Глава първа
Нощта след разговора
Ема не помръдваше. Седеше на леглото, стиснала телефона, сякаш ако го пусне, ще падне не само апаратът, а и нещо много по-важно.
Тишината в апартамента беше измамна. От кухнята се чуваше как Лукас мести чаши, отваря и затваря шкафове, уж търси нещо за пиене, уж подрежда, уж бяга от разговора.
Ема знаеше този звук. Когато Лукас не искаше да казва истината, започваше да прави незначителни неща. Миеше съдове, оправяше възглавници, преглеждаше пощата, която никога не отваряше.
Тази вечер пощата беше оставена на малката масичка до входната врата. Една купчинка от пликове, рекламни брошури, сметки. Отгоре имаше дебел бял плик, по-твърд от останалите. Ема го беше видяла още когато се прибра, но беше прекалено изморена да се вглежда.
Сега сякаш пликът я гледаше.
Телефонът пак вибрира. София.
Ема не отговори. Не можеше да говори. Ако отвори уста, щеше да излезе всичко наведнъж и после нямаше да успее да го върне.
Вратата на спалнята се открехна.
Лукас надникна, лицето му беше напрегнато, а очите му избягваха нейните.
– Ема… Моля те.
– Не ме моли, Лукас. Кажи ми само едно.
Той преглътна.
– Какво?
– Защо не можеш да ѝ кажеш „не“.
Думата „не“ излезе тихо, но тежко, като камък.
Лукас пристъпи вътре и затвори вратата след себе си, сякаш това можеше да ги отдели от света. Само че светът вече беше вътре. Светът беше в погледа на Ема, в купчинката поща, в начина, по който раменете му трепваха.
– Ти не разбираш – прошепна той. – Ако ѝ кажа „не“, ще стане скандал.
– Скандалът вече е тук.
Ема стана. Без да го погледне, мина край него и отиде до масичката. Взе белия плик.
На него имаше печат и сухи редове. Не беше реклама. Не беше сметка за ток. Не беше поздравление.
Ръцете ѝ потрепериха. Дланите ѝ бяха уморени от цял ден работа, но сега сякаш нервите им бяха оголени.
Лукас направи крачка към нея.
– Не го отваряй.
Тази молба беше по-страшна от всичко.
Ема вдигна поглед. Видя лицето му – пребледняло, сякаш кръвта му се беше отказала да остане там.
– Какво има вътре, Лукас?
Той не отговори веднага. И това мълчание каза повече от всяка дума.
Ема отвори плика.
Листът вътре беше сгънат на две. Хартията беше гладка, студена. Думите бяха официални и безмилостни. Говореха за просрочие. За предупреждение. За съдебни действия. За срокове, които не чакат никого.
Ема прочете веднъж. После пак. После усети как коленете ѝ омекват.
Апартаментът. Техният апартамент. Не само мечтата им, не само стените, които боядисаха сами. Домът, който за нея беше последната сигурност.
В писмото пишеше, че ако не се внесат определени суми, ще последват действия, които ще доведат до принудително изпълнение.
Ема усети как въздухът изчезва.
– Това… какво е?
Гласът ѝ излезе чужд.
Лукас стоеше насреща, с поглед, който молеше и се оправдаваше, без да казва нищо.
– Просто… закъснение – изрече той. – Нищо страшно.
Ема се засмя. Къс, сух смях, който не беше смях.
– „Нищо страшно“. В писмото пише, че може да ни вземат дома. Това ли е „нищо страшно“?
Лукас пристъпи още една крачка.
– Аз ще оправя всичко.
– Кога? – Ема стисна листа. – Преди Коледа или след като майка ти дойде и започне да готви в моята кухня, докато на нас ни броят дните?
Лицето му се сви.
– Ема, не говори така.
– Как да говоря, Лукас? – очите ѝ се напълниха. – Как да говоря, когато не знам какво още криеш?
Той протегна ръка към писмото, сякаш искаше да го прибере, да го скрие, да изтрие думите.
Ема го дръпна назад.
– Не го пипай.
Лукас замръзна на място.
Ема се загледа в него. В този момент тя видя не мъжа си, а човек, който е направил избор. И този избор не включваше нея.
– Колко? – прошепна тя.
– Какво?
– Колко пари не си внесъл?
Лукас отвори уста. Затвори я. Очите му се отклониха встрани.
– Не е толкова много.
– Колко, Лукас?
Той изрече сума. Не беше малка. Не беше и нещо, което можеше да се оправи с една заплата.
Ема почувства как се надига нещо в гърдите ѝ – смесица от гняв, страх и унижение.
– Защо?
Лукас се сви, сякаш думата го удари.
– Нямах избор.
– Всеки има избор.
– Майка ми…
Ема замълча. Сякаш някой натисна вътрешен бутон и всички парчета се наредиха.
– Тя ли е причината?
Лукас не отговори. И това беше отговорът.
Ема затвори очи.
„Истината винаги излиза наяве“, беше казвала баба ѝ. Ема никога не беше мислила, че истината може да боли като счупен зъб, който никой не може да извади без упойка.
Когато отвори очи, усети, че нещо се е променило.
– Утре ще говорим – каза тя тихо. – И този път няма да ми казваш „ще оправя всичко“. Ще ми кажеш всичко.
Лукас кимна бавно. Но в очите му имаше страх. Не от банката. Не от писмото.
От това, че утре може да изгуби нещо много по-голямо.
А Ема, без да го осъзнава напълно, вече беше направила първата крачка към въпрос, който щеше да разруши всички маски.
Глава втора
Жената с куфарите
Сутринта Ема отиде на работа като автомат. Усмихваше се механично, отговаряше на пациенти, записваше часове, подреждаше картони. Отвътре обаче нещо се въртеше, като зъбен бормашина, която не спира.
София я чакаше до входа на кабинета, преди още Ема да е свалила якето си.
– Ем.
Ема се опита да се усмихне.
– Не ме питай нищо. Нямам сили.
София я хвана за ръката и я дръпна встрани, където никой не слушаше.
– Той крие нещо, нали?
Ема преглътна.
– Писмо. За апартамента.
София пребледня.
– Какво писмо?
Ема обясни набързо. Думите ѝ се блъскаха една в друга.
София стисна устни.
– Това вече не е само свекърва за Коледа. Това е война, Ем.
Ема се засмя отново, пак онзи сух смях.
– Аз не искам война. Искам спокойствие.
– Понякога спокойствието се печели.
Ема погледна към часовника. Пациентите вече идваха. Денят не чакаше.
– Ще говорим по-късно – каза тя.
София кимна.
– Само обещай, че няма да останеш сама с това.
Ема не отговори. Обещанията ѝ се струваха чупливи.
Когато се прибра вечерта, първото, което чу, беше чужд глас.
В апартамента.
Ема спря на прага.
Гласът беше женски, уверен, високомерен, сякаш мястото вече ѝ принадлежеше.
– Лукас, ти си сложил чашите на грешния рафт. Тук трябва да стоят големите. Как ще сервираме, ако всичко е объркано?
Ема влезе бавно. Якето ѝ се плъзна от рамото, но тя не го вдигна.
В кухнята стоеше жена с късо палто и две големи чанти до краката си. Косата ѝ беше подредена като за снимка. Усмивката ѝ беше широка, но очите ѝ бяха ледени.
Лукас стоеше до мивката, пребледнял, с ръце, мокри от вода.
– Ема… – изрече той, сякаш това име беше спасителен пояс и камък едновременно.
Жената се обърна към Ема и я огледа отгоре до долу.
– Ти трябва да си Ема – каза тя. – Аз съм Нора.
Ема не беше чувала това име да звучи толкова самоуверено в собствения ѝ дом.
– Какво правите тук? – попита Ема.
