Жена ми мечтаеше да отиде в Париж. Това не беше просто каприз, мимолетно желание, родено от филм или лъскаво списание. Беше константа в нашия живот, тиха мелодия, която звучеше под шума на ежедневието. Лилия можеше с часове да говори за малките кафенета по брега на Сена, за аромата на кроасани сутрин, за светлините на Айфеловата кула, пробиващи нощния мрак. Тя не говореше за луксозни хотели или скъпи бутици. Говореше за усещането. За изкуството по улиците, за музиката на френската реч, за романтиката, която според нея се носеше във въздуха като полени през пролетта.
Тя не работеше. В началото на брака ни това беше общо решение. Аз имах добра работа, заплатата ми беше достатъчна да покрива нуждите ни, а тя щеше да се грижи за дома, да създаде уюта, който и двамата търсехме. И го правеше. Нашият апартамент беше нейното платно, нейната сцена. Винаги беше безупречно чист, ухаеше на прясно изпечен сладкиш и цветя, а вечер ме посрещаше топла вечеря и усмивка, която можеше да прогони и най-тежкия работен ден. Но с годините тази усмивка започна да изглежда някак… репетирана. Мечтата за Париж се превърна в неин тих пристан, място, където отиваше, когато реалността я отегчаваше.
А аз я обичах. Обичах я до болка, с онази първична, всепоглъщаща любов, която те кара да искаш да свалиш звездите за любимия човек. И тъй като не можех да сваля звездите, реших да ѝ подаря Париж.
Така започна моята тайна мисия. Преди пет години. Всяка стотинка, която можех да отделя, отиваше в специална сметка, скрита дълбоко в онлайн банкирането ми под кодово име, което само аз знаех. Отказах се от обедите с колеги, носейки си храна от вкъщи в кутия. Спрях да си купувам нови дрехи, докато старите не се разпадаха по шевовете. Забравих какво е такси. Всеки лев беше стъпка по-близо до нейната мечта. Когато тя се възхищаваше на нова рокля на витрина, аз се усмихвах и казвах „някой друг път, скъпа“, докато в ума си пресмятах как цената на тази рокля се равнява на една романтична вечеря за двама ни с изглед към Лувъра.
Това беше моята тайна, моят сладък товар. Носех го с гордост. Понякога, вечер, докато тя спеше до мен, тихо и спокойно, аз стоях буден и си представях лицето ѝ, когато види билетите. Представях си сълзите от радост в очите ѝ, прегръдката, в която щеше да ме заключи, шепота ѝ, че съм направил мечтата ѝ реалност. Тези мисли ми даваха сила. Те превръщаха лишенията в инвестиция в нашето щастие.
Най-накрая, след пет дълги години на лишения и тайни, сумата беше събрана. Беше повече от достатъчна. Не за луксозна екскурзия, а за комфортно пътуване. За точното изживяване, което тя описваше. Десет дни в малък, бутиков хотел в Латинския квартал, самолетни билети за сутрешен полет, за да не губим и миг, и достатъчно джобни, за да не се притесняваме за нищо.
Взех си две седмици отпуск, под предлог, че имам натрупани дни и искам просто да си почина у дома. Купих билетите. Резервирах и платих хотела. Разпечатах всичко на цветна хартия и го сложих в красив плик. Мислех, че всичко е перфектно. Сърцето ми биеше до пръсване от вълнение. Изчаках идеалния момент – нашата годишнина. Приготвих любимата ѝ вечеря, отворих бутилка от виното, което пазехме за специални поводи. Атмосферата беше пропита с любов и очакване.
Тя беше красива тази вечер. Носеше семпла рокля, която подчертаваше фигурата ѝ, а косата ѝ се спускаше свободно по раменете. Смееше се, разказваше ми забавни случки от деня си, а аз просто я гледах и знаех, че съм най-големият късметлия на света.
След вечеря, когато седяхме на дивана с чаши вино в ръце, аз събрах цялата си смелост. Ръцете ми трепереха леко, когато ѝ подадох плика.
– Какво е това? – попита тя с любопитна усмивка.
– Това е за теб. За нас. Честита годишнина, любов моя.
Тя отвори плика бавно, с елегантните си, деликатни пръсти. Първо извади разпечатката на хотелската резервация. Видях как очите ѝ пробягаха по текста, по името на хотела, по датите. Усмивката ѝ трепна. После извади самолетните билети. Два двупосочни билета до летище „Шарл дьо Гол“. За следващата седмица.
Наблюдавах я, затаил дъх, очаквайки експлозията от радост. Очаквах сълзите, прегръдката, целувките. Очаквах да скочи в ръцете ми и да крещи от щастие.
Вместо това, в стаята се възцари ледена тишина. Усмивката изчезна от лицето ѝ. Цветът се оттече от бузите ѝ. Тя гледаше билетите така, сякаш държеше в ръцете си змии. Очите ѝ, доскоро пълни с топлота, сега бяха разширени от нещо, което не можех да разпозная. Не беше изненада. Беше ужас. Чист, неподправен ужас.
Тя вдигна поглед към мен. Устните ѝ трепереха.
– Какво… какво си направил? – Гласът ѝ беше дрезгав шепот, изпълнен с паника.
И тогава жена ми… започна да плаче. Но това не бяха сълзи на радост. Бяха сълзи на отчаяние. Тя захвърли билетите на масата, сякаш я пареха, скри лице в ръцете си и се разрида с горчиви, задавени хлипове, които разкъсваха сърцето ми и разбиваха целия ми свят на хиляди парчета. Всичко, което бях градил, всичко, в което вярвах, се срина в този един-единствен, неразбираем миг.
Глава 2: Пукнатината
Стоях като вцепенен. Звукът от нейния плач изпълваше тишината в стаята, превръщайки я в камера за мъчение. Всяко нейно хлипане беше като удар с чук по основите на нашия брак. Всички мои фантазии, всички години на мечтание и планиране се изпариха и на тяхно място остана само студената, объркваща реалност.
– Лили, какво има? – успях да промълвя най-накрая. Гласът ми беше слаб, неуверен. – Не се ли радваш? Това е Париж. Твоята мечта.
Тя вдигна глава. Лицето ѝ беше подпухнало и мокро от сълзи. В очите ѝ, освен отчаяние, сега имаше и гняв.
– Моята мечта? – изсъска тя. – Ти изобщо знаеш ли какви са мечтите ми, Асен? Или просто си решил да си купиш индулгенция за всичките години, в които отсъстваше?
Думите ѝ ме прободоха. Отсъствах? Аз? Който се прибираше всяка вечер при нея, който работеше извънредно, за да ѝ осигури спокоен живот, който слушаше с часове за деня ѝ, за малките ѝ драми и радости.
– Как можеш да говориш така? Всичко това… направих го за теб. За нас.
– Не! – почти изкрещя тя, скачайки на крака. – Направил си го за себе си! За да се почувстваш като рицаря на бял кон, спасяващ своята принцеса. Но аз не съм принцеса и отдавна не живея в кула, Асен! Живея в реалния свят! Свят, в който подобни жестове са не просто глупави, а безотговорни!
