Жената ми, Ралица, има две деца от предишния си брак. Син, Виктор, на прага на осемнайсетте, и дъщеря, Анелия, която току-що бе навършила дванайсет. Когато се оженихме преди пет години, приех ги като свои. Или поне така си мислех. Вярвах, че изграждаме нещо истинско, че сме семейство. Но понякога реалността има брутален начин да ти покаже колко си се заблуждавал.
Миналия месец тя и сестра ѝ, Десислава, решиха, че им е нужна почивка. Не просто уикенд на планина или седмица на нашето море. Не. Те си резервираха дванайсетдневен круиз из Средиземноморието. Луксозна каюта, екзотични пристанища, вечери с капитана. Пълна програма. Без деца. И без мен.
Новината ми беше поднесена не като предложение, а като свършен факт. Една вечер, докато Анелия редеше пъзел на пода, а Виктор беше забил нос в лаптопа си, както обикновено, Ралица просто обяви:
— Със Деси заминаваме на круиз след три седмици. За дванайсет дни.
Погледнах я. В ръката си държеше брошура с лъскав бял кораб, разсичащ тюркоазени води. Усмивката ѝ беше едновременно лъчезарна и леко виновна. Тя знаеше какво означава това. Знаеше, че аз ще трябва да поема всичко.
— Дванайсет дни? — попитах, опитвайки се да запазя гласа си спокоен. — А децата? Аз съм на работа, Рали. Имам важни проекти, знаеш го.
Тя махна с ръка, сякаш прогонваше досадна муха.
— О, стига, Мартин. Ще се справиш. Виктор е голям, може да помага с Анелия. Няма да е толкова трудно. Просто имам нужда от това. Имам нужда да се откъсна, да бъда просто Ралица, а не нечия майка или съпруга. Разбери ме.
В този момент нещо в мен се счупи. Не беше просто умората, която ме заливаше при мисълта да жонглирам с работа, домакинство и две деца, едното от които в трудна тийнейджърска възраст. Беше лекотата, с която тя предположи, че моят живот, моите ангажименти, моето време са нещо второстепенно, нещо, което може да бъде поставено на пауза по нейно желание. Тя не ме попита. Тя ме уведоми. Предположи, че просто ще поема грижите, безропотно, както винаги.
Обясних ѝ, че ми е прекалено. Говорихме, после се карахме. Повишихме тон. Думите ми се блъскаха в стената на нейното непоклатимо решение. Сестра ѝ, Десислава, допълнително наливаше масло в огъня. Всеки път, когато идваше у дома, говореше за „женското време“, за „презареждането“, за това как един мъж, ако обича жена си, трябва да я подкрепя в нейните нужди. Лесно ѝ беше на нея – разведена, без деца, с живот, който се въртеше единствено около собствения ѝ комфорт.
В нощта преди да замине, Ралица се опита да бъде мила. Прегърна ме в леглото, прошепна ми колко много ме обича и как ще ѝ липсвам.
— Само дванайсет дни, любов моя. Ще минат като миг. И ще се върна нова жена. За теб.
Не ѝ повярвах. Чувствах се като функция, като необходим елемент от уравнението, който трябва да си стои на мястото, за да може тя да реализира своите планове. Гледах я как стяга куфарите си – нови рокли, бански, слънчеви очила. Всичко крещеше „свобода“ и „бягство“. А аз оставах тук, в капана на ежедневието, което бяхме изградили заедно, но което сега усещах като моя лична присъда.
Тя замина въпреки всичко. Въпреки моите молби, въпреки споровете, въпреки напрежението, което висеше във въздуха като гъста, лепкава мъгла. Остави ми списък със задачи, целуна децата и мен по бузата и потегли с таксито към летището, махайки весело през прозореца.
Първият ден беше хаос. Вторият – също. Виктор беше по-заядлив от всякога, отказваше да помогне, тръшкаше врати и прекарваше часове, заключен в стаята си. Анелия беше тиха и тъжна, липсваше ѝ майка ѝ. Аз се разкъсвах между офиса, родителските срещи, готвенето и прането. Всяка вечер заспивах смазан от умора и кипящ от тих, бавно надигащ се гняв.
На третата вечер, докато миех чиниите от вечерята, а от слушалката на телефона долиташе веселият глас на Ралица, която ми разказваше за невероятния залез над някой гръцки остров, нещо в мен окончателно се прекърши. Тя говореше за коктейли и танци, а аз гледах купчината неизгладени дрехи. Говореше за лазурно море, а аз виждах мазното петно на плота, което не можех да изчистя.
И тогава го реших.
Тя искаше да се върне като „нова жена“. Добре. Аз щях да се погрижа да се върне в един напълно нов свят. Свят, който тя нямаше да познае.
Затова взех решение, което няма да забрави. Решение, което щеше да промени всичко. Аз щях да изтрия живота, който познаваше. Щях да го направя заради нея. За да разбере.
Глава 2: Пътуването към нищото
Решението кристализира в съзнанието ми с плашеща яснота. Не беше импулс, роден от гняв, а студен, пресметнат ход. Щях да ги отведа. Щях да ги отведа там, където лъскавият свят на Ралица не можеше да ги достигне. Там, където правилата щяха да бъдат мои.