Нора се усмихна още по-широко.
– Идвам за Коледа, разбира се. Лукас не ти ли каза?
Ема погледна към Лукас.
– Не. Не ми каза, че ще дойдеш днес.
Лукас отвори уста.
– Тя… просто реши да пристигне по-рано.
– Реших – потвърди Нора спокойно. – Няма смисъл да чакам. Колкото по-рано дойда, толкова по-добре ще подготвим всичко.
Ема усети как нещо се стяга в гърдите ѝ.
– Нора, ние… – започна тя.
– О, не се притеснявай – прекъсна я Нора. – Няма да ти преча. Аз съм много лесна за живеене.
Ема почти се задави от това.
Лукас се приближи към нея, опита се да я хване за ръката, но Ема се дръпна.
Нора направи крачка към бюфета и отвори една вратичка, сякаш е живяла тук от години.
– Хмм. Няма канела. Ще трябва да купим.
Ема стисна челюст.
– Нора, това е нашият дом. Преди да започнете да подреждате, може би трябва да поговорим.
Нора я погледна.
– Разбира се. Можем да поговорим. Но първо, къде ще сложа дрехите си? Лукас, ти ми каза, че има място в спалнята.
Ема се обърна към Лукас рязко.
– В спалнята?
Лукас се запъна.
– Ема, само за няколко дни…
– Коледа не е „няколко дни“, Лукас.
Нора повдигна вежди.
– Мила, нека не правим от празника трагедия. Аз съм майка му. Това е семейство.
Ема усети как думата „семейство“ се забива като игла.
– И аз съм неговата жена.
Нора направи пауза, сякаш тази информация я забавлява.
– Да, да. Разбира се.
Тонът ѝ казваше друго.
Лукас се опита да застане между тях.
– Моля ви… Не сега.
Ема се усмихна студено.
– Кога, Лукас? Кога точно? След като си изгубим дома ли? След като Нора реши къде да стоят чашите и кой да спи в спалнята?
Нора се престори на изненадана.
– Изгубите дома? Какво говориш?
Лукас замръзна.
Ема усети как очите на Нора се впиват в него, как нещо се променя в усмивката ѝ.
– Лукас? – Нора изрече името му тихо, но в гласа ѝ имаше заповед.
Лукас не помръдна.
Ема внезапно разбра, че тази жена не е дошла само за Коледа.
Нора се приближи до Лукас и сложи ръка на рамото му, не като майка, а като собственик.
– Той е уморен – каза тя на Ема. – Не го притискай. Мъжете имат своите грижи.
Ема се засмя тихо.
– Да. Виждам.
Нора се наклони към нея, гласът ѝ стана по-мек, но не по-топъл.
– Мила, ако искаш бракът ти да просъществува, трябва да знаеш кога да мълчиш.
Ема почувства как кръвта ѝ кипва.
– Аз мълчах достатъчно.
Нора вдигна рамене.
– Тогава ще си имаме трудна Коледа.
Ема погледна Лукас.
Той стоеше като момче, което чака наказание. Не защитник. Не партньор. Не мъж до нея.
И Ема усети как нещо в нея се отделя.
Не сълза. Не гняв.
Решение.
Глава трета
Пощата, която не лъже
Същата нощ Нора заспа бързо. Като човек, който е сигурен в правото си да бъде навсякъде.
Ема не можеше. Лукас лежеше до нея, но между тях имаше пропаст, която не се запълва с думи.
Тя стана тихо, излезе в коридора и отиде до масичката с пощата. Запали малката лампа и започна да разглежда пликовете един по един.
Не търсеше нещо конкретно. Търсеше истината.
Имаше още писма. Не едно. Няколко.
Ема усети как пръстите ѝ изстиват.
Едно беше от банка. Другото от институция, която говореше за кредит. Третото – от кантора. Официални думи. Срокове. Предупреждения. Заплахи, облечени в учтивост.
И най-лошото беше едно тънко писмо, което не беше за Лукас.
Беше адресирано до Ема.
Ема го отвори внимателно.
Вътре имаше копие на документ. Декларация. Подпис.
Подписът изглеждаше като нейния.
Само че не беше.
Ема се почувства сякаш някой я е ударил в гърлото.
Тя познаваше подписа си. Знаеше всяка извивка, всяка линия. Това беше имитация. Добра, но не достатъчно.
Документът беше за поръчителство.
Ема затвори очи.
„Не всичко е такова, каквото изглежда.“
Тази фраза се въртеше като ехото на празна стая.
Чу скърцане зад себе си.
Лукас стоеше на прага, с боси крака, с поглед, който вече не можеше да лъже.
– Какво правиш? – прошепна той.
Ема вдигна листа.
– Това.
Лукас пребледня още повече.
– Ема, дай ми го.
– Това не е твоето писмо. Това е моят подпис. Само че не е моят подпис.
Лукас преглътна.
– Не знам за какво говориш.
Ема стана бавно.
– Лукас, имаш две секунди да спреш да ме правиш на глупачка.
Той се приближи, ръцете му се вдигнаха, сякаш искаше да я успокои, но не посмя да я докосне.
– Това… – започна той.
– Кой го направи? – гласът на Ема беше тих, но остър.
Лукас мълча.
И в този момент Ема разбра. Не с логика. С усещане, което се удря в стомаха като лед.
– Нора.
Лукас затвори очи, сякаш името го нарани.
– Тя не…
– Нора е в нашата кухня, Лукас. Нора подрежда чашите ни. И Нора, очевидно, подрежда и живота ни.
Лукас трепна.
– Тя каза, че е временно. Че ще подпиша вместо теб. Че ти така или иначе щеше да се съгласиш.
Ема се засмя без звук.
– Аз щях да се съглася да стана поръчител за какво?
Лукас отмести поглед.
– За заем.
– Какъв заем?
– За… за нейния бизнес.
Ема се почувства, сякаш подът се накланя.
– Тя има бизнес?
– Имаше.
– И защо аз трябва да плащам за него?
Лукас се приближи още една крачка, гласът му беше отчаян.
– Тя щеше да остане без нищо, Ема. Тя каза, че ако не вземе тези пари, ще я съдят. Че ще я унижат. Че ще…
– А нас? – Ема го прекъсна. – Нас няма ли да унижат? Ние няма ли да останем без нищо?
Лукас замълча.
Ема стисна документите, хартията се смачка под пръстите ѝ.
– Утре отивам при адвокат.
– Ема, не. Нека първо поговорим.
– Ние говорим от вчера. И всеки път ти ми даваш само половината. – Тя го погледна право в очите. – Няма да живея на половини, Лукас.
В този момент от спалнята се чу шум. Нора се размърда.
Лукас се стресна, сякаш беше хванат.
Ема усети как гневът ѝ се превръща в ледена яснота.
– Ако тя е способна да фалшифицира подписа ми, на какво още е способна?
Лукас прошепна:
– Ти не я познаваш.
Ема кимна.
– Вече започвам да я опознавам. И това ме плаши.
Тя сложи документите в чантата си. После взе телефона и написа на София:
„Утре ми трябва адвокат. Спешно.“
Секунди по-късно София отговори:
„Имам човек. Казва се Даниел. Ще ти помогне.“
Ема прочете името и усети, че това е началото на нещо, което няма да се върне назад.
Глава четвърта
Човекът с тихия поглед
На следващия ден в кабинета беше още по-хаотично. Една жена плачеше в чакалнята, мъж се караше на сестрата, че закъснява, а телефонът не спираше.
Ема се движеше като сянка.
Когато вратата се отвори и влезе Хенри, всичко около него сякаш притихна. Не защото беше шумен. Напротив. Защото носеше спокойствие като скъпа дреха.
Беше добре облечен, без да е натрапчив. Погледът му беше тих и внимателен. Не от онези, които те оглеждат и преценяват. По-скоро от онези, които виждат.
