина отвори очи.
„Ина,“ прошепна тя. „Кой ти плаща?“
Ина застина. После лицето ѝ се изкриви.
„Ти мислиш, че си богата и че всички трябва да ти служат,“ прошепна тя. „Ти не знаеш какво е да живееш с празен хладилник.“
Елина я гледаше.
„Знам какво е да бъдеш сам,“ прошепна тя. „Но това не оправдава убийство.“
Ина се разсмя нервно.
„Убийство?“ повтори тя. „Не. Това е съдба. Ти си болна. Така или иначе ще…“
Мира се хвърли напред и хвана таблата. Ина се дръпна, лекарствата се разпиляха по пода. Малка ампула се търкулна и спря до крака на Мира.
Мира я вдигна. Очите ѝ се разшириха.
„Това не е от нашите,“ прошепна тя.
Ина се хвърли към ампулата, но Мира я прибра в джоба си.
Ина изсъска:
„Дай ми я!“
Елина прошепна:
„Късно е.“
И в този момент вратата се отвори широко и Семьон влезе, последван от двама мъже от охраната, които изглеждаха напрегнати, сякаш не знаят на кого да служат.
Семьон видя разпиляните лекарства, видя Ина, видя Мира с ръка в джоба.
„Какво става?“ гласът му беше лед.
Ина се опита да се усмихне.
„Нищо… случайно…“
Семьон пристъпи към нея.
„Случайно ли е и това?“ попита той и посочи ампулата, която вече се виждаше, защото Мира я извади и я подаде.
Семьон я взе, погледна я, лицето му стана каменно.
„Това е незаконно вещество,“ каза той. „Кой ти го даде?“
Ина пребледня. Очите ѝ се стрелнаха към вратата, сякаш търси изход. Но вече нямаше изход.
„Не знам…“ прошепна тя.
Елина тихо каза:
„Павел.“
Ина се разплака внезапно.
„Той каза, че е за нейно добро!“ извика тя. „Каза, че тя страда! Каза, че ще ѝ помогна да си отиде спокойно!“
Семьон я погледна с отвращение.
„Ти си медицинска сестра,“ каза той. „Ти знаеш какво правиш.“
Ина плачеше.
„Той ми даде пари,“ прошепна тя. „Имам дете. Имам дългове…“
Мира се сгърчи, сякаш думите я удариха. Защото и тя имаше дългове. Но беше избрала друг път.
Елина затвори очи. Болката я притисна, но тя не се огъна.
„Дария,“ прошепна тя.
Дария влезе, сякаш е чакала в коридора. Очите ѝ бяха твърди.
„Сега,“ каза Елина тихо. „Сигнал. И заповед за защита. Сега.“
Дария кимна.
„Ще стане.“
Семьон изведе Ина, а охраната остана на пост. Този път Дария беше уредила да дойдат хора, които не се купуват лесно.
Елина погледна Мира.
„Днес ти спаси живота ми,“ прошепна тя.
Мира се разплака без звук.
„Аз… аз не съм герой,“ прошепна тя.
Елина се усмихна.
„Героите са хора, които се страхуват и пак правят правилното.“
Мира седна до леглото, изтощена.
„А Павел?“ прошепна тя. „Какво ще направи, когато разбере?“
Елина отвори очи.
„Ще направи грешка,“ прошепна тя. „И тази грешка ще го довърши.“
В коридора се чу шум. Стъпки. Гласове. И после гласът на Павел, разтърсен, бесен:
„Къде е Ина? Какво сте направили?“
Елина затвори очи и пое въздух.
Най-после.
Истинската нощ беше започнала.
Глава единадесета: Съдът
Не беше нужно да се чака дълго. На сутринта Дария донесе новините като нож.
„Подаден е сигнал,“ каза тя. „Ина е задържана за разпит. И каза името му.“
Мира се сви.
„Тя го предаде?“
Дария кимна.
„Тя се опита да се спаси. И го хвърли първи.“
Елина лежеше спокойно, но под тази спокойствие имаше буря.
„А Павел?“ прошепна тя.
Дария издиша.
