Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Без категория
  • Ето чия дъщеря е Марина от „Хелс Китчън“
  • Без категория

Ето чия дъщеря е Марина от „Хелс Китчън“

Иван Димитров Пешев февруари 19, 2025
Screenshot_20

21-годишната Марина Даскалова от Велико Търново взриви „Хелс Китчън” с тъпотата си. Тя се превърна в истинска сензация още в първия епизод на шоуто и си спечели прякора Наполеонка.

Марина направи представяне пред шеф Виктор Ангелов на своя „вариация” на класическото филе „Уелингтън”, но вместо да го приготви с телешко или свинско месо, тя използва риба, което противоречи на оригиналната рецепта.

Тогава шеф Ангелов я попита за историята на ястието и тогава дойде забавният момент. Марина сподели, че Наполеон, който е бил победен от херцога на Уелингтън в битката при Ватерло, е известен с бутер тестото. Шеф Ангелов се опита да я насочи, като спомена ръста на френския император, но това доведе до още по-абсурден бисер: „Понеже е нисък, не може да се сражава и затова е готвил”.

Във визитката си Марина призна, че от малка помага в семейния бизнес, свикнала е да работи здраво и определи Велико Търново като най-красивия град на света. Тя заяви, че е искала да кандидатства в НАТФИЗ, но в крайна сметка се е посветила на кулинарията. На Марина няма да й е никак лесно, защото ще трябва да защити честта на баща си Димитър Даскалов – Бойса, който е един от най-опитните ресторантьори в старата столица, създател на култови заведения.

Бащата на Марина

Бойса е човек на масата и на купона, но и на планината, лова и риболова. Преди години направил първото си заведение на приземния етаж на къщата си. Кафенето се казвало „Good boys” („Добри момчета“), откъдето произлязло и прозвището му Бойса. Този вид бизнес му се усладил. Направил дискотека „Ла Скала”, „Воденицата”, „Каручката”, дискотека „Фешън” в комплекс „Полтава”. Имал още големи заведения на Боровец и в София. Казва обаче, че сърцето му е в последния ресторант, който направи преди няколко години на площад „Цар Асен I” във Велико Търново.

Кръчмарският бизнес е много особен, важно е всеки един клиент да се чувства сякаш е най-важният в заведението. Трябва да си голям психолог. Не е леко, защото в последните години става все по-трудно да намираш добри работници.

Допълва, че когато в заведението влезе човек, само по начина, по който започне да поръчва, веднага разбира дали клиентът има банкетна култура или не. Хората, които я имат, дори не гледат менюто, а знаят точно какво искат. Човекът с банкетна култура прави и хубава сметка” – споделя бащата на Марина, който се гордее с кулинарните умения на наследницата си, но не и с пропуските й по история и глупостите, които наговори в ефир.

Continue Reading

Previous: Щастлив обрат: Вдигат всички пенсии с 9% от 1 юли
Next: Meteo Balkans предупреди: В следващите 5 дни идва сериозен студ

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.