– Добър ден – каза той.
Ема отговори машинално.
– Добър ден. Имате ли час?
– Да.
Той подаде картон. Докато Ема записваше, забеляза ръцете му. Силни, но без грубост. Пръстите бяха спокойни, сякаш този човек не се паникьосва.
– Изглеждате уморена – каза той тихо.
Ема вдигна поглед рязко.
– Моля?
Той не се усмихна, само леко наклони глава.
– Не искам да ви обиждам. Просто… виждам.
Ема усети как нещо в нея се размеква, почти неволно. Но веднага се стегна.
– Случвало се е и на по-уморени хора.
Хенри кимна.
– Да. Случвало се е на всички.
Той седна. Ема се опита да се върне към работата, но думите му останаха като шепот в ушите ѝ.
Когато след малко той излезе от кабинета, отиде до рецепцията, за да плати. Ема му подаде бележката и той я взе.
После, вместо да си тръгне, той остави картата си на плота.
Ема го погледна объркано.
– Забравихте си картата.
– Не. Оставям я.
– Защо?
Той се наведе леко, без да нарушава границите.
– Понякога човек има нужда от човек, който да слуша, без да пита много. Ако някога ви се наложи… обадете се.
Ема се вкамени.
– Аз… не познавам хора, които оставят карта на непознат.
Хенри се усмихна едва-едва.
– Аз не обичам да съм непознат, когато виждам, че някой е на ръба.
Ема усети как гърлото ѝ се свива. Не от нежност. От подозрение.
– Какво искате?
Хенри не се обиди.
– Нищо. Понякога „нищо“ е истинската причина.
Той си тръгна.
Ема остана с картата в ръка.
На нея пишеше само име и телефонен номер. Без титли, без реклами.
Ема усети, че в живота ѝ се появява още един човек. И това можеше да е спасение. Или още един капан.
Глава пета
Университетът и жената с червеното червило
Вечерта Ема не се прибра веднага. Не можеше да се върне в апартамент, където Нора се държи като господарка, а Лукас като дете.
Вместо това отиде при София.
София живееше в малък апартамент, пълен с книги и одеяла. Там миришеше на чай, на домашно и на сигурност.
– Разказвай – каза София, още щом Ема седна.
Ема извади документите и ги сложи на масата.
София прочете, пребледня, после стисна ръката на Ема.
– Това е престъпление.
– Знам.
– Даниел ще се побърка.
– Кога мога да го видя?
София погледна телефона си.
– Сега. – Тя набра номер. – Даниел? Имам спешно. Да, много спешно.
Ема слушаше как София говори, и за пръв път от дни усети, че не е сама.
След като уговориха среща за следващия ден, София наля чай.
– А свекърва ти? – попита тя.
Ема се засмя горчиво.
– Тя вече сигурно е решила какво ще ядем за Коледа и как ще живеем след Коледа.
София сведе глас.
– Ем… сигурна ли си, че Лукас няма и друга тайна?
Ема я погледна.
– Какво имаш предвид?
София се замисли.
– Нещата се трупат твърде много. Дългове. Фалшив подпис. Майка му е твърде уверена. Сякаш знае, че той няма да се обърне срещу нея.
Ема замълча.
После прошепна:
– Той не може да каже „не“. Не на нея. Не на никого.
София остави чашата.
– А на теб?
Ема не отговори.
Тази нощ, вместо да се прибере, Ема остана при София. Седяха в тъмното, без да говорят много.
Но в главата на Ема се въртеше една мисъл: „Къде е границата?“
На следващия ден, когато се прибра рано сутринта, апартаментът беше тих. Нора още спеше. Лукас беше излязъл.
Ема видя бележка на масата:
„Имам лекции. Ще се върна по-късно. Моля те, не прави сцени.“
Ема замръзна.
„Лекции.“
Лукас никога не беше споменавал, че ходи на лекции.
Тя прочете бележката пак.
Сърцето ѝ се удари в ребрата.
Без да мисли много, Ема облече палтото си и излезе. Взе ключовете, телефона, документите.
И тръгна след него.
Не знаеше точно къде, но имаше усещане. Лукас беше споменавал за университет преди месеци, небрежно, като нещо далечно. Ема беше помислила, че се шегува.
Сега вече не звучеше като шега.
Ема стигна до голяма сграда, която приличаше на място, където хората се правят на уверени, докато вътре се страхуват.
Влезе. Миришеше на прах, на книги и на чужди мечти.
В коридора видя Лукас.
Беше с раница на рамо. Изглеждаше различен. По-събран. По-далечен.
И до него вървеше жена.
Жена с дълга коса, с червено червило и уверен смях.
Тя говореше, докато докосваше ръката му, сякаш това е най-естественото нещо.
Ема спря. Светът около нея се отдръпна.
Лукас се усмихваше.
Такава усмивка Ема не беше виждала отдавна.
Жената се наведе към него и прошепна нещо. Лукас се засмя тихо.
Ема почувства как нещо в нея се чупи.
Тя пристъпи напред.
Но преди да стигне до тях, жената се изправи на пръсти и го целуна по бузата. После още веднъж, по-близо до устните.
Лукас не я отблъсна.
Ема остана на място, с усещането, че всички думи, които е премълчавала, сега се връщат като лавина.
И в този момент тя разбра: Коледа няма да е просто празник.
Щеше да бъде съд.
Глава шеста
Даниел и подписът, който не е твой
Даниел беше от онези хора, които не говорят много, но когато говорят, не оставят място за измъкване.
Срещнаха се в малко помещение, което миришеше на хартия и кафе. По стените имаше папки. Много папки. Всеки лист вътре беше чужда беда.
Ема седна срещу него. София беше до нея.
Даниел взе документите, погледна ги, после вдигна очи.
– Това не е ваш подпис.
Ема кимна.
– Знам.
– Имате ли достъп до договорите за жилищния кредит?
– Вкъщи са. В шкафа.
Даниел се облегна назад.
– Ако има фалшификация, можем да искаме експертиза. Но трябва да действаме бързо. – Погледът му се спря върху Ема. – Въпросът е: кой е подписал?
Ема усети как гърлото ѝ пресъхва.
– Мисля, че майка му.
Даниел не се изненада.
– А съпругът ви знае ли?
Ема не отговори веднага.
София каза вместо нея:
– Той знае повече, отколкото признава.
Даниел кимна.
– Тогава трябва да решите кое искате. Искате да спасите брака или да спасите себе си.
Ема почувства как думите му режат.
– И двете – прошепна тя.
Даниел я погледна спокойно.
– Понякога това е невъзможно. Но ще започнем с това, което е спешно.
Той извади лист и започна да пише.
– Първо, уведомление. Второ, жалба. Трето, искане за спиране на действията по кредита, ако са свързани с фалшиви документи. И четвърто… – той спря. – Трябва да говорим с банката.
Ема преглътна.
– Лукас ще се побърка.
– Лукас вече ви е оставил да се побъркате сама – каза Даниел сухо. – Време е да сменим ролите.
Ема се сви, но усети, че в тези думи има нещо, което ѝ дава сила.
Когато излязоха, София я прегърна.
– Ще се справим.
Ема прошепна:
– А ако всичко се срути?
София я погледна строго.
– Тогава ще построиш ново. Но първо ще видим кой дърпа въжетата.
Ема се прибра с документи в чантата и с план в главата.
Когато отключи, чу гласове от кухнята.
Нора и Лукас.
Ема спря, заслуша се.
– Казах ти да не я оставяш да бърка – гласът на Нора беше тих, но остър. – Тя е емоционална. Такива жени развалят всичко.
Лукас отговори уморено:
– Тя има право да знае.
Нора се засмя.