– Безотговорни? – недоумявах аз. – Всичко е платено, Лили. До последната стотинка. Не съм теглил кредити, не съм задлъжнял. Спестявах. Години наред спестявах.
Отидох до бюрото в ъгъла, отворих лаптопа и влязох в онлайн банкирането. Обърнах екрана към нея, сочейки тайната сметка. Там стоеше остатъкът, предназначен за джобни. Сумата беше впечатляваща.
– Виж! – казах аз, а в гласа ми се долавяше нотка на отчаяние. – Виж, всичко е тук. Това е доказателството. Пет години от живота ми са в тази сметка. За теб.
Мислех, че това ще я успокои, че ще я накара да разбере мащаба на моята любов и саможертва. Но ефектът беше точно обратният. Погледът ѝ се втвърди още повече. Тя гледаше екрана с презрение, сякаш сумата там беше не дар, а обида.
– Пет години… – прошепна тя. – Пет години си крил пари от мен. От нашето семейство. Докато аз се съобразявах с всеки лев, докато пресмятах всяка покупка в магазина, ти си трупал състояние зад гърба ми. За какво? За един жест?
– Това не е просто жест! Това е твоята…
– Млъкни! – прекъсна ме тя с острота, която никога преди не бях чувал. – Не смей да ми казваш коя е моята мечта.
След тези думи тя се обърна и излезе от стаята, тръшвайки вратата на спалнята след себе си. Остави ме сам в хола, сред остатъците от нашата празнична вечеря и парчетата от разбитото ми сърце. Самолетните билети лежаха на масата като присъда. Париж. Градът на любовта. Сега звучеше като подигравка.
През следващите няколко дни къщата ни се превърна в ледено поле. Говорехме си само най-необходимото. Всяка дума беше премерена, всяка тишина – оглушителна. Лилия беше дистанцирана и студена. Опитите ми да поговоря с нея се разбиваха в стена от мълчание или кратки, язвителни отговори. Тя излизаше често, без да казва къде отива. „Да се видя с приятелка“, „Имам работа“, отговаряше уклончиво. Работа? Тя не работеше от години.
Започнах да забелязвам неща, на които преди не бях обръщал внимание. Малки, но значими детайли. Новият, скъп парфюм на тоалетката ѝ, който определено не бях ѝ купувал аз. Коприненият шал, небрежно заметнат на стола, който не се вписваше в скромния ѝ гардероб. Тя твърдеше, че са подаръци от майка ѝ, но аз познавах вкуса на тъща си – тя никога не би избрала нещо толкова… луксозно.
Капката, която преля чашата, беше телефонът. Една вечер, докато тя беше под душа, телефонът ѝ, оставен на нощното шкафче, извибрира. Не беше нейният стар, леко ожулен смартфон. Беше чисто нов, последен модел, който никога не бях виждал. На екрана светна съобщение. Не можах да се сдържа. Приближих се и прочетох името на подателя. „Виктор“. Сърце. Емотикон със сърце.
Стомахът ми се сви на топка. Ревността, студена и остра, проряза съзнанието ми. Кой беше Виктор? И защо изпращаше сърца на жена ми? В този момент разбрах, че проблемът не е в Париж. Проблемът не беше в спестените пари. Проблемът беше много по-дълбок, много по-мрачен. Пукнатината в основите на нашия брак се беше превърнала в бездънна пропаст и аз се страхувах от това, което щях да намеря на дъното ѝ.
Тя излезе от банята, увита в хавлия, с коса, капеща по раменете ѝ. Видя ме, че стоя до шкафчето, видя погледа ми, вперен в новия телефон. За миг в очите ѝ проблесна паника, но тя бързо я овладя.
– Какво гледаш? – попита тя с леден тон, грабвайки телефона и го прибирайки в чекмеджето.
– Чий е този телефон, Лили?
– Мой е. Подарък.
– От кого?
Тя ме погледна предизвикателно.
– Не мисля, че това те засяга.
Това беше моментът, в който разбрах, че жената, с която бях живял толкова години, вече не съществува. Или може би никога не я бях познавал истински. На нейно място стоеше непозната, студена и потайна жена, която пазеше тайни, заключени зад екрана на лъскав нов телефон.
Глава 3: Сянката на друг
Подозрението е като киселина. То разяжда бавно, но сигурно всичко, до което се докосне – доверие, любов, спомени. Моето подозрение се превърна в мания. Всяко нейно закъснение, всяко уклончиво обяснение, всеки поглед, отклонен встрани, подхранваше чудовището в мен. Започнах да живея в състояние на постоянна тревога. Сънят не ме ловеше. Храната имаше вкус на пепел.
Работата ми страдаше. Колегите ми забелязаха, че съм разсеян, умислен, че правя глупави грешки. Моят шеф, мъж на средна възраст с разбиращ поглед, ме дръпна един ден настрана.
– Всичко наред ли е, Асен? Напоследък не си на себе си.
Свих рамене. Какво можех да му кажа? Че бракът ми се разпада? Че жена ми вероятно има любовник? Че мечтата, за която работих пет години, се превърна в кошмар?
– Просто съм уморен – излъгах аз.
Един ден реших, че не мога повече да живея в тази неизвестност. Трябваше да знам. Трябваше да видя с очите си. Лилия излезе следобед, облечена в елегантен костюм, който не бях виждал досега. Каза, че отива на откриване на изложба с приятелка. Гласът ѝ беше твърде небрежен, усмивката ѝ – твърде изкуствена.
Изчаках десет минути и тръгнах след нея. Чувствах се като престъпник, като долен воайор, но нямах избор. Държах се на разстояние, криейки се зад ъгли и спирки. Сърцето ми блъскаше в гърдите. Тя не хвана автобус, както очаквах. Вместо това, на следващата пряка я чакаше лъскав черен джип. Вратите бяха със затъмнени стъкла, но видях как шофьорската врата се отвори и отвътре излезе мъж. Висок, с прошарена коса, облечен в скъп костюм. Той се усмихна, отвори ѝ пасажерската врата като на кралица и тя се качи вътре. После заобиколи и седна на своето място. Джипът потегли плавно и изчезна в трафика.
Замръзнах на място. Всичко в мен крещеше. Това трябваше да е той. Виктор. Мъжът от съобщението. Гледах след изчезващата кола и усещах как земята се изплъзва под краката ми.
Прибрах се вкъщи като в мъгла. Апартаментът, нашият уютен дом, сега ми се струваше празен и студен. Всяка вещ, всеки спомен, беше опетнен от лъжа. Не знаех какво да правя. Да я чакам и да направя скандал? Да си събера багажа и да си тръгна? Чувствах се напълно изгубен.
Тогава се сетих за единствения човек, на когото можех да се доверя напълно. Сестра ми, Мая. Тя беше с десет години по-малка от мен, но понякога имах чувството, че е много по-мъдра. Мая учеше право в университета. Беше амбициозна, интелигентна и изключително проницателна. Живееше на квартира с две съквартирантки и се бореше с изпити и студентски заеми, но винаги намираше време за мен.
