Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Жена направи шокираща изповед: Случка в градския транспорт ме разтърси, не бях на себе си
  • Новини

Жена направи шокираща изповед: Случка в градския транспорт ме разтърси, не бях на себе си

Иван Димитров Пешев май 7, 2023
ddasdiasdasdkasodasldsa.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Пловдивчанка изказа възмущението си пред Plovdiv24.bg от случка в градския транспорт на Пловдив. Ето нейния разказ:

Здравейте, искам да споделя за една неприятна случка, която ми се случи на 07.04.2021 в автобус N-1 от градския транспорт.

 

Качих се в автобуса заедно с моя колежка, както правя почти всеки ден на връщане от работа, от първа спирка на бул. Карловско шосе срещу Мебелор, в посока към града, в 16.20 ч.

Когато кондукторката дойде да ме таксува, подадох и 1 лв на по-дребни монети (50, 2х20 и последните 10 бяха от няколко монети от 5,2 и 1 ст.), при което тя се ядоса, каза ми, че не иска да приеме жълтите стотинки и отказа да ме таксува.

Поразрових се в дамската си чанта, открих вътре монета от 2 лв, при което извиках кондукторката, подадох и монетата и казах да ме таксува

. Вместо да го направи, тя (кондукторката) се развика, каза ми, че съм имала, ама съм се правила на ударена, че тя не е просякиня да приема жълти стотинки и продължи да ме ругае в продължение на няколко минути.

 

Останах шокирана, като дори не мога да си спомня точните обидни думи използвани срещу мен, едно от нещата с които ме нарече беше „джофра“, каза ми също да съм и благодарна, че не ме е изхвърлила от автобуса.

Ползвам градския транспорт почти всеки ден от близо две години след като се върнах на работа след майчинство, и до сега не съм имала проблеми с кондуктори или шофьори.

Най-малко съм очаквала подобен проблем заради използването на по-дребни монети, които са напълно законни и общоприети разплащателни средства в Република България. Аз не съм конфликтна личност и ако въпросната кондукторка просто ме беше помолила, щях да си потърся по едри монети без да правя проблем.

 

Вместо това получих грозен скандал пред колежката ми и останалите пътници в автобуса, и може би вместо да изтърпя мълчаливо ругатните, трябваше да сляза на нейното ниво и да я хвана за косата. Но като интелигентен млад човек, за какъвто се имам, не го направих.

 

Грозната случка ме разстрои много и цялата вечер не бях на себе си, не можах и да спя през изминалата нощ.

Във вашата медия редовно четем за подобни изпълнения в градския транспорт, но до сега не ми се беше случвало лично на мен. Питам се такива неща ли трябва да се случват в нашето общество, с какво заслужих подобно отношение, след като аз с никой не се държа по този начин?

 

Питам се също, до кога ще търпим подобно отношение от хора, които получават заплата за услугата, която ни предоставят?

 

Знам, че не им е лесно на тях, работещите тази професия на кондуктор, но аз нямам никаква вина за техните проблеми, за да получавам подобно отношение. За това в момента обмислям да потърся отговорност по съдебен път от въпросната жена за преживяния от мен тормоз и обиди.

 

Не трябва подобни случки да бъдат подминавани с безразличие, за да не се случват толкова често в нашето общество.

С уважение, Василка Кръстева.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Вече пека скумрията само така: става хрупкава и крехка отвътре и най-важното – не мирише
Next: Не си българин, ако не знаеш най-старото име на България! Ето как са наричали Родината ни

Последни публикации

  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
  • Тишината. Това беше всичко, за което копнеех. Тишината беше лукс, който някога приемах за даденост, а сега беше по-ценен от злато. В моята собствена къща тишината беше изчезващ вид, застрашен от инвазията на три малки, шумни създания, които не бяха мои, но чието присъствие определяше целия ми живот.
  • Студеният метал на ключовете тежеше в джоба ми като котва, напомняне за нещо спечелено с труд, нещо мое. Всяка извивка на колата, всяка полирана повърхност, беше резултат от безсънни нощи, прекарани над чертежи
  • Майка ми ми каза, че има нова връзка — десет години след като загуби баща ми. Десет години. Цяло десетилетие на тишина в къщата, която някога ехтеше от смеха му. Десет години, в които я гледах как бавно се свива в себе си
  • Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък
  • На семейна вечеря вече личеше коремчето ми. Опитах се да го прикрия с по-широка блуза, с начина, по който седях леко прегърбена на масата, сякаш погълната от вкуса на гозбите на майка ми. Но въздухът в стаята
  • Прекъснах връзка с близначката си на двадесет и девет, след като я хванах да целува годеника ми. Десет години. Десет години на студена, всепоглъщаща омраза, която изгради стени около сърцето ми
  • Къщата до нашата стоеше празна. Не просто необитаема, а сякаш изтръгната от времето – с олющена мазилка, която разказваше истории за отминали лета, и градина, превърнала се в дива, непокорна джунгла от бурени и саморасли храсти
  • Имам доведен син на тринадесет. Когато се омъжих за баща му, Петър, знаех, че няма да е лесно. Мартин беше загубил майка си преди три години и раната в сърцето му все още беше отворена, кървяща и болезнена
  • Почерпих се с място до прозореца с повече място за краката. Беше мой малък ритуал, мълчалива награда след поредната успешно сключена сделка. Полетът беше кратък, но тези няколко сантиметра допълнително пространство бяха символ
  • Въздухът в колата беше застоял и леко топъл, просмукан от умората на дългия път и сладкия аромат на забравени в жабката бонбони. Дванайсет часа шофиране бяха изцедили и последната капка енергия от мен и съпруга ми, Димитър
  • Новата жена на баща ми е по-млада от мен. Този факт сам по себе си беше достатъчно труден за преглъщане, хапче, което засядаше в гърлото ми всеки път, щом ги видех заедно. Тя, Лилия, с нейната порцеланова кожа и очи
  • Бях в чакалнята с другите родители в детската градина на дъщеря ми. Въздухът беше гъст от познатия мирис на пастели, пластелин и леко загорял сладкиш от кухнята. Беше онзи специфичен следобед, когато есента вече натежава с влагата си
  • Телефонът иззвъня остро, прорязвайки тишината на малката му квартира. Беше Димо, шефът му. Александър вдигна, като вече предусещаше неприятния тон, който щеше да последва. В последните седмици Димо ставаше все по-раздразнителен и взискателен, сякаш някаква невидима тежест го притискаше и той прехвърляше напрежението върху малцината си подчинени.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
  • Тишината. Това беше всичко, за което копнеех. Тишината беше лукс, който някога приемах за даденост, а сега беше по-ценен от злато. В моята собствена къща тишината беше изчезващ вид, застрашен от инвазията на три малки, шумни създания, които не бяха мои, но чието присъствие определяше целия ми живот.
  • Студеният метал на ключовете тежеше в джоба ми като котва, напомняне за нещо спечелено с труд, нещо мое. Всяка извивка на колата, всяка полирана повърхност, беше резултат от безсънни нощи, прекарани над чертежи
  • Майка ми ми каза, че има нова връзка — десет години след като загуби баща ми. Десет години. Цяло десетилетие на тишина в къщата, която някога ехтеше от смеха му. Десет години, в които я гледах как бавно се свива в себе си
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.