– Право? Лукас, аз те родих. Аз знам кое е право.
Ема усети как ръцете ѝ се свиват.
– Ти направи каквото трябва. – Нора продължи. – Ако трябва, ще изкарам, че тя е подписала доброволно. Ти ще го потвърдиш. И край.
Лукас прошепна:
– Не мога.
– Можеш – каза Нора. – Защото ако не го направиш, няма да загубиш само апартамента.
Настъпи тишина.
Ема усети как сърцето ѝ забива.
– Какво ще загубя? – попита тя, като влезе в кухнята.
Лукас се обърна рязко. Нора не се стресна. Само се усмихна.
– Нищо, мила – каза Нора. – Просто си говорим за празника.
Ема се приближи бавно.
– Не. Вие си говорите за мен.
Нора наклони глава.
– За семейството, Ема. За общото благо.
Ема се усмихна студено.
– Вие не знаете какво е общо благо. Вие знаете само какво е ваше.
Нора стисна устни.
– Внимавай как говориш.
Ема сложи чантата си на масата и извади документите.
– Даниел също каза да внимавате.
Лукас пребледня.
– Ема…
Нора замръзна.
– Кой е Даниел?
Ема я погледна право в очите.
– Адвокатът, който ще се погрижи никой да не си играе с подписа ми.
В кухнята въздухът стана тежък.
И тогава Нора направи нещо, което Ема не очакваше.
Тя се засмя.
– Адвокат? – Нора поклати глава. – Мила, ти наистина не разбираш с кого си имаш работа.
Ема почувства как стомахът ѝ се свива.
– Тогава ми покажете – прошепна тя. – Покажете ми истината.
Нора се наведе към нея, гласът ѝ стана като шепот.
– Истината е, че Лукас има дълг не само към банката. И този дълг не се плаща с пари.
Лукас се опита да прекъсне:
– Мамо, стига.
Нора го погледна ледено.
– Не ме наричай така, когато аз те спасявам.
Ема погледна Лукас.
И за първи път видя в очите му не само вина.
Видя страх.
Истински страх.
Глава седма
Оливия и онзи поглед
Ема не спа цяла нощ. В главата ѝ се въртяха думи като „дълг“ и „истина“, а тишината беше пълна с невидими ножове.
На сутринта Лукас излезе рано, без да я погледне. Нора остана у дома, сякаш е домакинята.
Ема се приготви за работа и тръгна, но в последния момент се обърна към Нора.
– Нора, едно нещо.
Нора повдигна вежди.
– Слушам.
– Докато сте тук, няма да отваряте нашата поща. Няма да ровите в шкафовете. Няма да подреждате документи. Ако го направите, ще извикам полиция.
Нора се усмихна.
– Ти си смешна.
– Аз съм сериозна.
Нора се приближи.
– Ема, ти мислиш, че имаш власт, защото имаш закон. Но има неща по-силни от закона.
Ема задържа погледа ѝ.
– Има нещо по-силно от всичко това. Казва се граница.
Нора се изсмя, но този смях беше по-къс.
Ема излезе, но не отиде директно на работа. В главата ѝ беше лицето на жената в университета.
Оливия.
Ема не знаеше името ѝ, но го научи лесно. Понякога истината не се крие, тя просто чака да я попиташ.
Една жена от коридора спомена името, когато Ема стоеше настрани и слушаше.
Оливия.
Ема го повтори наум, докато вървеше.
Когато стигна до кабинета, София я чакаше пред вратата.
– Ем, какво става?
Ема я хвана за ръката и я вкара вътре.
– Лукас има друга. Казва се Оливия.
София замръзна.
– Сигурна ли си?
Ема кимна.
– Видях ги.
София стисна зъби.
– И той още има наглостта да доведе майка си.
Ема се засмя горчиво.
– Майка му не е просто гост. Тя е генерал.
София преглътна.
– Какво ще правиш?
Ема погледна към пациентите, към хаоса, към деня, който не се интересуваше от драмите ѝ.
– Ще се усмихвам тук. А после ще разбера всичко.
София поклати глава.
– Внимавай.
Ема кимна.
– Внимавам. От днес нататък внимавам за всичко.
Същия следобед, когато Ема излезе за малко въздух, видя Хенри отново. Стоеше до входа, сякаш неслучайно е там.
Ема се приближи подозрително.
– Следите ли ме?
Хенри се усмихна едва.
– Не. Просто… минавах.
Ема въздъхна.
– Вие казвате „просто“, а после нищо не е просто.
Хенри я погледна внимателно.
– Видях ви вчера. И ви видях днес. Очите ви са още по-уморени.
Ема усети как гърлото ѝ се стяга.
– Какво искате, Хенри?
– Да ви кажа нещо – каза той спокойно. – Ако някой ви притиска с дългове и документи, не се опитвайте да го носите сама. И ако има фалшив подпис… не се бавете.
Ема го погледна рязко.
– Откъде знаете за фалшив подпис?
Хенри вдигна ръце леко, сякаш показва, че няма да я нападне.
– Не знам вашата история. Знам истории. Много истории. И когато видя човек като вас, който не спи, който трепери, който се опитва да изглежда нормален… обикновено има документ зад това.
Ема преглътна.
– Вие кой сте?
Хенри замълча за миг.
– Бях човек, който подписваше документи, преди да разбере колко лесно могат да разрушат дом.
Ема го гледаше. В него имаше нещо тежко.
– Защо ми го казвате?
Хенри се приближи леко.
– Защото има хора, които живеят като Нора. И хора, които оцеляват като Лукас. А вие… – той спря. – Вие не сте нито едното. Вие сте човек, който може да сложи край.
Ема усети как думите му се забиват.
– Аз не искам да слагам край. Искам да оправя.
Хенри кимна.
– Понякога оправянето е краят на старата версия.
Ема остана без думи.
Хенри се отдръпна.
– Ако ви потрябва контакт с човек от банка, мога да помогна. Не обещавам чудеса. Но обещавам, че ще се опитам.
Ема стисна картата в джоба си.
Сякаш светът ѝ подаваше въжета. Въпросът беше кои са спасителни и кои са примки.
Глава осма
Падането на маските
Вечерта Ема се върна у дома и намери Нора в хола, седнала удобно, сякаш е на трон. Пред нея имаше разпечатки. Документи. Техните документи.
Ема замръзна.
– Казах ви да не ги пипате.
Нора не вдигна поглед.
– Трябваше да видя какво сте подписали. Вие, младите, подписвате без да мислите.
Ема се приближи и дръпна листовете от ръцете ѝ.
– Това са наши документи.
Нора се усмихна спокойно.
– А аз съм майката на мъжа ти. Това прави всичко наше.
Ема стисна листовете.
– Не. Това прави всичко мое, ако вие не излезете оттук.
Нора повдигна вежди.
– Ти ще ме изгониш?
– Да.
Нора се засмя.
– И как? Лукас никога няма да ти позволи.
В този момент входната врата се отвори. Лукас влезе.
Ема се обърна към него.
– Лукас. Сега. Тук. Избираш.
Лукас замръзна.
– Ема…
– Не. – Ема вдигна ръка. – Няма „Ема“. Има избор. Или тя си тръгва, или аз си тръгвам. Но ако аз си тръгна, ще взема документите, ще взема адвоката и ще взема всичко, което ми се полага, защото някой тук е решил да подпише вместо мен.
Нора се изправи бавно.
– Лукас, кажи ѝ да се успокои.
Лукас стоеше между двете, като човек, който е на мост и мостът гори.
– Ема… тя е моя майка.
Ема кимна.
– А аз съм твоя жена. Или поне бях, докато не реши, че майка ти има повече права върху живота ти.
Нора пристъпи към Лукас и сложи ръка на ръката му.