Обадих ѝ се. Гласът ми трепереше.
– Мая, може ли да се видим? Спешно е.
Тя веднага усети тревогата ми.
– Разбира се, батко. Къде си? Идвам веднага.
Срещнахме се в едно малко, невзрачно кафене, далеч от нашия квартал. Когато пристигна, аз вече бях преполовил втората си чаша кафе. Тя седна срещу мен и ме погледна със загрижените си, тъмни очи.
– Какво се е случило? Изглеждаш ужасно.
И аз ѝ разказах всичко. От самото начало. За тайната сметка, за мечтата за Париж, за нейната шокираща реакция, за новия телефон, за черния джип, за мъжа на име Виктор. Говорих дълго, изливайки целия си гняв, болка и объркване. Мая ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, тя помълча известно време, подреждайки мислите си.
– Добре – каза тя накрая, а гласът ѝ беше спокоен и делови, сякаш вече разглеждаше случая от правна гледна точка. – Първо, спри да се обвиняваш. Направил си нещо прекрасно, воден от любов. Това, че тя е реагирала по този начин, е неин проблем, не твой. Второ, не я конфронтирай. Все още не.
– Но защо? – възразих аз. – Искам да знам истината!
– Защото в момента ти си в емоционален хаос. Ще кажеш неща, за които ще съжаляваш. А тя ще отрича всичко. Ще те изкара луд, ревнив, параноичен. Повярвай ми, виждала съм го в учебниците по семейно право. Преди да направиш каквото и да било, трябва да събереш доказателства. Трябват ти факти, не подозрения.
– Какви доказателства? Да я снимам с него ли?
– Не, това е глупаво и може да ти донесе само неприятности. Говоря за документи. За финансови следи. Казваш, че не работи, но носи скъпи дрехи и има нов телефон. Тази кола… всичко това струва пари. Много пари. Трябва да разберем откъде идват. Имаш ли достъп до нейните банкови извлечения? До общи документи?
Поклатих глава.
– Никога не съм се интересувал. Имахме обща сметка за домакински разходи, в която аз внасях пари всеки месец. Но тя има и своя собствена сметка, още отпреди да се оженим. Нямам представа какво става там.
– Добре. Тогава трябва да бъдем по-умни. Огледай се вкъщи. Търси писма от банки, договори, фактури на нейно име. Нещо, което изглежда необичайно. И най-важното – бъди спокоен. Дръж се нормално с нея. Не показвай, че знаеш или подозираш нещо. Колкото по-спокоен си ти, толкова по-невнимателна ще стане тя.
Думите ѝ имаха смисъл. Бяха логични и трезви. Мая успя да внесе ред в моя хаос. Тя превърна емоционалната ми болка в план за действие.
– И още нещо, батко – добави тя, посягайки през масата и стискайки ръката ми. – Не си сам в това. Аз съм с теб. Ще го преодолеем заедно.
За пръв път от дни почувствах искрица надежда. Болката все още беше там, разкъсваща и всепоглъщаща, но вече не бях сам в мрака. Имах съюзник. Имах план. Войната тепърва започваше.
Глава 4: Двойнственият живот
Лилия се прибра късно онази вечер. Ухаеше на скъп парфюм и бяло вино. Настроението ѝ беше приповдигнато, трескаво. Тя се опита да бъде мила, попита ме как е минал денят ми, но в очите ѝ имаше онази странна, далечна светлина, която вече познавах. Тя беше с мен физически, но умът и сърцето ѝ бяха на друго място. С друг.
Не казах нищо. Следвах съвета на Мая. Бях спокоен, дори леко дистанциран. Казах, че съм уморен и си легнах рано. Но не спах. Лежах в тъмното, слушах дишането ѝ до мен и се чувствах като непознат в собствения си дом, в собственото си легло. Мислех си за Виктор. За неговия скъп костюм, за самоуверената му усмивка. Какво намираше Лилия в него? Какво ѝ даваше той, което аз не можех?
Отговорът се криеше в нейния свят. Свят, за чието съществуване дори не подозирах.
За Лилия връзката ѝ с Виктор не беше просто изневяра. Беше бягство. В началото, бракът ѝ с Асен беше всичко, за което бе мечтала. Той беше мил, грижовен, стабилен. Но с годините стабилността се превърна в рутина. Грижовността – в предвидимост. Любовта им се беше превърнала в тихо, удобно съжителство. Асен беше фокусиран върху работата, върху бъдещето, върху голямата цел – Париж. Той не забелязваше малките неща. Не забелязваше, че тя вече не е онова момиче, което мечтаеше за разходки по Сена. Тя искаше нещо повече. Искаше вълнение, признание, собствен живот.
Срещнала беше Виктор на благотворително събитие, на което беше отишла с приятелка. Той беше в центъра на вниманието – успешен бизнесмен в строителния бранш, очарователен, с харизма, която изпълваше стаята. Той я забеляза веднага. За разлика от Асен, който я гледаше с обичта на навика, Виктор я гледаше с глада на хищник. Той я накара да се почувства видима. Желана. Жива.
Започнаха да се срещат тайно. Отначало бяха само обеди в скъпи ресторанти, после срещите станаха по-чести, по-интимни. Виктор я обсипваше с подаръци, водеше я на места, които Лилия беше виждала само по филмите. Той ѝ даде всичко, което Асен ѝ отнемаше с пестенето си – спонтанност, лукс, усещане за значимост.
Но Виктор беше умен. Той знаеше, че парите и подаръците не са достатъчни, за да задържат жена като Лилия. Тя имаше нужда от цел. И той ѝ я даде.
– Имаш невероятен усет за красивото – каза ѝ той един ден, докато разглеждаха една галерия. – Трябва да направиш нещо с този талант.
– Като какво? Да стана домакиня с хоби? – отвърна тя с горчивина.
– Не. Като да имаш собствена галерия. Малка, бутикова. За млади, прохождащи артисти. Аз ще те финансирам. Ще бъде твоят проект. Твоето нещо.
Идеята беше опияняваща. Да има собствен бизнес. Да бъде независима. Да бъде някой. Лилия се хвърли в проекта с цялата си страст. Виктор нае помещение в престижен квартал, осигури финансирането, а тя се зае с всичко останало – ремонта, подбора на артисти, организацията. Беше нейната тайна. Нейният двоен живот. За Асен тя беше просто домакиня. Но в другия си живот тя беше госпожа Лилия, собственичка на модерна арт галерия, уважавана фигура в артистичните среди на града.
Това беше и причината за паниката ѝ, когато видя самолетните билети. Голямото откриване на галерията беше насрочено точно за седмицата, в която Асен беше планирал пътуването им до Париж. Това събитие беше кулминацията на месеци усилена работа. Всички важни хора щяха да бъдат там – критици, колекционери, потенциални инвеститори. Виктор щеше да е до нея, горд с „нейния“ успех. Как можеше да обясни на Асен, че не може да отиде в Париж, защото трябва да открие тайната си галерия, финансирана от любовника ѝ? Двата ѝ свята бяха напът да се сблъскат с пълна сила.
