Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Жена в мозъчна смърт родила бебе 107 дни след смъртта си. В този ден всички се разплакали
  • Новини

Жена в мозъчна смърт родила бебе 107 дни след смъртта си. В този ден всички се разплакали

Иван Димитров Пешев юли 26, 2023
yjtktyjgfhjtyjty.jpg

Това е историята на едно „бебе-чудо“ се ражда 107 дни след като майка му изпада в мозъчна смърт.

37-годишната Сандра Педро пристигнала в болница в Лисабон на 20 февруари с ужасно главоболие. Няколко часа по-късно лекарите обявили, че е изпаднала в мозъчна смърт след прекаран инсулт.

По това време тя била бременна в 17-та седмица и първоначално се смятало, че бебето също е починало.

Но когато лекарите в интензивното отделение открили признаци на живот, решили да запазят тялото й живо и да видят дали могат да родят бебето живо.

Сандра била ефективно поддържана жива като „жив инкубатор“.

Сложили й тръби, които да я хранят, да поддържат дишането й и да доставят основни хормони.

Медицинскиte сестри и лекари наблюдавали с изумление през следващите 15 седмици как коремът и гърдите на Сандра растат, докато отглеждат детето в нея.

Служителите в лисабонската болница Сан Хосе с обич галели корема й, масажирали го, шепнели на бебето и дори пеели песнички и детски стихчета в опит да повторят любовта, която би получил от майка си.

Медицинската сестра Нуно Камило казва пред Daily Mirror: „Най-много му харесваше пеенето, тогава се движеше най-много. Тя беше сама в самостоятелна стая, така че пеехме песни от собственото си детство.“

„Галехме корема, за да усетим движението на бебето и да го стимулираме.“

Когато бебето Луренко най-накрая се появило на бял свят живо и със здравословни килограми, персоналът избухнал в аплодисменти.

Но техните сълзи на радост били и сълзи на тъга, тъй като знаели, че ще трябва да изключат системите, които поддържали Сандра жива.

Нуно Гомес, друга медицинска сестра, казва: „Всички бяхме въодушевени и всички плачехме. Говорихме много за това и казахме, че е дала живота си на бебето – буквално. Той получи душата й.“

„Случваше се нещо странно и беше различно от всичко, което сме виждали досега. Беше чудо.“

Д-р Сузана Алфонс, която родила бебето, споделя: „Беше изненада, защото тя беше мъртва и обикновено, когато майката умира, бебето също умира.“

„Медицинските сестри му дадоха любовта, която майката не можа. Те първи ни казаха, че на сутринта бебето още мърда. Разбира се, беше като наше бебе.“

Бащата на Луренко, Мигел Анджело Фария, 30-годишен работник във фабрика, казва: „Той успя да се спаси. Това бебе ще осмисли живота ми.“

Сандра била погребана в деня след раждането на Луренко.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Страшна драма белязала разбиването на самолета край Раднево
Next: Експертът Диана Русинова спря опасно действие на магистрала Тракия

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.