Мястото съществуваше. Беше старата къща на дядо ми, сгушена в подножието на една забравена от бога планина. Не бях стъпвал там от дете. По спомени беше здрава, каменна постройка на два етажа, заобиколена от бурени и тишина. Нямаше съседи в радиус от няколко километра, с изключение на една нова, луксозна вила, която някакъв бизнесмен беше построил на съседния хълм преди години, но в която рядко стъпваше някой. Най-важното – там нямаше интернет. Обхватът на телефоните беше капризен и почти несъществуващ. Беше идеалното място за изчезване.
Започнах да действам методично, като командир, планиращ тайна операция. Първо, уведомих шефа си, че се налага да изляза в спешен, неплатен отпуск по семейни причини. Той беше разбран човек и не зададе много въпроси. След това отидох до банката и изтеглих почти всичките ни общи спестявания в брой. Парите, които пазехме за нов семеен автомобил. Парите, за които Ралица не знаеше точната сума, но предполагаше, че са там, сигурни и недокоснати. Сега те бяха в една спортна чанта, скрита в гардероба.
Казах на децата, че заминаваме на изненадваща екскурзия.
— Екскурзия? Къде? — попита Виктор с обичайната си досада, без да вдига поглед от телефона си.
— Няма интернет там, нали? — подигравателно добави той.
— Точно така. Няма интернет. — отвърнах с усмивка, която го накара да ме погледне за пръв път от дни. — Ще бъде приключение. Само ние тримата.
Анелия изглеждаше по-скоро объркана, отколкото развълнувана.
— А мама? Кога ще се върне тя?
— Мама ще се прибере и ще ни чака. Ние ще ѝ подготвим изненада. — излъгах аз, а думите оставиха горчив вкус в устата ми.
Опаковането на багажа беше сюрреалистично. Не взимах техните модерни дрехи и джаджи. Прибрах само най-необходимото – дънки, дебели пуловери, якета, здрави обувки. Техните протести бяха яростни. Виктор заяви, че няма да дойде. Казах му, че няма избор. Заплаших го, че ще му спра всички пари и ще му взема лаптопа и телефона за постоянно. Знаех, че това са единствените неща, които имаха значение за него. Той ме изгледа с омраза, но млъкна и започна да тъпче няколко тениски в една раница.
Пътуването беше кошмар. Три часа по магистралата, последвани от още два по разбити, второкласни пътища. Виктор слушаше музика на слушалки с нацупено изражение, а Анелия гледаше мълчаливо през прозореца. Мълчанието в колата беше по-тежко от всякакви крясъци. Усещах го как се просмуква в седалките, в тапицерията, в собствените ми кости. Това ли правех? Наистина ли разрушавах всичко?
Съмнението беше като ледена ръка, която се опитваше да сграбчи сърцето ми. Но тогава си спомнях гласа на Ралица от телефона – безгрижен и далечен. Спомнях си аромата на скъпия ѝ парфюм, който все още се носеше из апартамента, аромат на бягство. И решимостта ми се връщаше, по-твърда от всякога.
Последният час от пътя беше по черен, коларски път, който едва се виждаше сред буйната растителност. Колата подскачаше и се тресеше. Най-накрая, зад един завой, се показа тя. Къщата.
Беше по-зле, отколкото я помнех. Покривът на места беше провиснал, мазилката се ронеше, а дворът представляваше непроходима джунгла от тръни и коприва. Старите дървени капаци на прозорците висяха под неестествен ъгъл, като счупени крайници.
Спрях колата и угасих двигателя. Тишината, която ни обгърна, беше оглушителна. Не се чуваше шум на коли, нито градска глъчка. Само вятърът, който шумолеше в листата на стария орех, и далечното пеене на някоя птица.
— Това ли е? — Гласът на Виктор беше пълен с презрение и невяра. — Това е твоята „изненада“? Да ни доведеш в тази кочина?
— Това е нашият нов дом. Поне за известно време. — отвърнах аз, излизайки от колата. Въздухът беше чист и хладен, миришеше на влажна пръст и гниещи листа.
Анелия се разплака. Тихо, без хлипане, просто сълзи се стичаха по бузите ѝ. Виктор изрита една гума и изруга.
Аз стоях там, с ключа в ръка, и гледах порутената къща. Това не беше просто отмъщение. Това беше нулиране. Принудително рестартиране на системата, която се беше сринала. Не знаех дали ще проработи, или ще изгори всичко до основи. Но знаех едно със сигурност – животът, такъв, какъвто го познавахме, беше свършил. И Ралица щеше да се върне не при семейството, което беше оставила, а при пепелта от него.
Глава 3: Студеният уют на камъка
Първите дни в старата къща бяха битка. Битка с мръсотията, с разрухата, със студа и най-вече – с враждебността на децата. Вътре миришеше на мухъл и забрава. Дебел слой прах покриваше всичко, а паяжини висяха от тавана като призрачни полилеи. Нямаше ток. Нямаше и течаща вода, освен от ръждясалата помпа на двора, която, за мое огромно облекчение, все още работеше.