„Опитва се да се представи като жертва. Говори за това как е бил отчаян, как е искал да спести страдание. Но имаме записи. Имаме документи. Имаме фалшив подпис. Имаме преводи. Имаме и Вера.“
Елина повдигна леко вежда.
„Вера?“
Дария кимна.
„След снощи, тя се опита да изчезне. Но Радо я притиска. Той иска парите си. И това е нашият шанс.“
Елина прошепна:
„Ще говори ли?“
Дария се усмихна ледено.
„Всеки говори, когато ножът е на гърлото му.“
Семьон влезе и донесе друга новина.
„Имаме възможност,“ каза той тихо. „Има донор. Неочаквано. Ако успеем да те стабилизираме, може да се направи трансплантация.“
Мира ахна.
„Наистина?“
Семьон кимна.
„Но това е риск. Огромен. И времето е малко.“
Елина затвори очи. Вътре в нея се бореха страхът и желанието да живее.
„Кой е донорът?“ прошепна тя.
Семьон се поколеба.
„Човек, който е дал съгласие да помогне анонимно.“
Елина отвори очи.
„Кой?“ повтори тя.
Семьон погледна към Мира. После каза тихо:
„Кирил.“
Мира пребледня.
„Брат ми?“ прошепна тя. „Но… как?“
Семьон обясни бързо. Кирил беше в болница след инцидент. Беше подписал съгласие за донорство при определени условия. Сега условията се бяха случили. И единственото, което можеше да спаси Елина, беше това.
Мира се разплака, но не от радост. От разкъсване.
„Той… той направи толкова глупости,“ прошепна тя. „И сега…“
Елина протегна ръка и хвана пръстите на Мира.
„Това е шанс,“ каза Елина тихо. „И за него. И за теб. И за мен.“
Мира трепереше.
„Но аз… аз го мразех понякога,“ прошепна тя. „Защото ме върза с дългове. Защото ми съсипа живота.“
Елина я гледаше.
„Хората са сложни,“ прошепна тя. „И понякога най-голямото изкупление идва, когато вече е късно да го поискаш.“
Мира плачеше.
„Ще живеете ли?“ попита тя.
Елина погледна към прозореца.
„Ще се боря,“ прошепна тя. „И докато се боря, Павел ще губи.“
Дария се изправи.
„Съдът ще е бърз,“ каза тя. „Има спешна мярка за замразяване на активите. Но Павел ще опита да прехвърли всичко. Ще опита да излъже. Ще опита да изкара теб нестабилна.“
Елина се усмихна слабо.
„Нека опита,“ прошепна тя. „Аз още не съм казала последната си дума.“
Дария кимна.
„Тогава трябва да подпишеш новото завещание днес. Пред свидетели. И да назначим управител на фонда, който ще пази средствата, ако ти… ако нещо стане.“
Елина погледна Мира. После погледна Дария.
„Мира,“ прошепна тя.
Мира вдигна глава, очите ѝ бяха мокри.
„Аз?“ прошепна тя.
Елина кимна.
„Ти ще бъдеш човекът, който няма да се купи,“ каза Елина. „Ти ще пазиш това, което той иска да вземе.“
Мира се стресна.
„Но аз не знам нищо за… за пари, за управление…“
Дария се намеси:
„Ще научиш. И ще имаш екип. Важното е сърцето. А твоето не е за продан.“
Мира преглътна.
„Добре,“ прошепна тя. „Ще го направя.“
Елина затвори очи. За миг тялото ѝ се разтресе от слабост. Но после тя отвори очи отново.
„Да започнем,“ прошепна тя.
И в този миг вратата се отвори и Павел влезе, придружен от свой адвокат. Мъж на име Леон, с гладка усмивка и очи, които никога не показват съчувствие.
„Елина,“ каза Павел, сякаш идва да я спасява. „Чух, че си… будна. И че се поддаваш на чужди внушения.“
Дария пристъпи напред.
„Тя е напълно в съзнание,“ каза тя. „И има доказателства срещу теб.“
Леон се усмихна.