Една сутрин, няколко дни след като започнах да прилагам плана на Мая, късметът ми се усмихна. Лилия бързаше да излезе. Беше напрегната, говореше по телефона с тих, настоятелен глас. Докато си обуваше обувките в антрето, от чантата ѝ изпадна папка с документи. Тя не забеляза. Затръшна вратата след себе си, оставяйки папката да лежи на пода.
Сърцето ми подскочи. Изчаках няколко минути, за да се уверя, че няма да се върне. После вдигнах папката. Вътре имаше документи, които не разбирах напълно – договори за наем на търговска площ, фактури за строителни материали, каталози с картини. Но едно нещо привлече вниманието ми веднага. Договор за управление на фирма. Фирмата се казваше „Л-Арт Галери“ ЕООД. Едноличен собственик на капитала и управител: Лилия. Моята жена.
Прелистих документите с треперещи ръце. Адресът на галерията беше на една от най-скъпите улици в града. Сумите по фактурите бяха астрономически. Това не беше просто хоби. Това беше сериозен бизнес. Бизнес, за който тя нямаше как да има пари.
Тогава видях и друго. В дъното на папката имаше копие на нотариалния акт на нашия апартамент. И прикачен към него – договор за ипотечен кредит. Втора ипотека. Отпуснат от малка, непозната кредитна институция преди шест месеца. Сумата беше огромна. Почти половината от пазарната стойност на жилището. Парите бяха преведени по сметката на „Л-Арт Галери“ ЕООД. Подписът под договора за кредит беше нейният. Лилия беше ипотекирала нашия дом зад гърба ми, за да финансира тайния си живот.
В този момент ревността отстъпи място на леден гняв. Това вече не беше просто изневяра. Това беше предателство на съвсем друго ниво. Тя не просто беше разбила сърцето ми. Тя беше заложила нашето бъдеще, нашия дом, всичко, което бяхме градили заедно, заради лъжите си. Почувствах се ограбен, унизен и измамен.
Снимах всеки един документ с телефона си. После прибрах папката на същото място. Знаех, че скоро ще се върне да я търси. Трябваше да действам бързо. Препратих всички снимки на Мая с едно-единствено съобщение: „Намерих нещо. Мисля, че е много по-лошо, отколкото предполагахме.“
Глава 5: Разкрития и последици
Мая ми се обади почти веднага. Гласът ѝ беше сериозен.
– Батко, това е… много сериозно. Втора ипотека без твоето знание и подпис като съпруг е незаконна, освен ако апартаментът не е нейна лична собственост отпреди брака.
– Не е – отвърнах аз, а гласът ми беше кух. – Купихме го заедно, след сватбата. Кредитът е на мое име, аз го изплащам всеки месец.
– Тогава това е документна измама. Имаш нужда от адвокат. Веднага.
Думата „адвокат“ прозвуча като камбана, отбелязваща края на една епоха. До този момент все още таях някаква микроскопична, ирационална надежда, че всичко това е някакво ужасно недоразумение. Но документите в ръцете ми и думите на Мая унищожиха и тази последна илюзия.
Тя ми даде номера на един от нейните преподаватели в университета – професор, който имаше собствена адвокатска кантора и се славеше като един от най-добрите в областта на семейното и вещното право. Името му беше Симеон. Обадих му се още същия ден и си записах час за следващата сутрин.
Лилия се прибра паникьосана същата вечер. Ровеше из къщата като обезумяла.
– Не си ли виждал една синя папка? – попита ме тя, опитвайки се да звучи небрежно, но паниката в очите ѝ я издаваше.
– Не – отговорих аз с каменно лице. – Какво има в нея?
– А, нищо важно. Просто някакви документи. Сигурно съм я забравила някъде.
Лъжеше ме в очите. И за пръв път това не ме болеше. Просто ме изпълваше с ледено спокойствие. С яснотата на човек, който вече няма какво да губи.
Нощта беше безкрайна. Лежах буден и превъртах събитията в главата си. Изневярата беше едно. Но галерията, фирмата, ипотеката… Това беше хладнокръвно, пресметнато предателство. Тя ме беше използвала. Моята стабилност, моята сигурност, моят дом бяха просто трамплин за нейния таен живот. А аз, в своята наивна любов, бях сляп за всичко това. Мислех си, че спестявам за нейната мечта, а тя през цялото време е градяла своя собствена, на моите руини.
На сутринта отидох в кантората на Симеон. Той беше по-възрастен мъж, с проницателни сиви очи и аура на непоклатимо спокойствие. Разгледа внимателно снимките на документите, които му показах. Слуша разказа ми, без да променя изражението си. Когато свърших, той свали очилата си и ме погледна право в очите.
– Ситуацията е сложна, но не и безнадеждна – каза той с равен глас. – Имаме данни за измама и потенциално за укриване на активи в условията на семейна имуществена общност. Ще трябва да действаме бързо. Първата ни стъпка ще бъде да подадем молба за обезпечение на бъдещ иск. Това означава да запорираме фирмените сметки на тази галерия и да наложим възбрана върху апартамента, за да не може да бъде продаден или прехвърлен.
Докато го слушах да говори с юридически термини, аз осъзнах, че връщане назад няма. Това беше началото на война.
Реших да се изправя срещу Лилия същата вечер. Не можех повече да играя тази роля. Имах нужда от истината, колкото и грозна да е тя.
Тя седеше на дивана и разглеждаше някакво списание за интериорен дизайн. Изглеждаше спокойна, сякаш беше забравила за изгубената папка. Застанах пред нея.
– Кой е Виктор, Лили?
Тя вдигна поглед, изненадана от директния ми въпрос.
– Какво? За какво говориш?
– Не се прави на изненадана. Видях те. С черния джип.
Цветът изчезна от лицето ѝ.
– Асен, не знам за какво…
– Стига! – гласът ми се извиси, губейки контрол. – Стига с лъжите! Мислеше ли, че никога няма да разбера? За галерията? За фирмата на твое име?
Сложих телефона си на масата пред нея и отворих снимките на документите. Една по една. Договорът за фирмата. Фактурите. И накрая – договорът за ипотека.
Тя гледаше екрана с разширени очи. Дишането ѝ стана плитко и учестено.
– Откъде… откъде ги имаш? – прошепна тя.
– Това ли е единственото, което те интересува? Не „как можах да ти го причиня?“, а „откъде знаеш?“.
Тя скочи на крака, а в очите ѝ се появи отчаяна ярост.
– Ти не разбираш! Нямаш представа! Ти ме задушаваше с твоята предвидимост, с твоя подреден малък свят! Години наред животът ми беше подчинен на твоя график, на твоите планове, на твоята велика мечта за Париж! Ами моите мечти, Асен? Попита ли ме някога за тях?