– Сине, не се поддавай на истерия.
Ема усети как я изгаря думата „истерия“.
– Лукас. – Гласът ѝ беше лед. – Университетът. Оливия. Дълговете. Майка ти. Подписът ми. Колко още?
Лукас пребледня.
Нора се стресна за пръв път.
– Каква Оливия?
Ема се усмихна тъжно.
– О, не знаеш ли? Интересно. – Тя погледна Лукас. – Тя не знае ли?
Лукас прошепна:
– Ема, моля те…
– Не ме моли. Отговори.
Нора се обърна към него бавно.
– Лукас?
Той трепереше. После изрече тихо:
– Оливия е от университета.
Нора присви очи.
– И?
Лукас замълча.
Ема го погледна и каза онова, което той не можеше:
– Тя е повече от „от университета“.
В стаята се разля тишина, като разлято вино. Лепкава, червена, неизтриваема.
Нора гледаше Лукас.
– Това вярно ли е?
Лукас не отговори.
Нора се приближи към него, гласът ѝ стана тих и опасен.
– Ти ме излагаш.
Ема се засмя, този път с болка.
– Вижте я. Не я интересува какво прави синът ѝ. Интересува я дали я излага.
Нора се обърна към Ема с ярост.
– Ти го настройваш срещу мен!
Ема направи крачка напред.
– Не. Вие го настроихте срещу самия него. И сега той не знае кой е.
Лукас прошепна:
– Стига…
Ема го погледна.
– Кажи ми истината. Цялата. Сега.
Лукас затвори очи. После, сякаш се предаде, каза:
– Взех втори заем.
Ема почувства как земята се отдръпва.
– Втори?
– За да покрия нейни дългове. – Той кимна към Нора. – И… за да плащам таксата в университета. И… – гласът му се пречупи. – И за да покрия едни загуби.
– Какви загуби?
Лукас се обърна към прозореца.
– Инвестирах. Във фирма на човек, който обеща бърза печалба. Беше… грешка.
Ема стисна устни.
– Кой е този човек?
Лукас прошепна:
– Калеб.
Нора се намеси рязко:
– Не произнасяй това име.
Ема се обърна към нея.
– Значи го познавате.
Нора мълчеше.
Лукас се сви.
– Калеб е… бизнесмен. Умен. Опасен. – Лукас преглътна. – Той каза, че ако не върна парите, ще ме съсипе.
Ема усети как студ се плъзга по гръбнака ѝ.
– И ти реши да ме направиш поръчител.
Лукас не я погледна.
– Мама каза, че е единственият начин.
Ема се засмя тихо.
– Значи майка ти решава и кой ще плаща и кой ще мълчи.
Нора пристъпи напред.
– Аз спасих сина си.
Ема я погледна право в очите.
– Не. Вие го удавихте и сега се хвалите, че му държите главата над водата.
Нора се разтрепери от гняв.
– Лукас, кажи ѝ да спре.
Лукас стоеше като счупен.
Ема се обърна към него и каза ясно:
– Аз няма да съм вашата спасителна лодка. Ако искаш да останем заедно, днес казваш „не“. На нея. На Калеб. На Оливия. На всичко, което е лъжа.
Лукас вдигна глава. Очите му се напълниха.
– Не знам как.
Ема прошепна:
– Тогава ще се научиш. Или ще останеш сам.
Нора се засмя студено.
– Ти мислиш, че ще го вземеш от мен?
Ема я погледна.
– Аз не го вземам. Аз го връщам на него.
И тогава Лукас, за пръв път, прошепна:
– Мамо… тръгни си.
Нора се вкамени.
– Какво каза?
Лукас повтори, по-силно:
– Тръгни си.
Нора го удари по бузата. Бързо. Рязко. Без колебание.
Ема изкрещя.
Лукас остана неподвижен, с отпечатък на лицето.
Нора трепереше от ярост.
– Неблагодарник.
Ема се хвърли напред.
– Излизайте!
Нора я погледна с омраза, после взе чантата си и тръгна към вратата.
На прага се обърна към Лукас.
– Помни, сине. Аз знам всичко за теб. И ако ме предадеш, ще го разберат всички.
Тя излезе и тресна вратата.
В апартамента остана тишина.
Лукас се отпусна на стола, сякаш краката му отказаха.
Ема стоеше срещу него, трепереща.
– Какво знае? – прошепна тя.
Лукас закри лицето си с ръце.
– Тайната ми.
Ема почувства как сърцето ѝ спира.
– Каква тайна?
Лукас прошепна, едва чуто:
– Има още един заем. На твое име. И… подписът е истински.
Ема го гледаше, без да разбира.
– Как така истински?
Лукас вдигна очи. В тях имаше отчаяние.
– Ти го подписа, Ема. Миналата година. Когато беше болна. Когато не си спомняше добре. Мама ти даде лист и ти подписа, мислейки, че е за ремонта.
Ема пребледня.
Споменът се върна като удар. Една вечер. Главоболие. Треска. Лукас носи лист. Нора „помага“. Ема подписва, без да чете, защото вярва.
Тя се свлече на дивана.
– Не…
Лукас се разплака.
– Прости ми.
Ема гледаше в празното.
„Една подписана страница може да отнеме дом.“
И сега тя разбираше: домът вече е под заплаха. И не от банката.
От хората вътре.
Глава девета
Калеб, който не обича „не“
Следващите дни бяха като ходене по тънък лед.
Нора не се върна. Но сянката ѝ беше навсякъде.
Лукас се държеше тихо. Прекалено тихо. Като човек, който чака буря.
Ема се обаждаше на Даниел, носеше документи, търсеше договори, копия, бележки. Всяка хартийка беше доказателство. Всяка липсваща хартийка беше страх.
Даниел каза ясно:
– Ако има заем на ваше име, подписан в момент, когато сте били в невъзможност да разберете, това може да се оспори. Но ще трябва медицинско доказателство. И свидетели.
Ема преглътна.
– Лукас е свидетел.
Даниел я погледна.
– Лукас е и част от проблема.
Ема не можеше да отрече.
София беше до нея като стена.
– Няма да я оставим – каза тя.
Но най-страшното дойде в една вечер, когато на вратата се почука.
Ема отвори и видя мъж, който изглеждаше като човек, свикнал да получава това, което иска.
Не беше висок. Не беше особено красив. Но имаше поглед, който не пита. Той нарежда.
– Ема? – попита.
Ема се вцепени.
– Кой сте вие?
Мъжът се усмихна леко.
– Казвам се Калеб.
Ема усети как кръвта ѝ се отдръпва от лицето.
Калеб погледна вътре, сякаш има право.
– Мога ли да вляза?
Ема стисна вратата.
– Не.
Калеб наклони глава.
– А, „не“. Интересно. Лукас не е добър с тази дума.
Ема усещаше как сърцето ѝ бие.
– Лукас не е тук.
– Знам. – Калеб се усмихна. – Затова съм тук.
Ема преглътна.
– Какво искате?
Калеб се наведе леко напред.
– Искам парите си.
Ема стисна зъби.
– Говорете с Лукас.
Калеб въздъхна театрално.
– Говоря с Лукас отдавна. Той се крие зад майка си, зад университета, зад вас. – Очите му се спряха върху Ема. – Особено зад вас.
Ема почувства как лед се плъзга в стомаха ѝ.
– Аз не съм ви длъжна.
Калеб се усмихна.
– Това ще реши съдът. Или банката. Или… – той направи пауза. – Или хората, които обичате.
Ема усети как пръстите ѝ се впиват във вратата.
– Заплашвате ли ме?
Калеб повдигна рамене.
– Аз не заплашвам. Аз предупреждавам. Разлика има.
Ема се насили да диша.
– Имате ли документ?