Първата нощ спахме на дюшеци на пода в голямата стая, сгушени около старата камина на дърва. Навън се изви буря и вятърът виеше в комина като ранено животно. Анелия трепереше, въпреки дебелото одеяло, а Виктор седеше в най-тъмния ъгъл, втренчен в празния екран на телефона си, сякаш се надяваше с волята си да го накара да заработи. Аз поддържах огъня жив, хвърляйки сухи клони и усещайки как пламъците поглъщат не само дървото, но и частица от моя собствен гняв.
Започнахме работа по къщата. Това беше моят план – да им дам цел, да ги накарам да работят с ръцете си, да ги изморя до такава степен, че да нямат сили да мразят. Разчиствахме двора от бурените, изнасяхме прогнилите мебели, търкахме подове, които не бяха виждали вода от десетилетия. Виктор се съпротивляваше на всяка моя дума. Всяка задача беше посрещната с мърморене, с ругатни, с демонстративно бавна и некадърна работа.
— Защо трябва да правя това? Това не е моя къща! Не е мой проблем! — крещеше той, докато се опитваше да изкърти един стар, ръждясал пирон.
— Защото тук ще живеем! — отвръщах аз, без да повишавам тон. Спокойствието ми го вбесяваше повече от всичко. — И ако искаш да имаш покрив над главата си и храна на масата, ще работиш. Тук няма кой да ти сервира.
Анелия, от друга страна, беше моята тиха сянка. Тя не говореше много, но вършеше всичко, което ѝ казвах. Миеше прозорците, метеше, помагаше ми да запаля огъня. В очите ѝ виждах смесица от страх и любопитство. Тя беше дете, което се опитваше да намери смисъл в лудостта на възрастните.
Един следобед, докато цепех дърва пред къщата, го видях за пръв път. Мъж на средна възраст, с прошарена коса и атлетично телосложение, вървеше по пътеката, която водеше към съседния хълм. Носеше туристически дрехи и се подпираше на щека. Когато ме видя, той спря и ме изгледа с пронизващ, оценяващ поглед. Това трябваше да е той – бизнесменът, собственикът на луксозната вила. Огнян.
Той кимна леко, без да се усмихва.
— Нов живот за старата къща, а?
Гласът му беше дълбок и спокоен.
— Нещо такова. — отвърнах аз, забивайки брадвата в дръвника.
— Аз съм Огнян. Съсед съм.
— Мартин.
Той огледа къщата, двора, купчината дърва.
— Ще ви трябва много работа. И много дърва. Зимите тук са сурови.
— Ще се справим.
Огнян ме гледаше още миг, сякаш се опитваше да прочете нещо в изражението ми. После просто се обърна и продължи по пътя си. Срещата беше кратка, почти незначителна, но ме остави с усещането, че съм наблюдаван. Този човек не беше случаен. В него имаше тежест, история.
Дните се нижеха в монотонна рутина – тежка физическа работа през деня, оскъдна вечеря на светлината на газена лампа и дълги, тихи вечери край огъня. Децата бавно започнаха да се променят. Или по-скоро, принудителната изолация започна да сваля пластовете на градската им същност. Виктор, лишен от своите дигитални развлечения, стана нервен и раздразнителен. Понякога просто изчезваше с часове, бродейки из гората. Знаех, че търси обхват, пролука в клетката, в която го бях затворил.
Една вечер го чух да говори. Беше се отдалечил на стотина метра от къщата, на един малък хълм, където очевидно беше намерил една чертичка сигнал. Гласът му беше приглушен, но ядосан.
— Не мога сега! Казах ти, не мога!… Не знам кога!… Слушай, Симона, не е толкова просто! Ще ти обясня, когато мога… Не, не ме оставяй!
Симона. Значи имаше момиче. И нещата очевидно бяха сериозни. Моят ход го беше откъснал не просто от приятелите му, а от нещо важно. Почувствах убождане на съвест, но бързо го потиснах. Това беше необходима жертва. Той също трябваше да научи, че светът не се върти около него.
Но имаше и друго. Веднъж, докато разчиствах старата му стая, под дюшека на леглото намерих скрита папка. Вътре имаше документи – извлечения от онлайн платформа за търговия. Бяха залози, рискови инвестиции с малки суми. Но последните няколко транзакции бяха притеснителни. Бяха заеми. Малки, бързи кредити от съмнителни сайтове. Виктор беше затънал. И сега, откъснат от света, той не можеше да управлява дълговете си. Бях го затворил в клетка с тиктакаща бомба.
Междувременно, някъде там, на хиляди километри, Ралица се наслаждаваше на своето бягство. Представях си я – със слънчеви очила, с коктейл в ръка, смееща се с Десислава. Без да подозира, че светът, в който очакваше да се върне, вече не съществува. Бяха минали осем дни. Остават още четири. Четири дни до сблъсъка.
С Анелия нещата стояха по друг начин. Тя започна да се отваря към новото място. Помогна ми да засадим малка зеленчукова градина. Започна да рисува в стар скицник, който намерихме в един скрин – рисуваше къщата, дърветата, планината. Една вечер, докато седяхме край огъня, тя ме попита:
— Чичо Мартин, ще останем ли тук завинаги?
Думата „чичо“ ме прониза. Въпреки годините, въпреки че бях съпруг на майка ѝ, за нея аз все още бях „чичо Мартин“.
— Не, миличка. Не завинаги. — отвърнах тихо. — Просто докато… докато не си подредим нещата.