„Доказателства?“ повтори той. „Записи? В болнична стая? Това може да се оспори. А и етичната страна…“
Дария го прекъсна:
„Етичната страна е, че Павел е опитал да я убие.“
Павел изсъска:
„Лъжа!“
Елина отвори очи и погледна Павел.
„Кажи ми,“ прошепна тя. „Най-после ли е още?“
Павел пребледня.
Леон присви очи.
„Виждам, че тя е емоционално нестабилна,“ каза Леон. „Ще поискаме експертиза.“
Дария се засмя кратко.
„Ще поискате каквото искате. Но активите вече се замразяват.“
Павел избухна:
„Не можеш да го направиш!“
Елина прошепна:
„Мога.“
Павел се наведе към нея и прошепна през зъби:
„Ще съжаляваш.“
Елина го гледаше спокойно.
„Аз вече съжалявам,“ прошепна тя. „Че те пуснах в живота си. Но това свършва.“
Леон дръпна Павел назад.
„Излизаме,“ каза Леон тихо. „Не тук. Не сега.“
Павел се отдръпна, но очите му се забиха в Елина като нож.
„Най-после,“ прошепна той, сякаш за последно се опитва да се утеши. „Все някога…“
Елина се усмихна слабо.
„Все някога,“ прошепна тя. „Но не по твоя начин.“
Когато Павел излезе, Мира се разтрепери.
„Той ще ви мрази още повече,“ прошепна тя.
Елина затвори очи.
„Нека,“ прошепна тя. „Омразата му вече не ме управлява.“
Дария сложи документите пред Елина.
„Подпиши,“ каза тя. „И после… операция.“
Елина хвана химикалката. Ръката ѝ трепереше, но подписът ѝ беше ясен.
И когато подписа, тя сякаш подписа не само документ.
Тя подписа присъдата на Павел.
И шансът си да живее.
Глава дванадесета: Трансплантацията
Дните се смесиха в светлини, гласове и болка. Елина беше пренесена в операционната, където студът на металите и блясъкът на лампите превръщат човека в тяло, което трябва да бъде спасено.
Семьон стоеше близо, но не като главен. Беше част от екип, който беше повикан спешно. Хора, които не задават много въпроси, когато времето е кратко и рискът е огромен.
Мира седеше в коридора, ръцете ѝ бяха стиснати до болка. Дария беше до нея, но дори Дария изглеждаше напрегната, защото това не беше съдебна зала. Това беше тънката линия между живот и край.
Нина дойде също. Тя стоеше в ъгъла, сякаш се страхува да не пречи. Очите ѝ бяха мокри.
„Не знам защо съм тук,“ прошепна тя на Мира. „Но… чувствам, че трябва.“
Мира я погледна.
„Ти си тук, защото тя ти даде шанс,“ прошепна Мира. „А Павел щеше да ти даде само верига.“
Нина преглътна.
„Теодор ми каза да говоря,“ прошепна тя. „Да кажа всичко. И… и аз го направих. Дадох показания.“
Дария кимна.
„Добре си направила.“
Точно тогава в коридора се появи Павел. Очите му бяха зачервени, но не от плач. От ярост и безсилие. До него беше Леон, все така гладък.
Павел се приближи до Дария.
„Това е незаконно!“ изсъска той. „Ти не можеш да ми взимаш всичко!“
Дария го погледна спокойно.
„Не аз ти го взимам,“ каза тя. „Ти сам го загуби.“
Павел погледна Мира.
„Ти!“ изръмжа той. „Ти си една санитарка! Ти няма как…“
Мира се изправи. Ръцете ѝ трепереха, но гласът ѝ беше ясен.
„Аз съм човек,“ каза тя. „И ти не можеш да купиш това.“
Павел се засмя злобно.
„Всичко се купува.“
Нина пристъпи напред.
„Не,“ каза тя тихо. „Не всичко.“
Павел се обърна към нея и очите му се разшириха от изненада.
„Ти?“ изръмжа той. „Как смееш?“
Нина се разтрепери, но не отстъпи.
„Защото вече не ме е страх,“ каза тя. „Ти използваше нуждата ми. Но аз не съм твоя.“
Леон дръпна Павел.