– Твоите мечти? – изсмях се аз горчиво. – Да ипотекираш дома ни зад гърба ми, за да може любовникът ти да ти купи бизнес? Това ли са мечтите ти?
– Той не ми е просто любовник! – изкрещя тя. – Виктор вярва в мен! Той видя потенциала ми, даде ми шанс да бъда нещо повече от домакиня, която чака мъжа си да се прибере! Ти ми подари пътуване, а той ми подари живот!
Думите ѝ бяха като шамари. Всеки един от тях. Осъзнах, че тя дори не изпитваше разкаяние. В нейния свят, тя беше жертвата. Аз бях виновникът, който я е тласнал в ръцете на друг.
– Ти не си построила живот, Лили – казах аз с глас, който трепереше от сдържан гняв. – Ти си построила къща от лъжи върху основите, които аз изградих. И сега всичко ще се срути.
Тя ме гледаше с омраза. Омразата на човек, чийто перфектно изграден таен свят е бил разкрит.
– Няма да ти позволя да съсипеш всичко! – изсъска тя.
– Вече е късно, Лили. Вече наех адвокат.
В този момент видях как омразата в очите ѝ се превърна в страх. Не страх, че ще ме изгуби. А страх, че ще изгуби всичко, което Виктор ѝ беше дал. И тогава разбрах окончателно. Аз бях просто пречка. Пречка, която трябваше да бъде отстранена.
Глава 6: Войната на световете
На следващия ден светът на Лилия започна да се разпада. Заповедта за запор на сметките на галерията я удари като гръм от ясно небе. Обажданията започнаха – доставчици, артисти, наемодателят. Всички искаха парите си, а тя нямаше достъп до тях. Паниката ѝ беше почти осезаема. Тя крещеше по телефона, после плачеше, после отново крещеше. Аз просто стоях и наблюдавах. Без съчувствие. Без злорадство. Просто с празнота в душата.
Очаквах, че Виктор ще се намеси. И не сгреших. Но не очаквах начина, по който ще го направи.
Два дни по-късно, тъкмо се прибирах от работа, когато пред входа на блока видях паркиран познатия черен джип. На предния капак беше облегнат той. Виктор. На живо изглеждаше още по-внушителен. Беше облечен в безупречен сив костюм, а видът му излъчваше онази спокойна арогантност, присъща на хората, свикнали винаги да получават това, което искат.
Той ме видя и тръгна към мен. Не с агресия, а с бавна, премерена крачка.
– Асен, нали? – попита той, а гласът му беше плътен и спокоен. Подаде ми ръка. Аз го погледнах в очите и не я поех.
Той свали ръката си, без да променя изражението си.
– Разбирам. Предполагам, че трябва да поговорим.
– Нямаме какво да си кажем – отвърнах аз студено.
– О, мисля, че имаме. Имам предложение за теб. Нека влезем вътре, за да не правим театър пред съседите.
Не ми харесваше идеята да го пусна в дома си, но той беше прав. Последното, което исках, беше публична сцена.
Влязохме в апартамента. Лилия беше в хола, бледа и изпита. Като ни видя заедно, тя се сви на дивана, сякаш искаше да стане невидима. Виктор я изгледа с леко раздразнение, преди да се обърне отново към мен.
– Добре, Асен. Нека бъдем директни. Знам за запора. Знам и за адвоката. Ти си ядосан, наранен, разбирам го. Искаш отмъщение. Но нека помислим трезво. Какво ще спечелиш от едно дълго и грозно съдебно дело? Ще похарчиш пари, нерви, време. Ще извадите на показ цялата си мръсотия. И накрая какво? Ще си разделите един апартамент.
Той седна на фотьойла срещу мен, сякаш беше в собствения си кабинет.
– Ето го моето предложение. Аз ще изплатя изцяло ипотечния кредит, който Лилия е изтеглила. Целия. До стотинка. Освен това, ще ти дам още толкова отгоре. В брой. Чисти пари. В замяна на това, ти оттегляш всичките си искове, подписваш документите за развод по взаимно съгласие и оставяш Лилия на мира. Изчезваш от живота ѝ.
Слушах го и не можех да повярвам на наглостта му. Той се опитваше да ме купи. Да сложи цена на моето унижение, на моето разбито сърце, на предателството. Той мислеше, че всичко на този свят има цена.
– Ти не разбираш – казах аз бавно. – Тук не става въпрос за пари.
Виктор се засмя. Беше снизходителен, покровителствен смях.
– Асен, Асен. Всичко винаги е въпрос на пари. Ти си обикновен служител. Представи си какво можеш да направиш с такава сума. Да започнеш на чисто. Да си купиш ново жилище, нова кола. Да забравиш за всичко това. Това е най-добрият изход и за трима ни.
Погледнах към Лилия. Тя гледаше в пода, безмълвна. Приемаше сделката. Приемаше да бъде изтъргувана като вещ.
– Аз не съм стока – казах аз, но думите ми бяха насочени към нея. – И бракът ми не е търговска сделка.
Обърнах се към Виктор.
– Вземи си парите и се махай от дома ми. Ще се видим в съда.
Увереността на Виктор леко се пропука. Той не очакваше такъв отговор.
– Правиш грешка, момче – каза той, а в гласа му се появи стоманена нотка. – Голяма грешка. Ти нямаш представа с кого си имаш работа. Аз мога да направя живота ти ад. Мога да те смачкам.
– Опитвай се – отвърнах аз. – Но преди това се махай оттук.
Той стана, оправи сакото си и ме изгледа с ледена ярост. После се обърна към Лилия.
– Обади ми се, като този идиот дойде на себе си.
След тези думи той излезе и затръшна вратата след себе си.
В стаята останахме само аз и Лилия. Тишината беше по-тежка от всякога.
– Трябваше да приемеш – прошепна тя.
– Разбира се, че трябваше – отвърнах с горчивина. – Така твоят рицар щеше да реши всичките ти проблеми, а ти щеше да продължиш да играеш ролята на дама в беда. Но знаеш ли какво, Лили? Аз приключих с това.
В този момент осъзнах, че Виктор имаше слабо място. Неговата арогантност. Неговата увереност, че е недосегаем. Но той не знаеше всичко. Не знаеше, че зад мен стои Мая. И не знаеше за съществуването на още един човек, чийто свят също беше напът да се сблъска с неговия.
Докато проучваше Виктор онлайн, Мая беше открила нещо интересно. Той беше женен. От двадесет години. За жена на име Диана, дъщеря на много влиятелен и богат индустриалец, който всъщност беше дал първоначалния тласък на бизнеса на Виктор. Имаха и син, студент в чужбина. В публичното пространство Виктор и Диана поддържаха имидж на перфектното семейство.
Войната на световете тепърва предстоеше. И тя щеше да бъде много по-голяма и по-мръсна, отколкото някой от нас предполагаше.
Глава 7: Правни лабиринти
След посещението на Виктор, войната премина от емоционална в стратегическа. Всяка страна се окопа в своите правни позиции. Симеон, моят адвокат, беше като скала. Спокоен, методичен, той предвиждаше всеки ход на противника.