Тя ме погледна с големите си, сериозни очи.
— Аз харесвам тук. Тихо е. Мога да чувам мислите си.
Тези думи ме накараха да се замисля. Може би в това брутално мое решение имаше и частица добро. Може би, откъсвайки ги от фалшивия комфорт на града, аз им давах нещо истинско. Или просто се опитвах да оправдая собствения си егоизъм.
Истината беше, че и аз се променях. Физическата умора прочистваше ума ми. Всяка забита дъска, всяка изкопана леха беше малка победа над хаоса. За пръв път от години чувствах, че контролирам живота си. Макар и този живот да беше сведен до оцеляване в една полуразрушена къща с две деца, които не бяха мои.
На десетия ден се случи нещо, което наруши крехкото равновесие. Докато се връщах от гората с наръч съчки, видях непознат джип, спрял пред къщата. От него слизаше Огнян. Но не беше сам. До него стоеше жена. Висока, елегантна, с изсечено лице и студени очи. Адвокат. Познах я веднага. Това беше Адриана, една от най-добрите в града, известна със своята безпощадност в съдебната зала. Бях я виждал по новините.
Ралица ги беше намерила. Играта свърши. Или по-скоро, сега започваше истинската война.
Глава 4: Глас от другия свят
Адриана пристъпи напред с увереността на хищник, навлязъл в чужда територия. Обувките ѝ с висок ток потъваха леко в калната земя, но това по никакъв начин не накърни аурата ѝ на пълен контрол. Огнян стоеше малко по-назад, с ръце в джобовете, с безизразно лице на наблюдател.
— Господин Мартин? — Гласът ѝ беше остър и делови, без и намек за любезност. — Аз съм Адриана, адвокат на съпругата ви, госпожа Ралица.
Кимнах, оставяйки съчките на земята. Сърцето ми биеше тежко в гърдите, но се постарах лицето ми да остане спокойно.
— Ралица добре ли е? Круизът свърши ли?
— Круизът свърши преди два дни. Съпругата ви се прибра в празен апартамент. Децата ѝ ги няма. Повечето от общите ви спестявания са изтеглени. Можете ли да си представите как се чувства тя? — В тона ѝ имаше реторична заплаха.
— Мога. Сигурно се чувства така, както аз се чувствах през последните десет дни. — отвърнах аз.
Адриана повдигна вежда.
— Вашите семейни драми не са мой проблем. Моят проблем е, че вие сте отвели две непълнолетни деца без съгласието на майка им, която е техен законен настойник. Това, господин Мартин, се нарича отвличане.
Думата „отвличане“ увисна във въздуха, тежка и грозна. Видях как Анелия, която беше излязла на прага, се сви и очите ѝ се напълниха със страх. Виктор излезе след нея, лицето му беше маска от гняв и объркване.
— Те са с мен, втория си родител. Не са отвлечени. На сигурно място са. — опитах се да прозвуча уверено.
— „Сигурно място“? — Адриана огледа подигравателно порутената къща. — Това ли наричате сигурно място? Без ток, без вода, в средата на нищото? Знаете ли, че клиентката ми има пълното право да подаде жалба в полицията и да ви арестуват на момента?
В този момент се намеси Огнян.
— Адриана, стига. Не сме дошли за това.
Тя го изгледа остро, но замълча. Обърнах се към Огнян, изпълнен с въпроси.
— Ти? Как си замесен в това?
— Ралица и сестра ѝ Десислава потърсиха помощ. Оказа се, че Адриана е моя стара позната. Когато описаха ситуацията и споменаха, че имаш наследствен имот в този район, предположих, че може да си тук. Дойдохме да проверим, преди да се намесват властите. Да видим дали можем да решим нещата цивилизовано. — обясни той спокойно.
„Цивилизовано“. Думата звучеше като подигравка в тази обстановка.
Адриана ми подаде телефон.
— Клиентката ми иска да говори с децата. Сега.
Погледнах към Виктор и Анелия. Виктор грабна телефона като удавник за сламка.
— Мамо! Къде си?… Да, добре сме… Той ни доведе тук, в тази дупка!… Не знам, откачил е! Трябва да ни прибереш!
Той говореше бързо, трескаво, изливайки целия си гняв и объркване. След него Анелия взе телефона. Разговорът ѝ беше по-кратък.
— Мамо?… Добре съм… Да… Не знам… Липсваш ми.
Когато върна телефона, очите ѝ бяха пълни със сълзи. Адриана го взе и го подаде на мен.
— Сега ти.
Вдигнах го към ухото си. Гласът на Ралица беше треперещ от ярост и страх.
— Мартин, какво си направил? Как можа? Знаеш ли през какво преминах? Прибирам се, а вас ви няма! Парите ги няма! Мислех, че ви се е случило нещо ужасно!
— А ти помисли ли през какво преминах аз? — попитах тихо. — Докато ти си пиеше коктейлите, аз се опитвах да сглобя живота, който ти просто заряза.
— Това беше ваканция! Имах нужда от нея!
— А аз нямах ли? Децата нямаха ли нужда от майка си? Това не беше ваканция, Рали. Това беше бягство. Ти избяга от нас. Аз просто ви преместих на друго място. Място, където няма от какво да бягаш.