„Не тук,“ прошепна той. „Скоро ще има заседание. Пази се.“
Павел се отдръпна, но преди да си тръгне, се наведе към Мира и прошепна:
„Ще ти взема всичко. Ще те смачкам.“
Мира го погледна право.
„Опитай,“ прошепна тя.
И за първи път Павел се поколеба. Защото в очите на Мира имаше нещо, което той не разбираше. Не страх. Не нужда. А решителност.
Часовете минаваха. Вратата на операционната беше като стена. И зад тази стена съдбата на Елина се решаваше.
Най-накрая Семьон излезе. Лицето му беше бледо, мокро от пот.
Мира скочи.
„Жива ли е?“ прошепна тя.
Семьон пое въздух.
„Операцията мина,“ каза той тихо. „Сега… сега е борба. Но има шанс.“
Мира се разплака.
Нина също.
Дария затвори очи и едва тогава позволи на раменете си да се отпуснат.
Павел, който стоеше в далечния край на коридора, чу думите. И лицето му се изкриви.
За първи път от дни той изглеждаше истински уплашен.
Не защото жена му може да умре.
А защото тя може да живее.
И ако тя живееше, той нямаше да получи „най-после“.
Той щеше да получи съд.
Истина.
И наказание.
Глава тринадесета: Разплитането
Елина се събуди бавно. Светът беше размазан, но гласовете се врязваха ясно.
Мира беше до леглото. Семьон стоеше от другата страна. Дария беше в края на стаята с папка.
Елина мигна. Усети тръби, болка, тежест. Но и нещо друго.
Дишаше.
Семьон се наведе.
„Ти си тук,“ прошепна той.
Елина едва помръдна устни.
„Колко…“
„Минаха четири дни,“ каза Семьон. „Надживя трите.“
Елина затвори очи. Вътре в нея се надигна смях, но слаб.
„Най-после,“ прошепна тя. „Аз.“
Мира се разплака и се засмя едновременно.
„Да,“ прошепна тя. „Най-после.“
Дария се приближи.
„Имаме заседание,“ каза тя. „Ти не трябва да говориш много, но трябва да потвърдиш, че си в съзнание. И че си дала съгласие за мерките.“
Елина кимна едва забележимо.
„Павел?“ прошепна тя.
Дария издиша.
„Той се опита да обвини Семьон. Да обвини болницата. Да обвини всички. Но Ина даде показания. Нина даде показания. Имаме записи. И имаме документи за фалшивия подпис.“
Елина затвори очи.
„А Вера?“
Дария присви очи.
„Вера се опита да избяга, но Радо я притисна. И когато разбра, че Павел може да остане без пари, тя започна да говори. Тя потвърди, че е знаела за плана. Че е чакала „най-после“. И че е получила обещания.“
Мира прошепна:
„Тя го предаде?“
Дария кимна.
„Павел не е човек, който вдъхва вярност. Той вдъхва страх. А страхът изчезва, когато се появи по-голям страх.“
Елина се опита да се усмихне, но болката я спря.
„И какво ще стане?“
Дария се наведе по-близо.
„Ще стане това, което трябваше да стане отдавна. Ще бъде обвинен. Ще има процес. И активите остават замразени.“
Елина отвори очи и погледна към Мира.
„Парите…“
Мира поклати глава.
„Не мислете за това. Мислете за себе си.“
Елина прошепна:
„Не. Мисля за теб. За дълга ти. За Кирил. За Нина. За всички, които той използва.“
Дария се усмихна леко.
„Фондът вече е създаден. С твое решение. И Мира е назначена за временно лице, което има право да подпише първите неща. Това спира Павел.“
Мира пребледня.
„Аз… аз подписах?“ прошепна тя.
Дария кимна.
„Под мое наблюдение. И под контрол. Ти не си сама.“
Мира стисна ръцете си.
„Страх ме е,“ прошепна тя.
Елина я погледна.
„И мен ме е страх,“ прошепна тя. „Но вече не сме сами.“
Семьон се изкашля тихо.
„Елина… има още нещо.“
Елина го погледна.
„Какво?“
Семьон се поколеба, после каза:
„Кирил… оставил е писмо. За теб. За Мира. Ако ти оцелееш, той е искал да го прочетеш.“
Мира се разтрепери.