Калеб извади папка и я отвори точно пред нея, така че тя да види копие на договор. И нейният подпис.
Ема се почувства така, сякаш се дави.
– Това… – прошепна тя.
Калеб я гледаше с удоволствие.
– Да. Вашият подпис. И вашата отговорност.
Ема усети как гневът ѝ се надига.
– Това е манипулация.
– Това е бизнес – каза Калеб спокойно. – А бизнесът не се интересува от вашите чувства.
Ема вдигна глава.
– Интересува се от закона.
Калеб се засмя тихо.
– Вие сте сладка, Ема. Наистина. – Той се приближи още малко. – Но законът е бавен. А аз не обичам да чакам.
Ема извади телефона си.
– Ще се обадя на полиция.
Калеб се спря. Погледът му стана още по-остър.
– Обадете се. Докато говорите, аз ще изпратя съобщение на Лукас. И ще му кажа, че ако не плати, ще разкажа на университета как си е плащал таксите.
Ема замръзна.
– Какво общо има университетът?
Калеб се усмихна.
– О, Ема… колко неща не знаеш.
Той се отдръпна една крачка.
– Имате време. Малко. Колкото да разберете с кого сте се оженили.
Калеб тръгна по коридора, но преди да изчезне, се обърна.
– Весела Коледа, Ема.
Думите му бяха като подигравка.
Ема затвори вратата и се облегна на нея.
Ръцете ѝ трепереха.
После извади телефона и набра Хенри.
Глава десета
Хенри и човекът от банката
Хенри отговори почти веднага.
– Ема?
Гласът му беше спокоен, сякаш очакваше този разговор.
– Хенри… той дойде.
– Кой?
Ема преглътна.
– Калеб.
Настъпи кратка пауза.
– Вие сте в опасна ситуация – каза Хенри тихо. – Но не сте сама. Къде сте?
– У дома.
– Добре. Заключете. Не отваряйте повече. И ми кажете: имате ли адвокат?
– Да. Даниел.
– Добре. Аз ще се свържа с човек, когото познавам. Той работи в банка. Не обещавам чудеса, но ще ви кажа какви са следващите ходове.
Ема стисна телефона.
– Защо го правите?
Хенри въздъхна.
– Защото съм бил от другата страна. И защото вярвам, че има хора, които заслужават втори шанс. – Той направи пауза. – Но не и Нора. Не и Калеб.
Ема усети тръпка.
– Познавате ги?
Хенри замълча. После каза:
– Познавам типа им. Нека това ви стига.
Ема кимна, макар да знаеше, че той не я вижда.
– Добре.
– И още нещо – гласът на Хенри стана по-твърд. – Ако Лукас иска да останете заедно, той трябва да е на ваша страна. Истински. Не на думи.
Ема затвори очи.
– Не знам дали може.
– Ще разберете. – Хенри говореше спокойно. – Хората показват какви са, когато са притиснати.
Ема почувства, че това е истината.
Когато затвори, телефонът ѝ веднага звънна пак.
Лукас.
Ема се поколеба. После отговори.
– Къде си? – попита тя.
Лукас звучеше задъхан.
– Идвам. Сега.
– Калеб беше тук.
Настъпи тишина.
– Какво… какво ти каза?
Ема усети как гневът ѝ се връща.
– Пита ме дали може да влезе. Поздрави ме за Коледа. И ми показа моя подпис.
Лукас изстена.
– Ема, моля те, не говори с него.
– А с кого да говоря, Лукас? С майка ти ли? С Оливия ли? Или с теб, който ми казваш „моля те“, но никога не правиш това, което трябва?
Лукас замълча. После прошепна:
– Ще ти кажа всичко. Само… не се отказвай.
Ема се засмя горчиво.
– Аз не се отказвам, Лукас. Аз се спасявам.
Когато Лукас се прибра, беше пребледнял и мокър от пот, сякаш е бягал.
Ема го посрещна в коридора.
– Седни.
Лукас седна. Очите му бяха пълни.
– Кажи ми за Оливия.
Лукас преглътна.
– Тя… беше… – той се задави. – Тя беше грешка.
Ема го погледна студено.
– Не. Грешка е да объркаш часа. Това е избор.
Лукас затвори очи.
– Аз се чувствах като провален. В университета… там беше друго. Там никой не знаеше за дълговете, за майка ми, за всичко. Оливия… тя ме караше да се чувствам важен.
Ема усети как болката я пробожда.
– А аз?
Лукас погледна към нея, сълзи се стичаха.
– Ти ме караше да се чувствам истински. И това ме плашеше.
Ема стисна челюст.
– Страхът ти почти ни остави без дом.
Лукас кимна, разплакан.
– Знам.
Ема вдигна документите.
– И сега какво?
Лукас прошепна:
– Калеб… той не е просто бизнесмен. Той е човек, който има хора. И майка ми… тя го познава отдавна. Тя беше… в неговите сделки. Когато фирмата ѝ потъна, той ѝ помогна. Но после… после започна да иска повече.
Ема го гледаше.
– А ти?
– Аз се опитах да я спася – каза Лукас, гласът му беше отчаян. – А после тя започна да спасява мен… по нейния начин.
Ема се засмя тихо.
– По нейния начин е да унищожи всички около себе си, за да остане важна.
Лукас преглътна.
– Може би.
Ема се наведе напред.
– Лукас, слушай ме. Даниел ще действа. Хенри ще говори с човек от банка. Но това няма да помогне, ако ти пак се огънеш.
Лукас кимна бързо.
– Няма.
Ема го гледаше дълго. После каза тихо:
– И още нещо. Ако има още нещо, което не съм чула, ако има още един документ, още една лъжа, още една жена… аз си тръгвам. Без да се обръщам.
Лукас прошепна:
– Няма.
Ема не беше сигурна дали да му вярва.
Но знаеше нещо друго: вече няма да вярва на думи. Само на действия.
Глава единадесета
Съдът, който слуша и мълчи
Дните до Коледа се превърнаха в поредица от срещи, разговори, подписи и страх.
Даниел подаде документи. София носеше копия. Ема търсеше медицински бележки от онзи период, когато е била болна и е подписала, без да осъзнае.
Хенри се обади.
– Говорих с човек – каза той. – Има шанс да спрат действията временно, ако докажете, че сте били подведена. Но трябва да действате бързо.
Ема затвори очи.
– Колко бързо?
– Колкото по-бързо, толкова по-добре.
И така, на една сутрин, която беше студена и сива, Ема се озова в съдебна зала.
Вътре миришеше на тежки парфюми, на страх и на чужди съдби.
Калеб беше там, седнал спокойно, сякаш е на представление. До него стоеше жена с папка, която изглеждаше като човек, който се храни с чужди падения.
Нора също беше там.
Ема я видя и усети как гърлото ѝ се свива. Нора не беше сама. До нея стоеше мъж, който изглеждаше като неин защитник, с твърд поглед и скъпа обувка.
Лукас седеше до Ема. Ръцете му трепереха.
Даниел стоеше отпред, спокоен като камък.
Когато започнаха, думите се изсипаха като ледена вода.
Калеб говореше за договори, за задължения, за подписи. Нора гледаше Ема с поглед, който казваше: „Виждаш ли?“.
Ема стискаше ръцете си под масата.
Даниел стана и каза спокойно:
– Този подпис е резултат от заблуда и натиск. И има основания да се смята, че е използвано умишлено състояние на неразположение.
Калеб се усмихна.
– Заблуда? – попита той. – Тя е възрастна жена. Разумна. Ако е подписала, значи е съгласна.
Ема усещаше как гневът ѝ се надига.
Даниел извади медицински документи.
– Ето доказателство за състоянието ѝ. И ето свидетел, който може да потвърди, че в този момент е била под натиск.
Всички погледи се обърнаха към Лукас.