Чух я как диша тежко от другата страна на линията.
— Върни децата, Мартин. Моля те. Върни ги у дома. Ще говорим. Ще оправим всичко.
— Няма какво да се оправя, Рали. Ти направи своя избор, когато се качи на онзи кораб. Аз направих моя, когато дойдох тук. Утре ела да си вземеш децата. Сам ще се свържа с теб, за да ти кажа къде и кога. Но ти ела сама. Без адвокати и без съседи.
Затворих телефона и го върнах на Адриана.
— Утре. Тя ще си получи децата. А сега, ако обичате, напуснете имота ми.
Адриана ме изгледа с ледена усмивка.
— Не си мислете, че това е краят, господин Мартин. Това е само началото. Ще се погрижа да съжалявате за всеки един ден, в който сте държали клиентката ми в това неведение. Ще се видим в съда.
Тя се обърна и тръгна към джипа. Огнян остана за момент.
— Не трябваше да стигаш дотук, Мартин. Има и други начини.
— Лесно е да се говори отстрани. — отвърнах аз.
— Може би. — каза той, преди да се обърне и да последва адвокатката.
Гледах как джипът им изчезва по черния път, вдигайки облак прах. Тишината, която настъпи след това, беше по-тежка от всякога. Обърнах се към децата. Лицето на Виктор беше триумфално. Той си мислеше, че е спечелил. Че спасението идва. Анелия изглеждаше просто изгубена.
Вечерта беше напрегната. Никой не говореше. Виктор беше събрал малкото си вещи и стоеше в очакване. Аз знаех, че връщането им при Ралица не е краят. Беше просто следващият ход в една много по-сложна игра.
През нощта се събудих от шум. Виктор го нямаше в стаята. Излязох навън. Луната осветяваше двора. Видях го на хълма, където имаше обхват. Отново говореше по телефона, който очевидно беше успял да вземе от Адриана или просто беше скрил своя. Този път гласът му не беше гневен, а уплашен.
— Нямам ги! Казах ти, нямам ги!… Не знам как ще ги намеря!… Моля те, дай ми още малко време! Само няколко дни!… Не, недей! Моля те!
Той се свлече на земята, обхванал глава с ръце. Бомбата, която бях намерил под дюшека му, цъкаше все по-силно. Проблемите му бяха много по-големи, отколкото си представях. И аз, в опита си да накажа майка му, може би тъкмо щях да го унищожа.
Почувствах се уморен. Не от работата, не от битката с Ралица. Уморен до смърт от последствията на собствените си действия. Войната, която бях започнал, имаше твърде много невинни жертви. И аз трябваше да намеря начин да я спра, преди да е станало твърде късно.
Глава 5: Разкрити тайни и сключени сделки
На следващия ден слязохме в най-близкия град – малко, сънливо градче с един единствен площад и няколко магазина. Бях казал на Ралица да ни чака в кафенето на площада точно в дванайсет. Сама.
Пристигнахме по-рано. Седнах с децата на една пейка срещу кафенето, откъдето имах добра видимост. Виктор трепереше от нетърпение и нервност. Непрекъснато поглеждаше към телефона си, сякаш очакваше съобщение, което ще реши съдбата му. Анелия седеше до мен, свита и мълчалива.
Точно в дванайсет колата на Ралица спря пред кафенето. Тя излезе. Изглеждаше уморена и състарена. Луксозният загар от круиза не можеше да скрие тъмните кръгове под очите ѝ. Когато ни видя, тя се затича към нас. Прегърна първо Анелия, после Виктор. Плачеше и говореше несвързано, повтаряйки имената им.
Когато дойде моят ред, тя просто спря пред мен. В очите ѝ имаше смесица от омраза, облекчение и нещо друго, което не можах да разчета.
— Защо, Мартин? Защо ни причини това?
— Трябваше да разбереш. — беше единственото, което можах да кажа.
Преди да успее да отговори, от съседната пресечка се появи втора кола. От нея слязоха Десислава и Адриана. Ралица ме погледна предателски.
— Каза да дойда сама.
— А ти повярва ли ми? — отвърнах аз. Знаех, че няма да спази уговорката. Бях подготвен.
Десислава се нахвърли върху мен с крясъци.
— Ти си луд! Мястото ти е в затвора! Как можа да им го причиниш?
Адриана я спря с ръка на рамото ѝ и се обърна към мен с ледена усмивка.
— Както виждате, господин Мартин, играта свърши. Децата се връщат при майка си. А ние с вас имаме да уреждаме още много неща. Имоти, спестявания, молба за развод по ваша вина и ограничителна заповед.
В този момент телефонът на Виктор иззвъня. Той се дръпна настрани, за да отговори. Лицето му пребледня. Видях как ръцете му започват да треперят. Когато затвори, той дойде при мен. Не при майка си. При мен.
— Трябва да говоря с теб. — прошепна той, а в гласа му се долавяше паника.
— Какво става, Вики? — попита Ралица, но той я игнорира.
Дадох знак на останалите да ни оставят. Дръпнахме се на няколко крачки.
— Загазил съм. Много. — започна той, а думите се изливаха от него като порой. — Дължа пари. Взех няколко бързи кредита. Мислех, че мога да ги върна, инвестирах ги в една платформа, но загубих всичко. Сега хората си искат парите. С лихвите. Днес е крайният срок. Казаха, че ако не платя до вечерта, ще дойдат… ще дойдат у дома. Знаят къде живеем.