„Писмо?“ прошепна тя.
Семьон извади плик и го подаде на Елина. Елина го отвори с треперещи пръсти. Чете бавно, наум, но лицето ѝ се промени.
Мира прошепна:
„Какво пише?“
Елина преглътна и прошепна:
„Пише… че е съжалявал. Че е искал да върне поне нещо. И че е казал: „Кажи на сестра ми да не продава душата си.““
Мира се разплака.
Елина затвори очи. В този момент тя усети, че тази история не е само за нея и Павел. Тя беше и за хората около нея. За тези, които се борят в тишина.
Дария се изправи.
„Сега почивай,“ каза тя. „И после ще дойде моментът, в който ще го видиш в съдебната зала. И тогава няма да може да шепне „най-после“ в тъмното. Ще трябва да говори на светло.“
Елина отвори очи и погледът ѝ беше тихо твърд.
„Искам да го видя,“ прошепна тя.
Дария кимна.
„Ще го видиш.“
И когато Дария излезе, в коридора се чу шум. Сякаш някой спореше. Гласът на Павел, вече не сладък, а отчаян:
„Искам да говоря с нея! Имам право! Аз съм ѝ съпруг!“
Елина затвори очи. После ги отвори.
„Пуснете го,“ прошепна тя.
Мира ахна.
„Не!“
Елина прошепна:
„Да. Искам да чуя как звучи, когато вече не е победител.“
Семьон се поколеба.
„Елина, това може да те разстрои.“
Елина го погледна.
„Аз вече съм разстроена от години,“ прошепна тя. „Сега искам да съм свободна.“
Семьон излезе. След минута Павел влезе.
Той не беше същият. Косата му беше разрошена, очите му мътни. Но когато видя Елина, той пак опита да сложи маската.
„Елина…“ прошепна той и се приближи. „Мила… аз…“
Елина го гледаше спокойно.
„Кажи го,“ прошепна тя.
Павел преглътна.
„Какво?“
Елина прошепна:
„Най-после.“
Павел пребледня. В очите му се появи гняв.
„Ти ме унищожаваш,“ изсъска той. „След всичко, което направих за теб!“
Елина се усмихна едва-едва.
„Ти не направи нищо за мен,“ прошепна тя. „Ти правеше за себе си. И сега… сега най-после ще платиш.“
Павел стисна юмруци.
„Ти няма да ме победиш,“ прошепна той. „Аз ще намеря начин. Винаги намирам.“
Елина го гледаше.
„Може би,“ прошепна тя. „Но вече не в моя живот.“
Павел се наведе, сякаш ще каже нещо, но в този момент вратата се отвори и влязоха двама души със служебни карти.
Един от тях каза спокойно:
„Павел, трябва да дойдете с нас.“
Павел се обърна рязко.
„Какво?“ изсъска той. „Вие не можете…“
Другият човек каза:
„Има основания. Опит за престъпление. Фалшифициране на документи. И още.“
Павел погледна Елина. В очите му имаше ужас.
„Елина,“ прошепна той, този път истински. „Не го прави.“
Елина затвори очи за миг. После ги отвори.
„Аз не го правя,“ прошепна тя. „Ти го направи.“
Павел беше изведен.
Когато вратата се затвори, стаята стана тиха.
Мира дишаше бързо.
„Свърши ли?“ прошепна тя.
Елина погледна към прозореца. Светлината там беше мека.
„Не,“ прошепна тя. „Но най-трудното мина. Сега остава да живея.“
Мира се усмихна през сълзи.
„Ще живеете,“ прошепна тя.
Елина затвори очи.
И за първи път от много време, когато затвори очи, тя не видя пред себе си Павел.
Видя бъдеще.
Глава четиринадесета: Новият живот
Процесът беше дълъг, но вече нямаше онова чувство на безсилие. Сега Елина не лежеше в легло, без да знае кой държи ножа. Сега тя седеше в стая, с въздух в дробовете, с документи пред себе си и с хора около нея.