– Те ще се опитат да те дискредитират – каза ми той на една от срещите ни. – Ще твърдят, οιе си нестабилен, ревнив, отмъстителен. Ще се опитат да докажат, че Лилия е била жертва на емоционален тормоз и е търсила спасение. Това е стандартна тактика. Нашата задача е да се придържаме към фактите. А фактите са на наша страна.
Адвокатите на Виктор бяха точно такива, каквито ги очаквах – агресивни, скъпоплатени, облечени в костюми, които струваха повече от моята кола. Те заляха съда с искания и възражения. Оспориха запора, твърдейки, че галерията е независим бизнес, който няма нищо общо със семейната ни имуществена общност. Представиха Лилия като талантлива и предприемчива жена, която аз съм се опитвал да потискам.
Животът ми се превърна в поредица от срещи с адвокати, събиране на документи и безкрайни часове, прекарани в анализиране на всяка дума и всяко действие. Апартаментът вече не беше дом. Беше бойно поле. Лилия все още живееше там – по съвет на нейните адвокати, за да не изглежда, че е напуснала семейното жилище. Ние бяхме двама врагове, принудени да делят една територия. Разминавахме се по коридорите без да си говорим. Хранехме се по различно време. Спях на дивана в хола. Напрежението беше толкова гъсто, че можеше да се реже с нож.
Понякога я чувах да говори по телефона с Виктор. Гласът ѝ беше плах и умоляващ. Очевидно той вече не беше очарователният принц. Сега беше нервен и раздразнителен инвеститор, чиято инвестиция е застрашена. Тя се оказа в капан – между моя справедлив гняв и неговото раздразнение. Беше заложила всичко на една карта и сега тази карта беше напът да бъде изтеглена от играта.
Мая беше моята опора в този хаос. Тя идваше почти всяка вечер, носейки ми храна и преглеждайки документите със Симеон. Нейният млад, остър ум виждаше неща, които ние пропускахме. Тя прекарваше часове в ровене из публични регистри, търсейки всякаква информация за Виктор, за неговите фирми, за бизнес партньорите му.
– Този човек е твърде чист – каза тя една вечер, докато гледаше в лаптопа си. – Всичките му фирми са на печалба, няма нито едно сериозно дело срещу него, данъците му са изрядни. Невъзможно е. В строителния бизнес винаги има нещо скрито. Или е много, много добър в прикриването на следите си, или…
– Или какво? – попитах аз.
– Или галерията е ключът. Замисли се. Защо му е на един строителен магнат да инвестира в малка арт галерия, която едва ли някога ще донесе сериозна печалба? Това не е неговата сфера. Не е логично от бизнес гледна точка.
– Може би го е направил заради Лилия. От любов – предположих аз, а думата заседна в гърлото ми.
Мая поклати глава.
– Хора като Виктор не правят нищо от любов. Те правят всичко от интерес. Имам чувството, че пропускаме нещо голямо. Тази галерия не е просто скъпо хоби, което е подарил на любовницата си. Тя служи за нещо друго.
Думите ѝ останаха да витаят във въздуха. Започнахме да разглеждаме документите на галерията под лупа. Фактурите за картини. Договорите с артистите. И тогава Мая забеляза нещо странно. Някои от картините, закупени от галерията, бяха на нереално високи цени. Ставаше въпрос за неизвестни артисти, а творбите им бяха оценявани на десетки хиляди левове. В същото време, галерията ги продаваше на значително по-ниски цени, отчитайки загуба.
– Това няма никакъв смисъл – каза Мая, мръщейки се. – Купуваш скъпо, продаваш евтино. Това е рецепта за фалит. Освен ако…
– Освен ако истинската цел не е печалбата от картини – довърши мисълта ѝ Симеон, който тъкмо влизаше в стаята. Той беше дошъл да обсъдим предстоящото заседание.
Симеон погледна документите, които Мая му показа.
– Пране на пари – каза той тихо. – Класическа схема. Фиктивни сделки с произведения на изкуството. Парите влизат мръсни, от някаква незаконна дейност, с тях се „купува“ скъпа картина. После картината се продава на реална цена или се отписва като загуба, а парите вече са легализирани като приход от търговска дейност.
Гледахме го втрещено.
– Мислите, че Виктор използва галерията, за да пере пари? – попитах аз.
– Това е сериозно обвинение – отвърна Симеон предпазливо. – И много трудно за доказване. Трябва ни вътрешен човек. Някой, който знае как се движат парите.
В този момент Лилия влезе в хола. Тя беше чула последната част от разговора. Лицето ѝ беше бяло като платно.
– Това не е вярно! – каза тя с треперещ глас. – Виктор не би направил такова нещо! Той е почтен бизнесмен!
Симеон я погледна със студените си, сиви очи.
– Госпожо, вие сте управител и собственик на тази фирма. Ако има незаконна дейност, вие носите наказателна отговорност. Съучастничеството в пране на пари се наказва с лишаване от свобода.
Думите му увиснаха във въздуха. Лилия се вторачи в него, после в мен, после отново в него. За пръв път тя осъзна, че не е просто участник в любовен триъгълник. Тя беше пионка в много по-опасна игра. Игра, която можеше да я изпрати в затвора. Луксозният свят, който Виктор ѝ беше построил, се оказа не просто къща от лъжи, а престъпна схема. И тя беше в самия ѝ център.
Глава 8: Цената на истината
Разкритието, че галерията може да е параван за престъпна дейност, промени всичко. Нашият семеен спор вече беше дреболия на фона на това, което можеше да последва. Залогът се вдигна неимоверно. Вече не ставаше въпрос за апартамент и пари, а за свобода.
Лилия изпадна в състояние на шок. Тя се затвори в спалнята и отказваше да говори с когото и да било. Нейните адвокати, платени от Виктор, ѝ казваха да мълчи и да отрича всичко. Но тя беше видяла изражението на Симеон. Беше чула думата „затвор“. За пръв път илюзията, в която живееше, се разби напълно. Тя осъзна, че Виктор не я е направил независима бизнес дама. Той я беше направил своя бушон. Ако нещо се объркаше, тя щеше да понесе цялата вина като едноличен собственик на фирмата.
Мая беше тази, която не се отказа. Тя беше убедена, че са на прав път.
– Трябва ни доказателство – повтаряше тя. – Трябва да намерим източника на тези пари. Трябва ни някой, който е недоволен от Виктор. Всеки има врагове.
Тя прекара следващите дни, забила нос в интернет. Ровеше из стари бизнес новини, форуми, социални мрежи. Търсеше името на Виктор, свързано с конфликти, със съдебни дела, с уволнени служители. И накрая го намери. Малка новина в местен вестник отпреди две години за трудов спор. Бивш главен счетоводител на една от строителните фирми на Виктор, уволнен за „злоупотреба с доверие“. Името му беше Петър.
Мая успя да намери профила му в една професионална мрежа. Работеше като счетоводител на свободна практика. Живееше скромен живот. Но в коментарите си под някои финансови статии личеше горчивина и цинизъм към „големите риби“ в бизнеса.