— Колко? — попитах, а стомахът ми се сви на топка.
Той прошепна сумата. Беше сериозна. Почти една трета от парите, които бях изтеглил.
Погледнах към Ралица, която ни наблюдаваше с недоумение. Погледнах към сина ѝ – уплашено момче, което се беше опитало да играе играта на възрастните и се беше опарило жестоко. В този миг гневът ми към Ралица се изпари. Замести го тежкото осъзнаване на собствената ми отговорност. Моят акт на отмъщение беше оставил това момче беззащитно точно тогава, когато е имало най-голяма нужда от надзор.
Върнах се при жените.
— Има промяна в плана. — обявих аз. — Виктор има нужда от мен. Той остава с мен засега. Анелия може да тръгне с теб, Рали.
— Какво? Не! Няма да оставя сина си с теб! — извика Ралица.
— Попитай го той какво иска. — отвърнах спокойно.
Тя се обърна към Виктор.
— Вики? Миличък, ела с нас. Прибираме се.
Виктор поклати глава, без да я гледа в очите.
— Не, мамо. Трябва… трябва да остана с Мартин.
Недоверието и болката в очите на Ралица бяха почти физически осезаеми. Синът ѝ, нейното момче, избираше мен пред нея.
Десислава отново избухна, но този път Адриана я дръпна рязко настрани. Адвокатката ме гледаше с нов, пресметлив интерес. Тя усети, че динамиката се е променила. Усети, че има нещо повече от семейна драма.
Накрая, след дълги и мъчителни спорове, те си тръгнаха. Ралица взе разплаканата Анелия. Преди да се качи в колата, тя се обърна към мен.
— Ще ми обясниш ли някога какво става?
— Ще ти обясня всичко, Рали. Обещавам. Но първо трябва да реша един проблем. Дай ми два дни.
Тя кимна неохотно и потегли.
Останахме само аз и Виктор на опустелия площад.
— Благодаря. — каза той тихо. Беше първият път, в който ми благодареше за нещо.
— Не ми благодари още. Първо, ще ми разкажеш всичко. Всяка подробност. И второ, ще работиш, за да върнеш всяка стотинка от тези пари. Разбра ли ме?
Той кимна.
Знаех какво трябва да направя. Трябваше да се срещна с единствения човек в този район, който можеше да ми помогне да се справя с хора, които дават бързи кредити и правят заплахи. Човек, който очевидно познаваше и моята адвокатка.
Трябваше да говоря с Огнян.
Оставих Виктор в къщата и се отправих към неговата вила на съседния хълм. Беше модерна постройка от стъкло и бетон, която изглеждаше не на място сред дивата природа. Вратата ми отвори самият той.
— Очаквах те. — каза той, без да изглежда изненадан. — Влез.
Вътре беше минималистично и подредено. През огромните прозорци се откриваше гледка към цялата долина.
— Имаш проблем. И не е съпругата ти. — заяви той, наливайки две чаши уиски.
Разказах му всичко. За Виктор, за кредитите, за заплахите. Той ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, той помълча известно време, гледайки през прозореца.
— Познавам тези хора. — каза накрая. — Не са гангстери от филмите, но са неприятни. Мога да уредя нещата. Ще платиш само главницата, без безумните лихви. В замяна, искам нещо от теб.
— Какво? — попитах предпазливо.
— Тази къща. Твоята. Искам да я купя. И земята около нея. От години се опитвам да изкупя целия хълм. Само твоят имот ми остана.
Погледнах го изненадано.
— Не се продава. Тя е… семейна.
— Всичко има цена, Мартин. — усмихна се той. — Помисли. Аз ти решавам проблема с момчето. Спасявам го от последствия, които могат да го преследват с години. В замяна ти ми продаваш една порутена къща, която допреди седмица дори не помнеше, че съществува. Мисля, че сделката е добра.
Това беше морална дилема. Да продам наследството си, за да спася доведения си син? Син, който доскоро ме ненавиждаше. Но като си представих уплашеното му лице, разбрах, `че нямам избор.
— Добре. — казах аз. — Съгласен съм.
Огнян кимна, сякаш не е очаквал друг отговор.
— Знаех си, че ще се разберем.
Той вдигна телефона и набра номер.
— Аз съм… Да, слушай ме внимателно. Дългът на момчето, Виктор… ще бъде уреден. От мен. Оставете го на мира. Ако само косъм падне от главата му, ще се разправяте лично с мен… Да, разбрал си ме правилно.
Той затвори. Всичко беше толкова просто за него. Един телефонен разговор.
Когато се прибрах в старата къща, Виктор ме чакаше на прага.
— Какво стана?
— Всичко е наред. Проблемът е решен. — казах аз. — Но имаш да ми връщаш много пари. И много работа да вършиш.
Той кимна, а в очите му видях огромно облекчение.
Тази нощ за пръв път от много време спах спокойно. Бях започнал война, но сега трябваше да сключа мир. Мир със себе си, с Ралица, с децата. И цената на този мир беше една стара каменна къща. Къща, която, по ирония на съдбата, за няколко кратки дни се беше превърнала в истински дом.
