Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Еркесия – чудовищният ров от Марица до Черно море се вижда и днес от Космоса
  • Новини

Еркесия – чудовищният ров от Марица до Черно море се вижда и днес от Космоса

Иван Димитров Пешев април 12, 2023
errrkekreiskdasdas.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Граничният вал „Еркесия“ – известен още като „Големият окоп“ или „Големият прекоп“ е гранично укрепително съоръжение с издигнат землен вал с ров, в южното му подножие и малък преден вал.

 

Обърната е с фронт на юг и прегражда по оста от изток Дебелт и мандренската лагуна, в посока запад-югозапад до река Марица. Дължината му е общо 164 км.

Съоръжението е маркирало държавната граница между България и Византия, установена с подписването на мирния договор между хан Омуртаг и император Лъв V Арменец през 815 г.

 

Граничният вал „Еркесия“ в продължение на близо 100 години е южна граница между България и Византия.

 

 

“И се захвана голямото копаене. Всеки изминал ден в горите и полята на Диамопол, като се започваше от Дебелтун и вървеше на югозапад към височините Милеони и реката Хебър, се появяваше изкоп с чудовищни размери. Изкоп, който щеше да брани отвоюваните от кесаря земи и твърдини, щеше да погълне море от човешка пот и мъки и щеше да остане във времето.“

 

Този ров, столетия по-късно, когато над българските земи ще легне мрачното османско робство, османлиите щеше да нарекат Еркесия, което на техен език означава земен прорез. Прорез, който сега Тервел правеше между два свята и две култури”.

Еркесия е най-голямото и най-известното защитено землено укрепление на юг от река Дунав, в ареала на обширната територия на България през VIII – X век. Част е от системата от укрепени валове, изградени във всички гранични и буферни зони на българската държава.

 

 

Валът е добре известен на повечето хронисти през средните векове, защото е действителна охраняема граница на България с Източната Римска империя (Византия).

 

Освен военно-отбранителната си функция, Еркесия е и добре уредена митническа граница, през която се осъществяват търговските и културните връзки с Византия чак до XIV век.

Южната ни граница винаги е била допирна точка със света на Ориента и азиатския свят, с култури, далече различни от европейската. И до ден днешен тя служи като преграда за несвойствени ценности, чужди на европейците и на религии, различни от християнската.

 

Сега тя не е географска граница и не служи за нищо. От интерес е единствено за историци и археолози.

Този уникален наш Голям прокоп е останал като безценно наследство от „Спасителя на Европа” – канонизирания за светец кесар Тервел.

 

 

След 705 г., според договорните отношения между хан Тервел и император Юстиниан II на България е отстъпена областта Загория.

В 716 г. южната граница на тази територия е потвърдена с първия официален договор между Византия и България през управлението на император Теодосий III. Тя се визира и в първата статия на 30-годишния мирен договор с Византия при управлението на хан Омуртаг и император Лъв V в 815 г.

 

Общата дължина на съоръжението от брега на Бургаското езеро до левия бряг на р. Сазлийка е 142 км.

Описание, като очевидец на българските погранични валове, оставя арабския хронист Ал Гарми в средата на IX век, а един век по-късно друг арабски писател и хронист Ал Масуди обобщава: „Областта на борджаните (България) е обкръжена с трънест плет, в който се намират отвори, подобни на дървени прозорци, тази ограда е подобна на стена при канал.”

За един от начините на техния градеж е писано от „ Сентгаленския монах” Ноткер в края на IX век:

 

“Забивали в земята две успоредни редици от колове на разстояние 20 стъпки една от друга. Коловете били високи 20 стъпки. Пространството между двата реда колове изпълвали с твърд камък или лепкава глина, която трамбовали, а отгоре изсипвали изкопаната от рова пръст. Върху вала насаждали гъсти клонести дръвчета, които образуват непроходим плет”.

В X век (967 г.) византийският историк Скилица – Кедрин назовава Еркесия – Големия окоп, Голямата ограда.

Старобългарските землени валове представляват уникално съчетание на ров (изкоп) с вал (насип), чиято обща ширина варира от 10 до 40 метра в зависимост от стратегическото си предназначение. Дълбочината на изкопа е около 3 м., а височината на насипа 3-4 м. Над насипа, в определени случаи на уязвими за отбрана места се изгражда палисада.

Проходите през вала са на местата, където преминават главните пътища, някои от които използвани хилядолетия. Там са изградени дървени порти и кули с помещения за наблюдение и охрана.

 

Над изкопа се спуска подвижен дървен мост за преминаване, който стои прилепен към портата вечер и в случаите на нападения. Тези проходи са първите контролно-пропусквателни и митнически пунктове на българската държава.

Еркесия е обявена за паметник на културата с национално значение. Днес е едно от най-импозантните древни отбранителни съоръжения в Европа на границата с Изтока – по-дълго дори от знаменития Адрианов вал в Северна Англия…

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Бащата на убитата Криси неутешим: След теб е само болка
Next: Картината Тайната вечеря символизира зодиите-Ето коя зодия е Юда, предателят

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.