Лукас пребледня. Устата му се отвори, но не излезе звук.
Нора го гледаше като нож.
Лукас преглътна.
– Лукас – прошепна Ема.
Той погледна към нея. В очите му имаше паника.
После погледна към Нора.
Нора наклони глава, усмивката ѝ беше лед.
И тогава Лукас каза:
– Да. Тя беше болна. Мама ѝ даде листа. Каза ѝ, че е за ремонта. Ема не четеше. Подписа.
В залата настъпи шум.
Нора се изправи рязко.
– Лъжец!
Съдията я прекъсна строго.
Нора седна, но лицето ѝ беше изкривено от ярост.
Калеб се усмихна, сякаш това не го притесняваше.
– Дори така – каза той спокойно. – Тя е подписала. Подписът е реален.
Даниел кимна.
– И точно затова има закон, който защитава от измама.
Ема гледаше Даниел и усещаше как за пръв път от седмици някой говори за нея като за човек, не като за инструмент.
Калеб се наведе към съдията.
– Искам да добавя нещо. – Той се усмихна. – Лукас също има задължения. И ако те не се покрият, ще започнат други процедури.
Ема усети как Лукас трепна.
Даниел стана.
– Това е опит за натиск. Моля да се вземе предвид.
Съдията се намръщи.
Нора се изправи отново, гласът ѝ се разля:
– Тази жена разрушава семейството! Тя е неблагодарна! Аз само помагах!
Ема не издържа. Стана.
– Вие не помагате. Вие взимате. – Гласът ѝ трепереше, но думите бяха ясни. – Вие взехте спокойствието ми, взехте доверието ми, взехте подписа ми. И ако това е „помощ“, тогава аз не искам такава майка.
Настъпи тишина.
Нора пребледня от ярост.
Съдията вдигна ръка.
– Достатъчно.
Процедурите продължиха. Беше дълго. Беше тежко. Ема чувстваше, че всеки час я остарява.
Накрая съдията каза, че ще има временно спиране на действията, докато се изяснят обстоятелствата. Експертиза. Допълнителни доказателства.
Не беше победа.
Но беше въздух.
Когато излязоха навън, Калеб се приближи до Ема.
– Умна сте – каза той тихо. – Но не забравяйте: аз не обичам да губя.
Ема го погледна.
– Аз също.
Калеб се усмихна и тръгна.
Нора остана на стълбите, гледаше Лукас.
– Ти ме предаде.
Лукас прошепна:
– Ти ме научи да предавам. Аз просто… спрях.
Нора го удари с думи, по-силно от шамара.
– Ще съжаляваш.
Ема хвана Лукас за ръката и го дръпна.
– Хайде.
Когато се прибраха, Ема седна на дивана и за пръв път от дни се разплака истински.
Лукас коленичи пред нея.
– Прости ми.
Ема го погледна през сълзи.
– Не знам дали мога да простя. Но знам, че мога да се боря.
Лукас кимна.
– Аз ще се боря с теб.
Ема затвори очи.
„Не всичко е такова, каквото изглежда.“
Но може би не всичко е загубено.
Глава дванадесета
Коледа без маски
Коледа дойде тихо, без фанфари.
Нямаше Нора в кухнята. Нямаше празнична суматоха. Нямаше усещането за чуждо присъствие, което задушава.
Имаше само Ема и Лукас.
И една малка елха, която Ема купи на връщане от работа, сякаш за да докаже на себе си, че домът им още е тук.
Вечерта седнаха на масата. Храната беше проста. Не беше празнична по традиционните правила. Но беше тяхна.
Ема гледаше Лукас.
– Ако ме излъжеш пак – каза тя тихо, – това ще е краят.
Лукас кимна.
– Няма да те лъжа.
Ема въздъхна.
– Оливия?
Лукас преглътна.
– Прекратих всичко. Казах ѝ истината. – Очите му се напълниха. – Тя ме погледна и каза, че съм слаб. И… беше права.
Ема не каза нищо.
– Но аз не искам да съм слаб – продължи Лукас. – Искам да съм човекът, който заслужава теб.
Ема го погледна дълго.
– Заслужаването не се казва. Заслужаването се прави.
Лукас кимна.
– Ще го правя.
Ема се облегна назад. Мислите ѝ бяха като птици, които не намират къде да кацнат.
– Хенри ми помага – каза тя.
Лукас се стресна.
– Какъв Хенри?
Ема го погледна.
– Един човек, който се появи, когато ти изчезна.
Лукас преглътна.
– Ти… имаш ли нещо с него?
Ема се засмя тъжно.
– Ти имаш наглостта да питаш?
Лукас се сви.
– Извинявай.
Ема въздъхна.
– Нямам. Той просто е човек. И понякога това е достатъчно.
Лукас кимна.
В този момент телефонът на Ема звънна.
София.
Ема отговори.
– Ем! – София звучеше развълнувано. – Даниел каза, че експертизата върви добре. Има шанс да докажем, че са злоупотребили.
Ема почувства как въздухът ѝ се връща.
– Благодаря ти.
– И още нещо – добави София. – Нора е подала жалба срещу теб. Казва, че я тормозиш.
Ема замръзна.
Лукас чу последните думи и пребледня.
– Тя… какво?
София продължи:
– Не се плаши. Даниел казва, че е отчаян ход. Но внимавай.
Ема затвори и седна.
Лукас прошепна:
– Тя не спира.
Ема го погледна.
– Нито аз.
Лукас се наведе към нея.
– Ема… страх ме е.
Ема кимна.
– И мен ме е страх. Но вече не се страхувам да кажа „не“.
Лукас я гледаше.
– И на мен ли ще кажеш „не“, ако не се променя?
Ема го погледна право в очите.
– Да.
Това „да“ беше най-честното нещо, което беше казвала отдавна.
Лукас преглътна и кимна.
– Тогава ще се променя.
Ема протегна ръка и докосна лицето му там, където още сякаш стоеше отпечатъкът от шамара.
– Не заради мен – прошепна тя. – Заради теб.
Лукас затвори очи.
И в тази Коледа, без маски, Ема усети, че има шанс.
Не за идеално семейство.
А за истинско.
Глава тринадесета
Тайният студент
След празника дойде нов удар.
Нора се появи отново. Не в апартамента. В кабинета на Ема.
Влезе с усмивка, която беше твърде любезна.
Ема я видя и замръзна. Пациентите в чакалнята се обърнаха.
– Нора – каза Ема тихо. – Тук не е мястото.
Нора се усмихна широко.
– Аз просто искам да поговорим. Като жени.
Ема се приближи до нея.
– Ако не излезете, ще извикам охрана.
Нора наклони глава.
– Толкова си драматична.
Ема стисна челюст.
– Излезте.
Нора се наведе към нея и прошепна:
– Калеб няма да спре. А аз мога да спра Калеб.
Ема усети как стомахът ѝ се свива.
– Вие? Вие създадохте това.
Нора се усмихна.
– Аз го познавам. Знам как мисли. – Тя направи пауза. – И знам какво не знаеш.
Ема я гледаше.
– Какво?
Нора се усмихна, но този път в очите ѝ имаше нещо друго. Не омраза. Не ярост.
Страх.
– Лукас има брат.
Ема се вцепени.
– Какво?
Нора преглътна.
– Брат. Млад. Учи в университет. – Гласът ѝ трепереше, сякаш за пръв път не държи всичко. – Казва се Джейк.
Ема почувства как светът се обръща.
– Лукас знае ли?
Нора отвърна поглед.
– Знае.
Ема усети как гневът ѝ избухва.
– И не ми е казал?
Нора прошепна:
– Аз му забраних.
Ема се засмя, но в този смях имаше болка.
– Разбира се. Вие забранявате всичко.
Нора стисна ръце.