Дария водеше делото като човек, който не допуска сантиметър слабост. Леон се опитваше да играе, да обръща думи, да оспорва. Но срещу тях имаше записи. Имаше показания. Имаше разпечатки за преводи. Имаше ампули. Имаше Ина, която, за да спаси себе си, каза повече, отколкото Павел би искал.
Вера също говореше. Не от съвест, а от страх. Радо я беше притиснал, но държавата я притисна по-силно.
Павел стоеше в залата с лице, което се опитва да бъде гордо. Но очите му вече не бяха очите на победител. Те бяха очите на човек, който разбира, че е загубил контрол.
Елина го гледаше и не чувстваше удовлетворение. Чувстваше умора.
И това беше най-голямата промяна. Тя вече не гореше за отмъщение. Тя гореше за живот.
След едно от заседанията Нина дойде при нея.
„Искам да ви благодаря,“ каза тя тихо. „Аз… аз вече не взимам от него. И… записах се за стаж. Сама. С мои усилия.“
Елина се усмихна.
„Това е твоето,“ каза тя. „Никой не може да ти го отнеме.“
Нина преглътна.
„А Теодор… той ми каза, че ако не бях казала истината, щях да живея с тази тежест.“
Елина кимна.
„Истината е тежка, но тя освобождава,“ каза тихо.
Мира също се промени. Тя вече не беше само санитарка, която бърза по коридорите. Тя учеше. Дария ѝ беше намерила курсове, хора, които да ѝ помогнат да разбира документи, да управлява фонда. Първите пари отидоха за изплащане на дълга, който я душеше. И когато го изплати, Мира седна на една пейка в двора на клиниката и заплака от облекчение.
„Не вярвах, че ще се случи,“ прошепна тя.
Елина седна до нея.
„Случи се, защото ти не се предаде,“ каза тя.
Мира избърса сълзите си.
„А Кирил…“ прошепна тя.
Елина погледна към небето.
„Той ти остави урок,“ каза тихо. „И ти го научи.“
Мира кимна.
Семьон също беше там, често. Понякога говореха за медицина, за клиниката, за бъдещето. Понякога не говореха. Просто седяха в тишина, която този път беше мирна.
Един ден Семьон каза:
„Елина, ти можеш да продадеш всичко и да си отидеш. Да започнеш отначало. Защо оставаш?“
Елина се усмихна.
„Защото това е мое,“ каза тя. „Не като имот. Като труд. Като смисъл.“
Тя погледна към коридора, където Мира говореше с млада сестра, където Нина минаваше със стажантска табелка, където хората вървяха и живееха.
„А и защото искам да превърна това място в нещо, което Павел никога няма да разбере,“ добави Елина.
Семьон попита:
„Какво?“
Елина прошепна:
„В място, където животът не е стока.“
Семьон я погледна и кимна.
„Тогава си струва.“
Процесът завърши с присъда. Не такава, каквато Елина си беше представяла в най-яростните си моменти, но достатъчна, за да сложи край на илюзията, че Павел е недосегаем.
Павел чу думите и лицето му се срина.
Той се обърна към Елина, сякаш иска да каже нещо. Но вече нямаше думи, които да оправят разрушеното.
Елина не каза нищо.
Тя просто стана и си тръгна.
Навън въздухът беше чист. Тя вдиша дълбоко, доколкото можеше, и усети как дробовете ѝ се изпълват.
Мира я настигна.
„Как се чувствате?“ попита тя.
Елина се усмихна.
„Най-после,“ каза тихо. „Свободна.“
Мира се засмя през сълзи.
„И аз.“
Елина погледна към слънцето, което падаше върху стените на клиниката. Тя си спомни онзи първи шепот. Онзи „най-после“, който беше отровил стаята.
Сега тази фраза имаше друг смисъл.
Най-после не беше празник на чуждата смърт.
Най-после беше празник на живота.
И Елина тръгна напред, бавно, но уверено, с хората, които беше избрала около себе си, и с нова истина в сърцето:
Че богатството може да купи много неща.
Но не може да купи съвест.
Не може да купи смелост.
И не може да купи бъдеще, ако човекът, който го носи, е готов да се изправи и да каже:
„Не.“