– Това е нашият човек – каза Мая. – Той знае тайните му. Уволнен е, защото е знаел твърде много. Трябва да говорим с него.
Симеон беше скептичен.
– Това е рисковано. Може да ни изиграе. Може да предупреди Виктор.
– Нямаме друг избор – настоя Мая. – Трябва да поемем този риск.
Аз се съгласих. Чувствах, че това е единственият ни ход. Симеон, след известно колебание, се съгласи да организира среща, но при негови условия – на неутрална територия, без никакви обещания.
Срещнахме се с Петър в една задна стаичка на кантората на Симеон. Той беше мъж на около петдесет, с уморени очи и вид на човек, който животът е блъскал многократно. В началото беше изключително предпазлив.
– Не знам защо ме търсите. Нямам нищо общо с господин Виктор от години.
Симеон беше директен.
– Знаем как сте били уволнен. И подозираме, че причината не е тази, която е обявена публично. Интересува ни информация за финансовите операции на неговите фирми. Всякаква информация, която се отклонява от закона.
Петър се изсмя горчиво.
– И какво ще получа аз в замяна? Да ме съдят и мен за съучастие?
– В замяна ще получите справедливост – намеси се Мая. – И възможност да си отмъстите на човека, който е съсипал кариерата ви. А ако информацията ви доведе до разследване, можем да договорим статут на защитен свидетел.
Това привлече вниманието му. Той ни огледа един по един. Погледът му се спря на мен.
– Вие сте съпругът, нали? Този, който съди жена си.
Кимнах.
– Той ви отне жена ви, на мен ми отне работата и репутацията – каза Петър, сякаш говореше на себе си. – Този човек съсипва всичко, до което се докосне.
И той започна да говори. Разказа ни за сложна схема. Виктор имал няколко подизпълнителски фирми, регистрирани на имената на далечни роднини или подставени лица. Тези фирми печелели поръчки от основната му компания на завишени цени. Разликата, парите „над масата“, се изтегляли в брой и се връщали при Виктор. Това били черните пари. Мръсните пари.
– Но той е параноичен – продължи Петър. – Искаше да ги изчисти. Да ги вкара отново в легалния оборот. Говореше, че трябва да намери нов, елегантен начин. Нещо, което не бие на очи. Като…
– Като арт галерия? – подсказа Мая.
Очите на Петър светнаха.
– Точно така. Гениално, нали? Кой данъчен ще оспори цената на една картина? Тя струва толкова, колкото някой е готов да плати за нея.
Петър беше уволнен, защото беше задавал твърде много въпроси за тези схеми. Виктор го беше заплашил и го беше принудил да подпише споразумение за конфиденциалност, изплащайки му малка сума, за да си мълчи.
– Имам доказателства – каза Петър накрая, а в гласа му се усещаше триумф. – Преди да си тръгна, копирах част от счетоводството. Файлове, скрити на флашка, която пазя от две години. Чаках подходящия момент.
Всичко си дойде на мястото. Това беше липсващото парче от пъзела. Имахме свидетел. Имахме доказателства. Вече не водехме просто дело за развод. В ръцете си държахме бомба, която можеше да срине цялата империя на Виктор.
Цената на истината обаче беше висока. Разкривайки всичко това, ние щяхме да въвлечем и Лилия. Тя беше лицето на тази схема, без дори да го осъзнава напълно. Трябваше да избера. Можех да използвам тази информация, за да спечеля делото си, да унищожа Виктор и да си върна всичко, което ми беше отнето. Но по този начин щях да унищожа и жената, която някога обичах. Моралната дилема беше огромна. Истината щеше да ме направи свободен, но на каква цена?
Глава 9: Неочакван съюзник
Докато се борех с моралната си дилема, съдбата се намеси по най-неочаквания начин. Шумът около нашето дело, макар и водено при закрити врати, беше започнал да се процежда в определени кръгове. Името на Виктор, свързано със съдебен спор, в който се намесваше и „арт галерия“, беше достатъчно, за да събуди любопитството на един човек, който имаше много какво да губи – неговата съпруга, Диана.
Един следобед получих обаждане от непознат номер. Гласът от другата страна беше женски, спокоен, но с леден, метален оттенък.
– Господин Асен? Казвам се Диана. Мисля, че трябва да се срещнем.
Сърцето ми подскочи. Диана. Съпругата на Виктор. Как беше намерила номера ми? Какво искаше? Съмнявах се, че се обажда, за да ми предложи съчувствие.
Срещнахме се в лобито на луксозен хотел – нейна територия. Тя беше елегантна жена, с перфектна прическа и дрехи, които крещяха за богатство. Но очите ѝ бяха студени и пресметливи. В нея нямаше и следа от емоция.
– Няма да губя нито вашето, нито моето време – започна тя, без предисловия. – Знам за делото ви. Знам за вашата съпруга и за галерията. Искам да ви предложа сделка.
Очаквах всичко – заплахи, опити за подкуп, молби да се откажа. Но не и това.
– Вие ми помагате да унищожа съпруга си, а аз ви помагам да спечелите делото си и да се отървете от него завинаги.
Гледах я изумен.
– Защо бихте искали да унищожите собствения си съпруг?
Тя се усмихна, но усмивката не достигна до очите ѝ.
– Виктор е продукт на парите на моя баща. Аз го създадох. И аз мога да го унищожа. Той стана твърде алчен, твърде небрежен. Мисли си, че е недосегаем. Тази афера с вашата съпруга не е първата, но е най-глупавата. Той не просто си е намерил любовница. Той е смесил личния си живот с бизнеса, и то с мръсния си бизнес. Това е непростимо.
Диана ми обясни, че от известно време подозира, че Виктор укрива доходи и прехвърля активи, подготвяйки се за евентуален развод с нея. Тя обаче не е имала доказателства. Галерията, за която беше научила покрай нашето дело, се оказала ключът.
– Аз не се интересувам от вашите семейни драми – продължи тя с леден тон. – Интересуват ме активите, които той се опитва да скрие от мен и децата ми. Имам достъп до документи, за които вашите адвокати могат само да си мечтаят. Оригинални документи от личния му сейф. Доказателства за офшорни сметки, за фиктивните фирми, за истинския произход на парите, които са налети в тази галерия.
Тя отвори елегантната си чанта и извади папка. Плъзна я по масата към мен.
– Това е само малка част. Дайте я на адвоката си. Ако се съгласите да работим заедно, ще получите всичко. В замяна искам едно – когато му дойде времето, цялата информация, включително и тази от вашия счетоводител, да бъде използвана не само във вашето дело, но и в моя бракоразводен процес. Искам да го оставя без нищо.
Това беше неочакван и изключително мощен съюзник. Диана не беше водена от наранени чувства. Тя беше водена от студена, пресметлива бизнес логика. Нейната цел беше да защити семейното си богатство, а аз се оказах перфектният инструмент за това.
