Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Жена направи шокираща изповед: Случка в градския транспорт ме разтърси, не бях на себе си
  • Новини

Жена направи шокираща изповед: Случка в градския транспорт ме разтърси, не бях на себе си

Иван Димитров Пешев май 7, 2023
ddasdiasdasdkasodasldsa.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Пловдивчанка изказа възмущението си пред Plovdiv24.bg от случка в градския транспорт на Пловдив. Ето нейния разказ:

Здравейте, искам да споделя за една неприятна случка, която ми се случи на 07.04.2021 в автобус N-1 от градския транспорт.

 

Качих се в автобуса заедно с моя колежка, както правя почти всеки ден на връщане от работа, от първа спирка на бул. Карловско шосе срещу Мебелор, в посока към града, в 16.20 ч.

Когато кондукторката дойде да ме таксува, подадох и 1 лв на по-дребни монети (50, 2х20 и последните 10 бяха от няколко монети от 5,2 и 1 ст.), при което тя се ядоса, каза ми, че не иска да приеме жълтите стотинки и отказа да ме таксува.

Поразрових се в дамската си чанта, открих вътре монета от 2 лв, при което извиках кондукторката, подадох и монетата и казах да ме таксува

. Вместо да го направи, тя (кондукторката) се развика, каза ми, че съм имала, ама съм се правила на ударена, че тя не е просякиня да приема жълти стотинки и продължи да ме ругае в продължение на няколко минути.

 

Останах шокирана, като дори не мога да си спомня точните обидни думи използвани срещу мен, едно от нещата с които ме нарече беше „джофра“, каза ми също да съм и благодарна, че не ме е изхвърлила от автобуса.

Ползвам градския транспорт почти всеки ден от близо две години след като се върнах на работа след майчинство, и до сега не съм имала проблеми с кондуктори или шофьори.

Най-малко съм очаквала подобен проблем заради използването на по-дребни монети, които са напълно законни и общоприети разплащателни средства в Република България. Аз не съм конфликтна личност и ако въпросната кондукторка просто ме беше помолила, щях да си потърся по едри монети без да правя проблем.

 

Вместо това получих грозен скандал пред колежката ми и останалите пътници в автобуса, и може би вместо да изтърпя мълчаливо ругатните, трябваше да сляза на нейното ниво и да я хвана за косата. Но като интелигентен млад човек, за какъвто се имам, не го направих.

 

Грозната случка ме разстрои много и цялата вечер не бях на себе си, не можах и да спя през изминалата нощ.

Във вашата медия редовно четем за подобни изпълнения в градския транспорт, но до сега не ми се беше случвало лично на мен. Питам се такива неща ли трябва да се случват в нашето общество, с какво заслужих подобно отношение, след като аз с никой не се държа по този начин?

 

Питам се също, до кога ще търпим подобно отношение от хора, които получават заплата за услугата, която ни предоставят?

 

Знам, че не им е лесно на тях, работещите тази професия на кондуктор, но аз нямам никаква вина за техните проблеми, за да получавам подобно отношение. За това в момента обмислям да потърся отговорност по съдебен път от въпросната жена за преживяния от мен тормоз и обиди.

 

Не трябва подобни случки да бъдат подминавани с безразличие, за да не се случват толкова често в нашето общество.

С уважение, Василка Кръстева.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Вече пека скумрията само така: става хрупкава и крехка отвътре и най-важното – не мирише
Next: Не си българин, ако не знаеш най-старото име на България! Ето как са наричали Родината ни

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.