Глава 6: Фалшивият блясък на Десислава
Двата дни, които бях поискал от Ралица, се превърнаха в седмица. С Виктор останахме в къщата. Работехме. Без много приказки, рамо до рамо. Цепехме дърва, ремонтирахме покрива, укрепихме оградата. В тежкия физически труд имаше нещо пречистващо. Той сякаш изсмукваше напрежението и оставяше място за мълчаливо разбирателство. Виктор не беше вече онзи нацупен тийнейджър. Беше по-тих, по- замислен. Виждах го как се променя, как в него се заражда чувство за отговорност, което никога преди не бях забелязвал.
Един ден Огнян дойде с документи. Договор за покупко-продажба. Докато го подписвах, чувствах лека тъга. Тази къща, този забравен имот, беше станал катализатор за всичко. Беше ме накарала да действам, беше ни събрала, беше ни променила. Сега я предавах.
— Ще я запазя. — каза Огнян, сякаш прочел мислите ми. — Ще я реставрирам. Ще запазя духа ѝ. Може да идвате, когато поискате.
Това беше неочакван жест.
— Защо го правиш? — попитах го. — Защо ми помагаш?
Той се загледа в планината.
— Защото преди много години и аз бях на твоето място. Направих грешки. Загубих семейството си заради гордост и бизнес. Видях в теб същия огън, същата отчаяна решителност. Но ти, за разлика от мен тогава, имаш шанс да оправиш нещата. Не го пропилявай.
Най-накрая дойде време да се върнем. Пътуването обратно към града беше коренно различно. Нямаше напрегнато мълчание. Говорихме. За неговите планове да учи в университет, за програмиране. За моята работа. За първи път от години провеждахме нормален разговор.
Когато спрях пред блока, сърцето ми се сви. Връщах се в апартамента, от който бях избягал, но се връщах като различен човек. И знаех, че нищо вече няма да е същото.
Ралица ни чакаше. Беше сама. Когато видя Виктор, тя се разплака и го прегърна. Той отвърна на прегръдката ѝ. После тя погледна мен.
— Трябва да говорим. — каза тихо.
Седнахме в кухнята, която сега ми се струваше стерилна и чужда. Виктор отиде в стаята си.
Разказах ѝ всичко. За заемите на Виктор, за заплахите, за сделката с Огнян. Тя слушаше, без да ме прекъсва, а лицето ѝ преминаваше през гама от емоции – шок, страх, вина.
— Аз… аз не знаех. — промълви тя. — Той не ми е казал нищо. Мислех, че просто е… труден.
— Защото не те е имало, Рали. Защото ти беше заета да бягаш от проблемите, вместо да ги решаваш. И аз съм виновен. Вместо да говоря с теб, аз действах зад гърба ти. И двамата сбъркахме.
В този момент на вратата се позвъни. Беше Десислава. Влезе като фурия, без да поздрави.
— Рали, какво става? Този човек още ли е тук? Мислех, че си подала молба за развод! Адриана те чака!
— Млъкни, Деси. — каза Ралица с неочаквано твърд глас.
Десислава я погледна смаяно.
— Какво? Какво ти става? Той те унижи, отвлече децата ти!
— Той спаси сина ми. — отвърна Ралица. — Докато ние бяхме на круиз, Виктор е бил на ръба на пропастта, а ние не сме имали и представа.
Изражението на Десислава се промени. Видях как в очите ѝ проблесна нещо като… страх.
— Глупости! Тийнейджърски драми! Не се хващай на номерата му. Той просто се опитва да те манипулира.
В този момент телефонът на Ралица, оставен на масата, светна. Беше съобщение от банката. Автоматично известие за движение по сметката. Ралица го погледна разсеяно, но после лицето ѝ се вкамени.
— Какво е това? — попита тя, а гласът ѝ беше едва доловим шепот.
Тя обърна телефона към мен. Беше известие за плащане на вноска по кредит. Кредит, за който аз не знаех нищо. И беше на името на Ралица.
— Аз не съм теглила такъв кредит. — каза тя объркано.
Погледнах към Десислава. Тя беше пребледняла като платно.
— Деси? — попита Ралица. — Ти знаеш ли нещо за това?
Десислава започна да заеква.
— Аз… може би… трябваше ми малка сума, за да платим първоначалната вноска за круиза… Ти се подписа, не помниш ли? Казах ти, че са документи за пътуването…
— Ти си фалшифицирала подписа ми? — Гласът на Ралица се напълни с лед. — Ти си изтеглила кредит на мое име? За един круиз?
— Трябваха ми пари! — извика Десислава, а фасадата ѝ на загрижена сестра се срина, разкривайки отчаяна и уплашена жена. — Бившият ми, Пламен, ме заплашва! Дължа му пари от развода, а той каза, че ще ми вземе всичко! Мислех, че ще успея да ги върна, преди да разбереш!
Истината излезе наяве, грозна и лепкава. Круизът не е бил просто почивка. За Десислава е бил бягство. Бягство от дългове, от заплахи, от проваления ѝ живот. И тя беше повлякла сестра си със себе си, използвайки я като щит и като средство за постигане на целите си.
— Вън. — каза Ралица. Гласът ѝ беше спокоен, но в него имаше стомана.