Взех папката. Вътре имаше банкови извлечения от сметки на Каймановите острови, схеми на собственост на фирми, които водеха до подставени лица, документи, които свързваха строителния бизнес на Виктор директно с финансирането на галерията. Това беше много повече от димящо оръжие. Това беше ядрена бомба.
Моралната ми дилема вече не съществуваше. Тази игра беше станала твърде голяма. Вече не ставаше въпрос само за моята наранена гордост или за грешките на Лилия. Ставаше въпрос за огромна престъпна схема, която засягаше много хора. Решението беше взето. Щях да използвам всичко, което имах.
Когато показах документите на Симеон и Мая, те останаха безмълвни.
– Това променя всичко – каза Симеон накрая. – Вече не говорим за гражданско дело. Тук има данни за тежки икономически престъпления. Ще уведомим прокуратурата.
Войната навлизаше в своята финална, най-брутална фаза. И аз вече не бях просто наранен съпруг. Бях катализаторът на лавина, която щеше да помете всичко по пътя си. А Лилия, моята някогашна любов, стоеше точно в центъра на бурята, без да осъзнава, че вятърът, който щеше да я отнесе, идваше от всички посоки.
Глава 10: Развръзката
Подаването на сигнала до прокуратурата, подкрепен с доказателствата от Петър и документите от Диана, предизвика ефекта на доминото. Разследването започна мълниеносно и мащабно. Икономическа полиция влезе в офисите на Виктор и в галерията. Компютри бяха иззети, документи бяха конфискувани. Новината гръмна в медиите. „Известен бизнесмен разследван за пране на пари и данъчни измами“. Лицето на Виктор беше на първите страници, но до него често слагаха и снимка на галерията. Галерията на Лилия.
Нашето бракоразводно дело беше спряно в очакване на резултатите от наказателното производство. Виктор беше арестуван. Имиджът му на успешен и почтен бизнесмен се срина за часове. Неговите високоплатени адвокати вече не можеха да го спасят. Доказателствата бяха неопровержими.
Лилия беше привикана на разпит. Видях я в коридора на следствието. Беше сянка на жената, която познавах. Слаба, с тъмни кръгове под очите, облечена в обикновени дрехи. Нямаше и следа от блясъка, който Виктор ѝ беше дал. Когато ме видя, в очите ѝ нямаше омраза. Само празнота и страх.
По съвет на Симеон, ние ѝ предложихме сделка. Ако сътрудничи напълно на разследването и разкаже всичко, което знае, той щеше да пледира за смекчаващи вината обстоятелства, представяйки я като манипулирана и използвана. За пръв път от началото на тази криза, тя се срина пред мен. Не с гняв, а с разкаяние.
– Аз не знаех… – плачеше тя. – Кълна се, не знаех за парите. Мислех, че това е просто… нашият проект. Вярвах му. Бях толкова глупава.
Вярвах ѝ. Тя не беше престъпник. Беше просто наивна жена, която се беше подлъгала по блясъка на един фалшив свят.
Делото беше шумно и продължително. Лилия беше ключов свидетел. На скамейката тя разказа цялата истина. За запознанството си с Виктор, за това как той я е накарал да се почувства специална, как е предложил да финансира галерията. Разказа как е подписвала документи, без да ги разбира напълно, доверявайки му се сляпо. Нейните показания, заедно с тези на Петър и с железните доказателства от Диана, запечатаха съдбата на Виктор.
Той получи ефективна присъда. Дълга. Империята му се разпадна. Активите му бяха запорирани. Галерията, като инструмент на престъплението, беше затворена и впоследствие конфискувана от държавата.
Диана спечели своята война. Тя се разведе с него, запазвайки цялото си семейно състояние и получавайки попечителство над бизнеса, който нейният баща беше създал. Тя постигна целта си с хирургическа точност.
Лилия, благодарение на сътрудничеството си, получи условна присъда за съучастие по непредпазливост. Беше свободна, но белязана завинаги.
Нашето бракоразводно дело приключи бързо и тихо след това. Апартаментът, освободен от незаконната втора ипотека, беше продаден и поделихме парите. Всеки пое по своя път. Войната беше свършила. Нямаше победители. Само оцелели.
Глава 11: След бурята
Минаха шест месеца. Новият ми апартамент беше малък, но мой. Тишината в него понякога беше оглушителна, но предпочитах нея пред леденото мълчание, което беше изпълвало стария ми дом. Продадох апартамента, в който бяхме живели с Лилия. Всяка стена, всеки ъгъл нашепваше спомени – и хубави, и лоши. Не можех да остана там. Трябваше да започна на чисто.
Видях се с Лилия веднъж, за последно, преди да подпишем финалните документи. Срещнахме се в едно неутрално кафене. Тя изглеждаше по-добре. Цветът се беше върнал на лицето ѝ. Беше си намерила работа като асистент в малка фирма. Нищо бляскаво, но беше нейно. Беше честно.
Говорихме дълго. Не като врагове. Не и като съпрузи. А като двама непознати, които споделят общо минало. Говорихме за това къде сбъркахме. Аз – с моята сляпа отдаденост на една мечта, която вече не беше нейна, с неспособността ми да видя, че тя се променя. Тя – с избора си да търси спасение в лъжа, вместо да поговори с мен.
– Онзи Париж… – каза тя в един момент, гледайки през прозореца. – Той беше твоята мечта за мен. Не моята. Може би, ако беше попитал какво наистина искам, всичко щеше да е различно.
Може би беше права.
Тя ми се извини. Искрено, със сълзи в очите. За болката, за предателството, за унижението. Аз ѝ простих. Не заради нея. А заради себе си. Трябваше да се освободя от гнева, за да мога да продължа напред.
Мая завърши университета с отличие. Симеон, впечатлен от работата ѝ по нашия случай, веднага ѝ предложи място в кантората си. Тя беше щастлива. Нейното бойно кръщение в света на правото я беше превърнало в уверен и способен млад юрист. Тя беше моят герой в цялата тази история.
Един ден, докато подреждах старите си документи, намерих плика със самолетните билети за Париж. Бяха измачкани и леко пожълтели. Гледах ги дълго. Символ на една мъртва мечта. На един живот, който вече не съществуваше.
Влязох в банковата си сметка. Парите от тайната ми сметка все още бяха там. Непокътнати. Парите, които бях спестявал с толкова лишения в продължение на пет години. Те вече нямаха цел.
Отидох до бюрото, отворих лаптопа и влязох в сайта на една авиокомпания. Купих си билет. Еднопосочен. Не за Париж. Затворих очи, завъртях глобуса на екрана и спрях пръста си на случаен принцип. Лисабон. Никога не бях мислил за този град. Не знаех нищо за него. И точно това го правеше перфектен.
Гледах потвърждението за полета на екрана. За пръв път от много време насам не изпитвах болка, нито гняв. Изпитвах нещо друго. Нещо леко, трепетно, почти забравено. Надежда. Това вече не беше билет за нейната мечта. Беше билет за моето бъдеще. За една нова мечта, която тепърва трябваше да открия. Мечта, която щеше да бъде изцяло моя.