– Не разбираш. Джейк… той е син на човек, който може да ни унищожи, ако разбере, че го отричаме.
Ема се наведе към нея.
– Кой е този човек?
Нора прошепна:
– Чарлз.
Ема усети как това име пада като камък в празно кладенче.
– И какво общо има това с дълговете?
Нора затвори очи.
– Всичко. – Тя отвори очи и погледна Ема. – Дълговете не са само за бизнес. Те са за мълчание.
Ема стоеше, без да може да говори.
Нора прошепна:
– Калеб знае за Джейк. Искаше да го използва. Аз взех заем, за да го защитя. За да му плащам таксите. За да не попадне в ръцете на хора като Калеб.
Ема почувства как гневът ѝ се смесва с объркване.
– Вие защитавахте… и затова унищожихте нас?
Нора се разплака. Истински. Без театър. Сълзите падаха и разваляха грима ѝ.
– Аз не умея да правя друго.
Ема гледаше тази жена и за пръв път видя не само злото.
Видя отчаянието.
Но отчаянието не оправдаваше нищо.
– Излезте – каза Ема тихо. – Сега.
Нора кимна, избърса сълзите си и тръгна. На прага се обърна.
– Кажи на Лукас… че ако не помогне на Джейк, ще бъде късно.
Ема остана на място, с усещането, че още една тайна е паднала върху нея като таван.
Глава четиринадесета
Истината, която боли, и истината, която лекува
Когато Ема се прибра, Лукас беше у дома. Седеше на дивана, с глава в ръцете.
Ема застана пред него.
– Джейк.
Лукас трепна. Не я погледна.
– Тя ти каза.
Ема кимна.
– Защо?
Лукас преглътна.
– Защото се страхувах. – Той вдигна очи. – Ако ти кажа, ще ме намразиш още повече.
Ема усети как сълзите ѝ се надигат.
– Аз те мразя ли, Лукас?
Лукас замълча.
Ема седна до него.
– Аз съм ядосана. Аз съм наранена. Аз съм излъгана. Но мразата… – тя поклати глава. – Мразата е лесна. Истината е трудна.
Лукас се разплака.
– Джейк е добър. Много добър. Учи, работи, опитва се. Но майка ми го държи далеч, защото Чарлз… той е човек с влияние. Ако разбере, че Джейк е признат, ще стане скандал. И Калеб използва това.
Ема стисна устни.
– Значи всички живеете в страх.
Лукас кимна.
– Да.
Ема се изправи.
– Достатъчно. Утре ще видим Джейк.
Лукас пребледня.
– Ема…
– Не. – Ема вдигна ръка. – Няма повече „не може“. Ако има човек, който е невинен в тази каша, това е той. И ако майка ти наистина го е „защитавала“, ще го защитим по правилния начин. Без лъжи. Без фалшиви подписи. Без да плащаме с нашия дом.
Лукас я гледаше, сякаш за пръв път я вижда.
– Ти… ще го направиш?
Ема кимна.
– Да. Но при едно условие.
– Какво?
– Ти ще застанеш до мен. Не зад мен. Не до майка си. До мен.
Лукас кимна бавно.
– Да.
Ема усети, че това „да“ е различно. По-тежко. По-истинско.
Глава петнадесета
Добър край, който се извоюва
След седмици на напрежение, на срещи, на разговори с адвокати и банки, на сълзи и кавги, дойде денят, в който Даниел се обади на Ема с глас, който за пръв път звучеше доволен.
– Имаме пробив – каза той.
Ема стисна телефона.
– Какъв?
– Експертизата и доказателствата сочат злоупотреба. Ще имате силна позиция. И банката е склонна на споразумение, при което апартаментът ви няма да бъде закачан, докато се изяснят всички задължения. Калеб няма да може да натиска както преди.
Ема усети как коленете ѝ омекват.
– Това значи ли…
– Значи, че сте си върнали време. И шанс.
София беше до нея и я прегърна, когато чу.
Лукас стоеше настрани, очите му бяха влажни.
Ема се обърна към него.
– Това е шанс, Лукас. Не подарък. Шанс.
Лукас кимна.
– Знам.
В следващите дни Лукас направи нещо, което Ема не очакваше.
Той отиде при Нора и ѝ каза ясно:
– Не ми се обаждай, ако искаш да ме контролираш. Обаждай ми се, ако искаш да бъдеш майка.
Нора плака. После крещя. После замълча.
И за пръв път Лукас не се огъна.
Той също прекъсна всякакъв контакт с Оливия. Не с оправдания. С ясни думи. И прие, че доверието не се връща с извинение, а с време.
Ема се срещна с Джейк.
Момчето беше срамежливо, но в очите му имаше интелигентност и умора, които не принадлежат на млад човек.
Когато Джейк разбра, че Ема знае, той не избяга. Само каза тихо:
– Не искам да руша никого.
Ема го погледна.
– Ти не рушиш. Други рушат. Ти просто съществуваш.
Джейк се разплака.
Лукас го прегърна, несигурно, като човек, който не е сигурен дали има право.
А после го прегърна по-силно.
Хенри помогна с контактите си. Не с магии. С разговори, с човешки тон, с уважение, което отваря врати.
Калеб се отдръпна, когато видя, че вече няма сам човек срещу него, а хора, които знаят как да кажат „не“.
Нора остана сама за известно време. Не като наказание, а като шанс да види какво е направила.
Една вечер тя се обади на Ема.
Ема се поколеба, но вдигна.
– Ема – гласът на Нора беше по-тих. – Аз… не мога да върна всичко. Но мога да спра да правя нови щети.
Ема мълча.
Нора прошепна:
– Извинявай.
Ема затвори очи.
– Не знам дали ще простя. Но знам, че ако наистина искаш да се промениш, ще го покажеш. Не с думи.
Нора преглътна.
– Ще опитам.
Ема затвори разговора и седна в тъмното.
Лукас дойде и седна до нея.
– Какво каза?
– Извини се.
Лукас се изсмя тъжно.
– Никога не съм мислил, че ще го чуя.
Ема се обърна към него.
– И аз не мислех, че ще чуя от теб „тръгни си“ към нея. Но го чу.
Лукас кимна.
– Защото видях какво щях да загубя.
Ема го погледна.
– И какво щеше да загубиш?
Лукас не се поколеба.
– Теб. И себе си.
Ема остана тиха.
После бавно протегна ръка и хвана неговата.
– Ние не сме излекувани – каза тя. – Но сме живи. И това е начало.
Лукас стисна ръката ѝ.
– Благодаря ти.
Ема го погледна.
– Не ми благодари. Обещай.
– Какво?
– Че повече никога няма да оставиш някой друг да управлява живота ти. Нито майка ти, нито Калеб, нито страхът, нито сладките лъжи.
Лукас кимна.
– Обещавам.
Ема се усмихна за пръв път от много време. Не широко. Не безгрижно. Но истински.
И когато следващата Коледа наближи, те не чакаха чужди решения.
Те решиха сами.
Ема украси малка елха, а Лукас сложи свещи на масата. Джейк дойде за вечеря, с усмивка, която беше плахо щастлива. София донесе сладки, смееше се високо и запълваше стаята с живот.
Нора не дойде. Не защото я бяха изгонили, а защото границите бяха ясни. И защото тя започваше да разбира, че любовта не се взима със сила.
Ема седеше на масата и гледаше хората около себе си.
Домът им още беше тук.
Но по-важното беше, че и тя беше тук.
Не пречупена. Не мълчалива. Не чужда в собствената си кухня.
А жена, която е минала през страх, през предателства, през тайни и дългове… и е избрала да остане вярна на себе си.
И в този момент Ема си помисли:
„Понякога добрият край не е приказка. Понякога добрият край е избор.“
Край.