— Рали, моля те, сестро…
— Вън. Махни се от дома ми. И не се връщай.
Десислава ни изгледа с омраза, грабна чантата си и излетя от апартамента, тръшвайки вратата.
Останахме сами в тишината, сред руините на нашите тайни и лъжи. Ралица гледаше в една точка, а по лицето ѝ се стичаха сълзи.
— Всичко… всичко е било една лъжа. — прошепна тя.
Приближих се до нея и за пръв път от много време насам я прегърнах. Тя не се отдръпна. Просто се облегна на мен, уморена и сломена.
— Не всичко. — казах аз. — Ние сме истински. Децата са истински. Това, което преживяхме, е истинско. И може би… може би оттук можем да започнем отново.
Тя не отговори. Просто стоеше в прегръдките ми и плачеше. Не знаех дали това са сълзи на отчаяние или на облекчение. Може би бяха и от двете. Знаех само, че войната е свършила. Битката за нашето семейство обаче тепърва започваше.
Глава 7: Ново начало върху стари основи
Следващите седмици бяха странни. Живеехме в един апартамент, но сякаш бяхме двама непознати, които се учат да съжителстват. Напрежението беше изчезнало, но на негово място се беше настанила една предпазлива тишина. Говорехме си. За всичко. За моите чувства на пренебрежение, за нейната нужда от свобода, която се беше превърнала в бягство. За страховете ѝ, че губи себе си в ролята на майка и съпруга. За моя страх, че губя нея.
Тя пое отговорност за кредита, изтеглен от сестра ѝ. Свърза се с адвокати – не с Адриана, а с други, по-разумни. Започна процедура по уреждане на финансовите си отношения с Десислава, макар да знаеше, че едва ли някога ще види парите си обратно. Най-важното беше, че прекъсна всякакъв контакт със сестра си. Беше болезнено за нея, но необходимо. Предателството беше твърде дълбоко.
Аз от своя страна ѝ прехвърлих половината от сумата, която получих за къщата на дядо ми.
— Това са твои пари. — казах ѝ. — Ти беше част от това семейство, част от този живот. Полагат ти се. Покрий дълга, а с останалото направи каквото искаш. Започни отначало.
Тя се опита да откаже, но аз настоях. Това не беше акт на милосърдие, а на справедливост.
Виктор започна работа. Намери си почасова работа в една малка софтуерна фирма. Всяка седмица ми даваше част от заплатата си, за да изплаща дълга си към мен. Беше бавен процес, но важен. Той се учеше на отговорност. Беше приет и в университета, в специалността, за която мечтаеше. Връзката му със Симона, момичето, което бях чул по телефона, също се оказа сериозна. Един ден той я доведе у дома. Беше интелигентно и мило момиче, което очевидно го обичаше. Тя знаеше за проблемите му и беше до него. Видях как Ралица я гледа с облекчение и радост.
Анелия беше тази, която най-бързо се адаптира. Тя сякаш усещаше, че бурята е преминала. Беше по-весела, по-открита. Често ме питаше за „нашата къща в планината“.
Един уикенд, съвсем спонтанно, решихме да отидем натам. Обадих се на Огнян. Той не само се съгласи, но и настоя да останем за два дни.
Когато пристигнахме, бяхме изумени. Къщата беше преобразена. Каменните стени бяха почистени и укрепени, покривът беше чисто нов, а прозорците блестяха. Огнян я беше реставрирал, запазвайки автентичния ѝ вид, но правейки я удобна за живеене. Имаше ток от слънчеви панели и течаща вода.
— Това е… невероятно. — каза Ралица, докато се разхождахме из двора, който сега беше чиста, окосена ливада.
— Казах ти, че ще запазя духа ѝ. — усмихна се Огнян. — Тя има история. Тези стени са видели много. Сега виждат и вашето ново начало.
През уикенда не правихме нищо особено. Разхождахме се в гората, палихме огън вечер, готвихме заедно. Беше спокойно. Една вечер, докато седяхме на верандата и гледахме звездите, Ралица ме хвана за ръка.
— Мислиш ли, че ще се справим, Мартин?
Погледнах я. В очите ѝ вече нямаше гняв, нито страх. Имаше надежда.
— Не знам, Рали. Но за пръв път от много време насам ми се иска да опитам. Наистина.
Тя се усмихна. Беше първата ѝ истинска, безгрижна усмивка от месеци.
Развод така и не подадохме. Ограничителна заповед нямаше. Адриана повече не се обади. Животът ни не стана перфектен. Все още имахме своите трудни моменти, своите спорове. Но те бяха различни. Вече говорехме. Слушахме се. Научихме се да виждаме нещата и през очите на другия.
Историята, която започна с гняв и отмъщение, се беше превърнала в история за прошка и втори шанс. Не знаех какво ни предстои, но знаех, че каквото и да е, ще го посрещнем заедно. Не като съпруг и съпруга с две деца от предишен брак. А просто като семейство. Семейство, което беше преминало през огъня и беше оцеляло. Семейство, което беше намерило своя път обратно към дома, макар и по най-трудния и неочакван начин. А понякога, основите трябва да се сринат до земята, за да може върху тях да се построи нещо ново. Нещо по-здраво и много, много по-истинско.